Прескочи до съдържание
  • Добре дошли!

    Magelanci.com е общество на хора, завладени от магията на пътешествията. От първоначалната тръпка до самолетния билет, планирането и самото пътуване – ние сме тук да си помагаме, споделяме и съпреживяваме. 

  • postadg
    postadg

    По релсата-до Карлово и oбратно

      Описание: пътепис

     

     

     

    1

    Не зная, кое ме наведе на това да избера посоката, дали образната картина в главата ми на стръмна пътека с бързеи и водопади край нея или на това, че просто в 8:30ч. имаше влак от начална точка А - Бургас, до крайна точка Б - Карлово. Каквато и да е била причината факт е, че в следобеда на 24.11.2021 година съм в стая за гости на стотина метра от къщата на апостолът на свободата. 

    Душата искаше да пътува, да излезе от какавидата на матрицата и да лети извън зоната на своя комфорт. 

    Шофирането с автомобил изисква, внимание, концентрация и работа с ръцете и краката. Ако някой каже, че след двеста и петдесет километра шофиране, слезе зареден и отпочинал от пътя, то нямаше да съм аз. Това е и причината да хвана релсите и да пропътувам въпросното разстояние в доброто старо купе на Българските държавни железници, в ритъма на монотонното успокояващо тракане на колелата върху желязната линия.

    Гарата в Бургас бе празна. Пристигнах десет минути преди потеглянето. Запитах се, колко пъти пътувам с влак в годината. Един път и то за атракция на децата. Евтиният екологичен транспорт е изоставен от потребление. Българинът не се е наситил на шофиране и иска да трупа километри на свой гръб. Бензин, нафта, масла, филтри, авточасти. Работи за да храни един ненаситен и обречен на ентропия звяр. Сменя една, втора, трета, пета кола и така до края си. Печели време, върши повече задачи, определя си сам дестинацията, не се съобразява с разписания и нежелани спътници, българинът е човек свободен, сам и независим. 

    На гишето на гарата си закупих билет. Еднопосочен. Струваше четиринадесет лева, двупосочният е двадесет и три. Знам ли, може и да не искам да се върна. На съседното гише някакъв изнервен от възрастта си кандидат пасажер бе вдигнал скандал, че не бил обслужен навреме. Имал двупосочен билет, пък нещо се объркало. Искаше да се оплаква и тем подобни неща.

    Радвах се, че съм в България и нещата са си по нашенски. Купих си кафе и със свободна походка се отправих към изографисаните с графити, оцелели във времето от моето детство три вагона и локомотив позиционирани на пети коловоз.

    Жена ми ме изпрати на перона. Искаше да бъде сигурна, че ще се кача на влака. Въпреки безрезервното доверие, което си имаме, все пак проверката си остава най- висшата му форма. Не пропусна да спомене няколко пъти да не забравя да се върна до събота. Уверих я, че няма да правя никакви такива забравански неща и това ще ми е на първо място. А, да де, до събота.

    Предимството на началната гара е, че можеш да си избереш свободно място и то в свободно купе. Кой пътува в днешно време с влакове в България и то в делничен ден след 8:00 ч. Хората в този момент са изпили сутрешното си кафе, заели са работните си места и работа, работа, работа. Де да беше така, но е факт, че в последният вагон в който бях имаше по един човек в купе, като в едно от тях някакъв тип се беше съблякъл гол до кръста и се беше опнал напреки на четирите места. Не можеше да се отрече, парното беше силно. Част от пътниците бяха възрастни хора, решили да избягат от годините си. Как да си обясня иначе, защо възрастна жена куцукаща с патерица налазва вагона, носейки със себе си двадесет килограма куфар на колелца. Или пък дядо, който обясняваше на някакъв младок, как в живота си е обиколил няколко пъти България и имал някакъв приятел в Червен бряг и колкото пъти минел от там, все се напивали да безпаметност. Друга част жени, мъже заели места в свободния ъгъл до прозореца, гледаха в екраните на своите смартфони и търсеха бягство от времето си. Пристрастеност, ако шофираха, нямаше да имат тази привилегия.

    Носех си вестници, "24 часа" и "Черноморски фар". Обичах хартията, можеш да извадиш химикал и да надраскаш нещо отгоре и. Кръстословиците раздвижваха ума. Карат човек да се сеща за неща, които отдавна е забравил и не му е било работа. Ето например, столицата на Малта, Вагета ли беше или Валета? Ще трябва да засека водоравно. А судокуто? Когато напълниш квадратчетата с цифри и си мислиш, че си разрешил проклетата главоблъсканица, останало ти е да напишеш последното число в свободното поле , но то се оказва, че се повтаря и тогава ти идва да забиеш химикалката през средата на вестника.

    Влакът потегли по разписание. Усети се придръпване и картината на прозореца започна да се сменя. Един добре смазан механизъм, който щеше да ме отведе до дълбините на родината. Щях да се спусна, да намеря частица от себе си и да се върна. Биха ме упрекнали, че пътувам сам. Егоистично ли е или налудничаво? Не, не е! Пилигримите пътуват сами, оставени на собствената си съвест и мисли. Избирайки всяко едно решение самостоятелно откриват по една истина за себе си, а така и по една за света около тях. Ако сгрешат се патят, ако не, печелят. Мъдростта, който я търси, не се придобива със знания, придобива се с опит. Пътуването с компания също има своят чар. Компанията е сбор от личности и характери и дава обем на емоциите, но когато си част от цялото, по- скоро става цялото да открие часта в себе си, отколкото часта да се открие в цялото. Не можеш да се огледаш в себе си, след като отдаваш енергия да се агломерираш с цялото. Може да звучи малко егоистично, но нали все пак и аз съм българин.

    Някъде до Българово, изпих последната глътка кафе. Четях интервю с Мани от Игри на волята 2021. Разведени родители, алкохол, побоища, опити за самоубийства, силна воля, характер, известност. Кой каза, че животът е радост. После Ковид новини, ваксини, политика. Абе я да мина направо на кръстословицата.

    2

    Влака скърца по гумените си уплътнения. Поклаща се наляво, надясно. През прозорците му се откриват прекрасни гледки към висините на Стара планина. Прекрасно ноемврийско време. Слънчево е. По нивите е набол зеленият килим на посевите. Дърветата са оголили короните си. Тук таме са се закрепили жълти и кафяви листа, отказващи да паднат под напора на вятъра.

    Гарите се сменят една след друга, Айтос, Карнобат, Сливен, навяват ми спомени при поредната ми среща с тях. Има си чар и в порутените предградия на тези градчета. Харесват ми разкривените керемидени покриви и цвета на неизмазаните фасади от камък и червеникавокафяви тухли единички. Казанлък, влакът минава край гетото му. Блок 43 е саниран и вече не е заровен до първият етаж с боклуци. Боклукът е само околовръс. Скоро ще пристигна, ей го къде е паметника Бузлуджа, на билото на планината. Гара Тъжа, слизаме. Кондукторът, едър чичко с голям корем, олисяло теме и три зъба в устата, облечен в задължителната тъмносиня униформа на БДЖ ни подкани да слизаме. Имаше добродушен вид, но ме караше да си мисля, че ако се наложи може да те свали и в движение от влака. Поиска ми се да го питам, дали наистина, някога му се е налагало, като си представя, що за цветно гъмжило от хора се превъртат през купетата на тази институция, но се въздържах и помогнах на някакъв дядка да си свали куфара от вагона. Автобус ни чака на шосето след чакалнята. Ще ни извозва до Карлово, който е на трийсетина километра. Около дузина пътници сме. Щом потеглихме, разбрах че има голяма възможност да повърна. Автобусът отдавна беше проиграл амортизационния си срок и миришеше на нафта и изгорели газове. Това чувство особено се засили, по завоите край Калофер. Казах си, че има по-малко от десет километра и някак си издържах.

    Карлово е разпостлан в подножието на масивната снага на Балкана. Поех по един от пътищата зад жп гарата в посока нагоре. Посоката "нагоре" е най- правилната посока тъй като улиците се спускат, като речни корита от планината към гарата. 

    Заизкачвах се към центъра. Карловските къщи са добре устроени. Изглеждат големи, градски тип с поддържани според възможностите на хората дворове. Интерес за мен представляваше старинната част със запазена от турско време архитектура. 

    Пред очите ми се откри чудесна гледка, към малко площадче с калдаръм и подкастрен чимшир , на фона на двуетажни старовремски къщи. Нямаше как да не снимам. Подбрах подходящ ъгъл и щрак , запаметих мига. Изглежда се върнах назад във времето със сто и петдесет години. Впечатли ме и масивната камбанария до голямата църква, до които достигнах малко по нагоре. По-късно, както разбрах, в нея Васил Левски е бил ръкоположен за дякон. Усещам как започвам да отхапвам малки парченца от този град.

    Бързо намерих мястото си за настаняване. Спазих уговорения час с хазяина. Непретенциозна стая, боядисана в бяло, просторна и висока над три метра. Отопляваше се с климатик, имаше и топла вода, какво друго ми трябва, а да чехли за баня, които бях пропуснал да си взема. 

    В сравнение с квартирата, която би наел човек преди сто години, аз се ширех в пространство и удобства. Тази обител щеше да ме приюти за две нощувки на цена от тридесет и пет лева на вечер. Телевизор имаше, но той остана безгласен. Беше подвързан към стайна антена, която отказа да приема сигнал от ефира. Появиха се някакви разноцветни квадратчета, малко говор, засечка и край. Въпреки опитите ми да преместя антената в произволни 3 D точки от пространството, резултата остана нулев. "Чудесно!" - казах си- "Значи без телевизия."

    3

    След като отдъхнах малко, слязох да разгледам града. Намирах се на сто метра от къщата на Левски. Времето беше посивяло и започваше да ръми. Колко по- различен е въздуха тук, чист и сух, независимо от това, че минаваха коли и бълваха изгорели газове. Чехли за баня казах, а да ето на ъгъла, чифта е пет лева.

    Отправих се към къщата музей. Не можеше да дойда в този град и да не отида на това място. Нямаше хора. Пазача ми поиска зелен сертификат. Не бил валиден, изтекъл. Обяснявам, че закона удължи до година. Бях изкарал проклетия вирус декември миналата година. Намеси се касиерката, каза че може. Не се издържа вече, маски, сертификати, ваксини и не знам си още какво. Платих си входа и влязох. Къщата на Левски е възстановена по спомен от роднини. Нищо и никаква притулена къща, вкопана в земята стая и допълнително пригодени за занаятчийство помещения с размери не повече от четири на пет крачки. 

    В семейството на Иван и Гина Кунчева са се родили пет деца, три момчета и две момичета. Яна, най- голямата, доживява до над седемдесет и пет години и единствена оставила потомство. Васил, второ дете, и братята му Христо и Петър не достигат и до четиридесет годишна възраст, а най последна се ражда Марийка, починала едва на четири години. Едно обикновенно занаятчийско семейство на българи от Карлово, в което се ражда едно момче, запалило чергата на Османската империя. В такъв момент се сещам за библейските истории, как Бог извежда хора от най обикновени среди за да ги обезсмърти, такива като персонажите на Самуил, Саул и Давид. За Левски, няма какво да пиша, едва ли има българин, който да не знае кой е той, но предполагам че има и такива, които припознават името единствено в отбора от София.

    Минавам през експозицията с картини, после през параклиса и през металната врата към тротоара на улицата. Едва 14:00 часа е и решавам да посетя водопада Сучурум в края на града. Пътят до там е лесно достъпен и е част от градския парк, недалеч от центъра на града. Карловци са се постарали и са настлали улицата водеща към парка с красиви бетонни блокчета и павета. Уличните лампи са в тон и придават естетическо съчетание. На места по пътя са провесени композиции от разпънати пъстроцветни чадъри. Хора в делничния ден липсват. Определено, днес се работи и учи. Чудаци като мен, няма. Най- интересното е че като тръгна из улиците на един град, първо в полезрението ми попадат клошарите и лудите. Най- вероятно е така, защото обикновенно се мотат по главната улица, както и ние туристите. Мерим с крачки улиците, напред, назад в едно с тях. 

    До водопада в края на парка, водеше дългата алея, която минаваше и покрай стара изоставена вълнено текстилна фабрика на братята Христо и Евлоги Георгиеви. Има голям надпис над входа. Интересна, стабилна за времето си постройка, с подчертано за западните манифактури стил на архитектурно оформление. Братята са родом от Карлово и са били едни от най- богатите за времето си българи. Става въпрос за периода 70-80 години на XIX век. Да спомена ли, че с тяхно дарение е започнато висшето образование в България, с построяването на Софийския университет? 

    Водопадът се намираше в подножието на планината, преди входа на ВЕЦ "Левски". Алеята свършваше до един паркинг, а след това продължаваше около сто метра по асфалтов път. Ръмеше. Имаше човек встрани от моста пред водопада, чорлав с брада, облечен с палто мъж около шейсетте. Пристъпваше на място, гледаше към водопада, после към мен.

     "Луд."- помислих си аз.

     "Луд."- най- вероятно си помисли и той.

    Избегнах го, като продължих към ВЕЦа по- нагоре. От тази позиция имах добър поглед към водната струя. Реката не бе така пълноводна, както очаквах, но предоставаше добър естествен водоскок с характерните шумове за бълбукаща и падаща вода. Полюбувах се на гледката. Направих малко снимки. Обърнах внимание и на водно- електрическата централа. Чудесно съоръжение. Като човек на техниката, оценявах изключителните му предимства за добив на електроенергия. Два дълги зелени тръбопровода с диаметър колкото да се помести човек в тях се спускаха право надолу от билото на хълма над станцията, засилваха гравитачно водата и тя в силата си въртеше перката на турбината на генератора. Няма изгаряне, няма замърсяване. Погледнах нагоре и обхванах с поглед Балкана. Тук при Карлово е висок, обрасъл с дървета. Не напразно хайдути са го избирали за обител. Нападаш изневиделица полските села и бързо се изтегляш в пазвите му. А иди ги гони. 

    Обърнах се и заслизах към града. Мъжът стоеше като часови, до водопада. В ляво от него бяха туристическите табели със стрелки към хижите и началото на козя пътека която потъваше в шубрака. 

    От тук щеше да започне изкачването ми утре.

    4

    Продължих по централната паркова алея, в дясно имаше чудесно разположен ресторант с автентична архитектура и идеално поместващ се в гънките на парка. Механа "Водопада", за жалост с тъмнещи прозорци и посипани със сухи клончета и есенни листа външни маси.

    Вървя и поглъщам неизследвани територии, създавам невронни връзки в мозъка си. Най- лесният начин да опознаеш едно място е като се загубиш в него. Нарочно не пускам Гугъл мапс и се опитвам да се ориентирам по обекти и интуиция. От този заседнал коловоз на ежедневните си навици, човек забравя да живее. Три пъти минах край сладкарница "Неделя" докато разбера, че се намира на главния площад и няколко пъти около Куршум джамия, в последствие разбрах името и, за да разбера, че като се пресече главният път минаващ край нея се спускам надоло към историческата част на града. По този начин открих банките, полицейското управление, общината, читалището, магазинче от което си купих чорапи, поне десет вендинг машини за кафе, стари къщи, които нащраках с телефона и кухня с храна за дома от където си купих вечерята, пиле със зеленчуци. Беше станало около 17:00ч. и започна да се смрачава. Нещото от деня, което ме впечатли също, бяха униформените военни, най вече жени. Разхождаха се с комуфлажни военни дрехи и шапки по улиците и изглежда, че не будеха впечатление у никого с изключение на мен. Това си беше една обичайна за местните гледка. Изглеждаха доста добре. Трябва да призная, че откакто излязох от казармата, преди двадесет и пет години съм изгубил пълна представа за военните работи. По моето време знаех за шепа жени, които се обучаваха във висшето военно училище в град Велико Търново и толкоз. Карлово, Сопот и Казанлък си бяха ядро на Българската военна промишленост от времето на социализма. Не зная сега до каква степен се е запазила, но ходещите свободно по центъра униформени ми подсказва, че военните тук запазват статуквото да внасят капитал в бюджета на местните икономики. Нещо друго, което ми се наби в очите, бяха автокъщите в покрайнините на града, но интересното, бе че не се предлагаха толкова автомобили, колкото микробуси и товарни малки камиончета. Това ме навежда на мисълта за движение на стоки и товари. Дребният бизнес за последните тридесет години се изражда в среден, а карловци са доста предприемчиви българи, както ще забележа по-късно разглеждайки историческият музей в града. Кауфланд- големият централен бакалийски монопол. Този капиталистически хегемон, завзел територията на всяко населено място с брой на жителите над повече от 50 000 души . Виждаха се и модерни халета на фабрики и цехове, даващи ми надежда, че България ще се възроди, може би не в близките, а в по-следващите години, когато ако съм жив, ще съм на преклонна възраст. Не вярвам, че Бог е изкарал от това място месия, който да вдигне тази нация от калта, за да я върне отново там. Вярвам, че има добър план за нас българите, но всичко е въпрос на време.

    Прибрах се в стаята си към 18:00 ч. Навън беше вече тъмно и ръмеше. Погледнах крачкомера на смартфона, показваше 13 400 крачки. Не е зле, Един нормален ежедневен малко пресилен преход. Разположих се на Икейското канапе, сложих пластмасовата кутия с храна на Икейска квадратна масичка и загребах с пластмасова вилица от кълцаното пиле с чушки, тиквички, домати, лук и незнайно още какво. Каквото и да беше, бе вкусно за гладен човек размотавал се по влакове и пътища цял ден. Истинско гурме, в едно с бялото изпечено до хрупкава кора кръгло хлебче.

     Да стоиш сам и да няма с кой да си кажеш две приказки е самотно, но за мен не е, поради характера на работите които съм работил или просто поради това, че може би съм интроверт по природа. Единствено климатика със своето досадно бръмчене, нарушаваше тишината в стаята и ми казваше, че трябва да си сложа тапи за уши, когато си легна, а това стана час и половина по късно, след като изиграх няколко игри на шах в мрежата на смартфона и се порових из Фейсбука. 

     

    5

     

    Ден 2

    Окончателното ми събуждане и ставане сутринта от леглото беше, след като от съседната къща намираща се на пет крачки от прозореца на стаята ми се разнесе шум от мощно къртене с канго. Беше 7:40 ч. Преди това се събуждах два или три пъти. Когато човек си смени леглото му е нужна адаптация. Тия с кангото набързо ме накараха да се оправя и да изляза навън. Планът за днес беше изкачване в планината, до хижа Хубавец по екопътека Бялата река. Това според мен е може би един от най- красивите планински маршрути в България. Пълноводен поток край пътя, свеж планински въздух и здраво катерене. От Карлово до хижа Хубавец, разстоянието в часове е два часа, по нататък може да се продължи до хижа Васил Левски за още толкова време. Вървял съм по този маршрут два пъти към връх Ботев. Впечатлил ме е и може би затова отново съм тук. Разходката от предният ден ми даде предимство, как бързо да стигна до изходната позиция и от там да се отправя нагоре към Балкана. Началото бе водопадът Сучурум. Сутринта беше хладна и сива. Според прогнозата за времето не се очакваше дъжд, напротив даваха го слънчево. Бях се навлякъл като зелка с няколко ката леки дрехи. В раницата ми, максимално олекотена носех две шишета от половин литър вода, налята от чешмата на стаята и две резервни тениски. От баничарницата на площада, срещу сладкарница "Неделя" си купих баничка и айрян. Това щеше да бъде обядът ми. Иначе бях закусил с един банан, кроасан и мини Сникерс, същинска енергийна бомба. От баничарницата пътят поемаше нагоре по ул. Водопада, до началото на парка не повече от триста метра и от там по алеята към ВЕЦа и водоскока Сучурум. Странно е това име, турско, означаващо скачаща вода. При водопада стигнах в 8:30ч. Не се изненадах, когато видях отново същият човек, на същото място да потропва с крака и да потрива ръце от сутрешния студ. "Да не би да е спал под моста?"- зачудих се. "Не на такива места лудите не ги изоставят, като в големите градове. В малките градчета, хората са по- състрадателни и най вероятно има някъде подслон" - опитах се да погледна с розовите си очила и да спра директните въпроси в главата си. Продължих към табелите за хижите указващи пътя през планината. От там започваха и маркировките, които можеха да се видят по скали и дървета. От БТС- български туристически съюз се бяха погрижили добре за това. До водопада пътят бе равен, по асфалт, но след табелите теренът рязко се смени. Обувките ми зацепиха в ронливия камък на пътеката поемаща към прегръдката на планината. Няколко метра денивелация нагоре, започнаха да изкарват капки пот по гърба ми. Трябваше да спра, да поема въздух и да сваля част от екипировката. Главата ми започна да пулсира. Да, загубил съм форма. Пухтя и се умарям. Свалям опаковките си застояла енергия. Вдигнал съм височина и на една открита скала пия жадно глътки вода, гледам към нишата, която е приютила ВЕЦа. Чува се шума на водопада. Продължавам нагоре, лявата ми обувка се развързва постоянно. Вързах връзките на възел и реших проблема. Пътеката криволичи нагоре между храсти и дървета. Уцелил съм ритъм и набирам още метри височина. Събудил съм катерача в мен, който беше в кома от дълго време. Пътят в планината не се измерва в метри и километри, а във време от минути и часове. След десет, петнадесет минути стигнах до познато място, излязох на главната пътека идваща от западния край на покрайнините на Карлово. Предните ми две изкачвания към вр. Ботев започваха от там. Тогава бях с добри компании. Емоции различни от сегашните. Нахлуха спомени, все едно ме е нямало не години, а седмица , две. Виждам групата, усещам енергията и, сякаш е залепнала по скалата, под краката ми. Ентусиазъм, сенки, откъслечни разговори, Поемам от нея и ми става свободно и спокойно, а там долу в началото на пътя съм оставил Мързелко и Ленивко, духчета, които след като разбраха, че ще подлагам тялото си на физическа ескалация, ме изоставиха и взеха да кроят планове, как отново да ме обсебят след като се завърна от странство. Мислех си дали мога да ги надхитря, ако се върна по друг път.

    Шумолене от храстите в страни от пътеката секна мислите ми и ме стресна. Беше жена, около четиридесетте. Забързано поздрави и заслиза надолу към града. Не очаквах по това време на деня в делничния ден да видя хора, но явно местните си ползват туристическият път за един бърз тренинг. Друга фигура на човек привлече вниманието ми, появил се от пътека в ляво. Тук има едни такива кози пътеки, дето водят незнайно къде. Изчаках човека да се приближи. Беше мъж на възраст около седемдесетте. Едната му ръка изглеждаше странно, просто ръкавът на дясната му ръка беше мушнат в джоба на якето му, но някак празен без съдържание. Беше еднорък. Поздравих. Той също. Изглеждаше свеж и бодър, пълен с енергия. По опаленото му и набръчкано лице сияеше усмивка. Попитах го накъде води пътеката и той любезно ми обясни, че горе на билото има голям бял кръст и параклис. 

    -Ей го къде е там.- показа ми с поглед.Не било далеко и може бързо да се отиде. Помислих си, че наистина си заслужава да се отбия да го видя. 

    - А мога ли да изляза на пътеката за хижите? - попитах.

    - Може, отбивката е малка, но ще я видиш след като се пуснеш наобратно покрай чешмата. - отвърна мъжът, след което благодарих и се разделихме.  

    Поех по тази пътека. Тя пък се разделяше на три. "Тези пътеки са като кръвоносна система"- си помислих. Инстинктивно хванах средната тъй като тя водеше нагоре към целта, а другите някак си бягаха в страни. Вървях недълго, когато излязох на една открита кота с чудесна панорама към града и част от карловското поле. В далечината на югоизток се виждаха очертанията на висините на Средна гора с ореол от светлината на изгорялото преди два, три часа слънце. Небето над мен бе сиво и плътно като дебел юрган, но там в далечината краят му свършваше и светлина беше прокъсала широка ивица над височините на Хисарлъка.

    Полюбувах се малко на тази гледка и направих две снимки. Продължих, ето я и чешмата за която ми каза едноръкия човек. Някой шегаджия беше заковал дървена табелка надписана с пирограф: " Още малко, не остана". Зад нея се спускаха металните зелени тръби към турбините на ВЕЦа. Пътеката правеше обратен завой и след няколко метра отвеждаше до параклиса. Първо изникна някаква метална детска пързалка, и после ансамбъл от метални столове и масички в дясно се виждаше параклиса и чешма от която течеше вода. Приближих към параклиса, представляваше малка четвъртита, белосана, стабилна постройка с прозорци от цветно стъкло и купол отгоре. Вратата беше метална и затворена с резе. Издърпах резето нагоре и отворих богобоязливо, прекръстих се и влязох. Вътре беше уютно, имаше две свещи, които догаряха върху стойката. Някой сутринта се е качил рано. Сетих се за жената, която ме стресна и за едноръкия. Помещението беше изпълнено с икони, различни светци ме гледаха благо от правоъгълните рамки, сякаш искаха да ми кажат: "Добре си дошъл грешно човече, поздравяваме те за крачките които си направил до тук!". Затворих очи и се помолих мислено за здраве и късмет, за душата на починалият ми наскоро татко и за благоденствието на България и българският народ. Мисълта ми и въображението ми придобиха толкова силна концентрация, че премина през стените на параклиса, прелетя над дърветата и увисна над Карлово. Отворих очи. На перваза на прозорчето имаше оставени свещички. Взех две, запалих ги и едната сложих на свещника за живите, а другата бучнах в съндъчето с пясък, за мъртвите. Прекръстих се и излязох. Отвън имаше надпис, който казваше, че този храм е построен с дарения и доброволен труд на Карловци, еди си коя година и е осветен от Пловдивски митрополит, еди кой си. Помислих си ако този митрополит е бил от ония охранените, как ли е пуфтял до тука, завалията.

    Отстрани имаше две камбани, една по- голяма и една по- малка. Чукнах ги последователно. Разнесе се меден звънлив тътен. Чувствах се като дете, което се е върнало в детската градина, само, че без присъствието на групичката и госпожата. Отидох до чешмата и си налях вода. На лицевата част имаше релефна плочка с лика на човек. Христо Проданов, чешмата беше направена в памет на българският алпинист, загубил живота си през 1984 година слизайки от върха Еверест. Помня тази експедиция, когато бях малък, гледах по телевизията, как ги посрещнаха като герои. Христо Проданов също е известен карловец от новото време. 

    Кръстът, къде беше той? А, ето го пред мен зад храстите! Доближих се, промуших се покрай гъсталака и излязох на фундамента му. От тук се откри истинската панорамна гледка, много по-обширна от долната площадка.

    Карлово беше,като мозайка изграден от червени и сиви правоъгълни квадратчета, триъгалничета и ромбчета, настелелени върху равнинния релеф и прорязани с нишките на улиците. Една амалгама от панелки и къщи. До ушите ми достигаше глухият градски шум на скърцане на метал, рязане,пробиване, чукане. Този шум бе като да си в пещера и да чуваш далечният тътен на подземните води. Всичката тази дандания я правеха хората които не се виждаха. Те бяха невидими за очите микроскопични организми. Мравки, погледнати от тези висини, ровещи в своя мравуняк, проводници на божията промисъл, 

    До фундамента на кръста имаше икона на Богородица. Колко страдание имаше в душите на хората, колко желание за надежда към по- добро. Виждаше се по множеството икони на параклиса, виждаше се и тук до кръста. 

    Просторът придаваше дълбочина. Погледът ми преминаваше над Карловското поле и се спираше до висините на Средна гора, където ореол от светлина, разкъсваше облачната покривка. Чувствах се като малка буболечка, кацнала на ръба на огромен казан. 

    6

    Гърбът ми беше мокър и започнах да усещам хлад. Трябваше да се движа. До хижата имаше може би час и половина път. Заслизах по пътеката наобратно. При сухата чешма, след завоя, малко по- надолу, намерих тясната просека слизаща надолу през гората, както ми бе казал едноръкия човек. Спуснах се по нея и не след дълго излязох на познатата пътека, водеща към хижите. Отново чешма на пътя и тя бе суха. Започваше катерене, ляв, десен с бавна стъпка. Не е нужно да се бърза. Дишането е учестено, главата ми пулсира. Правил съм го толкова пъти, но преди година, две ми беше последното изкачване. Струва ми се, че въздухът е разреден и не ми достига. Едва ли, тук височината е малка, просто край морето въздухът е влажен и по плътен, затова е така. Организмът се настройва към новите условия изхвърляйки нечиста пот. Пътеката ме извежда на открито място, на което има табло с карта на Централен Балкан и голяма дървена табела , която указва началото на тази акватория. След нея пътеката навлиза в клисурата на реката. Градските шумове са изчезнали и около мен остава само притихнала есенна тишина. Някъде отдалеч се долавя шум на падаща вода. 

    Ляв, десен продължавам напред. Огромни скали се откриват пред погледа ми. Движа се от лявата страна на пролома. От дясно е урва. Обезопасена е с побити в камъка релси и захванати за тях стоманени въжета. Поздравления за БТС. Зная, че пътеката е осеяна с къси бетонни, пешеходни мостчета, така че ето го и първия. Той пресича падащата вода от дерето в дясно, която отива надолу към коритото на Бяла река.

    Малко почивка, тук вече нямам и обхват за телефона, но това не ми пречи да снимам.

    Продължавам. Предстои ми среща с водите на реката. Нивото на пътеката почти се изравнява с коритото и. Пръските на падаща вода правят бяла пяна във вира под нея. Търся пътечка да сляза до долу. Огромни камъни и паднали дървета, пречат, но има утъпкани местенца, следи от човешки крак, които ме повеждат и вече съм до потока. Чистотата и прозрачността на водите ме карат да протегна ръце, да загреба с шепи от прозрачната течност и да си умия лицето. Водата е жива, извива се, пени се, клокочи. Ако има някакво определение за "жива вода", то е пред очите ми. Камъните в потока са едри, големи, заоблени от придошлите води. Белеят на места. Мисля си дали името на тази река не идва от това, че камъните и са като посипани със сол- Бяла река. 

     Отново съм на пътеката. Малко по- нагоре има още едно мостче. Прехвърли ме от другата страна. Сега потокът ми се пада отляво, а над главата ми се извисяват масивни канари. Гората е олесяла, а в основата и килим от листа покрива земята в цветове на охра, жълто, оранжево и кафяво. Оглеждам се за някоя заблудена гъба, но уви, няма. Отново мост и пак нагоре. Чувам лай на куче. Как ли ме надуши. Стотина метра по- напред и се показаха някакви съоръжения. Бях забравил за тях. Това беше бент със шлюзове, отклоняващ част от водите към каменен виадукт, а от там и към зелените тръби на ВЕЦа. Бента беше залостил реката и образуваше неголям вир. През преливник потокът се оттичаше надолу по коритото си. Малкият звяр, който ме лаеше приличаше на Бенджи от едноименния сериал. Опърпан и окаллян, беше застанал досами оградата и лаеше неистово по мен. Браво, добър пазач, не напразно кучето си остава най - добрата сигнализация и поради това съжителства с човека от праисторически времена.

    Хванал съм ритъм на ход и не се спирам. Пътят вече е равен и аз ровя падналите листа в краката си. Голям кеф, вървиш си и риташ с крака в листата. Разминавам се с трима туристи. Поздравяваме се. Колко по различни са отношенията на хората в планината. На градската алея сме невидими, а тук се усмихваме и поздравяваме. Правили са снимки, имаха хубав професионален фотоапарат. Колко още има до хижата? Преди ми се струваше нищо работа, а сега ми отнема почти вечност. Захладня. Усещам умора. От практиката си съм разбрал нещо за себе си, началото винаги е трудно, докато напипам ритъма, краят също иска да ме откаже преди да съм го достигнал. Ето в тези моменти е нужно да се приложи воля. Нагазих в някаква кал до глезена. Листата я бяха маскирали Е, не можах да си намокря чорапите, обувките показаха класа. Разминах се с още един горски човек слизаше надолу с раница на гърба и благ поглед.

    Далече ли е хижата? - попитах след като се поздравихме.

    Не, ей тука е.- отвърна той

    На тези горски хора не мога да им вярвам за разстоянията. Казват ти " ей тука", а после вървиш половин час в очакване да стигнеш. Това " ей тука" , не е като да ти обяснят за бакалският магазин намиращ се зад завоя на близката улица. 

    Гората е усойна, влажна. След като минавам покрай едно дере си спомням за "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, където правеше описание на Балкана, колко страшен може да бъде той, когато се разфучи и придойдат водите му. Тук всичко е истинско, дървета, камъни, мъх. Било е такова преди хиляди години, такова си е и сега. Автентично е, няма пластмаса и изкуствено създадени форми, няма бутафория. Струва ти се странно, че сякаш това е измислен свят, а истинският е онзи който живееш ден, след ден в калъпа на култивирането си ежедневие, но е точно обратното, а съзнанието, отказва да го приеме. 

    Ето я и хижата, вижда се измежду дърветата. Пътеката ме отвежда пред входа на двора и, Има мост, малка постройка с табела, "Внимание високо напрежение,220В" и огромно черно куче, вързано на каишка. 

    Чакай,сега ще го отместя! - чувам глас и поглеждам към вратата на хижата откъдето се разнесе. 

    Беше слаб мъж на средна възраст, подвижен с типично облекло на горски човек, тъмно яке, комуфлажни панталони и здрави обувки.

    Поздравих и изчаках да отвърже кучето:

    Кротък е, нищо няма да ти направи. 

    Големият му вид плаши.

    Абе, бая голямо си изглежда. - му отвръщам аз.

    Малко е, само на няколко месеца. Смеска е между вълчак и каракачанка. Хората като го видят пуснат и се плащат. Мислят, че е вълк.

    Нормално, ти хижаря ли си?- попитах

    Да. А ти накъде си?

    Ами до тук, това ми беше целта. Ще седна малко да почина и поемам наобратно.- отворихме диалог на въпроси и отговори.

    Човекът завърза кучето в страни. Черният звяр беше силен и хижаря едва го удържаше. Тази сила, като разбра, че е отвързана искаше свобода и игра.

     Приседнах на една от пейките и извадих студената вече баничка от раницата си. Хижата изглеждаше пуста, застинала във времето, съхранила архитектурния стил на ранния социализъм. Отхапах хапка от баничката. Трябва да спомена,че по вкусна баничка не бях ял. Мислех си, че и суха кора хляб да бях ръбал при тези условия и тя щеше да ми се услади.

    Отново се разприказвахме с хижаря. Питах го има ли туризъм по това време на годината. Той ми отговори, че хора има целогодишно, но най- вече през съботите и неделите и почивните дни. Казах му откъде съм, как съм дошъл. Мислех да го попитам за чаша чай, но не ми изглеждаше като човек, който с охота щеше да ми я приготви.

    Бях подгизнал от пот и студените дрехи, залепнаха за гърба ми. Трябваше да се преоблека. Температурата при това усойно място и височина около 900 метра, беше около градус над нулата. Имах резервни тениски в раницата. Прибрах мокрите в нея и облякох сухите. Изядох си баничката, пожелах здраве на хижаря и поех по обратния път. 

    Колко ли хайдука са ползвали тази пътека, а може би и Левски, слизайки от Балкална, кога е бил с четата на Филип Тотю, да види майка си. Човек може да усети духа им. Гората е била тяхна обител.

    Слизането не е като качването. Краката сами вървят. Уж преди малко минах по този път, а сега надолу друго яче изглежда. Това е като да си обърнеш фанелата наобратно, левият и ръкав да дойде на мястото на десния. Така или иначе, мисълта вече си знае пътя и бързо ме води напред.

    Не пропускам да се насладя отново на причудливите форми, които реката е издълбала в скалите. Усещам, че имам мазол над петата на десният крак. При слизане е добре, тъй като ходилото ми отива напред и няма триене, но при качване е обратно и задира. Часът е към един следобяд. По моите изчисления, би трябвало да стигна отново до града към два и половина, три часа. Взимам надолнищата бързо, гравитацията ми помага. Минавам мостчетата, които до хижата май ги преброих към седем. Преминавам ту от едната страна на реката, ту от другата. Свалил съм височината и вече не е така студено и усойно. Минавам край бента. Малкият Бенджи, този път се е сврял под една ламарина и само изръмжа. Спускането продължава до едно положение и после пак качване. Мазолът ме боли, колената и те, но не обръщам особено внимание, после ще ближа рани. Пътеката прави десен завой и се отделя от клисурата. Следва познатата табела указваща границата на Среден балкан и отново надолу. Половин час по късно ударих крака върху асфалта пред водопада Сучурум. Човекът от сутринта го нямаше. Лудите и на тях им омръзва да висят по цял ден на едно и също място. Шосето ме извежда към парка, разминавам се с хора, тръгнали на следобедна разходка. От парка съм на улица "Водопада". Трябва ми магазин. Имам нужда от сапун и гъбичка за обувки - кожата им от влагата побелява и трябва да се лъсне с лустро. Сапуна ми е нужен да измия тялото си от цялата тази пот, която освободих при катеренето нагоре. 

    Крачкомера на телефона ми показва над двадесет хиляди крачки, нов рекорд, от времето на стартиране на приложението. Подминавам хостела на БТС. Стои затворен тъмен, стар и призрачен. Поставили са табела с телефоните на хижите. Насреща ми има магазин. Влизам. Възрастна жена ме преценя с поглед. Казвам и какво търся. Тя с флегматични движения ми подаде артикулите. На изхода на града, към пътеките, какви ли не са минавали. Не и представлявах ни най- малък интерес, макар да усетих инстинктивно, че разбра, че не съм местна птица. Добавих три банана към сметката, платих и излязох. Улицата ме извежда на градския площад. От там е стотина метра до стаята ми. Аптека ми трябва и ето я под носа ми. В днешно време аптеките станаха повече от хлебарниците. Купувам кутия аспирин. Едно хапче ще ме отърве от мускулната треска. На ъгъла срещу входа на къщата за гости, където съм настанен има павилион с храна за дома. На черна дъска са надписани четири вида ястия. Избирам си свински карета в пепър сос и така съм си осигурил вечерята. Часът бе 15: 10. В стаята съм. Взимам душ в банята и се преобличам. Почти не са ми останали сухи дрехи. Намествам ги под климатика да съхнат. Изпрах чорапите и бельото, изчетках си кубинките, всичко това са автоматични навици останали ми от времето, когато бях в казармата и чак тогава седнах да почина. Обзе ме скука. Все още денят не е свършил. "Защо да не отида да разгледам историческият музей?- се замислих. Проверих му работното време в сайта. Затваря в 17:00ч., значи има време.

    7

    Гугъл мапс ми показва разстояние до обекта 600 метра, ей го къде е. Обличам се и излизам. От другата страна на главната улица, срещу Куршум джамия, се спуска пътя към старата част на града с възрожденските къщи и сгради. Поглеждам към крачкомера на смартфона и той отброява 26 000 крачки и нагоре. Историческият музей в Карлово, представлява една доста внушителна за времето си боядисана в розово сграда. Трябва да призная, че розовото и отива. Качвам се по стълбите и отварям вратата, пристъпвам напред и се озовавам в широко и просторно предверие. Електронен звън предизвестява влизането ми и веднага след това пъргава и любезна жена ме посреща излизайки от стаята в ляво. Оставаше около четиридесет минути до края на работното време. Попитах дали ще има време да разгледам, тя ми отговори, че няма проблем дори и да окъснея малко. Платих входна такса от четири лева и се гмурнах в миналото на Карлово. В средата на вестибюла имаше бронзов барелеф на Апостола, разположен централно, а в страни на останали възрожденци. Историческите музеи на България са съкровищница, показващи, че всичко е преходно на този свят. Историята ни започва с артефакти от бронзовата ера, превърта се през културата на Траките, следвани от римляните, византийците и прабългарите, потъва в тъмните времена на османското владичество, за да изгрее във възрожденските години на XIX век. и последвалия подем на книжовността, занаятите и търговията. Историята не иска да вкара артефакти и експонати от ново време, говоря за 50- 60 години назад, може би от страх да не разбуни духовете на своите съвременници. Нужна е преходността на поколение, две за да се отсее и придобие някаква стойност. 

    Какво е оцеляло от хилядите години назад? Това са керамиката, шлифовани камъни, кремък, кости, златни и медни накити и монети. Човек от край време е правил едно и също, произвеждал е инструменти, усъвършенствал е труда си, прехранвал се, излишъка търгувал, събирал монети, използвал оръжия за да ги брани. Интересни бяха произведенията на труда на Карловчани. Занаятите са били на почит. Изпод ръцете на хората са излизали предмети на бита и ако е съществувало някакво изкуство, то то е било втъкано в тези предмети. Българинът е практичен човек и не би си пилял времето и труда да прави неща, които да не се ползват в работа. Вкарвал е своята естетика и практичност в платовете и предметите за бита. В музея, може да се видят и ковани медни съдове за екстракция на розово масло, но най силно ми направи впечатление една чернобяла фотография, направена като фототапет, изобразяваща снимка от преди сто и косур години на българи по чаршията на Карлово. Смугли, с изсечени лица, задължително с мустаци и калпаци на главата. Потурите им висят до коленете. Някакво магаре, натоварено с наръч дърва, прашни улици и опушени ниски постройки. Ей това е била България. 

    Часът мина 17:00 и се насочих към изхода. Старите дъски скърцаха под краката ми. На изхода чакаше жената, благодарих и за търпението. Попитах каква е била тази сграда, и тя ми отговори, че е било начално училище до пети клас, построено през 1871 година. Пожелах лека вечер и излязох навън. Вече се беше стъмнило. Преминаваха едни от най- късите дни от годината. Отново поех нагоре. Градът, беше оживен, хората се прибираха от работа. Прибрах се в стаята и вечерях. Налегна ме умората от днешният ден. Четох книга, прегледах разписанието на влаковете за следващия ден. Имаше директен за Бургас в 9:26 часа сутринта. Чудесно, няма автобуси и прикачвания. Това бе сутрешния влак от София. Пресметнах, че ще трябва да съм излязъл от тук до 8:30 часа. Настроих телефона да звънне в 7:30 и легнах да спя.

     

    8

    Ден 3

     

    Събудих се към шест сутринта. Беше студено и си метнах още едно одеало. Климатика бръмчеше монотонно и не му пукаше за моето спокойствие. Така или иначе повече не можех да спя. Излежавах се. Мързелко и Ленивко са ме приклещили при водопада Сучурум. Знаех си трябваше да мина по другата пътека. Какво пък телефона щеше да се разпищи в седем и половина и щях да поема по стандартната процедура, измиване на очи, зъби, тоалетна, включваща не повече от двадесет, тридесет минути време, но осигуряваща ми комфорта за целия ден. Ровя се из телефона, губя си времето. Трябва да си стегна багажа и да мисля за тръгване. Половината ми дрехи са пръснати по стаята, все още влажни. Ставам. Изключвам алармата и започвам организация по изнасянето си. Прибирам дрехите в найлонови торби и после в раницата. Възниква проблем, чехлите, които купих идват като свръх багаж и не мога да закопчея циповете. Пренареждам. Навивам тениските и анцузите като палачинки. Подреждам и всичко е наред. Оправям си леглото, това ми е като мантра за деня. Без да си оправя леглото не тръгвам на никъде. Кофти навик от детството. На един лагер ни научиха и от тогава все така. Подсъзнателно имам чувството, че ако не си оправя леглото сутринта, денят ми няма да се подреди както трябва. Оправянето на леглото е първата пластинка от дневният пъзел.

    Опитвам се да спра климатика. Натискам копчетата по достанционното, но той не ме отразява. Признавам все бях чувал за марки климатици, но името на тази я срещах за първи път. Не можах да я запомня. След много опити накрая уцелих някаква комбинация от бутони и го умъртвих.

    В 8:00 звъня на хазяина, казвам му, че тръгвам, пожелавам му всичко най- хубаво, вдигам раницата на рамо и излизам. Ключа оставям от външната страна на вратата. Така се разбрахме. 

    Пускам се надолу по познатия път. Както вече споменах Карлово има две посоки "надолу" и "нагоре". В Бургас сме свикнали да вървим все по равно.

    Надолу и все надолу, че до самата жп. гара.

    Преди гарата надолу. по пътя, къщите се сменят с пояс от панелни блокове. Панелното строителство е проектирано и изградено за бързата урбанизация на градовете. Ако се вгледа човек в градската архитектура на България ще забележи, че центъра на града е застроен с къщи и ниски кооперации, а периферията е опасана с комплекси и пояс от панелки, за придошлите от селата емигранти. Ако в централната част се виждат блокове, то те са проектирани и построени по друг образец, даващи привилегия за живеене на по- висшият слой от населението в годините на социализма.  

    Гарата на Карлово е голяма изградена от винкел, стъкло и бетон с полирана подова мозайка. Човек се връща четиридесет години назад. Ако някой младок се запита, как са изглеждали 80те на XX век, то тук е едно от автентичните места, които не са мръднали и на йота във времето. На гишето си купувам билет за Бургас. Цената отново е 14 лева. Тук е средата на България и няма да имам привилегията да се размотавам, нито да избирам място в купето на вагона. Влака пристига,спира, кой се качил, качил и заминава. В тази връзка си спомням случай преди години, как пътувахме с жена ми за София и на гара Айтос, влака спира, тръгва и някакъв дядка се развика ругаейки, държейки голям куфар в коридора на вагона, как жена му не могла да се качи и останала на гарата. Ругатните продължиха до Карнобат и някъде там се примири с това. На шега или наистина, каза че ще си намери друга.

    Бях подранил с половин час, така че имах възможност да огледам хората. Особено се открояваха двама англоговорящи. Седяха на една маса и говореха високо, младо момче и мъж на възраст. Останалите, са типични българи, заели по едно кътче от чакалнята и и търпеливо чакащи, гласа от високоговорителя да обяви пристигането на влака. 

    Имах време за едно кафе и влязох в павилиона вграден в огромната чакалня. Взех си еспресото и се вместих в общата картина на гарата, като човек с раница, ровещ в телефона си и сърбащ глътки топло кафе. 

    Отегчен мъжки глас обяви по микрофона на всеослушание пристигането на бързият влак от София. Излязохме множеството на оказания четвърти коловоз и зачакахме. Металната грамада се зададе откъм запад и се разнесе скърцане на метал от триенето на спирачките. Локомотива спря, вратите се отвориха, който беше до тук, слезе, другите се качихме. Влязох в първото, купе, където имаше трима пътници. Заех си място и машината ме понесе по обратния път към дома. Отново се занизаха картини на природа и гари. Този път не гледах особено навън. Бях зает с писане на впечатленията си от това приключение. В ранният следобед пристигаме в Бургас. Слизам на перона и поемам от влажния въздух. Нямаше ме два дни, а сякаш чувството е за месец. " Времето е в нас и ние сме във времето!"- както е казал Апостола на свободата. Намествам вестника в страничният джоб на раницата, премятам я на рамо и с бавна крачка се запътвам към автобусната спирка. 

    Матрицата ме очаква.

     

    Край.

     

     

     

     

     

     

     

     

    IMG_20211124_143244.jpg

    IMG_20211124_143353.jpg

    IMG_20211124_143730.jpg

    IMG_20211124_164346.jpg

    IMG_20211124_164158.jpg

    IMG_20211124_164636.jpg

    IMG_20211124_164724.jpg

    IMG_20211124_145355.jpg

    IMG_20211124_164558.jpg

    IMG_20211125_101625.jpg

    IMG_20211125_095859.jpg

    IMG_20211125_102111.jpg

    IMG_20211125_104042.jpg

    IMG_20211125_110948.jpg

    IMG_20211125_111019.jpg

    IMG_20211125_114956.jpg

    IMG_20211125_162613.jpg

    IMG_20211125_162654.jpg

    Обратна връзка

    Препоръчани коментари

    Много увлекателно написан пътепис, човече, браво! Много ми хареса!

    • Харесвам 1
    Връзка към коментар
    Сподели в други сайтове



    Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш

    Трябва да си член за да оставиш коментар.

    Създай профил

    Регистрирай се при нас. Лесно е!

    Регистрирай се

    Влез

    Имаш профил? Влез от тук.

    Влез сега

×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.