Кабинката на лифта се изидигаше бавно нагоре. Сякаш едва сега, започвахме да осъзнаваме истинския мащаб на Бурса. Градът бе разположен в огромна равнина. Сградите нямаха край. Само далеч напред се мержелееха непристъпни планини, които затваряха града от всички посоки.
Досущ като града под нас, лифтът също бе грандиозен. Осем километрова въжена линия, три станции и 1600 метра положителна денивелация.
При всяко преминаване на стълб кабинката потръпваше, но бавно продължаваше да лази напред. Склонът тук бе много стръмен, насечен от дълбоки дерета. На места се движехме току до върховете на гигантски борове. В следващия миг под нас се откриваха огромни пропасти.
Най-после невъобразимият наклон свърши. Лифтът забави скорост и кабинката започна да пълзи. Бяхме стигнали до първа междинна спирка. За по-малко от 15 минути преодоляната денивелация бе над 1000 метра. Приготвихме се за слизане, но служителят на станцията ни даде знак да останем по местата си. Кабинката ни се прехвърли на нова въжена линия и продължихме напред.
Лифтът вече се носеше почти водоравно. Във всички посоки виждахме могъщи борови гори. Из девствения сняг личаха следи от моторни шейни. Напрежението от лицето на Ваня бе изчезнало. Красивата зимна гора и носеше спокойствие.
На втора лифтова станция вече трябваше да прекачим. Минахме през голяма търговска част, чийто магазинчета все още не бяха отворили врати и отново бяхме на лифта. Предстоеше ни най-дългото и най-равно пътуване.
Използвахме момента и за последен път проверихме екипировката си. Щеки, ръкавици, шапка, бъф, резервен чифт чорапи, допълнителен комплект термобельо, няколко сандвича и шише вода. Не носехме много багаж, така че трудно бихме забравили нещо. И въпреки това ръкавиците ми липсваха. Щях да ползвам резервния чифт чорапи. Надявах се да свършат някаква работа.
Малко преди последната ни спирка излезе вятър. Кабинката започна застрашително да се клатушка. Улудаг бе един прав отвес, разположен в нищото и напомняше за себе си. Тук нямаше какво да спре ветровете.
Въпреки всички проучвания, които направихме, истината бе, че си нямахме никаква идея какво точно ни очаква горе. Веднъж качили се, щяхме да вземаме решения на място, съобразявайки се с обстоятелствата, които ни притискат.
Пред лифтовата станция бе паркирал малък бус. Караше туристите към различните хотели. Опитахме се да получим някаква информация от шофьора, но последният само вдигаше рамене и сочеше с ръце напред, повтаряйки "Отель, отель."
Планинският курорт се оказа много рядко населен. За половин километър срещнахме единствено гигантска фадрома, която ринеше сняг и го трупаше на огромни купове край пътя. Указателни табели липсваха, какво оставаше за маркировки. Решихме да изоставим асфалтирания път. Само няколко крачки в страни ни убедиха, че изкачването ни ще бъде повече от трудно. Потънахме в сняг до кръста. След стотина метра успяхме да излезем на утъпкан от ратраците път.
Надявахме се в хотела срещу нас да намерим някаква информация за Улудаг. За съжаление и там не сполучихме. Момчетата от рецепцията говореха добре английски, но на въпросите ни за планината, маршрути или пътеки вдигаха безпомощно ръце.
Оставени без избор, поехме към непристъпните върхове, изпречили се някъде далеч пред нас.
Дори не знаехме кой от върховете е Улудаг. Надявахме се да е най-далечният връх, над който слънцето грееше право в очите ни. Ако беше той, значи ни очакваше дълго и тежко изкачване.
В далечината виждахме лифтове, но единственият, който бе в нашата посока не работеше. Това означаваше поне 300 метра допълнителна денивелация. Тук слънцето грееше приятно, но извън утъпканите пътеки, затъвахме ужасно, а не носехме с нас нито снегоходки, нито котки. Не, че последните щяха да ни помогнат с нещо точно тук. Поехме по следа оставена от случайна моторна шейна минала преди нас. Тя обаче не бе в нашата посока, така че се наложи да направим широк заход.
По пътя срещнахме няколко отклонили се от пистите скиори. Двама от тях спряха, но единствената информация, която получихме, бе че планинарите, които качват Улудаг, слизали точно от тук. Бе малко, но по-добре от нищо.
Улудаг бе хребетна планина, така че основната ни цел бе да се изкачим на хребета й. От там си мислехме, че нещата ще бъдат далеч по-лесни. Бяхме в огромно заблуждение и щяхме да го разберем съвсем скоро.
В подножието на основния хребет, студът вече бе сковал снега, така че не затъвахме. На места бе хлъзгаво, но при здрава стъпка и добра работа с щеките, нещата се получаваха. Най-после напредвахме относително бързо и това ни даваше увереност.
След не повече от сто метра, сякаш пресякохме невидима линия. Улудаг тепърва щеше да ни покаже що за планина е и какво ни очакваше в действителност.
Отнякъде се изви страховита вихрушка, която буквално ни смрази. Сякаш температурата се срина за миг с 15 градуса. Потънахме в мъгла или може би в облак. Видимостта падна на не повече от 20 метра.
След няколко минути всичко премина сякаш никога не се бе случвало. Планината отново бе радостна и засмяна.
Ваня бе ходила зимно до Мазалат и бе изкачвала Ботев, нека го наречем полузимно. Това и даваше някакъв опит, пък макар и неголям. Аз обаче бродя из планините от десет години и лете, и зиме. Подобни температурни амплитуди и толкова рязка смяна на времето не ми се бе случвала никога.
Малко преди да излезем извън обхват, за последно проверих прогнозата за времето. Според AccuWeather.com ни очакваше температура от -8, която щеше да се усеща, като - 17. Според мен прогнозата не бе за върха, а за частта със ски пистите. Карал съм сноуборд на -18 и знам какво е. Горе на хребета бе по-студено.
Тук някъде вече вътрешно знаех, че няма да изкачим Улудаг. С времето човек започва да разбира, че има неща в живота, които няма да успее да направи, така че просто трябва да ги приеме. За да не разочаровам Ваня толкова рано, реших просто да замълча.
Скоро бяхме на основния хребет. Няколко минути по-късно отново попаднахме в облаците. От тук насетне тези резки промени във времето щяха да се повтарят на всеки 10-15 минути. Единственото, което нямаше да се промени, бе вятърът, който щеше да си брули все така жестоко.
Имахме резервен комплект термобельо, но за да го облечем, първо трябваше да се съблечем. Това означваше да изгубим цялата си телесна топлина. При тези обстоятелства това щеше да граничи с лудост.
При този студ, съхраняването на топлината бе изключително трудно, така че не ни оставаше нищо друго, освен да се опитваме да я произвеждаме сами. Натъпкахме термобельото под якетата си и продължихме напред, опитвайки се да поддържаме темпо. Бързането ни правеше невнимателни, а склонът бе доволно замръзнал. Без котки на краката често се подхлъзвахме, но за щастие всеки път успявахме да се задържим прави.
След сякаш безкрайно изкачване най-после достигнахме до някаква постройка.
Приличаше на заслон, но не бяхме много сигурни??? Със спрей, на нея бе надраскано Uludag.
Някога бе имало врата, но тя бе отдавна избита. Вътре всичко бе запълнено със сняг и лед. Макар и трудно, все пак успяхме да влезем. Седнахме направо на снега. Там също духаше, но не толкова силно. Изядохме по сандвич и пихме малко вода, която бе ужасяващо студена. След не повече от час щеше да започне да замръзва. Взех едното шише и го сложих в един от вътрешните джобове на якето си.
Ваня искрено вярваше, че сме качили Улудаг, но аз продължавах да бъда скептичен. В интернет пространството информацията, за този връх на практика липсвше. Така, че много внимателно бях изучавал планината през google maps. Нямаше как Улудаг да бъде достигнат толкова бързо, особено при тежки зимни условия.
Намирахме се на Kesis Tepe. От долу виждахме точно този връх и си мислехме, че ако това е Улудаг, то ни очаква тежко катерене. Е, изкачихме го, но реално бяхме минали не повече от една третина от пътя.
Полежахме на замръзналия сняг още няколко минути и бе време да вземем решение.
Пред нас се бе ширнал безкраен бял океан. Ако не бе този забравен от боговете заслон, можехме да предположим, че сме на ледения спътник Европа. Там някъде, дълбоко под нас сигурно имаше живот, но не и тук горе.
Направеното до момента не бе никак малко. Обрулени от стихиите, не срещнахме и нямаше да срещнем ни човешка следа, ни маркировка, ни нищо. Знаехме, че Улудаг е някъде там много далеч, забулен в облаци, мъгли, вятър и студ. Телефоните ни отдавна бяха извън покритие, а ако тръгнехме, трябваше и да се върнем. Не можехме да разчитаме на нищо друго, освен на себе си. Щеше да бъде много трудно, дори опасно, но не и невъзможно.
Имахме достатъчно поводи да се откажем, но въпреки това решихме да продължим. Надеждата, която ни крепеше бе, че върхът, който виждахме някъде в края на хоризонта е Улудаг.
Поех с бърза крачка по склона надолу. Взетото решение бе вдигнало адреналина ми. На места дори не слизах, а направо се пързалях на пети. След десет години каране на сноуборд всичко това ми бе като детска игра, но не и за Ваня, която от един момент реши, че ще е най-добре да прелети надолу яхнала малката си раничка.
Този весел момент ни вдъхна нови сили. Следващите възвишения бяха взети на един дъх. В рамките на час преодоляхме солидно разстояние.
Времето също бе отворило добър прозорец и сякаш не духаше толкова силно. При същото темпо и добро време определено щяхме да успеем.
Всичко вървеше перфектно, докато не излях шишето с вода в панталона си. При поредната глътка изпуснах капачката на водата, която за миг отлетя в небитието. Шишето бе изпито на половина, а джобът на якето ми дълбок, така че го наместих вътре без капачка. След петанайсетина минути обаче забравих и при едно навеждане шишето се изля в левия ми крачол. Не цялото, но достатъчно. След няколко минути кракът ми започна да стене от студ. А тепърва пред нас се очертаваше поредица от три сериозни върха.
Обърнах се с гръб към вятъра. Термобельото, което бях наместил под якето си, се бе увило около кръста ми. Натъпках го в крачола си. Тази допълнителна изолация и качеството на панталона за щастие сработи.
Ваня неразбрала за случката, вече се превръщаше в малка точица, някъде далеч напред.
Вместо да ме отчае, тази случка ме мотивира още повече. Ускорих крачка и в подножието на първия връх вече се бяхме изравнили. С бързо темпо продължихме напред. Щурмувахме и втория връх.
Улудаг вече бе близо .... но само в мечтите ни. Пред нас се откри нова поредица от безкрайни снежни хребети. Дори не можехме да разберем кой точно от зъберите срещу нас е крайната ни цел.
При други обстоятелства, щяхме да се ориентираме по езерата, които се намираха под върха, но сега и това бе невъзможно. Страховити снежни шапки, бяха надвиснали по ръбовете на хребетите. Под тях бяха зейнали дълбоки пропасти. Хвърлихме последен поглед към безкрайните канари и решихме, че непристъпният скален масив извисяващ се над останалите върхове би следвало да бъде Улудаг.
Времето също бе решило да ни подскаже, че сме направили много повече отколкото трябва. Излезе страховит насрещен вятър, много по-жесток от всичко, което ни бе брулило до момента. Да вървиш срещу това нещо, бе равносилно на самоубийство.
И въпреки всичко стоях като същински истукан, и без да усещам арктическия вятър продължавах да се взирам в този скален зъбер. Ваня ме хвана за ръка и ме издърпа надолу. Искаше да се връщаме. Говореше ми заваляно. Въпреки бъфа, лицето и бе замръзнало от студа.
Поехме по обратния път, който изглеждаше безкраен. Не можех да повярвам, че сме минали всичко това.
Времето бързо се влошаваше. Тук планинския хребет се разклоняваше в няколко посоки. Ако ни хванеше тежка мъгла или влезнехме в гъста облачност, имаше опасност да поемем по грешен път. Трябваше да бързаме, за да минем този опасен участък . Успяхме да се справим за около час, но този час буквално ни изпи силите.
Ставите ни крещяха за почивка, а водата скрита в якето ми отдавна бе свършила. Имахме допълнително шишенце в раничката на Ваня, но в него вече се бяха образували ледени кристали и никой не искаше да пие от нея.
На последното голямо изкачване, точно преди ледения заслон, си дадох толкова зор, че започна да ми причернява пред очите. Ваня бе разпределила силите си по-правилно. Дойде малко по-късно, но не толкова изцедена. Завари ме в заслона, свит на снега. Макар и да измръзнах, успях малко да се посъвзема. Всъщност това бе втората ни почивка, ако изобщо това можеше да се нарече почивка, за целия ни преход, който вече продължаваше над осем часа.
От тук насетне слизането трябваше да бъде лесно, но не беше. Слънцето вече се бе скрило зад хребета на планината и мекият в средата на деня сняг, сега се бе вкочанил. Бе стръмно и много хлъзгаво. На места стърчаха остри камъни. Слизането ни бе много бавно и по съвсем различен маршрут от качването ни. Макар и пистите да бяха все пред очите ни, ни трябваха почти два часа, за да се доберем до тях.
На лифта имаше много хора и чакахме. На тази надморска височина вече не бе толкова студено, но след като телата ни бяха спрели да се движат, изстиваха много бързо. Започнахме да треперим неудържимо. Добре, че едно момче разнасяше чай по едновремешен тертип - с чайника на гърба. Чаят бе горещ и се напарихме, но почти не го усетихме.
Скоро лифтът ни пое в утробата си и бавно поехме към милионната Бурса, където животът продължаваше да кипи точно такъв, какъвто го бяхме оставили.
Скоро и ние щяхме да станем част от него, но не като хората, които бяха тръгнали за Улудаг, а като хората, които са се върнали от него.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега