Непал базов лагер Еверест 5364м, портал към висините

Предисловие

Бих казал, че съм нормален мъж на четиридесет и пет години, български гражданин. Роден съм и възпитан в България, носещ ценностите и принадлежността си към тази държава. Идея си нямам, защо сме така малобройни като народ, но за да сме тук, в югоизточният край на Европа съхранени като нация, ми дава основание да мисля, че явно гените ни са неподлежащи на обработка.

Истината е, че в света, хората сме милиарди, всички сме смъртни и се нуждаем от органична храна и вода за да съществуваме, но не бива да се пренебрегва факта, че човек също има нужда да бъде ценен, обичан, уважаван, независимо от пол, религия и националност. През погледа на моите години живот, разбрах и оцених също, че вярата е неотменим спътник в човешките дела. Тя е тази, която крепи и води човека напред. Нямам в предвид вярата в науката, партията, фирмата, парите, футболния отбор, доброто бъдеще, съседа или ако щете в реликвите на баба си, а имам в предвид тази, истинската вяра, която човек придобива едва след като многократно се оплете в делата си и разбере, че реалността му се определя не само от неговите мисли, действия или бездействия, но и от съдбата която е предопределена за краткият му земен живот. Ако религиите бяха плод на измислица, едва ли щяха да просъществуват през вековете. По-скоро, биха се разпръснали, като облаци от силен вятър над планински връх, но те са си такива, каквито са и пребъдват от поколение в поколение. Трябва да признаем, че уроците на живота, които присъстват в нашия земен път не са изложени в нито един учебник. В училище не се изучава, как да преодолеем загубата на близък човек, как да сме в хармония с останалите, как да не се провокираме, как да спечелим пари, как да се справим с алкохола, с цигарите, с килограмите, с наркотиците, с депресията, с лудостта, с любовта, с оцеляването си, с чувствата си на радост и безнадеждност и още куп други съпътстващи човека неща. В такива моменти се разбира, че не синус и косинус ще оправят нещата, а нещо друго и това не е неволята от популярната българска приказка, а по-скоро са нейните посестрими, вярата, надеждата и любовта.

------

Началото започна от момента, когато поздравих нашите кръстници за празниците през декември 2021 година. След обичайните размени на пожелания за всичко добро, Соня спомена, че ще се запишат за трекинг до "Еверест базов лагер".

Останах изненадан.

-Нима!? Нещо ви е станало!

-Не, не, с едни познати, много хубави хора, ходиха през ноември и сега организират нов преход за месец май.

-Искам и аз!- изстрелях машинално своето желание, без да се замисля.

-Идвай, записвай се, ние отиваме трима, аз, Георги и Стилян. (Стилиян е големият им син)

Моята половинка също прояви желание, но предвид обстоятелствата откъм финанси и това, кой ще гледа децата я спря. От друга страна планините не са нейна страст и с това, като че ли решихме въпроса. За да не остане назад ми подхвърли, че предпочитана зона е морето и следващата дестинация ще е Малдивите, на дайвинг. 

Мечтата за катерене в Хималаите развих, след като покорих нашите прекрасни български върхове, Мусала, Вихрен, Ботев, Руен. След това, ходенето в планината ми стана като свещенодействие. Откъсването от морското равнище, от влажният и тежък въздух на Бургас към висините на планините действаше, като претакане през цедка или по скоро, като избистряне на вода от утайка. Трекинг до базов лагер Еверест - 5364 метра в Хималаите си беше изкушение и никога не съм мислил, че дори и в най-смелите си мечти ще се приближа близко до енергията и масата на някой осемхилядник, но ето че Всевишният има план за всичко и ме е поканил в училището на живота за да взема някой и друг урок. Тези висини разбиваха представите ми за височинни възможности и си казах: "Отиди и виж! Ти си дихание, набутано в тяло, което днес е тук, а утре го няма. Изживей качествено своя земен път!"

Мои ли бяха тези мисли или дойдоха от друго място? Не знам, но веднага след като взех решение, се изпълних с въодушевление и радост. Проверих дали ще мога да планирам свободен прозорец за съответните дати. Разполагах с достатъчно отпуск. С подкрепата на колегите, освободих интервал от 27 Април, до 21 Май 2022. Следваше записване към групата и предплащане. Нещата тръгнаха някак си сами, без съществени засечки. Всичко се развиваше по електронен път, превод на пари, превод на договори, фактури, застраховки и самолетни билети. Организаторът ни Евлоги беше гъвкав и водеше успешно нещата. Започнах да си набавям и екипировката, предимно с онлайн поръчки от китайски и български сайтове. Излизаше по-евтино за сметка на времето и риска на доставка. Уточнихме се горе, долу какво ще ни трябва. Това бяха обикновенни планински обувки, термобельо, чорапи, раница 60 литра и една по- малка от 25 литра, планинско леко пухено яке, два три панталона за трекинг, филтър шише за вода, шапка, ръкавици, слънцезащитен крем и очила. Някои обикновени лекарства, като аналгин, аспирин, бусколизин и подобни, също бяха към багажа. Ако съм пропуснал нещо, съжалявам. По думите на нашият организатор в предната група е имало човек, който се е качил с обикновенни маратонки. По-късно наистина видях това на отработените крака на шерпите, където имаше и такива ходещи с чехли обути на бос крак при 4000 м. височина, но да си говорим честно обувката трябва да е висока, водоустойчива и да обхваща глезена. Също така важно предимство е, че трябва добре да е разтъпкана за да няма после човек ядове.

Багажът ми беше готов месец преди тръгването и раниците чинно стояха до леглото ми. Идея си нямах къде ще ходя, но знаех, че в един ден те ще бъдат моят единствен и неприкосновен багаж. Щяха да ми служат вярно с нужните ми за планината неща.

 Дните отхвръкнаха. Мина зимата на 2022, а пролетта дойде с хлад. Времето не искаше да се стопли в едно с политическата обстановка в света. Сложих си две ваксини на Пфайзер по задължение. Ковида беше скапал населението и навсякъде искаха сертификат. Без това условие мечтите изглеждаха недостижими.

Великденските празници и инерцията на времето ме понесе към заветната дата. Направихме две виртуални срещи с останалите членове на групата и уточнихме детайлите относно екипировката и отпътуването. Соня, Георги и Стилиян направиха зимно изкачване на връх Безбог в Пирин заедно с Васко, член на нашата група, от София. Три дни преди заминаването, машината ме изплю от графика си и беше време да разперя криле.

Ден 1

30 април 2022 - събота

"И най- дългият път, започва с първата крачка"

китайска поговорка

В осем сутринта кръстниците ме чакаха на улицата до нас. Бяха пристигнали, точно когато излизах от входа на скромната ни кооперация в която живеех. Ако някой ме попиташе в този момент, къде отивам с тези раници, мисля че най- правилния и откровен отговор би бил, "на майната си". Понеже никой не ме попита, натоварихме багажа на джипа и отидох да пусна две кафета от автомата край пътя. Едно за мен и едно за Соня, после се качихме на колата и потеглихме.

 Край “Метро” направихме първият си километър от това приключение. Предстояха ни още няколко хиляди. Беше събота и движението бе слабо. Въпреки желанието ни да стигнем бързо до София, законът за път, скорост и време ни ограничаваше до времева рамка, от три до четири часа. Прогнозата бе за слънчев ден и това вливаше настроение и оптимизъм в монотонността на магистралата. В колата обсъдихме книгите на Ернст Мулдашев. Според него в планините на Тибет има пещери, където съществуват древни хора, атланти и лемурийци, изпаднали в състояние на сомати. При тях жизнените функции са сведени до минимум, а метаболизъма им е нула. В техните тела, водата при 4°С се намира в ново хибридно състояние, приемаща вида на течен кристал. На практика сомати е полумумифицирано същество, но живо и със силно развити психични функции. Според Мулдашев, тези древни същества са там, за да може в случай на мащабен земен катаклизъм и последващо заличаване на цивилизацията, генофонът на човечеството да бъде възстановен. Шантави истории, но не изключвах вероятността им. Все пак Ернст Мулдашев е известен очен хирург с клиника в град Уфа, Русия и претендира, че е присадил първи в света око на пациентка. Това поражда доверие, тъй като не би рискувал да влоши репутацията си с подобни щуротии. Освен това лично е направил няколко експедиции през деветдесетте години на миналия век в района на Индия, Непал и Тибет и е установил доста интересни неща. 

На бензиностанциите край Белозем заредихме гориво. Денят беше навлязъл в своя предиобед и поогладнели изядохме сандвичите, които носихме. В София стъпихме на Цариградско шосе в единадесет и нещо. Твърде рано, тъй като до полетът ни в 17:20 ч. имаше още много време, но както са казали мъдрите хора, на път се тръгва рано и това ни освобождаваше от излишна припряност.

Оставихме колата на съхранение, на паркинг недалече от летището. С микробус от там, възпълен чичко, ни закара пред входа на "Терминал 2”. Ние с въодушевление му казваме къде ще ходим, а той му е все тая, дали в Подуяне или Хималаите.

Терминала ни приветства и ни прие в чакалнята си. Осъзнахме, че ще е по добре ако опаковаме багажа си с найлоново фолио. По този начин раниците ни щяха да се съхранят и нямаше да се изцапат или отворят нейде по летищата. В отсрещната страна имаше опаковаща машина. Някакъв предприемач я беше позиционирал и искаше по петнадесет лева за услугата. Ние като добри и пресметливи българи, решихме, че това е твърде завишено и можеше с фолио за два лева от магазина да свършим същата работа. Да, но магазини тук нямаше, затова подхвърлих идеята, да хванем метрото и да слезем на Младост 3, от където да си набавим нужния артикул. Идеята беше приета радушно с леки притеснения от Соня, да не би да се замотаме нещо, но я уверих, че всичко ще е наред понеже имахме предостатъчно време. Стилян дойде с мен. Удобство беше, че метростанцията се намираше досами терминала. Дали беше начална или крайна спирка зависеше изцяло от гледната точка на пасажера. Купихме си билети от будката за лев и двайсет и се насочихме към пропускателните устройства. Билетчето трябваше да бъде сканирано, след което две плексигласови стигащи до нивото на кръста вратички се отваряха и човек преминаваше. Проблема се яви, когато вратата пред мен се отвори и преминах, а тази при Стилиян не сработи. Изпробвахме билета, а той не подейства. Моя беше идеята, признавам, да кажа на Стилиян да прескочи през преградите, тъй като беше висок и това не представляваше препятствие за него. Отдалечихме се спокойни, вече на близо двадесетина крачки, когато ни подвикнаха зад гърба. Двама полицаи стояха на отсрещната страна на пропускателите и ни правеха знаци да се върнем. Знаех, че сме сгафили и очаквах да чуя присъдата. Приближихме ги и се почна едно конско:

- Вие не знаете ли, че не трябва да се правят такива работи?! Тук има камери и всичко се вижда. Ако всеки вземе да прескача както му скимне, докъде ще я докараме?! Моля, личните карти ако обичате!

"Браво!"- помислих си - " И все пак някой си гледа работата в тази държава."- а в същото време смънках, че билета не сработил, че не сме местни и не се качваме всеки ден на метрото, за което се извиняваме и признаваме вината си. Полицаите се смилиха над нас. Видяха ни, че сме редовни и ни пуснаха.

Метрото беше пристигнало, вратите му бяха отворени и ние се качихме секунди преди да ги затвори.

- Не я почнахме добре! - казах на Стилиян- но поне глобата ни се размина. 

Той се съгласи.

Слязохме на спирка "Младост 3". Ескалатора ни изведе на повърхността. От главния път навлязохме в квартала да търсим скреч фолио. Намерихме такова в един близък зеленчуков магазин и наред с фолиото си купихме още, вода, сандвичи, банани. Обратният път беше по- лек и безпрепятствен. Върнахме се при Георги и Соня навреме. Изкарахме раниците извън чакалнята, за да ги омотаем с ролките найлон. Така вече изглеждаха стегнати пакети. Наближаваше три следобяд и очаквахме другите от групата да пристигнат. Първо мисля, че се запознахме с Галя, Васко, Спас и Илиян, а след това с Петя и Женя. Евлоги, нашият организатор също дойде да ни изпрати и ни подари по една шапка с логото на фирмата. 

 Беше настанало време за чекиране на багажа. Интерес предизвика някакъв възрастен мъж с оредяла бяла коса приличащ на квартален чичко от панелките. Любезните служителки го питаха, за къде ще пътува, а той в първите секунди не можеше да се сети. В последствие извика като Архимед, когато е открил плътността на телата във ваната си, вместо думата "Еврика"- "Замбия". Че е държава в Африка така е, но къде се намира в този континент, не знаех. Задавах си и въпроси, за къде е тръгнал този дядка и какво ще дири там? Чудех се на хората с техните странности, но опита ми подсказваше, че всяко нещо си има причина и тя носи своята сериозност, дори и в най- голямата глупост, а Непал щеше да затвърди тези мои заключения. Пътят на даден човек поел нанякъде е строго индивидуален, както картините и събитията, които преживява в него. Всеки тръгнал в чужди следи не ще изпита същото, защото света е динамичен вихър от мисловни фрагменти и съзнателно или не градим своята реалност с този строителен материал. 

Позволихме си да се посмеем на този екстравагантен старец и по български го одумахме. Евлоги се раздели с нас, пожела на всички ни едно незабравимо изживяване и то в последствие такова си и стана.

Чекирахме багажите, измерихме теглото им и транспортната лента ги пое към незнайните багажни отделения. От там се пренасочихме към гише пропуск, след което се изкачихме по широко стълбище на ниво две и преминахме контролна проверка на ръчният багаж. До излитането оставаше около час. Горното фоае на летището бе просторно и светло с панорамни стъкла към летището и околноста на софийското поле. Имаше кафетерии, магазинчета за парфюми и цигари. Широките стъкла позволяваха да видим и нашият самолет А 220 Еърбъс, с виолетов надпис 

"Катар", изписан на бял фон в едно с логото на катарските авиолинии. Логото представляваше глава на антилопа, изобразена върху опашката на самолета.

Седнах на стърчащо столче до бюфет отрупан с наредени контакти. Заприказвах се с Васко и Илиян. И двамата обичаха планините. Васко е родом от Силистра, но живее в София и се занимава с киберсигурност в банковия сектор. Илиан бе родом от Благоевград и се занимаваше с програмиране. Бяха момчета на не повече от 35 години, интелигентни и стегнати. Снимах малката си раница на фона на летището с кацналия върху него самолет. Половин час преди полета механичен женски глас оповести по радиоуредбата номера на полета, дестинацията и портала към който да се насочим.

 На входа се събраха доста хора. Една голяма група беше облечена със зелени анцузи и надписи "България"- явно наш национален отбор.

-Здравейте, какво спортувате?- попитах един от тях.

Вместо него ми отговори друг, който беше зад мен.

-Глухонеми са и не чуват. Смесени отбори са по волейбол и хандбал, за хора с увреден слух.

-Къде отивате? – полюбопитствах още мислейки, че събитието ще е важно.

-Бразилия, през Доха.

Стана ми странно, тъй като ще пътуват първо на изток, а после на запад, но и въздушните трасета си имат своя логика.

Бяхме в ръкава пред самолетниятния люк и усмихнати момичета с азиатски черти ни указаха посоката към пътническите места. Еърбъс А320 е по-малък самолет от събрата му А330. При него имаше един коридор по средата, а от двете му страни редове с по три седалки. При другият по-голям модел, както щяхме да видим по-късно, имаше редица от по четири седалки в средата и два коридора отстрани. 

Обикновенно в самолетите при качване и слизане има известна препирня до набутване на ръчните багажи в багажните отделения над седалките. Това трае до момента, в който пасажерите не седнат по местата си и не закопчеят коланите около себе си. Красивите стюардеси следят за всичко това и с внимателни думи и жестове, като медицински сестри пред пациенти на операционна маса, се намесват там където има проблем. Не зная какво си мислят пътуващите преди полет, особенно тези на които им е за първи път, но веднъж видях как един си пусна по смартфона напевни сури(текст, абзац) от Корана за успокоение. Убеден съм, че има известно напрежение сред пътниците, независимо от това колко пъти са летели със самолет.

Преди да излетим, командирът на самолета обяви полета, метеорологичната прогноза, времето на пътуване и представи поименно персонала на самолета. Стандартна процедура при всеки полет. След словото, самолета стартира двигателите, рулира по пистата и застана на стартова позиция. Това трае кратките пет до десет минути. След тази маневра, последва форсиране на двигателите и отпускане на спирачките, при което получихме ускорение, постижимо единствено с това на някой спортен автомобил. Набирайки скорост, пилотът свали задкрилките надолу и самолетът се отлепи плавно от земята. Набирайки височина, около три до пет хиляди метра, достигнахме нужното ниво, където се изравнихме по хоризонтала на полета. 

Интересното и забавното при нас беше, че при представянето на имената на стюардесите чухме ясно думата мис Джун(мис Юни). Помислихме си, че някоя от тях, по точно главната е мис Юни от нечий азиатски конкурс за красота. Започнахме да си шушукаме между седалките, коя е мис Джун? Когато самолета изравни и хвана посоката на трасето, момичетата поднесоха кафе и напитки. Идвайки нашият ред попитах стюардесата, коя е мис Джун, а тя ми отговори, че това е старшата. Ние настояхме да я видим. Мис Джун дойде и ни се представи. Беше красива тайландка. На въпроса ни от кой конкурс е мис Юни, тя ни се зачуди и ни погледна недоумяващо. Ние обаче сме упорито наивни и продължихме да любопитстваме, на Тайланд ли е мис Юни или от някой конкурс за красота на катарските авиолинии? Тя разбра нашата грешка и поласкана ни се усмихна:

-Не, просто това ми е името, Джун.

Количката с храни сновеше напред, назад и най-нескромно с кръстника си поискахме второ уиски "Дюарс" с лед. Бялото вино го оставихме за десерт. В самолета сервираха и храна в пластмасови пакети. Менюто беше предимно азиатско, ориз с пилешко и печени зеленчуци подправени с канела, кимион и кой знае какви още източни подправки, от които в следващите дни щеше да ми дойдат в повече. Десертите, едни чудесни кремчета от типа на ванилови и шоколадови пудинги, май че бяха най-сносни от цялото самолетно хранене.

Искам да отбележа също, че летяхме над Стара планина. Слънцето все още осветяваше земята и можехме да се полюбуваме на нашата родина отвисоко. Градчетата и селата погледнати през илюминатора, изглеждаха като мозайки върху зелен килим.

"Това Стара Загора ли е там?"-започвам да гадая. Четиридесет минути по - късно, някой се обади да погледнем отново през стъклото. Виждаше се Черно море и квартал Сарафово в едно с Поморие и полуострова на стария Несебър, както и хотелите на Слънчев бряг. Всичко бе като при приложението Гугъл земя, само че на живо. Минахме над бургаските солници на височина от около осем километра и понеже бях седнал от северната страна спремо посоката на полета нямах възможността да видя родния си град от високо и след като излязохме над морето загубих интерес. 

 Самолетът се насочи в посока Турция. Катарските авиолинии парадираха с приза за световни авиолинии на 2021 година. Трябваше да им се признае. Екстрите които получаваше всеки пътник, освен храна и напитки, включваше също и леко одеало, слушалки, пакет с дезинфектант, маска и ръкавици. На гърба на всяка седалка беше разположен малък екран и посредством докосване с пръсти можеше да се навигира между различните менюта. Имаше сносен избор от музика, филми, игри, както и възможност да се следи полета и информацията за него. Последното си мисля, че действаше най- успокоително от всички опции.

Някъде след Турция летейки над Армения, командирът се обади и съобщи на английски, че преминаваме през турболентни зони и в следващият половин час ще има разклащане. Каза ни също, че това не би трябвало да буди нашето безпокойство и е препоръчително да закопчеем коланите си. Не знам в такива моменти, добре ли е човек да знае английски, или е по-добре да не знае и да си пътува като куфар. 

Тази турболентна зона я имаше и на връщане и си направих извода, че причината най-вероятно е от срещата на топли и студени въздушни маси между границата на две климатични области- умерен и субтропичен географски пояси.

Летенето е скучна работа и човек е принуден да стои на седалката си с часове, затова си мисля най- правилният избор в случая е ако може да се подремне известно време в неудобна седяща поза, като по този начин се спестява броенето на часовете и минутите до приземяването. Правеха го доста хора. В самолета нямаше интернет, плюс това режимът на телефона трябва да е на "самолетен" за да се избегнат смущения в електрониката на летящата машина. При тези обстоятелства смартфоните излизаха от списъкът на убийци на време, освен ако човек нямаше свалена версия на тетрис, балс, ротативки или друга подобна игра.

Към 21:30 ч., самолета започна да се снижава. Усещането е, като това да се люлееш на "Гондолата" в някой увеселителен парк. Мис Джун и останалите стюардеси засноваха по пътеката и ни подканиха да си сложим коланите. Изглежда на някой не му издържаха нервите и всмукна глътки никотин от електронна цигара. Някакъв датчик алармира и красивите момичета подскочиха.

-Кой запали цигара?- засноваха трескаво напред, назад с джобни фенерчета с които осветяваха седалките, търсейки виновника, но той успя умело и навреме да се прикрие и така и не се разбра. Успокоиха се, но ги ядосахме. Личеше си по изражението на лицата им. Самолетът свали височината и понеже навън вече беше тъмно, можеше да се видят множеството от светлини на крайбрежния, заобиколен от пясъци град Доха. Колелата се срещнаха с твърдината на пистата и след леко пружиниране разбрахме, че сме се приземили успешно. Последва ръкопляскане. Не зная защо се прави, но явно е неписано правило. Навярно един вид благодарност на пасажерите към пилота и екипа му, че са спасили животите им.

Преди слизане отново настъпи познатата суматоха. Следваше сваляне на ръчния багаж и изтегляне към изхода. Слязохме по стълбата на плаца и се натоварихме на автобусчето, което ни откара до мега терминала на летище „Хамад“ . Навън бе тъмно и не се виждаше нищо в околовръс. Усещаше се топъл и влажен въздух, който подсказваше за близкото наличие на море. Часовото време бе като това в България, което ме учуди. Пътувахме на изток около четири часа и половина и би трябвало да сме излязли от часовата зона. В последствие, при разговор с Илиян стигнахме до извода, че това се дължи на смяната на времето при нас. Придвижвайки стрелката един час напред пролетта, ние се изравняваме с арабското, което си е постоянно. Те не го сменят. Когато пък есента върнем един час назад по зимното, тогава изоставаме от тяхното с един час. 

Терминалът на летището представляваше огромно закрито помещение с център и множество ръкави. Първото нещо което човек прави, след като слезе от самолета е да намери тоалетна. Не бяхме изключение. Намерихме ги лесно, тъй като имаше достатъчно указателни табели. Тоалетните бяха чисти и се обслужваха непрекъснато от бедни емигранти, предимно африканци. Поосвежихме се малко на чешмите и се разтъпкахме да търсим сектора за следващия ни полет към Непал.

Летище Хамад беше огромно, второ по големина след това на Дубай. Капацитета му е около трийсет милиона туристи на година. Има две успоредни писти, най-дълги в света. Едната е за кацане, другата е за излитане. Арабите, след като захраниха световната индустрия и транспорта с нефт и газ през последните седемдесет години, започнаха да ринат долари и да се чудят какво да ги правят, насред пясъците където живееха. Шейховете изпратиха синовете и дъщерите си да се учат и да вземат идеи от западния свят за да потърсят възможности за реализацията на този огромен капитал. Въпреки силно религиозните си обществени и родови порядки, все пак бяха практични хора и проявиха далновидност, разбирайки че кранчето един ден ще пресъхне. Притежаваха още слънце, пясък и море, както и добро географско местоположение на границата между многолюдният изток и богатият запад. Този ресурс, позволи да се привлекат специалисти и да се създадат мега проекти с ултрамодерни средства и материали, за да предложат на туристите и от пиле мляко. Катар и Дубай претендираха да бъдат главните порти между изтока и запада. Показваха го с обеми от стъкло, метал, бетон и мрамор.  

Летище "Хамад" имаше централна зала с пльосната по средата огромна жълта мечка. Край нея бяха разположени магазинчета за парфюми, чай, цигари и алкохол, а отстрани имаше допълнително пространство с бюфети, където предлагаха закуски, кафе и храни. Винаги съм се чудил, защо по летищата продават само дроги, парфюми и храна, а не сложат един магазин за домашни потреби. "Най-вероятно, защото е признак на бедност!"- разсъждавах на ум.

От жълтата мечка тръгваха ръкави към различните сектори ABCDF. Ръкавите, освен това си имаха и нива. Два часа преди полета се отваряха чакалните към съответния гейт и пасажерите сядаха да си чакат реда. Докато се мотахме из коридорите и опознавахме обстановката се разминавахме с различни хора. Имаше араби в бели роби и черни рингове на главата, богати африканци с кафтани, бедни идийци и бозави европейци. Минавайки покрай един заспал до стената на пода човек с подложена раницата под главата, кръстника възкликна:

-Това е българин, да знаеш, не мога да го сбъркам!

Гледайки му дрехите, наистина на такъв ми се видя. В действителност нациите се различаваме, както по черти и цвят, така също и по облекло.

В чакалнята, групата се разхвърляхме по седалките. Пристигна и очакваната от всички нас Иванка. Тя дойде с полет от Франция и щеше да е наш преводач и основен комуникатор с непалските гидове. 

- Привет Иванка!- всички се запознахме с нея.

Вратите за навън се отвориха, паспортите и билетите ни се провериха и ние се насочихме към големият позициониран А330 на Катарските авиолинии с полет за Катманду. Беше половин час след полунощ.

Ден 2

01.Май 2022 г. Неделя

"Приключение е правилно възприето неудобство. Неудобство е погрешно възприето приключение."

 Гилбърт Кийт Честъртън

А330 Еърбъс, както споменах е доста по-голям от своя събрат A320. Това си личеше, както отвън, така и отвътре, най-вече по броя на пътническите места. В търбуха му имаше допълнителна средна част с по четири седалки на ред. Бях някъде в средата на самолета, на крайна седалка до пътеката. Отново имаше одеало, слушалки и калъфче с маска и дезинфектант. Този модел явно беше по-стара версия, тъй като управлението на дисплея беше с ръкохватка и кабел скрити в подлакътника на седалката. 

Самолета се изпълни с индийци и непалци. Тъй като, всички изглеждаха еднакво все ми беше тая. И те са хора като нас. Пътуваха цели фамилии, като се почне от бебето и се стигне до бабата.

 Полетът бе с около половин час закъснение. Отново стандартните процедури с приветствие от капитана, извинение за забавянето, рулиране, засилване и излитане. Устремихме се към нощното небе, опитвайки се да не мисля, че сме двеста души натъпкани в една тръба с криле. Вместо това се възхитих на моща и величието на тези машини, апотеоз на човешката техническа мисъл. Велико транспортно средство е самолета. Пренася задниците ни на хиляди километри за часове. Не зная каква част от пътниците си даваше сметка какъв прогрес е постигнало човечеството в последните сто години. По-скоро брояха времето до момента когато ще са отново на земята в безопасност. Имаше хора, които ползваха самолет целогодишно, но имаше и такива, които през целия си живот не са стъпвали на борда му. Последните се задоволяваха само да ги съзерцават, като малки точки в небето оставящи бели опашки след себе си. Ако на Марко Поло в миналото са му били нужни години за да стигне от Венеция до Китай, то днес това се случваше за няколко часа. Живеем във времена на невероятни възможности и технологии, а сме роби на собствените си предразсъдъци. 

Вече не ми беше интересно. Бяхме на път от осем сутринта от предния ден, а в момента бе един след полунощ, или седемнадесет часа, и се намирах на 9000 м височина някъде над Персийският залив. Движехме се с 800 км в час, напускайки границите на личния ни комфорт. Отново храна и напитки и пак ориз с десертчета. Не ми се яде, затова отказвам и вежливо се обръщам към симпатичната стюардеса:

Я ми дай, скъпа, един “Дюардс” да си оправя вестибуларния апарат. Може и с лед.

Останалите от групата край мен, като ги гледам, и те се лекуваха.

Монитора на седалката показваше карта и се виждаше как самолетчето описва линия наближаваща Багдад. "Ей, разсипаха ги тия долу."- спомням си за войната в Ирак. 

Летенето, както отбелязах е скучно занимание, особено в малките часове на нощта, и въпреки неудобната седяща поза, която бях заел подложих възглавничка на рамото, подпрях буза върху нея и задрямах някъде над Афганистан.

“И на тях им се разказа играта.” - помислих си преди да се унеса. Какво толкова търсеха там всички, така и не разбрах.

Събуди ме рев на бебе. Някакъв татко се разхождаше по пътеката. Дюндюркаше малко момченце и беше спрял точно над главата ми. Щом отворих очи и погледнах нагоре, малкият ме загледа опулено през рамото на баща си и спря да реве. Гледахме се така няколко секунди, като в герои от уестърн филм, стоящи на прашен път с ръка на кобура. Помислих си, че тези родители са садисти да повлекат малки деца по самолети и летища. Беше към три и половина сутринта по българско време, а навън през илюминаторите светлееше. В небето над Непал трябваше да е към шест сутринта. Движихме се срещу посоката на въртене на земята и навлязохме в бъдещето с два часа и половина. Малкия се беше поуспокоил след визуалния контакт с мен и таткото отиде да си седне на мястото. Не след дълго отново изрева. Явно искаше да си играем на "вълчи поглед"- игра която играех с моите деца. Гледаме се право в очите и който мигне губи. В случая това беше сутрешната аларма, не само за мен, но и за останалите пасажери. То и без това след около час се приземявахме. Чуваше се умереното бучене на двигателите. Вътрешно усетих, че сваляме височината, след като ушите ми започнаха да заглъхват.

Катманду беше под нас. Самолетът се сниши над пистата и гумите му се слепиха с асфалта. Усетихме характерното меко пружиниране и след като пилота повдигна задкрилките, отбихме скоростта и спряхме. Освободихме коланите си и отново след кратко суетене покрай пътеката и багажното се отправихме към отворената врата и подвижната залепена за нея стълба.

"Добро утро Непал!"

Международното летище в Катманду приличаше на нашето в Бургас, но някъде през осемдесетте на миналия век. Уповавам се на спомени от онова време, когато ни водеха като ученици там. Въпреки че Галя спомена, че отиваме петдесет години в бъдещето, на мен ми се стори, че се върнахме петдесет години назад. Излъга ли ни Галя, пошегува ли се?! Не! В действителност годината в Непал беше 2079. Да така е. Видях го по-късно върху табела на една витрина в Катманду. Летоброенето им започва от времето когато се ражда Буда. Поне така разбрах. Иначе си имат и светски календар, но той е предимно за да не се бъркат туристите и за уреждане на международните делови връзки. Туристите са много важни за Непал, тъй като са важен източник на доходи за страната. Та, летището не е нищо особено. Най-точната дума която бих избрал е "постно". След мега терминала на Доха, тук ниските пристройки с железни винкели и дървена дограма, ми навяха мили спомени от детството. Предверието представляваше малка зала със статуя на седящия Лорд Буда, боядисана в златно. Въпреки познатите архитектурни фрагменти ни предстоеше среща с нова религия и култура. Буда стоеше неподвижен и посрещаше всеки новопристигнал със загадъчна, но приветлива усмивка. Проверката на ръчния багаж и дрехите, минаха без проблем, след което влязохме във втора зона, където се издаваха визи. За целта имаше някакви автомати на които трябваше да регистрираме личните си данни. Там се образуваха опашки и хората малко взеха да нервничат. Не беше сложно стига да знаеш малко английски, а за тези които не знаеха им се помогна. Следващото нещо, което трябваше да се направи, бе да се обменят долари за рупии. Имаше предвидливо поставено чейнджбюро до гишетата за визи. Курсът на рупията за момента бе 120 рупии за долар. Правеше впечатление, че бюрото работеше еднопосочно, тоест обменяше долари за рупии, но не и рупии за долари. Еквивалента в лева беше, че 100 непалски рупии са около 1,50 лв. Това щеше да ми е водещо правило и да се ориентирам бързо в цените на стоките в Непал. Обмених 200 долара и се наредих на гишето за визи. Там другите вече получиха такава срещу 30 долара. Визата важеше за 20 дни. Няма касова бележка, няма ордер и „всичко е наред“. Както щях да разбера по-късно, касови бележки поне за чужденци намаше. Икономиката на Непал циркулираше на принципа на пазарно доверие. Има пари, има стока и услуга, няма пари, няма стока и услуга или пък се пишеше като борч на лист, но това важеше и се уреждаше само измежду местните. Как държавата си взима данъците за издръжка си остана тайна, поне за мен. Бяхме готови. Непалските власти ни подложиха на щателна проверка, но бяха приветливи. Мисля, че при Илиян се появи някакъв проблем, тъй като остана последен, но се оправи. Очаквахме Васко да долети със следващ полет от Доха. Той се включи по-късно и изтърва билетите за нашия самолет. Пристигнаха и багажите ни, които бяха оцелели. Е, найлоновото фолио се беше поразкъсало малко, но като цяло раниците си бяха наред.

Въздухът беше сух и топъл, но не бих казал че беше горещо. Предстоеше ни да си закупим временни карти за мобилните си устройства.

Скупчихме се на първото гише, което ни се изпречи по коридора. Беше с логото на “N cell”. Млади, момче и момиче ни предоставиха таблици с цени на гигабайтите интернет. Започна се едно прехвърляне на карти и регистрации. В предвид малкия размер на тези пластмасови джаджи, както ще установя четиринадесет дни по-късно, бях загубил българските си и трябваше да ги вадя наново. Все пак тази на Ncell ми свърши чудесна работа.

Вече подготвени, независимо от дългото, повече от денонощие пътуване, изминатите хиляди километри и кратък сън, бяхме в приповдигнато настроение и се отправихме към предверието на терминала, където ни очакваше нашият водач Рами. Събрахме се, запознахме се и той ни поведе навън през улицата към паркинга. 

Впечатление правише множеството от хора, застанали с табели, които чакаха своите клиенти. Нас ни чакаше малък микробус на паркинга. 

Петя и Жени, бяха натоварили своя багаж на една количка и някакъв дребен навлек се беше навъртял край тях като им буташе количката. Щом дойде до микробуса, тоя взе да ми иска пари. Първоначално отказах, но дребосъка замрънка като настъпано коте и за да се махне извадих 100 рупии и му ги дадох. Не му харесаха и се залепи за другите. Рами ми подшушна, че не е добър човек и да не му даваме нищо, а после отиде при него и му се накара на непалски.

Ваня държеше приветствени гирлянди, направени от цветовете на оранжев тагетис. Окачи една върху врата на Соня. 

-Намасте!- произнесе с усмивка, а после сложи една и на Георги. 

-Намасте!

Дойде и моят ред.

-Какво е това?- попитах.

-За добре дошли. - отвърна Иванка и произнесе - Намасте! - допирайки молитвено длани пред гърдите, привеждайки се леко напред. 

“Колко мило” - помислих си аз и извърших същото. Усетих, че в този поздрав имаше отношение и внимание към човека. По-късно през дните ми в Непал щях да го усетя много пъти при местните хора.

Раниците ни вече бяха натоварени на микробуса. Ние също. Имах привилегията да пътувам на предната седалка до шофьора и още си нямах и най-малка представа, какво ще видя по улиците на непалската столица. Движението беше обратно, по английски образец. В първия момент, като шофьор отказах да приема този факт и когато напуснахме паркинга, навлизайки в уличният трафик си помислих, защо се движим в насрещното движение. Множеството от мотоциклети и миниатюрни коли, които си проправяха път в ляво и дясно ми подсказа, че движението по английската система е само формално и всъщност правила нямаше. Важеше едно, може би най-важно правило и то беше: "Пази другия!". Микробусът ни си проправяше път в потока от всевъзможни превозни средства. Изненада ме умението на шофьорите, как се разминаваха на една боя разстояние. Отвсякъде се чуваха клаксони. Трябва да призная, че за целият престой в Катманду не видях нито една катастрофа при цялото това множество от возила и хора. Движехме се по централен булевард свързващ летището с туристическия квартал, в последствие както ще разбера името му бе Тамел. Водеше се център на града, макар че центърът на този град едва ли можеше да се определи имайки в предвид килима от сгради който представляваше разпръснат на километри в долината.

Освен движението и други неща започнаха да ни правят впечатление. Преминахме през мост над мътна и сива река, чиито брегове бяха отрупани с боклуци. Купчини от боклуци се виждаха и встрани на пътя в едно с наредените сергии и дюкяни. Типичните сгради бяха четвъртити, високи не повече от три, четири етажа, като при някои липсваха парапети, врати и дограми, а повечето бяха покрити и с дебел слой прах. Дървета се виждаха само в обособени паркови зони, но не и по пътя. Не липсваха и модерни сгради облечени в стъкло, но и те не бяха особено високи и изпълняваха функция на МОЛ, хотел или административна сграда. Преобладаваха червенокафявите окраски на тухлите с които бяха построени зданията. На по-оживените кръстовища имаше униформени регулировчици, жени. Когато навлязохме в квартала се запромъквахме по тесните улички между прилепнали една до друга сгради всред поток от хора, мотоциклети и рикши. Липсваха тротоари. Първите етажи на сградите представляваха ниши играещи ролята на магазинчета, дюкяни, закусвални, работилнички, чиито входове опираха досами улицата. 

Пътят от летището не продължи дълго, бяха изминали около двадесет минути, когато микробусчето свърна в някакъв вход и спря. Достигнахме до нашият хотел “Катманду гест хаус.” Разтоварихме багажите. Мястото беше сносно, предвид през това което минахме. Широка алея водеше към вътрешен двор и рецепцията. Имаше чешми. Четири чучура създаваха приятно настроение с шума на бълбукаща вода, която се изливаше в каменно корито. Вътрешната градина беше един малък оазис. Перфектно окосена зелена морава с нискостеблени дръвчета, едно от които имаше красиви бели цветове. Присъстваха още туи, палми и бамбук, както и саксии с тагетис. В центъра имаше фундамент със странна бронзова отливка, която будеше интерес. На металната табелка пишеше "Vajra". Представляваше две симетрично разположени фигури, наподобяващи краища на скиптър. Както щях да прочета по- нататък, "Важра" е оръжие на боговете, символизиращо вселенска твърдост и сила на духа и носи просперитет и благополучие. През този оазис, къси алеи свързваха рецепцията, която се намираше в едното крило с ресторанта и другите части на хотела. Имаше и втори портал, водещ към другата част на квартала. Маси и столчета от ковано желязо придаваха допълнително автентичност. По-късно ще забележа, че имаше и едни плочки по алеята с изписани имената на известни хора посетили хотела, но освен Рики Мартин, другите не бях ги чувал.

И така, бяхме се скупчили във фоайето пред рецепцията. Нахвърлихме раниците в средата и заопипвахме пространството с поглед. Имаше електрически контакти и мушнахме зарядните на телефоните да дръпнат малко енергия. Бяха се поразредили през целия този път. Контактите в Непал изискват щепсел различен от нашия стандарт, но на практика може да се ползват и без представка.

 За стаите, както е прието по цял свят настаняването става след обяд, затова решихме да излезем навън и да намерим нещо за хапване. Минахме през "долния" вход - така ще го кръстя, входът през който влязохме, а "горният" ще е другият, през който можеше също да се навлезе в пазарските улички.

Кварталът ни пое със своето оживление от хора, мотори и какафония на клаксони. Запромъквахме се през лабиринта от сгради. Рами ни заведе до близка пицария. Седнахме на масите, до ръба на улицата, и поръчахме местна бира "Гурка" и пици "Маргарита". На ъгъла имаше и дюнери. Бирата “Гурка” беше перфектна. Имаше чудесен вкус, но за цена от 450 рупии или 7 лв си беше скъпичка за непалския стандарт.

Започнахме да попиваме от атмосферата на града. Въпреки непривичния за нас аромат на индийски свещички, подправки и канализация, се почувствахме доста свойски и успяхме да се отпуснем непринудено и с лекота. Беше минал половиния ден. След обяда се поразтъпкахме край магазинчетата. Продаваха се предимно сувенири и дрехи. Имаше много такива за трекинг екипировка на различни марки: “Хели Хенсън”, “Рийбок”, “Найк” , но най набиващи се на очи бяха “Дъ норт фейс”. Всичко това беше добра имитация и като гледах, с чудесна кройка. Сувенирите представляваха предимно цветни камъчета, дрънкулки, метални фигурки, огърлици, гривни, пръстени, рудракши и бронзови пеещи купи.

Рудракшата е мънисто от сушени костилки на плодове. Варира от размера на зърна от бахар до размер на кръгла маслина. Легендата разказва, че когато Шива се е събудил от дълбока медитация и видял какво става по света, заплакал от мъка, а от сълзите му се родили семената за тези растения. Поради тази причина се вярва, че имат магична сила. Рудракшите са търсен от чужденците артикул и цената им варираше от 200 до 1500 рупии или от 3 до 20 лева. Вярва се, че предпазват от лоши влияния. Тибетските пеещи купи, бяха друга атракция. Представляваха метални полусфери, които при леко почукване издаваха камбанен звън и поглаждайки ги по външният ръб с дървено чуканче издаваха звуков резонанс. Вярва се, че влияят благотворно върху мислите, чувствата и здравето на човек. Цената им варира от 400 до 2000 рупии или 6-30 лева.

Имах нужда от туристически щеки, тъй като моите не ми се носиха по летищата. Щях да се сдобия с такива по- късно от един доста странен магазин. Не зная защо го кръстихме "китайския магазин", най- вероятно заради това, че хората които бяха вътре, повече приличаха на китайци, а не на непалци. Рами го беше показал на групата, а Галя мисля ми го показа на мен.

 -Това са най-евтините туристически екипировки в района!- ми казаха. 

За ориентир ни служеше хранителният магазин при долния портал на хотела, а от там как и в коя уличка се свиваше не помня. Помня само, че беше някакъв тесен вход, после по един коридор, следваше стълбище в дясно и там на втория етаж. Имаше хора и трудно се разминавахме. Китаеца беше седнал на стълбището като Буда в тясното пространство на етажната площадка, преди входа към. Самия склад представляваше голяма стая, в която от огромни чували се подаваха, якета, панталони, тениски, в най-разнообразни размери и марки. Между чувалите имаше тесни пътеки. Хората бъркаха в тях, вадеха, гледаха и прибираха. Имаше един пъргав младеж, който на въпроса, "Колко струва?"- отговаряше, а ако не знаеше, отиваше да пита шефа на стълбите. На това място не можеш да мериш панталоните. Гледаш размера, налагаш по себе си и ако стане на око, взимаш. Така успях да си купя два туристически панталона и къси гащи, а също и якета за децата. В помещението беше задушно и на човек можеше да му прималее от цялата тази бъркотия и липса на въздух. Интересното бе все пак, колко леко и бързо ставаше този тип търговия. За цените, които струваха, дрехите си заслужаваха. Питах за туристически щеки и младока ми извади едни. Чудесни бяха.Всичко беше марково, поне на надписи, но да си призная и на вид го бяха докарали. След като си прегърнеш избраните артикули излизаш на тясната площадка пред стълбите и се отчиташ пред шефа. Показваш панталона, казва ти цената, яке-цена и така всичкото. Накрая калкулира и смята общо. Вадиш рупиите и му ги подаваш. Може и в долари. Той е седнал по-високо на стълбите, заобграден от чували с дрехи. Присяга се, взима парите и ти връща ресто. Ако трябва, закръгля в твоя полза, благославя те с една усмивка и си свободен да поемеш надолу по стълбището радостен, че си направил сделката на деня. Още повече ми се издигна в очите, когато след като се върнахме от планината смени за дрехи трите спални чувала на кръстниците, които бяха взели от него. Мисля че всеки член на групата ни остана изключително доволен от Китаеца, независимо, че единия чифт панталони ми влезе в употреба само за ден и после се разпра. Китаеца беше добър търговец, знаеше как да продава, затова ще си спомням с усмивка за него.

Така в размотаване дойде и време да се настаним. Стаите бяха двойни. Взехме ключовете от рецепцията и отидохме да си оставим багажа, да си вземем душ и да си починем. Уговорката с другите беше да се съберем в 16:00 часа в градината пред рецепцията и да направим по голяма разходка из квартала. 

Стаите бяха лукс за местния стандарт. Както каза Евлоги, нашият организатор, за непалците не е по силите да си позволят нощувка тук. Цената на двойна стая е 50 долара. Стаята имаше баня и тоалетна, без балкон с двойна дървена дограма и мрежа за комари, климатик, голямо огледало, масичка и гардеробче. Имаше удобни легла с близко разположен “мързелив ключ” за изгасяне на осветлението, което оцених високо. Поотпуснахме се за час, два и се ориентирахме за разходка.

Бяхме на втория етаж и слизах по централното стълбище. В дясно на предверието на сградата имаше фризьорски салон и студио за масаж. Миришеше на индийски свещички, които горяха в една купичка на земята пред салона. Пред мен светеше отвора на широкият вход към градината. Излязох от там и тръгнах по алеята за да отида при останалите, които вече се бяха събрали пред рецепцията. В същият момент откъм горният външен вход в началото на градината се появи млада, красива, руса жена, която привлече погледа ми. При първоначален визуален контакт човек се пита, що за националност има насреща си. Разминахме се с нея и наближих нашата група с приветствен поздрав. Изненадах се, когато зад гърба си чух на чист български език:

-Ама, вие българи ли сте?

Обърнах се изненадан, тя говореше на български. 

-Българи сме!- отговорихме почти всички едновременно.

-Ти трябва да си Силвия?- позна я Соня- кръстницата имаше информация, че Силвия Аздреева, позната на нашите организатри, е в Непал и ще се пробва да качва Еверест. Бяхме я гледали на лайф, когато беше качила връх Ама Даблан. Разказваше как го е направила спонтанно, след като Нирмал Пурджа(Нимсдай) я е включил в група за качване. 

За информация само ще добавя, че Нирмал Пурджа е най- добрият алпинист на съвремието ни, успял да постигне Хималайската корона(всички 14 осемхилядника на света) за по малко от година. С това постижение, поставя световен рекорд и придобива популярност, заставайки до най-известният в бранша, легендата Райнхолд Меснер. Меснер прави първи в света Хималайската корона, покорявайки ги всичките за 17 години. 

Зарадвахме се от тази неочаквана среща и си спомням, че тогава и казах:

-Ела да се снимаме. Скоро ще станеш известна и за нас ще е щастие да се снимаме. 

Тя се усмихна, беше много доброжелателна и мила. Наредихме се край нея и си направихме обща снимка. Благодарихме и, а тя ни разказа, че е в процес на аклиматизация и следващите дни ще е на базовия лагер, където ще се подготвя за качване на връх Еверест. Пожелахме и успех и попътен вятър. Мисля, че бяхме последните българи, които видя преди да постигне своята грандиозна цел четиринадесет дни по-късно, качвайки се не само Еверест, но и на съседния осемхилядник Лотце за два дни.

Разделихме се със Силвия. Срещата ни бе кратка, но емблематична. Рами искаше да ни гмурне в морето от хора на туристическия квартал Тамел и да ни покаже близките забележителности. Катманду се слави със своите храмове и ступи, които са почти на всеки ъгъл. В страната преобладават две основни религии, едната е индуизм, придошла от юг, по-точно Индия, а другата е будизъм от Тибет. Трябва все пак да се знае, че Непал е и родното място на Буда. Принципно двете религии са коренно различни, както щях да разбера през следващите дни. В индуизма има йерархия от множество богове, а в будизма е само един, който се преражда. Философските течения и на двете религии са различни. При индусите живота е свещен във всяко негово проявление и е причинно следствен. Най-просто може да се обясни така: Страдаме, защото има причина за това. Радваме се, пак заради причина. Заложена е идеята за кармата. Съдбата е такава, каквато е, и тя е причинно следствена.

 При будизма нещата са различни. Буда е стигнал до правилото за средния път, след като е медитирал под дървото Бодхи. Задавал си е въпроса, защо страдаме, кое поражда страданието? И е намерил отговора. А отговорът е, че страдаме защото имаме желания. Има желание, има страдание. Затова за да сме в хармония със себе си е нужно да се избере средния път. 

"Струната на инструмента не трябва да е прекалено опъната, нито прекалено отпусната за да звучи добре!“- е чул Буда от музикант, който давал съвет на младия си ученик, когато минавали покрай дървото, където той е медитирал. Лишаване на съзнанието от желания при будистите показва усъвършенстване и себепознание на личността. По този начин се изостря вниманието към сетивата и околния свят. А на въпроса, кой е създал света, отговора е бил, че света не е създаван и той няма начало и край, а всичко е един кръговрат.

Та горе долу това за религиите. И двете си съжителстват добре по тези земи. Заели са главно място в съзнанието и бита на хората тук и са пряко вплетени в личният им и обществен живот. Това си личеше по многобройните храмове, пръснати навсякъде. Те от своя страна варираха от керемидка на пътя с димящи свещички, до голям храмов комплекс с размерите на стадион.

Излизайки през долната порта на хотелската част се понесохме по улицата в посока “неизвестна”. Вървяхме по края, прилепени максимално до фасадите на сградите за да не стане инцидент с нас и някой от преминаващите мотори. Караха се всякакви модели и кубатури мотоциклети. Няма да излъжа ако кажа, че видях четиричленно семейство събрано на седалката на един такъв. Това изглежда бе най-практичното и икономично моторно превозно средство по улиците на града. Тъй като, населението масово е бедно, привилегията да имаш мотоциклет те прави значим в очите на съгражданите и предполагам е блян за повечето местни младежи.  

Движихме се в колона и гледахме да не изоставаме един от друг. Цветните туристически дрехи ни открояваха и можехме да се ориентираме, дори ако залитнем по някоя сергия. Бяхме като участници в митинг, толкова много хора имаше край нас. Носеше се глъчка примесена с клаксоните на превозните средства. Минахме през някакво кръстовище и площадче на което имаше импровизиран пазар. Там върху черги и сковани дървени маси се продаваха зеленчуци, дрехи и всякакви джунджурии, но най- фрапиращи бяха купчините от сушени риби, където продавачка гонеше мухите от тях с метличка. Всичко това беше странно и вървейки попивахме от този свят, който си функционираше в някаква противоречива за нас логика. Електрически кабели висяха в невъобразима плетеница от дървени електрически стълбове. По тях имаше качени също и трансформатори.

-Виж това, виж онова! - станахме разногледи. Така е, първият ден всичко е интересно. Тук трябва да прибавя също и миризмата, а също и прахта, които вдишахме.

Цялата ни разходка продължи около час. Видяхме храмове, ступи, пазари, множество от хора, двуколестни превозни средства и какви ли не чудатости нехарактерни за нашите ширини. Беше късен следобед, така че настъпи време да помислим и за вечерята си. В една от уличките близо до хотела намерихме едно ресторантче, където Рами ни каза, че можем да опитаме местното популярно ястие "Дал бат". Какво представляваше то? Поднос, върху който бяха наредени няколко неща, топка ориз, купа с телешка супа, печени зеленчуци, също и купичка с леща. Мисля, че всички си поръчахме от това нещо плюс бира "Еверест". Докато вечеряхме и си приказвахме, на отсрещната страна на улицата на витрината имаше залепени листи с пожелание "Happy new year 2079". Е, значи Галя не ни излъга и в действителност бяхме в бъдещето.

Вечерята мина добре. Върнахме се в градината на хотела. Харесахме си едни дивани на терасата пред ресторанта, където можехме да си поскучаем преди да се качим по стаите. Лично на мен не ми се прибираше. Стъмни се и младежта беше наизлязла по улиците за нощен живот. Направих предложение да отидем някъде да пийнем по едно и да видим как се забавляват местните. Сега ни е шанса, понеже вдругиден щяхме да качваме планината и не беше удачно да се прекалява с безсъние и алкохол. Ваня, Галя и кръстниците бяха на моето мнение и това беше основния мотив да се запътим към портала. Там имаше човек с униформа, който беше портиер. Същото и на горния портал. Стояха си там и поздравяваха гостите. Влезеш:

-Намасте, сър! 

Излезеш- пак същото:

-Намасте, сър! 

Правеха го по детински искрено и не защото това им беше работата, а вътрешно усещах, че се радваха на вниманието, което им обръщаш, било то с поглед, усмивка или реверанс от твоя страна. 

-Виж сега, приятел - казах на портиера, след поредния поздрав - къде можем да отидем някъде наблизо на бар?

А той, сякаш, само това и чакаше:

-Сър, знам едино чудесно място! Много ще ви хареса!

-Слушай, я стига с това "сър"! - явно от малки ги учат така. Някаква сервилност наложена от англичаните си мисля - Ами кажи, къде е това приятелю.

-Сега ще ви заведа! - каза той и стана да ни води.

-Чакай бе човек, заряза си работата, кажи ни къде е и ние ще отидем!- опитах да го спра.

-Ето тук, наблизо е. Елате! - поведе ни към близка сграда. Отпред имаше тесен вход с двама полицаи пред него.

Първоначално си помислих, че нещо ни будалка. Та това си беше врата към някаква триетажна жилищна сграда, а и с тези полицаи отпред, охрана ли бяха, вход ли искаха, какво ли? Нашият приятел се заговори с униформените и ми махна да влизам. Попитах го, дали няма входна такса, а той ме увери, че е безплатно. Приближих вратата, погледнах напред в тъмното и видях някакво тясно стълбище отиващо нагоре. Влязох, а останалите и те с мен. Портиерът отиде да си пази хотела, а полицаите продължиха да си следят за реда отвън. Ние се заизкачвахме по стъпалата. Чуваше се рок музика.

 “Абе този къде ни набута?”- си мислех, когато стълбището свърши и се озовахме в голямо помещение приличащо на киносалон със сцена и рок музиканти, много хора, дълги маси с щъркелови столчета и яки барове по края. В задната част на салона имаше балкон на три нива, също с барплотове на всеки етаж. Непалски музиканти свиреха "Enter sandman" на "Металика" и се раздаваха на макс. В първия момент не можех да повярвам на очите си. Излязохме някъде изпод сцената. Това трябва да е било в миналото киносалон, при което сега успешно е превърнат в рок клуб. Имаше места. Заградихме една маса, поръчахме бира "Гурка" и си признахме, че не сме очаквали подобно нещо. Имаше хора от всякакви националности, а местните, както правеше впечатление идваха тук да се ухажват, като определено се наслаждаваха и на музиката. Чувстваше се спокойствие и непринудена атмосфера, Няма да е преувеличение ако кажа, че се пренесох в България през 90-те. Мястото се казваше " Purple haze" и ние определено си изкарахме чудесно, слушайки кавъри на "The Cranberries". Към 23:00 часа се оттеглихме към хотела. Нашият човек ни приветства и искаше да узнае, дали сме останали доволни. Казах му, че по-доволни едва ли можехме да бъдем и му дадохме няколко рупии, като жест на благодарност.

Стилян ни чакаше на фотьойлите и ни се оплака, че докато само си подаде крака на улицата и започвали да му предлагат хашиш и момичета. Стана ми странно и дори малко обидно, тъй като на мен никой нищо не ми предлпжи, освен един дядка, където ми буташе едни кремчета тигрова мас за ревматизъм и ишиас в ръцете по петдесет рупии бройката. 

Бяхме уморени от емоциите на деня и прибирайки се по стаите, сложихме финала на днешният ни първи ден в Непал.

Ден 3

02.05.2022 . понеделник.

“За да придобиеш знание, всеки ден прибавяй по нещо. За да придобиеш мъдрост, всеки ден изхвърляй по нещо."

Лао дзъ

Ставането е рано, като за работен ден. Следваше тоалет и обличане. Оправих си леглото, навик останал ми от казармата. Мислех си, че ако знаех, че това е последния ден от живота ми, може би пак щях да го оправя. Човек робува на навиците си. Изградени са в житейския процес, като, комплекс от действия, гарантиращи стабилност и излишни тревоги. Те осигуряват зоната на комфорт, но също така пречат донякъде да погледнем отвъд хоризонта.

Закуската в 8:00 часа не представляваше нещо особено. Картофи соте, палачинки, печен боб, яйца, печени бекончета, мюсли, кафе от кана, сок от портокал. Зареждаха ги всеки ден. Единственото разнообразие, което се практикуваше бе замяната на бекончетата с печени наденички.

Днес по програма щеше да дойде местен гид, който да ни разходи из големите храмови комплекси на Катманду. Срещата ни е за 9:00 часа пред рецепцията в градината на хотела. Бяхме се събрали в уреченото време и човека не закъсня. Точен по английски, дойде с Рами- нашият водач. Изглеждаше интелигентен, слаб, с очила, мъж на средна възраст. Имаше леко отнесен вид, типична черта за чувствителни натури. Представи се и ни поведе към горния портал, където ни чакаше микробуса. Качихме се и потеглихме в посока летището. Излязохме на булеварда по който дойдохме предния ден до хотела. Движението отново бе доста интензивно, с мотори и коли, отляво и дясно, но вече претръпнали приемахме нещата за нормални. Колко гъвкав е човешкият ум и приспособим. Едва от два дни сме тук, а имаме чувството за месец.

 Мислех си, че времето не съществува. Разглеждах го като илюзорна представа. Процесите и движението ли го дефинират? С какво можем да отмерим секундата, с преместването на ръката, с последния лъч на слънцето, с дихание през ноздрите, със секундарника на часовника? Тези въпроси щях да разглеждам в разрез с рационалността на ума, при престоя си на това място. Има ни и ние осъзнаваме времето и пространство в този свят? А когато ни няма? Може би тогава ще оставам в наследство същите въпроси на поколенията, да си блъскат главите с тях.

През прозорецът на микробуса се виждаше познатата гледка от предния ден, прашните улици, сградите, мътната река. Малко преди да наближим летището свърнахме от пътя и спряхме пред една голяма порта от ковано желязо с колонна арка от червени тухли и орнаменти. Храмовият комплекс "Пашупатинати" беше разположен от двете страни на река Багмати, (не мислете, че съм ги запомнил, направих справка в Гугъл). Намираше се близо до някакъв парк и беше ограден с каменна ограда. Имаше приблизителна площ, колкото едно българско село. Още щом преминахме през портата и почнаха чудатостите. Маймуни макаци се разхождаха свободно по постройките. Пощеха се, и ни хвърляха по един бърз и небрежен поглед с надеждата да им метнем нещо за ядене. Вървяхме по една водеща каменна алея в посока към реката. През една зелена поляна, откъм другият бряг се виеше пушек от димяща клада. Приближихме ниски храмови постройки от камък и кафеникави тухли. Стояхме от едната страна на реката, а отсреща върху каменни платформи имаше наредени клади от дърво и слама, едната от която още димеше.Имаше струпали се хора. Това бе нормална за тях церемония по кремация на починал близък човек. Широки стъпала водеха към водите на реката. Имаща цвят на тиня и там видяхме хора, които миеха краката на починалия. Нашия гид обясняваше на английски на Иванка, а тя пък на нас на български. Това бил много известен индуистки комплекс, посветен на бог Шива. Тук пристигат хора от цял Непал и Индия. Наблюдавахме изгарянето на починали хора, което се извършва всекидневно. Да бъдеш изгорен на това място е голяма превилегия за индусите. Близките участват при кремацията на тялото и жалеят. Един от тях остава седем дни да спи до останките, за да отдаде почит към духа на починалия. 

Малки каменни постройки с височина колкото човешки бой, имаха във вътрешната си част символ направен от камък. Изобразяваше пръстен с изпъкналост в средата. Олицетворява символът на плодородието, или както каза нашият гид представлявало мъжкото в женското. Тази фигура е на голяма почит и там се горяха ароматни свещички, слагаха се цветя и се кланяха.

Имаше още, едни странно изглеждащи с боядисани лица старчета, които си седяха край параклисите и ни приканваха да се снимаме с тях. Изглеждаха благи на вид и с риск да ги обидя, честно казано, ми приличаха на нашите квартални клошари, но всъщност това бяха святи хора, мъдреци, аскети, както ни обясни гида. Снимките си имаха тарифа.. За благото на туриста искаха скромната лепта от 200 рупии, около 3 лева. Не че не си направиха устата и за десетина долара, но в Непал всичко е на пазарна ставка и е въпрос на договорка, така че, след като Соня и Спас се снимаха с въпросните господа и им мацнаха по една червена точка боя на челото,, същото направих и аз, но без червена точка. 

След като се помотахме от единия бряг на реката, се прехвърлихме на другия по един каменен мост. Там се намираше централният храм. Някаква бабка ми предлагаше огърлица от “рудракши”. Погледнах ги, пипнах ги, казах и че са фалшиви и направени от пластмаса, а тя се разсърди, извади запалка от джоба си и направи тест да ми покаже че не се топят. Така да е, но не купих. Имаше и други които досаждаха. Разбирам, че бяха бедни, но не можех да купя от всеки по нещо. Излязохме на равно и открито място. Видяхме опашка от стотици хора и всичките боси. С обувки не пускаха в зоната на храмовия комплекс. За нас туристите това правило не важеше и минахме напред. В един вътрешен двор попаднахме на стълпотворение от хора, които скачаха и пееха “харе Кришна”. Все бях слушал и гледал по телевизията, ала на живо усещаш енергията им. Естествено, че снимахме. 

На по горна площадка групи от хора се бяха събрали. Седяха на земята, а край тях някакъв мъж рисуваше с цветни прахчета фигурки върху каменните плочи на земята.

-Това е семеен шаман. - обясни нашият водач.- По-заможните фамилии имат личен такъв, който извършва ритуал за здраве и благоденствие на това свято място. Гледах и не вярвах на очите си, но кой съм аз да давам преценка, за традиции от векове, временен наблюдател, чужденец. Недалеч беше срещуположният изход на комплекса. От там излязохме с променени представи за живота. След като подминахме стикажите с обувки, се изправихме пред дежурните сергии с дрънкулки и си накупихме “рудракши”, къде гривни, къде огърлици.

Микробусчето ни чакаше на малък паркинг. Качихме се и поехме към най- голямата будистка ступа в града "Боднат". Все още нямаше обяд. 

След като се движихме 10-15 минути спряхме на главен път и слязохме. Мушнахме се в някаква къса пресечка, в края на която се виждаше бялото тяло на храма- ступата Боднат. Продължихме напред и излязохме на сносен площад чиято площ, около осемдесет процента, беше заета от кръглата, приличаща на бункер будистка ступа с квадратна пристройка отгоре, върху четирите страни на която, бяха изрисувани очи и нещо като спирална запетайка за нос. Това са "Очите на Буда", които винаги те гледат. Обърнати са към четирите посоки на света. Върху куба, бе разположена още и стъпаловидна пирамида, боядисана в златен цвят, от върха на която се спускаха опънати към основата на храма въжета с разноцветни, сини, жълти, червени и зелени флагчета.Около самият храм имаше двуметров варосан зид с ниши, където имаше вградени въртящи се цилиндри с изрисувани будистки надписи, мантри. Завъртаха се с ръка за късмет и благоденствие. Идеята им беше, че по този начин мантрата се разпръсква спирално в пространството. Цялата височина на храма достигаше размера на седем, осем етажна сграда. Край входа горяха свещички и пушеха някакви запалени хвойнови клонки в специална метална поставка. По програма щяхме да посетим някаква школа за рисуване на мандали. Мандалите са симетрични, шарени картини. Това е енергийна рисунка. Изобразява правилна симетрия на множество цветни фигури. Обикновенно като централна такава заема кръг или квадрат. Школата бе разположена в една от околните сгради. Там в приземието се озовахме, сред тунел и после влязохме в някакъв вход. Качихме се по тесни стълби на третия етаж, където в едно помещение видяхме рисуващи хора и техните творби. Художниците, рисуваха седнали пред стативите си в центъра на стаята. Бяха две, три млади момчета. Ние се наредихме на пейка до стената и изслушаме беседата за значението и процеса на създаване на подобно изображение. Създава се бавно в продължение на дни, а някои сложни изпълнения и до повече от месец. Има значение дали е правена от майстор или чирак. Съвършенството вдига цената. Майсторски екземпляр, с размери приблизително 40х40 см., струваше от порядъка на двеста долара, а това за Непал си е висока цена. Купуваха предимно чужденци, но ние сме от другите чужденци и се задоволихме със сувенирчета от по два долара.

Отново сме на площада. В ступата нямаше как да ни пуснат, беше забранена за туристи. За сметка на това пък отстрани имаше по малък будистки храм. Там през тесен вход се озовахме в нещо като вътрешен двор и малка постройка. Трябваше да се събуем за да задоволим любопитството си. Вътре в това свято място имаше орнаменти и рисунки. По стените имаше портрети на върховните свещенници, или така наречените Далай лами. Централно беше разположена златна триметрова статуя на Буда. Възрастен монах облечен в кафява роба седеше на пода, кръстосал крака в страни от вътрешната страна на входа и четеше от някаква книга, поклащайки се напред и назад. Беше ни фиксирал с поглед, който сякаш ни казваше да не снимаме. Направихме врътка, като рибки в аквариум и отново излязохме към вътрешният двор. В приземно помещение се помещаваше въртящ цилиндър с размерите на двутонна бъчва. Завъртях го по посока на часовниковата стрелка, като на всеки оборот се чуваше по един камбанен звън "Дзън-н"

В тази част на града правеше впечатление, че беше по-разредено откъм хора. Помотахме се из площада. Имаше много гълъби. Можеше да си купиш шепа царевица от чувала на една бабка и да ги нахраниш. Настъпи време за обяд и Рами ни заведе до някакво заведение, пак набутано в някакъв вход, но този път стълбището ни изведе на нещо като огромна тераса. Кухнята беше на долният етаж. На терасата можеше да се седне в сравнително приятна обстановка, имаше сянка и изглед към ступата и околността от сгради. В далечината се виждаха планински възвишения. Човек с повече въображение можеше да си повярва, че се намира в центъра на София, а насреща му е Витоша. Настанихме се около две събрани маси, поръчахме храна, сравнително светска и си прекарахме чудесно. Клиентелата се състоеше изцяло от чужденци. Имах чувството, че с една американска двойка се движихме в един коловоз от самолета до тук. Засякохме се вече за кой ли път. 

Изпих едно кафе със сода, загледан в слънчевия хоризонт над сградите. Моща и размера на ступата внасяше спокойствие. В света, все пак има и моменти на удоволствия, които макар и мимолетни си заслужаваха. Ето затова като уловя такъв миг гледах да му се насладя пълноценно. Нащракахме снимки, платихме сметката и слязохме отново на площада. Микробусът идваше да ни вземе от същата улица, където ни остави, само че от другата страна. Минахме отново през късата пресечка. Тъй като имах три гирлянди с рудракши на врата, някакъв тип, виждайки ме искаше да ми продаде още. Опитах се да бъда любезен: 

-Намасте! Тенкю и чао!

Разминахме се с униформени жени полицайки. Носеха бамбукови пръчки. Нашият водач ни обясни, че другата седмица предстояха избори и се следеше за реда по улиците. Излизайки на главното шосе, трябваше да пресечем. Пешеходни пътеки и светофари нямаше. Движението интензивно. В този случай какво се прави. Вдигаш ръка и тръгваш, все едно нагазваш в мътна река, влачеща трупи и се надяваш някоя да не те събори. Е, поне улицата се преминава по-бързо. След като всички преминахме и застанахме на отсрещния край, зачакахме нашето превозно средство. То щеше да ни закара до третата и последна дестинация за деня, площада Дурбар или старата част на Катманду, където е и двореца на живата богиня Кумари.

В ранния следобед, когато се придвижихме до там ни оставиха в началото на някаква широка улица. Изглеждаше пешеходна зона. Въпреки, че имаше военен пост и бариера, които възпрепятстваха преминаването на моторни превозни средства, все пак някои водачи с мотоциклети бяха привилегировани и биваха пропускани. Следобедното слънце се беше вдигнало високо и напичаше главите ни. Типично е за пролетно време. На близкия хоризонт се задаваха черни облаци, които предвещаваха дъжд. Определено навлязохме в някаква стара и културно обособена част на града. Отново имаше пазари по улицата, но хората бяха по разредени. Бих казал, че направо си беше празно. 

Сградите изглеждаха стари, дървени с мащаб и лъхаха на минало. В дясно имаше бяла каменна сграда в английски колониален стил. Някакъв дворец, учреждение, доколкото разбрах. След като я подминахме, излязохме на малък площад със странни архитектурно изпълнени постройки. Приличаха на китайски пагоди, но се различаваха по някакъв начин със собствен стил. Представляваха нещо, като къщички с покрив наложени една върху друга. Дърворезбовани орнаменти и кафяво-червени тухли, красяха фасадите. Нашият очилат гид ни заведе до входа на някакъв дворец, който трябваше да гледаме по програма. Тъкмо взехме входни билети и заваля. Непал се е управлявал от това място в продължение на много години. Тук е била власта и като всяко учрежденско място, артефактите бяха малко. Портрети на крале, кой коя година е властвал, кой кого сменил, няколко фигури на божества от индуистката религия плашещи простолюдието. Голям сграден фонд с дърворезби и каменни орнаменти, бяха основен акцент на пространството. Усещам в атмосферата сухотата на дисциплината и заповедите, които са се движели по коридорите. Правило ми е впечатление, че мозайки, дърворезби и каменоделие в мащаб е характерно за господстващите народи, а съхранението им във времето, показва гъвкавост и добра политика. Виждал съм това във Франция и Турция. За да се изгради нещо голямо е нужно време и ресурс. За да се изкусори в дребни детайли отново са нужни същите. За да се опази във времето е нужна добра политика. Това може да стане само и единствено ако се държат враговете на разстояние, а народа изкъсо. Никой поробен народ не може да се похвали с подобна пищност, което ми показва, че въпреки бедността и нищетата, непалския народ е достоен за уважение. При нас не се сещам да има нещо запазено в майсторство и детайлност от миналото на великите ни царе. Дори и крепостите ни са построени четвъртото грубо и с практическо приложение. Били сме на течение и в непрекъсната борба за територия. Тук, там имаме някоя тракийска могила, някоя църквичка от византийско време или порутено кале обрасло в къпини. За османския период да не говоря, където са ни забранявали да строим черкви по високи от човек на кон. Поне османците да бяха оставили значим артефакт от мащаба на одринската Селим джамия, но уви България е била краен граничен район, какъвто е и сега в рамките на Европейския съюз. С какво можем да се похвалим? С храм Александър Невски, с НДК, с руската църква при село Шипка, с Рилския манастир? За мен лично най-внушителен е паметника 1300 години България над град Шумен. Израз на сила, икономика, култура и държавност придобити във времето след световните войни. Не защитавам политиката през това време, изглежда, че чисто географски се оказваме по защитени. Не съм видял през последните тридесет години да се построи някакъв толкова мащабен проект от камък и дърво.

Отплеснах се. Та за двореца на кралете в Дурбар, какво имаше още. Един голям празен, квадратен, дълбок басейн с каменен пилон по средата, изобразяващ статуя на змия. Според мен, безсмислица, а според гида ни, беше резервоар за вода. Докато бърбореше, между другото го питах, какво ще каже за "соматитата", вегетиращи в пещерите на Тибет. Той обаче се направи, че не ме чува. Мислех, че английският ми е добър, затова повторих, но той само ме погледна и продължи да бърбори за историята на кралете, обърнат към нашата преводачка Иванка.

"Добре,- казах си- значи може и аз да съм недоразумението." Представих си, все едно да ме питат:

- Извинявай, ама ти виждал ли си извънземни в твоя квартал?

- Естествено, половината популация сме такива!- бих отговорил дори и на майтап, но при нашия човек майтап нямаше.

По-късно го запитах, защо Буда вместо нос има запетайка изобразена при очите на ступата , на което той не много убедително ми заяви, че това е било знак олицетворяващ единството между будистката и хиндуистката религии. С този отговор, все едно ми каза, че земята е плоска. Само да спомена, че според книгата на Мулдашев “От къде сме произлезли”, ученият прави портрет на хуманоид използвайки формата и чертите на изобразените върху ступите в Непал очи. Очите имат свои характерни черти подобни на пръстовия отпечатък и така можеше да се създаде профил на лицето и фигурата на притежателя им. Пак според него, прародители на хората са били древните атланти, които са изчезнали поради природен катаклизъм. Притежавали са силно развита телепатия и са общували посредством звуци издавани чрез носова клапа. За да съхранят хуманоидния генофон отделни индивиди се приютяват във високите пещери на Тибет и изпадат в състояние на сомати. По този начин остават за хиляди години. Чрез своите психични си сили те са свързани с информационното поле на Земята и в случай на мащабен катаклизъм, задачата им е да се пробудят и възобновят генома. Никой не можеше да ги доближи заради съществуваща изградена от тях психична бариера. Малцина просветени знаят местонахождението им, но го пазят в дълбока тайна. Звучи налудничаво, но така е описал фактите Ернст Мулдашев, човекът претендиращ да е присадил първи в света око на пациентка.

Не получих отговори на въпросите си, но за сметка на това продължихме да се занимаваме с религията на Непал. Непалците почитат богинята Кумари. Тя е истинска, жив човек, по точно малко момиче, което се ползва с привилегията да живее в дворец и да не и липсват удобства. Забранено и е да излиза навън. Това може да стане само при определени дни, в които се показва пред народа през прозореца на стаята си. Богинята Кумари се избира по специална процедура. Трябва да е момиче на три, четири години, да е от определен род, да няма белези по тялото, лицето и да е с правилна съразмерност и още други. Четох също, че момичето трябва да премине тест, като изкара една вечер в стая на двореца в компанията на няколко змии и отрязани овнешки и биволски глави. Взимат я и изпълнява тази роля на богиня до момента, в който не дойде първият й биологичен цикъл. Това е времето на нейното пенсиониране и после избират нова. Така тринадесет годишна, бивша вече Кумари трябва да се социализира в обществото, а това е доста труден процес. Училище, работа и евентуално семейство.

Двореца на Кумари го видяхме от другата страна на площада, но богинята най- вероятно си почиваше и не благоволи да ни се покаже на прозореца, за да види, що за българи се мотаят пред покоите и. По план програма културно- религиозният ни маршрут приключи и трябваше да помислим как да се приберем. Можеше да го направим пеш. Според приложенито гугъл мапс бяхме на половин час от хотела. Защо ли да не пробвахме местните рикши, чакащи клиенти отстрани? На тях можеше да се　возят до двама. За размерите на Стилян, малко си беше тясно, но се събрахме в това странно колело триколка с навес. Направихме върволица от пет рикши и се понесохме по улиците на Катманду в състезание. Съмнявах се в способността на нашия водач да ни извози на един баир. Човекът обаче успя, без да слезе да бута. Закара ни първи до хотела, с което си заслужи бакшиша. Пристигнахме навреме, притова сухи. Вече беше почнало да се смрачава и краят на деня ни приключи I пазарлък в склада на Китаеца. В утрешният ден ни чакаше полет до Лукла и вървене в планината, така че се ориентирахме рано към стаи

Ден 4.

03.05.2022 вторник

Към планината

"- Защо искате да се изкачите по тази ПЛАНИНА (Еверест)? 

- Защото съществува! (защото е там!)"

Джордж Мелъри

Нашият колектив, представляваше жив организъм, събран от различни части, но с общ дух. И колкото и да се различавахме по възраст, професии и социален статус в лоното на планината представлявахме, като групичка деца от детската градина с ръководител- майката природа.

Ставането сутрин е в 6:30 часа. Още не можех да се освестя къде съм. Все имах чувството, че съм в някакъв сън и се събуждам в него, но това траеше за секунда, две. Мозъкът безпогрешно ми казваше, че съм в стая на хотел в град Катманду, някаде в средата на Азия и това на съседното легло е Стилян, който спеше юнашката, без изгледи за събуждане. Стоеше до късно в градината и чатеше по телефона. Нямаше нагласата да се приземи по тези географски ширини. Не съм го усетил, кога се е прибрал. Мислех да му оставя хлебарката, която убих снощи, за да я види, но го пощадих. Можеше да се стресне от нея.

 На масичката с огледалото, бях оставил парче папая. Този плод наподобяваше нашите пъпеши по вид, но не беше толкова сладък. вкусът му наподобяваше на райска ябълка. Явно папаята е привлякла хлебарката, приличаща на нашите кафяви тахтаби, само че тукашната беше по-тлъста и голяма колкото палеца ми. Характерното за нея бе, че имаше и крила, затова си остана в коша, без да спомена за присъствието и.

 Следваше задължителния ми тоалет и опит от моя страна да събудя Стилян. Не ми костваше много, само две леки подвиквания и се размърда. Да му призная беше експедитивен и бърз. В седем и трийсет се събирахме за закуска и трябваше бързо да оправим големите раници за да ги подготвим за път. Тъй като бяхме накупили сувенири и дрехи от предния ден, можеше да ги оставим на съхранение в хотела до нашето обратно завръщане. Закуската, отново е една и съща, само където печените бекончета бяха сменени с кренвиршчета. Днешният ден трябваше да потеглим към планината и като всяка една предстояща неизвестност се пораждаха чувства на противостоене, от едната страна еуфория от предстоящото пътуване, от другата, отказа да напуснеш временния си комфорт. В крайна сметка всеки си понесе раниците които натоварихме на микробуса, чакащ ни на горният портал на "Катманду гест хаус". 

Тръгнахме по обратния път към летището, само че този път щяхме да сме малко по-встрани от международния терминал, и да сме на друго, по-малко извършващо вътрешни полети. Естествено, че градът се беше събудил и отново безумното движение от коли и мотори движещи на зиг заг по главния път. Мисля че полета ни бе в девет и трийсет сутринта и трябваше да се чекираме за Лукла. 

Спряхме на малък и претъпкан с коли паркинг. Разтоварихме се и навлязохме в голямо хале, от чийто таван висяха перките на въртящи се вентилатори. Ефекта им беше слаб, но все пак раздвижваха въздуха в помещението. Това беше чакалнята преди контролната проверка. Имаше доста хора.. Някои бяха облечени официално в костюми и шапки. Казваха, че по шапките може да се познае кастата и общественото положение на притежателя им. Стана ясно, че са голяма група сватбари. Костюмарите били родата на младоженеца, които заедно отиваха да взимат булката от друг град. Явно бяха заможни, ползвайки вътрешните самолетни линии. 

Ние, нахвърляхме багажа си на куп и който можеше да седне отгоре, седна. Предстоеше претегляне на багажа. Общия товар не трябваше да надвишава петнадесет килограма на човек. Имаше един кантар и на него двама служители ни накараха да сложим раниците си една по една, след, което им вързаха етикетчета и ги натовариха на една ръчна количка, с която щяха да ги закарат до самолета. След кратко чакане и глътки кафе се отправихме с към скенера. Нещата бяха прости, нямаше автоматика, нямаше компютри. Минахме и отидохме във втора чакалня. Разположените в редици, пейките, ни даваха чудесна перспектива да наблюдаваме през витража, летището и възвишенията в далечината зад него. Започна се едно чакане. Минутите се затътриха бавно. Лъчите на утринното слънце ни мамеха към висините. Беше ни обзел трепета на малки деца, които щяха да ги водят на море за първи път. Отново имаше много хора. Въздушният транспорт в Непал е развит добре. Релефа е силно планински и пътищата не са така добре проходими. Въпреки високите цени на билетите, по местния стандарт, пътници не липсваха. 

Седнах до белобрад и слаб чичко с типично английски облик. Не знаех, че ще бъде с нашата група. Заприказвах го, като започнахме с обичайните неща, откъде е, какво прави тук, като аз също му се представих. Това беше Ричард, американец, интелигентен и словоохотлив старец. Приказвахме си за Бургас, за Мичиган. Показвахме си снимки. Полетът ни се бавеше, така че имаше време да се поопознаем.

 Дойде и нашият ред да се изнасяме. Качихме се на едно автобусче, което ни закара до малък двумоторен витлов самолет. Както щях да видя по късно моделът L410 TURBOLET е чешки, деветнадесет местен самолет. Предназначен е за малки разстояния. Може да излита и каца от къси писти, дори без асфалтово покритие. Производството му започва 1969 година. Типично “контрабандно самолетче”, както би се изразил един мой приятел. Вътре беше тясно, подобно на градска маршрутка. Настаних се зад кабината на пилотите, като между тях и нас имаше импровизирана преграда от някакво перде. През малките илюминатори можеше да се гледа навън. Стюардесата се увери, че всички сме седнали и сме закопчали коланите си. Перките се развъртяха, понесохме се напред и след отскок се озовахме в небето над Катманду. Денят беше ясен и слънчев, така че се полюбувахме на гледката под нас и близките възвишения. Набрахме височина и се отправихме в посока към изток. Полетът щеше да трае четиридесет минути. Движихме се успоредно на планината и следвахме извивките и. Продължихме така, докато някой зад мен не ахна и не каза:

-Ето ги върховете!

И в действителност от лявата ни страна, сред белите облаци в далечината, при една междина ни се отвори най прекрасната картина от зъбери, облаци и синьо небе. Наизвадихме телефоните и снимахме. Мигът беше кратък, но успяхме да го уловим. Скриха се. Под нас имаше река и селища съставени от по няколко къщи. Приличаха ми на нашите родопски махали. Тези бяха до една или със зелени, или сини покриви. Хванахме курс към планината Прелитахме над едно широко дефиле. Спуснахме се надолу, после качихме нагоре и леко се разстресохме. Тъкмо почнах да чета инструкциите при гадене и затърсих с поглед, къде са торбите за повръщане, когато се видя селището пред нас с къса писта на скалата. Дължината и нямаше повече от двеста метра. Там и кацнахме. Лукла, според статистиката, беше най-опасното летище в света, но и непалските пилоти бяха опитни и си знаеха работата. Гледах предварително в България няколко пъти клипчета по нета, как кацат и излитат самолетите от там. Впечатляващо, но на живо не е така. Просто си участник в епизода, нещата се случват, оцелял си и толкова. Слизаме от машината и по указание от уредника на пистата се изтеглихме настрани, за да не пречим. 

Забраняват ни да снимаме. Минахме покрай административната сграда и се шмугнахме в един вход, който покрай билетните гишета ни изкара отзадната страна на пътека, водеща към близките лоджи. Качвайки се по-нагоре излязохме на малка площадка, откъдето под нас можеше да се наблюдава излитането и кацането на самолетчетата. Виждаха се четири места за престой и късата писта с боядисан в бяло, голям надпис 24. В дясно имаше разположено и хеликоптерно летище, от където излитаха и кацаха вертолети. Него място щяхме да опознаем на връщане. 

Чакахме. Трябваше да дойдат носачите и раниците ни. През това време снимахме. Хванах един самолет как рулира и излита. Времето, така чудесно, ни позволяваше да разгледаме околните планински хребети покрити със зелена растителност. Две хиляди метра височина но деляха от морското равнище, но по тези ширини усещането бе, че все едно сме някъде в ниските части на Родопите. От тук започваше началото на пътеката, по която щяхме да се качваме в продължение на шест дни. Пистата беше последният асфалт, който виждахме. По-нагоре всички изкуствени форми щях да са от камък, дърво и ламарина.

Настъпило е обедно време и трябваше да хапнем. Насочихме се към една от лоджите. Какво представляваха те? Обикновенно двуетажни каменни постройки, направени от местен дялан на ръка камък, с дървени дограми на прозорците, боядисани в синьо или зелено. Ламаринените им покриви също бяха боядисани с цвета на дограмите. Някои лоджи имаха слънчеви панели и така си набавяха електричеството. Общото помещение на лоджите, обикновено беше разположено в партера. Там имаше бюфет с кухня. Продаваха се кока кола, води, безалкохолни и сникърси. Чаят се поръчваше в голям термус. Най-популярен беше “масала”, който представляваше зелен или черен чай с мляко и канела. Масите са разположени покрай стените на четвъртитото помещение, със съответни пейки и столове около тях. Бяха направени от дървен и лакиран масив. Стените и пода имаха също облицовка с дървени летви. По средата на стаята стоеше печка на твърдо гориво, като обикновенно за горене в едно с дърва се ползваха и сушени фъшкии от як. Събираха ги от обора и пътеката и влажни ги лепяха върху камъните за да съхнат на слънце. 

Вторият етаж е отреден за спалните помещения. Представляваха постни двойни и тройни стаи, разположени от двете страни на коридор. Преградните им стени от ПДЧ играеха по-скоро роля на параван. Спокойно можеше да си лежиш в стаята и да си приказваш с комшията, намиращ се в съседното помещение. В коридорът имаше застлан дебел килим. Предположих, че служеше за да не се губи топлината идваща от долното помещение и да се разпределя към подовете на спалните, понеже друго отопление нямаше. Мъждива крушка със светлината на фенер, служеше за осветление. Имаше общи тоалетни, мъжка и женска и чешма с течаща вода, достатъчно за човек да си измие краката и зъбите преди да си легне. Нагоре в планината качеството на лоджите падаше, като на последната ползвахме варели и канчета с вода.

Настанихме се в столовата на една от многото хижи в Лукла и пихме по една масала. В първите дни чаят ни понасяше добре, но после взе да ни се повдига от канелата и го сменихме с лимонов. За обяд имаше спагети и ориз запържени със зеленчуци и яйца. Всичко беше добре, но и в тях се усещаше канела и куркума. Нали бяхме гладни и с приповдигнато настроение, хапнахме ги и се приготвихме да поемем по заветния път. Каменна настилка ни изведе от лабиринта на ниските постройки. На първите дюкянчета си купих дебела полиетиленова торба в която поставих раницата си. Така щеше да се запази от влага и прах по пътя. Водата все още струваше петдесет рупии. Нямахме си и представа, колко ще вървим и през какъв терен. Рами каза, три до четири часа до Пакгинг. Там щяхме да спим за първа вечер в планината. Излизайки от Лукла поехме по единия край на котловина над река, идваща от високите части на планината. Беше мащабно и красиво. Минахме покрай доста лоджи и почти всяка имаше павилиончета, нещо като нашите лавки, където местните продаваха плодове, води, сокове и полезни джаджи. Появиха се и първите носачи-портери. Бяха група от четирима души, всеки от тях носеше на гърба си плетен кош, пълен със стекове безалкохолни напитки, минерални води, чували с ориз и спагети. Кошът им е универсален и представляваше плитка оплетка от бамбук под формата на пресечен конус с два прави пръта, които служеха за опора на гърба. На двата пръта откъм долната страна имаше завързана памучна лента, която минаваше през челото на носача. Отделно имаше и въженца, разположени от двете страни, с които се балансираше товара, придърпвайки го с ръце. Така надиплен и овързан с въжета, портера можеше да носи с помоща на тази кошница, петдесет, до осемдесет килограма. Това им беше работата, разнасящи товари по лоджите, нагоре и надолу. Когато по късно в Катманду попитах един местен, ерудиран човек, защо не се използва, например система от лифтове, той ми отговори, че може да се направи, но така е щяло да се срине екосистемата и да се отнеме поминъка на местните хора, което ми се стори право. В планината всичко се правеше с жива сила - дялане на камъни, редене, носене. Някъде участваха мулета, якове и отчасти хеликоптери. Не изключвам факта, че на 4000 видяхме и багер, но там явно си искаше сериозна намеса от механизация.

Още в началото се разбра, че по пътеката няма да се движим в група. Някои от нас притежаваха повече енергия и естествено зададоха по-бързо темпо. Други изостанаха назад и така, кой както му харесваше. Телефони с обхват имахме, пътят беше един, целта също. Вървяхме към час, минавайки през лоджи и ступи. Въртяхме цилиндри изписани с мантри. Въртяха се по часовниковата стрелка и при всеки оборот се чуваше все същият меден звук "дзън". Виждаха се терасовидно разположени обработваеми градини от по стотина квадрата, на които се отглеждаха, рапица, лук, картофи и боб. Разноцветни флагчета с мантри се вееха почти навсякъде по пътя. Със своите цветове, зелено, жълто, синьо и червено, приветстваха за смелостта ни, нас живите, дръзнали да дойдат по тези места.

Наближавайки едно селище чухме непалска музика и стълпотворение от хора, които вървяха и танцуваха пристъпвайки от крак на крак. Те смешно се поклащаха наляво и надясно в нещо като танц. Щяхме да си помислим, че е някакъв вид тържество, ако не бяхме видели да размятат бели и червени знамена с изрисуван сърп и чук върху тях. Същия сърп и чук, като на съветското знаме едно време.

-Що за комунисти са това? - се зачудихме с кръстника.

Рами обясни, че има предизборен митинг, тъй като много скоро ще има избори. Малко по-надолу след един завой се сепнахме, след като видяхме група млади, униформени, жени и мъже с бамбукови пръчки, насядали на една пейка край пътеката да причакват тълпата. Бяха готови да действат при нужда.

- Демокрация, точно като при нас! - си казахме и побързахме да се отдалечим.

Миролюбивото население на Непал едва ли би извършило някакви ексцесии и по-скоро всичко това си е за протокола на власта. Не съм чувал по новините да са съобщили нещо друго за тази държава, освен за земетресения, лавини и някой високопланински инцидент, но ето че и те си имат политика, класи и касти.

“Пътя в планината е като мелодия!”, са думи на легендата в алпинизма, Райнхолд Меснер. Вървиш, зяпаш, пуфтиш по височините, внимаваш да не се сурнеш по надолнищата и така разстоянието се измерва не в крачки, а във време. В този унес, следобеда се беше наместил в деня и ето, че се появи и първият мост над реката, метален, въжен и тежък, опънат от единия до другия скат. Желязната му основа можеща да издържи стадо натоварени якове. Водата клокочеше под нас с цвят на разредено варно мляко.

-Защо е такава?-пита кръстника.

-Най-вероятно от минералите.- отговарям без да знам.

Гледал съм ги тези мостове по снимки и не съм си представял, че един ден ще мина по тях. В действителност не изглеждаха така страшни. Стоманените въжета придаваха сигурност, а накичените по тях флагчета им придаваха колорит. Снимахме се като малки деца, преминахме и пак се снимахме. По пътя, отново туристи планинари с раници и разноцветни дрехи, шерпи, мулета и якове, овързани с какво ли не. Не липсваше трафик. В късния следобед, след четири часа преход се добрахме до лоджите на Пакгинг. Ваня, Спас и Васко, като първи, водеха с един час преднина и понеже им било скучно се качили до някакъв манастир. Върнаха се и казаха, че повече няма да правят подобна грешка. Разтоварихме се и седнахме да отпочинем малко, първи ден ни е в планината все пак. Височината бе около 2500 м. Взехме стая със Стилян, пихме чай в столовата, а после намерих Илиян и Васко, които бяха седнали навън по-горе на някаква кръчма, типичен английски пъб. Преди да ги намеря, излизайки от лоджата, една индийска група тъкмо пристигаше. Гледам един, млад индиец, с черни и засукани в края мустаци. Липсваше му само тюрбан на главата и щеше да заприлича на гуру.

Пожелавсме си с късмет и на добър път.

Видях местни непалски деца, които си играеха. Бръкнах в джоба и извадих няколко бонбона. Дадох им ги, а те лакомо ги взеха. Помолих да ги снимам, като при това заеха стойки и ми позираха. После разбрах, че контактите в планината носят радост и затова не пропусках да завързвам познанства и разговори, когато и както можех. Една искрена усмивка не можеше да се сравни с нищо материално.

Поседяхме с халба бира, полюбувахме се на залеза, побъбрихме малко. Чувството бе като във всяка една планинска вечеринка в България. Вечерята отново бе спагети и ориз. Лоджата беше пълна с хора, тъй като се намираше до пътеката в началото на селото. Легнахме си рано и заспахме, отърсвайки емоциите на дългия ден.

---------

Част от книгата 

"Непал, базов лагер Еверест -5364м, портал към висините"

автор

Димитър Георгиев