Мадагаскар

Ампефи, Андасибе и Антананариво

Най-после дойде заветният ден и тръгнахме към летището. Мадагаскар! Беше ми леко притеснено и много развълнувано. Тръгнахме без да имаме предначертан план с моята съквартирантка Антия. Бяхме решили да следваме испанската група, която тя познаваше, но в последствие се оказа, че и те нямат план и трябваше да решаваме на място.
С полет от Реюнион – през Мавриций- за Мадагаскар кацнахме в Антананариво (или Тана, както го наричат французи и малгаши). Беше започнало да се свечерява, за това побързахме да уредим формалностите. Човекът на митницата като ми видя паспорта се ухили каза „ДобАр ден! Стойков (така произнасят Христо Стоичков франкофоните)“ и би ми визата (печат) – безплатна за 30 дни.

И така след спор между двама таксиджии, кой да ни откара до града, хванахме единия и срещу 30 000 ариари (10 евро) ни закара до хотела. Ще давам всички цени в евро, макар че плащането в повечето случаи става с Ариари. Дори и да платите с евро някъде по-верояртно е да ви излъжат. Беше вече тъмно.
Първи впечатления от Антананариво – много хора, ходещи пеша по улиците, отворени магазини, кафенета, бараки – живот!

Бях много приятно изненадан от хотела – Ниаули – в центъра на Тана, близо до историческите забележителности: замъка на кралицата, езерото, централната улица и административните сгради (президентство, министерства, конституционен съд, посолства). За тях – по-късно. Двойната стая струва 10 евро на вечер, тройна – 13, и имаше всичко: хубави, чисти стаи, ресторант, топла вода, телевизор, вестници и интернет във фоайето. И готвеха много вкусно – смесица от френска и малгашка кухня. И така, настанихме се, вечеряхме, пихме по една малгашка бира – ТНВ, и си легнахме, уморени от дългия ден. Във всички хотели в Мадагаскар имаше два вида закуска – малгашка (супа от ориз и местно говедо – зебу) и континентална (хляб, масло, конфитюр, сок (не се пие!) и топла напитка по избор. С доплащане сервират и яйца на очи. На мен лично ми беше трудно да ям супа от зебу на закуска, затова предпочитах континенталната, която беше и малко по-скъпа ( 3,50 евро).

За Мадагаскар е важно да се знае, че когато се ходи там се взима антималарийно профилактично лечение - специални медикаменти (маларон), от които тези, които ги взимаха се оплакваха от ужасни кошмари всяка вечер – или както моя лекар ми предписа силен антибиотик (доксициклин по 1 на ден в продължение на 7 седмици. Пие се дори и след напускане на острова и убива плазмодия
Лед не се пие с нищо, нито – чешмяна вода. Плодове и зеленчуци се белят и мият с минерална или преварена вода и не се препоръчва да се ядат салати, понеже не се знае как са мити. Аз обаче се престраших няколко пъти за салата и нищо ми нямаше. Но всички останали се оплакваха от диария, на мен ми нямаше нищо, освен хрема в края на престоя. Мадагаскар е популярна дестинация за секс-туризъм и секс се прави сравнително лесно, ако си бял, но само с предпазни средства. Толкова за хигиената.

Не останахме да видим Тана, защото щяхме да прекараме Коледа тук. На другия ден след настаняването тръгнахме за Ампефи – малко селце на 150 км източно от Тана, известно с езерото (Ilot de la Vierge) и водопадите Chutes de Lily.
В Мадагаскар пътуването е сложно и е голямо приключение – пътува се с taxi – brousse – минибус, който не тръгва докато не се напълни поне с два пъти повече хора от местата, с които разполага. На някои от пътуванията бяхме 7 на места за 3, като коридорите за минаване между седалките също служат за места – слагат се дървени летви между двете крайни седалки. Багажът се качва на покрива, за да не заема място и се покрива с брезент. Често на покрива пътуват кошове с кокошки, а по-привилегированите от тях имат шанса да пътуват и вътре с вързани крака. Няма разписание, тръгва когато се напълни максимално. Разбира се според бюджета и желанията ви не сте длъжни да пътувате така, можете да си наемете кола съвсем спокойно, или да платите за две места и да се разполагате малко повече.

Та тръгнахме от хотела и след кратко пазарене за цената хванахме такси (Renault 4L и Citroen 2 CV от петдесетте години на миналия век са най-разпространените в столицата) за южната автогара.

Такситата в Тана… в движение са, да!

Такси Антананариво

В Мадагаскар бял човек плаща 2 – 3 – 5 – 25 пъти повече от малгаш, така че трябва всичко да се пазари, освен цените, които са фиксирани, националните паркове например. Такситата като ни видят започват от 20 000 Ариари (6 евро) и се оправдаваха със задръстванията, които са постоянно, понеже няма светофари и почти няма пътни знаци в столицата, общината нямала пари. Лесно сваляхме наполовина, а понякога и 2/3 от първоначалната цена за такси.

Та хванахме такси от Ниаули до южната гара с Антия, съквартирантката ми. 5 – 6 км разстояние по права линия минахме за около час и половина заради задръстванията, заваля и дъжд. В крайна сметка пристигнахме на най-ужасното място, на което съм бил – кал, мръсотия, миризми, кози, и напушени и пияни хора, които щом ни видеха бели се стичаха към нас да продават какво ли не, да ни водят до рейса, да ни продават билети… говореха развален френски, крещяха си помежду си на малгашки, а аз и съквартирантката ми не знаехме дали да им вярваме или ще останем обрани, без пари и багаж на това отвратително място.

Дъждът валеше все така силно, а за късмет на нея и се припишка и трябваше да намерим по спешност къде да пишка в калта. Около нас се събраха 15-ина души, които се представяха за шофьор, кондуктор, официален представител на фирмата, всички бяха пияни и агресивни. Дърпаха ни багажите, (да ги носят – срещу пари) караха се помежду си, идваха още сеирджии, стана скандал. Обградиха ни, а Антия не издържаше и реши да пикае на място за мой ужас, понеже не знаех на какво са способни тези. В крайна сметка ни заведоха до тоалетна (дървен скърцащ под и дупка в него), с мухи и фекалии навсякъде, а пред него – огромна локва със съмнително съдържание, в която имаше коза- и кал навсякъде. Тарифата се определя според нуждата – pipi – 100 Ap. caca – 400. (3 и 12 евроцента).

Уморени от целия цирк се отказахме да настояваме да се оправим сами. Стъмваше се и не искахме да останем вечерта на това място. Избрахме си един от пияните агресивни хора и тръгнахме след него. Заведе ни до минибуса и поиска 15 000 Ар (5 евро) за билет + услуга (!), а ние благодарихме и намерихме истинския шофьор, който ни поиска 8000, а на този който ни доведе даде 1000 от него. Вътре разбрахме схемата и начина на действие: хората отпред получават комисиона от шофьора за всеки клиент, който доведат, и работят за конкурентни шофьори, за това са толкова настоятелни и агресивни. На гарата трябва да се каже „Току що пристигам“, нищо не ми трябва, за да ви оставят на мира. Ако почнат да ви предлагат такси, кажете, че чакате някого. Като намерите бус за вашето място, говорите директно с шофьора. По принцип цените не се пазарят и са фиксирани, но може и да ви поискат 1000 – 2000 Ар. отгоре (30 – 60 цента).
И така, качихме се мокри, кални, потресени от случката и от мястото и тръгнахме за Ампефи. Помислих си, ако така е цялото пътуване не отивам вече никъде, но слава богу не беше така. Пътувахме 4 часа и половина 150 км. Бившият президент Раваломанана, чийто син е женен за българка от Бургас, е направил пътища на целия остров (който е огромен, площта му е почти колкото Украйна или Франция) и затова е толкова уважаван. Сега е в изгнание в ЮАР след военен преврат от 2009. Та пътищата са тесни, двулентови, криволичещи, но все пак асфалтирани, а свръхпълният минибус не можеше да развие повече от 60 км/ч и спираше със всяко село.

В 22 часа най-накрая пристигнахме в Ампефи. Настанихме се в хотела - La Terrasse - типичен африкански лодж. От едната страна на главната улица на селото е ресторантът и рецепцията, а от другаата – затворен комплекс бунгала, доста луксозни, със сламени покриви, с тераса до самото езеро: приказка. Платихме 40 000 ариари (13евро) за двойно бунгало, много чисто и конфортно, но без интернет. След толкова емоции само се изкъпахме от мръсотията по нас и си легнахме.

В Мадагаскар е високо и вечер е доста хладно, дори и през дъждовния, горещ сезон, от ноември до април. Закусвахме сутринта до езерото беше много красиво и изключително спокойно. Гледахме как малгашките жени перат, мият съдове и се къпят една до друга на езерото, а мъжете тръгваха на риболов с традиционни пироги.

Езерото Ампефи

Селцето е малко, а местните хора бяха изключително мили. Тук се срещнахме с испанската група от Реюнион, които съквартирантката ми познава. Всички освен мен са стажант-учители по родните си езици в Реюнион по програма за обмен. Седем испанци, очакваше се да пристигнат още една германка, двама испанци и един англичанин след Коледа.

И така деветимата наехме кола (!) и тръгнахме към водопадите. На влизане платихме по 2000 Ариари (0,60 евро) и веднага бяхме заобиколени от двайсетина деца, които продаваха направени от камък и изрисувани фигурки на лемури, костенурки, Мадагаскар и др. Наистина бяха много хубави, но не купихме нищо, с което си спечелихме не много дружелюбните им погледи и много разочарование. Едно от момичетата дори се разплака… Тъжна история, имайки се пред вид мизерията и бедността на острова. Но пък не може от всичко и от всеки да се купи. Децата ни следваха през целия път до водопадите, които не бяха нищо особено – езеро и водопад около 5 метра висок.

Минахме през автентично селце, където хората ни махаха, а децата ни следваха безусловно с кошничките си. Представиха се, говориха си с нас, махаха ни с ръце. На водопада останахме малко време, тъй като трябваше да ходим на езерото. Вървяхме около час и половина, по криволичещ път, и от двете ни страни имаше хора, които работеха земята. Всички бяха изключително дружелюбни с нас, а децата като ни видеха изскачаха от къщите си и идваха да си говорят с нас, да ни пипнат, по-срамежливите само гледаха отстрани. И всички ни се радваха, усмихваха се, без да поискат нищо в от нас. Децата идваха към нас и ни викаха „Salut Vaza!“ (vaza означава чужденец, бял). Всички бяха очарователни. Не бях се усмихвал толкова от години.

Стигнахме езерото, на което имаше изкуствен плаж и аха да се изкъпем във водата, и слънцето се скри, заваля дъжд. Тръгнахме да си ходим, окаляни и мръсни, а местните хора ни се смееха от къщите си колко сме мокри и кални. Толкова за îlot de la vierge, езеро, до което води красив път и много усмивки.

Земеделци в Ампефи

Вечерта до нашия хотел на малкото езеро както си седях и пих бира самичък ме викнаха 5-6малгашки младежи, които свириха на китара до водата и пиеха алкохол. Отидох при тях, говорихме, те се радваха, питаха от къде съм, а като казах, че съм българин отново Стоичков, Бербатов. И така с песни и смях изкарах вечерта с местните момчета, и се забавлявах много повече, отколкото с испанците, които не им се говореше френски, освен при крайна нужда (аз бях единствения, който не говори испански от групата).

На другия ден тръгнахме обратно за Тана. Качихме се на буса, който тръгна около обяд и пристигнахме късно на същата гара (за мой ужас). Но пък този път всичко беше наред, казахме, че тъкмо пристигаме на пияните типове и ни оставиха намира. Спахме в Ниаули отново, и рано на другата сутрин, от другата гара (Апасампиту) хванахме буса за Андасибе – национален парк с лемури

Национален парк Андасибе

Хотелът ни в Андасибе

Пристигнахме вечерта, настанихме се в супер лодж, Feon ny’ala, където останахме на приказки до късно през нощта. Там е доста високо и за пръв път от около година наистина ми стана студено. На сутринта закусихме (същата континентална закуска) и тръгнахме към парка

Плаща се 25 000 Ар за чужденец (и 1000 за малгаш) + отделно гид, според обиколката (30 000 – 1час, 40 000 – 2 ч и 50 000 – 3 ч.) Излиза соленичко с една дума (10 000 Ар са 3 евро). Аз много не съм фен на природа, предпочитам градове, архитектура, пазари, култура, хора с една дума, и не се впечатлих особено от парка. Гидът ни търси лемури доста усърдно, но нямаше много. За сметка на това имаше много хамелеони и змия. Все пак видяхме няколко лемура, други туристи се оплакваха, че им свършва времето, а не са видяли нищо още. Ние имахме късмет в крайна сметка. За моя най-голяма изненада там видях и двама българи, но не им се обадих, чух ги да говорят български помежду си.

Лемур в парка Андасибе

Не намерихме много лемури, но намерихме това в парка..

След визитата на парка тръгнахме обратно към Тана, с идеята да останем този път няколко дни и най-после да разгледаме града. Беше 23 декември и на другия ден щяхме да празнуваме Коледа.

Коледа е специален ден навсякъде по света, и особено в Мадагаскар. Всички бяха празнично облечени на 24.12 с костюми и рокли във всички цветове, а малките момиченца бяха с рокли като принцеси. Всички църкви бяха отворени, имаше меси навсякъде, движение, музика. В цялата тази празничност тръгнахме на разходка в Антананариво – град, в който се влюбих още от пръв поглед, въпреки задръстванията, замърсения въздух и всеобщия хаос.

Антананариво е построен на много хълмове и е разделен на „нисък“ град, среден и висок. Нашият хотел беше на изключително стратегическо място в „средния“ град, на един не много висок хълм, от който се стига до всички забележителности на максимум 10 минути вървене. От хотела тръгнахме към горната част на града, където е Палатът на кралицата и Палатът на Министър-председателя. Вървяхме по малки павирани улички, от двете страни на които имаше красиви къщи, църкви, катедрали и невероятна гледка към ниската част на града.

.

Германката Антия и испанката Мария снимани от моя милост в туристическата част на Тана

Преди французите да завземат Мадагаскар в края на 19 век, страната е била доста просперираща, като в различните части на острова е имало различни кралства. От тогава датира и Палатът на кралицата, построен на най-високата точка от града. Преди него на същото място е имало военен гарнизон, откъдето идва и името на Антананариво – „градът на хилядата“ (войника). От 1817 г. династията управлява острова до 1897, когато е завладяна от ген. Галиени и става протекторат и колония на Франция. Палатът е построен по искане на кралица Ранавалона Първа и на малгашки се казва Рова. Останал от началото на 19 век, за съжаление през 1995 г. избухва пожар и дървените постройки са унищожени. Днес е останала само каменната постройка и гробовете на кралете, свещени за малгашкия народ.


Палатът на Кралицата

Палатът на Министър – Председателя е музей в сграда от колониален стил построена през 1872 за министър-председателя Райнилайаривони. Днес там се държат вещите, спасени от пожара през 1995 г. от кралския дворец – корона, легла, мебели, дрехи. По време на колонизацията палатът е бил последователно казарма, съд, училище за изящни изкуства, ателиета за приложни изкуства, президенство, бюро на министър-председателия до 1975 г. когато също е опожарен, но днес е изцяло реконструиран.

Палат на Министър – Председателя

Палата на Кралицата и на министър-председателя посетихме с гид, Бенджи растата, ако някога ходите там и говорите френски, горещо ви го препоръчвам. (Не ми е ясно как хора, които не знаят френски пътуват там, аз нямаше да се оправя..) Бенджи ни разказа подробно за историята на Мадагаскар и за града, за живота преди и сега, за политическата криза, и взе само 15 000 ар за 2 часа разходки. Прекара ни през малки, тесни улички по хълма, беше страхотно. А гледката от тази част на града е неописуема.

Гледка от Палата на Кралицата

Гледка от Палата на Кралицата към езерото, националния стадион и „долния“ град

Църква до Палата на Кралицата

Училище в същия район

Тръгнахме от „горния“ град и слязохме обратно до хотела в „средната“ част на Тана, на по-нисък хълм. Оттук вървяхме по изключително оживени улици, пълни с магазини, ресторанти, банки, офиси, златарски магазини, луксозни хотели.

Банки в институционния и бизнес център на Тана

Тук е "европейската част" на Тана, с 5-звездните Колбер и Лувър хотели, президентския дворец, (до който не може да се припари, понеже въоръжените войници, които го пазят директно насочват пушките си, за да те изгонят, ако се приближиш прекалено). Много приятно място за разходка е иначе. Стига се до централната поща до самия президенстки дворец, и оттам се слиза по стълби до ниската част на града. На стълбите има пазар, където се продава какво ли не на безценица и е пълно с джебчии.

Стълбите, които водят до Avenue de l’indépendance

Същите стълби

Като слезете до края, стигате до Avenue de l’indépendance, най-оживената улица в Тана, пълна с много народ. Отсреща стълбите продължават да се качват по нов хълм и отново – търговци, джебчии и всеобщо оживление. Море от хора щъкат по широкия булеврд, търговци, далавераджии, всякакви хора. Все така празнично облечени в коледния следобед, всички бяха излезли на разходка, а ние, единствените бели бяхме атракцията на цялата улица. От едната страна има офиси, банки и кметството, а от другата – ресторанти, сладкарници и хотели.

Avenue de l’indépendance

На авенюто в кафетата и ресторантите можете да видите пенсионираните европейци (на 70 – 80 години), които живеят в Мадагаскар,
за да харчат нашироко пенсиите си, обкръжени от малолетни момичета, които ги целуват по бузите и устата. Гледката е отвратителна, а дядовците са цяла компания и са едни и същи всеки ден. След като се наядат отиват с момичетата някъде, следобед се връщат и чакат други, грозна история пред очите на всички.
Проституцията е много разпространена в Мадагаскар, заради мизерията и много хора се възползват от това. Още повече, малгашите са известни като народ не много свенлив и с ниски нрави. Французите казват „в Мадагаскар само гората е девствена“ и явно имат право.

Пазарът Аналакели е в близост до Авенюто, от там се стига до площад МДРМ и много приятен парк.

Площад МДРМ (Движение за демокрация и оновяване на Мадагаскар, политическа партия от преди 20 години май беше..)

Та вървяхме по авенюто, спираха ни всякакви хора, които искаха я някое ариари, я да ни продадат нещо (музикални инструменти? Не благодаря. Картички? Не и това не. Ванилия? Трябва да си купите ванилия! Не, не, купихме вече. Канабис искате ли? Какво ви трябва, чейндж?? Не благодаря нищо. И отново отначало музикални инструменти на половин цена, ванилия, подправки, канабис. Един ми предложи и момичета, тактично отказах. ). Дечица, майки с деца, имахме орда от хора вървящи зад нас в опит да измъкнат някой лев. Ужасно е, като не можеш да помогнеш, а ти се къса сърцето, когато майка с бебето на гръб ти каже „не искам пари, ела с мен в аптеката и купи сухо мляко за детето“. Но както и да е, аз се сещам за Йовков в такъв случай „Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже..“ колкото мога давам, но не трябва и много да се дава, защото хората си правят такава асоциация с белия, и се научават да искат. Освен това не може на всеки да се даде. А просията отблъсква туристите и чужденците и в крайна сметка е по-лошо за тях. Никой не иска да бъде гледан като ходещо портмоне и дойна крава… Както и да е.

Стигнахме до бившата гара, която прилича много на която и да е европейска гара, но не работи като такава, а като мол с ресторант и галерия и е едно от лускозните и скъпи места в столицата.

Гарата на Антананариво от колониално време

Разгледахме галерията, а магазините и ресторанта бяха затворени на 24.12 и тръгнахме да се връщаме. Този път минахме през един шумен и мръсен тунел, за да излезнем от другата част на „ниския“ град - езерото Анус (ударението е на У!) /Пише се Аnosy, но малгашите явно от французите са се научили да не произнасят последната гласна, а о се чете у…/ Приятно място за разходка, ако не се брои миризмата на застояла вода и урина. Красиво е направено, с остров и паметник по средата, една от кралиците поръчала да го построят точно под двореца. Езерото има сърцевидна форма и е приятно място за разходка в Тана. Оттам се качва по една много оживена улица, на която се намират различни министерства и конституционният съд на Мадагаскар до 5 звездния Колбер и президенсткия дворец.

Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар. На заден план е 5 звездният Колбер. Проверихме цените от 100 евро на вечер до 664 евро за президентския суит. Тук отсядат политици и дипломати на посещение в Мадагаскар.

И така стигнахме на свечеряване в хотела, където трябваше да се оправяме за празничната вечеря. Бяхме резервирали изискан ресторант наблизо и трябваше да сме там навреме. Вечерта отидохме до ресторанта, на 5 минути пеша от хотела ни. Доста изискан, малко кич, пълен с европейци и богати малгаши. Беше скъпичко, но пък си заслужаваше: ядохме меню с месо на корем (явно само българите ядат постно на 24.12) , гарнитури и сосове, а всичко беше много вкусно. На всеки 2 минути минаваха сервитьори с огромни шпаги, на които беше набучено различен вид месо. Човекът идва до масата, казва какво е месото, ако ти харесва взимаш, ако не- отказваш. След 2 минути идва друг, с различно месо. Имаше доста богат асортимент – пилешко, свинско, телешко, зебу, пил. крилца, воденички, дробчета, крокодил и змия. Хапнахме вкусно за около 15 евро на човек с десерт и вино.

Оттам се отправихме към дома на една испанка, която заминала преди две години на хуманитарна мисия в Мадагаскар, влюбила се в местен младеж и останала там. Празнувахме до късно, а на друия ден тръгнахме за Антсирабе. Повече нямаше да се връщаме в Тана, освен последния ден за полета.
И така след Коледа в Антананариво тръгнахме за Антсирабе, където по програма трябваше да караме ВТТ, но аз не съм почитател на този вид спортове и не отидох да карам. В крайна сметка не съжалих за избора си, защото през целия следобед валя дъжд и се е наложило другите от групата да прекратят ВТТ-то заради калта и да се крият в барака, чакайки да превали. Всички бяха кални и мокри като се прибраха.

В Антсирабе спахме в много приятен хотел, Green Park, с изключително комфортни бунгала и мн приятна градина с езеро. Градът е голям, на разстояние около 160 км от Тана (около 7 часа с минибусчето) по така наречения RN 7 (национален път 7), криволичещ и тесен, много живописен планински път (един от най-новите и модерни в Мадагаскар). По пътя видяхме обърнат минибус в канавка и много пътници, включително и туристи, излизащи от прозорци и врати в панически ужас. Казаха, че това често се случвало, което хич не ни успокои. Жертви обаче обикновено нямало.

Още от автогарата ви чакат хора с pousse-pousse, двуместни каручки, теглени от самите тях. Срещу5 евро на каручка ни закараха до хотела, а чувството беше меко казано странно, имайки предвид колониалната история и робството в миналото на това място. Аз лично не се чувствах комфортно, не заради друсането, а заради факта, че човек ме тегли с куфарите ми, все едно, че е добитък, роб, вещ. От друга страна, в гидовете, които имахме беше казано, че е хубаво да се наемат тези хора, защото това им е бизнеса, и ако няма туристи и клиенти, децата им са гладни. По-заможните малгаши също ползваха услугите им и затова и ние решихме да опитаме.

Човекът беше изключително мил, разказа ни за града, за забележителностите, за себе си и семейството си, за живота в Мадагаскар като цяло. Тичаше половин час, през цялото време говореше с нас междувременно, като се обръщаше да ни гледа докато разговаряме, „от възпитание“, разминавайки се с коли, пешеходци, животни, камиони и други.

Градът не е лош, доста е мръсен, а тези с каручките са навсякъде и са много, много нахални, както установихме по-късно. Следват те и не те оставят на мира докато не се качиш. Ние след първоначалния ни опит, спряхме да им обръщаме внимание.
Вечерта отидохме да вечеряме, искахме нещо местно, беше ни писнало да ядем по хотели и ресторанти за чужденци. Та намерихме една барака, казва се hotely на малгашки и представлява евтина „дупка“ с малгашка храна и клиентела. Персоналът рядко говори френски, а храната се състои от зебу (често най-мазната част от това иначе много вкусно месо), пиле (главно кокали и кожа) и много много ориз. Дават и водата, в която е варен ориза, било полезно за стомаха. Не ми хареса на мен.
Та отидохме в това местно ресторантче и поръчахме храна за 12 души. След около час чакане, се оказа, че барманката е и сервитьорка и готвачка, и правеше всичко по силите си да сготви за всички, имаше и други клиенти, но нямаше изгледи скоро да ядем. За капак токът спря и около 20 мин стояхме в тъмницата. Когато в крайна сметка храната дойде…. беше ужасна, изстинала, месото беше смесица от мазнина и подметка и беше малко. Така и си легнахме гладни след около 2 часа чакане, а каручките които ни преследваха на отиване търпеливо ни чакаха долу през тези 2 мъчителни часа и вървяха след нас обратно до хотела, в опити да се пазарят. По принцип е изключено туристи да ходят по тъмно по улиците в големите градове, но нашата група от 12 души бяхме доста „храбри“ Нищо не ни се случи.

На другия ден тръгнахме за Фианарантсу, откъдето трябваше да хванем влак за Манакара. Градът е хубав, но повечето големи провинциални градове в Мадагаскар си приличат. Занемарени сгради в колониален стил останали от френско време, в които се помещава най-често администрацията, нови, поддържани сгради (построени от и собственост на банки, фирми, телекоми), няколко луксозни хотела, църкви навсякъде, огромни резиденции, собственост на местни олигарси и на този фон – кал, мизерия,мръсотия и боклук. Но това си има своя чар.

Градът има и красива стара част, туристически център, но я оставихме за на връщане. Във Фиана срещнахме позната на Сесилия, испанката, живееща в Мадагаскар.
Вечерта бяхме на караоке бар и бяхме единствените чужденци: обстановката беше супер, всички пяхме кой както може, беше много весело (и много евтино!) След караокето отидохме на дискотека. На мен ми напомни детските дискотеки от тийнейджърството ми: дим, стара музика, още евтин алкохол, липса на климатизация и вентилация и много, много танци. Беше супер весело, а още от влизането ни нападнаха местни младежи и девойки, с цел да измъкнат някоя безплатна чашка, някои директно се предлагаха за секс. След десетото тактично отклоняване на подобни молби се принудихме да се разделим по двойки момчета и момичета и да се правим все едно сме гаджета. От там снимки няма, никой не се престраши да вземе камера или телефон от съображения за сигурност.
Затворихме дискотеката и пияни в 6 сутринта се върнахме в хотела, платихме и тръгнахме за гарата. Купихме билети и докато чакахме влакът да тръгне се запознахме с уличните деца, които продаваха картички и сувенири на гарата „за да си купят тетрадки“. По-големите биеха едно малко момче, което плачеше, та им изнесох една лекция как да се държат с по-малките. Говорихме поне 2 часа на перона, разказаха ми за живота им, за училище, за семействата им. Едмон е на 12, а изглежда на 9, слаб и болнав. Майка му продава на пазара, и издържа 7-те деца, а той е най-голям и и помага, като продава картички. Баща му е изчезнал миналата година и не се знае къде е. Тиери е по-голям, има подобна съдба. Той събира пари, за да играе на PlayStation срещу 200 Ариари за 10 минути. Другите деца (Мишел, Антонио…) казваха, че искат да си купят учебници, но си личеше, че ги карат родителите им, и че е повече заради глада. Въпреки това явно всички ходеха на училище, тъй като имаха много добър и правилен френки, а се оказа, че и добре пишат, рядкост за малгашите в провинцията. Сприятелихме се с децата, разменихме дори мейли, но за съжаление някъде изгубих листчето.

Дойде време да се качваме, сбогуваме се с децата. Беше ни лошо, евтиният алкохол имаше пръст в това, а ни чакаше приблизително между 10 и 12 часа път по единствената функционираща ЖП линия в страната, построена през 1936 г. Разстоянието между Фиана и Манакара е 163 км. В този регион няма други методи за транспорт, няма и пътища и влакът, който минава 3 пъти в седмицата е основния икономически фактор, като създава десетки хиляди директни и индиректни работни места. Има 18 гари и служи освен за транспорт на пътници и за превоз на товари. За това и разстоянието се минава толкова бавно – влакът спира на всяка гара и чака между 30 мин и час да се разтоварят стоките и да се натоварят нови. В това време търговците от селцата продават какво ли не, най-вече храна и подправки на хората, които слизат от влака заради горещината вътре. Белите се возят задължително в първа класа и нямат право да се качват във втора.

Билетът струва 40 000 Ариари на посока, или около 13 евро. По-заможните малгаши също пътуват в първа. По пътя се опитахме да поспим, но друсането и шума не ни оставиха много възможност за това. На всяка спирка стояхме дълго, а търговци се качваха във влака и продаваха кой каквото има, беше пълен хаос и непоносима жега. По пътя има много тунели и когато се минава по тях е непрогледна тъмнина, във влака няма осветление.

Лично аз съжалявам, че в това състояние трябваше да пътувам по този маршрут, тъй като това е една от най-красивите и диви области на Мадагаскар. Гледката през прозореца е неописуема, прекрасна природа, планини, долини, зеленина, релеф, малки селца в далечината. За съжаление от недоспалост и махмурлук никой от нас не можа да се наслади на пътуването.

Тук се запознахме и с членовете на френска хуманитарна НПО, които работят с болни хора, деца и старци в Тулеар, най-бедния район в страната, разказваха изключително интересни неща. Например, често единствената собственост на хората е 1 или 2 зебу, които струват изключително скъпо и собствениците им са нещо като привилегировани. В южната част на острова, основен поминък е кражбата на зебу от съседни села, има и организирани банди. С много насилие взимат животните на хората, като всъщност им взимат всичко, което притежават и за което са работили с години. Постоянно има кръвопролития и сблъсъци между селяни и крадци…

От Фиана тръгнахме в 9 сутринта и в 20 часа пристигнахме в Манакара, на източния бряг на острова. На слизане отново ни чакаха каруцарите с pousse-pousse, но след опита ни в Антсирабе вече знаехме как да откажем. Вървяхме пеша и отново беше същото: колониални сгради, банки и бензиностанции, около тях – мръсотия и бараки. Личеше си, обаче, че сме на брега на океана – отвсякъде се носеше мирис на риба, пушена, печена, сурова. Беше вече тъмно, а освен пред няколко банки и ресторанта улично осветление нямаше. За сметка на това беше изключително оживено, местните ресторантчета работеха с пълна сила, както и сергиите на пазара. Пребити от алкохола, пътя и горещината хапнахме набързо, взехме душ и заспахме веднага.

На сутринта закусихме същата континентална закуска и си намерихме гид да ни разведе в местността. Близо до Манакара се намира т.нар. Canal de Pangalanes, построен от французите през 19 в.

Каналът свързва градовете Фарафангана и Таматав, разстоянието между които е над 600 км и е един от най-дългите в света. Успореден с брега на морето от едната му страна е „континенталната“ страна на острова, (наричан остров-континент), а от другата – малка ивица суша, на която се разпростират рибарски селца, и зад която е Индийският океан. Каналът се пресича с пироги, в които има по 15 – 20 места, и местни момчета служат за екипаж.

Тръгнахме от Манакара, въряхме до плажа, където срутен мост позволява да се стигне до океана пеша. През 2008 г. мостът се е срутил от камион, пренасящ 1/3 повече от допустимата тежест на товара и от тогава няма пари да се поправи. Под самия остров ни чакаха две пироги с по 5 яки момчета, в които се настанихме. Гребаха успоредно, така че и от двете лодки да се чува гида. От двете страни на канала имаше по няколко рибарски селца със сламени къщи на колове и много пироги, паркирани на брега. Красота и автентичност! Слънцето беше много силно, но всички имахме кремове.

Първо спряхме на един мемориал на убитите малгаши по времето на някакъв бунт. Посетихме и китайско гробище с гробница, в която има истински черепи и кости.

След това отново се качихме на пирогите и стигнахме прекрасно рибарско селище, където си купихме сувенири. Много автентично, тук рядко идват туристи и хората са много дружелюбни. Имахме възможност да ги видим как живеят отблизо, какво готвят и ядат, как прекарват времето си и къде играят децата. За съжаление по тези места няма доктор, няма и много храна. Децата са недохранени и с подути коремчета, тъй като ядат предимно (да не кажа само) риба.

Тръгнахме и от тук и след още малко плаване, стигнахме до най-красивото място на света. Гидът ни се беше погрижил да напазарува прясна риба, плодове и зеленчуци, които, заедно с гребците ни изми и приготви. Имаше беседка с дълга маса и пейки, от едната ни страна беше каналът, а от другата – океана. Никакви хора, само заленина, сянка, палми и вода. Рай, наистина.

Спокойствието ни не трая дълго, обаче, понеже набързо дойде един възрастен мъж с традиционен костюм, изрисувано лице и музикални инструменти (нещо като тъпан).След него, също изрисувани и традиционно облечени вървяна две деца. Спряха се на 10 метра пред нас и ни гледаха, без да кажат нищо. Ние се почудихме какво искат, изглеждаха странно със сламените костюми. Досега бяхме виждали само хора, дори и в най-бедните села, облечени в дънки, шорти, рокли и тениски 18-та употреба, но не и хора с такова облекло. Оказа се, че за добре дошли и срещу 15 000 Ариари, (по0,30 евро на човек) ще изнесат традиционен спектакъл.

Аз бях навит, но другите не искаха, беше им писнало да плащат за неща, които не са поръчвали и искали. Малко се ядосах, пак си помислих за децата. На нас не ни струва нищо, а за тях си е малко състояние. Та хората чакаха търпеливо, докато не им казахме, че не искаме да гледаме спектакъла, въпреки че се бяха приготвили много усърдно. Хвана ме яд на испанците, които между другото печелят по 1500 евро на месец чисти като преподаватели в Реюнион. Не било за парите, било принципно.

Та нахранихме се много много вкусно и се отправихме към плажа. Гледката беше поразителна: километри девствена ивица, без нито една човешка стъпка на ситния пясък, и океана отсреща. В далечината пасяха две зебу, бяхме те и ние. Целият плаж беше за нас. Къпахме се, пекохме се, пихме по няколко бири, не исках да си тръгвам от там! Но стана време за връщане и поехме отново към пирогите в посока Манакара. В горещината без сянка, момчетата гребяха с всички сили, повече от час без да спрат. Бяха плувнали в пот, а ние се возихме небрежно и се наслаждавахме на гледката и на идващия залез под сенника на пирогата. Аз бях с немците и решихме да им оставим бакшиш, заради тях прекарахме прекрасен ден. Испанците в другата пирога не оставиха и стотинка.

В Манакара тъкмо бяха пристигнали след убийствено 22 часово пътуване в такси – брус от столицата още една германка и англичанин. Видяхме се и отидохме да вечеряме в едно ресторантче. Дойдоха всички, а малко след тях към нас се присъединиха французите–хуманитарни работници, които срещнахме във влака. И така до 4 часа, ядене, пиене, песни, танци… бяхме 25 души в ресторанта, шефката му искаше да се разплаче, направили сме повече оборот, отколкото през целия месец.

На другия ден наехме минибус само за нас и тръгнахме към Раномафана, където посрещнахме Нова Година. Бяхме много уморени след около 10 часа път с такси брус от Манакара, и в хотела, който бяхме наели имаше дискотека, точно под стаите ни. Убити от пътя в 12 през нощта се чукнахме за наздраве, другите си легнаха. Аз изобщо не бях доволен от прекарването на Нова Година в отдалеченото село, предпочитах да се върнем да празнуваме в Тана или поне Фианарантсу на половината път, но те не искаха, бяха си втълпили да търсят още лемури. Аз един път ги бях видял, не ми беше интересно вече - исках да гледам хора. Така и така не можеше да се спи в хотела от силната музика, слязох на парти с малгашите и си изкарах весело до 4 сутринта. На другия ден 01 януари се оказа, че няма транспорт и се наложи да останем до 02 в това диво селце, когато си наехме бус до Фиана.

Разгледахме красивият стар град и тук пътищата ни се разделиха - Антия и другата германка продължиха наюг само двете (възхитих се на смелостта им), испанците имаха още няколко дни преди да тръгнат за Майот, а аз и Мария летяхме в един и същи ден, тя за Мавриций, аз за ЮАР.

Така двамата заедно хванахме нощният бус, който местните казаха че бил опасен и често ставал жертва на набези - кражба на добитък и багаж - имахме късмет, размина ни се. Пристигнахме в Тана и на другия ден отлетяхме от Мадагаскар, откъдето съм запазил прекрасни спомени.