Фестивалът в Гуча

Сърбия е държавата, през която обикновено преминаваме транзит на път за някоя друга европейска страна. Никога не ни е била в списъка на местата, които специално трябва да се посетят. Е, разглеждали сме Белград, но не защото сме там за да видим забележителностите му, а защото АС/DC, Ерик Клептан, Сантана или някоя друга музикална звезда изнася концерт там. Според мен сърбите са едни от най-красивите хора, а храната им е от най-вкусните на много приемливи цени. И толкова, докато едни приятели не предложиха да посетим фестивалът на духовата музика в село Гуча. Гуча ли???? Скептицизмът ни струеше от всякъде, но понеже сме хора, които обичат нови и непознати емоции, решихме да отидем. Какво пък толкова? Четири дена на около 550 км. от Пловдив – ей го къде е. И тръгнахме, ей така, без резервации за нощувки, без дори да се заинтересуваме какво пък толкова да очакваме.

И така, съм 16 часа пристигнахме в село Гуча. Селото има около 1200 жители, а в седмицата на фестивала пристигат до 500 000 туристи. Тази година беше 55 издание на фестивала. 55 годишна традиция, която променя иначе невзрачното село до неузнаваемост. На около километър от селото има бариера и след като плащаме 1000 динара /около 8 евро/ ни слагат винетка на колата, с която можеш да влизаш и излизаш колкото поискаш в рамките на събитието.

Първото нещо, което виждаме са огромни поляни, организирани като паркинг-къмпинг. Можеш да спреш колата си там, или да си разпънеш палатка, или пък и двете. Ние, обаче, искаме да спим на легло и за това спираме в центъра. Започва търсенето на места за нощувки. Хотели не видях, но пък може да си намериш да спиш във почти всяка къща. Всичко е на принципа „ден, година храни“. Местните се сбутват в една стая и всичко друго е „соба“ под наем. Търсихме три стаи, като искахме да има поне една баня и тоалетна за трите. От 8-я път уцелихме една къща, в която стаите се оказаха прилични. Най-хубавото беше местоположението на къщата - на 20 метра от центъра, но все пак леко в страни. Това е важно, защото купонът е денонощен, шумът умопомрачителен, а на всичкото отгоре в 7 часа сутринта три топовни гърмежа събуждат присъстващите.

Хвърляме багажа и тръгваме към най-голямата кръчма, за да си резервираме места за вечерта. Това е от изключителна важност, защото само в тази кръчма има оркестър и то с един от най-виртуозните сръбски тромпетисти /Деян Лазаревич/. С триста зора си запазваме маса за 20.00 часа и решаваме да се поразходим. В центъра на селото се преплитат няколко улички, на които видях невероятна картина. Навсякъде са опънати по 5-6 метрови скари на дървени въглища, на които се мятат плескавици, наденици и всякакви мръвки. До скарите се въртят чевермета с малки прасенца и агънца. До тях, на земята, е разстлана жарава и къкрят едни огромни гърнета пълни със „сватбарски купус“. Това е зеле със свинско, нещо като капама. Има и малко сергийки с тениски и сувенири, но яденето е навсякъде. По улиците не можеш да се разминеш от хора, пийващи си бира. И на фона на всичко това отвсякъде гърми духова музика. Аз лично се шашнах, но чувството за свобода и веселба проникна дълбоко в сърцето ми.

През седмицата се провеждат състезания по надсвирване и мечтата на всеки музикант е да спечели и да се окичи с всенародната любов.

В ресторанта, който е за около 2000 човека, се яде печено прасе и се пие дюлева или крушова ракия. Вълшебни са, но ти ги носят в едни чашки от 30 грама и трябва да си поръчаш десетки.

Духови оркестри обикалят около масите и който ги извика започват да му свирят. Всеки оркестър е от 10 или 11 човека, ама всичките цигани та цигани. В един момент около масата ни имаше 4 оркестъра и всички свириха различно. Пълна какафония, ама учудващо беше хубаво. Просто, защото си зяпнал и не можеш да повярваш, че това се случва.

Когато на сцената излезе оркестъра на Деян Лазаревич, всички други оркестри си тръгнаха. Мога да кажа само, че този човек изсвири всякакви музикални жанрове на тромпета си и ни взе акъла. Когато един човек прави и изпълнява музика със сърцето и душата си, когато той уважава и обича публиката си, то тогава имаш късмета да присъстваш на невероятен спектакъл. Това се случи и тази и следващата и по-следващата вечер.

По едно време разбрахме, че същата вечер, на стадиона ще свири Горан Брегович. Стадион, Горан Брегович и село Гуча ми се сториха несъвместими. Истината е, че на не много големия стадион бяха опънали 50 метрова сцена и Горан Брегович и оркестър изсипаха таланта си на нея при страхотно озвучаване. Три часовия купон беше впечатляващ. Стадионът вреше и не спираше да танцува. Вееха се знамена, а най-отпред българският трибагреник - там пред двете български певици, които са неотменна част от оркестъра на големия музикант.

На ъгъла на две улици са заведенията, в които се веселят младежите. Заведения е силно казано, защото всички пиеха, пееха и танцуваха на улицата. Ама толкова хора, че буквално е невъзможно да минеш през тях. Е това ми стана любимото място, защото тук виждаш свободата и младостта на една улица. Няма снобия, няма специални дрехи или прически. Има само неподправено младежко веселие и това е просто уникално, особено мащаба му.

Тук е мястото да спомена полицията и охраната по заведенията. Изключително присъствие. Тези хора са там за да те пазят ненатрапчиво, а не ти да се съобразяваш с тях. Не ти пречат, помагат ти и благодарение на тази организация никога на този фестивал не е имало сбивания или каквито и да е престъпления.

Естествено в 4 сутринта селото е потънало в мръсотия и боклуци в особено големи размери. На сутринта обаче, всичко е почистено, а улиците са измити, за да се повтори същото на следващата вечер.

В заключение ще кажа, че това изживяване няма нищо общо със стандартните разбирания за веселба. Като гледах хората си мислех, че единствено балкански народ може да се весели така. Какъвто е нашия фолклор, каквато е сръбската и гръцката музика – бликащи от душата и сърцето на едни изстрадали велики нации, такава е и веселбата ни – стремеж към свобода и безкрайна любов към живота.

Идете и се потопете в този уникален празник. Казват, че фестивалът през последните години се бил комерсиализирал, свирило се само турбо чалга, и какво ли още не. Аз чух само духова етно и джаз фолк музика. Все пак е "Сабор трубача" с мото „Веднъж се живее“.

Всеки има мнение и решава, но ако не отидете, никога няма да разберете какво сте пропуснали.

И на края както казват сърбите: "ПРИЯТНО!"