Украйна или как една (не)позната дестинация ми взе ума

Като много други добри истории, и тази започна на маса. Или около нея. Или... е, няма значение. В средата на последния буквално и преносно суров зимен семестър в Германия около мен някак органично се сформира украинско съобщество, а между баницата и варениките се роди убеждението, че аз трябва на всяка цена да посетя Украйна в най-скоро бъдеще. Дали защото никога не ме свърта на едно място, дали заради бялото/червеното вино/ракията, но не оказах особена съпротива. Ето как, в средата на май, се оказах на новото берлинско летище Бранденбург, в очакване на полет за Лвов. По някаква причина, това е единственaта дестинация за вечерта от терминала. Цял свят в Украйна отива..

На летището се сблъсквам със суровата действителност. Или поне с едното й лице. Солидни на вид ,,мужики" в достолепни анцузи обясняват на руски защо именно на тях не им е нужен иначе задължителният тест на влизане в страната. Измъчена служителка дава най-доброто от себе си да разясни защо не може просто така да се лети във времена на пандемия. Едър мъжага отсича категорично: ,,Не искам в карантина!'' Останалите изсумтяват одобрително. Както се казва, ,,мужик сказал, мужик сделал". От съображения за сигурност и шубе не се намесвам в разгорещената дискусия. Скоро прелитаме над Полша и кацаме в Лвов - най-големия град в Западна Украйна, считан от мнозина за културната столица на съвременната украинска държава. Мъжагите започват да се разправят с гранична полиция, аз си получавам печата в паспорта и пердаша към изхода. Летището е чисто ново, съвременно и компактно. Посрещат ме Марта - близка приятелка и състудентка от университета, и баща й. Мятаме се на колата и отпрашваме. Вкъщи ме чакат с компот и ориз. Удря ме лека носталгия. Хапваме и лягаме, а на другия ден ме чака сериозна програма.

Ако трябва да съм честен, бях леко скептичен преди пътуването. Не очаквах кой знае какво от Украйна, често си я представяме като, ами, по-бедна България. Очаквах гора от ,,шедьоври" на панелния брутализъм, разбити улици и лади/жигули/друга машина от вече не твърде близкото минало. Със сигурност всичко това го има, и то в немалка степен, аз обаче имах късмета да видя едно абсолютно изненадващо за мен лице на страната. Но всяко нещо по реда си... Ставаме, преяждаме с омлет и е време за първи стъпки по Лвов. Отварям вратата, излизам на улицата и се озовавам в... Полша. Ама наистина. Цялата централна част на града е опасана със замъци, крепостни стени, достолепни католически църкви, павирани улици и куп други неща, типични за Западна Европа. Зяпам с отворена уста цялата тази красота, докато се спускаме към центъра. Лвов е бил част от Австро-Унгария, а след Първата Световна война става част от Полша. Към Украинската ССР се присъединява едва през 1939 година, като именно заради това и обликът на града е подчертано западноевропейски.

Първи стъпки в Украйна, определено не това очаквах да видя

Марта живее в самото сърце на града, като скоро се озоваваме на Площа Ринок, или Централния площад. Тук са кметството, някои други институции, куп тузарски хотели и кафенета и цяла камара магазини за сувенири. По думите на моята домакиня това е най-туристическото място в цялата страна, като поради близостта си до западната граница е посещавано от десетки хиляди гости годишно. Губим се и се намираме многократно в лабиринта от павирани малки улички. Усещането е като в Прага, само че с кирилица. Ама то пък една кирилица... Освен нормалните, познати на нас букви, тук по някаква причина решават да забият горе-долу във всяка дума латинското i. Има го и с две точки, за специални случаи. За да е пълна лингвистичната идилия, всяко едно ,,и" се чете по различен начин. Иначе украинският език наподобява полския, но звучи по-меко и се отнася по-търпеливо към безкрайното скупчване на съгласни, правейки го възможен за произнасяне...

Площа Ринок, или Пазарният площад

Добре, че са украинските знамена навсякъде, че да ми напомнят къде съм

Свиваме към една от главните улици и излизаме на операта, която си има отделен площад и парк. Времето ни лъже в хубавия смисъл, слънце препича яко напук на обещаните 90% дъжд. В парка цари неделна идилия - майки с деца, двойки с кучета, дядо на неопределима възраст танцува във фонтана. Отнякъде върви музика. Изведнъж се разнася рев. Профучава сюрия мотористи. Аха да пресечем улицата и се задава втора група, далеч по-многобройна. Оказваме се в центъра на рокерски парад. Украйна ме посреща със стил! Не твърде стилното е, че бързаме за трамвай. Вървим километър надолу по улицата, търсейки място за пресичане. Колоната от мотори така и не стихва, кръстим се набързо и минаваме под звука на разярените клаксони.

Сградата на градската опера

По пътя някъде спираме да обменя набързо пари. Поздравявам жизнерадостно на руски. Ако погледите можеха да убиват, то нямаше да съм тук, за да разкажа тази история след начина, по който касиерката вдигна очи към мен. Винаги съм знаел, че Западна Украйна разговаря на украински език, но тази реакция ме удиви. Принципно всеки, роден в страната, свободно разговаря и на двата езика, като условно Източна и Южна Украйна говорят на руски вкъщи и практически навсякъде, а Киев, бидейки столица, е по-скоро двуезичен. През последните години в стремеж към укрепване на националната идентичност се провежда засилена украинизация, обслужването във всички заведения/институции/магазини трябва да протича изключително на украински, иначе нарушителите ги грозят глоби. Разбира се, на изток това рядко се спазва, но в Лвов събрах немалко негативни погледи и подмятания. Интересното е, че на малко места разбираха английски, и руският беше единственият начин да се осъществи някаква комуникация. Иначе сред законите присъства задължителна квота от 50% музика на националния език по радиото, забрана за изучаване на руския език в училищата, премахване на всички знаци и табели на руски език... Особено върл привърженик на ,,украинизацията" е младото поколение в западните градове, като приятелите на Марта упорито разговаряха с мен на английски или немски, въпреки че комуникацията често беше пред провал и биваха принудени да включат някоя омразна руска дума. Разликата между двете части на Украйна обаче далеч не свършва тук. Докато останалата част от страната изповядва православие и на всеки ъгъл се сблъскваш с позлатените кубета на поредната църква/манастир/параклис, тук посетителят е респектиран от помпозни катедрали. Религията тук се нарича гръкокатолицизъм и се явява източен клон на познатия ни католицизъм. Опитвам се да смеля цялата тази информация, докато се носим на античен трамвай по калдъръмените улички към църква в покрайнините на града, където Марта пее от години в местния хор.

Главната катедрала на Лвов

,,Целувки след карантината" или любопитен призив към спазване на социална дистанция

Винаги на линия за всеки нов културен експириънс, се изкачвам с хористите по витите стълби към площадката, извисяваща се над скамейките с богомолци. Църквата започва да се пълни за неделната служба, а хорът се разпява и подготвя за представлението. Аз стоя отстрани, усмихвам се смутено и не особено успешно се старая да не преча. Скоро службата започва. Разбирам около 60-70% от казаното от свещеника (излишно е да обяснявам, че всичко е единствено на украински). Хорът се включваше на места, а от време на време имаше и дълги, самостоятелни части. Не съм убеден доколко вникнах в духовната същност на церемонията, но ангелските гласове на певците и величественият интериор на църквата направиха изживяването незабравимо. Следва обяд вкъщи, където за скъпия гост са приготвени салати, риба и, разбира се, вино. Специално за мен са купили бесарабско бяло вино. Майката се извинява смутено, че не успяла да ми приготви мусака, както планирала. Опитвам се да я убедя, че това абсолютно не е необходимо, но както всяка една майка на изток от Берлинската стена, и тази на Марта е непреклонна. Вдигаме тост за българо-украинската дружба, за плажовете на Равда и Обзор, хапваме вкусно и се гмуркаме обратно в лабиринта от улички. Водят ме в магазина на прочутите Лвовски шоколади, където губя ума и дума от мащабите на мястото и асортимента му. Там някъде ни хваща проливен дъжд. Скриваме се в парка да обмислим следващия ход. Не се налага да мислим дълго. Провидението се появява в лицето на Соля, приятелка на Марта, и бутилка домашно вино от семейната изба. Да сме го пробвали на всяка цена. Ама тук в парка ли? Разбира се, защо не. Ами наистина, защо пък не...

,,Иван Франко", най-престижният държавен университет във Лвов

Завършваме вечерта в бар за плодово вино в центъра на Стария град. Пробваме малко с малини, малко с боровинки, малко с ягоди, в някакъв момент вкусовете почват да се размиват. А и губят своето значение. С широки усмивки и весела походка се прибираме вкъщи, нощният Лвов е все така красив и... жив! След Германия преживявам позабравен културен шок в Украйна, където заведенията са пълни целодневно (и целонощно), а с падането на нощта улиците се оживяват и изпълват с хора. Млади хора! Сега си давам сметка защо толкова много ми допада атмосферата на града - контингентът по улиците е предимно от хора под 30г. Нямам твърде отчетливи спомени от това как стигнахме до къщата на Марта, но очевидно е било без произшествия, защото на другия ден се събуждам по обяд в добро общо физическо и душевно състояние. За днешния ден моята домакиня е измислила по-специално начало. Закусваме в самото сърце на града, в тузарско кафене на централния площад, където ни очакват огромни ,,кули", отрупани с различни вкусотии. Глезим небцето с бекон, познати и непознати колбаси, салати, плодове, омлет... И ако навсякъде по света подобна прищявка ще струва цяло състояние, но тук човек може да си позволи този лукс за съвсем разумна цена. Въобще, Украйна е рай за бюджетния пътешественик.

Сомелиерстваме с Марта

,,Скромна" закуска в кралска атмосфера

Срещаме там някъде приятелката с домашното вино от предния ден. Този път се пие кафе. Кимам одобрително. И без това не твърде ясният план търпи леки изменения и изведнъж се оказваме на автобус, водещ към южната част на града. Ще взимаме друга девойка от университета. Слизаме от виждалия и по-добри времена автобус и пред очите ми се разкрива сюрреалистична гледка. Докъдето поглед стига се простира прясно окосена ливада, а на нея разхвърляни съвременни сгради от стъкло и хром. Така ме посреща УКУ, или Украинският Католически Университет - едно от най-престижните висши учебни заведения в страната, частен университет с предимно американско финансиране. Тук може да се изучава практически всичко, като таксите за обучение са баснословно високи за украинските стандарти, поради което всяка година тече люта битка за няколкото стипендии, отпускани за най-перспективните студенти. На всеки етаж има коуъркинг спейс, или място за съвместно учене в различни форми - капсули, кръгли маси, кафенета, ресторанти. Вътре е чисто и изключително модерно. На двора се строи църква, все пак е Католически университет. Спускаме се към Стрийски парк. Душата ми се изпълва с неподправена радост, когато една от приятелките на Марта като фокусник вади слънчогледови семки от чантата си и предлага на всички. Слаб ми е ангелът, протягам се и взимам. Паркът е като огромна гора, с алеи за разходка, езера и патици. Последните си мислят, че семките в ръката ми са за тях. Горчива заблуда... Там някъде излизаме на поредния широк булевард с елегантни къщи от двете страни. Грабваме местна наливна бира. По цвят и консистенция напомня на нещо далеч не толкова вкусно. Опитвам непредубедено. Убеждавам се за пореден път, че всеки трябва да се занимава с това, в което го бива... А бирата си я изпивам, купил съм я все пак.

Кампусът на УКУ

Стрийски парк

Затвърждава се впечатлението ми, че Лвов е един от най-красивите градове, които съм виждал. Уникална комбинация от най-доброто от Запада и Изтока, изящна архитектура, старинни трамваи и величествени катедрали, между които се помещават малки денонощни магазинчета, със сърдечни и искрени, ,,наши" хора. Семейството на Марта се чуди какво да ми наготви за вечеря, въпреки че обективно е невъзможно да погълна цялата тази храна. Изпадат в потрес при новината, че никога в живота си не съм ял гречка - един от най-съществените компоненти на менюто във всички потсъветски страни. Доколкото разбирам, това е житна култура (май на български му викаме елда) и се приготвя във всички възможни състояния (печена, варена, пържена, на каша). На мен ми правят пържена гречка със свинско. Къде от учтивост, къде от прокрадващо се чувство на глад хапвам, но не съм силно впечатлен. Там ме хваща цялата рода да ми показва снимки от едно време, когато ходили в България на море всяка година. Виж какви хубави снимки от Елените! Кимам утвърдително. Чакай да видиш от Поморие! Затаявам дъх в очакване. Ама те не са на този компютър! Къде е старият? Как така не работи?! Я донесете албума... От хватката на съкровените спомени ме измъква Марта, която ще ме води да гоним залеза на върха на Лвовския замък. Очите ми се разширяват от учудване: ,,Имате си замък?". ,,А, не, просто така му викаме". Оказва се, че това е хълм с вече несъществуваща крепостна стена, на върха на който се развява огромен украински флаг и е изградена наблюдателна площадка, откъдето се вижда целият град. И залез има. За няколко минути небето се обагря в яркорозово. Много е красиво. Правим снимки. Отваряме чудодейно появила се бутилка вино. Марта нещо се притеснява, в Украйна е забранена консумацията на алкохол на открито. С не твърде голямо учудване забелязвам, че далеч не сме единствените, които си носят течна компания. Тук ако не пиеш, биеш на очи...

Прага? Виена? Париж?

Гледка към града от покрива на мол ,,Вернисаж" в центъра на Лвов

Следва вечерна разходка по града, бърз душ и много ранно ставане на другия ден. Чака ме влак за Киев. Шофьорът на таксито упорито ми говори на украински. И аз съм инат, отговарям му на руски. За всеобщо облекчение скоро достигаме гарата. Тук ме чака поредната изненада. Ще се возя на влак, който по нищо не отстъпва на западноевропейските. Удобен, чист, голям, полупразен. Трябва да вземем разстоянието от до столицата (532 км) за 5 часа. Билети се купуват онлайн. Доплаща се 63 гривни (две евро), ако искаш място с контакт да си зареждаш телефона. Лишавам се от този главозамайващ лукс и потъвам в огромната мека седалка, предвкусвайки сладък и дълъг сън. Потегляме и скоро се унасям. Комфортът ми е нарушен от гръмките викове на компания, която пие бира (в 6 сутринта) и плющи карти на съседните седалки. Дотук с асоциацията със Западна Европа.. Успявам да се изключа от видимо вълнуващата игра и да задремя на фона на крясъците на компанията, когато във вагона влиза майка с бебе. Безпогрешна рецепта за бомба по време на път. Не знам какво му правеха на това дете, но сърцераздирателният рев освен мен изважда от унеса и иначе поутихналата компания, която междувременно е минала на водка. Търпеливо изчаквам детето да се умори и бързо опитвам да заспя отново. Няма прошка обаче, от спирка с две къщи насред нищото се качват баба и дядо на неопределена и видимо неопределима възраст. Човекът сяда тежко, затваря очи и следва моя пример. На бабата обаче й се приказва. След словесен поток от възклицания, ахкания, охкания и няколко драматични паузи дядото плахо измърморва, че би искал да поспи. Портата на ада се отприщва. Компанията се опулва. Бебето млъква. Даже дъждът, който от сутринта барабани по прозореца на влака, сякаш утихва. Окей, нека е матриархат, мисля аз, ама защо трябва да е толкова шумен?...

Без никаква надежда да поспя, прекарвам остатъка от пътуването в съзерцание на пейзажа. Последният не се променя през първите 4-5 часа от пътуването - градове или села няма, всичко е безкрайно зелено поле. Украйна ми се струва безкрайна. Според географския атлас това е най-голямата по размер страна, разположена изцяло в Европа. Представям си усещането във влак по прословутия Транссибирски маршрут, където е възможно в продължение на ден или два да не видиш населено място... Навлизаме в Киевска област и обстановката рязко се променя. Градчета, изградени по калъп с еднакви сиви панелни сгради, по-често се срещат разбити улици. Около мен вече преобладава руската реч. Катедралите се заменят с църкви, отвсякъде блестят златни кубета. Разбирам какво имаше предвид вчера бащата на Марта, когато през смях ми каза, че ми предстои пътуване в друга страна.

И ето го и него - Киев! Столицата на Украйна, дом на 3 милиона души, един от най-големите градове в Европа. Тук съм на гости на Саша и Маша, музиканти, фотографи, пътешественици и магистри по право и публична администрация. Саша прекара миналия семестър на обмен в моя университет, където се запознахме, а приятелката му Маша дойде там да кара онлайн практиката си от Германия. Именно те бяха в основата на планирането на пътуването ми до Украйна. На перона ме посреща Маша, с чиято помощ успявам да не се загубя по подлезите и между хилядите сергии, продаващи всичко под слънцето. Тук лъха на соц, та се къса. Същите разбити тротоари и стърчащи плочки и оголени жици както на много места по Източна Европа, включително в България. На фона всичко това скачаме в трамвай, по-съвременен от тези в почти всички немски градове. Плащам с карта на един от специалните турникети и едва тогава може да се влезе на спирката. Някак Украйна живее едновременно в 20 и 22 век... Отвътре трамваят е украсен с портрети и интерактивни обяснения за живота и делото на бележити личности от местната история. Това е и най-бързият начин за стигане от точка А до точка Б, тъй като градът е с огромни мащаби, а в съответствие с постоянно растящото му население, пътното движение е изключително натоварено, а въпросният ,,червен" трамвай има специално изградена лента, за да не се слива с останалия трафик. През прозореца виждам безкрайни булеварди, грамадни шедьоври на панелния брутализъм и безброй коли. Скоро стигаме до квартала на моите приятели и мой дом за следващите 4 дни. Изкачваме се със скърцащ асансьор до седмия етаж на блок, невиждал ремонт от нито през комунистическия, нито през демократичния режим. В дъното на коридора на стол стои съсед, който с орлов поглед следи какво се случва около владенията му. Маша вади ключа да отвори входната врата и.... той се чупи. Прекъсваме интервюто за работа на Саша, за да ни отвори. Да, ама зъбците са останали в ключалката. Саша бяга обратно на интервю. Маша носи отвертки и почваме да ръчкаме. Съседът отпива невъзмутимо от бутилка с неизвестна течност. Потим се. Псуваме. Ключът не помръдва. Звъним на ключар, който иска баснословна сума. Ядосваме се и решаваме, че с тези пари ще идем на най-хубавия грузински ресторант в Киев. Мотивацията се удвоява и не след дълго ключът е на земята. Обявяваме победа за нашия отбор и сядаме за късен обяд. В чест на моето пристигане са приготвили домашен борш - традиционна зеленчукова супа с цвекло, което ѝ придава наситен червен цвят. Нашата имаше и месо. Умирам от глад след дългия път, така че поглъщам лакомо порцията си. Супата е предмет на вечен спор за авторството между Русия и Украйна, като неотдавна ЮНЕСКО призна борша за украинско ястие. За десерт Маша разгъва тетрадката си, където има разписана програмата за следващите дни. Сериозни домакини, сериозен план.

По-вкусно е, отколкото изглежда (или просто аз бях гладен)

Ето така най обичам да ме посрещат

Времето се опитва да ни сплаши и навън започва порой. Рязко сменяме плана за разходка по центъра и се отзоваваме на спонтанна покана от приятели на моите домакини да посетим един от най-любопитните музеи на града - музея ,,Ханенко". Минаваме покрай трогателно червения главен корпус на Киевския национален университет и скоро се крием под дъжда на входа на мястото. Бонусът е, че двамата ми нови познати - Аня и Костя, са работили в музея като екскурзоводи. За капак, днес е денят на отворените врати и влизаме безплатно. Музеят е всъщност огромен палат, в който е живяло богатото семейство Ханенко, видни меценати и благодетели на града. Голямата им страст е била колекционерството, като всяка една стая от дома им е обзаведена и декорирана в стил от различна част на света. Има стая от епохата на Европейския класицизъм с класически картини и тежки златни огледала, китайска зала с дракони, арабска стая с тежки килими, японска, корейска и така списъкът продължава до безкрай. Фамилията притежава и огромна колекция от шедьоври на изобразителното изкуство, керамиката и скулптурата. Много ми провървя с частните гидове, защото те знаеха на кои експонати да обърнем внимание и къде е най-интересно. Завършваме културната програма с внушителни халби домашен сайдер в хипстърско кафе недалеч от музея. Преди изоставена фабрика, сега мястото е красиво заведение с графити и неподражаем стил. Отпивам от сайдера. Оказва се далеч по-силен, отколкото очаквам. Костя и Аня се втурват да обясняват колко обичат българското море и как имат семейна къща в Несебър. Излиза, че май само ние не си харесваме морето...

Киевският национален университет ,,Тарас Шевченко"

Провървя ми и в Киев с гидовете

Колекцията на семейство Ханенко е... разнообразна

Дъждът там някъде спира и тръгваме на парадна обиколка по Киев. Първа спирка - Макдоналдс. Повдигам вежди в недоумение. Няма лъжа, няма измама. Официално било признато, че най-вкусната храна в Макдоналдс била именно в Украйна. Аз не съм голям фен на тези вериги и съм ял единствено преди мноооого време в България, но щом като е толкова вкусно... Е, не е зле, ама чак пък най-добър на света. Но пък може да е най-евтин - за чийзбургер плащам около лев. Продължаваме надолу по най-централния булевард на града. Реално за пръв път съм в истинска голяма постсъветска столица (в Баку не е останало почти нищо от онзи период) и всичко поразява с мащабите си. Въпреки че са строени в епоха, известна далеч не с изящен архитектурен стил, административните сгради по многолентовия булевард ,,Хрещатик" впечатляват и внушават респект. Впечатлението от Лвов се потърждава и доразвива - по улиците се движат много млади и добре облечени хора, ресторантите и кафетата са пълни по всяко едно време на денонощието. Не мога да се сдържа и да не отворя скоба за представителките на нежния пол. По улиците е много вероятно да ви се схване вратът. Отдавам го на силния вятър, а не на постоянното обръщане наляво-надясно. 90% от дамите на всяка възраст са ,,изписани", както се казва, облечени по последна мода и ходят по улиците и заведенията със самочувствие и самоувереност. Не са случайни всички разкази и шеги за девойките от тази част на света...

Главната улица на Киев - ,,Хрещатик"

Скоро стигаме до може би най-известното, а в последните години и най-актуалното място в страната - Майдан Незалежності, или Площада на Незавимостта. В края на 2013 и началото на 2014 г. площадът става център на протести, известни като Евромайдан, свързани с (не)присъединяването на Украйна към ЕС и против президента Янукович, разпространили се и в страната. В резултат от сблъсъците има много загинали и силно пострадват околните сгради, като площадът е напълно реновиран в последствие. Пращам картички до България от главния офис на Украинските пощи и се отправяме към любимото място на моите домакини - Панорамната алея, откъдето се разкрива гледка към река Днепър и целия град. Мястото има прелюбопитна история - преди години едри инвеститори решават да застроят мястото, любима алея за разходки на хората от града. Група местни художници и скулптори взимат нещата в свои ръце и я превръщат в галерия под открито небе. Пътьом минаваме покрай десетки църкви с вездесъщите златни кубета, за да излезем на Андреевски спуск, едно от най-знаковите места в Киев. Красива улица, започваща от кацналата на малък хълм Андреевска катедрала, минаваща покрай Пейзажната алея с гледка към Днепър и Западната част на града, която те води, лъкатушейки, към Контрактовия площад с университета Магеланка, където учат магистратура моите домакини. Вече се смрачава и градското стъргало гъмжи от народ. Атмосферата си е баш като на вечерна разходка по главната улица на произволен български град. Напук на първите ми впечатления се хващам, че много харесвам Киев. Хаотично, но уютно, мащабно, но домашно. Гладът започва да се обажда и е ред на първото от дългия списък заведения на моите другари чревоугодници – бар ,,Амигос''. Забиваме вкусни сандвичи с неизвестен пълнеж и поливаме първия ми ден в столицата с домашен сайдер. Тук халбите са по-големи, но свършват по-бързо. Любопитна закономерност…

Майдан Незалежности

Произведения на уличното изкуство и моя милост

Навсякъде из града дебнат кубета и куполи

С моите домакини в Киев - Саша и Маша

Позволяваме си леко излежаване на следващата сутрин. Саша прави каша за Маша, намазвам и аз. Попадам в сезона на упорито търсене на работа, моят домакин пак слага риза и потегля на интервю. Маша поема грижата за мен и ме води в ЦУМ – бившият елитен универсален магазин за всичко се е превърнал в ултрамодерен мол. Сядаме в тузарско кафе на покрива. Щели сме да пробваме най-вкусния чийзкейк в цяла Украйна. С нарастващо притеснение за бюджета си оглеждам стъклените балкони, гледката към някои от най-знаковите сгради на улица ,,Хрещатик''. Контингентът е изтупан, с костюми и елегантни рокли. Слава Богу, че сме в Украйна, цените тук не се различават от тези в обикновено българско кафене… Иначе заведението е препълнено и в 12 на обяд, и в 12 вечерта. Колкото по-тежка е финансовата ситуация в дадена страна, толкова повече хора има по кафенетата. Икономиката работи по други закони в Източна Европа. Чийзкейкът е върхът. Саша идва намръщен от интервюто. Повдигаме настроението с посещение на друго емблематично място в столицата – Киевска выпечка, откъдето си взимаме, ами, выпечка, което е като пухкава мекица с кренвирш вътре. Според моите два ходещи пътеводителя мястото влиза в Рекордите на Гинес като фастфуд-ресторанта с най-бързо обслужване в света. Не знам дали това е факт, но още докато си подавам банкнотата, в ръцете ми се озовава горещата вкусотия, а опашката ме избутва встрани. Глад мори народа…

Съответното кафене на покрива на ЦУМ със съответния най-добър чийзкейк

,,Кратка история за вкусната страна на студентския живот", 2021, оцветена

Минаваме нататък, към Майдана и паметника на ,,Небесната стотица''. Изграден е в памет на общо 106 души, загинали по време на протестите през февруари 2014 година.

Следва подробен тур през всички институции, що съществуват по Киев – президентството, Върховната Рада (парламента), разни министерства, и излизаме на една от крайбрежните алеи на Днепър, където ни посреща злокобен на вид паметник - този на Голодомор - масов глад в Съветска Украйна през 1932 – 1933 г. Смятан е за една от най-тежките национални катастрофи в украинската история, като жертвите по различни оценки са няколко милиона души. Гладът е предизвикан от политиката на съветското правителство начело с Йосиф Сталин. Гладът през 1932 – 1933 засяга не само Украйна, но и други области в Съветския съюз, но терминът Гладомор се използва специално за областите, населени с етнически украинци, където гладът е най-силен. Той понякога е наричан Украински геноцид или Украински холокост, което предполага, че е умишлено организиран от властите, за да засегне украинската нация. Макар че историците все още спорят дали политиката, довела до Гладомор, попада под юридическото определение на геноцид, много правителства официално са го признали за такъв. Интересното е, че руснаци, с които съм разговарял по въпроса, твърдят, че самата Русия е пострадала далеч повече от масовия глад. Както почти всичко, свързано с политиката на бившия СССР, и тук нищо не е еднозначно. Загърбваме тежките теми и тягостното настроение, защото влизаме в най-свещеното място за православните християни в Украйна - Киево-Печерската Лавра, огромен манастирски комплекс, кацнал на левия бряг на река Днепър. Въпреки че представлява културна и туристическа забележителност, мястото продължава да е действащ мъжки манастир. От основаването си като пещерен манастир през 1051 година, Лаврата се смята за един от водещите центрове на православното християнство в Източна Европа и за духовна люлка на украинския народ. Плакнем окото с кубета, стенописи, витражи докъдето ти стигне погледът. Палим свещи в голямата църква, разнообразяваме деня на монахиня (в мъжкия манастир?) в сувенирния магазин. Качваме се на върха на камбанарията, откъдето се вижда целият комплекс. Разполагаме с цялото място единствено за себе си. Въпреки че през май Украйна беше една от малкото страни в Европа, отворени за туризъм, явно масовият туристически поток още не е потекъл в тази посока. Наслаждаваме се на море от златни куполи, когато сивите облаци, които ни гонят от сутринта, ни настигат и вятърът заплашва да ни свали от камбанарията. Подгизваме, докато се доберем до спирката, откъдето ще гоним маршрутката към центъра.

Главната църква на манастирския комплекс

Саша демонстрира фотографски умения на фона на приближаващата буря

Въпросните маршрутки са основна атракция, легенда и забележителност на града и заслужават отделен разказ. Билетчето струва между 6 и 10 гривни (35-60 ст.) и се купува от шофьора. Дотук добре. Интересното идва, когато в една маршрутка се качат повече от 10 души и и без това тясното пространство между седалките стане практически непроходимо. В такава ситуация попадаме ние, когато, подгизнали, се озоваваме в раздрънкано возило към центъра с кажи-речи половината от тримилионното население на града. Тъкмо съм успял да преборя гравитационните закони и да се застопоря що-годе устойчиво между две баби, когато някой ме ръчка в рамото. ,,Передайте дальше, пожалуйста". В ръката ми се озовава банкнота от 10 гривни. Стоя в изумление, когато изнервен мужик в непосредствена близост взима парите от мен и ги праща по веригата към шофьора. Ахааа, мисля си аз, ето какво било. Достигам отново предишната стабилна позиция, когато същият мужик ме сръгва в ребрата ,,Сдачу назад передай". И така 20 пъти за няма и десетминутното ни пътуване. Саша и Маша се превиват от смях при вида на смаяното ми изражение. Оставам критичен относно ефективността на подобен вид плащане и дали всички пътници предават пари напред към шофьора, но отмятаме още една, макар и по-необичайна, забележителност. Маршрутката ни изплюва на някакъв площад, където през проливния дъжд търчим и се спускаме в метростанция ,,Арсеналска". Казвам ,,спускаме се", защото тук това действително е така - ,,Арсеналска" е най-дълбоката метростанция в света. Българският Тома Неверни вади хронометъра. Слизането по ескалаторите (общо два с кратко стълбище между тях) отнема малко повече от 5 минути. Луда работа. Явно социалистическият режим има уклон към безумно дълбоки метростанции, тъй като най-дълбоката подземна система за градски транспорт (по средна дълбочина) е в небезизвестния Пхенян, Северна Корея. Киевското метро заема второ място, а челната тройка се допълва от Санкт Петербург. Иначе такъв тип планиране има известен смисъл в украинската столица, тъй като немалка част от нея е разположена на хълмове.

Самото метро на Киев вероятно е било доста модерно, когато е влизало в употреба, вагоните обаче до ден днешен не са наясно, че режимът се е сменил. Тракането вътре прави разговорите невъзможни; въпреки това се виждат мераклии, които дори слушат музика. От трите милиона жители на столицата поне пет ползват метрото във всяко време на денонощието. Моите домакини са добре ориентирани и достатъчно нахални, та никога не се губим и винаги успяваме да се качим/слезем. Иначе метрото е забележително редовно, най-дългото ни чакане на влак възлиза на не повече от две минути. Метростанциите си остават накичени с мозайки в стил от ранен до късен соц, а ескалаторите са все така безкрайни на всяка спирка. Насред цялата тази картина и тук всички плащат с карта/часовник/телефон на специалния турникет-постерминал, а жената на гишето стои и гледа отегчено летящите тълпи. Вероятно и до нея не е стигнала вестта за смяната на режима...

Далеч не всички сгради в Киев са в социалистически стил

Крием се от упорития дъжд в ,,Ципа", друго любимо място на Саша и Маша, до което стигаме след спускане по бункероподобни стълби. Температурата рязко спада, ние реагираме подобаващо и рязко поръчваме картофи с карпатско сирене и печен местен салам. След челния сблъсък с лвовската бира тук леко скептично се отнасям към уверенията на Саша колко вкусно е пивото именно в ,,Ципа". Носят ни бирите. Задавам някакъв въпрос на руски. Сервитьорката кима разбиращо и отговаря на украински. Кимам неразбиращо и повтарям въпроса си. Саша се притичва на помощ и превежда. Сервитьорката се черви и обяснява нещо. Оказва се, че вече са я глобявали за обслужване на руски език след оплакване от клиент. Клатя глава в недоумение. Хубаво се строи и развива националната идентичност, ама чак пък толкова... Иначе бирата и мезето си ги бива. Поръчваме още веднъж. Вечерта напредва и тъкмо се каним да тръгваме обратно към вкъщи, когато телефонът на Маша иззвънява. Следва скорострелен гневен диалог на руски. Накрая другата страна надделява и Маша примирено отстъпва: ,,Да, ще дойдем."

Замезваме по карпатски

Видяла майка й в социалните мрежи, че е дошъл скъп гост от далечна чужбина (България) и се ядосала, че не е поканен да опита местното гостоприемство. Веднага да сме заповядали у тях. Маша обяснява, че вече сме вечеряли. Не помага. Преди да се усетя, сме на входа на десететажен блок. Посреща ни много специална охранителна система. В миниатюрно помещение във входа на смени бдят баби, които разпитват посетителите при кого идват и в кой апартамент. Изказвам съмнения относно ефикасността на охраната. Саша се подсмива и заявява, че тези жени са охранявали Киев през войната, та какво остава за един вход. Горе ме посрещат като стар познат и ме слагат да седна на почетно място на трапезата. Късно научила майката на Маша за моето пристигане, та не успяла да се подготви. Бащата заминал за няколко дни на риболов. ,,Неподготвената'' маса се огъва под тежестта на безчет чинии с шунки, салами, сиренца, кашкавали, репички, познати и непознати салати, странни полутечни кюфтенца с магданоз, ядки, кроасани и какво ли още не. Показва ми се всеки ъгъл от къщата. Майката е много горда от импровизираната си градина в кухнята, където расте всичко от босилек до малки кивита. Отваря се бутилка вино. Стените са окичени с картини, рисувани от роднини с артистични наклонности, нестандартно комбинирани с икони и разпятия. По телевизора върви (гърми) популярно рускоезично предаване за пътешествия, естествено, дублирано на украински. До храната едва се докосваме, все пак току-що сме станали от масата в ресторанта. Виното свършва. Майката е доволна. Вади нова бутилка. Опитваме се да се измъкнем с обяснението, че сме изпили сума ти бира в ресторанта. ,,Вие сте пили, ама аз не съм." Пием за българо-украинската дружба. За българското море. В това семейство предпочитат Слънчев бряг. И за украинското море се вдига тост. Виждал ли съм Одеса? Не съм. Е как така?! Задължително трябва, в най-скоро време! Тържествено обещавам. На всяка цена гостът да пробва домашното лимончело на дядото. Гостът примигва стреснато. Лимончелото си е жива ракия, само че отровножълта. С градуса на питиетата пропорционално се покачва градусът на настроението. Широката славянска душа се разкрива и с големи трудности успяваме късно след полунощ да се измъкнем от хватката й. Минаваме покрай почетния караул на входа, който, загледан в особено завладяващ епизод на турския сериал, не ни обръща особено внимание.

Накратко за ,,скромното" посрещане по украински

Последен ден в Киев. Саша пак е на интервю, така че с Маша се мятаме на метрото и отиваме на крайбрежието на Днепър да видя островната църква. Самата църква е на... ами, островче, разположено до брега на реката. С миниатюрни размери, тясна и висока, това е може би най-необичайният храм, който някога съм виждал. Разбира се, носи името на Св.Николай Чудотворец. Църквата е построена в началото на ХХ в., в последствие разрушена през 30-те години и възстановена едва през 2004 година. Там ни намира Соня, моя приятелка от един проект в Германия, която живее в Киев и с която не сме се виждали от близо три години. Триото в освежен състав се отправя към близкия пешеходен мост, който свързва левия бряг на реката с един от най-големите й острови. Режещият вятър ни отказва от начинанието и вместо това се изкачваме по поредния киевски хълм към друга любопитна забележителност на града - фуникольора, или нещо като закрит лифт с множество седалки, който служи като обществен транспорт за хората, спускащи се към центъра. За него важат и картите за метрото. Гледките към реката и обкръжаващия я парк определено си струват. Духовната храна в някакъв момент се оказва недостатъчна и е време за моето запознанство с киевската кухня. Водят ме в ,,Пузата Хата", ресторант-закусвалня, да пробвам котлети по киевски. Това е нещо като цилиндричен шницел, при разрязването на който трябва да потече разтопено масло. Нещо обаче днешният котлет не беше запознат с протокола, та от него нищо не текна. Иначе си беше вкусен. За десерт взимаме вареники с вишни - варениките са украински деликатес номер 1, представляват варено тесто с продълговата форма с вегетариански пълнеж (картофено пюре, лук, гъби или плодове). Да не се бъркат с полските или руските им братовчеди (съответно пироги и пелмени). Пълня чантата с подаръци от близкия магазин на ,,Рошен" - най-известната марка украински шоколади, собственост на бившия президент на страната Петро Порошенко. Забелязвам любопитна тенденция относно страничните занимания на водещите местни политици - кой боксьор, кой комик, кой с уклон към сладкарството...

Островната църква ,,Св. Николай Чудотворец"

Днепър разделя Киев на по-съвременна западна и предимно жилищна източна част

Дамите заминават по задачи и ме предават на Саша, който ще ме води на крайно интересно място. Пътуваме дълго в метрото до покрайнините на Киев. Излизаме на ВДНХ, задължителен обект в почти всеки голям постсъветски град. Панаирен/изложбен комплекс от десетки сгради от времето на социализма, днес тук протича голяма част от културния живот на града. Ние отиваме в музея на Чернобил. Изненадите започват от входа, където научаваме, че няма входна такса. ,,Искаме хората да идват, да гледат и да не забравят какво се е случило.", разпалено обяснява младата служителка на музея. Самият той е разделен на три зали, като се набляга на интерактивното представяне на събитията от злополучния 26 април 1986. Чрез редица видеа, интервюта и репортажи от съветски и чужди медии се показва мащабът на случилото се, реакциите и първите кадри след трагедията. За съжаление, почти всички текстове и описания по стените са единствено на украински, но с помощта на Саша и навързване на няколко познати думи в общи линии разбирам смисъла на написаното. Следват интервюта с част от хората, работили при спасителните акции в Припят и околните села, както и с тези, които отказват да бягат и до ден днешен живеят в района. Нищо не въздейства по-силно от разкази на очевидци, видели с очите си една от най-големите катастрофи в човешката история. Изключително интересна беше и възможността да се надникне с помощта на очила за виртуална реалност в самия град към ден днешен. Можеш да полетиш над изоставените сгради или по огромната радиолокационна станция ,,Дуга", да се разходиш по улиците на някога процъфтяващия град или дори в реактора, причинил трагедията. Всичко е толкова реалистично, та чак страшно. Очилата буквално те пренасят в друг свят, който се простира във всички посоки около теб. По-нататък има зала за влиянието на радиационния поток над природата в района, като отново чрез ВР можеш да се разходиш през прословутата ,,Червена гора", която обкръжава централата. Името идва от червеникаво-кафявия цвят на боровите дървета, които умират след поглъщането на високите нива на радиация след аварията. Всичко това се допълва от факта, че Саша е бил на екскурзия до Припят и добавя свои коментари и истории към видяното в музея. Последната зала преди изхода е Залата на надеждата, както ни обяснява служителят на музея, който ни пресреща малко след прекрачването на прага на стаята. Виждам малка гора с непонятна комбинация от дървесни видове - палма редом до бор, маслина под сянката на дъб. Обясняват ни, че тук са докарани дървесни видове от цялата страна, за да символизират надеждата за по-добро бъдеще и способността на природата да се възстанови, независимо от всичко. След видяното досега в изложбата това си е свеж полъх на оптимизъм. Не толкова свеж е полъхът от съветската мозайка в римски стил (или римска мозайка със съветска идеология?), която величествено обрамчва покрива на помещението.

Входът на музея

Миналото все още личи на много места по града

Излизаме обратно в реалния свят. Гоним метрото. Принципно филми и истории не ми влияят толкова много, музеят на Чернобил обаче меко казано ме разтърси, осъзнавам аз, докато чакаме влака за центъра. Съгласявам се с думите на уредничката на входа, че трябва всички да видят и да знаят какво и как се е случило, за да не се повтаря никога. Разсейваме тягостните мисли, защото ни чака обещаният от първия ден грузински ресторант, където се губим в рая на чревоугодниците, пълен с хачапури, хинкали и кървавочервено вино. Завършваме деня с жива музика (в дома на моите домакини се падат по 5-6 китари на квадратен метър), още вино и американски трилър-екшън-любовна драма, чийто край така и никой не дочаква.

Трудно ми е да си представя по-добър завършек на деня

Късното ставане на следващия ден попречи на първоначалния план да се отиде до резиденцията на прогонения президент Янукович, затова решаваме да оползотворим деня по друг начин. Маша остава да работи, а с Саша хващаме маршрутка до бивша индустриална зона от съветско време, разположена в края на града. Тя ни посреща с прах и разбити тротоари. Саша е не по-малко учуден от мен, не за това сме дошли дотук. Питаме минаващи техници за посоката и не след дълго се оказваме на входа на Юнит сити. На мястото на няколко хиляди квадратни метра бивши заводи се изгражда мини град с бизнес центрове и офиси, предимно за компании, специализиращи в сферата на информационните технологии. Резултатът - утопичен град от стъкло и хром в различни цветове, подобен на мираж насред полуразрушените съветски фабрики и разбити пътища. Атмосферата напомня на тази, която съм виждал в клипове за градове като Менло Парк или Пало Алто, в сърцето на Силициевата долина в САЩ. Стотици фитнеси на открито, маси за тенис, градини, мини езеро, служители на хай-тек компании със средна видима възраст 23 години играят пинг-понг, четат, пият кафе, занимават се с йога. Спомен за отминалото индустриално великолепие е единствено огромен комин, използван понастоящем като топла връзка между две сгради. Когато проектът бъде завършен, това трябва да бъде най-големият център за високи технологии на Стария континент. ,,Украйна гледа смело в бъдещето!", гласи транспарант на изхода на Юнит сити. Излизаме от утопичния град и се озоваваме в познатия Киев на огромните булеварди, панелките и маршрутките. Забиваме дюнер и местна бира в градинката зад университета на Саша. Малко след това хващам такси до летище ,,Жулиани", откъдето хващам самолет обратно за Берлин.

Футуристичният Юнит сити

Украйна успя да ме изненада, и то повече от положително. Въпреки всичките си проблеми страната гледа напред и има много какво да предложи, съхранила се е като място, до което масовият туризъм още не е достигнал. Страна на контрастите, където най-съвременни технологии съжителстват с наследство от вече отминал строй. Разбира се, хората правят мястото, а аз имах късмета да имам невероятни приятели и домакини и в Киев, и във Лвов, които ми показаха най-доброто лице на Украйна.

Дякую, Україна! Със сигурност не казвам ,,чао", а ,,до после!"

Гледка от Пейзажната алея към Киев