Нашето слънчево шотландско препускане

Отдавна ни се иска да стигнем до ах-тази-Шотландия и все не остава време. След като обаче един потомък (със шотландска баба) ми заяви с явен копнеж в гласа, как никога не бил стъпвал там, се успокоих донякъде, че не съм изостанала чак толкова, и започнах да планирам тайно и отдалече нашата разходка.

След изчитане на тонове информация и придобиване на някаква представа къде и какво искам да видя, се започва ровене за квартири, което се оказва сериозно изпитание на нерви. До ден днешен не мога да си обясня защо шотландците се дърпат толкова да си качат имотите по някоя платформа. Аз мога ли едно по едно да ги търся и проверявам в гугъл или да звъня на безброй телефони, докато някой най-после се смили и ми каже, че е останала една стаичка някъде си? В Букинг се предлага изключително ограничен брой настанявания, започнах да им мятам погледи около 6 месеца предварително и запазвах само места с безплатна отмяна. Със Скай съвсем ударих на камък и малкото налични места бяха безумно скъпи, което ме накара с нежелание да го изключа от планирането. Обаче месец преди пътуването изведнъж се решава, че не може Шотландия без Скай и отново започнаха главоболията! За да не съм голословна, най-евтиното нещо, което успяхме да изровим толкова близо до пътуването беше хостел за 350 паунда (за две вечери)!

Но, около 3 седмици преди датата, изведнъж в букинг се появява ново предложение за B&B (наизуст ги бях научила всички имоти по него време, брояха се на пръстите на едната ми ръка), за 360 паунда и тъкмо умуваме дали да го преглътнем и запазим, някой ни отмъква тройната стая под носа! Има само четворка, за 450!! Намирам сайта на B&B-то и пиша директно оттам съобщение на собственика да попитам дали може да ни настани, а той пък веднага ми отговаря, че може да ни даде 4-ката за £360, като плащането ще е в брой на място. Леко стресиращо, особено когато получавам мейл една седмица преди пътуването да попита дали още се интересуваме… Всичко беше наред, хората се оказаха изключително мили (особено жената), имат прекрасна къща, с уникалната гледка към… абсолютно нищо… На 360 градуса наоколо нямаше нищичко, освен 2-3 разпръснати къщурки, които напълно се губеха в зеленина и синьо небе!

Четворката се оказа в 2 отделни стаи на втория етаж, с двойно легло всяка, а в банята (само на наше разположение), насред лукс и блестяща чистота, имаше място за още едно двойно легло, което за ОК си е някакво чудо невиждано. Закуската беше изключително богата (няма да ми стигне половин страница да я изредя), но въпреки това хората се поинтересуваха дали бихме искали нещо, което случайно го нямат, за да ни го доставят на другия ден. Доста си говорихме докато хапвахме, те ни разпитваха, ние разпитвахме, изпариха ни се леките притеснения, че сме нахълтали в чужда къща при непознати. Също така съобразително говореха бавно и ясно 🙂 

Преди да започна хронологично, само накратко да споделя, че Шотландия и Скай са наистина прекрасни, НО, за да не им станат твърде много суперлативите, трябва да подчертая, че на някои места ни беше неочаквано неприятно.

Едното място беше Fairy Pools, където се беше изсипал страшен народ, и то от малко дразнещ тип. Народ имаше и по маршрута на Quiraing, но съвсем различни хора, които явно обичат природата и знаят защо са там. На Fairy Pools имах усещането, че повечето хора са там само за да си цъкнат няколко селфита и при това да развалят тишината с такова желание. На всичко отгоре беше жега! В Шотландия!

Друго място, което ми остави неприятно чувство, въпреки че е уникално и красиво, е Devil’s Pulpit, където имаше цели катуни, вдигащи адска олелия, а ждрелото е доста тясно (съответно с прекрасна акустика) и мястото, където се слиза, доста ограничено. Там срещнахме единствените българи за цялото ни странстване, но пък цели 3 отделни групички, а по пътя от Глазгоу на север срещнахме и кола с плевенски номера! Явно тази рекичка наскоро е добила силна известност, защото наоколо просто няма къде да си спре човек колата, има място за 10-тина коли на нещо като мини-паркинг, масово спираха хората където намерят, включително на двойни жълти линии, и масово имаха глоби.

Масово имаше глоби и по колите в Лейк Дистрикт, в района на Catbells (над езерото Derwentwater), първия връх, който тръгнахме да катерим, за проба на 9-годишното. Беше повече проба за мен, детето хукна нагоре по камънака, останах без дъх да го гоня, щях да колабирам. Просто си тичаше нагоре! Наложи се да му изнесем доста лекции (с твърд тон) за това как е хубаво да се държим по баирите, особено когато майка му (че и баща му) няма шанс да го стигне, и особено като е с обикновени маратонки, които хубавичко се пързалят в прахоляка. В следващия момент засичаме двама “ненормални” колоездачи, слизащи от същия този ужасно каменист и стръмен връх (само в най-горната част е такъв), носейки си колелетата под мишница до по-лесен релеф и тонът ми (че и лексиката) взе да се губи…

Из Лейк Дистрикт доста си пообиколихме с колата, поради липса на пешеходно време, навряхме се по едно пътченце, където застигнахме 2 автобуса и се забавлявахме да гледаме как се разминават:

Малко по-нататък застигаме местни фермери, които се опитваха да си съберат овцете (с АТВ-та и добре тренирани кучета), стана голямо задръстване и поне 20 минути се влачихме след тях, докато стигнат до фермата си...

Навсякъде е прекрасно зелено, всичко цъфти, а броя на овцете го загубихме някъде към 859 047. Броя на езерата също. Знам, че карахме покрай Windermere, Derwentwater, Ullswater, Crummock Water, Buttermere, а около Rydal Water/Grasmere (по-скоро второто) даже се поразтъпкахме. Хванахме пътечка край рекичка и съвсем скоро се озовахме на брега на езерцето. Доста симпатично място, но това ни беше единственият облачен ден и снимките са сивички.

B&B-то ни беше в една ферма, чиято собственичка ни изненада с разкази за ходене по върхове, в Исландия, и къде ли не (колекционирали върхове, имали нещо като карта с над 200 върха, не запомних колко точно, оставало им да качат още към 20-тина). Изненадващо ми беше, защото се зачудих как успяват да въртят ферма и B&B и да обикалят толкова много, но обясни, че помага семейството, съседите, както дойде. Полийн беше много мила, особено предвид, че закъсняхме жестоко заради ужасния трафик в предваканционен петък (с една камара катастрофи по пътя), и заради отбивката ни в iFLY Манчестър, където метнахме детето на една бърза симулация на летене (или всъщност падане, както там му се казва), тъй като не искахме абсолютно целия си рожден ден да прекара в кола. Много му хареса, но не съм сигурна, че искам да развивам подобно влечение в него 😉

Снимката е извадена от видео, защото никой не се сети да цъкне, а и всичко се случва доста бързо, самият полет трае 1 минута… Разбира се, човек може да се възползва и от професионалните им снимки, които струват почти колкото полета...

Закуските във фермата не бяха никак лоши. Полийн беше също така доста сериозен източник на информация за целия район и може да даде всекиму хубави насоки.

Сутринта ни събуди силно блеене на овцете от задния двор, а детето, все още изключително сънено, измърмори нещо възмутено за “кравите” и заспа след няколко секунди пак. Много ми стана смешно, защото си припомних как ни събуди магаре на Кабо Верде в 4-5 сутринта, с адски рев точно под прозореца ни, и съвсем ни ошашка (още първата сутрин, след дълъг, дълъг, ама много дълъг път - история с дрон на Гатуик, смяна на летище в последния момент - Лутън - и около 6-часов полет)

На втората сутрин се изнасяме набързо, като под набързо оттук-нататък да се разбира, без закъснение спрямо предварително обявените часове за чек-аут, т.е. 10:00 (в редки случаи 11:00). А сме се разбързали така, защото преди да стигнем Гарата (така съм си кръстила следващото ни настаняване, за кратко), държа да навестим вече споменатото Devil’s Pulpit, което е почти по път. С леко отклонение, за да заобиколим затворен път заради мост, който ремонтират от години.

Ако човек иска да избегне селянията на това приказно място, определено да се замисли към колко часа да мине оттам, а най-добре още в 6-7 сутринта (примерно), и в никакъв случай през уикенд. На нас ранното ставане по принцип не ни се отдава (като изключа себе си), и стигаме там в някакъв час пик, неделя. Слизането до самата рекичка става по изключително тесни и хлъзгави каменни стъпала (а сме там в сух период), след кратка разходка през горичка. Чакаме най-неприятната група да си тръгне (или поне се надяваме, понеже виждаме първоначални признаци), и докато чакам, наблюдавам как един екземпляр на Хомо-НещоСи/НоНеСапиенс влиза поне 6 пъти във водата да си изплаква краката, жена му стои като закачалка отстрани и му подава я кърпа, я дрехи, след невероятно суетене (поне 10-15 минути, без преувеличение), успява да си обуе чорапите и обувките (едва се сдържам да не му ръкопляскам), след което се започва наместване на “най-важните” му атрибути. Това упражнение вече ми идва в повече и си търся местенце да избягам, но с крайчеца на окото забелязвам (много е тясно това каньонче, няма къде да се скрие човек, а и умирах да разбера кога най-сетне ще се махнат!), че също му отнема изключително дълго време. Оставят след себе си поне 4-5 чорапа, овъргаляни в червено от местния прахоляк/кал.

Това е в по-широката му част:

Помотаваме се още малко и се качваме обратно горе. Минаваме през ограда от бодлива тел, някой е направил уширение между два реда тел и се шмугваме оттам, защото от другата страна сме видели прекрасна полянка със сини камбанки, прошарени с бели цветенца, и решаваме да си направим бърз пикник в близост до тях.

Оградите в Шотландия са абсолютно на всеки милиметър и ние полагаме невероятни усилия да ги игнорираме. Вероятно в по-голямата си част са там заради овце, говеда и диви животни, но аз не се причислявам към тях и смятам, че мога да се порадвам на една полянка за 20 минути, без да наруша чувствата на някого относно правата над частната им собственост. Особено когато очевидно мястото не се ползва за нищо. По-късно разбирам, че в Шотландия важи т.нар. “right to roam”, стига да се прави разумно, следвайки писани и неписани правила, разбира се, с някои изключения.

Пътят ни продължава край Loch Lomond (най-голямото сладководно езеро в Шотландия), като се отбиваме за кратко на Firkin Point. Докато се возя безгрижно в колата, на отсрещния склон нещо през цялото време силно ми синее/лилавее и скоро се усещам, че не може да е друго освен сини камбанки. Нацъфтели са абсолютно навсякъде, но вече започват да ги закриват други треволяци и особено папрати. Край пътищата масово се жълтеят и белеят полянките, които не зеленеят. С пръски розово. И закръклени пухкави силуети в допълнение към пасторалната хубост. Хубаво е да не си на шофьора на мястото...

Dalmally Railway Station, където ни е нощувката, си заслужава поне едно параграфче. Това е една стара (на около 200г) гара, с която Греъм е направил чудеса. Не е лукс, но е уютно, чисто, интересно място, уникално е чувството да спиш на платформата, да си сърбаш сутрин кафенцето и да махаш на хората във влака в отговор (или вечер винцето, както е угодно на човек, но последният влак е към 8 и нещо), да храниш кокошките, които ти се мотаят из краката без въобще да помислят за притеснение. Оттогава кокошката стана като нарицателно и “заплашваме” детето, че ще му вземем една, ако продължава да пуска по земята толкова трохи като се храни. Стаята ни (единствената тройка, доколкото видях) е свободна само една-единствена вечер и я буквам от раз, без грам умуване. Навсякъде е прието да има кафе, чай, кана за вода и някакви дребни бисквитки по местата за спане, но тук са изпаднали в някаква крайност и има толкова много бисквити, че можем спокойно да се навечеряме с тях, а изборът на видовете чай е огромен. Отделно от това те посрещат с кана черен чай и нещо сладко, които ние отказахме, защото се втурнахме презглава към близкия замък. Единственият (донякъде) недостатък беше, че банята и тоалетните са общи (но перфектно чисти), като не може да се ползват едновременно (душът е на открито при мивките, които пък са пред тоалетните). Дори и така, нямаше стълпотворение и не беше особен проблем (мисля, че някои стаи имаха собствен възел).

Детето е супер щастливо и не може да повярва къде ще го караме да спи (все пак любимите му играчки като по-малък бяха, естествено, релси и влакчета). Радостта ни е само леко помрачена от мушичките, с които се слави Шотландия през летните месеци, но дори това приемаме като част от екстериора и мятаме ухилени ръцете в опит да спасим малко кожа (единствено от лицето, тъй като иначе се бяхме увили с дебелите якета, леко захладнява надвечер). Жената, която работи там (първо я помислих за съпругата, но не е) – Мариан – е супер мила, страшно пъргава, и докато се усетим, ни нагощава от нейната вечеря (страхотно ризото), носи и десерт. На другия ден не успявам да я зърна за довиждане, но след време ми пише съобщение да ми благодари за ревюто. След размяна на още 1-2 съобщения, разбирам, че много си харесва работата (затова е явно толкова отдадена) и смята да си вземе своя гара и да направи и там нещо такова. Може би малко конкуренция няма да е зле, ще видим.

Пристигнали сме рано-рано, към 6 вечерта, и имаме предостатъчно време да навестим близкия замък Kilchurn Castle, който е само на около 3км от Гарата. Все пак мръдваме с колата, за да може да продължим за малко край Loch Awe (най-дългото езеро в Шотландия) за още разходка около St. Conan’s Kirk. Замъкът, за съжаление, е заграден отвсякъде и не е разрешено да се влиза. Не е разрешено също така да се пускат дронове там, а и на повечето места със забележителности (не че има пъдари). Отбихме се и до отсрещната страна, откъдето замъкът се вижда прекрасно, с овчици и шотландски крави за фон (кравите бяха до самия замък и се чудехме как да ги заобикаляме).

St. Conan’s Kirk:

Връщаме се на Гарата и вадим дисагите. Тук следва да уточня, че понеже сме с кола, сме я натъпкали догоре с какво ли не, включително с доста храна. Това са ни сухите резерви, когато няма откъде да си вземем ядене, или нямаме време, или просто не искаме да го губим. В Далмали няма нищо, пратили са ни предварително изключително подробен имейл да обяснят на колко мили трябва да ходим, за да намерим храна. На нас просто не ни се занимава, вадим си хладилната чанта, винцето, сиренцето и това ни стига. Марианчето обаче явно се притесни да не остане детето гладно и ни донесе от нейното ризото. То обаче гъби не пасе (а броколи за гарнитура още по-малко) и си яде от неговата манджа, а майка му и баща му се облажиха.

Сутринта ме буди първият влак (спя леко), но детето проспива и втория. А не е като да са безшумни. На третия вече закусваме (те бяха горе-долу през час, час и половина), тук вече доста се помотаваме, защото освобождаването е в 11, а на нас не ни се тръгва въобще.

Правим една не толкова бърза фотосесия и изпращаме едни лели на влака, чакащи точно до нашата маса. Някой нещо е забравил, защото Мариан търчи към машиниста, а Греъм намила нещо на някакъв език, който нямам представа какъв беше.

Мариан бяга за здраве, Греъм вляво акомпанира:

Все пак се налага по някое време да се изнесем, искаме да качим Pap of Glencoe този ден. Ще ми търчи онова дребното нагоре, я да видим тук как ще тича! Маршрутът е обозначен като “труден” в alltrails (този апп и сайт са изключително добри за ОК, всяка пътечка и пътечица ги има там, може човек и сам да си изработи маршрут, а на по-известните маршрути качват мнения постоянно, и лесно може да се разбере какво е нивото на калта, облачността, колко хоризонтално бръска и други метеорологични явления, най-малкото от предния ден, или дори отпреди няколко часа). С ясното съзнание, че е “труден”, се довличаме в подножието му чак по обед, като преди това сме поспрели тук и там, и дори сме разиграли сценка от един небезизвестен филм с Кари Грант, със залягане от самолети (самото мятане в треволяка не успях да снимам, но то кое по-напред):

На Пъпа (както си го кръстихме) на Гленко, целият маршрут е около 6 км, но първата половина е само нагоре, а втората – само надолу. Равно няма. Още на средата на изкачването детето почва леко да се влачи и да дава сигнали, че няма да го бъде (с жега, прахоляк и пек в допълнение). След още малко съвсем сдава багажа и почваме да го съживяваме със сладки неща, вода, ябълка и много почивки. Успяваме да го качим почти догоре, но последната част е наистина неприятна и решаваме да не го натискаме (второ възмущение, този път от типа “целия този път за нищо, само някакво езеро”). Оттам също има прекрасни гледки (макар Бен Невис да не се вижда съвсем, защото се пада зад самия връх, на който не се качихме), помотаваме се малко и тръгваме надолу. Надолу е песен (минаваме по друга пътека), отново не можем да го спрем, но таткото този път го държи здраво за ръка и не пуска, защото иначе ще го търсим в поточето на 2км по-надолу…

Нагоре по дясната пътека, а надолу по средната, не по зелената:

Вляво и право нагоре е самият Sgorr na Ciche (Pap of Glencoe на келтски език), езерото трябва да е Loch Leven:

Минаваме за бързо презареждане с малко провизии във Fort William, отбиваме се и при един ръждясал кораб на Caol (от гарата на Corpach достъпът е много лесен), за късмет сме хванали отлива и 9-годишното се разписва с пръчка на мокрия пясък...

Нощувката ни е във Fort Augustus, в хостел, в който имахме нещастието да уцелим огромна група деца на екскурзия (тези на етажа ни говореха на полски, но имаше и други езици). До късно ни се чукаше на вратата и се вдигаше страшен шум. Определено не бих повторила, но далеч не само заради шума. По-скучен и грозен хостел не бях виждала (а и за чистотата има какво да се желае, а може и просто да е било прекалено захабено). Взех го само защото ни устройваше местоположението му, и защото беше евтин, а буквално ни трябваше само легло (което, признавам, беше удобно). Стигнахме късно вечерта, и си тръгнахме в 10 сутринта, като насъбрахме багажа и хапнахме набързо. На този ден крайната цел беше остров Скай, но все пак Fort Augustus е на Loch Ness, а какво е Шотландия без него. Съвсем наблизо се намира началото на пътеката Allt na Criche, която се вие през много приятна борова гора, с поточе с каскадки, а не след дълго излиза над езерото. Не можем да отделим твърде много време, затова стигаме донякъде и се връщаме по същата пътека. Специално се оглеждам за червени катерици, защото има табелки навсякъде из Шотландия, но за цяла седмица нито веднъж не успях да видя.

Лох Нес от високо, над иглолистната горичка:

Тръгваме по А887 и после по А87, а по пътя гледки колкото иска човек. Отбиваме се на 1-2 местенца, едното от които е изненадата на деня, доста симпатично място – на картата е обозначено като Waterfall River Shiel, но аз водопад там не намирам. Въпреки това, с нацъфтелия прещип (да е жив и здрав гугъл ленс) и десетките нюанса зелено, просто не ми се тръгва. Сега виждам в коментарите в гугъл, че уж се виждал водопад от някакво хълмче, аз се катерих на хълмче, но водопад съвсем не видях. Със или без водопад, мястото е чудно, а водопади има на всеки ъгъл.

Малко преди Скай бридж хвърляме едно око на Eilean Donan Castle от високо (в гугъл мапс е обозначено като Eilean Donan Lookout).

Дните са дълги по това време на годината и въпреки многото километри имаме време за още нещо преди да си потърсим златното B&B. Затова решаваме да минем много набързо през Talisker Distillery (че си имаме фен, не конкретно на Талискър, а на “кехлибара” като цяло), но без обиколка вътре, защото трябва да се запази поне седмица предварително, пък ние малко в крачка го решаваме това. След което на гореупоменатите Fairy Pools. На които са направили огромен паркинг (£6), както и въздълга чакълеста пътека, виеща се покрай рекичката, което, предполагам, обяснява много.

.

За следващия ден се чудим между Quiraing и Old Man of Storr, след кратка справка с Мари (съпругата на Уилям от B&B-то) избираме Quiraing и по път минаваме през Fairy Glen. Добър човек ни дава бележката си за паркинга, на която остават още към час и половина, които са предостатъчни за това място. Не защото не го заслужава, а защото е мъничко. Интересни са ми тези “тревясали пирамидки” (образувани от свлачища след топене на ледници), има хора (и други животни, най-вече от пухкавия вид), но не е пренаселено, особено ако мръдне човек леко извън главната алея.

На паркинга за Quiraing има страшно много коли, едва намираме местенце (мисля, че платихме £4), тук маршрутът се води умерен. Изкачването не е много, в началото има малко ходене по кози пътечки (в случая овчи, че кози не видяхме, но местните овце явно са им асимилирали гените), повечето хора се движат в нашата посока и не се налага често разминаване (по-скоро нас ни задминават, защото никак не бързаме). Прекрасни гледки! Към средата на пътеката се налага малко повече изкачване, но оттам насетне е само плавно надолу (с кратка по-стръмна част накрая). Правят каменни стъпала/пътека по най-стръмната част от маршрута, минава се след това и през тресавища горе на билото, които дори в това слънце джвакат. Надолу пак са му дошли силите на 9-годишното и не можем да го стигнем.

Надвечер остава малко време и за Portree, но за ресторант нито желание, нито място. Табелки навсякъде ни уведомяват, че всичко е резервирано, а на места има опашки отвън, чакащи за маси. Уилям ни споделя на другата сутрин, че след Брекзит е започнало да става толкова зле, първо, че източноевропейците са се поизнесли и нямало кой да работи, и второ, масово англичаните са се засилили да почиват там. Местата за спане всичките бяха с табелки “No vacancies” (тези, които виждахме от пътя, а те никак не бяха малко).

Portree:

Някъде наоколо:

На тръгване Скай ни изпраща закачливо с леки облаченца, но само по високите върхове.

Опитва се да ни прилъже за още някоя разходка, обаче аз съм намислила доста дълъг маршрут за шофьора и даже не смея да му кажа колко мили ми показва гугъл. Колицата ни излазва много трудно до високите части на Applepass, и оттам се вием по тясното пътченце докато не я докарваме до огромен плаж, който първоначално погрешно смятаме за Applecross Sands. Доста е приятно, хора няма (освен нас още една малка компанийка от 3-4), отливът е закарал водата почти до Скай и детето гази смело по локвите (Applecross Bay). Майка му обикаля да снима галерията от картини по пясъка:

Върховете на Скай:

След известно време (и хапване) се завличаме към колата, навигацията иска да ни върне наобратно, обаче аз държа да обиколим полуострова, а и не обичаме да минаваме по един и същи път (особено когато искаме да видим колкото се може повече от едно място). Така стигаме скоро и до истинския Applecross Sands, който също е огромен, и се мотаем там още близо час. Духа доста силно, което обяснява многото пясък, качен на такава височина (точиците са хора, а имаше и пързалящи се с борд):

Наклонът е много сериозен:

Военноморска база е долепена до плажа, хеликоптер се включва в раздухването на песъчинките. И оттук не ни се иска да тръгваме, но имаме още доста път, чак до Newtonmore, през Inverness (който гледахме жално от пътя, защото така и не ни отговориха на въпроса дали можем да закъснеем с настаняването)…

Отново не съм уцелила с B&B-то, но изборът беше между стая със собствена баня и тоалетна, или без (в близко село, като цената беше еднаква). Ясно е какво съм избрала, но на място банята се оказва в такова окаяно състояние, че направо бихме се шокирали, ако на този етап не бяхме вече толкова преуморени, че дори да не можем да повдигнем и една вежда от потрес. Най-вероятно не е пипвано нищо, откакто е построена сградата, а тя не изглеждаше да е от този век (пък и от миналия) и да речем накратко, че ако поставим една топка на пода, тя не само че ще тръгне нанякъде, но и ще бъде със сериозна засилка.

На другия ден имаме леко неразбирателство по въпроса накъде да палим, аз съм избрала една изоставена къща/замък по път към Falkirk, плюс 1-2 дестилерии. Така планирам да стигнем на Falkirk Wheel преди края на работното му време и да видим нещо и от Единбург, но шофьорът държи да тръгнем в обратна посока, за да стигнем до поредното красиво езеро, с плажче и гледки към планината (само на около 17 мили ако не ме лъже паметта).

Loch Morlich с пясъчен плаж и гледка към Cairngorm:

По пътя дотам обаче виждаме табели за някакъв фуникуляр, а аз не съм го и чувала дори. В моя защита ще кажа, че този район по принцип не беше включен в плановете, защото Шотландия всъщност изобщо не е чак толкова малка. Бърз преглед в нета показва, че е бил затворен през 2018, и отворен едва 2023, след основен ремонт. Решаваме да се метнем и на него, и отиде денят… Някак си не съм успяла да видя навреме уведомлението в сайта им “In order to protect the unique plateau all funicular passengers are not permitted to exit the Top Station to go out onto the mountain” и го разбирам едва като купувам билетите (които никак не са евтини). Доста сме разочаровани (може човек да се качи пеш и тогава му е "разрешено" да си ходи където иска, стига да има няколко допълнителни часа на разположение), хапваме по една бърза манджа за обяд горе в ресторанта (въобще не ни беше вкусно и то не заради разочарованието ни), помотаваме се на терасата с гледка (където още течаха строително-ремонтни дейности) и си слязохме набързичко.

Все пак потеглихме към избрания от мен маршрут, намерихме лесно Dunlastair House, където бяхме съвсем сами:

След което продължихме по абсолютно селски пътченца през невероятно красивата Tummel Valley. Мислех, че зеленият цвят повече не може да ме изненада, но тук е толкова ярък, че ме заболяват очите да го гледам.

Скоро виждаме и табели за някакво Queen’s View, което, за съжаление, пропускаме, но много ми харесва на картинката. Правим отбивка през Dewars Aberfeldy Distillery, която все още работи и където се “изгубват” стотина паунда, някак си:

После се наложи, отново заради затворен път, да позаобиколим малко през магистралата, за да стигнем до набелязаната от мен (без и понятие да си имам) Glenturret Distillery (претендент за една от най-старите дестилерии в Шотландия), която вече беше затворена, но пък беше фотогенично с тези бурета отвън:

Тук, освен това, намираме увековечена котка, която се оказва Гинес-рекордьор, а наследникът ни се мотае из краката.

Минахме пак по много симпатични пътченца, покрай поне 2 замъченца (единия го открих, че е Monzie Castle, но за другия изобщо не се сещам). Тук вече се забелязват масово ечемичени посеви, зеленото е по-различно и леко ми синее/сивее.

Monzie:

Неизвестно нам замъченце попътно:

Стигаме Falkirk Wheel доста късно, но си хапваме Маргаритата, която предвидливо си вземаме отнякъде малко преди това (оказа се люта, детето беше възмутено за трети път на това пътуване), разтъпкваме се, намирам си дори малко лупини за снимка (малко преди това се разминаваме с голяяяма полянка с такива до самата магистрала), и тръгваме да си търсим хостела в Единбург.

За Единбург си даваме само няколко часа на другия ден, и тъй като сме имали неблагоразумието да не си купим предварително билети за замъка (а на всичко отгоре е събота), само се помотаваме из централните части и се изнервяме от многото народ, които се мотаят също като нас, но (естествено) по по-дразнещ начин 😉 Качваме се на Calton Hill и оттам се наслаждаваме на гледки без да се бутаме на всяка крачка в някого. Тук виждаме “обсерватория”, която се отдава под наем, но понеже не е остров Скай, не бих и помисляла да давам толкова пари на вечер…

Тук се мъчим да гръмнем тази прословута сграда, която уж била сладолед, да бе...

Като ни поомръзна мотаенето си се метнахме на количката и тръгнахме в посока Лондон, с нощувка по пътя, тъй като на никого не му се прекарват (при късмет) 9-10 часа сгънати в кола (в уикенд/ваканционен трафик). Намерихме си селце (Ingleton), в което да хапнем нещо набързо (пак пица, но не люта), оказа се наистина много симпатично и някак различно. Наблизо има 2 рекички, които образуват доста водопадчета, проверката ми показва, че има вход за пътеката по тези водопадчета, но пише, че е до 7, а ние сме там в 8. Така или иначе нямаме време за дълги разходки (поне 6-7 км), искаме само да си седнем до рекичката (ако може да е до водопадче, ама не може) и да си хапнем пицата. Със сигурност не бихме дали по 10 паунда на човек за това удоволствие. До самото село няма проблем да се стигне до реката, само че точно там е сериозно обрасла, а по това време на вечерта и ние самите ще бъдем нечия храна, затова си сядаме на маса на една полянка до селската детска площадка, наблюдавам как вечерят водните кончета (пърхат си във въздуха и чакат вятъра да им добута мушиците право в устата) и се наслаждаваме на вечерното слънце. Сега вече отварям страницата на пътеката от люпобитство (https://www.ingletonwaterfallstrail.co.uk/) и почвам да съжалявам (но само леко), че не съм планирала по-добре нещата. От друга страна навсякъде из националните паркове е толкова пълно с рекички, езера и други красоти, че не знам дали би си заслужавало. Особено при масовата посещаемост, която явно е характерна за всяко място с вход.

Ingleton:

Последна отбивка през незапомнихиметонаедно село, за забиране на покупка от ибей, и обратно в джунглата лондонска. Споменавам го само защото беше изключително забавен финал на нашето пътешествие, без преувеличение с игра на тетрис във фиатчето, за да съберем едно нищо и никакво пиано… Само 130-сантиметрово… Съжалявам, че не се сетих да увековеча момента със снимка…