II част Непал базов лагер Еверест 5364м, портал към висините

Ден 5

04.05.2022 сряда

Пакгинг - Намче Базар

2500м - 3500 м

- Добро утро! - подвикнах на Стилян, който дремеше на съседния нар.

 Слънцето вече пробиваше със светлината си рехавата завеса на прозореца и осветяваше стаята ни. Беше около седем сутринта и като на военен лагер, отново трябваше да станем бързо, да извършим рутинните си приготовления и да сме готови за предстоящия ни около шест часа преход в планината. 

Събрахме се в столовата в уреченото 7:30 часа. Големите раници бяха преподредени и надиплени на място, от където нашите млади носачи щяха да ги разпределят и да ги помъкнат на гръб по две към следващата лоджа. Ние с нашите по-малки, шест-седем килограмови ранички щяхме да крачим нагоре по пътеката и да се любуваме на прехода. 

Отново чай "масала". Закуската представляваше омлет с канела и две филийки хляб, пак с канела. Можеше и картофи соте да хапне човек, но пак с благоуханието на канела. Сладко имаше в един буркан, от който си взимахме с обща лъжица и туширахме донякъде вкуса на кафявата подправка. Пиеше ми се кафе. Поръчах някакво, но беше варено и слабо, от термус и далеч от представите ми за добро такова. Кофеиновата ми зависимост за момента се претъпи и нагоре ще трябваше да свиквам отново с позабравените от времето стари порядки на войнишкият ми живот от 1994-1996 година. Какво ще рече това, колко минаха 26-28 години? Да, замислих се, че малко съм напреднал с възрастта, но пък хубавото беше, че не ми личеше много. Когато бях гладко обръснат имах само два бели косъма на левия бакенбард и толкова по веждите. С едно отскубване и свалях десет години. Отплеснах се пак. Пуста суета. 

Та, след закуската, наизлязохме пред лоджата и поехме от свежия утринен въздух оставяйки зад себе си тежката миризма на кухня и лютив пушек. Въздухът в Хималаите е сух, но не и хладен като при нас и се дишаше леко, поне до към 3000 метра. Тръгнахме заедно, но след час картинката бе различна. Отново имахме авангард от бързоходци, център разкъсан на две от любители на пейзажа, в мое лице, Георги, Соня, Петя и Жени, а опашката ни в края свършваше с Галя, която горката се бореше със своя свръхбагаж. Американецът Ричард, заедно с водача си Морис, също беше изостанал назад. Рами съпровождаше всички ни последен и държеше връзка с Ваня по телефона. Бийм, нашият медикъл мен, изглеждаше с най-малко багаж. Преметнал презрамката на червената аптечка се движеше ту в края, ту в средата на групата. Челната част беше заета от Спас, Ваня, Васко, а след тях Стилян и Илиян. Та в процеса на прехода бяхме разпънати на час отстояние. Това щеше да изиграе по-късно лоша шега в здравословното състояние на някои от нас.. 

Носехме все още леко облекло. Дълги туристически панталони, фланелки с къс или дълъг ръкав и тънки якета. Щеките, два броя, помагаха да поемат тежестта на тялото, а шапка и слънцезащитен крем, размазан по оголените места на кожата, пазеха от изгарящите лъчи на слънцето. ащитата на лице , врат и длани бяха задължителни.

Предния ден кръстника будеше възхищение със своя ловен костюм сред останалите чуждестранни туристи и шерпи. Костюмът му бе лек, кафеникаво зелен, с маскировъчна пайжина и шапка с периферия в същия десен. Раницата му и тя такава една тъмна. Помня, как някакъв младок, слиза по пътеката натоварен с купища багаж, прегърбен и гледащ в краката си. Наближава ни, вдига глава, за да види от коя страна да ни размине и поглеждайки към Георги възкликва изненадан:

-А, спайдърмен! 

В сегашния ден, Георги, повече приличаше на турист, облечен със сив полар и трекинг панталони. Обувките му, както и тези на Соня, бяха избрани от българската марка "Добрев". Ръчна изработка с връзки от тънка и здрава корда, с която се пристягаха на специален винтов механизъм разположен пред езика на ботата. Имаха по-висок борд от стандартната туристическа обувка и изглеждаха яки. Кръстниците имаха за задача да им направят по една реклама в планината. Щеките на Георги до последно останаха неизползвани. Каза, че само му пречат. Беше ги мушнал в раницата си в едно с един плакат свит на ролка, който щяхме да развеем горе при базовия лагер, както и една бамбукова пръчка, на която по- късно щеше да прикрепи българският флаг и щеше да се вее на гърба му през целия път. Щяха да ни разпознават, че сме българи, а тези които не можеха, щяха да ни питат с открит интерес от къде сме, а ние с гордост да отговаряме, сякаш сме богоизбрани -" от България!"

Аз бях облечен с лек туристически панталон протъркан от носене, но адски удобен, червено леко яке, пазещо от вятър и лек дъжд. Носех още туристически шал на врата и сива капела на главата, които пазеха от слънце и прах. Обувките са може би най-важното нещо при преход. Идеята е да са леки, удобни и гъвкави, да пазят краката сухи при валежи, стъпване в локви и вади, да отвеждат топлината от ходилата, като по този начин ги предпазят от изпотяване и най- важното от тези неща е да са предварително разтъпкани, за да не се появи някоя пришка и да ти скапе прехода.

     В случая се спрях на марка "Тимбърленд" и заслужено ги хваля, заради това, че в продължение на всичките ми дни на вървене в камънака на планината не ме предадоха и осигуриха много добър комфорт за краката ми. В края на пътешествията ни изпратих имейл на фирмата с благодарности и малко снимки от върховете, просто ей така, защото бях доволен, а те взеха, че ми отговориха, за да ми благодарят. На мен нищо не ми струваше написването на едно кратко благодарствено писмо, на тях също. Получената обрата връзка носеше добра енергия. Значи, усетих го, нещо като аз да им казвам: " Хей, благодаря ви за обувките, които ме закараха до подножието на Еверест. Краката ми се чувстваха добре, а и те не мръднаха на тия камъни!" Те от своя страна ми отговарят любезно: "Чудесно! Радваме се, че труда ни не е отишъл напразно и все още имаме удоволствието да обслужваме и радваме идиоти като вас."

Като гледах обувките на другите катерачи, масово се използваше марката "Ла спортива", "Саломон" и "Колумбия", но също така видях и доста непознати марки с превъзходно на пръв поглед качество. За разлика от нас туристите, непалските ни приятели носеха протрити обувки, обикновенни полимерни чехли или най-прости платненки и маратонки. Няма да забравя преди да тръгнем към Хималаите, как питахме Евлоги в България, какви обувки да вземем и той ни каза, че може и да не сме толкова претенциозни, тъй като някакъв нашенец, от предната група, през есента се е качил с обикновенни маратонки, при което ни учуди, но в действителност се оказа прав. Не мога да не скрия суетата и лицемерието, което виждах в лицата на по-богатите нации. Носеха дрехи от супер материи и обувките им също. Пиеха вода от някакви маркучи водещи до някакви вградени в раниците им найлонови резервоари за вода, сякаш бутилката не вършеше същата работа и всичко това за две седмици в планината, а от другата страна местните ходеха по цели дни на тези терени със скъсани обувки и чехли, памучни дрехи и пак бяха добронамерени и усмихнати, надсмивайки се на неопитността и суетата на западния човек. Е, не всички, но повечето. Да, и видях шерп на 4000 метра по пътеката, който носеше товар от около 40 кг, бос по най-обикновени чехли.

В началото пътят беше равен. Виеше се покрай коритото на реката, косо на ската към нея. На няколко места имаше свлачища до сами ръба на пътеката.

Мислех си как ще оправят пътя, но те си знаеха. Тя им носеше пари.

Виждаха се многото симпатични сгради на лоджите. Пред тях наредените върху каменни площадки, столчета и масички, канеха туристите да седнат и отморят с напитки и храна. Красивите им каменни фасади със сини и зелени покриви се сливаха с природата и не натрапваха присъствието на човека. 

Отново преминавахме реката ту от едната, ту от към другата и страна по метални въжени мостове, накичени с разноцветни флагчета. По-късно разбрах, че всъщност цветовете са пет. Всеки цвят символизира съставните пет елемента на вселената. Това са огън-червен, вода-зелен, въздух-бял, земя-жълт, а петият цвят-син е предназначен за пространството или съзнанието. 

Малко след един мост, решаваме да се снимаме с един кротък як. Георги го хвана за рогата и аз снимах, а после и той върна жеста. Пътя е скучен и си търсихме забави. Облаци са се появиха, скриха слънцето, но не ни подсказваха, че ще завали. В предверието на една стръмнина наближих две симпатични момичета. Спрели са на камъните в страни от пътя и си почиват. 

-Здравейте! - поздравих на　английски.

Те са дружелюбни и ми отвърнаха с усмивка и същият поздрав.

-Здравей!

Естер и Адриана, от Унгария. Нямаха придружители, нито водач и бяха тръгнали самостоятелно нагоре, носейки сами тежките си раници. Когато разбраха, че съм от България, Естер каза, че е идвала на Банско и е опитвала шопска салата с ракия.

"Ама разбира се, то тези двете неща са ни емблема! Що не вземат да ги сложат като герб на знамето ни!"- дойде ми тази мисъл в главата. Понеже бяха симпатични и весели и ми създадоха настроение им подарих по едно мускалче "Българска роза" и им пожелах лек път.

По-нагоре, пак някъде по пътя настигам друга някаква двойка, младо момче и момиче. В добро настроение съм и завързах познанство, ей така за разнообразие. Та значи, човек като усети, че с някой е на едни вълни, свободен е и с настроение, идва му някак спонтанно да завърже контакт. Обикновено разговорът започва на английски: 

-Здравейте!- поздравявам и питам - От къде сте?

 А те отговарят:

-От еди си къде. 

Следва кратко представяне и разговорът тръгва. 

Момчето, което настигнах беше с тъмна кожа и гарваново черна коса. Имаше интелигентен вид и красива перлено бяла усмивка. Носеше очила. По националност беше индиец и се казваше Шаван. Момичето, ниска и стегната с овално чело имаше красиви, големи, черни очи, латиноамерикански черти и гарвановочерна лъскава коса. Беше чилийка и се казваше Каролина.

Разговорихме се за религията на индуистите с Шаван. Той ми обясни, че в тяхната религия има много богове. Тъй като, света се състои от четири елемента, земя, вода, въздух и огън, то за всеки отделен елемент си има божество, но най- главният е Брахма, твореца на света, а другите които се нареждат йерархично след него са Шива, Вишну, Ганеша и др. Трудно ми е да възприема това което ми казва, но след като във Юдейската, Християнската, Мюсюлманската и Индуистката религия признават върховенството на Бог- създателят на всичко, си вадя заключението, че религиите колкото и да са различни, всички те по свой си начин водят до една и съща истина. Другото за което говорихме е, че всеки човек има лична карма. Това е пътят който извървява в своя живот. Тя не се наследява, а се определя от делата които върши конкретният човек. Всеки е творец на собствената си реалност и в зависимост от това, какво дело ще извърши днес, това ще предопредели реалността му утре. С две думи, ако вършим добро, ще имаме добра карма, а ако вършим лошо, ще имаме лоша карма. В този контекст на мисли се сещам за евангелието, където учениците питат Христос: 

-Учителю, а как да ги познаем? 

А той отвръща:

-По делата им ще ги познаете.

С Каролина си говорехме за трекинг(това дълго крачкоходене в планините). Тя се похвали, че в областта на Огнена земя има планински масиви с чудесни, няколкодневни маршрути, и че е обикаляла там. Чили е страна в Западната част на Южна Америка и в моите представи е останала като най-дългата и тясна държава в света. Мога да я оприлича на чорбаджийска чушка. От уроците по география се сещах единствено за пустинята Атакама и столицата и Сантяго. От там беше и Каролина. Пожелах и на двамата леко качване нагоре и успех, след което изостанах назад. Бях се уморил от това да транслирам думи от български на английски и обратно.

Ако правиш нещо и не знаеш защо го правиш, значи не си на верният път и най-вероятно си манипулиран или подведен да гориш енергия на халост. Ако имаш идея, цел и правиш нещо, знаейки защо го правиш, то най- вероятно отново си на грешният път и гориш енергия страдайки гонейки целта си. Най-добре изглежда е нищо да не правиш, но това е изключено, тъй като всичко е в нещоправене около теб и ти като жив не можеш да стоиш безучастен. Съзнанието ти ще бъде обременено с въпроси, на които ще търсиш отговори и пак ще страдаш. Излиза, че щом сме в живият свят, стихиите бушуват в нас и ние бушуваме в стихиите. Истинският и верен път е някъде по средата. Чрез медитация, съзнанието може да уравновеси силите. То може да подтисне отчасти желанието, но и да не попадне в бездната на отчаянието. По този начин ще се създаде вътрешен мир и навлизане в златната среда на средният път. Това е философията на будизма, доколкото я схващам с моята глава. Казана общоприето, тя е изложена в няколко думи така: 

Живота е мъка. Желанието поражда страдание. Страданието може да се потуши чрез премахване на всяка привързаност, а това става, чрез промяна на начина си на мислене и действие, както и чрез медитация. Това е четирикратния път на будизма, или четирите истини.

“Защо вървя по пътеката за Еверест?”- задавам си този въпрос и търся смислен отговор. "Защо се потя, пъхтейки по тези чукари на повече от 5000 км от дома? Нима свършиха височините и камъните в България? Не! Вървя тук, защото най-вероятно страдам. Нима никой няма мечти, дори и предоволният и задоволен човек. Осъзнавам, че животът е кратък. Видях го и осезаемо го почувствах, особено след като, мои колеги, приятели и връстници си заминаха от този свят. О да, те се бореха, искаха, постигаха, губеха, радваха се и страдаха също. Искаха да бъдат, бяха, но и не бяха. Страдат ли живите сега? Да, страдат, но не си го признават. Усмихват се, а страданието им е там някъде зад усмивката. “Какво е радостта, пауза между две страдания?!” Все философски теми за размисъл вървяха наред с пейзажа край мен. Едва ли ще мога да си дам правилните отговори на всичко, но поне времето минава. По крайпътните ступи въртя барабанчета с мантри и си пожелавам нещо добро. Има и големи камъни с гравирани по тях символи. 

Заинтересувах се, какво е мантрата. Това представляват думи, фрази, изречения, които могат да се изпеят на ум или на глас. Всяка една дума и словосъчетание не са случайни. Наследени са във времето от предците. Създадени са от свръх просветени и интелигентни лами и ако следвам теориите на Мулдашев, възможно е да са на сомати. Многократното повтаряне на мантрата води до изчистване на съзнанието и постигане на свръхконцентрация. По този начин се постига настройка и енергизация на мисловните вълни, а така се получава и защита от слаби и провокативни мисловни вибрации, които смущават енергетиката на организма и водят до заболявания и натрапчивост на лоши емоции. Сещам се за съвременните песни, които с повтарящите си напеви водят до различни емоционални усещания, гняв, радост, тъга, спокойствие, носталгия, също и за това как майката с повтаряща се една и съща напевност приспива малкото бебе. А да ви е влизала мелодийка в главата, която да не можете да изгоните от там с часове. Най-вероятно дава гласност за някакво вътрешното настроение. Нямаше да обърна чак такова внимание на тези неща, ако сам не изпитах със сетивността си аномалиите, които настъпиха с нас при височините след Намче Базар. Можеше просто да махна с ръка и да кажа: "От липсата на кислорода е."- но не, не беше само от това. Имаше и друго и любопитството ми го търсеше.

Скоро наближваше обяд и трябваше да хапнем на някоя лоджа. Рами се разбра с Ваня по телефона, къде да е това. Авангарда на групата вече почти бяха стигнали до мястото за почивка и обяд докато ние, на опашката, се снимахме край камъните с мантри и качвахме някакви стъпала по пътеката. Денивелацията нарастна, и както изглежда останалата част от пътя щеше да е все така. Трябва да отбелижа, че ежедневният ни преход се състоеше от минимум двадесет хиляди крачки, за време горе-долу шест часа, предимно по наклон в посока нагоре.

Излязохме при една група от лоджи. Двама души работеха около новоизграждаща се постройка. Чукаха с длето и чук върху камъни. Оформяха правоъгълни блокчета, които после използваха за градивен материал. По този прост начин изграждаха хижата, плюс оградата край нея. Всичко това камък по камък. Няма къртач, няма дискови машини, а само сръчност, мускулна сила, прости сечива и майсторлък. Това си беше за снимка. По нагоре видях и работилничка, където друг мъж рендосваше дървени трупи и ги оформяше в перфектни правоъгълни греди. Всичко се правеше на място с подръчни материали и инструменти. 

-------

„Това, което идва лесно, няма да продължи дълго, а това, което трае дълго, няма да е лесно.“ – неизвестен

------

Катерим се. Краката ми са автомати и извършват автоматично своето движение с ляв и десен. Щеките чаткат, а времето сякаш е спряло. В планината не ти трябва часовник, защото не гониш разписание, нямаш уговорки за срещи, не се размотаваш в тоалетната, нито пред огледалото, не те чакат един куп задачи. Ти просто си вървиш с раницата на гърба и мислите в главата. Слънцето е сносен ориентир, стомахът също. Вървиш напред и нагоре, и колкото по-нагоре и по-напред отиваш, толкова по-надолу и по-навътре се спускаш към себе си. Събличаш ризата на изкуственият си свят, за да облечеш расото на Твореца. Започваш да осъзнаваш, че реалността на планетата Земя е тук, а не между тухлите, бетона и асфалта на градската среда. Времето не съществува. Науката казва, че то е еднопосочно, възникнало в момента на големия взрив. Ограничено е до скоростта на светлината, но реално, не сме ли ние наблюдателите му и не регистрираме ли със сетивата си това? Явяваме се като една материална частица в някакъв кратък отрязък на реалността, за да изчезнем в някакъв друг момент. Оставайки души в отвъдното, измерваме ли времето отново, за да достигнем до момента на прераждане, както вярват источните религии? Кой знае?

Пъстроцветни флагчета се веят на парапета на поредният мост, издути като малки платна от ветреца, който се спуска по дефилето на реката. Крайпътните гостилници са намерили педя земя за да се хванат за царската пътека. В една от тях ни чакаха Ваня, Стилян, Спас, Васко, Илиан и Рами, който също беше избързал напред. Преминахме през затворено помещение, за да излезем на една слънчева тераса с пейки и маси, надвесена над планинския поток. Беше празно, с изключение на някакъв слаб около шейсетте години човечец, който пишеше вглъбен в тефтера на масата пред себе си. Почивка, обедно време или трябваше да хапнем нещо. Свалих си тениската и потника подгизнали от пот и облякох сухи такива. Закачих ги на някакъв опънат тел да поизсъхнат малко на слънце. Имаше резлив хладен ветрец, идващ по течението на реката и не биваше да съм с тях на гърба. Събрахме се отново всички. Разглеждахме менюто и не видяхме свинска пържола, а само познатите ориз, картофи и спагети. Ето, имаше и пица. Щях да си взема една Маргарита! Имаше време, изминали сме повече от половината път. От тук до Намче бе само нагорнище. Почивахме докато дойде храната и пиехме чай. С Морис сме вече добри приятели, забавен е и създаваше настроение с усмивката си. 

-Морис,-подвикнах му закачливо-ти си голям водач! Един ден ще си като Нимсдай!

Той разбра шегата ми и се усмихва.

-Добро, добро! - отвръща ми с усмивка. Някой от нашите го е научил на български думи.

-Слушай! - му казах- Ела да се снимаме за Фейсбука. - подходих малко с дебелашки маниер.

Прегърнах го приятелски и дадох телефона си на Галя да снима. Направихме клип.

-Повторяй след мен! Аз съм супер.

-Аз съм супер! - повтори Морис　　

-Благодаря ти приятелю, а сега отиваме до върха на бегом. - шегувам се аз.

Пицата ми беше дошла. Представляваше питка с доматен сос и малко кашкавал. Е, не очаквах да бъде италианска. Другите все още понасяха спагетите и ориза с канела.

След като си изядохме обяда, станахме вкупом, нарамихне раниците и се изтеглихме от гостилницата в индийска нишка. Край една от лоджите, мъж разфасоваше бут от як. Правеше го с традиционен непалски нож "кукри". Кукрито е странен вид нож с обратна извивка и с повече метал към началото на острието. По този начин тежестта е при върха. Този нож има спецификата да се използва за сечене. Мога да спомена също, че това е и боен нож, използван от непалските войни. На практика вършеше всякаква работа. Все още не мислехме толкова настървено за пържола, но няколко дни по-късно щях да кажа на Георги и Соня, че първата ни работа когато стъпим живи в България ще е да отидем на отбивката на магистралата край Ихтиман и да ядем пържоли, кебапчета и кюфтета на корем. Така и стана.

Не след дълго отново се разцепихме. Някои от групата дръпнаха напред, другите изостанаха. Вървяхме не много време от мястото ни за обяд за да стигнем до началото на моста на Хилъри. Там нашите момчета носачи си почиваха. Снимахме се и преминахме над "млечната река". Такова и беше името, а и с право защото си приличаше на такава. Мостът внушително минаваше високо над реката. Кръстен е на първия човек покорил Еверест, новозеландеца Едмънд Хилари. Минал е от тук преди шейсет и няколко си години, пуснал е една вода в храстите и е питал шерпите, колко още остава до върха, а те с усмивка са му отвърнали:

-Не много, сър! Предната година подобрихме рекорда, като го взехме за по малко от две седмици. 

Малко по-нагоре след като минахме по славният мост, застанахме над него и снимахме. Илиян, имаше от онези умни часовници с GPS и го попитах, на каква височина сме, а той отговори, че току що разбихме границата от 3000 метра. 

-Е, честито! - отвърнах- по-високо не съм се качвал през живота си!

Надскочихме нашите балкански първенци, Мусала, Вихрен и гръцкия Митикас. Интересно впечатление прави, че растителността тук е като в Родопите. На тези височини при нас има само рехава тревичка, а тук боровите дървета са накацали по склоновете, като игли, върху гърба на таралеж. Това заблуждава ума, който губи представа за височината. Нагорнището е зверско. Имахме ли избор? Все още се дишаше нормално, нямаше признаци за липса на кислород. Набирахме височина сред горския масив и излязохме на някаква стоянка. Групи туристи са се разпуснали за почивка след няколко часовото качване. Имаше някаква местна бабка с овално благо лице и стиснати устни в усмивка, която продаваше, чипс, ябълки, води, безалкохолни и шоколадови сникърси. Това бяха все благинки за измъчения турист бъхтил се часове по баира. Прияде ми се ябълка. Купих си една за три лева(200 рупии). Не съм и предполагал, че ще погледна с такова уважение към този плод, след цялото въглехидратно ядене по пътя. Имаше и тоалетна. От онези селските с клекалото. Не се плащаше. 

Заветният град Намче базар не беше далеко според Бийм, който ме настигна по пътя. Казваше, че за около час и ще сме там. Проблема естествено е, че е само по нагорнище и ще трябва да качим петстотин метра денивелация. Вървяхме безропотно и усетих как климата се смени. Стана по-хладно. Бийм ми разказа за военния си живот. Как е ходил на мисии, къде живеел в Похара, как се познавал с Рами от дете. Имаше флегматична походка и въпреки атлетичното си телосложени, рамената му изглеждаха някак отпуснати.

“Нещо е кахърен.”- си мислех- "А може и да е амортизиран от служба, все пак в специалните части е бил." Не беше лош човек, напротив беше голям добряк с топло сърце. Бедността и липсата на родители са обстоятелства, които подтикват момчета като него да влязат в армията. Това е престиж, морални заслуги и добри за страната доходи. Показах му стари снимки от моята служба. Имах някакви в телефона си, които бях качил от минали снимки. Бях ги преснимал от хартиен носител за да ги запазя в цифров формат. На една се виждаше как се заклевам пред българското знаме с парадна униформа и преметнат на гърдите "АК-47" със сгъваем приклад. Млад съм, чак не мога да се позная. 

-Това е АК-47, нали!?- попита Бийм и видях, че видимо се въодушеви. 

-Да, такъв е! - не можах да разбера причината за този негов интерес. 

“Не е ли виждал такъв досега?”- си мисля и после се сещам, че съм в другия край на света и то при човек, на който са преподавали, че това оръжие е страшно и ще е в ръцете на хора, срещу които ще трябва да се изправя при мисии.

Ей такива теми си бъбрих с Бийм, след което седнахме да починем. Някакъв индийскоговорящ се заприказва с него. Разбра, че човекът е от Бангладеш. Попитах, как така се разбират, а той ми каза, че Индийският, Непалският и този на Бангладеш са еднакви езици с лек диалект. Това е като нашия и македонския, ми дойде като асоциация.

Оставих ги да си бъбрят и тръгнах сам нагоре. Наближих една махала, някакво предградие на Намче Базар. Пътеката преминаваше между две, три каменни лоджи с отворени дюкянчета предлагащи вода, сникърси и безалкохолни, все едни и същи неща от Лукла насам. След няколко каменни стъпала излязох на нещо като площадка. Там няколко непалски деца бяха във вихъра на своята игра. Направили си бяха пумпалчета от две слепени една за друга капачки на бутилки от кока кола с промушена през средата им къса клечка. Навиваха канапче около пръчицата и прокарваха края му през гърлото на отрязаната пластмасова бутилка. С рязко издърпване на въженцето, пумпалчето се завърташе, отскачаше от отрязаната гърловина на бутилката и падайки на земята продължаваше да се върти. Измежду момченцата имаше и едно момиченце, което също с голямо старание беше навило канапчето, но щом го издърпа, пумпалчето нещо се зачекна и не се развъртя. Заснех играта им. Зарадвах се искрено на тази гледка. По пътеката нямаше други хора, бях сам заобиколен от тези жизнерадостни дечица. Извадих бонбони от раницата си и им ги раздадох, след което си продължих по пътя. В този момент изпитах страхотно чувство на радост и се разсмях на ум. Това чувство се надигна като вълна и в един момент се усетих, че се смея и на глас. Подминал вече махалата, стигнах до един завой, загледах се към бездните в страни от пътя и си казах:

“За това ли ме доведе тук, на това далечно място, по тези висини? За да видя това ли?”

Помислих го и ме осени някаква истина. Какво значи това ли? Чувство някакво и толкова. Истината, за света, за живота, за всичко, събрана в една кратка миниатюрна случка. Провидението ме беше довело до това място, за да видя и осъзная точно тази гледка, точно в този момент или както казват модерните психолози, тук и сега. Не можах да сдържа сълзите си и заплаках. Какво ставаше? До преди малко се смеех, а сега очите ми се наливаха с води и аз плачех, виждайки истината за живота, такава каквато е, гола, неподправена и чиста, като светлината. Показваше ми се далече от дома, наврян в нищото, на тези височини, в лицето на безгрижно играещите си със самоделки деца. Истината ми казваше: "Това си ти човече, жив си, здрав си, тук и сега! Виж простотата на живота, събитията по света са без значение, житейският ти път преминава от тук за да вземеш своя пореден урок, а утре нито ще си от по-млад, нито по- жив." 

Плачех и не можех да спра. Хвана ме срам. Голям човек съм. Стоях на средата на пътеката и ронех сълзи. Мислех си, че ако някой се зададе и ме види, какво ще си помисли? А ако се смеех? Защо пък да е срамно да изразиш емоциите си? Човешки емоции, това е. Бях чел в някакви книги, че така връхлита Кундалини (великото просвещение), просто трябваше да излея сълзите си и да продължа. Нещо се случваше при тези височини. 

Пред мен се изправи портата на Намче базар, градът на великите шерпи. На не повече от сто метра до нея група туристи си правеха снимки, а зад мен, след като се обърнах видях, че откъм завоя се задаваше Бийм. Избърсах сълзите от очите си с опакото на ръката и наближих входа на Намче.

Не можеш да дойдеш до прага на този град и да не преминеш през входната му арка. То друг път изглежда и нямаше. Застанал в предверието му, човек остава с усещането, че е на някое средновековно място. От вътрешната страна стените са изрисувани с божества от индуистката религия, а таванът е разделен на квадрати в които са изобразени перфектни, пъстроцветни, симетрични, будистки мандали. Все едно бях в някоя църква, само че вместо мъченици и битиета са изрисувани тези неща. Зяпах вдигнал нагоре глава и търсех несъвършенства в рисунките, но такива не открих. Перфектна работа. Всъщност входната арка е голяма колкото една холна стая. От едната и страна се вижда отворът на входа от където си дошъл с пътеката водеща към низините, а от срещуположната страна се забелязва площад с фонтан, мост над поток, будистка ступа, както и част от лоджите разположени амфитеатрално. Намче базар е градче направено от камък. Правоъгълната форма на лоджите изразяват практичност и функционалност. По вид те не отстъпваха по нищо на хижите които подминахме от Лукла до тук, само че на това място преобладаваха и сгради с по голям размер. Традиционният цвят е син, зелен и много рядко червен за някой покрив. Самото градче е стъпаловидно разположено по релефа на хълма. Зад сградите има терасирани обработваеми площадки, на които отглеждаха планински култури, като картофи, боб и някой жилав зеленчук. Растително масло изглежда си набавяха от рапица, тъй като я видяхме да расте по тези височини. Пътищата в градчето между отделните сгради представляваха каменни просеки и стъпала. Истински лабиринт. Напомняше ми много на стария Созопол. Имаше също и много дюкянчета, които продаваха всевъзможните джунджурии и сувенири за туристит

е.

Щом прекрачих входа от другата страна на портата се озовах пред настолен с камъни площад с фонтан и каскада от будистки беседки. Нямаше хора или поне не достатъчно за "столицата на шерпите", както бе по-известен града. Може би двама, трима туристи и Бийм, който минаваше през портала. Беше следобедно време към 17:00 ч. Запътих се към ступата, на която стените и бяха опасани с барабанчета. Завъртях ги последователно и те запяха, разхвърляйки мантри за благоденствие и късмет в пространството. Очите на Буда гледаха изпитателно в четирите посоки на света от купола на храма и сякаш казваха " От много неща можеш да се скриеш, други да прикриеш, но от съвета си не можеш да избягаш!". Каменен улей отвеждаше течащата от потока вода към дефилето на реката в склоновете под града. Красиви мостчета, стъпала и беседки оформяха ансамбъла на градското предверие. Бийм дойде и след като се увековечихме със снимки тръгнахме да намерим лоджата, където щяхме да нощуваме. Не беше далеч. По някакви стъпала нагоре и после в дясно.

　　В това градче нямаше коли, мотори, нито талиги и каруци. Само може би някой як или катър, натоварен с провизии или газови бутилки. Ако изключим хеликоптерите, които бръмчаха над нас друг моторен шум не се чуваше. Намче Базар беше базова точка от маршрута към Еверест. Независимо дали си турист или алпинист, тръгнал на разходка или решен да качваш върхове, това е мястото за първа височинна аклиматизация. Място, където оставаш за две нощувки на височина от 3500 м. Тук са спали почти всички покорители на "първенеца на света", тръгнали да го качват от към непалска страна. Много от местните са участвали в експедиции до върха, като професионални водачи. На практика, това е основен поминък. Ако някой от тях се е качил пет, шест и повече пъти на Еверест или друг осемхилядник, не се брои, важното е, че клиента е успял и е записал името си в световния архив. 

В Намче живееше и шерпа съпровождал трагично загиналият наш алпинист Христо Проданов през 1984 година. Вече е на преклонна 80 годишна възраст. Щяхме да го потърсим на следващия ден.

Лоджата, която ни приютяваше за две вечери се оказа последното уютно място в планината, в сравнение с оставащите ни по пътя до базовия лагер. Широко стълбище водеше до втория етаж, където в ляво беше трапезарията, а от дясно имаше дълъг коридор с разположени едно срещу друго спални помещения и ниша по средата с две общи тоалетни и две мивки.

Тук можеше да се вземе и душ срещу заплащане. В трапезарията имаше бюфет с множество контакти. Зареждаш телефона си също срещу сто рупии.

И тъй като беше време за вечеря, след като си оставихме багажите по стаите, се наредихме около дълга маса. Рами, нашият водач ни раздаде менюта и ни каза, че ако не искаме ориз, може да си поръчаме спагети. 

-Не Рами, благодаря ти братко, но ще взема една гъбена супа.

Ден 6. 

05.05.2022 четвъртък

Времето и пространството са свързани величини, както материята и енергията. Всичко в обозримия реален свят е приеман през призмата на нашето съзнание в будно състояние и е съпроводено с цялото си физическо усещане. В сънищата ни тези измерения са размити и различни. Съзнанието ни отново е живо, но липсват физичните усещания, а също и зависимостите между пространство, време, енергия и материя. Възможно ли е нашите чувства, емоции и мисли да моделират личната ни пространство-времева реалност? Може ли времето да не се приема като векторна величина с посока и скорост, а да е просто една безкрайност, където събитията да са момент на кратки епизоди на възникване, движение и затихване с причинно следствена връзка. Улавяйки пространството около нас със сетивата си, не създаваме ли реалност, в която да включваме и компонентата време? 

Мислех си подобни неща. Изглежда обстановката ме предразполагаше. Нима мога да намеря отговори на подобни въпроси? И все пак, ако времето е започнало да тече от момента на големия взрив, както казват учените, какво е имало преди събитието му?

Утрото в Намче базар ни посрещна с безоблачно и ясно небе. На тази височина спането все още беше поносимо, имайки в предвид, че вчерашният ден премина изтощителено за повечето от нас. Събудих се в добра форма. В уреченото време, 07:30 часа влязох в столовата за закуска. Днес беше ден предвиден за аклиматизация. Щяхме да направим качване до 3900м. и пак да се върнем в лоджата за втора вечер. На закуската, Рами предложи в това прекрасно утро да се качим над града и да се полюбуваме на красивата панорама. 

-Далече ли е това? - подозрително запитахме, позовавайки се на опита от вчерашния преход, където уж беше умерен, а се оказа зверски баир.

-Не, само на тридесет минути е. - опита се да внесе успокоение водачът ни. 

Пътят е до някаква военна база над града откъдето се открива чудесна гледка към Еверест. Искахме да го видим този заветен връх, пък било то и отдалече, така че се навихме. След поредният омлет и филийки с канела, излязохме навън за да ни посрещне слънцето и въздухът с лек хлад. Не бяхме всички, мисля че Галя, Жени и Илиан предпочетоха да си починат. Естествено пътят ни започна със стъпала, виещи се покрай стените на каменните лоджи. То и да не искаш физзарядка, тук тръгнеш ли нанякъде тя си е по задължение. Новият ден започваше и местните подреждаха стоките си по сергиите. Ранобудни носачи бяха нарамили по няколко раници и ги отнасяха нагоре към висините. Вече започвах да се чудя, защо не останах с останалите в лоджата, когато стъпалата свършиха и излязохме над градчето. От тази перспектива ни се отвори чудесна панорама. Селището имаше амфитеатрално и подковообразно разположение по релефа на планината. Тъй като беше ясно се виждаха и близките зъбери на планината. Бяхме се измъкнали от сенчестата фуния на дефилето и слънцето ни огряваше с ярката си светлина. Хванахме по пътеката надясно и покрай терасираните градини се заизкачвахме към близка борова горичка. Рами не ни преметна и след половин час, излизайки от дърветата се озовахме на едно широко голо било, където имаше импровизирана кръгла хеликоптерна площадка, сгради опасани с каменна ограда и бронзов монумент на фигура с вдигнат нагоре пикел. До него табела оказваше височината от 3555м. В далечината зад паметника се виждаха върховете на осемхилядниците, а в близкия околовръст се извисяваха грамадите на шест- седем хилядници. Бяхме попаднали в ново измерение. Веднага оценихме подарената ни гледка в днешното утро, която отми негодуванието от половинчасовото изкачване. Направихме си чудесни снимки. Горе на едно от близките възвишения се виждаше малка миниатюрна чайна. 

-Богаташи плащат по две хиляди долара за да наемат хеликоптер и да пият чай по тези височини - спомена Рами.

-Нима!?-възкликнах.- Що за суета и несправедливост има по света. Негодуванието ми естествено беше без значение. Светът си е такъв, какъвто е от памтивека.

Въпреки прекрасното утро и приетия от мястото покой, трябваше да се връщаме за да поемем към втория и основен маршрут за деня, който щеше да ни коства около четири часа ходене и един незабравим прекрасен ден в предверието на осемхилядниците. 

Спуснахме се бързо, напълнихме раниците си с бутилки вода и поехме по пътеката към хотел “Еверест вю”. Там щяхме да обядваме и да се върнем обратно в лоджата. Скучен ден, но важен от гледна точка на аклиматизацията. Не ни даваше възможност да напредваме към целта, но пък щяхме да изгорим още калории, вместо да скучаем на едно място. Пътеката отново е стръмна. Качвахме около час за да стигнем до някакво равнинно място, където имаше две стари лоджи и някакъв пункт. Стар верижен багер стоеше призрачно до една от каменните сгради и ми повдигна въпроси от типа: " Как е дошъл до тук?" и "Може ли тези железа да се раздвижат?" Седнахме да починем малко. Някаква бабка се беше разгърнала със стоката си на един тезгях и продаваше ръчни плетива, такива като шапки, шушони и други за преминаващите туристи. Любопитен бях да видя местната изработка. Всичко ми напомняше на нашата родина, с нашите баби, които също продаваха произведенията си по импровизирани пазарчета. Ръкоделията на местните бяха направени от як. Това животно беше емблематично в тукашния живот и служеше за много неща, като се почне от ползването му за товарно животно, че през направата на одеала и дрехи от козината му, също млякото и месото за храна, че се стигне до фекалиите му, служещи като тор и топливо за печките. 

Затворих очи и се издигнах мислено нагоре в разреденият въздух на Хималаите виждайки малките разноцветни точици, които пъплят в бежовата нишка криволичеща в страницата на хребета. Като горски мравки са в пътечката си към своя мравуняк. С полета на мисълта, мога да се изкача, да премина през стъпалото на Хилъри и да се изправя на покрива на света, а пирамидката от домъкнати от катерачите предмети и веещи се знаменца да е досами краката ми. И няма студ, вятър и липса на кислород. Пред мен е хоризонта от острите зъбери на хилядниците. Няма болка, няма страдание, няма страх. В полета на мисълта, тези неща ги няма. Отворих очи и видях поредният хеликоптер прелитащ над главите ни. Носеше екипировки, провизии, хора. Чувството бе, като че да сме участници от филм за виетнамската война. Пътят криволичещ пред нас ни отведе до островче от елаци сред които се е скрил хотелът с емблематичното име "Еверест вю" и указани метри за височина, 3880. Стъпалата към него са широки, каменни, като предверие към храм. Качихме ги и влязохме в празното, но просторно фоайе. През широките витражи се виждаха от другата страна, каменна площадка с дървени пейки и маси, където туристите пиеха чай или похапваха по нещо. Цареше типичната за планините спокойна обстановка. Присъединихме се. Заградихме една маса и се отпуснахме уморени на пейките. Пред нас в далечината се виждаше "Еверест". Имахме най-прекрасното слънчево време с чист хоризонт, за да го съзерцаваме. Далече е все още, на три дена път, но зума на апаратите ни го доближиха до сами очите ни. Тънък бял воал се стелеше над върха. Ваня обясни, че тези облачета са типични за високите върхове. Соня е уморена и е започнала да осъзнава къде сме. Поръчах каничка кафе, която трябваше да стигне за всички ни. Имаше и мляко. Снимахме се на фона на върховете и бленувахме скорошната ни среща с тях.

Черен гарван беше кацнал на парапета досами главите ни и чакаше да изпадне нещо за ядене.. Гарванът е мъдра и умна птица.

Сервитьорите се бавеха нещо. Кафето закъсняваше. Причината беше, че се появиха взвод военни дошли на обяд и трябвашеда бъдат обслужени преди нас На тръгване излязохме заедно с тях от хотела и любезно помолихме една красива непалка с военна униформа да ни увековечи със снимка. Беше много мило от нейна страна, заради което Георги я възнагради с мускалче натурална българска роза.

Започнахме да слизаме по обратният път тътрейки обувките си по песъчливата пътека. Някъде към четири следобяд бяхме над терасите на Намче базар. Понеже пак се бяхме разпокъсали, едните излязохме от към едната част на градчето, а другите от към другата. Първите всъщност бяхме аз и Бийм, който ми разправяше части от историята на живота си. Говорехме си още и за действието на цвета на рододендрона, растящ в покрайнините на Намче. Другата част от групата бяха планували да посетят лоджата на шерпа Чованг Ринджи съпровождал Христо Проданов, през 1984г. Осемдесет годишният старец живееше в горната част на града. 

В крайна сметка се събрахме заедно след час, размотавайки се по лабиринта от улички. Разбрах, че когато нашите хора са намерили дома на Чованг и са почукали на вратата му, някаква жена, негова роднина им е казала, че достопочтенния е слязъл до мегдана във връзка с предстоящите избори и в крайна сметка срещата не се е състояла.

-Най вероятно старият е спал следобедна дрямка и не е искал да го занимават.- предположих.

Другите също изказаха подобно съмнение, а 

иначе имахме наивното желание да го поканим да дойде и до България.

Душовете бяха екстра за туристите и струваха триста рупии къпането. Вечерята бе в обичайното време. Хазяинът беше предупредил Рами да ни каже да не поръчваме храна, която няма да можем да изядем. В Непал има гладуване и ако преди храната се е дояждала от персонала, то след ковида това не се прави и трябвало да се хвърля, което си е кощунство. Приехме нещата присърце и се постарахме да не остане излишна храна.

Ден 7.

06.05.2022 петък

Намче базар - Тенгбоче

Утрото на 6 май 2022 година отново ни посрещна на 3500 метра височина. Георгьовден е. Когато човек се събуди в планината първата му работа е да види какво е времето. Погледнах през малкия прозорец. Небето навън беше сиво и денят можеше да се окаже дъждовен. В планината не можеш да се оплакваш, слънчево ли е или вали. Щом си се качил значи трябва да имаш подходящите дрехи и дъждобран, останалото е вървене. Каменната лоджа вече не ми беше интересна. Кръстникът почерпи по един бонбон, нали бе именник. Стягнахме раниците и след закуската потеглихме нагоре към следващата спирка по маршрута, а именно Тенгбоче.

Пътеката е същата от предния ден, която водеше до хотел “Еверест вю”, но в определено място се отклоняваше и продължаваше успоредно, сечаща лявата част на дефилето. Времето бе облачно и леко хладно. Учудващото е, че в един момент започнахме да се спускаме, вместо да се качваме, минавайки през гора от елаци и рододендрони. Вървях с Морис и Бийм, сред нацъфтели с бели и розови цветове дървета.

 Питах Бийм:

-Виж, приятел, кой вид от тези цветове е билката за разхлабване на стомаха?

Бийм се поколеба, присегна се към един клон и откъсна цвят голям колкото длан, сдъвка го, и след като направи физиономия на неодобрение го изплю.

-Горчиво е, не става! - каза той- Най- вероятно му е минал сезона.

-А какво трябва да е на вкус? - попитах тъпо.

-Трябва да киселее. - отговори утвърдително, но за да е по-сигурен попита Морис.

Морис, подходи с внимание към въпроса и отговари, че цвета трябва да е от розовите, а не от белите и да няма черни точици в основата. Сдъвква се малко количество, защото в повече действа отровно. За да съм съпричастен откъснах един бледо розов цвят и го сдъвках. Загорча ми като от горчив бадем и ми стана стипцаво на езика. Изплюх го и си изплакнах устата с вода. Решавам повече да не експериментирам. 

Наближихме завой, след който следваше спускане и видяхме хора спряли на пътя. Някакъв слаб мъж седеше в страни, обграден от няколко туристи плюс Соня и Георги. Имаше и още двама шерпи, които изглеждаха разтревожени и говореха по телефоните си. Слабият мъж се превиваше от болка и видимо си личеше как дясното му рамо се беше откачило от ключицата. Стърчеше неестествено изпъкнало напред. Попитах нашите хора какво се е случило, а те обясниха, че е италианец, който виждайки знамето стърчащо от раницата на Георги ги е заприказвал подхвърляйки закачка към нашата Галя, колко е бавна и как се е мъчила с голямата си раница последна. Разговорил се е с нея, понеже тя знае перфектно италиански. В момента в който подминавал Георги и Соня, без да гледа в краката си, се спънал в някакъв корен и паднал. Ударил рамото си в камък и последвал настоящия резултат.

 За този човек може да се каже, че пътуването свърши. Виждаше се. Мечтата му се изпари. Двамата непалци с него, бяха водача му и човека носещ багажа. Те вече се обаждаха за помощ и хеликоптер, който щеше да го отнесе до болница в Катманду. Какво можехме да помогнем ние, освен да му дадем аналгин против болката. Настигнаха ни и група индийци. Това беше най-отзивчивата нация която срещнах на пътеката. Те също искаха да помогнат, но тъй като никой не можеше да намести рамото на човека, случаят беше свързан с изчакване на нужната помощ. Можех да се обзаложа, че италианеца в момента проклинаше всички българи във вселената. Беше прежълтял и изкривен от болка, но най-вече от яд. 

Когато по-късно разказахме на Галя какво е станало, тя изрази своето съжаление и поучително се изказа, че Шива е наказал присмехулника, позволил си да се подиграе на тази свята пътека. Да така си беше, на тези височини започваха да стават странни неща. Планината пропуска избирателно. Италианецът беше слаб около шейсетте години мъж, тръгнал сам да покорява висините. Позволи си да се покаже въздесъщ и беше покосен, а пътеката учи на търпение, стъпка по стъпка, бавно, бавно.

Продължихме, съжалявайки човека и прогнозирайки по-нататъшната му участ. След всяко надолнище, следва нагорнище и ние попаднахме в същината на днешния ден.

-Морис - провикнах се към моя непалски приятел, който следваше американеца Ричард,-- яваш, яваш приятелю!

-Яваш, яваш, Митко, - отвръща той и ми се смее на петнадесет метра по-нагоре със заразителната си усмивка. - планината си е планина и трябва бавно нагоре.- казва поочително.

-Така е Морис. Имаш право. Ти ще станеш голям водач, шерпа! - отвръщам шеговито.

Изкачвахме се по стръмно и така около три часа. Някъде към средата се разминахме с група българи. Слизайки надолу, си говореха на български и така ги разбрахме. Поздравихме се. Бяха от София, около десетина души. Членове на някакъв планински клуб. Та нашенците казаха, да се пие повече вода и предупредиха за ниските нива на кислород, след което заслизаха бързо надолу без да ни обърнат излишно внимание и фамилиарничене. Дори не ни попитаха от къде сме. Пропуснах да спомена, че още в началната ни фаза на тръгване, някъде край Пакгинг, срещнахме, друга самотна софиянка, която като видя българското знаме се провикна от близката лоджа и с огромна радост ни приветства. Та тези бяха вторите българи, които срещнахме, но не и последните.

Заваля лек дъжд. Трябваше да сложим дъждобраните. Вървяхме така около час, после пак ги прибрахме. Времето беше променливо, сиво и навъсено, но поне спря да вали и нямаше вятър. В следобеда около четири часа изкачихме тази проклетия и излязохме на равно място, където беше разположен манастирът Тенгбоче. Тази сграда откъдето и да я погледне човек си представляваше солидна постройка по тибетски образец.

Застанал пред него, не изпитвах изумление, възхищение или кой знае какво. Просто това бе поредният обект покрай пътя. Нагласата, че съм в друга страна, с друга култура ми даваше реалната представа, че това не е някаква бутафория, а истински манастир. Иначе природата си е като у нас, все едно съм някъде из Родопите или Рила. Нямах усещане за самото място да е така енергийно. Беше равно и голо, като билото на Стара планина. Имаше каменна чешма, изливайки стабилна струя вода в каменно корито . Намираше се на няколко метра от входа на манастира. Мяркаха се и няколко туриста наоколо. В страни имаше лоджи, които изглеждаха запустели. Въпреки отворените порти на храма не полюбопитствах да вляза. По това време най-вероятно монасите дремеха, приготвяха вечеря или правеха каквото си искат. Едва ли щяха се зарадват на поредния заблуден турист, който им отваря вратата и зяпа тъпо в молитвеното им ложе. Задоволих се само да врътна няколко барабанчета с мантри наредени по външната каменна ограда. Малкото информация, която получих за този манастир е от интернет и разбрах, че е основан върху свещенна земя, от ясновидец оставил стъпката си върху скала тук преди 350 години. Манастира търпи разруха от земетресение в началото на двайсети век и е построен наново. В момента се обслужва от около 60 монаси. Експедиции за Еверест спират тук за да се помолят и прекадят за успех. Има и някакъв фестивал през есента, траещ 19 дни, подобен на нашите кукерски празници. 

Оставих добрите монаси да си медитират спокойно и да се молят за света, а аз отидох при чешмата и пих една студена вода. Височината, над 3800 метра и въздухът е разреден. Усещането бе, като да си жаден, да пиеш вода, но да не можеш да се напиеш. Седях на камъните до чешмата и оглеждах района. Пътеката продължаваше, спускайки се в една долчинка, потънала в рододендрони. Беше мъгливо и небето е сиво. До лоджата, където щяхме да нощуваме, имаше около час. Видях Соня и Гошо, как се скриват в горичката пред мен. Питах се, дали има в действителност "соматита" в тези планини или книгите на Мулдашев са пълни глупости? Наивно си внушавам, че има. Затворих очи и си представих планините край мен като триизмерна прозрачна карта с всевъзможни кухини и проходи вътре и там като през стъклена витрина ги виждах тези живи мумии седящи в поза "лотус". Не ме напусна и чувството, че някой внимателно следи стъпките ни, невидим разум, хладен и спокоен. Като гледах поведението на местните как се държат религиозно към невидимото започнах да си внушавам, че има нещо. Не се заседях много. Починал за кратко се спуснах след кръстниците по песъчливата пътека, минах покрай един полегнал преживящ на поляната як и потънах в горичката. Мястото бе странно, леко усойно. Настигнах нашите хора и продължихме заедно. Соня беше уморена, но Георги бе плътно до нея. Дадох и малко окуражителни думи. Минахме покрай хора работещи на пътя. Павираха го с камъни. Двама са забили голям метален лост и напъваха една камара. Други двама пък с чук и секач раздробяваха големите камъни. Трета група мъже редяха отломките на пътя. Работеше се. И тук трябваше да се прави нещо. Минахме над малка вада. Водата течеше през каменно параклисче и въртеше барабанче с мантри. Усойно и почти тъмно е в тази местност:

-Имам чувството, че съм в гората на злата вещица от приказките.- сподели своето впечатление Соня.

Имаше право. Като гледах купчините камъни които подминавахме с изрисувани мантри, те много ми приличаха на каменни гробове, но не бих казал, че беше чак толкова подтискащо. Вървяхме по равно, а пътят ни за деня, не му се виждаше краят. "Къде е тази лоджа?"," Кога ще стигнем?', бяха въпросите, които си повтаряхме и така в късният следобед се добрахме до предверието на малка махала. Видяха се каменни постройки и ограждения и лоджата, кацнала над тях. Минахме покрай каменна ограда, в двора на която местни младежи си подаваха волейболна топка. До лоджата водеха каменни стъпала, които изкачихме и в момента в който стигнахме на площадка пред входа, заваля. 

"Е, нека да вали, вече стигнахме!"- казахме си и се мушнахме в столовата. Авангарда на групата Иванка, Васко, Стилян и Спас вече бяха там. Петя, Жени, Галя и водача ни Рами заедно с Бийм, Морис и американеца Ричард идваха след нас. Беше сумрачно и нямаше осветление. Цените в лавката се бяха повишили пропорционално с височината. Взех си" Сникърс" за 400 рупии (6 лв). Архитектурата е типична, стандартна, като за всички лоджи по тези места. Имаше широка столова с маси и столове по края, лавка с кухня, печка кюмбе на първия етаж и спални, по двойки, тройки и четворки на втория. Тоалетната и умивалника бяха общи.

 Управителят не изглеждаше от най- любезните. Пусна ни тока едва след като се свечери. За вечеря си поръчах супа. Учудвах се на Васко с какъв апетит продължаваше да яде спагети с яйца и ориз. По навик преди лягане си измивах краката и зъбите. За къпане вече забравих. На мивката се срещнах с Каролина, която беше с индиеца Шаван, с които се запознах по-предният ден. Поздравихме се с усмивка и радостно чувство че се виждаме отново. Господ праща от време на време ангели като нея по такива места за да добави малко светлина в сумрака ни. 

Бях в една стая с Васко и Иванка, тъй като стаите бяха тройни. 

-Разбрахме, че не хъркаш? - подметна Ванчето.

-Е, щом сте разбрали, надявам се да е така. Аз пък съм с тапи за уши. - отвръщам и си постилам спалния чувал върху нара. За възглавница използвам надуваема такава. Тази вечер главата ме заболя и трябваше да взема аналгин. Събуждах се

няколко пъти.