По ръба на Южна Трансилвания.

                               Част ПЪРВА.

Укрепените църкви на саксонска Румъния.

Пролетта вече бе настъпила, а идването й вещаеше нови приключения. Този път се бяхме ориентирали към северната ни съседка, а обиколката ни щеше да се осъществи по стъпките на румънските замъци и дворци, които за щастие не бяха никак малко.

По принцип авантюристичните ми спътници, този път сякаш подходиха малко лежерно към подготовката за пътуването и някак си от само себе си решиха, че ще се ходи към старинния Брашов, красивият Пелеш и всеизвестният Бран. Този маршрут не бе лош, но лично на мен ми се струваше прекалено тривиален. Искаше ми се да направим нещо малко по- различно.

Пътешествието, което предложих, бе да се спуснем на север по румъно – молдовската граница към град Яш. Така щяхме да минем по стъпките на българските харамии през Браила и Галац, да направим Делтата на Дунав и от там по пътя за град Яш да разгледаме няколко известни замъка. Според мен идеята си я биваше, но скоро усетих, че ентусиазма не е на топ ниво.

Реших да не се налагам, така че приех предложения компромисен вариант, при който щяхме да се плъзнем по ръба на Южна Трансилвания и от саксонския Сибиу щяхме да достигнем до Хунедоара и невероятния замък „Корвин“:

Сред целите ни влизаха и непристъпната крепост на Дева, древната дакийска столица Сармизегетуста, Музеят на румънското село „Астра“, множество укрепени църкви, както и редица други по-малозначителни обекти.

Като цяло пътешествието ни щеше да изглежда по следния начин.

Най-после времето за потегляне дойде. Освен моя милост, в състава на малката ни групичка влизаха Андро, неговата нова приятелка Гери и Митко, който някак си бе придумал жена си да остане на топло в София, докато той митарства по румънските пътища.

Времето, с което ни посрещна Румъния бе мрачно и хладно. Към нас се придвижваше тежка купесто-дъждовна облачност, която не предвещаваше нищо добро. Гери се бе подготвила за тежка арктическа зима. Митко след поредния разговор с жена си, бе вдигнал кръвно, така че дори и раздърпаната му моряшка блузка му бе отесняла. А в цялата картинка, Андро сякаш бе най в час с цялата тази работа.

Фериботът между Оряхово и Бекет минаваше на всеки два часа, а ние бяхме уцелили пристигането му. Заедно с нас се качиха няколко автомобила пълни с български туристи, както и два тира, така че палубата бе полу празна.  Докато правехме лежерни снимки на българо-румънския бряг, вниманието ни бе привлечено от необикновен пътник.

Андро толкова се впечатли от породистия овен, че му направи цяла фотосесия. След десетата снимка, решихме деликатно да го отстраним, защото собствениците на породистото животно вече започваха да забелязват нездравия интерес на нашия приятел към техния пръч.

Фериботът най-после акостира в Бекет и бе време да слизаме. Първата ни работа на румънска земя, естествено бе да се снабдим със седмична винетка, която в Румъния за щастие представлява обикновено листче хартия. Така досадното задължение за лепене и най- вече за разлепяне бе избегнато.

След около час вече се движехме по поречието на живописната река Олт. Скоро достигнахме и град със странното име Римнику Вълча, което побългарено може би трябваше да означава „Римските вълци“! За „Добре дошли“ ни посрещна огромен металургичен комбинат. Андро побърза да определи града като българския Перник. Всъщност, разположения в полите на Карпатите град, не бе никак лош.

След Римнику Вълча започна бавно планинско изкачване. Пътятсе виеше по поречието на река Олт, а времето ставаше все по- приятно. И докато си говорехме, че ще пристигнем в Сибиу много по- рано от предвиденото, някъде около Чорбу движението внезапно замря.

В последствие разбрахме, че тежка катастрофа е запречила пътя. След забавяне от около два часа най- после потеглихме. Пътуването ни обаче не продължи дълго, защото Андро си бе наложил стриктна диета, в която задължително влизаше следобядна чорбица. Решихме да не му кършим хатъра, така че спряхме на първата крайпътна кръчма.

Сервитьорът сякаш бе излязъл от филм на Емир Костурица. Много висок и много слаб, мургав, но със сини очи и големи мустаци. Докато чакахме поръчката Андро реши, че би било жалко да рискува похабяването на специалните си сандвичи с лидълска шунка и взе, че ги изяде. Това, разбира се, ставаше тайно. И докато Гери се червеше, а Андро мляскаше сладко, скрит зад малкия й гръб, ние пообиколихме наоколо, но не открихме нищо интересно.

Най- после продължихме към Сибиу. С всеки изминат километър навлизахме все по-дълбоко в недрата на Карпатите. Някой изказа мнение, че тази планина изключително много прилича на нашите Западни Родопи. Нямаше как да не се съгласим.

Междувременно Андро бе прочел отнякъде за музея „Брукентал“ в Сибиу и не спираше да ни го рекламира. Не, че имахме нещо против този музей, но точно по пътя ни, се намираше малкото селце Чиснъдие, което бях отбелязал с голяма червена точка в саморъчно изготвената ми карта.

Това бе първата ни спирка в Румъния и именно там се сблъскахме за пръв път с истинското лице на другата Румъния. Тази, която се простираше отвъд Карпатите и бе тясно свързана с историята и културата на Западна Европа.  

Макар и да бяхме проучвали историята и забележителностите на региона, селцето истински ни изненанда. Знаехме, че областта е населена от саксонци. Привлечени от богатите залежи на желязна руда, те населили тези диви земи още в началото на XII в. и така до наши дни.

Влиянето им бе повече от очевидно. С малко повече въображение, спокойно бихме предположили, че сме в подножието на австрийските Алпи. Нямаше съмнение, че парите излети от Европа, точно за този регион, са грандиозни, но за разлика от другаде, явно местната общност ги бе използвала по предназначение. 

Основната забележителност, която посетихме бе укрепената църква на Чиснъдие. Бързо щяхме да установим, че целият регион е пълен с т.нар. „укрепени църкви“.

„Укрепените църкви“ са изключително характерни за този регион и водят началото си от периода на религиозните войни раздирали Германия в продължение на столетие. Саксонците от региона били протестанти – лютерани, а другата част от саксонците, които населявали територията на днешна Румъния, в районите на Тимишоара и Арад били католици. Това ги правело най- ревностни врагове. Укрепените църкви били техните крепости. Като мъже, интересуващи се от битки, замъци и крепости, коментирахме как е възможно тези в общи линии елеметарни крепостни стени да удържат на непрестанните атаки от заобикалящите ги отвсякъде врагове? Всъщност се оказа, че отговорът е съвсем прост. Скрити между склоновете на Карпатите, тези селища бяха естествено укрепени. Освен това характерното за периода феодално делене, не е позволявало събирането на големи армии. Враждуващите фракции като цяло са били доста малки. Всеки воювал срещу всеки. В общи линии битките се водели между леко въоръжени селски милиции. Така елемнтарните стени, които пазели църквите били достатъчни, за защитата на местната общност, в едно с религиозните й традиции.

И понеже по пътя ни към Сибиу се намираше и селцето Чиснъдиоара (брат-близнак на Чинсъдие), по- известно като Михелсберг, решихме да се отбием и там.

Тук ни очакваше поредната укрепена църква. Подлъгана от високия ми ръст и светлата коса, продавачката на билети ме заговори директно на немски. Явно германците, посещаващи областта бяха в изобилие. Още с влизането ни в парка, водещ към църквата, започна да ръми. Нещо, с което идните дни трябваше да свикнем.

В интерес на истината нито Чиснъдиоара (Михелсберг), нито укрепената й църква се оказаха толкова впечатляващи, колкото Чиснъдие.

Това, което ни впечатли най- силно бе вътре в църквата, където се сблъскахме със страховитата сеч на Първата световна война. Като част от Австро-унгарската империя, местното население бе взело много активно участие във войната.

Свидетелството бяха паметните плочи на над 250 млади мъже от местността, загинали в рамките само на 4 дни в едно от най-тежките сражения на Първата световна война.

Когато излязохме от църквата бе спряло да ръми, но ние вече бяхме разгледали каквото трябва, така че се насочихме към Сибиу.Там щяхме да се настаним буквално в двата края на града. Понеже се бутахме с избора на дестинация до последния момент, 93% от местата предлагани през booking.com бяха заети за нашите дати. Като капак на всичко се оказа, че около хотела на Андро и Гери строяха железопътна линия. Навигацията се оказа напълно безпомощна, а обясненията на местните все не можеха да ни изведат на правилния път. На няколко пъти виждахме ясно хотелчето, но Андро категорично отказваше да спрем „толкова далеч“ и да газим през „невероятната калотия на този диваковец“. След 30-минутно въртене най-после бяхме пред централния вход на хотела, където Гери и Андро щяха да нощуват. Двамата с Митко се отправихме към противоположния край на града.

Още след първия завой обаче трябваше да се върнем. По думите на Андро „покривът в стаята им бил паднал“. С нескрит интерес отидох да проверя има ли затрупани. Всъщност от тавана се бе откъртила съвсем малко мазилка, но в представите на Андро грозящата ги опасност бе повече от сериозна. За щастие, собствениците бързо се съгласиха на отбив в цената, така че нашия човек все пак реши да рискува безценния си живот.

Най- после и двамата с Митко можехме да помислим за собственото си настаняване. Насочихме се към предградието Шелимбар. Там бяхме запазили някакъв апартамент, който на снимките изглеждаше наистина добре. Скоро щяхме да разберем, че всъщност ще бъдем нещо като квартиранти, защото собствениците, младо момче и момиче, просто си живееха там...

Част ВТОРА.

Сибиу – Саксонската перла на Южна Трансилвания.

Апартаментът в Шелимбар се оказа много шикозен. Собствениците щяха да ни бъдат съквартиранти, а леглото ни бе огромна спалня. Като цяло всичко бе ОК, така че изкарахме в сладки приказки до 3 часа след полунощ.

Утрото на втория ден настъпи бързо, така че бе време да ставаме. Времето отново бе начумерно. Андро и Гери дълго се колебаха дали да излизат от хотела, но накрая решиха да рискуват. Програмата ни за деня трябваше да започне с обиколка на Сибиу. До скоро това име не ни говореше нищо. Скоро обаче щяхме да разберем, че това е град със стара и славна история, като в някои периоди от своето съществуване този град е бил сред водещите на стария континент. През XIV век Сибиу е бил един от 7-те най-важни етнически немски града. А в началото на XX век е бил втория град в Европа използвал, задвижван от електричество трамвай. И въпреки, че Чаушеско е мразел този град и е полагал умишлени усилия да го обезличи, Сибиу е запазил своята самобитност и култура.

Обиколката на Сибиу започна с един от символите на града– старата крепостна стена, която в миналото е обграждала целия град.

Вървейки по протежението на стената, скоро достигнахме и централната част на града. Тук някъде започна да ръми. Верен на опортюнистичния си нрав, Андро започна да ни убеждава, че ще бъде най- добре да променим плановете си и да отложим Музея на румънското село за по-подходящ момент.

За да не създаваме излишно напрежение тактично подминавахме все по- настоятелните му тиради. В началото си мислехме, че всъщност Гери се е изплашила от дъжда, а Андро е нейният рупор. Скоро се убедихме, че това май въобще не е така. Съвсем спокойно, Гери извади малък зеленикав дъждобран и невъзмутимо продължи да крачи под засилващия се дъжд. Докато вървяхме зад тях, не спирахме да сипем подигравки на Андров гръб, който пък тайно ни „хранеше“ пред Гери.

Разхождайки се из центъра на Сибиу се чувствахме навсякъде другаде, но не и в Румъния. Сградите бяха подредени, красиви и поддържани. С всяка изминала крачка се убеждавахме, че тази област, макар и намираща се на изток, културно винаги е била от западната част на Европа.

Покривите на сградите бяха много стръмни, което ни навеждаше на мисълта, че в този регион явно падаха доста снегове. И за да не губят излишно пространство, местните бяха създали свой вид архитектурна забележителност, известна като т.нар. „котешки очи“.

От двете страни на централния площад се намираха два от символите на града - „Часовниковата кула“ и „Железният мост“, който е и първият по рода си в Румъния. Всъщност мостът е нищо и никаква атракция, но действа като истински магнит за туристите.


Саксонската връзка на града бе видна дори от шахтите му, където бе изписано Сибиу – Херманщад. Указаната година бе 2007г., когато Румъния става част от Европейския съюз, а Сибиу е  избран за културна столица на Европа.

Обиколкатана ни завърши с внушителната лютеранска катедрала. В суматохата на бягащите от дъжда туристи, дори не разбрах че качването на кулата е платено. Сякаш някакво бабе се опита да ме заговори нещо, но в бързането въобще не му обърнах внимание. Въодушевен от непукизма ми Андро също бе решил да мине гратис и ме следваше неотклонно. Бабето, обаче бе смело и с риск да бъде стъпкано от напиращата тълпа, препречи тясната стълба. Нашият човек трябваше да плаща. С периферното си зрение видях, че долу панаирът става все по-голям. Андро махаше едра банкнота, а бабата нещо му обясняваше, вероятно, че няма дребни. Междувременно задръстването ставаше невъобразимо. Реших, че има моменти, в които човек трябва да се оправя сам, така че продължих нагоре.

На гърба на катедралата пък се натъкнахме на някакъв окултен дървен стълб, с неизвестно нам предназначение.

Стълбът бе окичен с всякакви брадви, триони, пирони и други подобни, а на върха му имаше каменен барелеф на хвърковатото драконче, което явно играеше ролята на негов пазител.

И когато обиколката на Сибиу бе към своя край, времето като по поръчка се успокои и облаците започнаха да се разкъсват. Това ни даде надежда, че ще можем спокойно да разгледаме открития Музей на румънското село, наречен „Астра“. Явяващ се най- големия открит музей в Европа, той твърдо влизаше в плановете на пътешествието ни.

Скоро се озовахме и пред него. С входа си от 17 леи (около 8 лв.), този музей бе един от най- скъпите ни обекти. Музеят е наистина много голям. Безброй къщурки, вятърни и водни мелници, обори и занаятчийски дюкяни от всички краища на Румъния бяха изложени на наистина внушителна площ. Оценките за музея не бяха единодушни. Някои го харесваха много, но други го определяха като приятен парк, в който не бива да губиш повече от час.

Долу- горе същото се случи и с нашата до момента неразделна групичка. Докато Андро и Гери не останаха особено впечатлени и бързо се отдалечиха напред, аз и Митко разглеждахме чинно всяка къщурка, мелница или дюкян, като ни бе супер забавно. Междувременно отново заваля, но този път както си трябва. Това не попречи ни най-малко на настроението ни. Нахлузихме дъждобраните, а обиколката ни стана още по емоционална.

Скоро намерихме Андро и Гери, които се бяха подслонили в една от намиращите се в парка кръчми. Андро не спираше да ни убеждава, че нататък няма нищо интересно, като искаше да си ходим, за да разгледаме музея „Брукентал“. Митко невъзмутимо му отговори да си вземе такси. Андро се ядоса и започна да го обвинява, че го е прецакал с пътя и ще иска ново разпределение на парите за гориво. И както много пъти в подобни случаи стана една, дето не е за разправяне.

От тук нататък Митко бе непреклонен и въпреки, че Андро и пригласящата му с половин уста Гери, го заляха с безброй оплаквания колко мокри им били „крачката“, бе решил да разгледа парка до край. В интерес на истината, аз също държах да разгледам парка, който ми допадаше страшно много.

След като направихме пълна обиколка се настанихме под огромния навес на една от кръчмите, намиращи се в парка.

За лош късмет, до нас се намести многобройна организирана група, която явно бе с предимство при поръчването. Така че поръчката ни се забави страшно много. Докато обсъждахме видяното, за наша най-голяма изненада, Андро изскочи от някъде и отново се нахвърли върху нас с въпроса колко още ще ни чакат? Появата му истински ни изненада, защото мислехме, че двамата с Гери отдавна са си тръгнали. Забавянето на поръчката ни допълнително нагнетяваше обстановката. Накрая искрено ядосан Андро помъкна Гери навън, с идеята да хващат автостоп до Сибиу. Решението му за пореден път ни изуми, защото дъждът не спираше, а хотелът им бе забутан в един от крайните квартали на града. По някое време явно и той се бе усетил, защото след известно време отново се появиха. Настаниха се до нас и докато Гери запазваше някакво хладнокръвие, Андро правеше нацупени физиономии, с които само допълнително ни развеселяваше.

Най- после ни бе сервирано. Ядохме възможно най- бързо и се отправихме към Сибиу. Музеят на румънското село обаче ни бе глътнал целия следобед. Музеят „Брукентал бе затворил, но Андро сякаш вече бе приел тежката си съдба и не каза нищо по въпроса.

Междувременно видяхме две много симпатични ретро фиатчета.

Това бе Фиат 500 и двете колички се бяха събрали на едно място за паркиране. Всичко по тях бе миниатюрно и симпатично. Олицетворение на времето си, те говореха за едно общество, което е харесвало обикновените неща, които са били конструирани с цел просто да си вършат работата. Нещо, което трудно можеше да се каже за съвременната ни действителност.

Свечеряваше се, а след този дъждовен ден всички бяхме уморени и мокри. Затова предпочетохме тази вечер да не ходим никъде. Оставихме Андро и Гери в хотела им, а ние се насочихме към нашите съквартиранти в Шелимбар, където ни очакваше удобната ни спалня…

Част ТРЕТА.

Пътят към Хунедоара – Слимник, Килник и непристъпната Дева.

Третият ден от нашето пътешествие щеше да бъде доста натоварен. Придвижването ни от Сибиу до Хундеоара не ни притесняваше oсобено. Проблемът бе, че по пътя бяхме набелязали цели 4 обекта.

Първа в списъка ни бе крепостта над с. Слимник или казано по саксонски Столценбург. Тя се намираше на 20-тина километра северно то Сибиу, така че придвижването ни отне не повече от 15- 20 минути.

Селото бе китно, зелено и подредено. Нещо, което вече никак не ни изненадваше. За пореден път си говорехме, че ако не знаехме къде сме, спокойно бихме предположили, че пред нас са полите на австрийските Алпи.

Крепостта естествено бе саксонско дело и съществуваше още от XIV в. Поради падналия дъжд подстъпите към нея се бяха превърнали в истинска калотия. Докато щурмувахме върха тайно хвърлях погледи към нашата вклюбена двойка очаквайки избухване, но всичко мина що-годе нормално. Казано с други думи, Гери дърпаше напред, а Андро не спираше да кълне времето. Докато се радвахме на безкрайния му оптимизъм, най-после стигнахме.

Крепостта бе по- скоро в руини, но това не й пречеше да изглежда внушително.

В пристройките към крепостта бе настанено семейство, което поддържаше моравата и източната бойна кула, която играеше ролята на извисяваща се над околността камбанария. Нашето посещение бе по времето, през което се удряха камбаните, така че дори имахме възможност да ги подрънчим. Андро бе уловил въжето на най- голямата камбана и така, яростно я тресеше, че по едно време се притеснихме да не изхвръкне от някой бойник.

Междувременно в по- закътаната част от крепостния двор, семейството си бе устроило средновековно крепостно стопанство, където се отглеждаха кокошки, пуйки и малки прасенца, които бяха големи сладури. Непосредствено до тях разсада си очакваха и няколко току-що прекопани лехи.

След разглеждането на крепостта, отново се върнахме на пътя за Хунедоара, където ни очакваше отбивката за с. Кристиан и укрепената му лютеранска църква. В интерес на истината, този обект, ни впечатли най- малко от всичко, което бяхме видели до момента.

С изключение на старата бойна кула, която пазеше входа на църквата, всичко останало изглеждаше някак си прекалено ново. А може би поредната укрепена църква вече ни идваше в повече.  Ако не друго, то поне разбрахме какво е предназначението на голямото табло с числа, което неизменно присъстваше във всяка подобна църква. Обясниха ни, че в тези църкви богомолците пеят църковните псалми заедно с хора, а таблото с числата показва номера на псалма. Така всеки присъединил се към литургията знае къде да отвори книжката с църковни песни, за да се включи в пеенето.

Някъде по средата на пътя, трябваше да се отбием за следващия си набелязан обект, който бе църквата – крепост в с. Килник. Този вид забележителности вече ни бе поомръзнал, но изчетените в интернет суперлативи все пак успяха да ни принудят да се отклоним. Някои дори си позволяваха да я наредят сред десетте най- големи забележителности на Румъния.

Още на входа ни посрещна пъстра тълпа от съвременни номади (роми), които явно бяха окупирали местната територия. Беше повече от очевидно, че вече излизахме от саксонската част на Румъния. Именно тук научихме и за унищожителната политика на Чаушеску, свързана с разселването на местното немско малцинство. Възползвайки се от глада за квалифицирана работна ръка, обхванал Съветския съюз, Чаушеску прави всичко възможно, за да насочи немските си кадри извън границите на Румъния. И докато местните семейства работят в Съюза, Чаушеску заселва региона с множество цигани от Влахия. 

Самата църква – крепост е наистина сред най- забележителните обекти от своя тип. Е, трудно бих я определил като част от 10- те най- големи забележителности на Румъния, но в Топ 10 на Трансилвания със сигурност се класираше.

Разходихме се по прясно окосената морава, изкачихме  бойната кула и намиращата се срещу нея камбанария, и вече бе време за тръгване.

Този ден, който по предварително разписание трябваше да бъде тежък и изнурителен, всъщност се оказа изключително приятен. „Ядяхме“ забележителностите като топъл хляб, времето бе перфектно, а тежките думи от предходния ден вече бяха част от далечното минало.

Следващата ни спирка бе Дева. Знаехме, че някъде над града има крепост, но това което ни посрещна бе наистина зашеметяващо. Каменният мастодонт се виждаше ясно от поне 20 километра. В един момент дори си помислихме, че не е изключено това да е замъка „Корвин“, който бе главна цел на пътуването ни. Кафявите указателни табели бързо разсеяха първоначалните ни съмнения. Това бе крепостта на Дева, но видът й предвещаваше малък джакпот.

Скоро обаче разочарованията започнаха да следват едно след друго. След като най- после се настанихме на паркинга под крепостта, се оказа, че освен фуникулара или телекабината, както и викаха румънците, няма никаква друга възможност за качване. А опашката се виеше, ли виеше!!! В Дева имаше някакъв местен празник и бе дошъл народ от цяла Румъния. Бяхме изтеглили късата клечка.

След повече от час, дойде и нашия ред. Натъпкаха ни сред последните. Фуникуларът скърцаше и тракаше, но продължаваше да крета бавно напред. Преградата между нас и бездната бе само една паянтова врата. Андро не спираше да се оплаква, че нещо го ръчка в гърба. Успокоих го, че да го ръчкат в гърба е по-приемлив вариант в сравнение с някои други. По-притеснително стояха нещата с Гери, която май, че бе пред задушаване. Най- после фуникуларът спря. Тълпата ни изхвърли навън като вулкан, събирал напрежение поне милион години.

Вече бяхме горе и след преживяното нищо не можеше да ни спре. Тук обаче ни посрещна изненада. "Кастелул Дева" бе действащ строеж!!!

Е, панорамната гледка на ширналия се пред нас град, не бе лоша, но не затова изтърпяхме толкова изпитания.

Самата крепост е построена през XIII в. и е имала за цел да спира многобройните монголски нашествия. Най- тежките времена за нея обаче настъпват преди около 150г., когато е била използвана като склад за боеприпаси. След тежък инцидент, крепостите стени почти се разпадат и едва към настоящия момент, с помощта на европейско финансиране на стойност от почти 5 млн. евро, текат сериозни възстановителни дейности.

Повъртяхме се малко горе и решихме да слизаме. За щастие слизането бе много по-безпроблемно от качването и скоро бяхме отново в града. Насочихме се към централната му част, където трябваше да се намира дворецът „Магна Хурия“, известен още като „Великия двор“. Там трябваше да се помещава и Музея на древните даки, за който Андро буквално ни бе проглушил ушите по време на пътя. 

Самият дворец, макар и отлично реставриран бе по-скоро семпъл.

Изложените археологически и исторически експонати не бяха никак малко, но основните колекции бяха от периода, в който римляните бяха владели областта. На практика по значителните останки от цивилизацията на древните даки се брояха на пръстите на ръцете ни. Това леко ни разочарова, защото всички бяхме виждали римски колекции и то много по- богати от тези в „Магна Хурия“.

Сякаш най-впечатляващата част на Дева се оказа невероятният й парк.

В самия му край се намираше и статуята на великия Децебал, който бе водил тежки войни с Римската империя и то в годините на най- големия й възход.

В крайна сметка, след многогодишни сражения и тежки битки Децебал е победен и Римската империя превзема област Дакия. В чест на победата над даките, император Траян издига в Рим „Траяновата колона“, която се е запазила и до наши дни.

Що се отнася до самия паметник, леко ни учуди факта, че на него освен извисяващия се Децебал, бе изсечена и вълчицата със сучещите от нея Ром и Ремул. Някак си, символа на Рим и неговия кръвен враг Децебал, бяха твърде фрапираща гледка в един и същи паметник. Явно обаче румънците искаха да покажат, че имат общи корени както с даките, така и с римляните. Само по себе си, подобно твърдение е до голяма степен абсурдно, но ние не успяхме да съзрем никаква друга нормална логика.

След паметника на Децебал, минахме покрай сградата на общината, която бе настанена в най- внушителната сграда на Дева.

Следваше централната пешеходна зона, където бе пълно с народ.

Над целия град, доминираше грандиозната му крепост.

Дева празнуваше своя местен празник и почти целия град се бе изсипал в центъра. На градския площад бе издигната сцена, където постоянно се сменяха състави, представящи традиционни местни песни и танци.

Тук някъде Андро и Гери се отделиха от нас и изчезнаха в тълпата. После разбрахме, че Андро, гладен като вълк, е тръгнал да търси нещо за хапване. И всичко това, защото реши, че яденето на капака на колата пред крепостта на Дева е прекалено просташко за изтънчен джентълмен като него.  

Намерихме се пред фонтаните на Дева, които се извиваха в най- причудливи форми. Андро бе ял някакви сухи кебапчета и то без виличка, което за него явно бе голям проблем. Така че не преставаше да „нарежда“ красивото градче, което според него било румънския вариант на Радомир.  

За наша изненада, макар, че за този ден бяхме набелязали много забележителности, успяхме да разгледаме всичко, а като капак вървяхме отлично с времето. Това, което ни оставаше бе да се придвижим до близко намиращата се Хунедоара, където щяхме и да пренощуваме.

Част ЧЕТВЪРТА.

Корвин - непристъпният замък на Янош Хунияди.

В Хунедоара бяхме запазили стаи във „Вила Горунул“. Тя се намираше на едно от възвишенията на града, а характерния й ярко червен цвят ни помогна да я видим още от далеч. Вилата представляваше чудесно хотелче с големи и просторни стаи. И понеже всяка вечер си правехме импровизирана седянка, която продължаваше до посред нощ, задължителната тераса бе много, много важна.

Скоро щяхме да установим, че Хунедоара е град, почти пълно копие на Дева. Единствената сериозна забележителност на града бе замъка Корвин. Самият град бе чист и подреден, но като цяло изглеждаше доста семпло. Вечерната ни разходка включваше центъра на града, където най- голямо впечатление ни направиха поддържания градски парк и намиращия се в средата му православен храм.

След като обиколихме центъра и не си харесахме заведение, решихме да се обърнем към местните. Те ни препоръчаха някакъв ресторант, който обаче бe на около километър разстояние. След цял ден ходене, Гери се чувстваше крайно уморена, поради което решихме да вземем такси. Въпреки малкото разстояние, шофьорът не ни направи никакъв проблем и срещу символична сума ни стовари на уреченото място. След като хапнахме добре, отново с такси се върнахме в китното си хотелче, където откарахме на приятната си тераса до 2 през нощта.

Явно приятните емоции ни държаха свежи, защото на следващата сутрин станахме без проблем и след кратко приготовление се насочихме към замъка „Корвин“.

Намиращият се в непосредствена близост до града „Castelul Corvinilor” бе наистина впечатляваща гледка. Без съмнение най- внушителния замък на територията на Румъния. Всъщност този замък е унгарски, като в най-големия си разцвет е бил седалище на един от  големите национални герои на Унгария – Янош Хунияди. За период от 7 години пленник в този замък е бил и не кой да е, а Влад Цепеш – Дракула. След Първата световна война обаче Унгария губи огромно количество територии и замъкът остава в румънско. Унгарците толкова много страдат от загубата на замъка, истинска национална гордост, че построяват негово по-малко копие на собствената си територия.

След безбройното количество снимки, които нащракахме се насочихме към входната порта на замъка. За да влезем, трябваше да минем през дървен мост, разположен върху огромни каменни колони. Неприятно впечатление ни направи изградената малко в страни от замъка мина, чиито грозни вагонетки и порутени сгради, разваляха общата картина на величие и уникалност. Учуди ни и факта, че в предверието на замъка функционираха само 2 магазинчетa за сувенири, а като капак и самите сувенири бяха под всякаква критика.

Още на входа, като за изпроводяк ни посрещна залата за мъчения, откъдето се носеха ужасяващи стонове. Всъщност някога официалния вход на замъка е бил от другата страна, а настоящия вход, от където влизат  туристите е изграден на много по-късен етап.

Ужасни уреди и макети на измъчвани хора бяха разхвърляни навсякъде. Бяхме се върнали в една епоха, в която човешкия живот не е струвал и пукната пара.

Вътрешния двор на замъка се оказа доста по- малък отколкото очаквахме.

Сградите бяха от най- различни епохи и архитектурните стилове се преплитаха. Тук някъде Гери и Андро хукнаха напред, а аз и Митко се заехме с подробно и детайлно изследване на всеки кът и ниша на грандиозния замък. По всичко си личеше, че това съоръжение през цялата си история е играло ролята на боен замък, тип крепост. Залите бяха големи и просторни, но в тях липсваха богати и пищни орнаменти. По- скоро преобладаваше здраво дялания гранит.

Скоро се озовахме лице в лице и с палача на крепостта.

Скоро достигнахме и един от символите на крепостта - „Боядисната кула“. Със своите жълто-кафяви ромбоиди, тя явно се е откроявала от цялата крепост, а според преданията на ярка слънчева светлина буквално е светела и е плашела враговете още от далеч.

Под „Боядисаната кула“ се намираше „Мечата дупка“. Това бе мястото, където са държани затворниците, а впоследствие са извършвани и екзекуциите.

Към настоящия момент там бе издигнат ешафод, до който уж беше забранено да се слиза. Разбира се, за ентусиасти като нас забраните не важаха. За да бъдат снимките ни възможно най- автентични, решихме да изиграем представление, при което Митко трябваше да бъде осъден на смърт. И точно, когато се канеше да си надене клупа на врата, отнякъде изникна някакъв пазач, който вдигна такава врява, че Митко за малко не се самообеси. След като бяхме старателно нахокани, напуснахме „Мечата дупка“, за да се озовем на друго не по-малко интересно място – „Крепостният кладенец“, чиято история датира още от средата на XV век.

Още в първоначалния си вид, огромната крепост е била непревземаема чрез пряка атака. Както всяка друга крепост обаче и тази си имала слабо място и това били водните й запаси. Изградена на твърда гранитна скала, тя нямала собствен водоизточник. След една от битките с османските турци обаче били пленени трима рудокопачи, които постигнали споразумение с тогавашния владетел на крепостта, че ако му изкопаят кладенец, той ще ги освободи. Според легендата, затворниците изкопали в гранитната скала цели 28 метра докато успеят да извадят постоянна вода. Това им отнело над 15 години. Когато копачите завършили мисията си, владетелят на замъка вече бил мъртъв. Неговата съпруга се вслушала в лошите си съветници и вместо да изпълни обещанието на починалия си съпруг, решила да убие копачите. Разбрали, че сетния им час е настъпил, те измолили позволение да издълбаят в скалата имената си, така че да се знае кой точно е успял да изкопае този кладенец. И понеже написали текста на арабски, никой не знаел какво точно са написали, а и никой не го интересувало, след като вече имали своя кладенец. Само че, вместо имената си копачите написали „Вие може да получихте своята вода, но изгубихте своите души!“

Докато приключим с крепостта вече бе минало обяд. Андро и Гери отдавна ни чакаха отвън, а в очите на нашия приятел вече виждах скрит гняв, породена от „безпричинното“ ни забавяне. След разправиите в Музея на румънското село „Астра“, той си бе втълпил, че Митко нарочно се размотава по обектите, които посещаваме, само и само, за да го дразни.

Продавачката в магазинчето за сувенири, ни препоръча ресторантче в близост до „Корвин“, което се оказа много добро. И понеже по пътя видяхме една църква, която ни заинтересова, оставихме Андро и Гери да направят поръчките, а аз и Митко отидохме да хвърлим по един поглед. Това бе православната катедрала „Св. Константин и Елена“.

Облицована с по-тъмен камък от традиционното, тя доминираше над пейзажа със своя едновременно мрачен и величествен вид. Най- интересното, което видяхме обаче бе вътре в нея. И това бе макет на проектираната най- голяма източноправославна катедрала на Балканите, която трябваше да бъде построена в Букурещ. Само подземната й част трябваше да бъде 22 метра.

След като сърбите си бяха наумили да направят по- голям храм от „Александър Невски“ и построиха „Свети Сава“, румънците бяха решили да направят още по- голям и от сърбите. Това, което ни плашеше бе факта какво ли смятаха да направят братята македонци???

Върнахме се в ресторантчето, точно когато сервираха. За ужас на Андро, първо сервираха на нас, въпреки че поръчката я беше направил той. Гери силно се развесели как Андро отново е прецакан, а нашия приятел се намуси и каза, че ако сме мъже трябва някой от нас да си отстъпи супата.

Само, че Митко вече бе награбил големия черпак и физиономията му бе достатъчно красноречива, кога точно Андро ще яде супа.

И докато Андро отново се мусеше, се оказа, че всъщност аз трябва да му се муся, защото ми бе поръчал едновременно боб с наденица и боб с телешко. Ако изядях толкова много боб, щях да се превърна в Бобеното чудовище!!!

Част ПЕТА.

Градините на Шимерия и Сармизегетуста - римската перла на Дакия.

След обилния ни бобен обяд продължихме към следващата си цел – „Дворецът Кендефи“. Бяхме виждали снимки в интернет, но така и не бях чел отзиви или коментари от човек, който го е виждал на живо. Е, ние също се присъединихме към голямата група, които са го търсили, но никога не са го намерили. След многобройните упътвания на местните вместо пред „Двореца Кендефи“ се озовахме пред градината на Шимерия. Така и така, бяхме тук, решихме че трябва да ги разгледаме. Тук също намерихме някакъв импровизиран дворец, но той се оказа доста под очакванията ни.

Сама по себе си, градината не бе нищо повече от грамаден полудив парк.

Алеите бързо свършиха, така че  скоро се провирахме сред гъстата растителност. Може би най- характерното растение за парка на Шимерия бяха многобройните видове магнолии.

Въпреки, че в парка не видяхме нищо уникално, направената разходка бе много лежерна и релаксираща. С тихото си спокойствие паркът някак си ни успа и вместо да се втурнем в търсене на „Двореца Кендефи“, решихме просто да се върнем в Хунедоара. А може би просто умората ни бе дошла в повече, защото същата вечер, традиционната ни терасна сбирка приключи още в полунощ.

На следващия ден ни предстоеше прибиране през Дробета – Турну Северин и Дунав мост II. Ако имахме късмет можеше дори да видим как прекарват някой кораб през „Железни врата“ на Дунава. Основният ни обект за посещение обаче бе столицата на Древна Дакия – Сармизегетуста.

Оказа се, че това което смятахме и бяхме набелязали на картата си за дакйиската Сармизегетуста всъщност е римската. След покоряването на даките, римляните създават нов административен център на областта, който носи същото име, но се намира 50 км на юг от стария. С течение на времето градът се развива и в зенита си наброява население от над 30 000 души.

Останките от този град се намираха на самия път и посещението им не изискваше никакви отклонения. Градът е бил наистина голям и е заемал цялата местност.

Като цяло заключихме, че на фона на видяното до момента Сармизегетуста не бе най- впечатляващото нещо на света, но за сметка на това пък бе до самия път, а входът й бе символичен. От другата страна на пътя се намираше и спретнато жълто – оранжево музейче, чиито сбирки за съжаление бяха доста бедни на образци.

Следващата ни цел трябваше да бъде дакийската Сармизегетуста. След като разпитахме служителката в музея обаче разбрахме, че всъщност вече сме подминали древната дакийска столица. Така че трябва да се върнем назад, а после отново да свием към склоновете на Карпатите. Това, което ни отказа да се връщаме обаче не бе пътя, който се очертаваше, а факта, че дакийската Сармизегетуста била много по- малка от римската, а в огромната си част образците й са възстановка.

Така че, без много да му мислим продължихме към „Железни врата“, която се водеше най- голямата речна клисура в Европа. На това място ширналия се Дунав от 1500 метра се е стеснявал само на 150 и водните завихряния са били страшни. В миналото клисурата се смятала за едно от най- страшните места за корабоплаване в Европа и е можела да бъде мината само с помощта на опитен местен водач. Впоследствие бурните води са успокоени чрез няколко изкуствени прага, за преминаването, на които корабите трябва да влезнат в специални шлюзове, които или се пълнят с вода или се изпуска вода в зависимост от това дали корабът се движи нагоре или надолу по течението.

За съжаление в момента, в който преминавахме не се виждаха никакви кораби на километри разстояние. Така че, ако искахме да видим тази процедура можеше да се наложи да стоим с часове. Нещо, което не бе желателно, с оглед на факта, че мястото бе пълно с всякакъв вид полиция, която подозрително оглеждаше всеки дръзнал да спре в близост до „Железни врата“. Снимането, разбира се, бе абсолютно забранено.

Скоро разбрахме, че и издялания в скалите барелеф на Децебал, щеше да остане за другия път, защото го бяхме подминали и то с 30-тина километра. Не, че бе някакво разстояние, просто не ни се връщаше. Явно бе, че натрупаните впечатления през тези 5 дни бяха повече от достатъчно и никой вече не изявяваше специално желание за допълнително обикаляне, освен ако не ставаше дума за нещо наистина впечатляващо.

След „Железни врата“, следваше Дунав мост II и Видин, където спряхме само за по едно кафе. За да избегнем бомбардировката между Видин и Монтана, свихме към Лом и се прибрахме през Брусарци. Пътят не бе цвете за мирисане. Имаше кръпка върху кръпката, но в сравнение с прословутия Е-79 (Монтана – Видин) бе  като магистрала.

Така завърши нашия 5-дневен тур по границата на Южна Трансилвания. Саксонската част на Румъния определено ни очарова и за пореден път ни доказа, че човек може да види интересни и красиви неща, и без да ходи до другия край на света.