Сръбски идилии

Сръбски идилии
Ден 1

Тръгваме рано сутрин, малка екскурзия. Обичайно. Оказва се, че си имаме страхотна екскурзоводка, за което се убедихме накрая. Стандартно, включи се още в началото и по спомен със Сливница:
„Най-напред редично, по дължината на река Криворащица, е възникнала стара Сливница (Войнишка махала), по-късно по дължината на Сливнишка река са възникнали Портарева, Горна и Адамова махала, докато централната част, т.нар. „Паланка“, е възникнала като самостоятелно селище със стражеви функции. „Битката при Сливница“ е голямо сражение по време на Сръбско-българска война, водено в района на гр. Сливница и с. Алдимировци, местностите Три уши и р.Мека црев, в периода 5-7.11.1885.”
Минаваме границата безпроблемно, но бавно, много бавно, така се случи. Страничните опашки нямаха проблем. Видяхме и нагледно как се изтърбушва кола с пазарджишка регистрация, че и претърсване демонстрираха. След ден-два слушам в новините за пазарджишки размирици и купони в чест на терористичните прояви от последните дни (11, 2015). Продължаваме и по правило спираме на първото капанче след граничния пункт (при липса на такова и наличие на възможност се ползват директно международните погранични тоалетни). Влизаме, там сме като у дома си. Оглеждаме аудиторията. Екскурзоводката ни е събрала като магнит, без кой знае какви усилия от нейна страна. Синът ми, вече доволно отпуснат и с нейно участие, ме изненадва с необичаен глад – за пръв път. Следва спор какво, колко, както и възможните нежелани ефекти от едно преяждане. Потегляме. Следва много, много подробен исторически разказ, като се почне от римските древни пътища, минавали по тези места, през синхронизмът със строящата се в момента магистрала. И кратки вметки за околните планини, върхове. Стигаме първата ни маршрутна спирка – Суковският манастир „ Успение Богородично”, разположен малко след с. Суково в близост до р. Ерма.



В манастира се съхраняват чудотворни мощи (череп) на пастира Вельо, който сънува Св. Богородица, която му казва, че на това място трябва да бъде построен манастир. Църквата е от 1857-58, изградена върху останките от по-стара в знак на благодарност от Сали бей от Пирот за оздравяването на сина му Емин. Има и още подробности за стенописите, но … в този момент просто правех опити да щракам с фотоапаратчето и да преодолея фактът, че другите не го правят, а беше и за пръв път.




Видяхме и магазинчето, в което освен стандартното имаше и някакви капки - извлек от лук, билки и т.н., които лекуват поне 20 болести.



Винаги съм си мислила, че това е някаква форма на магия, купуваш вълшебството – я капки, я хомеопатични гранули, а после разчиташ на магьосничеството на продавача (а защо пък не и на собственото – повод за философски размисъл).
Тръгваме си, на излизане ме привлича една скрита по-отзад и на високо сграда, вероятно склад или нещо подобно:


Обратно на главния път в посока към Погановски манастир „Св. Йоан Богослов”. Тук ждрелото на р. Ерма е особено красиво, а манастирът изниква почти като къщичката от Хензел и Гретел, но без гъстата гора – тук тя е заменена от скали. Не ми стана ясно кога точно е построен (пак не слушах), а според wiki: “Дъщерята на Константин Драгаш, Елена, както и съпруга на византийския император Мануил II Палеолог, би трябвало да е продължила строителството на обителта след гибелта на баща ѝ в битката при Ровине (1395). Докато според Гойко Суботич, сръбски изкуствовед, манастирската църква е издигната около 1415-1425 г. от някой местен владетел на име Константин, комуто Елена била най-вероятно съпруга”.






Атмосферата е спокойна, особено ако останеш сам вътре, като скривалище. И стенописите – спорен въпрос с „космическите тела”… Хората бяха дружелюбни.



Но все пак имахме само един ден и някои приритваха за пазар, доволно подпийнали още от към 8:30, с бира – голяма бутилка. Ей на това се казва организация. Айде обратно и към пиротския съботен пазар, а той бил мини копие на нашенския димитровградски. И асортиментът е различен – предимно еко хранителни продукти за сметка на турския по-долнокачествен текстилен внос в южната ни българска половинка. Изумих се от сушените чушки по земята, билки, селяните млекопроизводители от планината, от които не посмяхме да пазаруваме. Така де, знае ли човек, у нас всичко е ОК, докато не видиш или не ти разкажат какво значи ОК. А софийският пазар „Кирков”, там е „кралството” на „не пипай, аз ще ти сложа”.



Тук решихме да не опитваме толкова, а да отидем бързо на друго място. Последваха едни препоръчани мекици специално за малкия, огромни. Още малко обиколки и намерихме някакъв млечен магазин със сертификат. Решихме, че там ще им пробваме известния хранителен стандарт (оказа се вярно, всичко което взехме миришеше на мляко). Там се оказа и някакъв ресторантьор (кръчмар или кой знае), който предложи и кръчма и домашна ракия (че наш`те много я харесвали) и пари за обмен и накрая най-добрите млечни продукти (ще рече кашкавал). Отиваме и в препоръчаната от по-рано механа Сърбия да пробваме и останалото. Хм, нищо особено, вкусно. Там, обаче ценното бяха картините, които били запазени, може би още, от когато е строена. И атмосферата – като в ловна хижа (не че съм била), с миризма на цигарен дим от преди няколко дни и тежки банкети под съпровода на класическа сръбска музика, предразполагащи към едно – алкохолизъм. Но всъщност картините може би обясняват всичко.





Останаха още няколко минутки за снимки от крепостта Калето (Момчилов град), средновековен замък с много близка архитектура до крепостта Баба Вида, който местната легенда свързва с българския войвода Момчил юнак, станал по-късно независим български владетел в Беломорието И Родопите. До хълмчето отсреща не можахме да се качим, за съжаление.





Още една стара църква „Света Петка“ (13 век) може да представлява интерес, но до нея нямало смисъл да се ходи, защото била изоставена и затворена.
Потегляме наобратно, кратка спирка в Цариброд (на сръбски: Димитровград или Dimitrovgrad), биещи на очи офиси на български партии, плакати на сръбски политици, театрални афиши и пълни кафенета. И нов паметник:


От 2014.

Друго интересно (из мрежата): „Нешков връх над града. Там, на 12 ноември 1885 г., се е състояло едно от най-кървавите сражения в Сръбско-българската война, при което са загинали стотици сърби и българи... Бил е изграден скромен монумент, който в комунистическо време бил разрушен, но преди няколко години, възстановен...”



„Първи бе редът на фенерджиите от Нова Зеландия и Австралия. След като запалваха светлините, отиваха да спят. Тогава към танца се присъединяваха фенерджиите от Китай и Сибир. След това те също отиваха зад кулисите. След тях излизаха фенерджиите от Русия и Индия. Накрая идваше редът на фенерджиите в Северна Америка. И никога не бъркаха реда за излизането си на сцената. Беше величествен спектакъл”
Из "Малкият принц", Антоан Сент-Екзюпери



Ден 2.
Ден 2 беше след ок. две седмици. На мен Сърбия ми дойде като бреме, но други бяха въодушевени и добре, че имаше кой да дава кураж, защото за две седмици успях да изкарам една лека настинка и един тежък стомашно-чревен есенен вирус. Този път тръгването беше в 6:00 – най-големият проблем, ще има ли градски транспорт, ще подмине ли спирката и т.н. Имаше, че и всички сме станали с по два часа по-рано. Този път сме с друга екскурзоводка, която се оказа подчертано фен на хапването и пийването.
Пак минаваме през Сливница, но се спомена и Божурище:
„Началото на днешния град Божурище е поставено през 1897 година, когато в землището на село Гурмазово е създадено първото в страната „ремонтно конско депо“, което трябва да поддържа инвентара на кавалерията на Българската армия. Впоследствие към него е създаден и конезавод, който съществува и в наши дни. Селището е наречено Божурище заради многото диви божури (защитен), в поляните около него. Божурище играе важна роля в историята на авиацията в България. Още през 1906 година при кавалерийското депо е извършен първият полет с балон в страната, а през 1912 година там са построени първите сгради на Летище „Божурище“. През същата година летището и селището са свързани с железопътната линия за София. През 1914 година в Божурище е пренесено полевото летище, намирало се дотогава северно от днешната Централна гара на София. През август 1915 година оттам излита първият български самолет, който е конструиран от Асен Йорданов.Няколко месеца по-късно в Божурище е създадено първото в страната Аеропланно училище. След поражението на България в Първата световна война военната авиация е унищожена, но Летище Божурище продължава да се използва за граждански цели, главно за пренос на пощенски пратки, а през 1927 година компанията „Бунавад “ за пръв път започва да извършва редовни пътнически полети. През 1925 година в селото е създадено предприятието Държавна аеропланна работилница, което разработва и произвежда самолети. През следващата година Аеропланното училище е преместено в Казанлък. През 1937 година е възстановена българската военна авиация и Летище Божурище става база на нейния Първи орляк, като продължава да се използва и за граждански цели. Летището играе важна роля за отбраната на София по време на бомбардировките през 1943-44 г. От там през 1943 година излита Димитър Списаревски за последната си мисия за отбрана на София от най-масираната атака от страна на английски и американски бомбардировачи през Втората световна война. През 1947 година е открито новопостроеното Летище Враждебна, което започва да обслужва гражданските полети в района на София. По същото време в Доброславци е построена нова военновъздушна база, пригодена за реактивни самолети. През 1948 година летището в Божурище е предадено на Организацията за съдействие на отбраната и през следващите десетилетия се използва за тренировъчни полети и парашутизъм. След закриването на военновъздушната база Божурище продължава да бъде важен военен център, като в селото са изградени нови военни съоръжения и поделения, свързани главно с противовъздушната отбрана и зенитно-ракетните войски. През 2005 година министърът на отбраната Николай Свинаров ликвидира летището и продава терена и сградите му на компанията „Индустриален парк София“, чийто мажоритарен собственик е италианската инвестиционна банка „Финанциария Интернационале“, в замяна на 106 апартамента. През 2008 година летището е обявено за паметник на културата.”
Следва граница, този път достатъчно бързо. После първото капанче. Оставям малкия да избере маса и изчезвам за 5 минути. И още с появяването ми ме посреща с яростно ”гладен съм, има ли нещо за ядене”. Не знам какво става, но май е някакъв граничен ефект, който по принцип не се случва. Потегляме за Ниш, по точно за „Дяволският град”. Покрай Пирот следва разказ за т.нар. „ пеглана колбасица”, суджук от конско, а след справка в нета – от говеждо, овче, козе и т.н. Минаваме през красива местност: Сичевска клисура – проломът на р. Нишава,с дължина ок. 15,9 км и дълбчина 350-400 м. През него преминава трансевропейският коридор номер 10 в частта си София-Ниш, който я прорязва с 13 тунела. Природен парк от 1977.Следват градчета (Лесковац) и селца, не ги запомних, някакво военно поделение и тесен типично планински селски път, отбиващ малко след табелата „Прищина 35 км”. И сняг. „Дяволският град”се оказа затворен в студената неделя, повод за недоволство, поради липсата на градски удобства, но само след 10 мин. се убедихме, че така е много по-добре. Никакви хора, никакви такси и правиш каквото си искаш под надписите „видеонаблюдение” и в рамките на един час. Някои ги и домързя да се качат. А гората беше наистина вълшебна. Празни колиби, къщички, изоставено с въглените и част от посудата огнище, дървени статуи и мостчета, по които ние оставихме първите стъпки. Пирамидите, се оказа, че не са чак толкова много, а и мястото не е толкова голямо, но очарованието беше много повече от очакваното и предполагам изчезва, когато заработят кръчмите и пазарът. Пред входа има маси, подобно на тези пред Бачковския манастир, но по-малко.
Разположение – Поморавие, Южна Сърбия, на ок. 700 м. надморска височина по югозападните склонове на планината Радан. Отстои на около 30 км югоизточно от администартивния център Куршумлия, на около 90 км югозападно от Ниш. Формиране: преди милиони години в следствие на мощна вулканична дейност. С течение на времето, във вододела между две дерета (наречени Дяволско дере и Пъклено дере) под въздействие на ерозионни процеси, климатични фактори и течащите извори, глинестата почва придобива чудати и уникални една от друга форми, които се променят. Площ - 4300 кв.м, 202 „кули”, „земни пирамиди”, заедно с 2 киселинни извора. Единият, наречен „Дяволска вода” извира от Дяволското дере е с много висока киселинност (pH = 1,5) и богато минерално съдържание (в сравнение с питейната, водата в извора е между 10 и 1000 пъти по-богати на алуминий, желязо, калий, мед, никел и сяра), студен. На ок. 400 м. от него е вторият извор - „Червеният извор”- киселинност pH = 3,5 и по-малко съдържание на минерали. Вярва се, че водата е с лечебни свойства.
Легенда : в далечни времена това място било обитавано от скромни и богобоязливи хора. Това раздразнило дявола, който приготвил "дяволска вода", която да накара хората да забравят своето родословие. След като жителите пили от тази вода, те организирали сватба между брат и сестра. Дяволският план бил осуетен от фея, която според легендата и до днес бди над това място. Тъй като феята не могла да вразуми булката и младоженеца, започнала да се моли на Господ да попречи на тази сватба. Господ чул молбата и съединил земята и небето като превърнал хората в камък.









Приключваме с това място и на път към Ниш, не ми хареса още при първото минаване. Първа спирка Челе кула (Кулата от черепи),
вход 150 динара, без снимки. Гадно място, оградена е със стъкло, а черепите са извадени в последствие, за да бъдат погребани. Изградена по нареждане на т. нар. нишки валия Хуршид Ахмед паша, за да всява страх у всеки с порив за противопоставяне на османската власт по онова време. Черепите на загиналитев в битката за Чергар(1809г.) са вградени в стената на квадратна кула: височина от 4.5 м., дължина на страните 4 м. с общо 56 реда, всеки от които с по 17 черепа. Кулата е изградена от общо 952 черепа. По късно е построен параклис, покриващ останките от кулата.



Следва Нишка крепост, нещо като градски парк.Крепостта е от османски произход от началото на 18 век (1719-1723). Изградена е върху останки от укрепления – древноримски,византийски средновековни. В крепостта има метеорологична станция, и в нея се провежда Нишкият кинофестивал от 1966 година – от нета.






Следва обиколки из улиците - или ще ядем ли или ще търсим Концентрационен лагер „Червен кръст“ (англ., Crveni Krst concentration camp; lit. Red Cross concentration camp), площ 7 хектара: главна сграда, две помощни приземни сгради, две кули, две наблюдателници, караулно помещение и чешма. Първоначално сградата е построена през 1930 г. за нуждите на военната казарма „Червен кръст”, но през април 1941 г. с бодлива тел е отделена от казармата и превърната в лагер. По време на Втората световна война през лагера са минали около 30 000 души, от които над 10 000 са разстреляни на близкия хълм Бубань. Това, което отличава този лагер от останалите, е фактът, че на 12 февруари 1942 г. е осъществено масово бягство на лагерници. От 147 лагерници, които се опитали да избягат, 105 са успели, а останалите 82 са загинали по време на бягството. На 12 февруари 1967 г., на 25-та годишнина от бягството на затворниците, лагерът е превърнат в Мемориален музей „12 февруари“. Да, ама не. Не можело, било далеч, по-добре да обикаляме по магазините, пазарите и препоръчаните кафенета. На мен не ми се седеше. И се разделихме. Един на пазар, друг да обикаля в опит да се види повече. Последва разпит в кафе, будка за вестници и т.н. – оказа се , че сърбите не разбират български, ама въобще. Аз пък не се сетих за думата „concentration camp”, прочетена предишната вечер. Решихме, че поне ще пробваме просто така. Накрая се озовахме до военното им поделение, където една жена с куфар разбра какво питам чак на „музей Хитлер”. Оказа се, че „музей Хитлер” бил за автобус, и по-добре, беше неделя следобед, но в този момент не го осъзнавах. Е, остана време и за сладкиши, особено след като в кебапчийницата ни приеха по-скоро като духове (т.е. невидими). В супермаркета ситуацията била подобна с елементи на агресия.



Та толкова. Малко преди границата вадя от джоба билетите за Челе кула, обръщам и: карта с пряк път.


Но така или иначе това не беше най-важното.

И накрая ще цитирам нещо:
„ - Знаете ли какво е „паланка”?
- „Паланка” е изкуствено създаден войнишки град. На пролет ги пращали да се бият, а жените се грижели за реколтата, децата и къщата, а на есен се връщали. И носели раните си, съдраните си дрехи и въшките …”

Ех, не е лесно, да преписваш и добре, че имаше кой да нахвърли основните точки. Беше страхотно преживяване.