До Милано от Букурещ през Лугано, та до Халкидики – невероятната юнска комбинация

Началото. 

Така се случи, че първото посещение на Милано се оказа не планираното за юли, а точно юнското. Нещо като предпремиера. А обстоятелствата пък наложиха да започне от...Букурещ. Съвсем изненадващо "градира", като премина даже през Швейцария, и завърши в Геракини, на Халкидики. И да го бях мислил, нямаше да се получи така шарено, но... кой каквото прави, на себе си го прави. И на близките си. Не мислете, че се оплаквам, или пък те. Напротив – и сега да ми кажете, ще го повторя!

Част 1. Букурещ.

Наложи се поради променен полет от София да закараме близки приятели до летище “Henri Koanda” – Отопени. Кратка почивка за среща с приятели на кафе в Русе, гарнирано с подобаващо количество ухапвания от комари в най-централното им кафене, на пъпа на Русе. Кафенето носи доста звучно име, за което ще ви кажа, когато преодолея неудобството. Но нека да обясня поне етимологията, а вие ще се сетите. Прелитали много птици над него и „оцвъквали“ всичко и затова го нарекли „птичето л...о“. В последствие останала само втората част, по-звучната - "Л.....ото“. Казаха ми го кореняци, русенлии, с подобаващата доза самоиронична гордост. Иначе заведението си е много приятно, с изстудени безалкохолни за шофьора и хубаво кафе и бири за пътниците и домакините. Посетете го, ако минавате през Русе, че като ви питат къде в крайдунавския град сте пили кафе, да казвате... Обменихме набързо някоя и друга лея като за полудневен престой и напред към братска Румъния.

По Дунав мост нямаше никакви проблеми, границата се минава бързо и лесно. Платихме таксите, взехме винетка в първата бензиностанция с редовното 1 евро принудителен бакшиш и ето, че сме в Румъния.

Пътят до Букурещ е широк и спокоен и след около час безпроблемно пътуване навлязохме в петъчния час пик на румънската столица. Бях подготвен за трафика. Много автомобили, най-вече таксита, бързаха да преодолеят всички препятствия пред себе си, изпреварвайки по всевъзможни начини.

Летище Отопени е добре уредено за пристигащите с автомобил. Има огромен паркинг, който се таксува на машинки пред бариерите. Там вземаш жетон с началното време и после, при заминаване, плащаш отново на автомати, които са в непосредствена близост до изхода на летището. Все пак да отбележа - дисплеите на тези автомати бяха бледи и доста ни затрудни да разчетем какво точно се иска от нас, за да завършим плащането. Наложи се да потърсим помощ от полицая, който беше наблизо. Прибирането до хотела в един часа след полунощ, макар и късно, беше истинско удоволствие - широките и вече доста пусти булеварди на Букурещ скъсиха пътя с близо половин час.

Изборът на хотел беше съобразен с най-важната цел на пътуването – да закараме приятелите ни навреме и по най-удобния начин до летището на румънската столица. Затова бе в по-странична зона, в западната част на града. Ден преди да отпътуваме бях прочел за красив голям парк с езеро, водни диги, алеи, ресторантчета (http://kolevdobri.blog.bg/politika/2013/07/15/sofiia-bukuresht-sofiia.1130171) - паркът се нарича Херастрау, Много ми хареса описанието му и планирах да минем оттам. Избрах и хотелът да бъде в района и пътят от него към Отопени да минава покрай парка. Вечерна разходка с хапване в едно от ресторантчетата ми изглеждаше чудесна възможност, но за съжаление времето много бързо отлетя в път и затруднен трафик. Минавайки покрай него за летището, видяхме вече тъмните силуети на дърветата и отблясъците на светлините във водите на езерото. Стори ми се някак пуст и безлюден, но със сигурност в по-ранни часове няма да е същото. Отсега съм си запазил една вечер в Херастрау при следващото ни идване в Букурещ.

Въпреки отдалечената зона на хотела на другия ден лесно достигнахме центъра на града. В съботния ден трафикът е доста по-разреден. Кратка разходка около Парламента, сувенири и

Университета (само на нас ли ни се стори неподдържан отвън, с немити стъкла и счупени щори),

Открихме другия известен парк в центъра на Букурещ - паркът Чишмиджиу с много гълъби и езеро с лодки.

Направихме разходка по централните булеварди, из старата част с наистина красивите, но нереставрирани сгради.

Освежихме се с джус, хапнахме и кравайчета, за да се подкрепим преди обратния път, и... към София. На другата сутрин имахме полет за Милано – градът, над който само сме прелитали, но все още не сме посещавали.

Част 2. Милано. 

Ранните полети. Всичко, което трябва да се случва в интервала от 4 сутринта до към 8-9 винаги ми е било трудно постижимо, освен ако не го желая много и искрено. Все пак, когато очакваш денят ти да не протече в познатото русло, а напротив, да бъде запълнен с много нови впечатления и далеч от ежедневието, всичко се понася много по-леко. Дори бих казал, че под упойката на предвкусваната наслада от пътешествието, си се чувстваш направо чудесно. И когато около 5 часа те „доставят“ на Терминал 1 на софийското летище, вече не е останал и помен от сънливото ти недоволство.

WizzAir си изпълниха полета като по учебник и в ранното утро на неделния ден се озовахме в Бергамо. 20 минути по-късно, както е по предварителен план, пътувахме към Милано в автобуса на Орио шатъл с предварително закупените от интернет билети. Сайтът, който се ползва за целта е този - http://www.orioshuttle.com .

Миланската гара (Milano Centrale), където спира шатъла, ни посрещна с лек ръмолящ дъждец и ремонти около нея.

Така ни и изпрати три дни по-късно. Добре че в останалото време прогнозите не се сбъднаха изцяло и дъждът беше по-скоро изключение. Не се наложи да ползваме чадъра, любезно предоставен от хотела, в който бяхме отседнали. А хотелът беше едно от добрите попадения на това пътешествие – с 4 звезди и сравнително добра локация (5-минутно ходене пеша и една трамвайна линия - 24, която прекосява целия център на Милано и достига до Duomo). Предложиха ни качествена и богата закуска, включваща много плодове, истинска шунка, брасеола (оказа се по-вкусна и от испанския хамон) и разкошното италианско кафе и капучино. На разположение на гостите целодневно има безалкохолни напитки и минерална вода на етажа.

За разходката ни в Милано най-удачни се оказаха двудневните билети за цялата градска мрежа. Продават ги на Централна гара и включват метро, автобуси, трамваи – абе, срещу по-малко от 9 евро ползваш обществения транспорт на града и така придвижването ти става бързо и лесно и най-важното не губиш време и не мислиш всеки път откъде да купиш билет, как да платиш и т.н.. Има и вариант за 24-часа. На италиански се наричат Biglietto giornaliero и Biglietto bigiornaliero. Различните варианти за билети и карти са достъпни и в интернет - http://www.atm.it/it/ViaggiaConNoi/Biglietti/Pagine/BigliettiUrbani.aspx.

За ориентиране в градската транспортна мрежа може да се ползва (при наличие на интернет) тази интерактивна карта - http://www.atm.it/it/Giromilano/Pagine/default.aspx.

А това е карта на метрото, която ползвах:

Милано е красив и добре уреден град. Строг някак, много забързан и шумен – такъв ми се стори в началото. Нямам голям опит и база за сравнение, затова ще спра дотук с квалификациите, с уговорката, че те са плод на субективното ми усещане. Пък и три дни, един от които на коренно различно място, както ще разберете по-късно, едва ли са достатъчни за оценки. Още другия месец ще бъдем отново в италианската столица на модата, шопинга и финансите, за да допълним представите си за нея.

Естествено, че първото впечатление за строгия град беше разчупено от площада пред и Дуомото.

Наистина забележителна архитектура и като монументалност, и като стил.

Площадът пред катедралата е сърцето на Милано и няма как да не се докоснете до него – с възхищение, с нескрита завист и с естетическа удовлетвореност. В първите мигове, когато си прикован от гледката, преживяването е помрачено от досадните амбулантни търговци с африкански произход. После полека свикваш да ги игнорираш и визуално, и в съзнанието си и се отдаваш изцяло на насладата от съзерцанието.

Попаднахме на неделната служба в катедралата – внушително, одухотворено и красиво. Хармония от допълващи се възприятия: и зрителни - огромните сводове, разноцветни мозайки по стъклата, импозантната „сцена“- олтар, красивите икони, молещите се; и слухови – изпълнението на хор в съпровод на орган. И много, много хора от всички националности, религии и континенти, дошли да се вгледат и да открият приликите и разликите със себе си.

Туристите не обезпокояват молещите се християни, тъй като се движат от двете страни на пейките. Отделени са с въжета и охрана. Създава се усещането за ред и хармония, за сполучливо съчетание на духовното с комерсиалното. Затова и не се чувастваш неудобно, като некакен гост в нечии олтар или душа.

Занапред, колкото и пъти да се връщаме в Милано, винаги първо ще минаваме през сърцето на този град – Дуомото, за да го почувстваме отново и отново.

Не си правех големи илюзии, че ще можем да видим всичко в Милано и май го дадохме "по-яваш“. А може и леката умора от наложилото се пътуване преди това с кола из съседите ни на Балканите да е била причината. Нямам амбициите да изпълнявам някакви супер програми, предварително начертани и натежали от изискването, че, видите ли, „това трябва да се види непременно“. Винаги има и втори път. Така че - спокойно, лежерно, но напред.

След Дуомото попаднахме на много оживена улица, която е нейно продължение след площада. После научих названието й от картите в интернет - Vittorio Emanuele II. Красиво облечени италианци, богато украсени витрини на магазини, глъч, но някак приглушена от неделния следобед, който ти налага да намалиш ритъма и скоростта. Точно обратното на това, което правят във Ferrari.

През 2015 година Милано ще бъде домакин на най-голямото световно изложение World Expo и рекламите за това събитие са буквално на всяка крачка.

По улицата имаше транспаранти и знамена на държавите. Седнахме да си починем и да погледаме минаващия народ. Оказа се, че сме точно под българското знаме. Малките италианчета сочеха над нас (ние затова и погледнахме нагоре), бъркайки техния трибагреник с нашия, а майките им обясняваха разпалено, че това не е символът на тяхната родина.

Името на същия италиански крал носи и прочутата покрита търговска галерия, изпъстрена с шикозни магазини, кафенета и книжарници. Не пропуснахме да застанем в центъра й, да огледаме красивите мозайки под краката си и да вдигнем поглед към остъкления таван, изрисуваните сводове и покритите с реклами стени. Няма как да не забележиш интересното съчетание на архитектура, история, религия, търговия и мода - типично по италиански, и по-скоро по милански.

Разхождахме се из града, по огромни булеварди, по малки улички със сгради - разноцветни, с цветя по прозорците, по южняшки уютни, с познатите от италианските филми вътрешни дворове и тераси с прострени на въжета дрехи.

Виждали ли сте посадено дърво на покрива? Ако не сте – отидете на площад Гарибалди, обиколете паметника, за да го видите от всички страни, и преди да се огледате в красивия фонтан, се обърнете с гръб към него и замъка.

А сега вдигнете глава. Е, там е – на покрива има цяла гора, оградена от също толкова зелените комини на красивото здание.

Замъкът Сфорцеско - още едно творение, което буди възхищение и доставя огромна естетическа наслада на гостите на Милано. Кули, крепостна стена с бойници, огромен ров, потънал в зеленина, където днес влюбените се целуват, форми и украшения, за които човек би казал, че не са достойни да красят обикновена крепост и изглеждат разточително и неуместно. Не, моля ви, те не изглеждат разточително и неуместно, а приказно! Гениално и грандиозно е, като Леонардо да Винчи. Явно това е Италия!

Като естествено продължение на замъка се явява един огромен парк – името му е Семпионе. За съжаление точно в неговото начало се изчерпаха две важни за пътешестеника неща – силите и SD картата на фотоапарата. А и трябваше вече да издирим местонахождението на хотела за следващата нощ.

Пътьом минахме през Аквариума на Милано, помещаващ се в старинна красива сграда с шадраван с яркочервени рибки в него.

Оказа се затворен за посетители в понеделник и набързо уточнихме с уредника следващото ни посещение. Тук, пред Аквариума, се срещнахме случайно и с единствените българи, които видяхме в Италия. И така настъпи значителна промяна в първоначално нахвърляния план на пътешествието. Чувайки родна реч, си позволих да заговоря семейството, което беше пред нас. Обменихме информация кой накъде е тръгнал. На другата сутрин те заминаваха към Рим с влак. Дамата, която смело мога да нарека магеланка по дух, ни разказа как за един ден можем да отидем до езерото Лугано в Швейцария. Каза, че лично го е пробвала при предишно посещение. Знаех за езерата, които са в Северна Италия и преминават в Южна Швейцария, и че не са толкова далеч. Даже обмислях подобен вариант за следващото посещение на Милано, но с кола под наем. С леко недоумение, но и с интерес заслушах обяснението, че и за по-сигурно, за да не изпусна и последната подробност, го записах на диктофона на смартфона. Оказа се, че всяка сутрин от Централна гара тръгва автобус, който пътува до Кампионе д‘Италия на езерото Лугано и в късния следобед се връща обратно. С него пътуват потенциалните клиенти на тамошното казино. Последваха подробности за мястото и времето на тръгване на въпросния автобус. Разделихме се с пожелания за прекрасни изживявания. След леко колебание и обсъждане решението бе взето - на другия ден, който беше предвиден изцяло за Бергамо, ще ходим в Швейцария. Всъщност последното се оказа не точно така, защото градчето по статут си е италианско. Нищо че е като малък оазис насред изцяло швейцарска територия, а номерата на колите са швейцарски.

Все пак предстоеше да преминем през територията на конфедерацията и естествено нямаше как да не го обявим с гордост за първото ни посещение в красивата Швейцария. Нямаше да има и кой да го оспори впоследствие с разни повърхностни и ехидни подмятания - "Ама вие май само сте минали през/ покрай Швейцария." . Само да бяхме успели да се организираме, за да посетим, макар и за час, и градчето Лугано. Зависимостта от транспорта за връщане обаче ни възпря. Разположено на отсрещния бряг и свързано с мост, швейцарското градче беше удостоено единствено и напълно заслужено със значително количество фотографирания. Засега. Нали знаете - има и втори шанс, и то, надявам се, съвсем скоро.

Но за едни от най-спокойните и най-съзерцателни часове от моя живот в текст и в картини – в следващата част. А Милано ли? Заслепени от ослепителните езерни води и от швейцарската природа, няма да е справедливо да не отдадем дължимото на особената му пищна, властна, модна и старинна, важна и забележителна хубост.

Част 3. Езерото Лугано. 

Лугано. Интересно как едно име, което току-що си чул, може да преобърне донякъде представата ти за света и за живота.

Още в първите мигове, зървайки през прозореца на автобуса ширналото се в далечината езеро Лугано, осъзнахме, че тук не може да са в сила законите на цивилизования, урбанизиран свят. Или ако имат някаква власт, тя ще е само за да внесат необходимия уют и комфорт в живота и после да те оставят сам.

Да те оставят сам да усетиш и да се наслаждаваш на природата - вглъбено или не, с притихнало благоговение или не, с прекалената и даваща повод за насмешка в нашия век доза романтизъм или не, с наркоманна екзалтираност или не, но ...сам и единствено в този момент.

В автобуса от Милано се качиха 3 (три!) двойки възрастни, очевидно освободени отдавна от всякакви трудови повинности италианци. Облечени бяха с най-новите си дрехи и личеше, че са тръгнали да се забавляват и да убият един ден от живота си, като похарчат известна сума пари там, в казиното на Кампионе д‘Италия, според някои най-голямото в Европа. Това "там", където ни откара автобусът, за нас беше друг свят – красив, приказен, фееричен, подреден, пищен и спокоен и естествен като прородата, около която и в чиято чест е създаден. Нищо общо с Италия, нищо общо със забързаното и пренаселено Милано.

И ето, че вече сме на брега на езерото Лугано. Точно така си го представях от стиховете на Пенчо Славейков, нито повече, нито по-малко. Огромната и красива сграда на казиното зад нас ни напомняше, че все пак не сме се пренесли изцяло във времето на модерния поет. Няма такава картина, няма такова усещане! Езерото се е ширнало на километри пред теб, отсреща са планинските склонове на Алпите, в далечината се вижда градчето Лугано, а около теб красиви паркове и китни вили. Съвсем наблизо във водата плуват патици. Тихо, спокойно, някак замряло и дори пусто е всичко в ранния следобед. Упоен от уханието на цветята в дворовете, надничайки с фотоапарат над стрехите към синьото на езрото, се чувстваш чист, прозрачен и красив като капка, капка от омайното езеро Лугано.

Скоро от далечината се появяват платноходки, малки, сякаш като играчки. Под зоркия поглед на своя треньор ги управляват спокойно и уверено още по-малки швейцарчета.

От време на време водите на езерото се разцепват от моторни лодки, които ни напомнят, че могат да ни отведат до отсрещния бряг. Не, часовете ни в този рай са преброени с точност до 10 минути – в 16:50, а не в 17:00 трябва да бъдем по швейцарски точно на паркинг 5 до автобуса. За жалост не живеем тук, не сме дошли за месец в една от многото накацали по склона и надвиснали любопитно над водите на езерото къщички с разкошни цветни градини и „най-отбрани“ коли пред тях. (Нали се сещате – малка спретната къщурка с две КОЛИ отпред!). Ние просто дойдохме от друг свят за миг и този миг отлита - връщаме се пак там.

Не твърдя, че същото не може да се преживее и в Родопите, и в старопланинско селце, и на Рилските езера, и къде ли не. Но за мен в онзи миг емоцията се казваше Лугано. Ще се върнем още веднъж там. Трябва да влезем в старата църква, кацнала на склона, с чудните фрески, и в казиното, което, оказва се, съвсем не е наш съвременник, а е построено и функционира още от началото на 20-ти век. Ще пребродим пак малките стръмни улички, впиващи се в планината с прокопани тунели и водещи до импровизирания плаж на брега.

А вече знаем откъде тръгва и автобусът за градчето Лугано - да прескочим набързо.

Засега обаче ни предстои обратният полет към дома. Дали ще успеем да видим и част от Бергамо? Многото прекрасни впечатления на различни пътешественици от малкото градче събуждат и нашето любопитство. За съжаление времето отново е ограничено. А както предстоеше да се убедим, и подвластно не само на нашите желания, но и на непредвидени обстоятелства, изникващи по пътя. Донякъде в това е и чарът на самостоятелните пътувания по света.

Част 4. Бергамо.

Лугано леко, но безапелационно измести Бергамо в последния ни ден в Италия и го отложи за следващия път. За малкото италианско градче останаха няколкото вечерни и нощни часове, през които се бореха да вземат надмощие желанието ни да се докоснем до атмосферата му и необходимостта да си изясним с какво, откъде и кога е най-добре да се придвижим до летището. На пръв поглед лесна задача, второто ни изигра лоша шега и късно през нощта нанесе решаващия си удар.

До Бергамо решихме да вземем влак от централната гара на Милано. Идеята, по магелански проста, гласеше, че "тъй и тъй имаме време до сутринта, когато трябваше да отлетим за София, защо да не разгледаме, доколкото можем, и Бергамо". Оказа се неосъществима или поне не без предварителна подготовка. Ще се наложи за следващото ни пътуване да си науча наизуст урока по Бергамо - разписанието на градския транспорт в късните часове на деня, особено в частта му с уточненията със звездички, чертички, параграфи и букви. Те бяха причината за тоталното объркване, в което попаднахме около полунощ.

Милано-Бергамо се обслужва от регионални влакове на всеки половин-един час. Разстоянието е 56 км и е отбелязано дори на билета, който струва около 5 евро. Билети могат да се закупят от касите на железопътната гара, но предпочетох да изпробвам втория вариант - self service или чрез автоматите в салона за продажба. Последователно се задава направление, дата, час, класа, начин на плащане, въвеждаш данните за кредитна карта и... получаваш билета си. Точно, лесно, без опити за общуване на италиански език в обяснение на желанията си. Интересно е, че билетът трябва да се валидира преди да се качите на влака. Точно пред перона, от който заминава влака, има машинки, в които се поставя картончето и то бива маркирано за предстоящото пътуване. А иначе, както и пише на него, билетът е валиден за месец напред.

Между двата града пътуват обикновените влакове Trenord, а не високоскоростните "фресии", "бианки" и "роси". В тях няма интернет, вагоните са на два етажа, а тоалетните (огледало за качеството на всяко помещение) си бяха направо по български неугледни и дори... тъмни. Все пак след около 40 минути вече се любувахме на залязващото над Бергамо слънце.

Нямаше време за Стария град, за фуникуляра, който само успяхме да зърнем, за изгледи отвисоко. Направихме почетна разходка по главната улица, колкото да се ориентираме за следващото ни посещение.

В желанието си да видим повече обаче, сам си изиграх лоша шега. Автобусът, който пътува до летище Орио ал Серио е с номер 1, но...само със знак "самолет" и непременно син на цвят. Това разбрахме с питане и от разписанията, които иначе са на всяка спирка.

Решихме, че можем да се качим от всяка спирка. Значи все пак можехме да го комбинираме поне с разходка до долната станция на фуникуляра.

Оказа се обаче, че предпоследният автобус, който е около полунощ, не минава оттам. В един момент попаднахме в патова ситуация - да чакаме автобус за летището на погрешната спирка в другия край на града. Осъзнаването дойде доста късно. И питането не помогна - младежи несъзнателно ни дообъркаха, безсилни и те да се ориентират в забележките под линия в разписанието. Резултатът - обратно до гарата "в гонене" на последния за деня автобус 1 с бленуваното "самолетче".

И един час време след полунощ, прекаран на спирката до гарата в типичната за тези места компания на съмнителни личности и в терзания относно точността на обществения транспорт - ще го има ли, или няма да го има. Имаше нездрави опити за контакт от чернокожи тъмни "босове", търкалящи се по тротоара пияници, шоу със събаряне на контейнери - въобще не беше най-прекрасният завършек на иначе прекрасния ден. За да не изглеждат нещата само черно-бели, а и все пак сме в голям европейски град, да спомена за появата на полицейски патрул, който пообиколи около гарата, и след запитването ни ни увери в действието на разписанието.

Автобусът пристигна точно на минутата. И като премина с тържествено бавна скорост през всички крайни квартали на Бергамо и през околността му, ни отведе на летището. Нещата отново бяха на мястото си. Тук всичко бе познато и същото като преди няколко месеца. Преживяваното отново предизвиква по-малко емоции. Пък и колко да бяха останали след среднощния бергамски екшън.

Очакваше ни една безсънна или "полусънна" нощ със стотици непознати от цял свят. Много от тях бяха налягали по земята в най-причудливи съчетания и пози. Един младеж даже беше заел мястото под седалката ми и спеше по корем непробудно, събул обувките си и прегърнал раницата. Утро, административно оживление, новите вестници, ароматно сутрешно кафе и... време е да затворим кръга! - жадуваният полет до Букурещ, а, пардон, до София.

Бергамо - предчувствам неимоверното удоволствие на мига, когато ще се завърна в това забележително градче и ще застана ето тук:

Не виждате ли колко е загадъчно, красиво и примамващо, като самото Бергамо може би! Да ме чакате и вие там - пожелавам ви го! И да поемаме нагоре! И пак през нощта, за да има магия!

Част 5. Халкидики. 

Не, любимите ми Гърция и Халкидики (то за кого ли не са!) са съвсем друга тема. Някак не върви да я пришивам тук, в края на пътешествието до Милано само защото са хронологичното му продължение.

На друго място и по друго време ще е този разказ за една толкова слънчева, гостоприемна, синя и топла страна, побрала сякаш в себе си всичките плажове на света. То бива бива плажна ивица, ама като тяхното чак не бива. А пък ние като сме казали Слънчев бряг, та Слънчев бряг.

Нека вече да дам почивка на пръстите си, стиснали мишката, тъй както Паисий перото. След краткото, изпълнено с много нови впечатления пътуване до Милано, отдъхнахме и ние: в Геракини, на любимия ми Сани, в началото на Атон, по новооткрити за нас плажчета на Касандра и Ситония, кое от кое по-приказни. А и похапнахме, и пийнахме, и подсладихме с тортички с кадаиф в известната на българите сладкарница в Никити - все в чест на пишещия рожденик.

Който иска да погледне фотоалбума, но защо да се дразни излишно. По-добре е да стяга багажа и да поема натам. "Слънцето пече, пече, пече..."

И наздраве с изстуденото бяло винце, армаган от сърдечния ни домакин Янис в Геракини! По-вкусно е и по-ценно от италианската брасеола, но не и от капучиното им. 

Отпиваме от него на българска земя и ни е кеф да си спомняме за Букурещ, за Милано, за Кампионе д'Италия и Лугано, за Бергамо, за Геракини, Сани и Атон.

Наздраве, приятелю Янис!

"Барба Яни..."