Шри Ланка

(Оригинален текст и още снимки на http://letnimletni.blogspot.com/ )

Южно крайбрежие

Негомбо

След излизане от сградата на летището още на секундата ни се залепиха десетки хелоучета, предлагащи своите тук-тук услуги. Тук-тук е триколесно такси изключително разпространено из разни части на Азия. Ние обаче, подсилени от десетки часове висене на арабско летище и други несгоди, бързо намерихме адекватната контра ...

- Сър, къде отивате, тук-тук?

- Къде са ни раниците?!

- Негомбо? Коломбо?

- Няма ни раниците, къде са?

- Какви раници?

- Нашите раници! От полета! Не ни ги дадоха! Къде са?!

- Аха, трябва вътре да направите оплакване ...

Оплакване вече бяхме направили. И ни предложиха да им звъннем след известно време. Панирани от ситуацията решихме да отидем на плаж и си хванахме автобуса към Негомбо. Негомбо е малък град на север от столицата Коломбо, който се намира доста по-близо до летището. Пристигнахме там в осем сутринта на 23ти Февруари.

След кратко разузнаване на гарата и автогарата намерихме и самия плаж. Въпреки, че няма репутация на добър плаж за тази част на света на нас ни се стори великолепен. Метнахме се с малкото останал ни багаж в сянката на едно от плажните кръчмета и заспахме. Събудихме се по обед и понеже идваше време да кацне следващият полет от Шаржа, решихме да звъннем на раниците си. Телефоните бяха с изтощени батерии, а зарядното - в раниците, затова се отклонихме към друго кръчме за обяд. Скоро намерихме вариант да звъннем - рецепцията на съседния колонизаторски хотел. Изненада! От летището никой не вдигна. Веднага след това открихме и алкохолните магазини в Шри Ланка. Алкохол не се продава в други магазини, само в едни подозрително изглеждащи павилиончета с решетки, където се тълпят местни чичковци облечени в чаршафи. Тези алкомаркети си събират бутилките, и то не само бирени.

....

В Шри Ланка най-адекватният транспорт изглежда са железниците. В този ден обаче се върнахме до летището в търсене на своите раници и не успяхме да хванем своя влак за южната плажна част на страната. Последният такъв заминава в осем вечерта от столицата Коломбо. Така загубихме цял ден и вечер, но на другата сутрин бяхме на гарата готови да мъстим. Скочихме във влака и тръгнахме, но един учтив чичо ни обясни, че това не е влак за Хикадуа. Последвахме неговия съвет да слезем на следващата гара и изприпкахме половината километър обратно по релсите за да се качим на правилния влак.

Шри Ланка е адски красива страна и влакът беше мястото да го разберем. При самото потегляне от Коломбо от дясната страна на влака лъсна морето в целия си син блясък. И така стотици километри. Отляво се редуваха разни джунгли и симпатични къщички. Видими са разлиkите между селцата според религията, която преобладава - къде гробището е пълно с кръстове, къде гмеж в стил Индия.

Хикадуа

Смъкнахме се от влака в Хикадуа, малко плажно селце с предполагаемо добър плаж и веднага се втурнахме да набавим малко липсващи вещи: джапанки, чаршаф (саронг) и слънцезащитен крем, плюс две недостатъчно студени бири. Проснахме се на плажа и проверихме колко е топъл всъщност Индийския Океан тук.

Някъде насред плажния ентусиазъм установихме, че още една част от нашия багаж се е разделила с нас - Нещото (също известно като дидовата портативна китарка) беше поело по своя път и продължило да изследва железниците на Шри Ланка без нас. Обратно към гарата, кратка приказка с Началник Гара, и се върнахме към плажа. Приехме липсата доста спокойно - колкото по-малко, толкова по-леко Пожелахме си само все пак да останем съединени със своите паспорти и карти до края на пътуването.

Плажът на Хикадуа наистина се оказа доста голям и хубав, с големи океански вълни по-скоро за сърф отколкото за плуване, но пък плуженето си беше съвсем на ниво. Селото се оказа курорт за бели колонизатори и то в сезон, та желаните цени от 1000 рупии (малко повече от 10 лв.) за двойна стая не бяха съвсем постижими. Стаите се запълваха и много от собствениците хич не се занимаваха с пазарлъци с ясната идея, че следващият бял скоро ще дойде и ще им плати без да се мъчи изобщо да договаря по-ниски цени.

Скоро след това при нас реши да се завърне и Нещото. Нашият началник гара явно беше уговорил успешно неговото издирване и си го получихме обратно. Зарадвахме се, че багажа ни се връща при нас и решихме да звъннем и на раниците. За тази цел още преди бяхме добили местна сим-карта (400 рупии активация + 100 рупии кредит). Беше безуспешно - с типичната за региона заинтересованост да си свършат работата, служителите на летището или не вдигаха телефоните си или (вероятно в редките случаи, когато шефовете ги надзирават) вдигаха, обясняваха, че ще ни прехвърлят към някой друг и затваряха телефона.

Вечерта искахме да се поглезим в плажните кръчми, но бързичко се отвратихме от смесицата от звуци от съседни заведения, подчертано некадърното обслужване и високи цени. Излязохме обратно на пътя и се насочихме към един роти шоп, където ни нахраниха адекватно и евтинко. Роти е пшеничена питка или неовкусена плчинка, каквито се правят, де що има индийска жилка. Роти шопът пък е заведение, където прелагат такива с различни пълнежи, например авокадо, риба, зеленчуци и други, както и други храни и напитки. Повече за менюто в тези малки, мръсни манджарници вижте на страницата "хапване и пийване" в http://letnimletni.blogspot.com/.

Гал

На сутринта след бърза обиколка на плажа се отправихме към своята следваща дестинация - старата крепост на Гал. Гал е бил най-важнто пристанище на острова преди да се развие Коломбо. Крепостта е построена от португалците през 1619та и подобрявана от датчани и британци. Крепостта си е доста големичка и внушителна.

Без малко да дадем свидни жертви на жегата в обикаляне по стените. Затова в един момент решихме да търсим студени бири в колониалната административна част на града, която е затворена в стените на крепостта. Натъкнахме се на заведение с малки вносни бири по 600 рупии (за сравнение, бирите по 625мл. струват около 300 рупии в заведения и 160 рупии в алко-маркет при връщане на бутилка). Спряхме се на хотелски бар с такива бири по 450 рупии, където срещу тази цена сервитьори с униформени жълти чаршафи и сини ризи ни обслужиха с пълна колониална сервилност и качествено се съвзехме от жегата.

Впрочем явно е установена схема в градоустройството в Шри Ланка старите колониални части (обикновено затворени в някакво укрепление) да са изпълнени с администрация и тежкарски хотели, докато положението извън стените така да се каже съхранява типичната местна атмосфера (Бангладеееш!).

Вероятно тук е и момента да се спомене, че макар въпросната атмосфера в общи линии да наподобява типичната за субконтинента, Шри Ланка все пак държи някакво ниво по-понятно и приятно за белия турист. В сравнение с други страни в района, цялата армия от хелоучета е доста по-цивилизована, дори с леки задръжки да наглее докрай. Бяхме потресени колко са срамежливи местните хелоучета - понякога само ти казват едно "Хелоу" за да не ги пропуснеш и не те занимават повече, а дори опитите им да бъдат по-досадни могат да бъдат отклонени с лекота. На най-наглите все пак прилагахме контраатаката с раниците, ако трябва само на български, и те или смутено изчезваха или дори се опитваха да ни влязат в положението. Даже в един момент успяхме да получим съвет от тук-тук човече какъв рейс да си хванем до нашата цел. Въобще много хора ни даваха подобни съвети без да ни искат символични суми за услугата, най-много да ни пуснат някоя своя несвързана оферта.

Унауатуна, Мириса

След Гал решихме да се отправим към плажна дестинация на четири километра от града и се метнахме на някакъв автобус натам. Унауатуна обаче се оказа съвсем по черноморски презастроена, грозни сгради по и без това доста недъгаво плажче и цялото това точно до пътя. След кратко оглеждане се метнахме на друг рейс към Мириса, която трябваше да е баш-якия южен плаж.

Пристигнахме там почти по тъмно, а мястото се окажа още по-туристическо. Целият плаж беше окичен в неонови светлини по ресторантите с морска храна. С малко въртене намерихме евтинка стаичка в дома на някакви хора. Вечерта поайлячихме по плажа, като обходихме главния залив от край до край. Посетихме едно от ресторантчетата за да изпробваме как са рибите и наистина бяха задоволителни. На този плаж има голям корпус със наблюдателница на Бреговата Охрана. Тя стана наш частен бар за известно време, докато не забелязахме че през оградата на комплекса зад нас ни наблюдава един служител, безмълвно скрит в тъмното.

Решихме да не даваме повече шансове на южното крайбрежие да ни разочарова. Самото крайбрежие беше хич не лошо, изглежда има и много по-малко развити плажчета по него, но тези които са по-известни като дестинации в този сезон са замляни с туристи от всички видове - непретенциозни руснаци, сърфисти от разни националности, и германци с раници - за каквито често ни бъркат, въпреки очевидната липса на раници.

Централна част: Яла, Кенди, 'високото'

Парк Яла

Яла е вторият по големина природен резерват в Шри Ланка и най-посещаваният в страната. На площ е почти 98'000 хектара, дом на стотици видове птици, бозайници и влечуги. Това е и мястото на света с най-голяма концентрация на леопарди - за съжаление те останаха скрити за нас.

Стигането до Яла за нас беше едно много-рейсово приключение. След като се разделиме с топлите морета от Южната част на острова, хапнахме много вкусни сладоледи на топка в Матара и се втурнахме към Тиса (Тисамахарама). От там щяхме да нахлуем в парка.

Още в рейса един човек ни облази с оферти за сафари и квартири, а ние учтиво, но категорично го отрязахме. Не можехме да знаем, че след обиколка на града за да огледаме офертите ще се върнем пак при него ... След тежки и потни преговори успяхме да смъкнем цената за вечер на палатка и половин ден в парка наполовина. По традиция тези нещица са си скъпички - самият вход за парка беше 60-70 лв за двамата, като допълнително трябва да си платиш за водач и превоз. На крак не става поради тежките разстояния и предполам потенциално враждебната фауна.

Нощувката в джунглата не беше така идилична както се надявахме, нашите водачи си доведоха местни аверчета, пиха, пяха и ни светиха с фенерчета почти цяла нощ. Към 4 сутринта събрахме още двама участници и се отправихме към парка. Трудно може да се опише преживяването, това разчитаме повече на снимки:

Мама и бебе слон сред крокодилите

Ела ми тука

Високата част на централна Шри Ланка, където расте тоя ми ти цейлонски чай, се нарича Хил Кънтри (хълмиста земя). Според много гайдове, тук минава най-живописната ЖП линия на страната, която дори описва 360 градусов завой на едно място по трасето. Много е красиво, но аз лично намирам също толкова живописен влака покрай морето.

Първата ни спирка в Хил Кънтри беше градчето Ела. Изсипахме се от рейса там в 8 вечерта без ясна идея защо избираме мястото, освен че тук се срещат автобусните маршрути от района на парк Яла и железницата. Има и няколко прехвалени природни атракции наоколо, но градчето е преизпълнено с туристи и цените отговарят на това състояние. Намерихме евтина квартирка, тип пансион с обща (и не особено чиста) баня и тоалетна и кухненска част. Там вечер ни дебнеше гигантска хлебарка. Този семеен пансион се намира между шосето и ЖП линията – представяте си колко беше тихо.

На сутринта Ела не ни очарова с нищо повече, а местните ресторантчета не успяха да предоставят ярко-рекламирания си интернет. Има само един банкомат в градчето, и нито един алко-маркет. Оставаха ни два часа до влака към единия край на линията, Бадула, та решихме все пак да дадем шанс на местните атракции. На около два километра се намира Малък Адамов Връх, извисена скала сред околните хълмове. Наречен е така, защото е подобен на по-голям връх, на който всяка религия припознава отпечатък от стъпалото на съответния си идол. В ранните утринни часове от този Малък Адамов Връх се разкриват адски гледки чак до морето. Ние обаче се качихме точно по обед, гледките пак си бяха впечатляващи. Пейзажът се състои от чаени плантации, черни отвесни скали, разнообразни гори и лъкатушещо по склоновете шосе.

Дидо: Ела се оказа типичната измислена атракция – малко село, което предлага хълмове и чаени плантации както цялата централна област, но по някаква причина е гъсто населено с бели туристи. Местните удобно са си измислили по някоя забележителност на всеки завой, пътеводителите го включват в разни маршрути и необяснимо защо се превръща в точка от пътния план на всички.

Транспорт

След като се насладихме на Хил Кънтри от високо се върнахме на гарата. Гарата всъщност е едно от най-очарователните места в Ела. Като други гари по тази ЖП линия, има китни градинки, а постройката е спретната и поддържана. Пред гарата има голяма прохладна беседка. Като цяло ЖП гарите в Шри Ланка са прилично чисти, подредени, и предлагат сравнително ясна информация за курсове и часове. Цените на билетите са според разстоянието, терена и класата. В трета класа са седалки по три места от двете страни на вагона, може да се случи да е 'Бангладеш', във втора обикновена също, но там са по две места. Най-гъзарската класа (първа спална) ни предстои да я опитаме на заминаваме обратно.

На ЖП гарите освен това съществува полезната институция Началник Гара – реномирана и отговорна позиция, която изисква добро ниво говорим Английски и позволява на заемащите я да правят услуги. Например, в техния офис можеш да си оставиш багажите; или да ти продадат билети за спални места извън определения за резервации период (8-12ч); или да се обадят на свой колега, когато си си забравил Нещото във влака и да организират бързото му връщане.

Контрастът с автогарите не би могъл да бъде по-огромен. Особено в големите градове, автогарите в Шри Ланка са хаотични, мръсни и много оживени места. Има държавни (червени и много раздрънкани) рейсове и частни такива, като всеки рейс има шофьор и кондуктор. Кондукторът събира пари за билети (някои дори имат преносим касов апарат), крещи на потенциалните пътници накъде отива рейса и се разправя с багажите им. В по-гъзарските рейсове от стандартна класа (едно ниво под микробусите с климатик) има инсталирани по шест тонколони и телевизор, който бичи местни чалги или филми от Тамил-ливуд. Рейсовете се пълнят, докато могат по трасето си. Имат някакви установени часове на тръгване от началната автогара, но често спират на стотина метра от нея за да изчакат да се понапълнят още.

Цените на рейсовете варират според разстоянието и екстрите на рейса; на нас са ни се случвали, на човек, от 13 рупии за няколко километра (държавен рейс) до 250 рупии за около 160 км (микробус с климатик, който по време на многочасовото пътуване не смогна и отворихме прозорците). Рупиите свикнахме да приравняваме на стотинки, сметката е почти вярна. При дълги пътувания (над три часа) рейсовете обикновено спират по средата на манджарници / тоалетни.

Водопад Духинда

Духинда е най-всокият водопад в Шри Ланка. Стигането до неговото подножие, или по-точно до платформата за наблюдение, може да се окаже сложно, ако не си оставиш цял ден за това. Ние хванахме следобеден влак, в който всичко беше трета класа. Опознахме навика и на тукашните младежи да крещят, когато минават през тунел, а такива има много по тази линия.

С пристигането в Бадула в 14:45 ни стана ясно, че предпочитаме да не нощуваме там. Така ни се получи следната схема: да посетим водопада, който е на 8 км от града и да се върнем за последния влак в обратна посока в 18 ч. По стара традиция, точно когато се навиеш да ползваш услугите на някой тук-тук, те всички са някъде там-там. Накрая намерихме такъв, който се съгласи да ни закара до водопада за 300 рупии и внимателно наблюдавахме трасето, в случай че се наложи да се връщаме с рейс или пеша.

Входът за водопада струва 200 рупии за чужденци и 10 пъти по-малко а местни. От пътя се слиза по пътека, която на места има стъпала и парапети. Цялата пътека също така е осеяна със сергии с напитки, чипсове, сувенири и всякакви пластмасови дрънкулки и играчки.

Самият водопад е много внушителен, влива се в голям мътен вир от 63 метра. Околните скали са покрити с гъст, наситено зелен мъх, както цялата местност е обрасла с храсти и дървета. Можем само да гадаем как би изглеждало това място през дъждовния сезон.

Докато зяпахме водопада ни обградиха семейство агресивни маймуни. Наложи се да браним малкото останали ни раници с камъни и пръчки, което ни напомни че гоним и влак (Бел.Дидо: Диа-логика).

Препуснахме обратно към пътя в 16 часа, без ясна концепция как точно ще стигнем до гарата. Има местни рейсове, но тяхното разписание е загадка и никой не ни застигна в нужния момент. Точно събирахме морални сили да се върнем пеша на бърз ход, когато двама чиновници ни натовариха на стоп. Благодарение на тях имахме достатъчно време да изпълним и стандартната си пред-транзитна програма: зареждане на една торба с бири от алко-маркет, вода, банани, и улични манджи, които се консумират по време на път.

Следващата ни нощувка беше в Хапутале, една от точките за влизане в националния парк Хортънс Плейнс. Ние решихме да го пропуснем, тъй като ни се стори преувеличена цената за вход в парка, както и схемите за стигане от градчетата наоколо до него. Така не видяхме „Края на света“, 800 метра вертикална скала, но какво пък, и в България си имаме чепати камъни.

Нуара Елиа

След преспиване в Хапутале и презареждане с коту-роти се отправихме към Нуара Елиа, градче за което се предполага, че добре е съхранило колониалния си дух. С право, мястото си се оказа истинска малка Англия изцвъкана насред Шри Ланка и подобрена с чаени плантации. Извън леко бангладешкия дух царящ в района на автогарата, градчето се оказа пълно с колониални къщички. Имат си стара английска поща, голямо езеро, терен за конни надбягвания (който сега е изоставен и се ползва за крикет и разходки на кон), тенис кортове (последните не посетихме, не ни беше чак толкова колониално), че даже и голям доста уреден парк насред града.

Само с цените се оказа сложно и след много обикаляне, разпитване и пазарлъци се наложи да преглътнем за втори път солената цена от 2000 рупии за нощувка. За сметка на това градът разполага с не по-малко от четири алко-маркета, но те, типично за по-прохладния район, не охлаждат бирите както трябва. В местния роти шоп ни зарадваха и с един деликатес съвсем по наш вкус: печена глава чесън с чили.

До този град се стига с комбинация от влак до Нану Оя и 40-минутен превоз с рейс или тук-тук – няма разлика във времето каквото и да е моторното средство, поради усукания път. След като си изпуснахме рейса на втория ден решихме, че точно паркът е мястото за нас и зажаднели за изплужване закупихме бири и манджи в торбички и се впихме в него на почти целодневен пикник. Входът беше платен и там се запознахме и с малките разлики с Англия:

- Здравейте, колко струва входа за парка?

- Един човек – триста рупии.

- А може ли да се влиза повече пъти за един ден?

- Един човек – триста рупии.

- Да, но можем ли да влезем, да излезем и пак да влезем на същия ден с един билет?

- Един човек – триста рупии.

- Влизам, излизам, влизам пак (придружено със съответните жестове), един билет?

- Един човек – триста рупии.

Близо до градчето си имаше някакви ботанически градини, но решихме да заложим на националните такива в Перадения, близо до Кенди – нашата следваща дестинация.

Перадения

На тръгване от Нуара Елиа оставихме съобщение на Бенджамин – някакъв каучсърфинг агент от Кенди, че отиваме натам и ако иска да се видим може да ни звънне на нашия местен номер. Човекът взе, че се обади, даже ни покани да преспим в къщата му. Мястото се оказа няколко километра преди Кенди, но пък съвсем близо до желаните ботанически градини, та се отзовахме.

Получи се доста различно гостуване от обичайното за каучсърфинг изтрещяване с някакви младежи насред бърлогата им в някакъв град. Оказа се, че сме на гости на цялото семейство. Къщичката беше в доста зелен квартал, който не изобилстваше от магазини и ресторанти, та се разбрахме да им вкараме пари за пазар и „майка“ да ни направи вечеря.

Семейството имаше доста матриархален вид - „майка“ движеше целия лаф, докато „татко“ тихичко си трайкаше и помагаше с домакинската работа. Менюто беше ориз с къри с „джакфрут“ (огромен плод доста използван в Южна Индия и Шри Ланка, не ни е ясно как се казва на български) и прясно кокосово мляко, къри с риба (което се готви с тамаринд, сухи червени и пресни зелени люти чушки и лимонов сок), и пол самбол (пресен кокос изстърган от ореха на едно специално пригодено свредло и намачкан между два камъка с чили, лимонов сок, и сол). Вечеряхме, разменихме по някоя приказка с Бенджамин и всички доста рано се отправиха към леглата.

През този паметен ден, за пръв път вместо да звъним на багажа, багажът ни звънна – бил намерен на летището в Шарджа и щял да пътува през нощта към Шри Ланка.

На сутринта закусихме роти с кокос и най-после пихме цейлонски чай срам ни е да си признаем, че до тогава не го бяхме опитали, защото не сме познавачи или ценители на чая. Отправихме се пеш към мечтаните ботанически градини. Чудехме се колко пък може да са яки някакви ботанически градини в Шри Ланка. Е, оказаха се много яки, цял ден обикаляхме, зяпахме и прилежавахме на сянка.

Ето това се казва Фикус Бенджамин. Имаше издаден над земята корен дълъг над 100 стъпки.

Кенди

След градините се отправихме към централната част на Кенди за да разгледаме градският будистски храм, разположен до голямо езеро. Въпросният храм, Шри Далада Малигава (Зъбен Храм), бил най-важният в Шри Ланка. В светилището си съхранява съвсем оригинален зъб от Буда. След като попрочетохме се оказа, че този зъб е в центъра на държавната история, едва ли не всички локални войни и национални драми през вековете са посветени на съхранението и евентуалното обратно отвоюване на тоя ми ти зъб.

Ние от будизъм и зъботехника не се интересуваме особено, та се почувствахме леко излъгани в своите очаквания за зрелища – храм като храм, много бангладеш около светилището. Билетът за храма (1,000 рупии) включва ограничени части от храма, някакво дискче, което още не сме разглеждали, археологически музей пълен с резбовани дървени колони от различни места и някои накити, но не и вход в „Музея на Световния Будизъм“ (още 500 рупии, а такива музеи има при всеки уважаващ себе си будистки храм в страната). Иначе като цяло беше приятничко в района и си имаха церемониален слон. Нищо особено, но като за един зъб става, представям си как ще се раздадат ако им дарим наскоро извадените мъдреци на Диа ;-)

Антични градове

От Кенди се втурнахме да си вземем багажа, ще пропуснем разказа за връщането до Негомбо и изнервящите разправии с човечетата по летището а ще продължим направо към по-археологическата част на Шри Ланка. Бяхме набелязали Сигирия и Полонаруа, с идеята ако много ни харесат да минем и през Анурадхапура на връщане.

Дамбула

Тръгнахме от Негомбо направо към Сигирия и понеже доста хора споменаха пещерните храмове на Дамбула, а и ни бяха съвсем на път, решихме да минем оттам. Храмовете са на два километра от автогарата, на висок хълм и скоро след изгрев става адски топло.

За начало да поясним: това не са пещери, а подножия на скали, пред които са изградени фасади. Вътре е пълно със статуи на Буда - за непросветеното око, болшинството са еднакви една с друга, или седнали или прави, рядко легнали. Има и религиозни мотиви изрисувани по стените и таваните, но както в повечето религиозни забележителности в Шри Ланка цари почти полицейска атмосфера. Стриктно се налага да се свалят обувки, да се покриват рамене и колене (до тук нормално), изобилстват знаци да не се снимаш с гръб към статуите, да не ги пипаш, и къде могат да се оставят дарения, и разбира се - най-интересните места и фигури с оградени отдалече за да няма достъп до тях. Както се оказа, нито пещерите, нито храмовете бяха като хората; може би са си стари, но ние се почувствахме сериозно излъгани с отнетите по 1,500 рупии за вход. С тъжна въздишка се отправихме към Сигирия.

Сигирия

Сигирия (Лъвската скала) е отвратително голяма скала с вулканичен произход пльосната насред полето. За да е още по-яко, някакви хора са строили безкрайно интересни неща по скалата, археолозите май не могат да се разберат съвсем точно какви са. Официалната версия е за религиозен комплекс, но има и вариант за някакъв цар, който убил баща си за да не изпусне царуването и бил толкова притеснен да не му се случи същата случка като на тате, че решил да си вдигне двореца върху скалата, за да не е толкова достъпен.

Каквото и да е, мястото си беше чудесно, катерихме и изследвахме неуморно чак до следобеда. Комплексът се състои от руини върху скалата, известните лъвски лапи на портата за изкачване, и нещо като голям парк в подножието. Всичко е оградено с крепостна стена и ров. Има табели да не се плува в него, защото има крокодили (не сме наясно дали това е така), но пък табелите с информация за отделни части от комплекса липсват, което отдаваме като заслуга на наглите гидове. Те упорито се тикат да ти разказват всичко за още 2,000+ рупии над цената на билета (3,900 рупии или 30 долара).

Селцето долу също беше доста приятно, тихичко, кротичко и без много лудница, освен това успяхме да си издействаме доста хубава стаичка на приятна цена от една женица, която само се хилеше и се радваше на всичко. Още нещо забавно от Сигирия - след като питахме в манджарницата за бира ни донесоха такава в чайник и с чаени чаши. След кратък оглед се оказа, че всички бели хора наоколо пият чай с вечерята си, а ние накрая разбрахме какво толкова му харесват на цейлонския. Схемата с чайника вероятно е за да се избегнат лицензите за продаване на алкохол. Шри Ланка е доста консервативна в това отношение страна и вероятно правото да продаваш алкохол е скъпичко.

Полунаруа

Полонаруа е едната от старите столици на страната. Целият стар град е доста запазен. Там обикаляхме до припадък, археологическият комплекс е просто огромен. Простира се на някакви десетки километри, като офертата е да си наемеш колело за да обикаляш. Ние не го направихме, за което на входа за комплекса направо щяхме да се сбием с хората агресивно предлагащи колела под наем. Цял ден плъхтяхме от руини на дворец, до руини на храм - наистина, цели девет часа обхождахме античните градове.

Посещението започва от музея, който трябва да признаем, че беше добре устроен и ни подготви значително по-ясно да схванем за какво става въпрос из античния град. Билетът за Полунаруа включва музея и се проверява на още две места: на главния вход от към градчето и при влизане на Гал Вихара (още един "пещерен" храм, с огромни статуи на Буда в трите основни пози, издълбани на място от скалата). Иначе изглежда човек може да се промъкне и да разглежда по-маловажните (но не по-малко интересни) части без да го проверят.

Полунаруа се намира на брега на огромен язовир, който - макар и не в сегашните си размери, също е съоръжение изградено преди векове с цел напояване на оклоните ниви. На пристигане мислехме, че офертите за спане ще са по пътя покрай него, но той се оказа направо върху язовирната стена и нямаше такива. Намерихме си едно хотелче по-близо до новия град, което успя да ни предложи чудесна бухалня и интернет. Толкова ни хареса, че останахме да преспим цели две нощи.

Категорично решихме, че пропускаме Анурадхапура - още една древна столица щеше да ни дойде прекалено много, пък трябваше да си оставим и повод да дойдем пак. Щяхме да прекараме времето до края на престоя си на острова мързелувайки край топлите морета в североизточната част на страната.

Западно крайбрежие

Пренаситили се на руини, се натоварихме на влака към Батикалоа - един от по-големите градове по източното крайбрежие на Шри Ланка. Има голяма плажна ивица брулена от силни ветрове. Градът сам по себе си е доста интересен със своите лагуни и съответните лодчици, мостчета, та дори автогари от които можеш да се бухнеш направо във водата. Не си представяйте Венеция или Амстердам, на този субконтинент нещата винаги вървят с тонове боклуци и мизерия, но градчето има с какво да привлече окото.

Впечатлихме се дотам, че решихме чак да се пробваме да останем на плаж тук, но се отказахме бързичко. Крайбрежната зона изненадващо още си беше доста изкъртена - боклуци и отломки навсякъде, кофти вълнения в морето, а малкото хотелчета удивляваха с мизерията и високите си цени. Чували сме, че освен, че е отнесла щети по време на въоръжения конфликт, тази част на Шри Ланка е ударена доста тежко от голямото цунами през 2004, но очаквахме, че за 10 години нещата са доста по-добре възстановени. Не беше така, около плажа картинката беше доста грозна. Малкото хотелчета, които запитахме искаха несъотвестващо високи цифри, а в близкия жилищен квартал ни обградиха враждебни кучета.

С последния възможен автобус се отправихме към Валеченай, а там вече по тъмно си хванахме тук-тук до плажа на Пасикуда. Напълзяхме едни доста приятни кабанки и си устроихме дълго търсене на храна - по някакъв странен начин мястото се оказа лишено от ресторантчета. В края на краищата съвсем близо до нас открихме барачка в която един благ чичо ни нахрани с ориз и къри.

На сутринта нещата се поизясниха - зад плажа беше пълно със скъпи ресорти, от тези от които туристите не излизат (даже за да идат до плажа, защото си имат басейн в ресорта), та явно нуждата от ресторанти не е огромна. В нашия край имаше няколко по-народни хотелчета, а нашият чичо от предишната вечер се оказа кажи-речи единственият вариант да хапнеш нещичко извън ресортите. В дните, в които му скимваше да не работи си хващахме тук-тук за да идем там-там във Валеченай да похапнем коту-роти. Чичото се беше впечатлил от взисктелните ни въпроси за цени и на втората вечер ни се извини, че ни иска 100 рупии отгоре за това, че ни е приготвил огромна порция скариди. Между нас и чичото, който беше на 20-на метра от кабаната ни, се намираше местния алко маркет.

Колкото до ресортите, въпреки, че ги имаше почти по цялата южна половина на плажа изобщо не успяваха да развалят ситуацията - в повечето случаи бяха изнесени на метри от морето, изглеждаха леко празни и малкото хора по тях наистина си стояха вътре. Северната част на Пасикуда пък си беше съвсем празна, макар ивицата пясък да беше тясна и доста наситена с изхвърлени от морето боклуци. В северната част има плантации палми и скали, които ни дадоха надежди за шнорхелиране от плажа, но водата беше твърде бурна за да има смисъл

Проверихме и другия плаж наблизо, Калкуда, като час и половина заобикаляхаме един нос между двата от южна страна на Пасикуда. На този плаж строят също някакви големи хотели, но до момента нямаше нищо. Въпреки това не е толкова защитен в свой залив и удобен за плискане - въпреки, че се оказа че до него се стига за 10 минути директно по пътя, другия ни беше по-атрактивен. На Пасикуда ситуацията си беше съвсем приемлива и с кеф прекарахме в мързел по плажа следващите няколко дена, до момента в който ни обзе някаква гузно желание да видим какво има в още по-северната част.

Така стигнахме до Тринкомали, един прашен пъкъл с чаровни рибарски махали, и почти без да му обърнем внимание продължихме още на север към Нилавели, за който имахме сведения, че също предлага забележителен плаж.

В някаква степен се оказахме излъгани, водните условия хич не можеха да се сравняват с тихите води на Пасикуда. Плажната ивица е на километър от шосето, освен това е разделена през средата на туристическата зона от мащабна военноморска база. Иначе самият плаж сам по себе си не беше лош, доста по-дълъг от Пасикуда и застроен само в южната си част. На километър - два след нашата бърлога започваше дълга ивица по която нарядко се откриваха само рибарски колиби, някой друг военен пост и една доста приятна лагуна, след която не проверихме какво се случва, но се виждаха още доста километри плажна ивица.

С храната и напитките в Нилавели обаче ударихме сериозно на камък. Хапването стана скъпичко и незадоволително, бирите набъбнаха до 400 рупии, което преглъщахме до момента в който започнаха да ги носят топли. Направихме малко коту-роти туризъм до съседното село. С копнеж споменавахме нашия мил чичо от Пасикуда и неговите манджи.

Намираме за доста възмутително, когато радикалното вдигане на цените е съпроводено с падане на качеството, и един вид ни ползват за опитни мишки в изследване на балъщината на белия човек, но нямаше много алтернативи за изхранване. В един момент дори топли бири не искаха да ни продават, защото е празник (всяко пълнолуние е официален празник с Шри Ланка). По време на курса за коту-роти човекът с тук-тука ни закара на тайно място, където ни предложиха нелегални бири на още по-високи цени, или пък марихуана. Възмутени, ние предложихме да викнем полицията и разговорът бързо приключи. Въобще, в рамките на Шри Ланка единствено в района на Нилавели се опитваха да ни лъжат и пързалят по съвсем безочлив начин, например тук-тук искаше да ни убеди че няма рейс към Тринко (разликата в цените на двете за нас, макар и не огромна като стойност, е повече от десетократна).

Голямата победа на Нилавели се оказа рекламираната от всички разходка с лодка до отсрещният Пиджън айлънд. Островът се намира на няколко километра срещу плажа и е национален парк заради коралите си. Коралите доста са пострадали от цунамито, но все още са атративни. Разходката до там се оказа скъпичка (към 6000 рупии за двама, цена която беше абсолютно консолидирана между ресортите и едноличните хелоучета) основно заради билетите за парка. Бяхме се заредили с най-вкусната папая и други мезета, за да издържим цял ден слънце и подводни забавления. Мястото се оказа чудничко за шнорхелиране, отвисяхме цял ден в зяпане на цветни рибки и видяхме от малките рифови акули с черни перки.

Предпоследния следобед на нашето пътуване в Шри Ланка изкарахме в Тринко. Висяхме по свръхмръсния плаж с бири в ръка, наблюдавахме цялата Шри Ланкска шарена гмеж от лодки, рибари, гарвани, кучета, хлапетата и всякакви дремещи на слънцето отрепки и си мислехме колко е яко тук и колко по-яко би било, ако вземе някой да го изчисти всичкия тоя боклук.

После хванахме нощния влак до Коломбо. Бяхме си резервирали спално купе за цели 10 лв на човек за да видим докъде може да стигне лукса на железниците в Шри Ланка, а той не ни разочарова - купе с две легла и тоалетна споделена на две купета. Бяхме си взели коту-роти и неочаквано вкусни скариди и риба от Тринко (толкова пресни, че ни преди пет часа не можеха да ни ги продадат, защото не бяха наловени и сготвени).

След кратък плаж в Негомбо дойде време да се отправим обратно към летището. Беше тъжно да си тръгнем от топлите морета, но знаехме, че още топли морета ни дебнат отвсякъде.