Jambo, Кения!

Всичко започна с една изумително изгодна оферта за сафари и почивка в Кения с фиксирани дати. Падаше се по майските празници 2014. Оставаха десетина дни за заминаване. На предложението на Рафи да отидем, аз категорично отказах с железния аргумент, че имаме платена почивка в Огняново. Найс, а? Но мухата си остана. И в средата на лятото започнах да чета и да се интересувам. Това щеше да е първото ни пътуване в „черна” Африка. Есента картинката започна все повече да се изяснява и ноември закупихме мечтаните билети от Турски авиолинии. Полет София-Истанбул-Момбаса.

Ще се опитам поне частично да опиша невероятните десетина дни, които ни се случиха. За настроение препоръчвам да си пуснете 

Общи полезни: ако не се оправяте добре със суахили, втория официален език е английски. Напрежението е 220 волта, с английски стандарт на щепселите. Подходящите за посещение периоди са август – октомври или януари – март (тогава не вали). Няма задължителни ваксини и ние не сме правили. Комари в Кения не видяхме. Една шведка сподели, че в Швеция определено има повече. И все пак репеленти си вземете. Регистриран случай на ебола в Кения също няма. И въпреки това, месните се оплакват от голям спад на туризма точно поради ебола. Ако носите валута, гледайте банкнотите да са след 2000 година. По-старите просто не ги вземат дори и в банка. Пазаренето е задължително, без никакви задръжки. Ние възприехме следния подход – определяме цената, която сме склонни да платим и не мъдраме от нея. Обикновено се получава. Репликата „а, нищо?” много бързо ги връща към реалността. Местната валута е кенийски шилинг. 100 от тях са 1.1 USD. За свързаните с „умните” телефони има предплатени местни катри доста изгодно – около 0,40 $ изходящ на минута с Европа.

1 Февруари 2015. С куфар, пълен с летни дрехи, се отправяме към летище София за полет до Истанбул. Имаме си бонус хубаво време и няколко часа в този изключителен град. Султанахмед, Синята джамия, Св. София, едно хубаво турско кафе и хайде, че бързаме за КенияJ

Полетът е приятен, както винаги на търгване. Кацаме на Килиманджаро, за да натоварим/разтоварим алпинистите (може би е опция за тези, които обичат катеренето, да се комбинира). В Момбаса пристигаме 3,30 сутринта. Часът ни убеди да си ангажираме кола от хотела да ни чака. Пък и да знаят, че нашето настаняване е по-раничко. Таксито ни закарва за 17 долара до хотела. Шофьорът чинно ни разпитва за колко време идваме, къде ще ходим, какво ще правим. И естествено ни предлага да ни закара и тук, и там, и едва ли не до България на връщане. Хотелът за първите 4 нощувки е избран на централно място в града и строго икономичен. Защото за две от нощувките само ще ни съхранява багажа. Хората се оказват мили и въпреки, че нашата стая не е свободна, ни настаняват в друга до 11 часа. Имаме малко време за сън и душ. Това с душа е интерсно:

Тече една вода – ако искаш брой я за студена, ако искаш – за топла. Аз докрая не успях да я определя. И както може би се досещате, вода от чешма в Кения не се пие.

Време е за Момбаса. Вторият по големина град в Кения става около 3 милиона през деня. 80% от хората са безработни. Отиват с надеждата някой да ги наеме за нещо. Градският транспорт се състои от тук-тук (триколни таксита)и матату (маршрутки). Централната част на града е разположена на остров. Голяма част от населението тук са мюсюлмани (за моя изненада).

 

Бивните – символ на Момбаса.

И така леко закъснялото първо усещане – топло е. Ако питате Рафи, той ще ви обяснява колко е влажно, как е различно слънцето, лепкаво било и т.н. Аз това не го усещам, само една приятна февруарска жега. Убедена съм,че само това ми е достатъчно, за да съм доволна. Среднодневните температури са 32/3 градуса, през ноща падат до 23/4, което си е бая разлика според мен.

Първата задача е да сменим пари. В центъра сме и банки бол. Това обаче не е достатъчно условие. В първата не ни вземат еврата, били им стари. По-скоро не я знаят тази валута. Мнението ми се затрърждава във втората. Една забулена мома на гишето преброи еврото и доларите, които и подадох, наедно. Опулих очи и лекичко се пробвах да кажа, че има малка разлика. Тя се съгласи и поиска помощ от приятел. С юнака дето дойде, се оправихме. За да приключим със задачите за деня, трябва да отидем до автогарата на Coast Bus. С тях ще пътуваме утре сутрин за Вой за нашето сафари. Всички са единодушни, че до автогарата се ходи с тук-тук за по 50 шилинга на човек. Тарифата тук е фиксирана. Според нас обаче, не сме отишли до Момбаса да се возим на такси. Разстоянието е не повече от километър и половина и ние се потапяме в потока от хора.

Няма да спра да се чудя защо хората в тези географски ширини се обличат по подобен начин. И тук всички мъже са с дълги панталони и затворени обувки. Добре, че са по-беднички, иначе сигурно и те ще набичат климатиците на 18 и ще развалят всичко. Язък им за хубавото време. На автогарата любезно обясняват, че ако резервираме сега билет, цената е 1200 шилинга/човек, т.е. пълния билет до Найроби. Вой е на 1/3 път, около 150 километъра. Ако обаче дойдем утре, половин час преди автобуса, цената е 500. Имаме сделка. За все пак питаме сигурно ли е, че ще има места. Ще има.

Приключили със задачите, се отдаваме на градски забавления. В общия случай, за мен това означава да седнем на кафе и да зяпаме. Да, но тук кафе не се пие. На едно място съзирам две пластмасови масички на улицата и храбро се настаняваме. Собственика на заведението много ни се радва и упорито не разбира какво точно искаме. Най-накрая изясняваме желанието – черно кафе със захар. След 10-тина минути още нищо не се е случило. Вътре настъпва суматоха. Рафи, който има пряка видимост натам обяснява, че жената явно е направила кафето с мляко и сега получава порция критика от шефа. След още време, кой ти го брои, поръчката пристига. Матирани чаши за чай, пълни с гореща вода и пакетче нес. Подложните чинийки на цветята вкъщи са една идея по-чисти от тези, на кафето тук. Инстиктивно ми се ще да стана и да си тръгна. Но не искаме да обидим човека. Все пак водата е преварена.

Другото интерсно в кафето е една жена, който прави нещо в непосредствена близост. Не разбрирам какво. Това ми се случи още няколко пъти в Кения. Аз, човек и той, човек. Гледам го, виждам го и идея нямам какво прави. Странно.

Връщаме се в хотела, където нашата стая е готова и се местим в номер 31. Това се оказва супер превилегия. Вратата е масивно дърво и има секретен ключ. Просторно, хладилник и не си спомням още какви екстри, но изглежда коренно различно от среднощната. И единствена такава. Не знам как го заслужихме. Впечатлени, но не дотолкова, че да се задържим повече от 15-тина минути, се отправяме към близкия форт Иисус. Крепостта е строена 1593 година от португалците. От 2011 е включена в списъка на ЮНЕСКО.

 

 

Разходката продължава в стария град и в парка под крепостта. Продължаваме да сме си единствените бели наоколо. Туристи няма. Но все пак кафене има и тук в доста приятна атмосфера пробваме прясно изцеден сок от манго и не може да бъде!!! еспресо. Мангото в Кения е най-вкусното, което съм яла през живота си. Много сладко и без жилки. Купуваме си го от сергии на улицата за 25 шилинга. Купуваме си и някои  дребни сувенири срещу прилична доза пазарене, Jambo тук, Jambo там и се прибираме за нощувка, защото утре рано отиваме на сафари.

Всъщност, възможността да гледаме животните в естествената им среда, е силата, която ни заведе в Кения. Това обаче се оказа едно скъпо удоволствие. Опредилхме бюджет от 500 долара за три дни с две нощувки за двамата. От нета се информирах, че на място можеш да спазариш по-добра цена отколкото, ако резервираш предарително. Но колкото повече рових, толкова повече цената от 500 ми се виждаше непостижима. Решихме сафарито да е в Цаво. Това е един от големите резервати в Кения, разделен на Източен и Западен. И е най-близо до Момбаса (на 150 км.). Офертите за 3 дни там сочеха цифри над 1000. Свалих до 850 след  доста имейли и мощно се разколебах, че на място за един ден ще намеря предложение близко до заветните 500. Смених тактиката. Цената може да падне, ако не спиш в парка, а близо до него. Така стигнах до Вой и Voi Lutheran Guesthouse. Тази къща за гости се стопанисва от Шведска лутеранска мисия. Мисията отглегжда 50 кенийски сирачета и приходите от хотела отиват за това. Стори ми се благородно и им писах. Първо ми отговори един швед. За датите, които питах даже и той щял да бъде там. Цените бяха супер. Можели да организират game-drives с местна фирма. Манасе, управителя на къщата, щял да се срърже с нас за подробности. Подробностите няма да описвам, но с гордост отбелязвам, че влязахме в бюджета.

С раниците на гръб и огромно нетърпение перкаме отново пеш до Coast Bus Station. Купуваме билети и чакаме автобуса, който тръгва в 8.30. Тук е мястото да отбележа, че нещата в Кения се случват pole-pole (поли, поли) или еваж-еваж, лека-полека. За всеки слеващ автобус питаме, този ли е?, не е! Пуша още една цигра, което не е много редно тук, но тъй като съм бяла, никой не ми прави забележка. Почти не забелязах пушещи хора въобще. После ни обясняваха, че пушели докато пият. Ама аз и пиещи не видях. Доколкото четох предварително е забрането пушенето на открито. Така или иначе аз си пушех навсякъде и само един път ме помолиха учтиво да влезна под близкия навес. Та поли-поли, автобуса се появява към без петнадесет. Супер приличен си е. Сервират ни ядки и вода. Ай, стига бе. Има и климатик (за мое съжаление. Но си нося шал). Всичко преди тръгване е съпроводено с обичайната суматоха, търговия и шарения за автобусна гара в Африка.

 

По пътя сме с широко отворени очи. Покрай нас се зареждат всякакви бараки, сергии, хора, носещи по главите си най-ралични неща, най-вече вода.

 

 

Успоредно върви железопътната линия. Покрай нея също се случва живот – вървят, седят си, кенийси работи. Като спрем, веднага се появявт търговци, предлагащи всевъзможни неща. Пътят е хубав, асфалтов, но само с две ленти и много натоварен. Отнема ни повече от 3 часа до Вой. Там ще ни чакат от лутеранската къща. Да, ама не. Стоварваме се, автобуса заминава по маршрута си и ние очакваме някой, от всичкия народ наоколо, да ни прибижи. 5-10 минути и Рафи лекинко се поизнервя. Информацията ни е, че къщата е извън града. Решаваме да вземем тук-тук. Рафи отива и след малко се връща с новината, че никой не знае за къщата. Отивам на гишето за билети, за да установя, че и там не я знаят. И понеже всичко до тук си е точно по план, предварително разнищено, уговорено и така, както очакваме да бъде, аз даже не съм си разпечатала координати. Вземам си поука за в бъдеще. Точка следваща – къде е интернета. Докато обяснявам какво ми трябва, идва Франсис. Той ще бъде нашия шофьор и водач в следващите два дни. Много му се зарадвахме. Объркването беше дошло от факта, че по мои изчисления тръгвайки 8.30 от Момбаса, в 11 ще сме във Вой. И за толкова бях писала да ни чакат. А вече минава 12. Човекът идвал, чакал, поразходил се... Натоварваме се и тръгваме към лутеранците. Къщата е нова, строена 2013 и наистина е насред нищото. Отклонявайки се по черен път насред полето, се питам къде по точно отиваме. Не на глас, защото Рафи още го държи от преди малко. Опасенията са излишни. Попадаме на прекрасно място. С ограда и жива охрана. Много цветя и много чисто. В банята тече гореща вода. Спретнато и подредено. И най-милите хора на света. Всички са усмихнати и ни обгрижват. Запознаваме се на живо с Манасe и шведа. Обядваме и без да губим време – при мистър Лайън. Това си е смешка между нас, защото във всиките ми мейли фирурираше горещото ни желание да видим лъв. В един от поредните отговори, Манасе ми каза, че е уговорил среща с мистър Лайън.

Вече сме в дивата Африка. Пътят е червен и прашен. След малко ще сме като по телевизора. Даже е по-истинско. Животните започват да се мяркат преди входа на парка.

А саваната трябва да се преживее. Думи не стигат. На портала плащаме, вдигаме покрива на буса и напред. До сега не сме видели други коли. Няма и да видим. Всичко това беше само за нас.

Още след първите метри погледа ми започва трескаво да търси лъв. Оказва се обаче, че аз не мога слон да видя, пък какво ли лъв. Франсис пръв вижда всичко и ни го показва отдалече. Рафи след първия ден и той се понаучи, само аз до края не успях да видя нещо първа. Както и да е, не се оплаквам. Та, малко след входа, проследявайки ръката на Франсис виждаме стадо слонове. Може ли по-близо? Може. Още по-близо? Може.

 

 

Ами може, защото никой не се вълнува от нашето присъствие. Животните не ни възприемат нито като заплаха, нито като храна. Следователно сме част от пейзажа. И никой не се интересува от другия, освен ако няма да го яде или да му бяга. Уникално. Имаме голям късмет, защото след малко, непосредстено до пътя виждаме два гепарда (cheetah). Те обаче са малко срамежливи, и тръгват навътре в саваната. Ще ги чакаме да се върнат. Няма начин да не дойдат, под близкото дърво е прясно уловената им вечеря. Не сме професионални фотографи, дано да се вижда. Ама не искат да се върнат докато сме там. Отдалечават се все повече. На следващия ден пак ги видяхме. Под дървото имаше само кости.

 

Антилопи, бизони, импали, газели. Много стада, навсякъде. Птици, невероятни. Гордостта на Франсис – птица секретар. Няколко часа се изнизват неусетно. Не ни се тръгва, но след малко ще се стъмни, затова утре пак. Мистър Лайън не дойде на срещата. Знам, че не трябва да съм разочарована, но си ме гложди отвътре. Споделям с Франсис, който храбро обещава за утре, само че трябва по-рано. В 5 да сме тръгнали. Ставаме в 3 ако кажеш, само и само лъв да видим.

На вечеря ни сервират мокимо. Поне така го чувам след като няколко пъти карам готвача да повтаря. Има картофи, царевица и не знам още какво. Вкусно е. Много романтично също. Нейде из африканската савана, една къща за гости, топло, нестандартна кухня, сервирана под небето. Освен нас само шведа с още едно семейство приятели.

В банята буквално мина червената вода, докато бях под душа. Червеният прах наистина полепя навсякъде. Легнахме рано уморени и много доволни. Преди заспиване зазвучаха нежни религиозни песни. Не разбрах кой пее, но беше изумително. Рафи явно е бил по-уморен, защото нищо не беше чул.

Преди изгрев слънце вече сме на крак и спретнати за среща, знаете с кого. За среща са станали и всички животни – зебри, жирафи, маймуни. Изгревът не е червен, както ми се иска, но е първия ми изгрев в саваната.

 

Отиваме до мястото, където животните пият вода. Тук има пазач в колиба. Колибата е оградена с тел, по която тече ток. Разменят по някоя дума с Франсис. Пълно е с животни – идват, пият, заминават.

 

 

 

Стоим и ги наблюдаваме. Франсис вдига напрежението като казва, че усеща лъв наблизо. Да дебнем и да се ослушваме. Бинокъла не ни слиза от очите, озъртаме се. Идват глигани за кална баня. Стадо тревопасни се разполагат в непосредствена близост зад колата. Вече е 11 часа и си размишлявам върху термина game-drive. Игра – можеш да спечелиш, а може и не. Важно е да се забавляваш. В този момент пристига кола с двама рейнджъри в нея. Говорят с нашия човек нещо. Той обяснява, че могат да ни покажат крокодили срещу символично допълнително заплащане. Какви крокодили, бе?!? Не, благодаря. Знаете какво ми е в главата. И те тръгват. 20-ина метра по надолу към водоема спират. След малко дават някакви сигнали и Франсис бързо пали и тръгва към тях. О, да! Още няколко метра след тях, под сянката на едно дърво, явно през цялото време докато ние сме „дебнели”:

 

Е, не е мистър, но си е истинска мисис (или мис, не се представи). Имам чувството, че е най-великия миг от живота ми. Сега вече ми се иска да вземе да направи нещо, а не да се излежава така безучастно. Послушна е:

 

Повъргаля се, протегна се, обърна се към дървото. Прелест. Хора, това си е жив лъв на метри от нас! Толкова сме доволни, че решаваме да дадем символичната сума на рейнджърите. Каквото и да си говорим, те ни показаха лъвицата. От своя страна те са толкова доволни, че ще ни заведат при крокодилите. Айде пак тези крокодилиJ. Явно им е гордост. Развъждат ги тепърва, с идеята да ги пуснат във водоема след време. Хубавото се оказва, не единия крокодил, който виждаме, а възможността да слезнем от колата. Това иначе е абсолютно забранено. Но с тях може. Много са готини:

 

Невинно обясняват как онзи ден като отивали при крокодилите, мисис била ей тук до пътечката. Не знам дали се шегуват, ама почвам да се оглеждам.

Сбогуваме се и те тръгват по пътя пред нас. Обвзема ме блаженство. Какво може да иска човек повече от живота? Какво ли? Слушайте сега. Колата пред нас намалява и сочат нещо вдясно до пътя. Като се уверяват, че сме ги видели, продължават. А ние се приближаваме до мястото. Това си е за снимка.

 

С поглед към саваната, в прекрасна поза мистър и мисис. Не зная колко време стоим и ги наблюдаваме. Опитвам се да вкарам в кадър и тях, и Рафи. В това време на около 50-60 метра се задава стадо слонове. Двойката не се вълнува, за разлика от нас. Лъвове и слонове на едно място! Стадото още не е отминало когато от дясно, сякаш от никъдето се появява една антилопа. Сама. Те обикновено са също в стада. Казвам, Рафи, гледай този малкия как бързо ще смени посоката. Нищо подобно – горкото животно безметежно върви към устата на лъва. Тихо шепна бягай, бягай... Поглеждам към лъвовете. Те вече са извън летаргията, отпреди малко. Едновременно залягат с глави между лапите. Разстоянието продължава да се скъсява. Изпращам сигнали със силата на мисълта към антилопата, но нищо не помага. Тя прави последните крачки в живота си. Като по сигнал, в пълен синхрон хищниците скачат. Красиви лъвски скокове – раз, два, три, единия отпред, другия отзад. Всичко в абсолютна тишина, на фона на отдалечаващите се слонове. Секунди борба, после само облаче прах и четирите щръкнали крака на антилопата. Муцуните на двата звяра, заровени в нея. Франсис приближава за по-добра видимост и обяснява, че първо пият кръвта. Минута по-късно вече чуваме звуци. Страхотно ръмжене и бутане в борба за по-голям дял. От синхрона не остава следа. Появява се още един мъжкар. И той е само наблюдател като нас. Разправията за манджа продължава. Накрая успяват да се спогодят. Разделили са плячката почти наравно. Всеки, взел своето парче, пресичат пътя – женската зад колата, мъжкия отпред.

 

На доволно разстояние един от друг, продължават да се хранят. Третият също пресича и колелебливо тръгва към женската.

 

На това място се чува най-силното ръмжене от целия спектакъл и закъснелия напуска сцената без особено достойнство. Не го виждаме повече, макар да предполагам, че е наблизо. Това, което чуваме в момента, е хрущене на кости между зъбите на лъвовете. По едно време мъжкия става и с месото в уста доближава до женската. Отново ръмжене. Той миролюбиво се отправя към сянката по-навътре. Сякаш да и каже „Ела, няма смисъл да се пържим на това слънце”. Тя го следва. Вече са далечко от нас и май е време да се разделяме. Картините и звуците ще останат завинаги в съзнанието ми. На съседното дърво каца лешояд. Това всичко режесирано ли беше? Не мога още да осъзная какво се случи. Само го усещам – живота на дивата Африка. Тръгваме мълчаливо, опитвайки се да се съберем. Еуфорията настъпва по-късно. Ти видя ли това?! С пълно основание решаваме, че сме специални. Голяма радост, голямо чудо. Отправяме се към един от лоджите за заслужена почивка и обяд. По пътя Рафи вика Франк (той така си му викаше на Франсис), Франк стоп. Не зная тези сладури дали да ги броя от вида:

 

Чак ти идва да слезнеш и да ги нагушкаш. На връщане пак ги видяхме и вече бяха три. А на обяд, като разправяхме за преживяното, ни казаха че са общо 6. Лоджът е на много хубаво място, на върха на един хълм. Невероятна гледката към безбрежната савана. Тук отново няма хора. Само още един младеж и възрастна двойка. Дано не е винаги така, защото природата и хората на Кения имат нужда от туризма. Заслужават го.

 

 

 

 

Следобяд се забавляваме с още много зебри, жирафи, маймуни, слонове и тези, които записвам на листче под строгото ръководство на Франсис, защото не им знам имената. Връщаме се за вечеря, където вземаме акъла на шведите с разкази за преживяното. Този, с когото си писах сърдечно признава, че от 10 години идва в Кения и не е виждал лъв да ловува. Горди сме. И щастливи. Много. Оставяме им купените от Блгария тетрадки, химикалки и играчки за децата. Трогнати са и ни канят утре да ги посетим заедно с тях. Отказваме заради сгъстената програма. Утре Франсис ще ни води в Масайско селище.

Сутринта е мързелива със ставане в осем и закуска. Разделяме се с нашите домакини с прегръдки, снимки и обещания за скорошни срещи.

Масаите са местни племена войни. Основният им поминък е животновъдство. Разрешено е многоженството. Единствените ангажименти на мъжете са да правят война и деца. Поради липса на първото, в последно време са съсредоточени във второто. Всичко останало и тук е на женските плещи. Истинските масаи не са мнго социални и живеят изолирано навътре в саваната. Там, където ни води Франсис, си е малко туристическо. Но ние пак сме доволни, защото отново сме единствени и всичко е организирано специално за нас. Пеят ни, танцуват. Традиционни танци с уникални подскоци от място. Естесвено и ние опитахме. За сравнение вижте колко скача масая и колко Рафи.

 

Подаряваме играчка на малко дете в скута на майка си. То се разстройва, почти плаче. Тя притеснено благодари и обяснява, че детето не е виждало бели хора. Правим си снимка. Малкото се успокоява и посяга към играчката чак като ги оставяме на мира. Трогателно.

 

Минаваме и през един сувенирен магазин, където за всеобщо разочарование не оставяме купища пари. Опитваме се да обясним на Франсис, че сме от България. Той май ни разбира. Пък и пазим някоя пара за неговия бакшиш. Разбра ни напълно.

Оставя ни на автогарата, където разбираме, че нашия супер бъс ще дойде след три часа. Франсис веднага предлага да ни натовари на някой друг, за да не чакаме. Hakuna matata (няма проблеми) и сме в истински африкански междуградски автобус. От тия гъчканите, с тесните седалки и багажник на покрива. Няма места едно до друго, така че с Рафи се разделяме. Аз веднага се сдобивам с един около 4-годишен фен. Приказваме си, давам му близалка, но основното е, че не спря да ме зяпа през целия път. Понякога заспива, после отново ококрва очи право в мен. Това обаче не е нищо в сравнение с едногодишната красавица, която контактува с Рафи. Седейки в скута на баща си, гледа с любоптните си маслинови очета туй чудо до нея. И на всичко отгоре нещо златисто му бляска по ръката. С малките пръстета дърпа косъмчетата от ръката на Рафи и после чинно проверява ситуацията върху бащината си ръка. И после пак Рафи. Ей заради такива моменти, Кения остана в сърцето ми.

 

Вече сме обратно в Момбаса. Утре отиваме към Диани бийч. На около 35 км южно от града. Там ще прекараме втората половина от нашето приключение. Ще ходим отново с обществен транспорт. Но това е утре. Сега отново е Момбаса тайм с манго, разходки и кенийска бира Tusker.

 

Пак ставаме рано. На юг от Момбаса се излиза само с ферибот. Обществен, безплатен и с много народ. Затова сме станали рано, да преварим тарапаната. Пък и, надявам се, помните, че си падаме по по-ранничкото настаняване. Тук-тук от хотела ни кара до ферито. Тук наистина е вълнуващо. Мръсно, лудница от хора и съмнителни типове. Все пак сме от печелившата страна. Сутрин потока е към града. Протокът се обслужва от пет машини. Разстоянието не е голямо и те сноват непрекъснато между двата бряга. В два от фериботите товарят и коли, без тук-тук и матату.

 

Затова сме пеша, а отсреща трябва да хванем матату до Укунда. Очудващо бързо го правим, ориентирайки се в лудницата. Е, все пак сме си дърти кенийци вече. Още едно прехвърляне в Укунда от мататуто на тук-тук и в целия си блясък цъфваме в 8 сутринта пред портала на плажния хотел. Него сме избрали по-луксозен, буквално на пясъка и с включена закуска и вечеря. Предизвикваме смут в охраната. Тук са свикнали туристите да пристигат с такси от летището, а не с трколки. Три пъти ги уверяваме, че имаме резервация и най-накрая отварят светая светих. Мястото, където ще се размазваме идните 5 дни си е същото, както на снимките, които гледахме, когато го избирахме. Значи супер. Настаняват ни без възражения за ранния час и даже ни канят на закуска. Това е непредвидено удоволствие. С изобилие от страхотни плодове и кафе. Не бързаме. Оттук нататък и ние сме поли-поли. И все пак още не съм докосвала Индийския океан. Затова в банските и на плажа.

Плажът на Диани е една мечта. Безкрайни бели пясъци в двете посоки. И си е точно като брашно. На километър в океана има риф, което прави водата до брега почти винаги спокойна. С първото си влизане в нея вече знам, че си имам любим океан. Няма по-чиста и топла от тази вода. Няма. И аз си оставам в нея завинаги. Не мога вече да разказвам последователно. Всичко се слива в една невероятната плажна ваканция.

 

Още малко за хотела. Тук наистина имат персонално отношение към клиента. Първата вечер получихме лична покана от управителката за коктейл за добре дошли. Сали, казва че е кенийка, аз не и вярвам (бяла е). Е, да с ирландски произход. Но е родена тук и след като е обиколила почти целия свят, знае, че Кения е нейната страна. Тук съм по-склонна да и вярвам. Наистина има магия в Кения. Заедно с нас днес са дошли и две двойки шведи. Сали ни представя едни на други. Запознаваме се и разговора тръгва бързо и непринудено. Те са на ваканция тук за четвърти път. И минала година са били в този хотел. Харесва им заради храната. В последстие се уверяваме в думите им. Готвача е страхотен. Освен изобилие от морска храна, всяка вечер има нещо традиционно кенийско и европейска кухня за смотаните;-) Мястото за хранене е с бели покривки (на столовете също) и позлатени прибори. Едната вечер бяха изнесли всичко на открито. Много изискано:

 

И докато съм на тема храна, набързо ще разкажа как един местен ни нахрани. Запознахме с Батату на плажа. Току-що беше уловил октопод и го биеше в пяска. Заговорихме се. Ще го продава ли? Да, ако искате. Мама (т.е аз) ще го приготви. Първо няма къде, и второ мама е на почивка. Не може ли той да го приготви? Да, заповядайте в моя ресторант, тъкмо ще видите моята ферма. Ама ресторанта не е на плажа. А аз нямам намерение да се отделям за повече от половин час от любимия си океан. Акуна матата. Той ще го приготви и утре ще ни го донесе на обяд. Колко ще струва? Аз ще го направя, вие ще го изядете. Ако искате дайте ми пари, ако искате – недейте. Аз го правя със сърцето си за вас. И го направи. Донесе ни на следващия ден две огромни порции, отделно картофи, банан и печено кашу (това пък колко е вкусно). Толкова се беше постарал, че го заподозрях, че специално е купувал съдинките. Искаше да идем до къщата му да я благословим. Батату, ще те богославям докато съм жива:

 

Много важна част от плажа са плажните момчета. Тези, които някой беше нарекъл хелоучета по други части на света. Тук са си джамбовчета. Навсякъде предупреждават да се внимава с тях. Да, ама без тях плажа няма да е същия. Ако им хванеш цаката, това са хората, които ще ти направят почивката разнообразна и забавна. Ходихме с катамаран до рифа. Там е рай за шнорхелинг  и гмуркане.

 

 

Ходихме до фамозния плажен бар 40-те разбойника. Има и Али-баба, но той е по-навътре. И до други не толкова популярни барчета стигнахме.

 

 

Купих си шапка от палмови листа, правена от Соломон лично. Вече е жълта, но все така красива

 

Забавявахме се с многото маймуни, особено активни сутрин и вечер. Една от тях буквално ме преджоби, за да види какво има в малкото джобче на роклята ми. Бяха цигари, а маймунето явно непушач, защото ме пусна, обърна се и си тръгна.

 

Обиколихме всички хотели наоколо, за да се уверим, че сме си избрали най-хубавия

 

И бяхме под палещите лъчи на африканското слънце и в невероятните води на любимия океан

 

 

Вечер седяхме на по Tusker, с хубава музика на живо (различен състав всяка вечер) и пълен разбор на деня. Рафи опита само веднъж да каже какви снегорини имало в София, после темата беше забранена и за всички тези дни си бяхме само в Кения.

Благодаря, че бяхте с нас там. Ако имате възможност отидете пак. Пожелавам ви го от сърце!