Попаднали сякаш на друга планета в Черната и Бялата пустини на Египет

Подготвяйки се за пътуването ни до Египет, попаднахме на информация за две уникални със своята природа места, част от голямата пустиня Сахара – Черната и Бялата пустини. Така в главите ни се зароди идеята, след като видим Луксор, да зарежем Хургада и да поемем навътре в пясъците на пустинята, към тези непознати за нас места. Оказа се обаче, че за да стигнем до тях, първо трябва, да отидем в намиращия се на 465 км. от Хургада, Кайро. Вариантът за икономия на време, беше нощен преход. Предупредихме екскурзоводът, отговорен за нас в Египет, че няма да ни има следващите два дни и ако не се върнем на третия, да ни пуска за издирване и поехме. От автогарата в Хургада, хванахме нощен автобус за Кайро и в 4 сутринта на следващия ден бяхме на някаква автогара, някъде в Кайро. Имахме един час на разположение, трябваше да ни вземат в 5. Времето си уплътнихме с египетско кафе, направено от малко момченце, в нещо като импровизирано кафене, на крак в автогарата, и две печени царевици, които един възрастен египтянин въртеше с не много чистите си ръце, на малка скара на вълища пред входа ѝ. Пазарлъкът за последните, ни отне почти толкова време, колкото ни беше неоходимо, да се справим с тях. Накрая, усмихнати и доволни, момчето ми и „уличният бизнесмен“ си стиснаха ръцете и аз получих своята жарена царевица. Чакахме си ние на гарата и обсъждахме вариант, какво да правим, в случай, че не дойдат да ни вземат. Да, съществуваше такава опция, в която можеше да „пием една студена вода“ и да се спасяваме. Та резервният вариант беше, да разгледаме Кайро, има какво да се види, и вечерта, да хванем обратно нощния автобус за Хургада. След час, в автогарата влезе мургав египтянин и започна да се оглежда наоколо. Оказа се „нашият човек“. Приятен млад мъж, с добри познания по английски. С него трябваше да изминем разстоянието до оазиса Бахария, намиращ се на 350 км. навътре в пустинята. Пътят в по-голямата си част, представляваше двулентова асвалтова ивица, движеща се сред море от пясъци, а ние като ракета летяхме по него. Направихме и малка почивка на нещо като междинна станция – очукана и пожълтяла сграда, в която отново опитах местното кафе.

Bahariya Oasis

В превод „Северния оазис“ - конгломерат от няколко земеделски села и разпръснати около тях ферми, с обща дължина от 94 км. и широчина от 42 км. В него, се намират над 400 минерални източника, нещо рядко срещано сред пясъците на пустинята. Населен е от потомците на бедуински племена /близо 30 000/, живеещи тук от хилядолетия. Наричат ги „уахати“, от арабската дума „уаха“ – „оазис“.

След 4 часа път пристигнахме в Бахария, където „нашият човек“ ни предаде в ръцете на два бедуина /баща и син/, които трябваше да се погрижат за нас в следващите 2 дни и ни разкрият прелестите на пустинята. Остави ни, като ни каза, че когато приключим, ще ни чака на същото място, за да ни откара обратно в Кайро. Разказвайки за това приключение, реакцията на повечето хора е „вие луди ли сте, да тръгнете така“, но тогава изобщо не го мислехме по този начин. Качихме се в джипа на новите ни водачи, чиито познания по английски, за жалост бяха доста оскъдни и потеглихме към първото чудо на природата - Черната пустиня.

Black Desert

Пред нас, чак до хоризонта, се разкри море от черни хълмове, някои от тях с височина до 100 м. Не съм била на друга планета, но идвайки в Черната пустиня, получих усещането че съм напуснала земята и съм попаднала в някакъв друг, далечен и изгубен свят.

Това беше един от най-странните пейзажи, които съм виждала. Представата ми за пустиня бе, да видя златни пясъци и дюни, а се оказах сред покрити със застинала черна вулканична магма хълмове.

Някога, преди повече от 180 000 000 години, още в юрския период на земята, тук са изригвали вулкани, кратерите на които ясно си личат и днес.

Навлизйки сред лабиринта от черни хълмове, изоставихме джипа и се отправихме да изследваме територията около нас.

Вървяхме между хълмовете, катерихме се по тях под лъчите на палещото слънце или просто седяхме и се любувахме на заобикалящите ни картини. Погледнах назад към джипа, в който стояха нашите местни водачи бедуини. Запитах се, какво ли си мислят  те, за които пейзажът наоколо, бе просто част от ежедневието им, за търчащите като малки деца между дюните "европейци".

Само на стъпка извън оазиса Бахрия, вече бяхме поразени от красотата около нас.

След Черната пустиня, продължихме към долината El Haize, където в малък пустинен заслон водачите ни приготвиха обяда.

Заслонът беше изграден от грубо измазани тухли. Покривът му представляваше преплетени дървени греди, клони и тръстикови стебла. Подът бе покрит с разноцветни черги, възглавници за сядане и ниски масички. През средата на помещението преминаваше тесен канал с течаща в него вода, изпомпвана дълбоко от под земята.

The Crystal Mountain

Следващата ни спирка по пътя към Бялата пустиня, беше Кристалната планина. Намира се на малко повече от 100 км. от оазиса Бахрия и представлява група от хълмове изградени изцяло от редки /повече от 125 вида/ скъпоценни кристални скали, които я превръщат в една от най-ценните планини в света.

Проучванията показват, че преди стотици милиони години, тук е имало пещера с огромни сталактити и сталагмити. След удар на голям метеорит, от високата температура, те са се превърнали в кристали.

Опитах се, да се покатеря на изпречелия се на пътя ми искрящ хълм и да разгледам от високо околността.

Изключително интересно място, а представата, че стоя върху планина, изградена от скъпоценни кристали, засилваше усещането за сюрреалистичната обстановка. За това способстваха и множеството причудливи образувания, които открихме тук.

Беше време да продължим напред по маршрута. Движихме се през долината Агабат, портата към Бялата пустиня.

Това място, наистина е магическо, сякаш попадаш в приказката за Аладин и 40-те разбойника. Спряхме, за да се полюбаваме на красотата му. Пред нас се разкри долината в пълния ѝ блясък – големи и малки бледо жълти скали, шлифовани от вятъра и времето в море от златист пясък.

Накрая стигнахме и до нея – прочутата Бяла пустиня.

The White Desert

Защитена част от пустинята Сахара, обявена за национален парк. Намира се в падината Фарафра, на пътя между оазисите Бахрия и Фарафра. Обхваща площ от 300 кв. км. с един от най-редките ландшафти в света. Преди милиони години, тя е била морско дъно. След изчезването на морето, тук са останали само утаилите се калцирани останки от морските микроорганизми. Те са се вкаменили и превърнали в тебеширено бели, съставени от варовик и калций скали. Ерозията, пясъчните бури и времето, са изваяли от някогашното морско дъно, изумително красиви пейзажи с уникални скални форми. 

Водачите ни се захванаха с подготовката на лагера, а ние се впуснахме да изучаваме района.

Ще се повторя, но отново се почуствах като на друга планета. Срещахме все нови и нови причудливи скали, чиито странни форми, даваха възможност на въображението ни да се развихри.

Започна да се свечерява. Под лъчите на залязващото слънце, скалите и въздуха около нас сякащ промениха цвета си в златист.

Изпратихме слънцето зад хоризонта с последните му играещи около нас лъчи и се насочихме към лагера.

Водачите ни приготвяха вечеря, приятната миризма на която усетихме още приближавайки се към лагера. Между две метални скари, поставени върху разпалени въглища се печаха пилешки бутчета. Беше вкусно.

Останахме до късно около малкия лагерен огън, сред тишината и причудливите форми на Бялата пустиня. С настъпването на ноща, над нас надвисна купол от хиляди блещукащи звезди, последен красив щрих, на този незабравим ден, преминал в пътуване сред чудесата на Сахара.

Бедуините ни предложиха, да спим по бедуински, на открито, но ние предпочетохме палатката. Притеснявах се от пустинните лисици, които идват нощно време да търсят остатъци от храна. А и щом бедуините щяха да спят в палатка, защо аз да се правя на нещо, което не съм. Нощем температурите в пустинята падат под нулата. Бях екипирана с два чифта вълнени чорапи, вълнен потник, блуза, яке с качулка, под нея шапка, клин, панталон и спален чувал. През ноща усетих, че ми е студено на челото. Сложих си и лента, така само носът ми остана открит и успях да поспя. На другия ден, станахме преди зазоряване и се впуснахме отново в обиколка на околността.

Постепенно хоризонта порозовя, и ето, че се появиха първите слънчеви лъчи, а след тях изгря и огнения диск на слънцето. По всяко време на деня, гледките тук са невероятни, но залезите и изгревите са наистина специални.

Бяхме сами на това уникално място и на където и да погледнехме, виждахме безкрайна красота.

Вероятно заради студа, който ясно се усещаше в тези ранни часове на деня, се чуствах, сякаш съм попаднала някъде на полюсите, а около мен всичко е покрито с бял сняг, от който непознат амбициозен художник бе изваял странни футуристични статуи.

Връщайки се назад, край лагера, непосредствено до палатките, открихме следите на нощен посетител. Вероятно пустинна лисица.

В лагера ни чакаше закуска и чаша горещо кафе.  

После събрахме багажа и потеглихме за още гледки, срещайки все нови и нови огромни скулптури, оформяли се хиляди, а може би и милиони години наред. Вглеждахме се в тях и търсихме формите на нещо познато. Ето заек, а това е пиле застанало до дърво, сфинкс, човешко лице, гъба под шапката, на която мога да се скрия и какво ли още не.  

Разхождахме се сред тази галерия на открито часове наред, без да усещаме умора. Не ни се тръгваше, но времето ни тук изтече. Сбогувахме се с Бялата пустиня и потеглихме назад към оазиса Бахария.

Вече в Бахария, обядвахме в дома на водачите ни, където ни намери и „нашият човек“.

Взехме си довиждане с досегашните си водачи и потеглихме към Кайро. По пътя имаше „лека“ пясъчна буря. Шофьорът ни каза, че така изглежда, защото сме в колата, ако бяхме навън, друго щяхме да мислим. Но в защитена обстановка, беше интересно да видим, как по асвалта на пътя пред нас, вилнеят златистите пясъци на заобикалящата ни от двете страни, безкрайна пустиня. Бяхме само трима души, движещи се в единствената кола на черен, асвалтов път, пресичащ огромен бледо-жълт килим. Сами сред нищото.

И така, стигнахме до Кайро. Многомилионен град, със сериозен трафик. Както се помайтапи водачът, за да пресичаш тук, трябва да имаш „смело сърце“. На автогарата се качихме на нощния автобус за Хургада и на другата сутрин бяхме в хотела. В последвалия ден, се отдадохме на разходки по плажа, релакс и дегустация на храна. Имаше голям избор от вкусотии. Веднага се сещам за апетитните печени гълъби и сочните пресни фурми, накиснати в сладък сироп. На следващия ден ни, предстоеше отново да изминем дългия път до Кайро за среща с пирамидите в Гиза и Сфинкса.

Следва продължение...