Вулканът Хасанда или там, дето кучетата ловуват вълци

Мустафапаша бе малко и криво селце, така че в тъмното объркахме пътя и вместо на юг, взехме че поехме на север. Решихме да не се връщаме, че няма да ни е на късмет и хванахме посоката за Гьореме.

Решението ни бе правилно, та правилно!

След десетина минути пред нас се появиха и балоните. Изобщо не го бяхме предвидили, така че получихме безплатен бонус. Многоцветните дундьовци изпълваха небето над Кападокия. Не бе за вярване, но някъде там, далеч над нас се рееха стотици хора. Бяха излетели много рано, защото част от балоните вече се канеха да кацат.

Погледахме още малко и бе време да продължим напред. До Хасанда ни очакваше още път. Подминахме табелата за Ihlara Valley, една от големите забележителности на Кападокия и стратовулкана започна ясно да се очертава.

От това разстояние изобщо не изглеждаше страшен.

Отправната ни точка бе хотел Karbeyaz. Проучванията ми сочеха, че това е нещо като хижа, но преустроена в хотел. Любимо място за парапланеристи.

Имах притеснения за пътя до хотела, който трябваше да бъде нещо като макадам. Колата Ани вече познаваше подобни условия, така че уж трябваше да се справи. В Халвадере бяхме приятно изненадани. Оказа се, че пътят до хотела е прясно асфалтиран. Около осем сутринта, напълно екипирани, бяхме готови за преход.

Традиционният маршрут за изкачването на Хасанда бе от южната му страна, което се падаше наше ляво. От там бяхме решили да минем и ние. В сравнение с Тавърските планини, върхът изобщо не изглеждаше страшен, так че пътят бе ясен. Напред и нагоре!!!

Съвсем скоро, отново щяхме да разберем, че в турските планини никога, нищо не се случва така, както си го планирал. Докато бодро крачехме напред на Ваня и се счуха хлопки, като от стадо.

Малко по-късно пред нас изскочиха огромните анадолски овчарки от породата кангал. Бяха две, тежащи по 70-80 кила. На вратовете си имаха вериги с железни шипове. Вълкодавите бяха настръхнали и ни приемаха като явна заплаха. Започнахме да викаме и бавно да отстъпваме назад. Кучетата, заплашително ръмжаха и бавно ни следваха.

По подобни места обикновено ходя с един голям боен нож от времето на дядо ми, но с оглед на тежкия преход, бях решил да не го вземам, че много тежи. Опипах раницата и бавно извадих едно малко назъбено ножче. Бе много удобно за белене на портокали.

Кангалите явно усетиха намеренията ми и злобно излаяха, оголвайки огромните си зъби. Овчаринът тичаше към нас и размахваше тояга, но все още бе твърде далеч, за да всее необходимия респект на огромните си кучета. По едно време спря и вдигна тоягата към небето. Изпука изстрел. Всъщност тоягата бе пушка. Кучетата, сякаш излязоха от злобния си транс, обърнаха се и с тихо ръмжене поеха към стадото.

Срещата с вълкодавите ни изплаши, така че решихме от тук насетне да внимаваме много повече. Навлезнахме в дълбоко дере и решихме да вървим по него. Дерето имаше множество разклонения и в един момент явно сме поели по грешното. Когато вулканът най-после отново се появи пред очите ни, се оказа, че сме се отклонили твърде в страни. Нямахме намерение да се връщаме обратно,  така че решихме да атакуваме Хасанда по един от страничните му улеи. От долу изглеждаше долу-горе прилично.

Темпото, което бяхме наложили бе страховито. Ако продължавахме по този начин за около три часа, трябваше да ударим денивелация от поне 1300 метра и то по много тежък сипеен маршрут. Нещата ни изглеждаха толкова наредени, че дори започнахме да кроим планове как ще отскочим и до Малката Хасанда, която се намираше малко в страни.

Докато се любувах на околността и правех поредица от снимки, Ваня дръпна напред. Малко преди голямото изкачване и викнах да свие наляво, но по незнайни причини, тя реши да свие в другата посока. Знаех, че Хасанда може да бъде изкачен и от там, но това бе най-сложният и тежък маршрут, който в wikiloc, дори бе означен като алпинистки.

Помислих малко, огледах възможностите и си казах: „Сложно, сложно – колко да е сложно???”

Гледам снимките и още не мога да повярвам как тези върхове изглеждат лесни, а в същото време всяко подценяване превръща прехода в един малък ад.

Скоро се озовахме в средата на ужасен сипей и дълго се колебахме дали пък да не се върнем. Още имахме този шанс. След кратка почивка и няколко глътки вода, решихме да не се отказваме и смело продължихме напред. Там някъде, реших че съм изгубил фотоапарата си, който уж трябваше да бъде в джоба на панталона ми. Тръгнах да го търся надолу из камъняка, само за да установя, че всъщност е пропаднал на дъното на раницата.

Тук всичко бе толкова необлагородено и диво. Едновременно плашещо и въодушевяващо. Всичко, което изглеждаше малко, всъщност бе голямо. Уж полегати, склоновете се оказваха почти отвесни. Камъните бяха нестабилни и играеха под краката ни. Понякога надолу тръгваше камъче, а сто метра по-надолу, вече се свличаше малка каменна лавина. Изкачването ни стана много бавно. Преценяхме всяка крачка. Почивахме често. Ваня изобщо не гледаше надолу, защото и се завиваше свят. На мен пък ми се виеше свят като погледнех нагоре. Може би, защото ясно осъзнавах тежестта на изкачванете, което тепърва ни очаква по този тежък каменен склон.

Силите ни бавно привършваха. Опитвах се да окуражавам Ваня при всеки възможен случай. Лъжех я, че остава още съвсема малко. Още малко усилие и ето ни горе – така й казвах. А какво има горе, бе най-големият ми страх. Не бе изключено да достигнем до назъбен отвесен кратер.

На места сякаш виждах някакви мижави следи от отдавна преминали хора. Страхувах се от падащи камъни. От време на време виках, за да предупредя, че долу има хора. В тези диви планини едва ли щяхме да срещнем някой, но все пак.

След много усилия, с треперещи крайници, най-после стигнахме ръба.

Хасанада бе един огромен каменен куп, изникнал насред равнината, буквално от нищото. Всичко около него бе една равна тепсия. Усещането за височина бе чутовно. Ако над нас прелетеше самолет, може би щях да го хвана за крилото.

За щастие най-големите ми страхове не се сбъднаха и след ръба, вече се виждаше нещо като пътечка. Заобиколихме остър зъб и се оказахме в дилема. От двете страни на кратера се вееха знамена. Вулакнът Хасанда бе двуглав и имаше два отделни върха, намиращи се в коренно противоположни посоки. Единият се намираше в ляво от нас и бе очевидно по-ниският. Не малка част от планинарите, достигаха само до него. Ние обаче бяхме минали по най-тежкият маршрут и не ни се щеше да оставим работата недовършена. Нямахме друг избор освен да продължим по камъняка пред нас, насочвайки се към най-високата част на вулкана.

Някои от камъните бяха с човешки бой, а подобие на маркирана пътека или маршрут, естествено нямаше.

Това последно изкачване ни отне около час. Докато се любувахме на гледката горе, на отсрещния ръб, взе че се появи малко синьо човече.

По моя идея, за да не се товарим излишно, бяхме оставили раниците долу в кратера на вулкана. В моята раница бяха пари, документи, паспорти ... абе всичко, което не трябва да оставяш без надзор. Но кой да предположи, че в тази непристъпна диващина, дето освен кучета човекоядци и овчари с пушки, ще вземе да се появи и някой друг.

Реших, че ще е твърде рисковано да стоя горе, докато този неидентифициран субект продължава да се върти наоколо, така че с широка крачка поех надолу. През камък, през два, слезнах много бързо, но и страшно се уморих.

Момчето явно бе по-отпаднало и от мен, защото през цялото време остана да стои на отсрещния връх, проточен на един голям заоблен камък.

Изчаках Ваня в кратера, където през други сезони на годината, явно се образуваше нещо като малко езеро и бавно се насочихме към този странен непознат.

Артьом от Петербург ни посрещна с огромна усмивка. И той не можел да повярва, че точно тук ще срещне хора. Артьом вече бе обикалял из Турция цял месец. Стигнал до тук на стоп през Грузия. Видял, че в околността няма друга по-голяма забележителност и решил да се качи до Хасанда, де се вика с едно шише вода. Изкачването бе от по-лесната южна страна, ако тук изобщо имаше нещо, което да се нарече лесно и до по-ниския връх, но постижението си бе постижение.

На малкия връх бяха направени две ламаринени камиончета, където се криеха книгите за вписвания. Това, което ни изненада бе, че за нашия ден се бяха вписали още две турчета, но не ги бяхме видели нито ние, нито Артьом.

Поехме бавно надолу, по вече традиционния южен маршрут. Ужасен сипей. Крачка напред – две назад. Тегаво, но много по-безопасно от маршрута, по който бяхме излазили ние.

Артьом примрял от умора на два-три пъти се сурна по сипея, но се размина само с уплаха и леко охлузване. Момчето бе толкова жадно, че бе опитало да си разтопи сняг от една малка снежна пряспа, която естествено не ставаше за пиене.

Съжалихме го и му харизахме водата си. Сериозна грешка, защото до долу имаше още доста път. Като капак Артьом и той като нас бе зарязал раницата си, само че някъде доста в страни, та се наложи да направим поредното си голямо отклонение. 

Слизането изобщо не бе лесно и ни отне доста повече време от предвиденото. Имаше много сипеи и камъни, като изборът бе постоянно да кривим крака или да заобикаляме. И двата подхода ни отнемаха твърде много време.

Пред хотел Karbeyaz бяхме около седем часа, късен следобяд. Много уморени и смазани от жега. В коленете вече изпитвахме страхотно напрежение, а мен бе започнал да ме боли и кръста. Изобщо не се чудехме и направо си взехме стая в хижата с претенции за хотел, която се оказа почти 100 лева или най-скъпата нощувка, която някога сме имали в Турция.

За тази цена условията си бяха направо зле. Захабена мебелировка, окъртена баня и мижав wi – fi. Всичко това не ме вълнуваше особено, но когато завъртях кранчето на душа и се оказа, че водата няма напрежение, просто избеснях.

Душчето едва-едва мъждукаше, а в един момент напълно спря. Полусух-полумокър изхвръкнах от стаята и като същинска хала се понесох из хотела, търсейки управителя. Намерих го в ресторанта. Онзи бе толкова хрисим и извинителен, че дори не можах да му се накарам както трябва. Хиляди пъти получих извинения и дваж повече обяснения, как проблемът ще бъде разрешен буквално на мига. Водата тръгна както трябва едва на другата сутрин.

Вечерта обаче прекарахме страхотно. Хотелът бе зле, но ресторантът се оказа добър и вечерта бе пълно с хора. От високото имахме поглед към ширналата се безкрайна равнина, изпълнена с мъждукащи светлинки.