III част Непал, базов лагер Еверест-5364м, портал към висините

Ден 8

07.05.2022   събота

Тенгбоче - Дингбоче 3880м - 4400м

“Животът започва там, където свършва зоната ви на комфорт”

Нийл Доналд Уолш.

Утрото разпъди кошмарите. Главоболието беше отминало. Търсих началото за старт. Глътка кафе би подействало добре, но в тази лоджа, освен широтата на постройката, друго всичко беше гола вода, като се почне от гостоприемството, че през храната и всичко останало. С радост излязох на външната площадка пред хижата за да подишам от хладния и сух хималайски въздух. Не пожелах да закуся. Взех си “Сникърс” от лавката и това щеше да ми бъде храната до вечерта. Не след дълго се събраха и останалите. Очертаваше се хубав ден. Слънцето се опитваше да пробие вдигналата се мъгла. В долината под нас все още витаеха сенки. Това място не ми хареса и  нямаше шанса да ми достави положителна нагласа. Въпреки, че беше валяло, въздуха си оставаше все така сух. Нагоре и пак нагоре. Напук на подтискащата гора, пътеката беше добре обработена, на места застлана с камъни и стъпала. Половин час по-късно след тръгване, излязохме на светло. Растителността премина в ниски клекове и туфи. Предела на дърветата беше до тук, на височина от около 3900м. Хълмовете се оголиха и ако ги нямаше облаците затиснали простора, може би щеше да се види някой хималайски връх. Улеят в който се движихме се стесни и не след дълго, преминахме през поредния въжен мост и може би последен по маршрута ни. Темпото  бе добро оставили вече километри ходене зад себе си. Чувствах се лек и не изпитвах умора. Как удивително организма се настройва на новите условия. Старата зона на комфорт беше тотално разбита, за да приеме новата обстановка. Наближихме някакви крайпътни ресторантчета, които изглеждаха доста прилично. При едно от тях се мярна лъскавата част на професионална кафемашина и нямаше как да устоя на изкушението. Спрях.  Все още беше около 9:30 часа сутрин и нищо не можеше да ме накара да продължа, докато не изпия чаша с ароматно кафе. Казах на останалите от групата, че ще ги настигна по- късно и се залепих за тезгяха. Нямаше никой, бях първият им клиент. Приветливи непалци, мъж и жена, около петдесетте се погрижиха да ми подарят доза щастие. Включиха машината да загрява и не след дълго седях на масичка, край пътеката с порцеланова чашка кафе и чаша топла вода, посрещащ лъчите на новият ден. Принципно  имаше същият вкус, като кое да е кафе по безбройните кафетерии по света така че, кафето си е кафе дори и на четири хиляди метра. Егоистично беше да оставя групата, но в крайна сметка бях тук за да се радвам на свободата си, а не да правя състезания. 
Половин час, толкова време си позволих за престой. Все пак, пътят си е път и  изискваше вървене. Пътеката следваше извивките на хълмовете, като се редуваха спускания и качвания. 
 Настигнах Морис и Ричард. Бяха приседнали на едни камъни за почивка. Американецът бе седемдесет и четири годишен, но държеше здраво. Тръгнахме заедно. Вече бяхме извън сенките на дърветата и слънцето ни печеше директно. Облечени сме с дълъг ръкав, но дланите и лицето бяха изложени на лъчите и беше добре да се използва слънцезащитен крем. Предният ден бях видял един бозав европеец да слиза с обгорена до черно, олющена кожа на лицето. Явно слизаше от високите базови лагери. 
-Морис, давай да пеем!- подвикнах на непалеца и почнах - “Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове. Ето Симеон пристига…”- тук не ми стигна въздухът и спрях. Не ставаше за пеене.
Качихме се до някакви лоджи. Нещо лъскаво отдалеч ми привлече вниманието. Наближих и искрено се учудих.  Това беше някаква тринога, на която бе закачена огледална  чиния. По средата повдигната на около две педи разстояние имаше и друга стойка с кипящ върху нея чайник. По нагоре щях да видя още такива, но тук се срещнах за първи път с това нещо. 
Слънчевата светлина, чрез вдлъбнато отразяващо огледало, се фокусираше в точка и като с лупа, отразеният лъч нагряваше чайника с вода. При тази височина, атмосферното налягане е по-ниско и водата завираше при 80 градуса Целзий.  Долу в гората нямаше достатъчно светлина и не можеше да се ползва в сенките, но тук работеше ефективно през целия ден когато е ясно времето.
- Ползваме го и за готвене. - ми каза усмихнат непалеца, сваляйки чайника от стойката.
Справочниците казват, че при височина над 4000 м, количеството кислород спада до 70% спрямо това на морското равнище. При над 5000 м процентите са вече 50%. Парциалното му налягане  също намалява. Организмът започва да произвежда повече червени кръвни телца за да усвои повече кислород, необходим за метаболизма. Мисловните функции също са забавени. Така пишеше в научните писания, но какво усещах? Бях лек и се движех без да усещам килограмите си. Не чувствах съществена умора. Не изпитвах глад. Можех да изкарам на блокче "Сникърс" и паница супа цял ден. Обяснявах си го с набавянето на енергия от топенето на мазнините. Вода пиех по три литра. Не бях ходил по голяма нужда от три дни, но не ми беше и  дискомфортно. Дишането беше учестено, усещаше се, че кислорода не е като при низините. Беше хладно, но не и студено. Термоклин, панталон, термоблуза, тениска и леко яке, осигуряваха добър комфорт. Да не забравя и шапката на главата, която пазеше от силното слънце. Слънчеви очила носех рядко. Пречеха ми да се любувам на цветовете на природата и ми даваха усещане за чернобяла телевизия. В планината паразитните мисли ги нямаше Не те разсейваха елементите на цивилизацията. Околните са като теб, с раници и туристически обувки. Можеше да си поведеш непринуден разговор с всеки ако ти се говори и знаеш език.  Когато е ясно небето е изключително синьо. Можеш да го  гледаш  с часове и да му се радваш. Следиш пътя и се настройваш за слизане или качване. 
В следобеда вече бяхме в подножието на някакъв баир. По телефона Соня държеше връзка с другите от групата. Обичайните заподозрени  са пристигнали в лоджата на селцето Дингбоче. Качвахме се и в ляво на петдесет метра встрани видях някаква пещера. Входът до половината беше преграден със стена от камъни, разположена под формата на зиг-заг лабиринт. Чудя се какво е това. Храм ли е, склад за провизии или пък вход към "сомати"? Едва ли ще да е вход към сомати, толкова явен досами пътеката. Тук движението е така интензивно. Георги също го е видял и му направило впечатление, както щеше да ми спомене по-късно. Въображението ми беше силно и в предвид на  всичкото нещо, което видях в Непал, исках да е убежище на древен атлант.

След няколко качвания и спускания по левия край на дефилето, пред нас се разкри долина със сини и зелени миниатюри. Това бяха покривите на лоджите на Дингбоче. В страни от селището по височината, имаше две ступи, варосани в бяло изпъкваха на фона на сивокафявото възвишение. Трябваше да влезем в селото откъм горния край, минавайки покрай едната. Очите на Буда ни гледаха от високото мълчаливи и строги. От която и страна да идваш, откъдето и да подходиш, те все те гледаха изрисувани върху  страните на куба,  ориентиран по посоките на света Прикачени към четири, побити в земята метални колове, пъстроцветни флагчета опасваха ступата. Тишината беше призрачна. В късния следобед, се спускаше мъгла към долината. В един от  външните дворове се виждаха хора, които оряха с якове оскъдната почва. При тези височини все още можеше да се извади реколта картофи. Спуснахме се покрай храма по пътеката към каменната постройка, в която щяхме да прекараме ноща. Бяхме предпоследни. Васко, Стилян, Илиян, Спас и Ваня  посетили някакво кафе с името "4410" и казаха че е сносно. Все още денят не  беше приключил и решаваме с кръстниците да отидем. Проблем бе, че нямаше пряк път и трябваше да заобикаляме. В крайна сметка се добрахме, въпреки вятъра, прехвъчащия сняг и мъглата. Заведението ни посрещна с топлата си вътрешност и безупречният за тези места интериор. Значи, казвам си, щом има грижовни стопани, те и на северният полюс да са пак ще създадат ред и уют. Поръчахме си чай, капучино, тортичка и седнахме на една свободна маса да отморим. Ментовият чай беше превъзходен и ние обсъждахме преживяванията си  до тук.
Връщането, беше по обратният път. Пристигнахме навреме в столовата за вечеря. Галя беше последна от групата. Петя и Жени, не разбрах кога дойдоха. Наредихме се по дължина на масите. Отнякъде се появиха бирени пръчици, а после и малки консерви със свинско варено.
“Какво става тук?!”- запитахме се преглъщайки слюнки. Тайната бе разкрита бързо. Галя, е извадила запасите си. Затова раницата и тежеше толкова. Благодарим ти Гале. Имахме нужда да вкусим от тези деликатеси. Малките консерви ги отворихме и разделихме на четвъртинки. За вечеря иначе отново дежурните спагети, картофи и ориз, които Морис и Рами ни сервираха. Столовата е препълнена с туристи и се оказва, че лоджата е собственост на жената на собственика на другата от  Тенгбоче. Да, същият онзи който, беше така негостоприемен. За разлика от него място, това бликаше от положителни емоции, въпреки обичайната миризма на готвено, канела, куркума и горени фъшкии.
Стаите бяха за четирима. Поизмихме се колкото можахме на общия умивалник, дръпнахме завесите на прозорчето и намърдани в спалните чували заспахме.

Ден 9

08.05.2022   неделя

Дингбоче - Лубоче - 4400 м - 5100 м 

Аз съм въздух. Невидим и незначителен, но все пак жизненоважен. 
Л. Дж. Шен

Дингбоче бе едно чудесно място, където можеш да се събудиш и да поемеш към следващата спирка. За съжаление от единадесет участника продължихме десет. Галя, преценила предела на своите възможности, реши да остане и да ни изчака до слизането ни. Пътят не беше никак лек, затова я окуражихме и й казахме да не съжалява. Нейната преценка беше правилна и трезва. Тя достигна, мисля своето удовлетворение, не от  целта, а от пътя към нея.  Скуката неминуемо щеше да я обхване, но съдбата имаше други планове и се постара да не я остави  самотна в следващите дни. 
Групирахме се на изхода от двора пред каменното стълбище на лоджата, което водеше към пътеката за Лубоче. Тръгнахме в обичайното "рано сутрин." Върнахме се леко назад по пътя от където дойдохме предният ден и покрай храма на Буда се заизкачвахме в индийска нишка по пътеката откъм левия скат на баира надвиснал над селото. Имаше лека мъгла, но тя не пречеше на видимостта. Набирахме височина полегато. При едно широко място Рами ни каза, че тук има много еделвайси, цялата поляна била окичена. Загледахме се, но освен  напъпили зелени образувания друго нямаше. Не можеше да се разбере, що за цвете се крие в пъпката докато не разтвори своя цвят. Сигурно не им беше сезон. Предна група миналата есен, когато са минали от тук са ги видели, а сега е едва началото на Май. 
Изкачихме височината и поехме по по-лек терен. Отляво ни се отвори гледка към долината на планинския поток с кацнало селце на единия му бряг. Някой каза, че това е Фериче. Бяхме спрели за почивка, точно пред един сух биволски череп с част от гръбнака поставен върху голям камък. 
- Само за снимка е!- казвам на кръстниците и  подхванал добра перспектива снимах черепа на фона на долината с миниатюрните лоджи на селцето.
Пътят продължаваше сред разхвърляни камъни, паднали от ерозията по височините. Мълчаливите върхове започнаха да откриват своите канари. Температурните разлики напукваха коравата скала, а следващата работа я вършеше гравитацията. Много често можеше да се видят каменни морени посипани по нечий склон. Чувствах лекота, въпреки че въздухът не достигаше. Мислех си по-късно, вече у дома, че ако на морското равнище имаме една атмосфера налягане, то това представлява натиск от близо  1 кг/см2. Справочниците казват, че за височина от 4500 м, атмосферното налягане е 0.57 кг/см2. Почти наполовина  по-малко. Така излиза, че значителен товар е паднал от плещите ми през последната седмица. Грубо казано ако съм ходил с родопско одеало на гърба си в морският ни град, то при височините на Фериче вече съм само по тениска. Може би и това е причината да се чувствам така лек и да не изпитвам глад. Друг беше въпросът с кислорода който не достигаше. От една страна количеството на въздуха е по-малко, от друга парциалното налягане на кислорода в него не е достатъчно и той не може да се разтвори в кръвта през алвеолите на белия дроб. Така органите и клетките получават по-малко кислород и се нарушава метаболизма. От това страда също и мозъкът, в следствие на което настъпва замайване и световъртеж. При  ниско външно налягане част от кръвната плазма, която е с по-високо такова, изпълва свободните пространства между алвиолите с течност и предизвиква белодробен оток, а това влошава нещата и води до затруднено дишане.
Описвам ги тези неща за да си изясня, що за чудо е височинната болест и как така за кратко време извади от строя двама от нас. Както ще разбера по-късно петдесет процента от неподготвените туристи се патят от нея и тя, както видях, се явава източник на добри доходи за местните хора.
Бях сигурен, че италианецът с изкълченото рамо е излял цялата си ярост и проклетия към Галя и групата ни, но подозирах, че нашата добра сподвижника носеше крокодилски зъб в пазвата си и се е предпазила на енергийно ниво, а после е направила заклинание за защита и на нас, така че продължавахме да напредваме упорито нагоре. Както вече споменах, вървенето по еднотипен терен в продължение на часове е скучна работа и затова в цялата  си тази скука, доближихме до каменните постройки на Тукла. Това нещо наподобяваше крайпътен хан намиращ се спрямо туристическата табела на 4620 метра надморска височина. Бяхме преминали през каменен пущинак и течащи надолу поточета сред изпълващата пространството на Хималаите тишина за да се почувстваме на това място, като в оазис всред заобикалящите ни висини. От време на време тази тишина, беше раздирана от моторните тътени на преминаващите хеликоптери, които  летяха на не повече от двадесет метра над главите ни. Усещането, че си наблюдаван не ме напускаше. Имах чувството, че планината е жива, а може би отново си въобразявах и фантазирах.    Ако смея да направя някакво сравнение бих оприличил височините на  Хималаите на  Пирин, само че мащаба е различен. Нашата планина, в сравнение с тази е като кооперация сред размерите на мегаполис.
 Ние хората сме нищожно малки и сме ограничени  от визията на сетивните си органи, но пък за сметка на това имаме добро въображение.
Ако мислено се издигнем на хиляди метри ще осъзнаем мащаба на реалността. Съзнанието и мисълта са нашата сила и там е тайната на подвижната и жива точица, наречена "човек" , която има глава, тяло, две ръце и два крака.
По пътеката катерещите нагоре туристи придаваха колорит със своите разноцветни дрехи на целия този фон на сивокафеви скали. Обед е. Движех сам. Другите  вече са при лоджата. Май бях последен. Групата се е наредила около една маса, пиеха чай, някои обядваха. Не можех да погледна храна, заради  спагетите със зеле и канела или  пък пърженият ориз, които ни сервираха из целия път. Цената на водата се покачваше пропорционално с височината, а препоръчваха да се пие по минимум три литра на ден. Бутилката струваше триста рупии или около 4,50лв . Бизнес. Все пак се качваше с шерпи и якове. Можеше да пробваме и от реката, като филтруваме с филтър, но подозирах, че от горните населени места изхвърлят отпадни води в нея и не рискувах. Предположението ми се оказа вярно, както щях да забележа по- късно. Нямах апетит и нещо ми се гадеше. Рами хрупаше с Морис сурови инстантни спагети. Казах му, че нещо не ми е добре със стомаха.  Той ме успокои, че всичко е наред, било от височината, а Бийм ми подаде някакво червено хапче от медицинската чанта. Помислих си дали трябва да вземам такива странни хапчета, но го изпих. Умът ми работеше добре, дишането ми също се възстанови. Седях на пластмасовия стол и гледах към височината която ни очакваше. Бая зор щяхме да видим. Рами каза, че горе е мемориалния комплекс на загиналите в планината алпинисти. На съседните маси също имаше хора. Особено се открояваше една шумна испанска група. Личеше им, че имат хъс и настроение за качване. 
Ставаме и тръгваме. Катерим бавно с малки стъпки. Вдишване, издишване. Изненадващо е колко бързо достигнахме до горе, петнадесет, двадесет минути. Поглеждам надолу, а лоджата се е смалила до миниатюра. Други тътрещи се човечета в синьо, червено, жълто, и те се движеха по камъните след нас. На някакво равно място сме излязли. Имаше пъстроцветни знаменца с мантри и струпани камъни. Някъде са отцепени цели скални блокове, по които стояха изписани табелки с английски имена и дати на първите загинали хора, дръзнали да превземат тези висини. На един голям камък  в дясно на пътеката имаше табелка, където беше изписано името на Христо Проданов, първият българин стъпил на Еверест.  На слизане загива. Помня момента през 1984 година. Бил съм на осем години. В България имаше две телевизионни програми, първа и втора. Едната започваше от обяд, а другата слетобяд. От чернобелият телевизор "Мизия",  гледахме по новините това национално събитие и в същото време трагедия.
 Подадох телефона си на Георги и застанах до канарата за снимка. Разпънах българският флаг, а в главата ми гърмяха думите:
-Ицо не заспивай, ти си голям мъж, голям мъж си ти! Не заспивай! Ти си българин!
Това са думи на Георги Имов, който държи връзка по радиостанцията в последните минути от живота на Христо Проданов.
Продължихме напред. Следваше сравнително по-равен път, но не липсваха спускания и качвания. Така неусетно към два следобед  пристигнахме пред малкото обиталище Лубоче. Температурите бяха ниски, около нулата и започна да прехвърча сняг. Височината  5030 м., спрямо табелата поставена на входа, вдъхваше респект. Наближихме ниска едноетажна постройка. Влязохме във фоайето и поръчахме чай. Щяхме да  нощуваме по двама в стая. Условията не бяха обещаващо добри. Водата е в бидони. Беше сумрачно, но поносимо. На женската половина  щеше да им е по трудно в предвид на тези спартански условия. Нашите носачи ни бяха изпреварили и раниците ни чакаха нахвърляни в коридора. Взехме ги и извадихме по-дебели дрехи. Вече влязохме в етап при зимни условия. На вечеря Илиян го нямаше. Не се  чувствал добре. Попитахме Спас какво може да е, но и той не знаеше.
-Нещо кашляше.-ни каза.
 Чудихме се да не би да е Ковид или нещо да е настинал без да имахме и най-малки подозрения за симптоми на височинна болест. Спас и Васко споделиха, че  понакашлял още от Тенгбоче насам. Пренебрегнахме случая и го оставихме за другия ден. Обсъждаха се въпроси относно края на прехода и възможностите за връщане. Дали да се качи близкия връх Калапатар или не. Утрешният ден беше важен и маркираше края на нашата цел. Щяхме да достигнем базовия лагер на Еверест. 
С тези бидони човек трудно можеше да си измие краката, но някак си успяхме и  в 21:00 ч.  се ориентирахме към леглата.

Ден 10 

09.05. 2022   понеделник

Лубоче - Еверест базов лагер- Горак шеп
5030 - 5364 - 5164 м

“Само тези, които ще рискуват да отидат твърде далеч, могат да разберат колко далеч всъщност могат да отидат.”
Т.С. Елиът

Страдаме или се радваме? Живеем с тези диаметрално различни чувства. Носим ги в себе си, като отражение на външната среда. Придобиваме знания и материални ценности, приемаме роли и нива в йерархия, работим и може би така трябва, поддържайки реда и баланса в системата, а тя ни се отплаща със заблудата, че така печелим свобода, стабилност и  независимост, но всъщност не страдаме ли?  Започнали сме да ценим труда и опита си, но сме пренесли  обидите, страха и раните от житейският ни път в настоящия момент. Стеблото на душата ни е с много пречупени клони и превързани рани, невидими с просто око. Страданието ни е  останало като тих фон вкопан в зародиша на нашия просперитет. В житейския кръговрат, натрупали мъдрост и опит разбираме, че най-важният ресурс който сме имали е бил времето, което сме пропиляли. Времето в което сме били деца, юноши, възрастни, гонейки своето място под слънцето, своето щастие и цели  и когато дойде момента мечтите да станат реалност, радваме ли се или сме се разпиляли по пътя който сме вървяли? И не е ли донякъде истина, че вместо да крещим и да скачаме от радост, си казваме едно тихо и просто -"Успях!"
Утрото на девети май ни посрещна с изненада. Събирайки се за финалния преход стана ясно, че Илиян не ще може да продължи. Седеше слаб и измъчен на леглото си. Осъзнаваше, че е зле и в същото време страдаше от факта, че няма да може да продължи. Имаше нужда от помощ и то сериозна в предвид на състоянието в което беше. Трябваше да се върне в Дингбоче при Галя. Оставихме го в ръцете на двама шерпи, които щяха да го придружат до по-надолу. Пътят беше около четири часа, но в предвид на това, че се спуска се надявахме да му е по-леко. Местните знаеха проблема и си имаха тарифа за подобни случаи. Наема на катър за трансфер до долната лоджа  беше сто долара. Това си е сериозна сума  и те  знаеха, че има богати туристи на пътеката, които щяха да я платят. Е,  ние не бяхме такива и затова си спестихме този разход. Изпратихме Илиян, подпирайки се омаломощен върху щеките си в компанията на непалците, с надеждата, че всичко ще е наред. Ако имаше проблем щяхме да се чуем по телефоните. Поне връзка имаше. Предимството на новите технологии е в това, че дори и от това място можеш да звъннеш до където си пожелаеш. Надявам се в този нов век на развити комуникации, човечеството да влезе в по-ведър коловоз на съществуване. 
Уведомихме Галя за случилото се и я подготвихме да чака Илиян да пристигне, а ние се отправихме по пътеката за следващата и последна спирка от пътя ни - Горак шеп. Последното селище от маршрута се намираше на около три часа път или около пет километра. Лявото ухо беше започнало да ме наболява. Вечерта се събуждах от болка, ако можеше да се каже, че въобще спях.  Аналгинът оправяше положението, но докога се питах? Бях закусил овесени ядки с топла вода. Видях, че Ричард ги яде и пробвах и аз. "Поридж", така му казваха местните. Предимството им е, че държат дълго време ситост и можеш да изкараш с тях почти цял ден, усвоявайки бавно от въглехидратите на ядките. Освен това даваха и енергия. Не знам дали да не спомена, с какво внимание гледах на червените ябълки в панера на бюфета. Цената им вървеше по четиристотин рупии бройката, или около 6 лева. На Георги също му писна от канелените филии с яйца и изкара на две ябълки цял ден.
-Кръстник!- казвам на Георги, пък и Соня и тя ме чуваше- Значи, като слезем в София, първата ни работа е да се разхвърлим на мотела при Ихтиман, край магистралата и да изядем по една мешана скара!
Съгласиха се с мен радушно и следващото светило, което щеше да блесне като заветна цел след камъка на Базовия лагер, щеше да е витрината с пържоли и кебапчета на отбивката за Ихтиман.
Поели сме сред морените, покрай водите на потока идващ от ледника Кхумбо. Минали са двайсет, трийсет минути, откакто сме тръгнали и каква беше изненадата ни, когато на пътя наред с туристите видяхме човек да носи двадесет греди на гръб с профил 10х20 сантиметра и дължина два метра. Беше ги омотал с въжета на гърба си и подпирайки се на едно дървено колче, прегърбен ги отнасяше нагоре. Това определено тежеше повече от 50 килограма!
Все бяхме виждали шерпи по пътя, ама този направо ни разби. Три, четири спускания и още толкова качвания в периферията на  левия склон на дефилето и вече бяхме пред последното каменно селище по маршрута. Горак шеп се появи иззад един баир и представляваше не повече от пет, шест каменни постройки. Казват, че това е било първоначалното място на базовия лагер през седемдесетте години на миналия двайсети век, а после се мести на дава часа път по- нататък в подножието на върха. 
"Къде са нашите и в коя лоджа са се завряли?" - беше мисълта която ме накара да обикалям около постройките неориентиран.  Виждам Петя и Жени пред един вход и отивам при тях. Следваше кратка почивка за чай и който желаеше можеше да остави малката си раница. Щяхме да отидем до базовият лагер и да се върнем пак до тук, където щяхме да прекараме ноща.
На излизане от Горак шеп се спуснахме към равно и песъчливо място. Това беше езеро, както по-късно ще разбера, покрито с дебел лед,  застелен със слой от ситен чакъл. Имаше площ колкото няколко футболни игрища. Билото на Калапатар се извисяваше в страни от него. Беше белязан с пътеки, оставени от качвалите се по него туристи. Някои членове от нашата група бяха изтощени. Жени си нае кон и водач, като по този начин искаше да предотврати риска от провал на финалната права. Пътят до базовият лагер имаше още около два часа и половина в едната посока, а това означаваше  около пет часа преход, плюс допълнителни тридесет минути престой в които щяхме да се снимаме и увековечим нашето присъствие под покрива на света.  Тъй като все още беше обяд, имахме достатъчно време да отидем и да се върнем преди да се мръкне. Преминахме по сухото езеро и прехвърлихме един превал. Пред нас се откри краят на улея опиращ се в ледовете на ледника. Пътеката следваше извивките на ландшафта в лявата половина, а. в дясно от нас в ниското се появиха и първите ледени блокове, посивели от паднали върху тях камъни. Облаците  бяха се настелили над това пространство, като таван на огромно помещение и за наше съжаление върховете останаха скрити от погледите ни. Цареше тайнствена тишина. Чуваша се само чаткането на щеките по каменната пътека и някое прокашляне. На никой не му се говореше. От време на време тази тишина се раздираше от  пукота и шума на свличаща се каменна маса. Грохота поемаше в ехо от заобикалящите ни канари. Виждахме целта. Това бяха малките жълти точици на палатковия лагер, накацали като калинки върху ледника. Беше въпрос на минути да се приближим до тях. 
На пътеката срещам познато лице.
-Естер, здравей! - поздравих унгарското момиче с което се запознахме преди няколко дни.
-Здравей Митко! - позна ме и тя.
-Дай ми малко енергия!- подхвърлих и театрално.  
-Как!
-Усмихни се!- и казах. 
Съответно получих една чаровна усмивка. Колко му трябва на човек. Другият път като посети България и хапне една шопска салата, може и да се сети за мен. Снимахме се. Тя продължи надолу, а аз нагоре.
Пред мен Соня беше извадила някакви резерви енергия от ръкава си и с бавни и къси стъпки напредваше в едно с Георги. Кръстника, носеше гордо българския флаг в раницата. Половин час преди да наближим започнаха да се виждат палатките, вече по-ясно.
-Дайте да направим реклама на обувките! - предложих на Соня и Георги. Те имаха обещание към производителя и го спазиха с дузина фотоси. Аз също щракнах моите, ей така, за ефекта. Бях изключително доволен, че след тези километри преход в планината не ми направиха ни един мазол или  пък да ми доставят някакъв дискомфорт. След тази кратка пауза се спуснахме към лагера, който приличаше на  мини село.
 Това е, достигнахме до целта. На входа имаше голям камък с надпис. Беше изписано с червен спрей на ръка " Everest base camp 5364 m" . Скупчването на туристи около него беше пиково. Някаква индийска група го бяха налазили и ни крадяха от времето. Щура фенка извади  рокли от раницата, взе да се преоблича и да позира с тях. Еуфорията бе голяма, качваха се отгоре, правеха челни стойки и така се снимаха. Индийците са весели хора, но и ние си искахме своето. Когато се отвори място, се засилих да застана пред камъка, но симпатични полски момичета, яростно ми изкрещяха да се дръпна, понеже бил техен ред. Да не сме на опашка за банани през соца да му се не види!? Не очаквах такава реакция, но разбирам. Всеки е драпал до тук с дни, планината го е пуснала и не иска да загуби времето си. Трофеят беше ценен. Уредих се някак, но знамето се изхлузи от бамбуковата пръчка. Поставих го отново, но в бързината въобще не забелязах, че е наобратно. Така че снимката пред камъка вместо бяло, зелено, червено, се получи в обратен ред. Успях да се снимам и пред палатките. Имаше едно опънато въже по земята с предупредителна бележка да не се преминава. Това беше ограничителната линия за достъпа на външни лица. По принцип като се замислих хората са си прави. Тези от другата страна на въжето бяха платили по 60 000 долара за да имат привилегията за достъп до висините на световния първенец и не би било правилно някакви си обикновени туристи да нарушават концентрацията им. Оприличих го нагледно така, все едно си в тоалетната по голяма нужда   и някой  отваряйки вратата, да иска да се снима с теб и да има и наглоста да те пита защо го правиш. 
Времето в крайна сметка беше достатъчно за всеки да си набави спомен пред камъка. Едни го направиха по-рано, други по-късно. Групата ни отново беше разпъната по трасето.  Последна дойде Петя, изморена и в не добро настроение. Причината бе  нейната раница, която  я носеше нашият водач. Поради товаи Петя се е оказала без капка вода по пътя. Планината е сурова, а при разредения въздух, нещата не са от най-нормалните. В крайна сметка всичко е в прошката. 
Стилян беше нахилен отвсякъде. Организмът му пое всякакви незгоди, но въпреки всичко  успя да се снима с най-широката усмивка и  своите родители пред камъка. Ванчето, Васко и Спас, бяха моторите в нашата група. Стигнаха до заветната цел и също се увековечиха. Ричард, също успя, заедно с водача си Морис.  Предвид годините му това си беше подвиг. Направихме си и една обща снимка. Някой любопитен ще попита какво бе чувството? На такъв бих му отговорил, че на тези височини чувства няма, а има само разум, но ще добавя, че усещането е, като да си на селски мегдан при голям празник.
Камъкът е твърдо вещество. Съдържа химични елементи конфигурирани в кристална или аморфна  структура. Казват, че в него има много енергия и вероятно са прави. Ако следваме прочутата теория на Айнщайн, където енергията е равна на масата по скоростта на квадрат, то колкото по-тежко е веществото в даден обем, то толкова повече енергия ще притежава. Скалите изпълняват тези условия. Земята, можем да си я представим като глинена, кръгла стомна, слепена от отделни парчета. Тези парчета се движат по повърхноста на лавата изпълваща вътрешността на стомната и се наместват постоянно. Когато твърда скала срещне по мека, тя се подпъхва под нея и я нагъва както булдозер земен насип. По този начин се получават някои планини. Хималаите са се появили така. Индия е била отделен фрагмент и при движението си се е врязала в Азиатската континентална част за да я нагъне и образува този колос. Това се случва в резултат на милиони години еволюция и процесът е започнал, когато земната кора е била по тънка и неустойчива. Това, казват научните източници. 
Вземам камъчета в ръката си, разгледам ги и не виждам нищо по-различно в тях от тези, които са при нас. Сложих ги в раницата си и се надявах да не съм извършил престъпление. 
По пътя, на връщане, бях леко унил Усещането е като да се прибираш от концерт на любима група. Знаеш, че краят е дошъл и няма "бис". Колкото и да крещиш за още едно парче, групата се скрива зад сцената и шоуто приключва. От друга страна бях свободен, защото нямах вече цел за която да страдам, освен скарата на Ихтиман, както си обещахме с Георги и Соня. Изкачвахме се бавно над лагера и спряхме да му се полюбуваме за последно. Не бях виждал гледчер на живо, но вече си създадох реална представа. Кхумбу, беше пуснал своите ледени пипала в долината, като на места се топеше оставяйки затворени малки езерца приличащи на локви. Учените щяха да се окажат прави за глобалното затопляне. Вече знаехме пътя за обратно. Неизвестното го нямаше. Елемента на изненада е сведен до минимум. Изкачвахме се и слизахме няколко пъти сред този лунен пейзаж. Малко преди да е настъпила ноща бяхме отново пред лоджите на Горак шеп. Вечерях пилешка супа, състояща се от бульон без месо, заквасена с малко препечено брашно. Един от нашите липсваше. Беше Спас. Легнал е да спи и казал да не го търсим за вечеря.  След като хапнах исках и аз да си легна веднага. Болеше ме ухото и взех  аналгин. Бях стигнал до три хапчета на ден и взеха да свършват. Надявах се, че със слизането нещата ще се оправят. Пред умивалника имаше хора. Някаква възрастна индийка кашляше неспирно и плюеше храчки. Имах чувството, че тази жена ще си ихрачи дроба. Дойде и моят ред. Измих си зъбите, но краката не можах, мивката бе твърде висока. Отидох до тоалетната, а там имаше варел с вода и канче от тенекиена кутия. Там успях. Легнах си, но едва ли спах повече от два часа. Стилян, моят съквартирант спеше здраво. Аклиматизирал се е добре. Не се оплака от нищо по пътя  за което мога да му кажа едно голямо “браво”. Неговите проблеми бяха от друго естество, предимно в низините на Катманду, където не можеше да се отърве от навлеци предлагащи му всевъзможни неща. 
Изкарах вечерта в кошмари и главоболие за да посрещна утрото на десети май изненадан от подаръка на провидението В  ясното синьо небе се откриваше внушителна гледка към тримата братя, върховете Еверест, Лотце и Нубце.

Ден 11

10.05.2022   вторник

Горак шеп - Фериче
5030м-4370м

"Затова ви казвам, не се безпокойте за живота си, какво ще ядете, нито за тялото си, какво ще облечете. Защото животът е повече от храната, и тялото от облеклото."

Лука 12:22-23

Сутринта се събрахме в столовата на лоджата. Базовият лагер беше покорен и трябваше да помислим за слизането. Пътят на обратно щеше да е по-скъсен. Обсъждахме  варианти да се спуснем до Дингбоче, след което директно до Намче базар, а после с нощувка в Пакгинг или Лукла, от където щяхме с полет да се върнем в Катманду. Свързахме се с Галя, за да видим как са нещата при нея. Информацията която имахме беше, че Илиян е пристигнал в Дингбоче. Бил е много зле. Галя го вижда, но не могла да разбере какво му е. По странно стечение на обстоятелствата в лоджата  в същия ден се настанява българска група от Пловдив. Видяли Илиян, разбрали че е българин и му измерили сатурацията, която се оказва под 40. Само да отбележа, че сатурация е процентно насищане на кръвта с кислород и под 80 не е добра стойност.
“Този е пътник!” - възкликнали те и се обърнали към хижаря за съдействие. Онзи извадил бутилка кислород и я дал на Илиян да диша. После с помощта на носилка и няколко души, го прехвърлили през хребета до съседното селце Фериче, където има медицински пункт. Пристигайки там прекарал вечерта на кислородни бутилки. Това е превантивната мярка при подобни случаи. Галя е била плътно до него.  Жалко е,  че горката владее перфектно италиански, но с английския е като при мен с китайския. Непалците, обаче знаят вече какво да правят. Всичко е шлифована практика.  Нашият човек не е нито първият, нито последеният подобен случай и както ще разбера по късно в една брошура в медицинският център на Фериче, близо четирдесет процента от европейските туристи попадат под симптомите на височинна болест. Процедурата е стандартна. Вика се хеликоптер и потърпевшия се откарва до болница в Катманду. Застраховката да ти е яка. 
 Та това се случило с Илиян и Галя, докато ние покорявахме базовия лагер на Еверест. Провидението е  било на тяхна страна.
В столовата отново ни липсваше човек. Спас не се чувстваше добре и не идва на закуска. “Какво му е?”- зададохме си въпроса, но вече предположихме лош сценарий. Ниските нива на кислород и бързото изкачване бяха причината.
Спас се появи слаб и блед. Въпреки мъжкарския вид който излъчваше, си личеше, че силите му са ограничени. 
-Ще можеш ли да продължиш? - попитахме ние.
-Ще пробвам.- отврна ни той, опитвайки се да покаже сила.
Жени също е надвита от умората, което видимо и личеше. Ричард беше добре, но вече е  решил проблема със слизането. Щеше да го направи с хеликоптер до Лукла. Цената на това струваше триста долара и щеше му спести мъките с ходенето. Все пак бе  на 74 години. От тези височини вертолет можеше да вземе до трима души, това са му възможностите при разредения въздух. Обмисляхме подобна акция. Цената е висока, но не и непосилна. Това щеше да ни спести четири дни ходене и кофти храна. 
Жени направи своя избор. Щеше да слезе с Ричард. Петя и тя се присъедини. Рами се обади на хеликоптерната компания. Машината щеше да пристигне след половин час.
Ние се отказахме. Щяхме да вървим. Днешната ни цел трябваше  да бъде познатото ни Дингбоче.  След поредната "поридж" каша се ориентирахме към тръгване. Следваха поредица  спускания и леки качвания. По пътя ни бе Лубоче, което щяхме да подминем. Спас видимо се задъхваше и спирахме да почива. Придружавахме го с Васко и Иванка. Георги, Соня и Стилян дръпнаха напред. 
По обяд пристигнахме в Лубоче. Мислихме да наемем кон. Влязохме в лоджата където спахме по предната вечер и се обърнахме към хижаря. Ниският непалец с тибетски черти е отворен за преговори. Предлагаме сто долара за кон и водач, при  което той не е съгласен. Дингбоче било далече. Иска сто и петдесет. Търсим някакъв среден вариант и казваме сто и двадесет. Пак отказва. Спас е против кон, но го убеждаваме, че в предвид на състоянието му няма да стигнем преди да е паднала нощта. Преговорите продължават. Вадим сто евро и ги слагаме на масата. При вида на парите се говори по-лесно. Хижарят не разбира какви са тези пари и вика по-младо момче от бюфета. То му казва, че това са европейска валута и е с по-висок курс от долара. При тази информация се съгласява на офертата. В предвид състоянието на Спас, пътя щеше да е до Фериче, където беше доброволческят медецински пункт. Там  лежа и Илиян преди два дни. Населеното място е в съседство с  Дингбоче. Дели ги само един масивен хребет и отстоянието им едно от друго е на около два часа път. Проблемът бе, че групата ни се разкъса на няколко части. Георги, Соня и Стилиан щяха да пристигнат в едното селище, а ние  против техните очаквания  щяхме да сме в другото. Да, телефони имаше, но някъде връзката беше слаба и на места губихме обхват. Тръгнахме и оставихме Лубоче зад гърба си. При мемориалният комплекс, с плочата на Христо Проданов, следваше дълго спускане към "оазиса" Тукла. Дочух българска реч. Две момчета, около трийсетте,  катереха нагоре и когато наближиха ги поздравих.
-Здравейте!- опитах се да бъда в настроение.
Погледнаха ме изненадано. Завързахме къс разговор, при което ми казаха че са от Пловдив. Щяха да отидат до базовия лагер и после да се върнат с хеликоптер. Бяха от същата група българи помогнали на Илиян и Галя. Казаха ни, че са добре и Илиян е бил късметлия. Информацията в планината е стегната и кратка, любезностите са излишни, пожелах им лек път и продължих надолу с Морис, който останал без своя седемдесет и четири годишен клиент, направо летеше. При Тукла пътя се разделяше на две. Морис ми каза да го следвам и поехме по-дясната част, която водеше към Фериче. Мислех за кръстниците. Нещата излязоха от плана, но Георги беше опитен ловец и нямаше да се обърка. Пред нас запълзя гъста мъгла, в която се потопихме и изгубихме представа за време и пространство. Разчитах на моя непалски приятел, който познаваше пътя и който следвах неотлъчно, като на места ми костваше усилие да го догоня. Ако имаше някакво определение за това къде се намираме, то "в средата на нищото" щеше да е най- правилния етикет.
Мъглата беше тягостна, но пък пътека имаше и тя определено щеше да ни заведе до някъде. 
-Морис!-подвикнах на моя приятел- Кога ще стигнем?
-След малко Митко!- отврна ми той, но видях, че е притеснен и бърза.
Това “след малко” в планината ми е познато. Използва се и при нас. По този начин успокояваш човека, а всъщност времевата рамка е  отворена до безкрайност.
Ванчето и Васко отново са някъде напред. Въобще не ги видях накъде поеха. Ползваха се със завидна издръжливост и за Васко съм сигурен, че това се дължеше на допълнителните порции спагети, младостта и добрата физика, която имаше. За Иванка, френските Алпи, в чиято близост живееше и бяха като сутрешна физарядка.
Морис подскачаше по камъните като катерица, а аз се мъчех да съм в синхрон с него. Сваляхме височината. Усети се. Организмът някак си се успокои. В един момент излязохме на равен селски път. Появиха се и каменни ограждения. Очевидно, имаше следи от човешко присъствие.
“Навярно пристигнахме”.- си помислих, но грешах. Това бяха от онези обори за якове в нищото. 
Преминахме по каменно мостче над рехав поток и пред нас в мъглата изплуваха силуетите на двама души. Единият беше някакъв висок европеец с пончо и раница, а другият придружаващ го непалски водач, който се движеше десетина крачки по-напред. Настигнахме ги и се изравнихме с тях. Поздравих на английски. Мъжът беше около шейсетте, слаб, изпит, безизразен, но видимо благоразположен. Самотата на прехода в планината явно го подтикна към разговор. Заприказвахме се кой от къде е. В началото се държеше високомерно като типичен англосаксонец. Говори ти простичко, а те гледа отвисоко, като орел патица. Разбирайки че съм от България малко поомекна. Бил е в страната ни и имал добри спомени от Слънчев бряг. То къде другаде да е. Сподели, че е новозеландец, но от години живеел в Швейцария. Мислех да го отмина и да се направя, че не разбирам добре английски, но той продължи да ме занимава с въпроси от типа на: 
-Как мислиш ще успее ли Украйна да удържи на Русия?
Честно, в планината такива въпроси не ми се обсъждаха и след като му заявих, че нямам отношение към световната политика му пожелах лек път и подминах. 
Селището се появи двадесет минути по-късно. Бяхме в началото му, в късния следобед отиващ вече към поздрава за "Добър вечер!" Пътеката го пресичаше през средата и го разделяше на две половини. Мъглата все още беше гъста. Виждаха се само отделните постройки на туристическите лоджи. Морис се свърза с Рами и Бийм и ме насочи към стационара. Спас вече е пристигнал и е настанен. Ванчето и Васко също бяха при него. Поликлиниката, представляваше грубо казано, барака с три стаи. В предверието имаше окачени тениски, които можеше да си закупиш и по този начин да направиш дарение за местните.  Имаше още дървено бюро и рафтове с канцеларски принадлежности. В съседната стая Спас лежеше върху старо медицинско легло с кислородна маска на лицето и гофриран маркуч водещ до две стоманени бели бутилки с винтил и манометър. Приличаха много на пожарогасители, но всъщност това бяха бутилки пълни с кислород. Така щеше да прекара вечерта в стационара, а ние да спим в някоя близка лоджа. В пункта имаше двама млади мъже фелдшери. Бяха усмихнати и добре разположени. Приличаха на индийци. Помолих ги ако имат възможност да ми погледнат ухото понеже болката беше станала нетърпима. Единият от тях ме прегледа с някакъв инструмент приличащ на конус с дръжка и ми каза, че няма възпаление и да не се тревожа. Щяло да се оправи само. Благодарих и попитах колко струва прегледа, а той ми каза, че нищо не струва. Извадих едно мускалче "българска роза" и му го подарих с думите:
- Подарък, за приятелката ти или жена ти ако имаш такава.
Човекът грейна. Не очаквах, че подобен подарък ще предизвика чак такава емоция. Ама и ние пък сме едни бай Ганювци. Излязохме от поликлиниката и отидохме в отсрещното помещение. Беше четвъртита сграда с една голяма зала. Приличаше на профсъюзен клуб. Стените по краищата бяха опасани с дървени седалки, тип нарове. По средата имаше статив с големи бели листи и маркер, явно служещи при лекции. Имаше и множество брошури, които под формата на картинки и текст на английски описваха симптомите и статистиката за височинната болест. Мислех си, че ако имахме по една такава брошурка още в Лукла, щяхме да сме по- внимателни с височините.
Рами, Морис и Бийм седнаха на наровете и умуваха. Имахме информация, че семейство Стоянови, тоест моите кръстници са пристигнали в Дингбоче и като разбрали каква е работата се запътили насам.  Непалците умуваха как да се разпределят и да ги пресрещнат, понеже имаше няколко пътя от там. Рами хрупащ оризови ядки, реши да отиде на единия вход на селото,  а един от носачите  на другия. Морис отиде да оправи нощувките, Ваня и Васко бяха при Спас, а ние двамата с Бийм останахме да дремем в залата. 
Кой знае от къде се пръкват мислите. Тези фрагменти работещи като ключове в съзнанието ни. Едни от тях  го отключват, а други   го заключват.  Понякога разбираме, че не всичко ни е позволено на този свят и не всичко сработва с добър план и мисъл. В този случай индусите просто казват: "Карма братко!"
Семейство Стоянови, намират пътя до Фериче. Срещнахме се при лоджата, където щяхме да нощуваме. Нещата някак се успокоиха. Едва сега имахме възможността да се огледаме къде сме. Малкото селце е туристическо място, даващо подслон натуристи, алпинисти, шерпи и катерачи. Падаше се в страни от главната пътека за Еверест и в сравнение с Дингбоче изглеждаше с една идея по-напред. Туристическият поток  беше по-малък и смея да отбележа, че в хижата щяхме да бъдем само ние. Стопаните ни посрещнаха с топъл чай и запалиха кюмбето в средата на трапезарията. Усмихната непалка извади сушени фъшкии от един чувал и зареди печката. Навън вече е тъмно. Георги, Соня и Стилиан разправяха премеждията си. След като разбрали, че сме се разминали, са попитали за пътя до Фериче. Били ги упътили по някакъв двучасов път, но за техен късмет срещнали млад носач, който им показал по-пряк такъв. Предложил им да ги закара без да им иска нищо в замяна. Случката ме кара да затвърдя убеждението си, че непалците са сърцати и добри хора и все още непокварени от новостите на цивилизацията. 
 След като се събрахме  всички, отидохме да видим отново Спас. За съжаление, колкото и да се чувстваше по-добре ще трябваше да изкара вечерта там. Ние обаче отиваме на кафе. Червена ябълка с чаша чай си е деликатес. Отново бяхме сами, а обстановката бе доста приветлива. Подарих последното си мускалче "българска роза" на стопанката и тя се зарадва. Обсъждахме възможности за слизане. Щеше да бъде целодневен преход до Намче базар на следващият ден.
 На връщане към лоджата, пътят беше покрит с лютивата миризма от димящите комини на ниските постройки. Мъглата е натиснала дима  и го е разстелила из уличките на селцето. Вечерта си лягаме в обичайното време. Тоалетните бяха чисти и спретнати, с миризма на нафталин. Не зная на кой непалец му е хрумнала тази идея, но във всички лоджи след Намче базар имаше по умивалниците  нахвърляни топчета нафталин, най-вероятно за да убият миризмата на урина и амоняк. В нашата лоджа даже имаше и мокет в тоалетната. Чудех се на хазяите, как го почистват след като туристите  го опикаят целия.

Ден 12

11.05. 2022   сряда

“Да бе мирно седяло, не би чудо видяло!”-Българска поговорка

Сутринта беше ясна и чиста и нямаше ни следа от вчерашните дъжд и мъгла. Въздухът щипеше със своя хлад, като през зимата. Заснежените върхове се издигаха същински исполини над селцето, очертавайки контурите на своето могъщество и непрестъпност. Високите им каменни стени блестяха като доспехи, огряти от слънцето, а небето бе синьо и чисто. Истинска магия! Излязох на пътя пред хижата и започнах да цъкам с телефона си наляво и надясно. Останалите и те бяха наизскочили. Спас, получил нужната помощ в лазарета, беше прекарал нощта сам и си нямахме на идея какво му е минало през главата, но най-притеснителен си оставаше финансовия въпрос, за плащането на престоя.
Хималаите са огромни, величествени и тайнствени. Това ги прави привлекателни за хилядите туристи от цял свят.. Местните оценяха потенциала на своята природа и знаейки неопитността и самонадеяността на западния турист с обиграно търпение чакаха  пореденият, който ще отпадне от трасето за да му приберат застраховката. Практиката им беше шлифована от хилядите случаи натрупани през годините. При инцидент хеликоптера те изнася към ниските нива на Лукла, а после и  към лечебно заведение в столицата Катманду. Непалците в действителност са много добронамерени и отзивчиви хора, но бедността ги правеше да бъдат изобретателни и да си вземат полагаемото от богатия свят. В нашият случай ни сюрпризираха с добра сума от 700 долара, които трябваше да се  платят за престой  и оказана медицинска помощ в лазарета. По-късно разбрах, че по този начин покриват здравните разходи за бедното  население в региона. Поставени в подобни условия, сметката ни трябваше да се плати и оставахме с надеждата, че застрахователната компания ще покрие всичко. Другият въпрос който обсъдихме, беше  транспорта. Стана ясно, че Спас няма да може да слезе до Лукла пешком. Кислородът го беше закрепил, но за възстановяване му трябваха още ден, два, а ние не разполагахме с време. Решението беше да се обадим на хеликоптерна компания, която да прати машина да го свали до Лукла или направо до Катманду. Щеше да  се използва застраховката. С Рами обсъдихме въпроса в чайната. Той се обади на някой по телефона и след кратко надвикване на непалски  се разбра, че вертолета ще дойде до четиридесет минути на площадката, недалече от хижата, където спахме.. Рами ни каза, че ще е добре да използваме свободните места на вертолета, като придружители на пострадалия. Трябваше да се представим за роднини и близки на Спас и да бъдем убедителни, в противен случай компанията щеше  да продаде местата на черно, а така или иначе застраховката щеше да покрие разхода. Беше великодушен жест от страна на Иванка и Васко да ни преотстъпят привилегията да се възползваме от бързото слизане и да си спестим два дни ходене и спане по лоджите за което им благодаря. Хеликоптера можеше да вземе до пет души. Височината на Фериче позволяваше да се увеличи товаропоносимостта на машината. Взехме си довиждане с Морис и Бийм. Бяха добри момчета, почти мои връстници. Прекарах чудесно в тяхната компания. Подадох щеките си на Бийм,  повече нямаше да ми трябват. Мислех да подаря и обувките си на Морис, но тъй като в момента стояха на краката ми това нямаше как да стане. При евентуална среща по-късно в хотела в столицата, си обещах да му ги дам, но за съжаление не се видяхме повече.
Изведохме Спас от лазарета. Как стана плащането така и не разбрах, но изглежда  имаше банков терминал. Когато ставаше въпрос за пари, общността беше прокарала пътечки за събирането им. Пред лазарета стърчеше малък мемориал. Представляваше разцепен на две метален конус, където от вътрешната страна на двете половини бяха гравирани имената на загиналите катерачи на Еверест.
Отидохме до импровизирана кръгла площадка, оформена от камъни и бетон. Намираше се между селото и коритото на реката, течаща в страни. Жълт верижен багер изглеждаше неестествено на това място  и явно го ползваха за изграждане на дига предотвратяваща наводненията на Фериче в сезона на мусонните дъждове.Хеликоптера ни кацна в уреченото време. Перките му се въртяха заплашително и издаваха характерния пърпорещ звук. Запътихме се, приведени инстинктивно, със страх да не се разделим с главите си. Хвърлихме раниците в багажното и се качихме в тясната кабина. Пилота затвори вратите, качи се и с плавни движения на добър професионалист отлепи машината от площадката. Отделихме се  с тъпо бръмчене. Издигнахме се на няколко метра от земята и се спуснахме напред в улея на каньона. Навсякъде имаше само камъни. Виждаше се верижният, самотен, жълт багер  в края на селото и се чудихме, как ли са го докарали до тук на тази височина от над 4000 метра. Кръстника предположи, че вероятно е с помощта на мощен военен хеликоптер. Тук пътища липсваха, а по пътеката е изключено.  Цивилизацията напомняше за себе си. Климатичните промени са налице. Ледника се топеше, водите прииждаха в сезона на мусоните и заливаха туристическото селце. Нужна бе мощна  техника.  
Заели сме максимума. Отпред са пилота и Георги, отзад сме се набутали четиримата-Соня, Стилян, Спас и мене си. Тясно е като в кабината на камион. Гледах приборите, представляващи  кръгли градуирани скали със стрелки будещи любопитството ми. Някои ги гадаех: "Това трябва да е жироскоп (прибор поддържащ хоризонтала на полета), а това сигурно е висотомер (хоризонтална скала, през която се превъртат някакви цифри). Пилотът бе невъзмутим със своя шлем, антифони и слънчеви очила. Държеше си ръчките човека, за него беше поредения работен ден, поредните работни часове, поредните бедстващи.  Природата  разкри  своята прелест в целия си блясък, все едно искаше да ни благодари за куража да дойдем до тук. Щяхме ли да се върнем, да видим отново тези висини? Не! Опитах се да ги погледам малко с погледа на детето в мен, на онова седем, осем годишно момче с неприкрита наивност и радост, лишено от   преживяванията, опита и знанията на натрупаните години. Имах превилегията да запазя този спомен точно така в съзнанието си, с тази прекрасна и чиста сутрин, в която да си взема сбогом с тази неподправена реалност. Исках да се разделим, като равен с равен, сякаш пред  мен беше цялото съществувашо време. 
Намаляхме височината по склона на дефилето. Сянката на хеликоптера се движеше вълнобразно по скалистия терен под нас. Появи се и първата растителност от тревни туфи и ниски клекове. Покривите на лоджите  погледнати отгоре, боядисани в синьо и зелено се вписваха идеално в скалистия ландшафт. Ето ги  и дърветата, пътеката и тя се видя, мостът на Хилари с разноцветните флагчета, също ни изпращаше. Нима бяхме изминали целият този път? Ушите ми заглъхнаха, болката не. Чуваше се монотонното тракане на перките. Имаше антифони окачени над главите ни, но не ги сложихме. В задната част си беше тясно и всяко движение нарушаваше комфорта ни. Не ставаше и за говорене, трябваше да викаме, затова се отпуснахме и зяпахме появилата се зеленина, реката и лоджите. Машината  си следваше курса в пространството над дефилето с плавни и спокойни извивки, надолу и все надолу. 
“Връщаме се!” - помислих си в един момент. След малко щяхме да сме в Лукла и край! Свърши се нашето приклюючение! Щяхме да затворим финалната страница, на това парче безвремие и да се потопим в еднообразието на ежедневието.. Събуждайки се, щяхме да посрещаме утрините в своите навици и да поемем в рутината на делниците си, гарантиращи здравината на черупките ни. Черупки в които сме се капсуловали, осигуряващи ни нашата  сигурност и комфорт.
  Ниските постройки на Лукла се разгърнаха пред нас в едно с късата самолетна писта и асфалтираната в страни хеликоптерна площадка. Машината се сниши, пилота последва сигналите на махащия с флагчета на площадката човек и я приземи в очертаното за целта място. Полетът ни в планината трая около час. Излязохме бързо от кабината, наведени, с  инстинкт за самосъхранение. Перките се въртяха над главите ни и вдигаха вятър. Друг хеликоптер се приземи в същото време. Тези машини бяха асансьорите на планината. Носеха нагоре, надолу хора и товари. Пистите на Лукла са единствените парчета асфалт в радиус от километри.  Ниската сграда, която играеше  ролята на чакалня се намираше в страни. Разпределителят ни каза да се насочим натам и да чакаме следващият хеликоптер, който щеше да ни закара до Катманду. Столицата на Непал се намираше  по права линия от тук на сто и четиридесет километра.
В чакалнята имаше предверие с бюфет, две пластмасови маси и няколко стола. Следваше коридор с разположени врати отстрани. В дясната част бяха административните стаи,  една обаче от тях беше пригодена за кухня. Носеше се миризма на готвено. Будистки монах беше седнал в традиционната си тъмночервена роба и поставил някакъв тефтер пред себе си се поклащаше и мрънкаше  под носа си. 
-Учи за изпит. - шегувам се с вида му.
Кръстникът се усмихва уморено. Личи си, че преходът вече му е дошъл до предела и иска час по- скоро да се прибираме. Да си призная и аз си мислех за скарата на Ихтиман, но до там имаше още доста време.
Малко непалско дете се закачаше с нас. Бонбоните ни свършиха, но ние му дадохме чипс. Времето минаваше бавно, чакаме вече час. На няколко пъти излизах да питам какво става, но отговорът бе един и същ:  
-Ще ви повикат.
Наблюдавах обстановката отвън. Идваха хеликоптери, кацаха и излитаха. Качваха хора, прехвърляха се багажи. Имаше и някакъв лъскав с надпис "NIMSDAI", който правеше  впечатление. 
“Този навярно е от екипа на Нирмал?”- си помислих..
Слаб монах в традиционна роба и лека раничка на гърба стоеше неподвижно и само очите му се движаеха в ляво и дясно. Излъчваше дисциплина и здраве. Сещах се за монасите от Шао лин. Не смеех  да извадя телефона и да го снимам от притеснение да не ме прикове с поглед.
Чакаме. По едно време дойде един нисък служител и ни подкани да се приготвяме. Каза ни да съберем по две хиляди рупии(30лв.) на човек. Не питахме защо, просто ги дадохме и се насочихме към кацналия в края на пистата хеликоптер. Лукла бешее огрян в слънце и зеленина. Някъде в някоя от тези лоджи бяха Петя и Жени. Ще трябваше да изчакат полета със самолет, който е след два дни. Навярно щяха да поскучаят, но поне тук беше безопасно.
Хвърлихме раниците в багажното, качихме се и отново излетяхме. Нещата от деня се движеха, като на скоростно влакче. Хеликоптера държеше своя курс над хълмовете. Под нас се виждаха разпръснати къщички, черни пътища и реката в нейното каменно корито.
Терасовидно разположени градини по склоновете на гигантските хълмове даваха признаци за оскъдно земеделие. Интересното беше, че селцата се намираха на върха на хребетите, а не в подножието им. Напразно се взирахме напред в очакване да се появят предградията на Катманду. Тази машина, колкото и да изглеждаше привлекателна отстрани, всъщност си беше бавна и много шумна, а вътрешното и пространство доста тясно. Може да имаше превъзходни качества за оказване на помощ при къси участъци, но за дълъг път не ставаше. Както се вика, хваща те секлета и ако не беше причудливия хималайски пейзаж, щяхме да се вчупим от скука, понеже не можеше и да се разговаря заради големия шум. Гледаш навън и чакаш. Просто знаеш, че в един момент ще стигнеш, освен ако не паднеш.
 Не след дълго хълмовете се слегнха и пред нас се отвори долината, където беше разположена непалската столица. Ниските сгради разпръснати като пъстра шарка на килим, достигнаха до нашето пространство. 
“Къде беше летището?-търся го с поглед- Не се вижда нещо?”
Пилотът, със своите спокойни движения си управляваше машината и непоколебим  следваше курса, който сигурно минаваше по няколко пъти в седмицата. Виждаше се футболно игрище, също и някаква сграда с червен кръст, явно болница и ето че се снишихме. Летището е някак си по средата на града, на нещо като  ниско плато. По пистата имаше някакви микробусчета и хора. Кацнахме, отворихме вратите и слязохме бързо. Перките се въртяха над главите ни като самурайски мечове на гневен шогун. Пилота и той беше слязъл и ни подаваше раниците. Непалците ни посрещнаха и питаха, кой е пострадалия. Казахме им кой и като в екшън филм се прехвърлихме в мини линейка с две надлъжни пейки в задния край. Стилиян като по-едър седна отпред до шофьора, Соня, Георги, Спас и моя милост заехме задните свободни пространства. Линейката потегли бързо, последвана от още две коли за ескорт. 
-Какво става тука, що за внимание?-питахме се ние, но нали сме в чужда държава, незнаещи порядките, мълчим и се возим. Излязохме от летището и навлязохме в централния булевард. Съпровождането от двете коли май беше до тук. Малката линейка се гмурна в движението с бърза скорост. Шофьорът, дребничък непалец, започна да маневрира бързо в ляво и дясно избягвайки колите, моторите и пешеходците пред себе си. На места се разминавахме почти на боя разстояние. Ние седяхме на скамейките в задната част и се клатехме като матрьошки. Държахме се здраво за седалките, за да не изпаднем от тях.
По едно време шофьорът пусна и звуков сигнал. Опитах се да извадя телефона и да направя клип, но за съжаление не се получи. 
-Тоя ще ни изтрепе! Здрав да си ще се разболееш!- казах на кръстника, надвиквайки сирената.
-Луда работа!- отвърна ми той.
На Стилян не му издържаха нервите, и тъй като беше на първия ред машинално извъртя един шамар зад врата на водача:
-Слушай, я карай по-внимателно! - му викна на български.
-Да сър, да сър!- присви се шофьора и малко поуспокои топката. 
Пътуването не продължи дълго.  Поликлиника беше близо до нашият хотел. Влязохме в малък двор, в който бяхме посрещнати от персонала. Процедурата за оказване на първа помощ беше изпълнена, без значение дали имаше нужда от малко или много такава. Това си беше бизнес, който се плащаше със застрахователни покрития и ми се струва, че доста преиграваха.
Във фоайето ни посрещна усмихната млада непалка. Сложиха Спас на едно легло и го бутнаха в по-вътрешна заличка. Дърпнаха завесите и вече не го видяхмее. Донесоха ни чай "масала", от онзи с млякото, който едвам ни понесе в планината. Температурите в Катманду бяха около 27 градуса по Целзий, а ние сме с планинските дрехи и обувки. Слезли сме от планината при зимни условия, а се озоваваме няколко часа по-късно при летни. Научихме че Илиян е настанен тук и поискахме да го видим. Казаха ни, че ще бъде изписан след визитацията. Прекарал е две вечери, добре е и са го закрепили. Излизаме навън. Часът е около един на обяд. Подпряли сме се на каменния парапет и зяпаме обстановката. Болницата е двуетажна постройка, разположена във вътрешен двор. Откъм портала имаше чешма с причудливи чучури от които струеше стабилна струя вода. Екзотични дръвчета и растения бяха наредени из двора, малък оазис, изолиран от външната какафония. По висящите електрически жици се разхождаха свободно маймуни макаци. Тук те бяха на почит и изглеждаха нещо като нашите улични котки. Търсеха храна из квартала, а иначе спяха в близкия парк..
Усмихната сестра ни донесе пластмасови столове и минерална вода след като ни видя скупчени в двора. Други хора нямаше. Чувствахме се като герои от екшън филм, които в момента са в кратка пауза. Очаквахме режисьорът на продукцията да се появи отнякъде и да уточним следващите сцени от филма.
Илиян се появи от един друг вход. Изглеждаше слаб, но възвърнал живеца си. Пихме вода, нахалстваме и искаме още. Жегата започна да става непосилна. Нямахме емоции да премислим къде сме били и какво сме правили, просто си седяхме на столовете, пиехме минерална вода и обмисляхме следващите си действия. Спас беше настанен в стая сам. Доста сносни условия за непалска болница. Изуми ме лекотата и приветливостта на общуването, както и безрезервното съдействие на местните. В България такова отношение е рядкост. Отидохме да го видим. Слаб е още, но ще се оправи. Обещах да му донеса нещо за вечеря. Излязох от двора на болницата и кривнах по една от улиците. Тук всяка улица е свързана с търговия. На една ниша видях някакъв тип е наредил мекичета, ама същите като нашите, от онези малките с пудра захар. Попитах за цената и се съгласяваме за десет рупии бройката(15ст.) Взех десет и сме доволни и двамата. Опитах едно и о, чудо, познатият български вкус. Да си призная не очаквах. Занесох на Спас и го оставихме да почива. Той беше обзет от терзания по застраховката. Разбирах го, но нямах познатото чувство за тревога. Напротив вътрешното ми аз ми казваше, че всичко ще е наред и нещата ще са благоприятни в наша полза. 
Соня и Георги са уморени, Стилиан не го свърташе. Тръгнахме за хотела, който по Гугъл мапс е не  бе на повече от петнайсет минути от тук. Късмет ли е това се питах или нещо прихванахме от гурутата и будистките ступи с които ни срещна съдбата.
Изминахме пътя пеш и се озовахме пред любимият ни хотел, от където започна нашата Одисея. Влязохме от горният вход и уморени се залепихме за рецепцията. Искахме стаи. Щяхме да останем за три нощувки. По първоначален план беше предвидена една. Местните са свикнали на всякакви странности на туристите и са много гъвкави. Намират ни свободни стаи, но ще почакаме докато ги почистят.  Не държаха да им се плати веднага. Разходите щеше да ги поеме фирмата на Рами, като компенсация за неизползвани самолетни билети от Лукла и нощувките с храната от лоджите. Галя ни посрещна щастлива, че ни вижда. Беше останала самотна и се бореше със своите демони. Ние също се зарадвахме. Трябваше да хапнем нещо. Бяхме гладни и знаехме къде да отидем. Дюнерите се намираха на има, няма петдесет крачки от долния вход на хотела. Застанахме пред тезгяха на павилиона и поръчахме големи дюнери с пилешко, краставички и лук.
-Спайси!(лютиви)
Гледахме като гладно куче кокал, докато момчето ни ги приготвяше. Галя ни се радваше и бърбореше нещо, но гладът за мръвка така беше изострил сетивата ни, че едва ли искахме да я чуем. Приличахме на акулите от анимационното филмче “В търсене на Немо” надушили капка кръв.
Всеки получи своята дажба и се върнахме наобратно към хотела, за да се разположим по сепаретата на ниската тераса до ресторанта. В следващите дни това щеше да е нашето лобно място. Имахме някакъв малък личен багаж, който бяхме оставили преди да тръгнем към планината и беше време да си го потърсим. Големите ни раници все още бяха някъде между Намче базар и Лукла. Семейство Стоянови намериха техния, но аз не. Галя ми носеше някакви торби, питаше ме дали не е това, но уви не. Някакъв чичка от рецепцията с отегчен вид на дългогодишен надзирател ме закара до някаква стая да търся, но и там не открих нищо. Трябваше да се задоволя с това, което имам в малката раница от планината и дрехите на гърба си. След тези суетни в хотела, решихме да се върнем в болницата и да видим какво става с изписването на Илиян. Бяхме получили своите стаи и най-после след седмица на спане с дрехите, получихме така жадуваният освежаващ душ. Да вървиш с туристическите обувки и чорапи в жегата не беше приятно, но не е и неприятно. Още веднъж се убедих в предимството на избора си на обувки. Илиян го изписаха, но задържаха задграничният му паспорт. Застраховката не е платена. От застрахователната агенция имаха въпроси. Разбрахме се с управата на следващият ден да дойдем и да уточним нещата. Прибрахме се с Илиян към хотела, като на връщане Георги и Стилиан минаха през павилиона за мекици и взеха бройки. Уверяват се, че това са чудесни български вкусови мекичета.
Мислехме и за другите наши герои останали в планината. Молихме се  всичко да е наред с тях. Признавам си, това беше ненормален ден за средностатистически гражданин като мен.

Ден 13

12.05.2022   четвъртък

Да се събудиш в сносен хотел сред бели чаршафи, след като предната вечер си спал над четири хиляди метра в спален чувал  е наистина нещо необичайно, но мозъкът изключил този факт сработва нормално в познатата  обстановка. Слънцето огряваше  покритата с окосен, зелен, тревен килим градина, която гледах през мрежата против комари на отворения прозорец на стаята. Искаше ми се да помързелувам, но не можех. Следваше последователност от рутинни действия, които трябваше да изпълня, като миене, тоалетна, оправяне на леглото и закуска. Мисля си, че имах нужда от подстригване и изрязване на ноктите. Долу на първия етаж предлагаха такива услуги. Щях да се възползвам по-късно. Слязох в обичайното време в ресторанта и се насочих към бюфета. Въпреки гладуването в планината, странно бе , че не съм овълчен чак толкова към храната. Дори след като улових аромата на познатата канела, не ми призля. Малко от печените мини наденички, малко яйца, плодове и кафе от каната, към което добавих и  мляко, плюс чаша сок и вече можеше да се поеме бремето на деня. 
Другите и те дойдоха. Закусвахме и обсъждахме какво ще правим. На сутрешната оперативка решаваме да отидем до болницата и да видим как е Спас. Ще го изпишат ли? Въпросът със застраховките беше притеснително увиснал във въздуха. Очакваше се другата част от групата да пристигне на следващия ден, но това щеше да е ден за избори и всичко щеше да е затворено, а при липста на полети, допълнителен престой в планината не би бил особено приятен . Като начало се запътихме към поликлиниката. Нещата започнаха да се завъртат около нея. Трябваше да видим какво става със застраховките. Излязохме през горния портал на хотела и поехме по улицата през многото магазинчета. Озовавахме се на главния път, който беше претрупан с мотори и коли.  Вдигнахме  ръка и пресякохме. Поликлиниката не беше далече.  Посрещнаха ни приветливо и ни дадоха пластмасови столове да седнем. Предложиха  ни и чай. Спас беше добре, но видимо притеснен. Застрахователят отказваше да покрие разходите по транспорта. Непалците искаха около пет хиляди долара. 
Спас се свърза с негов познат, който го е застраховал и говори дълго. Искаха видеовръзка. Какво са правили, какво са говорили, не разбрах, но в края на деня нещата имаха положителен обрат.
Явява се и друг проблем. Застрахователите на Илиян също отказаха да платят застраховката. Според разписаните документи е бил взет от височина, която надвишаваше лимита с малко. В застраховката на Илиян застрахователното събитие покриваше до 4500 м. Това беше клауза в полицата, написана  с дребен шрифт.  Към клиниката имаше отдел от двама души, които се занимаваха само с обслужване на застраховките. Бяхме  влезли в непрекъснат диалог с тях. Шефът, беше мъж на средна възраст, интелигентен, спокоен с добър английски. Сметката на Илиян трябваше да се плати, към болницата и към хеликоптерната компания, която също възлизаше на пет хиляди долара. Многократните имейли и телефонни разговори със застрахователите се оказаха безрезултатни. Тези от другата страна бяха непреклонни. Прекарахме повече от два часа в градината на поликлиниката в очакване на отговорите. Беше станало обяд. 
-Слушай, дай да отидем и да хапнем от онези мекичета! - предлагам на Георги и Стилян.
Съгласиха се и излязохме от двора. Улицата, където предният ден обикаляхме беше малко по-празна. За наше съжаление павилиона беше затворен.  Жалко.
-Този с мекиците, вчера сме му направили оборота за цяла седмица и сега не му дреме! - заключи кръстника. 
-Най вероятно. -съгласих се с него и се разсмяхме -Я вижте тук продават от онези сушени риби!- възкликнах, след като видях в една мизерна ниша, рафт с нахвърляни  отгоре  купчина с чирози. Продавачът гонеше от време на време кацналите върху тях мухи със стрък метличка.  Васко беше  казал още в първите дни, че дава пет долара за този, който изяде една такава. Приближих се и извадих двайсет рупии за две рибки и след като Галя ме снима на камера демонстративно схрусках едната. Какъв вкус имаше ли? В началото си мислех че ще го изплюя, но след като го сдъвках мозъкът ми не даде позивна за повръщане, а напротив даже ми хареса. Рибката приличаше на чироз, беше крехка като чипс и ако се абстрахирах от вида и все едно  изядох “Зрънчо” с рибен вкус. 
Намерихме някакъв павилион със закуски и кафе. Ядохме без правила за хигиена. На доверие. Убедих се, че не правилата определят средата, а точно обратното, средата определя правилата. Ако се съпротивляваш просто няма да ти е комфортно. В Непал всичко беше изградено на доверието. Тази нация съществуваше благодарение на него. Казаната дума и написаното с химикалка на хвърчаща бележка нещо, имаше същата сила, като на сключен пред нотариус договор. Може би и в това им беше трагичното, тъй като някои недоброжелателни чужденци се възползваха понякога от тази наивност.
Върнахме се отново в поликлиниката. От застрахователната компания имаха въпроси. Нормално е. Провеждахме разговори. Изчаквахме решение. В крайна сметка получихме отказ. Не може да бъде, нямаха основание за това.  Отново разговори, отново обещания, прехвърляне към по-висша инстанция и чакане. Така мина и следобеда. Спас беше изписан. Застрахователна компания беше българска и склониха да поемат разноските, за което имат едно голямо “Браво”. 
Седяхме на двора и гледахме как линейката влезе през портала. Свалиха висок мъж с туристическа екипировка, но не такава обикновена като нашите, ами по-особена. Мъжът, висок, около метър и деветдесет, слаб, изглеждаше около шейсетте, с бяла коса. Едната половина на лицето му беше обгорена до черен цвят с мехури. Изглеждаше изтощен. Донесоха му количка и го отнесоха навътре във входа. 
-Още един спонсор. - си казахме.  Личеше си че идва от високоте части на планината. На другият ден щяхме да разберем, че е руснак и се качва за трети път до връх Еверест. Това ме озадачи и добави към мирогледа ми, колко всъщност странни хора може да има по света. Разбирам един път, втори, ама трети!? Или трябва да си професионален гид или просто ексцентричен богаташ, търсещ величав край на живота си.
Беше към четири следобед, когато напуснахме двора на болницата. Останахме с уговорката да дойдем на другият ден към десет сутринта. По пътя попаднахме на някакъв сувенирен магазин пълен с всевъзможни предмети и дрънкулки. Трябваше да помислим за колеги и приятели. Вдругиден си заминавахме. Тъкмо влязохме в магазина и отвън настъпи някаква какафония от барабани, клаксони, музика. Чудихме се какво става. Казаха ни, че това е сватба. Същата като нашите е, с тъпани и гайди пред блока, само, където тази беше по-шарена, в индийски стил. Полюбопитствахме да видим нещо по-екзотично и излязпхме навън. Питахме се къде е булката и младоженеца, кой е? Непалските сватби, явно са събитието на живота на всяко едно семейство и не се щадяха средства за платове, цветя, храна, транспорт, а  присъствието на много хора беше задължително.
След като отминаха, отново се потопихме в света на сувенирите и си накупихме разни неща.
На връщане, по пътя към хотела си взех от уличен търговец, круши, драконов плод и краставица с вид на тиквичка. Крушата имаше вкус като на нашата родна. Краставицата също е добре, нищо че беше странна на вид. Драконовият плод имаше  обвивка, като на кестен, но поне четири, до пет пъти по-голяма. Вътрешността му бе подобна на киви, но на вкус е блудкав. 
Вече пристигнал в хотела, трябваше да  отида да се подстрижа. Имах запазен час за седем при фризьора и в уговореното време бях там. Влязох в малкото помещение намиращо се до входа  на хотелската част и казах номера на стаята си- 313. Бръснаря бе нисък непалец около метър и шейсет, слаб чичко с неопределена възраст. Седнах на стола и помолих да ме вземе късо. Той се усмихна и започна с пъргави движения да обработва главата ми с електрическа машинка. 
-Чакай, чакай, не исках толкова много!- възпротивих се аз.
“Спокойно!”- показа ми със знак човечецът в огледалото и ми взе страниците почти до голо.
Приех си положението и вдишах въздух за да се успокоя. Попитах, дали няма нокторезачка за да си изрежа и ноктите, а той радостно отвръща:
-Разбира се сър!- и вика една жена на средна възраст, която ми се усмихна приветливо и взе да бърка в  чекмеджето пред мен. Извади някаква пила, приличаща на точило за нож, и ме подкани с усмивка да си подам ръката.
-Не, не, моля ви, не ме разбрахте!- опитах се да протестирам- не искам маникюр, а просто да си изрежа ноктите.
-Разбира се!- усмихна  се жената. Взе ръката ми и със завидна бързина и точност започна да пили ноктите, начевайки от палеца.
“Това са техните нокторезачки!”- помислих си и се оставих на грижите и, а същевременно фризьорът приключваше с последни кръцвания на ножицата. По едно време, оставяйки настрани инструментите си, започна да ме удря умерено с юмруци по главата, редувайки ги с масаж на скалпа и челото. 
“Какво правиш!”- опитах се да протестирам вътрешно, но само помръднах рамото на свободната си ръка. Човекът разбра нервниченето ми и с лек допир  с длан ми даде знак да не се противя. Помислих си, че фризьорските услуги явно вървят с масаж на чакрите на главата. Е, признавам, след като се поотпуснах, по-добро обслужване не бях получавал. Усещането бе като,  все едно да бях  махараджа в ръцете на тези двамата. Резултатът беше впечатляващ и определено си заслужиха бакшиша. Платих за услугата 1200 непалски рупии, което беше равно на 10 долара и с това горе долу приключиха емоциите ми за този ден.

Ден 14

13.05.2022   петък

“Когато самураят е притиснат в ъгъла има точно шестнадесет възможни изхода.”
Петко Рачев

Ведрината на утрото нахлу през отворения прозорец на хотелската ни стая. Стилиян все още спеше,  нормално за 6:00 часа сутринта. Стоеше до късно в градината и човъркаше из телефона си, което пречеше на ранното му ставане. Въобще не можех да разбра, кога се прибираше. Режимът и умората мен ме събаряха в 22:00 и после се събуждах рано. Остарявах. Оправих се в банята, взех си душ и докато се намотам е станало време да слизаме за закуска. Перисталтиката ми се е оправила и се връщах към нормални функции на живот. На входа към градината, човек от персонала метейки алеята ме поздрави: 
-Добро утро сър! 
-Добро утро! - отвърнах ведро и пристъпих в зеления двор окъпан от слънчевата светлина. Мислех, че когато умрем и отидем в рая, може би ще е така за постоянно, но да не забравя,  че това е днешната реалност и  картите не са винаги в печеливша позиция, а се превъртат. Денят започваше добре, но това можеше да ме държи с едно наум, понеже Всевишният като е устроил света е направил така, всеки ден да си носи тежестта. През годините съм разбрал, че в момента, в който сляза от колелото и то започва да  се поврежда, та затова гледам да въртя педалите, къде по- бързо, къде по-бавно.
Пресякох двора и вече съм в ресторанта. Асортимента е същия, единствено са сменили наденичките с бекончета. Закусих с овесени ядки и кисело мляко. Напомняше ми за нашите ширини. 
-Сър!?- тъмен чичко с мустаци ми сипа кафе от каничката.
Започнах да ставам подозрителен. Не, не е сън. Спомних си какво правих вчера, а днес каквото дойде. Всъщност трябваше да ходя отново в болницата и да се разправяме по застраховката. Чувствах се, като ученик пред първия учебен ден. Обул съм се, облякъл съм се, изчакват ме търпеливо да закуся, сложили са подходящите  учебници в раницата  ми и с бащинско потупване или по-скоро побутване по гърба и усмивка ме изпращат до входа, без право на връщане. 
Имахме уговорен час за десет. Групата отново се бяхме събрали на обичайната явка, на сепаретата до ресторанта. Умувахме как да прекараме деня. Днес е ден за избори в Непал. Мислихме да посетим храма на маймуните, който е на четиридесет минути пеш от хотела. Планът включваше, първо да отида до болницата и после да тръгнем за храма. Свързахме се с Васко и Ваня, които са успели да слязат за два дни до Лукла. Заедно с Петя и Жени щяха да хванат полет до Катманду, така че  до следобеда щяха да са тук. Багажът ни също. Носачите са го свалили навреме. Мога само да благодаря на тези момчета, които останаха почти невидими за очите ни. Рами определено имаше доста неща за оправяне по логистиката и сметките и навярно сме му докарали немалко напрежение и нерви, но той беше гъвкав и умен човек, така че съдейства с каквото можа. Морис, моят приятел водач, беше изпратил Ричард нанякъде и заедно с Бийм търсиха начини да се приберат в Покхара. Жалко нямаше да се видим, а наистина имах доброто желание да му оставя обувките си за подарък. Също разбрахме, че хижарят помогнал на Илиан, щял да пътува за Катманду по работа и се интересувал, как е той, и че също така искал да го види. Чак бихме  се учудили от този великодушен жест и порив на загриженост, ако да не знаехме, че пристигаше с разписка за деветстотин долара, за използвания кислород и седемнадесет шерпи(!?), оказали помощ при пренасянето на пострадалия.
Общо взето такива бяха нещата и след закуската и задължителното кафе, тръгнахме с Илиян към болницата да видим какво, ще правим с паспорта му. Улиците в този ден бяха странно пусти. Нямаше превозни средства. Всъщност имаше, но бяха само няколко джипки, спрени пред полицейското управление. Магазините и те не работеха. Бяха със спуснати кепенци. Коренна промяна на градската картина. Изминахме познатото ни вече трасе до поликлиниката и влязохме в двора. Шефът на отдела по застраховките, дойде в уречения час. Качихме се до офиса му. От там се свързахме с  представителството на застрахователната компания. Те обещаха да се свържат с централата за отговор, а ние обещахме да изчакаме и така в кръга на обещанията разбрахме, че си губим времето. Шефът на отдела е разбран човек. Попита ни, кога се връщаме в България. Казахме му, че вдругиден ни е полета, а той  оповести, че няма основание да задържа паспорта на Илиан и ще му го върнат. Обясни, че в практиката си е имал над три хиляди случая на година и в голяма част от тях застрахователите изплащат обезщетенията, така че Илиан получи обратно задграничният си паспорт.
Направиха ни чай и понеже не е удобно да седим и да се гледаме, подхванахме теми от живота доколкото ми позволяваше английският. Къде разбирах, къде не, но криво ляво стана диалог. На човека му беше интересно да научи нещо за България. Разказах му малко от историята и географията ни, също и за популярните туристически обекти на нашата родина. От своя страна той разказа за икономиката на Непал, за образованието и религиите, а в моята гледна позиция отбелязах, че липсата на образование е причина за невежеството и слабата икономика на страната. Съгласи се с мен и обясни, че за да се изучи някой в Непал, родителите му трябва да имат много пари. Образованието се заплаща  скъпо още от самото начало и е непосилно за обикновенните хора. Обществото е разделено на касти. Превилегия е за висшите касти да получат добро образование. Има и много доброволчески мисии от западния свят, които помагат да  образоват децата по селата и градовете. Относно икономиката им, тя е свързана най- вече със съседните на Непал държави, Индия и Китай, от където се внасят превозни средства и механизация, а се изнася ориз, минерали и руди. Туризмът също е водещо перо  привличащ множество туристи заради уникалната природа. Нарочно не се изграждат въжени лифтове за носене на товарите по височините, за да не се разруши крехката екосистема и за да се осигури поминък на местните. Когато му показах снимката от индуисткият храм, как съм  седнал между тримата старци, той ми каза, че тези хора са наистина святи и понякога ходил да разговаря с тях. Образован, човек, ерудиран и в същото време открит и приятелски настроен. Непалците са хора с отворени очи към света, мечтаещи да посетят богатата Европа, Америка и Австралия, но за тях те са финансово недостъпни, а както разбрах по-късно и визово ограничени. Така в приказки измина повече от час, а отговор от застрахователя не получихме. Разбрахме се, че няма какво повече да чакаме и се уговорихме да се чуем на другия ден.
Върнах се в хотела. Очакваше ме радостна новина. Нашата останала част от групата се бяха завърнали по живо, по здраво. Имали са късмет. В началото им казали, че полетите са прекратени, но явно заради големия наплив от туристи са се смилили да пуснат някой и друг самолет. Нашите герои бяха изморени и изнервени. Имаха нужда от почивка и релакс, затова не пожелаха да дойдат с нас до храма на маймуните или Сваямбунат, което е истинското му име. Багажът ни също беше пристигнал, но останал на летището. Ще трябваше да отидем и да го вземем, оставяйки това за по-късно. Кръстниците, притеснени от забавянето ми, като разбраха че съм бил на приказки и чай, щяха да ме замерят с обувките си.
Когато имаш, само една раница с чифт бельо, някоя и друга тениска и в това се състои цялото ти имущество, а си на пет хиляди километра от дома, въртящ се в двора на  хотел, определено те обзема скука. Поради тази причина гледахме да използваме възможностите, които ни се предоставяха за да се обогатим с повече впечатления.
Гугъл мапс ни поведе към поредната туристическа дестинация,  по прашните и пусти  улици на града в посока изток, към хълм извисяващ се, като остров над морето от сгради. Трябваше да пресечем свещенната река Багмати, минаваща през града, която открито си вонеше на канализация. След това, тръгнахме по някакви нагорнища, за да минем през занаятчийски дюкянчета, където правеха огърлици от мъниста и костилки, а също и пеещи бронзови купички. Цените им бяха около три пъти по евтини отколкото на пазарите в оживените райони. Пред някаква сграда приличаща на училище имаше стълпотворение на хора. Явни избиратели. Нашето изкачване продължи по улицата към хълма, докато не се озовахме на малък паркинг пред едни стръмни стъпала. Туристи не липсваха. Наоколо се разхождаха и свободно маймуни, които ровеха из боклука събран на улицата. Импровизирани сергии и отделни хора предлагаха всевъзможни джунджурии. Боядисани каменни статуи на Буда и други същества ни подсказваха, че сме пред прага на свещенно място. Започнахме да катерим стъпалата. Не че като разстояние беше кой знае какво, но бе стръмно с голяма денивелация и взехме да се задъхваме. Иначе приличаше на баир от типа на пловдивските тепета. Купихме си билети от будката преди входа и след още малко стъпала излязохме на равна площадка. На нея бяха построени каменни храмове и  голяма будистка ступа. Будизмът и индуизма се сливаха на това място. В края имаше парапети които ограждаха билото и общо взето се чувствахме като на отбранителна дворцова кула. Напред до хоризонта се виждаше целият град разтлан като мозайка в краката ни. Съствляваше, множество от ниски сгради с разноцветни покриви и фасади, с тесни, подобни на лабиринт улици, докъдето погледа ни стигаше. Въздухът беше изпълнен с аромат на индийски свещички. Атмосферата е туристическа с привкус на свещенодействие. Има хора от всякакви националности. Снимаха се, въртяха барабанчетата, хранеха маймуните и гълъбите.. Ние също  направихме няколко врътки и се ориентирахме към слизане. Със Стилян решихме да отидем до летището и да си потърсим багажа от планината.
По обратния път трябваше да вземем стъпалата по-бързо. Долу на улицата липсваше наличие и   каквото и да е движение на моторни превозни средства.Какво ти такси да намерим!  От дясно,  на другият край на улицата имаше малък паркинг на който стояха два микробуса. До единият, при отворената му странична врата имаше едър непалец и търсеше някакъв прибор, да загребе от купа с варен ориз. Беше обед време и човекът бе гладен. Ние също. Приближихме се и с учтив тон попитах, къде може да потърсим такси. Този човек тъкмо беше намерил някаква лъжица и беше бръкнал в купата с ориз и въпреки това се обърна към нас с благ, готов да услужи вид и най-искрено ни каза, че днес е изборен ден и таксита няма и ако имаме нужда от някакво съдействие да се обърнем към полицейското управление, което се намираше от другата страна на паркинга. Благодарихме за вниманието и заедно със Стилиян се запътихме натам. Порталът беше отворен, и ние  се залепихме за едно насрещно гише,  прекрачвайки вътрешния двор. Дежурен полицай ни погледна и повдигна вежди. Това беше знак, че ни вижда и очакваше да чуе, какво ще искаме. Попитах отново, има ли някакъв начин да си вземем багажа от летището, но отговорът му беше отрицателен и придружен с усмивка.
-Това е! - казах на Стилян- днес няма да можем да го вземем. Ще го оставим за утре.
Набрах непалския номер, който Иванка ми изпрати и зачаках. След странната мелодика която чувах в ухото си, някой отсреща вдигна и  побързах да съобщя, че днес няма да можем да дойдем до летището. Онзи, слабо говореше английски, но в крайна сметка се разбрахме, да  остави багажа на съхранение и ние като отидем на следващият ден да си го вземем. Приели този вариант, спрях да мисля за раниците ни и се огледах в района около нас. На отсрещният тротоар имаше някакво сухо старче, което продаваше кухи подобно на чипс картофени топчета с големината на пинг понг. Беше ги поставил в направен от винкел и стъкло куб, приличащ на аквриум, монтиран в задната част на колело триколка. До него на не повече от десетина крачки имаше  и една жена, която пък продаваше нарязана на четвъртинки продълговати дини, които бяха наредени върху тезгях на колела. Дините червенееха примамливо и предполагаха сладост, така че се запътихме първо към тях. Попитах за цената и отговорът бе, петдесет рупии, приблизително осемдесет стотинки. Изгодно е,  плодовете край хотела бяха по-скъпи и такъв резен диня струваше двеста рупии или около три-четири лева. Сложихме тази благинка в торба и бяхме готови да  си тръгнем, когато желанието и любопитството ми да опитам от картофените топчета ме изправиха пред старчето и неговият аквариум. Отново питам за цената. Старият,  сух непалец се усмихна, погледна ме с искрена почуда и след като пазарихме четири топчета за четиридесет рупии, бръкна в аквариума, направи дупка в кухото картофче с пръста си, а след това загреба с него от мазен бульон в една бака закачена  на триколката, която бях пропуснал да видя. Старчето извади малка метална чинийка, постави топчето върху нея и ми го поднесе с усмивка. Поех чинийката, взех в ръка кухото картофче и го лапнах на една хапка. Имаше вкус на картофен чипс залят с овнешки бульон, само  не разбрах  меките парченца,  картофени ли бяха или от бульона нещо дойдоха!? Докато поглъщах хапката, човекът беше подал същото и на Стилиян, видимо доволен, че има клиенти. Стилиян все още душеше своята порцийка недоверчиво, а аз вече пъхнал второ картофче в устата си, чувам гласа на спътника си:
-Ужасно е! Ще повърна! Има миризма на канализация! 
Хапката ми заседна в гърлото. Също така, получих моментен  позив за повръщане, чувайки какво казва. Трябваше  ми огромна воля да потисна желанието да не върна обратно картофчето. В крайна сметка преглътнах. Благодарихме на човека кимайки и с бърза крачка се отдалечихме. Извадих ножка от джоба си и отрязох парче диня с което да си оправя вкуса,  после поехме по прашния път към хотела с последната надежда да ползваме техен транспорт до летището. Минавайки през занаятчийницата с пеещи купи, си избрах една от многото наредени по пода. Представляваха кухи метални полусфери с различни размери, които чрез опряно дървено чуканче по ръба и въртене в някоя посока се издаваше акустичен звук, който се усилваше постепенно и караше купата да трепти. Казваха, че се използва за изчистване на пространства и хармонизиране на чакрите при човека. 
До хотела нямаше много път и не след дълго бяхме там. На рецепцията ни казаха, че бусчето може да бъде наето, но ще ни струва двойно на цената на такси и при това развития на нещата, решихме да отложим за другия ден. Явно и днес щяхме да сме без багаж, но пък какво толкова, един багаж от зимни якета. При "китаеца" си бях взел чифт къси гащи и вършеха чудесна работа.Вечерта приключихме с бутилка бира на терасата пред ресторанта. В градината имаше музикант свирещ на някакъв струнен инструмент. Носеше ни хармония и привидно спокойствие.

Ден 15

14.05.2022   събота

"Приемайки несъвършенствата на хората, приемаме себе си."

мои мисли

Героите от екшъните рядко ядат и не ползват тоалетна, за разлика от мен, който в шест и половина сутринта седях на тоалетната чиния и ровех в смартфона си за новини.  Очаквах предпоследният ден от престоя ни в Непал вече да бъде един по-спокоен ден. Всички сме налице и почти се възтановихме от екстремните условия. Илиян и Спас са се  пооправили, а и ухото ми също спря да ме мъчи.. Днес не се налагаше да ходя  до поликлиниката. Разбрахме се вчера с шефа на застраховките, ако нещо им притрябваме да  звънне. След закуската предвиждах да си вземем със Стилян багажа от летището.  Това като за начало на деня си беше добра опция, но и задача, която създаваше неудобство и ме държеше нащрек. Както и да е, двамата застанахме пред рецепцията и помолихме да ни извикат такси. Изборният ден  беше приключил вчера и днес имахме опциии за успех.
-Таксито чака отвън, сър! - вежливия глас на рецепционистката съобщи подканващо.
На горният вход на хотела ни очакваше шофьорът. Беше едър и висок непалец, рядкост за хората тук. Нямаше повече от тридесет и пет години и тежеше може би над сто кила. Носеше средно дълга коса, вързана на опашка на върха на главата си, а страниците и вратът му бяха обръснати. Имаше добродушен вид, но сигналната ми лампа светеше, че не му е чиста работата. Поздравихме се и той ни заведе до таксито. Колата представляваше някаква малка "ТАТА". Това е индийска марка, която не е популярна при нас, но в Катманду ги имаше навсякъде. Големината и беше от типа на Сузуки "Марути". Стилян седна на предната седалка, тъй като отзад нямаше как да се събере. Задната седалка беше изцяло за мен. Когато таксито потегли, започнах да обръщам внимание на детайлите. Металните рамки от вътрешната страна на вратите, бяха оголени и ръждясали. Седалките бяха застелени с някакви шарени губерчета. От стойката на огледалото висяха рудракши и други джунджурийки. Докато излезем на главната улица за летището се движехме бавно. Чудех се, къде щяхме да сложим четири големи раници в тази сапуниерка при условие, че заехме почти цялото и пространство с телата си. По средата на пътя се пробвахме да завържем някакъв разговор с таксиметъра. По-скоро той започна с лош английски. Не му липсваше самочувствие. Шофираше типично по непалски, разминавайки се с останалите участници в движението, почти на една боя разстояние, но вече претръпнали от това, не ни правеше особено впечатление. Пита ни какви сме, колко време ще сме тук. Ей такива, дежурни приказки.  По пътя влязохме в някаква дупка и се разтресохме. Огледалото за задно виждане падна, джабката се отвори и изпаднаха разни неща. Непалеца ги оправи  в движение. 
Минавахме покрай някаква сграда опасана с висок зид и бодлива тел. 
-Това да не е някакъв затвор?- питам
-Не, американското посолство е, а отсреща е бившият дворец на монархията.-и посочва някакви червени странни постройки. Допълва също, че сега било музей.
Някак си културно подхождаме към нещата. Може да е малко нахален, но пък за тази професия е нормално.  Минахме над свещената река и край входа на индуиския храм Пашупатинат, където бяхме в деня преди да тръгнем за планината. От тук летището не бе далече и можеше да се каже, че почти е в съседство с храма. Спряхме на малък паркинг пред вътрешния терминал. Слязохме и се насочихме към първите гишета. Попитах някакъв скучаещ чичко с мустаци, как можем да си намерим багажа, пристигнал с полет от Лукла предният ден. Той ни пита учтиво, с коя компания е пристигнал, при което му отвърнах, че си нямам на идея. Чичкото, се оказа възпитан и спокоен човек и ни съобщи, че близо дузина компании обслужват вътрешните линии и трябва да разберем с коя е пътувал багажът ни. Това беше проблем и затова набрах номера, който Иванка ми беше дала за да обезпокоя отново човека отсреща. От краткият ни разговор, в крайна сметка нищо не разбрах, така че подкарахме гишетата на компаниите наред. Все от някъде щеше да излезе нещо. Като говоря за гишета, те бяха  подобни на тези от автогара в областен български   град.  Нищо особено. На третото ни питане в крайна сметка, видяха какви полети е имало и по вътрешна информация най- сетне ни сервираха саковете. Докара ги някакво момче  с една количка до таксито и ние ги набутахме на задната седалка до мен. Събраха се.
 По обратният път нашият шофьор, от културна тематика мина на предложения:
-Имам много хубава марихуана, местна, натурална, с превъзходно качество.
-Благодаря, но не употребяваме. - отклонихме предложението. 
-Наблизо има добри казина. - продължи големият непалец.
-Не братко, не играем. - отвърнах му отрицателно, като очаквах да продължи  с предложение за момичета, но се спря. Явно прецени, че сме от онези смотани туристи, които само пият бира и хапват пица и най-вероятно беше прав. Жив и здрав да е, но сме го наели за багажа и толкова. Спираме пред хотела, разтоврваме се и плащаме хилядарка, което е около петнадесет лева. Човека е доволен, дава ни визитка и се разделяме. Багажът е при нас и за моя приятна изненада се намира и другият, който бях оставил на съхранение в хотела от предния ни престой.
След возенето с такси, обедът ни сви в своята скука. Решихме да пообиколим близките магазинчета и да изхарчим последните си рупии. Бяхме хвърлили око на един магазин за картини, чието майсторство видимо изпъкваше. Имаше различни формати на импресии, които пресъздаваха по уникален начин атмосферата на планината. Цените бяха поносими за джоба ни и решихме да се сдобием с качествени платна. Изображения на заснежени планински върхове, колибки, якове, самотни катерачи, разноцветни флагчета, щяха да ни носят спомена жив и за дълго време. Искахме да изкупим много платна, но в крайна сметка трябваше да сведем избора си до едно, две. Обядвахме на крак в местните закусвални и продължихме обиколката. Павилиони с тениски, екипировка, рокли, шалове от кашмир, сувенири, гирлянди, мъниста, камъчета, всички те мамеха туристите да си изхарчат парите. Така се сдобих с дузина ключодържатели и магнитчета, които щях да раздам за подаръци.
 Прибрахме се в хотела за следобедна дрямка и мога да кажа, че това беше може би най- спокойния ден от престоя ни в Непал.  Част от групата лежерстваше в градината на по чаша вино и малко храна, заслужено след дните на планински преход и терзания. Рами, нашият водач, продължаваше своята одисея някъде, тръгнал с кола от Лукла. Искаше да пристигне навреме за да оправи сметките в хотела и  да ни изпрати, но разстояние от двеста километра по черни пътища не можеха да се взимат лесно.  Прощавай братко, че не се видяхме, но лично аз искам да ти благодаря. Прекарах незабравими мигове в планината и съм доволен от вашата компания. Не бях в конфликт с никой от вас, напротив създадох приятелства.
Денят след дрямката продължаваше. Следобеда излязох от горния портал и седнах петдесет метра по-нагоре на една кафетерия за да изпия едно еспресо.  На съседната маса две рускини си бърбореха. Действаха успокояващо с познатата за ушите ми реч. Слънцето озаряваше  ръждивокафевият калкан на близката сграда. Странни прозорци, тераси, стълбища, висящи кабели, всичко това, щеше да е зад гърба ми в утрешният ден. Изпих си кафето, поздравих рускините, казах им, че съм от България и им пожелах приятен следобед. Излязох на улицата и отидох да си взема една вода от отсрещния павилион
-Пани!(вода) - казах на непалски.
-Пани?- почуди се непалеца
-Сису пани. (студена вода) - повторих отново и му дадох тридесет рупии. 
Помислих си, как в Горак шеп цената и беше достигнала петстотин. Пазарна икономика. 
-Доневад!(благодаря) и Перибетола!(довиждане) - отвърнах с което докарах усмивка на лицето на продавача. Сетих се за моите приятели Морис и Бийм, които ме бяха научили на тези думи и се засмях на ум, а може би и наяве.
Върнах се отново в градината на хотела. Събрахме се около масите. Решихме да излезем на прощална вечеря в някое от локалните заведения. Тръгнахме из лабиринта от улички и избрахме едно малко бистро наблизо. Разпределихме се на малките масички и поръчахме бира, пици и дал бат- националното им ястие. 
-Черпя те една бира! - каза Васко - за рибата която се престраши да изядеш.
-Приема се! - отвърнах му аз и си казахме  наздраве!
Вечерта настъпи някак неусетно и ние се пренесохме в нощният живот на квартала. Млади непалци и туристи се разхождаха по улиците.  От близките заведения се носеше музика и миризми на готвено. Мотори сноваха по тесните улици в едно с хората. Шумотевица и светлини изпълваха пространството. Бяхме седнали  на терасата в хотела.
-Слушайте, дайте да отидем пак на онзи клуб с жива музика!- предложих на всеослушание.
Повечето бяха уморени  и отказаха. Само Васко прояви желание:
-Може, отиваме пием по бира и се прибираме!
-Да, и аз така планувам. - съгласих се с него.
На долния изход на хотела стоеше нашият приятел портиер. Поздравихме го и той нас. Барът е на няколко метра в следващата пресечка. Влязохме по тесният вход и стълбището, за да се озовем в огромния познат салон. Звучеше "Дийп пърпъл". Пълно е, но ние си намирихме места по щъркелите на дългия тезгях. Поръчахме си бири „Гурка” и се потопихме в уникалната атмосфера, Младите хора бяха  навсякъде, кипеше от флуиди и настроение. Изпихме жадно бирите, а Васко отиде за втори. Донесе и по един шот. 
   -Е, все пак да не прекляваме.- му казах, без да искам да го обидя и решаваме да сме до тук с пиенето.
Групата на сцената заби познати акорди от младоста ми. Това е "Кашмир", на "Лед цепелин".  Парчето направо ме размаза с високите децибели. Някакъв дългокос фен си пиеше питието пред мен и си куфееше. 
-Наздраве, братко! 
-Наздраве!- отвърна и той,  а Васко ни снима и остави атрактивен спомен  за страниците на фейсбук.
Поръчахме последна бира. Книжните пари свършиха и плащаме с карти. Транзакциите сработват, дори и в другия край на света, на цена от седем лева за услугата. Все пак е последна вечер и  ни бе простено. Две бири и половина, малък шот, яка музика и много настроение. Това беше нашият последен щрих от двуседмичното ни пребиваване в тази прекрасна страна. Радвахме се, че постигнахме целта си, че осъществихме своя мечта и въпреки инцидентите, групата ни остана цяла и без видими травми. 

Ден 16

15.05.2022  неделя

Отпътуване
Катманду- Доха- София 

“Не вярвайте на нищо, независимо къде сте го чели или кой го е казал, дори да съм аз, освен ако то не е в съгласие с вашия собствен ум и разум.”
Буда

Денят в който трябваше да си тръгнем започваше като всяко едно утро, насъпвало на това място, по това време в продължение на много години, а ние бяхме свидетели днес, но няма да бъдем утре. Това, което съдбата ни предостави тук и сега, щеше да остане спомен в умовете ни, картотекиран и хронологически подреден до края на тленните ни дни. Дори и да се върнем отново, очите и възприятията ни нямаше да са същите. Утрото на този ден си имаше своята нова подредба и трябваше да се движим спрямо нея. Дали събитията от живота ни са предначертани или създаваме собствената си реалност, това е въпрос занимавал умовете на много велики хора от хилядолетия насам, но моето лично убеждение е, че отговора е някъде по средата. 
Трябваше след закуската отново да отидем до поликлиниката. Там все още чакаха отговор от застрахователя. Иванка щеше да е преводач, тъй като моята глава отказваше да работи с пълния си потенциал заради предната вечер. Сутринта бе ведра и слънчева. Придвижихме се бързо пеш през познатите ни вече улици. Видяхме се с хората от отдела по застраховките. Стана ясно, че все още чакат отговор. Тогава ги попитах дали има някаква вероятност да не се качим на самолета, а те ни увериха, че всичко е наред и можем да се приберем спокойни.
 Идея си нямах какво става и как става в тази държава, тъй като тези хора живееха по правила различни от нашите. Не се бавихме много при тях. След закуската, всеки се е заел да си оправи багажа. Стаите трябваше да се освободят до дванадесет на обяд. Рами се обади и каза, че е близо до Катманду. Не вярвахме обаче, че ще успее да пристигне навреме. Друг човек също звънна. Това бе хижарят от Дингбоче, който се интересуваше как е Илиян и държеше да ни изпрати до летището. Решихме все пак, че няма да му се зарадваме особено и бързо се качихме на микробусчето, на което  натоварихме  багажа си и потеглихме.  Групата нещо беше умълчана. Предчувствах, че всеки се е умислил за предстоящото прибиране у дома. Познатия трафик, движение, реката, но никой не гледаше с първоначалния интерес. Разтоварихме се на летището и всеки си помъкна раницата към терминала. Бяхме отвикнали от размера им. Следваше проверката на първо ниво и оставихме багажа си на лентата към товарното помещение. Минахме през металодетектора, боси по чорапи и от там се насочихме към чакалнята. Стените са изрисувани с непалски мотиви и картини. Чакахме за полета разхвърляни по пейките.  Туловището на големия "Еърбъс" 330 на катарските авиолинии беше паркиран отвън. Наближаваше часът на полета ни и след проверка на паспортите се придвижихме с автобусче до стълбище опряно в корпуса на самолета. Качихме се, а стюардесите ни упътиха към местата. Отпуснахме се примирено на седалките. Следваше проверка на коланите, инструкции по интеркома, стартиране на двигателите, рулиране и излитане. Спас, който седеше до мен каза:
-До последно мислех, че ще дойде някой да ни свали от самолета.
-Ама и ти имаш, добро чувство за хумор.- му отвърнах.
В късният следобед  сме вече на десет хиляди метра височина. Монитора пред мен, на гърба на предходната седалка,  трасираше полета по виртуалния глобус. Щяхме да прелетим над Индия, Пакистан, Афганистан, Иран, за да кацнем на арабския полуостров в Доха, столицата на малкото емирство Катар. Познатата ни вече авиокомпания  предлагаше своите удобства с  одеало и храна в полета, Менюто беше, някаква източна кухня с ориз и месо, лъхащо на подправки. Как да го ядеш? На картата в главата ми е поставено кабърче на точката Ихтиман, където на скарата цвърчаха свинските и телешки мръвки. Щях да преследвам целта си, като гладен лъв болна сърна.  Уискито поне е на промоция и ние като добри българи извикахме стюардесата няколко пъти. Полетът продължи четири часа. Тъй като се движихме обратно на въртенето на земята, трябваше да върнем часовника с три часа назад. По местно време бе някъде между седем, осем часа вечерта и Слънцето вече е залязло. Щом слязохме от самолета, отново се усети топлият и влажен въздух. Морето и солта се подушваха. Израснал съм сред такава среда.. Чувството ми напомни за родния Бургас. 
Отново сме в огромния терминал с многобройните ескалатори, коридори и магазини. Всичко  лъщеше. Мислех си, как това летище щеше да посрещне милиони туристи, за световното по футбол през есента, но също така си помислих и как ще изкараме вечерта по седалките в чакалните. Полетът ни за София бе в девет сутринта. Добре щеше да е, да се плати за нощувка в хотел. Имаше някакви капсули с почасови легла, но решихме да минем и без тях. Петя и Жени се възползваха и  постъпиха най-разумно.
 Взехме си довиждане с Иванка. Нашите пътища се разделиха тук. Тя отлиташе за Париж. Ето, че групата ни  се топеше, като блокче лед на силно слънце. Довиждане Иванка и поздрави на Алпите. Знае ли човек, един ден може да наминем и там. 
Нощта изкарахме на металните седалки в един от ръкавите на терминала. Не бяхме единствени. Да дремеш в седнало положение не е перспективен начин за отмора, но се преживява. Посрещнахме слънцето в шест сутринта, пооправихме се в близката тоалетна и отидохме да търсим кафе и закуски. Оказа се, че в цената на билета имаме включена такава и просто трябваше да намерим закусвалнята за да се възползваме. Намерихме я и дажбата ни бе кроасан, сникърс и сок, ако не се лъжа.  Направихме последни покупки и се насочихме към сектора за нашия полет.
Поредна проверка на документи и билети. Самолета ни очакваше, прие ни в търбуха си и излетяхме. Отново последва  четиричасов полет. Движихме се по хоризонтала, но усещането ми бе като да се спускам по вертикала, все едно се връщах от друга планета. Екранчето пред мен ми показваше маршрута.  
Минавахме над Турция, Истанбул и Босфора. Беше хубав слънчев ден и под нас през илюминатора се виждаха зелените хълмове и градовете.  Таймерът на монитора отмерваше времето ни до пристигането. Имаше  двайсетина минути до кацане и вече нямахме търпение. Отново пътувахме със спортистите. Този път се връщаха от Бразилия. Оплакваха се, че са се разглобили от път. Приземихме се. Софийското летище, беше постно, скромно. Нямаше много хора на сектор "пристигащи". Наредихме се да чакаме раниците си  на  лентата. Интересно ми бе дали ще се появят след толкова път. Появиха се. Хората си гледаха работата. Беше време да се разделим. Довиждане, радвам се, че споделихме емоции и вълнения заедно. Петя и Жени щяха да пътуват за Плевен, Галя я очакваше дъщеря и, Спас щеше да хване автобуса за Кремиковци и да му опържат едни мекици. Илиян за Благоевград, да вземе да вдигне някой килограм, че съвсем ще се стопи. Васко щеше да отиде където си иска, но бях сигурен ,че първо ще отскочи до Силистра да хапне едни наденички. Соня, Стилиян, Георги и моя милост извикахме микробусчето, което ни отведе до паркинга с паркирания на него автомобил. Чакаше ни още път до Бургас. Зеленината на отсрещна Витоша ни пленяваше. Къде ни бяха очите досега? Я, какви зелени планини си имаме! 
-Ще можеш ли да караш? - питам кръстника.
-Как няма, качвайте се!- отвръща ми той и товарим раниците.
Не можехме още да се нагодим към действителността. Навигацията ни извежда на булевард Цариградско шосе и от там пътя ни е ясен.  Беше към два следобед, когато паркирахме на паркинга пред мотела над Ихтиман. Влизохме и директно се насочихме към щанда с печени мръвки. Скарата димеше. Преглъщахме и поръчахме от всичко, пържоли, шишчета, кебапчета и за капак по една безалкохолна бира. Признавам си, че се насилихме, но изядохме всичко. Осъществихме още една мечта. На мислената карта в главата ми, извадих кабърчето от точката Ихтиман и го преместих на точката Бургас. Това щеше да е последната ни, финална цел, с която щяхме да затворим кръга. Пътуването по магистралата е дълго и монотонно. Съчувствах на Георги, който трябваше да шофира, след като не е спал нормално и е прелетял над пет хиляди километра, но той явно се чувстваше добре. В свои води е, а и му се вижда края. Близо до Стара Загора, бели купести облаци бяха надвиснали над Тракийската низина. 
-Чакам да се покажат върховете някъде горе.- сподели Соня.
-И аз така! - отвърнах й и мислено проектирах Хималаите на този фон, но не беше същото. Осемхиледниците ги нямаше, ние си бяхме у дома и това бе действителността. Илюзията на ума напразно търсише носталгично изоставената реалност.
Влязохме в Бургас и ме закараха на добре познатата ми до дома улица. Взехме си довиждане  и усещах как и последната частица от леда се е разтопила и се е превърнала в пара. Групата и цялото преживяване беше вече минало. 
Пред прага на вратата, жена ми ме посреща с прегръдка, целувка и ми съобщава,  че пералнята не работи, а също, че и крушката на колата е изгоряла.
-Ами то да взема и боклука да изхвърля, така и така още съм с обувките на вратата!? Чудесно е когато се завърнеш у дома. Здравей битовизъм. Проблемът със зоните на комфорт е такъв, че сега от приключенска, трябваше да се пригодя към домашна. 
-Е как беше там?- ще ме питат хората.
-Като на  детски лагер през соца, но за големи. Това ще им кажа, защото така го почувствах, а те както искат да го разбират.

Край.