Олимп

Пътепис

02.09.2018

Неделя

Как започва едно приключение?

Може да се каже, като нещо различно от ежедневието ни. Вместо стандартното ставане сутрин, миене на зъби, тоалет, закуска и мисли от типа на: "Ми сега като не съм на работа какво ще правя?", събуждането е изместено надясно по часовниковата стрелка , някъде към един след полунощ. Сънени и недоумяващи първосигнално защо сме станали изплува в съзнанието ни и причината. И се почва една препирня, една суетня: Ама това взех ли го? Ама онова да не го забравя...

Да си признаем честно, трудно се излиза от зоната на комфорт.

Телефоните звънят:

- Готови ли сте?

- Готови сме.

- На мястото в два часа!?

- Там сме.

И кажи речи приключението започва.

Колите са събрани на бензиностанцията. Пълни се бензин.

Думата " Догоре!" обещава далечна дестинация и психологически предопределя сигурност .

Пият се кафета, прави се разбор и преброяване. Дванайсет души с четирима в аванс. Това е сборът ни . Всички сме тук и тръгваме. Маршрутът е ясен, дестинацията също.

Магистралата е празна. Комфорта на нощният преход в ранният неделен ден е налице. Свободата да се радваш на широтата на пространствата без да имаш представа къде се намираш освобождава съзнанието от информационна обремененост.

За шофьорите не съм сигурен. Тяхното внимание е изострено. Чака ни дълъг път и това зависи изцяло от тях дали ще пристигнем живи и здрави и в какво настроение.

Коя беше целта?

Разбира се това бе планината Олимп. Та кой не я знае. Планината на митичните древногръцки богове. Обвита в легенди и митове. Кой не е чувал за боговете Зевс, Посейдон, Афродита и компания. Върхът и Митикас със своите 2918 метра, издигащ се от пясъците на морските плажове е вторият исполин на Балканския полуостров. Първенеца е нашият връх Мусала в Рила планина. Това е целта на групата и тя щеше да бъде преследвана с литри пот и готовноста да скъсаме гащи и обувки по зъберите на тази каменна грамада, но да я превземем.

Запитвал съм се, каква порода човек трябва да си, за да се втурнеш по камъните нагоре? Себедоказване, бягство, адреналин, общение с Бога? Хора всякакви, мъже, жени,от 5 до 75 годишни, тънки , дебели, високи, ниски, усмихнати и неусмихнати. Не намирам общият знаменател. Може би е желанието да се стигне там, където човек да изпита своето лично върховно изживяване високо на върха, над всичко след часовете на изпитание на физика, воля и инат, далеч от емоционалната си обремененост със светския живот.

Кирково, селото в което трябваше да заредим бензин преди да влезем в Гърция бе на няколко километра от границата. През целият път из тъмните пътища на България, то беше нашата опорна точка към прехода до Олимп. Не оправда очакванията ни. Някакъв чичко, две бензин колонки, затворен магазин и убити блянове за глътка топло кафе. Покрай пътя е наредена амортизирана мототехника, зад която пуснахме по една вода. Печелим няколко глътки чист хладен въздух под звездното небе и отново по колите.

Слънцето на 2 септември 2018 ни огрява на граничният пункт Маказа. Лични карти? Взират се в нас погледите на митничарите. Минаваме леко и вече се провираме през тунелите надолу по южните склонове на Родопа планина до Комотини . Пакетираме се на отбивката в ниското и налазваме магистралата в посока Солун.

Мобилни оператори,роуминг настройки, обажданки, всичко е наред.

Първите магистрални такси и красиви млади гъркини по кабинките:

- Калимера!

- Калимера! - отвръщаме и ние и подаваме евро към протегнатата през гишето ръка .

Родопите са подпряли дясното ни рамо, в ляво е равнината на Беломорието.

Профучаваме над пълната с вода река Места. Навява ни мило, родно и носталгично. Бързите и води в Кресненското дефиле са се укротили и вече тиха и отегчена водна маса се вие към близкият морски бряг , където ще се разлее в крайбрежния лиман.

- Наше, наше!- се чува в колата.

Наше ама , не е наше, България на три морета си остава една утопия.

Изгребаните мраморни кариери белеят по склона, като оглозгани филета от тялото на мастодонт. Гледат се и селцата заровени в прегръдката на маслинови дръвчета и лози. Зелените табели с надписи на гръцки при всеки изход на магистралата привличат погледа и те карат да четеш. Не знаеш гръцката азбука, проблема си е твой. Преди Кавала се отваря красива гледка към морето. Остров Тасос е някъде там. След поредица от тунели и виадукти, прекрачваме планинския ръкав на Богданската планина и се разгръщаме пред водите на Бешичкото езеро, поместило се със своите 21,5км дължина и 6,7км ширина в котловината преди град Солун . Много шаран, много нещо тука, пише в Уикипедията .

- Туй май ще е по голямо от Мандрата.- размишляваме на глас.

Някаква лампа светва на таблото. Спираме. Охлаждаща течност? Не! Мека гума е. Продължаваме .

Ето Солун. Лизнахме го по периферията. Наоколо папур и тръстика. Пети магистрален пост, пета такса.

Древен мост в нищото. Ей тъй над дерето с папур. Стърчи като паметник край магистралата.Тука е пълно с артефакти. На 30 км на север се е родил Александър Македонски в град Пела.

Движим се по Е75 и пресичаме река Вардар, правим дъга към юг и вече сме от западната страна на Солунския залив. Някъде напред пред нас е планината Олимп. Не остана. Навигацията на автомобила отмерва километрите до крайната точка Литохоро. Вече са под сто.

Някъде по обяд сме, умората на водачите е осезаема. Десен мигач и завой. Оп грешка, това било отбивка. Следващият изход е. По пътя за планината сме. Пред нас е. Изправена като кратер на вулканичен остров с денивелация от над 2800 метра. По върха на стената се виждат наръбените върхове. Останки от битката между боговете и титаните. Завой наляво, завой надясно в просеката пълзим нагоре, а каква гледка се открива само , цялата западна половина на Солунският залив окъпан в лазурния цвят на морската шир с облаците омара над него.

Изходният паркинг е претрупан от коли. Няма как, обръщаме и спираме на една отбивка 500 м. по- надолу. Изчакваме се и пренареждаме багажа. Нагоре всеки грам ще бъде в тежест. Храна, преобличане, преобуване и бира с кафе за отскок. В края на паркинга има заведение и тоалетна, външна чешма и кофи за смет. Чува се и ромона на течащ поток. Това е за заблуда по късно ще се окаже,че теренът е сух, като препечена курабийка. Нагоре започва пътеката. Намирахме се на 1100 метра над морето.

Бягащи хора с табелки. Спускат се от планината . Имат си и публика, подвикват им, пляскат им, радват им се, съпровождат ги. Състезание някакво. Обувките ни зацепиха на камък.Час по късно ни заболяват устите да повтаряме едно и също:

- Ясос!

-Ясос!

-Хелоу!

Докарахме го даже с акцент. Не очаквахме такова движение.

Групата се движихме в разкъсана нишка. Трябваше да стигнем до хижа Спилиос Агапитос - 2100 метра, където да пренощуваме. Раниците бяха претрупани с храна и вода и ни дърпаха надолу. След час излязохме на беседка и чешма с добър дебит на вода. Оазис. Почивка. Някой потърси химикал да нареди писание до другите на латински, кирилица и гръцки, нашарили гредите на беседката. След краткият престой, отново нагоре. Бяхме преминали широколистната гора и минавахме през смесена и иглолистна. Интерес представляваха ниските храстчета от див чимшир и букетите от здравец , също така и закътаните диви ягоди сгушени като червени калинки под листата.

Задминахме полско семейство с две деца на около три и пет години . Майката носеше малкото в някаква раница на гърба си. Отказах да си задавам въпроси, приемам хората с техните странности и възприятие за предопределена причинност това да се случва.

След около час работа с краката се отвори гледка към скалите. Скалните масиви внушаваха респект и възхита, но обещаваха и здраво катерене. Групата от планински бегачи се оттече към ниското и поздравите се поразредиха.

Минахме през две , три сухи речни корита. Суша! Гората стана изцяло иглолистна и някъде в следобеда след четири часово катерене стъпихме на площадката на хижата Спилиос Агапитос.

Първата ни мисъл бе:

"Има ли бира?." Имаше. Пихме и се радвахме на малкият момент на щастие, който си доставихме. Бяхме слушали за тази хижа, че се управлява от немкиня и редът бил безупречен. Така беше. Чистотата и подредбата правеха впечатление от първа визия. Събиране на лични карти, регистрация и последващо настаняване. Спалното беше за 19 души . При нас щяха да бъдат настанени още и руска група , мъж и две жени. Минаваше се през столовата и по дървена стълба се качваш нагоре към широкото помещение. Наровете бяха разположени в две редици по 9 и имаше един по средата. Имаше и маса, а гардеробът в единият край,беше пълен с одеала. Върху наровете намятани дюшеци и възглавници с чисти калъфки, чакаха своите ползватели. Използвахме свои чаршафи, след като се определихме кой къде ще спи.

Водата беше кът! Чешмите течаха като капчук от висулка при пролетно слънце. Душовете работеха с поносим дебит, но леденостудени. Някои се изкъпаха, други само се измиха. При тези сухи условия това си беше лукс. Лавката на хижата продаваше бутилирана вода по 2 евро. Кафе еспресо също 2 евро.

Позволих си лукса да изям една водниста супа с две тиквички и три моркова за 5 евро

Предлагаха се и спагети с някаква кайма и червен сос. Стопанката беше приветлива и усмихната. Използвахме всякакъв език за да се разбере от какво имаме нужда. Предимно английски, немски, руски, български, включително и с ръце. Имаше бързи и внимателни помощници, които не позволяваха да се образуват опашки, както и да се нарушава реда, който се състоеше в това да не се влиза с обувки в столовата и спалното, а само с чехли. Имаше и Интернет. Можехме да заредим телефоните си. Посетителите бяха от различни националности. При такава постановка английският е основен за комуникация. Интересен бе факта, че имаше и много българи, освен нас и групи от Габрово и Шумен и като цяло съставлявахме половината от общността. Ленива възрастна двойка немскоговорящи се припичаха на последните за деня лъчи. Други млади разпъваха палатка. От източната тераса се откриваше прекрасна гледка към залива и малкото селце Литохоро, залепнало като парчета кал от пресъхнала локва върху зеленият килим на низината. Намирахме се на 2058 метра височина.

Групата след кратка почивка се опнахме на масите в столовата. Отвориха се шишета с концентрат, къде ракия, къде мастика, някакви консерви с мръвка. Наздравици и весели възгласи. Българи сме и така ни кефи. Някакви англичани на съседната маса играят на шах и пият чай. Изгонихме ги след като пуснахме музика и заплющя българско хоро. Хората нещо се оплакаха. Разбрахме го след като ни направиха забележка да се съобразим и спрем музиката, но на българската душа не може да и се казват разни такива неща, особено след като е на две ракии и три бири, а най вече след като е преминала над 700 километра и е качила 2000 метра в пот и мъка. Така че музиката продължи да свири, а хорото да се върти с подкрепата на габровската и шуменската група. Блажени са лицата, наздравиците чести, но денят си има край и германската дисциплина имаше последната дума - барът е до 21:30 часа, генераторът за ток се спира в 22:30 часа. Кой ял, ял, кой пил, пил, вечерен тоалет и по леглата. Нощта пристигна и донесе хлад. Звездите засвяткаха във звездните си карти.

Тишината беше разкъсана от мощно и юнашко хъркане.

Руснаците няма да спят тази вечер, освен ако не са предвидили подобен сценарий.

" Добре, че взех тапите за уши" - беше последната ми мисъл и потънах в царството на Морфей.

03.09.2018

Понеделник

Лампите светнаха в 06:30 часа. Разшавахме се .

Поздравявахме се:

-Добро утро!

Тоалетна, миене на зъби и въпреки че хижата бе пълна, нямаше борба за ред. Опашката беше на лавката, където всички кофеинозависими си чакаха дозата кафе.

Имахме рожденик в групата. Пожелахме му всичко добро и стиснахме една шоколадова бонбона между зъбите

Каква беше изненадата на източната тераса, където слънцето се готвеше да изскочи от морето. Червено зарево боядисваше омаратата, която се беше разтелила между склоновете на Олимп, опиращи до сами морския бряг. Червеният му диск плуваше, като коктейлна черешка в млечен пунш насипан в конусна чаша за мартини. Красота! Всеки който виждаше това, беше извадил телефон и апарат да снима.Това беше моментна картина, която скоро избледня в светлината на деня. Групата беше готова за щурм и след обща снимка се отправихме по пътеката на горе към зададената цел.

В 08:15 часа започна началото на изкачването. След няколко метра нещата не ми изглеждаха обещаващи. Мисля си:. " Не е виновна ракията, а бирата след това." Предполагам и с другите беше така, но никой не се издаваше. Зададохме бодра стъпка, набарахме темпа на дишане и право наред. Пътеката излизаше на голите скали. Клековете се предадоха на рехави треви. С височината и те се отсякоха, като с невидима граница. Пътеката изронена от туристическите обувки се виеше като корито на пресъхнал поток. Намирахме се на туристическият маршрут Е 4. Показваха ни го металните табелки край пътеката.

Е4 е един от дванадесетте паневропейски маршрути и минава през Испания, Франция,Швейцария, Австрия, Унгария,Румъния,България,Гърция и Кипър. Отправната точка е Тарифа, Гибралтар, а крайната – Ларнака, Кипър. На два пъти пътешествието става морско – до Крит и до Кипър. Това е най-дългият европейски маршрут – 11800 км.

Трябва да си човек с много свободно време и средства за да се врътнеш през цялото това нещо.

Стигаме каменна пейка. Хубав изглед. Почивка, малко снимки и продължаваме.

Слънцето започна да жули. В тишината на планината се чува само чаткането на щеките по камъните и суркането на обувките по оронената скала.

Набираме височина и започваме да чувстваме величието на планината с нейните върхове, които се разгръщат пред нас като пазители на времето. Тук са си били преди хиляди години и кой знае още колко хиляди след нас, да не кажа милиони.

Ето го и тронът на Зевс, а онова малкото там в ляво хижа ли е или заслон?

След завоя има информационна табела с карта. На гръцки е и колкото и да се пулим в нея нищо не разбираме. Малко по- нататък след нея започва дълга змиевидна пътека към връх "Скала". Вече е около 10 часа сутринта. Гледам хората пред мен и си викам:

" Кога станаха, кога тръгнаха, че някои взеха и да се връщат!". Дълга идва тази пътека. Разкъсали сме се на три. Някъде по средата се разминавам с две жени от габровската група. Слизат надолу пълни с настроение. Познато ми е това чувство. Нагоре, с пот и мъка, надолу с кеф. Пътеката е пълна с хора. Времето е хубаво и никой не иска да пропилее шанса си да се снима на върха на Олимп. Някои са само до вр. "Скала" 2865 м.и връх "Сколио" 2911м., които бяха част от програмата, която беше щампована на белите ни тениски, поръчани още в Бургас.

В страни от пътеката се виждат диви кози. Не са далеч, на около стотина метра, кротки и спокойни, докато лаят на кучето от връх Скала не ги прогонва. Това куче беше някакъв далматинец, който нахранихме с две, три бисквити и така и не разбрахме чие е. Имаше и едни нахални пиленца подскачащи на скалите край нас. Приличаха на косери, но бяха доста по кафяви. Доближаваха ни, търсейки да мушнат някоя троха.

Кратка почивка на връх "Скала" и последващо екстремно спускане на групата към седлото преди връх "Митикас".

Е, бях до тук. Не продължих. Изкачих "Сколио" сам и едно възвишение на връщане по обратният път. Още двама членове се задоволиха само със "Скала", за останалите тринадесет, които качиха първенеца Митикас 2918м. и се спуснаха по улея Локи можем да кажем само че са герои. Покориха целта и получиха своето лично удовлетворение. За това, как и през какво са минали само те могат да разкажат, но доколкото разбрах не е било лесно и е било екстремно преживяване.

Връх "Сколио" не е нещо особено. Лесна пътека отбиваща се от маршрута на Е 4. Е4 си продължаваше към безкрайността, а тази кратка отбивка от него стига до пирамидка на върха, където има превързана метална кутия с капак. Вътре на сушина лежаха тетрадка и химикал. Можеше, който желае да напише нещо, да остави автограф. Нарисувах човече махащо с ръка за поздрав. Нямаше хора. Борбата беше за "Митикас". Гледката от връх "Сколио" е яка. "Митикас" се вижда в дясно като топки разтопена смола , надиплени едно върху друго надигнати от бездната из под него. На върха му се виждат точиците на хората успели да се покачат на билото му, викащи и махащи с ръце, радват се и се чуват надалеч. Мравки, дребни мравки сме пред този колос. Мравки, но с голям потенциал. Не вярвам в теорията на Дарвин, по скоро се сещам за Битие,глава 1:26, където пише-

"И Бог каза: " Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие;и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята."(цитата е от Библията)

Двойка поляци момче и момиче налазват Сколио. Завързвам разговор. Предлагам им да посетят България. Нашите върхове също са величествени и планините ни не са така сухи. Момчето ми говори за Карпатите. Много им поздрави на Карпатите. Казвам им: „Чао!” - и започвам слизане. След два часа съм отново в хижата. С колегата пием домашна ракия и чакаме групата.

Някакъв немец минава край нас, подаваме му чашата, той отпива и възкликва:

• О-о-о, а-ах! Шуйн!

• Шуйн я. Булгаришен шнапс.

Прибират се към 17:00 часа, уморени, но доволни. И пак се почват едни маси, едни хора. Ей това българинът умора няма. Седят си едни трима евреи на масата и не стават, гледат и не вярват на очите си. Я вземете тази ракия и вие да разберете. Хареса им. Я боцнете и от това русенско варено. Не щат. Свинско било, грешно било. Вземете тогаз от този "Хумос" да кусате, че остана много. Не искат, казват че при тях само това се яде, те го били измислили. Прави се от смлян варен нахут, сусам и чесън. Искали друго да опитат. Я и на този англичанин с каката на масата до стената една дълга ракия, рожденик имаме все пак, черпи. И на него му хареса

Пак германската дисциплина, лампите се гасят в 22:30 часа. Лягаме.

04.09.2018

Вторник

Сутринта отново се повтаря, като при предната,ставане,тоалет, изгрев, кафе, само дето вместо за нагоре стягаме раниците си за надолу. Боклуците си сме прибрали прилежно в торби. Нарамване и тях. Взимаме си сбогом, щракат ни на снимка и забиваме пети по склона. Хижарката останала възхитена от нас, оповести водача.

Слизането е бързо. Разминаваме се с млада двойка. Карат се на немски. Момчето иска нагоре, момичето отказва и сочи надолу. Обзаложих се в полза на момичето. Не след дълго на чешмата познах, първо ни подмина тя, а после и той търсейки я. Любов, любов, ала планината изпитва всеки и или сплотява, или разделя хората. Обикновено в спора, жената винаги печели, ако не веднага, то след време. Дискутираме темата и споделяме, че тайната на щастливият и сплотен брак се крие под женската пантофка. Противопоставянето не води до добро, или до бърза кончина или до развод.

Преди паркинга в началото на пътеката, красив водопад на поток излива вода в тюркоазен басейн. Не може да не снимаме.

Последно минаваме мостчето с табела на английски: "Опасно! Премини бързо!", после сме на редената с гнайс пътека и от там на асфалта.

Обувките ми са с отлепени подметки и бързо ги ориентирам към кофата за смет. Благодаря им мислено за дългият път който извървяхме заедно и затварям капака.

Ледена бира приветства победителите в крайпътното ресторантче, а цената и все така сурова, като планината и е 3 евро за кенче. Събираме се за около час и намятаме раниците по колите. Очакват ни топлите плажове на Егейско море. Следващо задание на навигацията е селцето Макриалос, къмпинг Агианис, намиращо се на не повече от 40 км. , посока Солун. Няма и 15:00 часа, когато спираме колите на сянка до бунгалата. Поздрави за колектива с песента Барба Янис. Слизаме. Вляво от нас е ниско триетажно хотелче с голям паркирал пред него пикап „Форд”, а в дясно басейн с летен бар. Не може да се разбере, че има почиващи. Лъха някаква свобода и спокойствие. Заведението на комплекса е зад хотела терасовидно разположено с широка панорама към Солунският залив. Правят впечатления множеството разноцветни шамандури нахвърляни на половин километър в морето. Лодки лежерно се носеха оставяйки следа в гладката като в езеро вода. Мидарници, заключваме ние и приготвяме личните карти за регистрация. Отново сме на бира, " Митос" е добра на вкус.

След като се вписваме в книгите, ключовете за стаите са раздадени и тук вече ни са нужни само плувки и хавлии. Към плажът се стига по стълби от терасата на заведението.

Тясна пясъчна ивица с дузина чадъри от метална конструкция и суха тръстика. Няколко счупени шезлонга и два, три здрави. Водата е топла, но мътна. Дъното е глинесто. Защо ли ми напомня за бургаското Крайморие. Мидите по брега са като нашите черноморски, тук там има странни модификации. В далечината от другата страна слабо се вижда ръкава Касандра на Халкидическия полуостров. Наляво към север се виждат възвишенията над град Солун самият град се слива с морето. Плажът е празен. В единият му край има две компании чичковци и лелки. Дочуваме българска реч. Най- доброто качество на българите, когато се срещнат на чужда територия е това да сложат една голяма стена помежду си. Така, че те на една страна, ние на друга. Българите сме извисена порода хора, владеем телепатията и нямаме нужда от вербално общуване. Плуване във водата, пекане на слънце. Краят на сезона е, но тук слънцето е силно. Опитвам се да подпра едната страна на счупен шезлонг с три клечки и два камъка вкарвайки най- висша методика на техническата мисъл и в момента на лягането върху него, се катурвам на една страна съпроводен от пукането на счупените парчета дърво, но така ми е добре и повече не го пипам. Приказката ни върви. Имаме представител от мисиите в Камбоджа и попиваме разказите на очевидец от първа ръка.

Времето напредна и дойде време за следобедното кафе. Някои се разходиха до селото, други си почиваха и така отекохме до 19:00 часа.

Време за вечеря. Масата на терасата ни очакваше. Всъщност бяха четири съединени една с друга. Покривки, кани с вода и хляб, бяха задължителни за всяко гръцко заведение. Менюто е национални храни и морски специалитети. За цени няма да говорим. Искаме да опитаме от всичко. Едни поръчват миди, други калмари, октоподи, тиквички по гръцки, дзадзики, гръцка салата със сирене "фета". Рибата ни идва скъпа. Пиенето, разбира се "Полмари" и гръцко вино. След две национални вечери прекарани на Агиос Агапитос с консерви, суха храна и ракия, тука сме на гръцка вечер без музика.

Чува се плисъка на морето по брега и понеже се стъмни светлините на селищата по края на залива затрептяха, като звездни куполи на тъмния фон.

Разговорът се завъртя около местата където се намираме. История и религия. Апостол Павел беше обикалял тук и проповядвал християнството, а и божията майка е слязла на Атон на Халкидики и е благословила това място. Обследва се въпроса, от Солун ли е дошла българската азбука или не? Слушахме и статия за древногръцките богове, кой кой е.

Наздравици, тостове, героите са уморени и не след дълго, без да ни гасят лампите в 22:30ч. , сами ги огасихме и се заровихме в леглата.

05.09.2018

Сряда

Денят в който трябваше да поемем назад към домовете си.

Ставането беше рано. От терасата на стаята се откриваше чудесна гледка на изток към залива. Денят очакваше негово величество слънцето да изгрее над солунските възвишения откъм другият бряг. Самотен кораб в далечината зад шамандурите на мидарниците се движеше на юг. Първо е заревото в своите оранжевочервени краски образуващи сияние над хълмовете, а след това и узрелият жълт диск. Липсваха чайките, което правеше впечатление . Някои от нас бяха станали и по рано и си позволиха да гледат спектакъла от първият ред, тоест плажа.

Зъбите заскърцаха за кафе и скоро от вратите на стаите се подадоха първите зависими да питат, дали заведението е отворено. Оказа се че, по рано от 09:00 няма да бъдем обслужени. Това е характерно за Гърция, както и много други особености които не можехме да разберем поради различният ни манталитет. Запалихме една кола и група зависими, тръгнахме да си търсим дозата в селото, което беше на не повече от 2 км. Правиха впечатление нивите с необран памук, градините с киви и нарове покрай пътя. За маслиновите дръвчета какво да кажа, те са като нашите джанки, растат навсякъде. В селото къщите изглеждаха прилични, измазани и подредени с прави огради. Асфалтирани и чисти улици. Тревните площи са окосени. В центъра на селото, разположени църквата, кметството и клюкарското кафене, за наша радост отворено. Поръчваме кафета. Идват с води бонус. Тука е така. Колко струва ли? Евро и петдесет цента. Чета в нета, грък може да те покани на среща в 19:00-20:00 ч, което за тях е нормален следобед.

Изпиваме кафетата.

" Евхаристо поли"(благодаря много) и оставяме две евро бакшиш на каката. Пускаме се по търговската част. 09:00 часа е и магазинчетата почват да отварят. Влизаме в първото и се оглеждаме да купим нещо, хляб, зехтин, вино, сладки, нещо което го няма при нас. Хлябът е разкош, спомен от детските ни години за селската фурна. Вече не се прави такъв. Отсреща дюнерджийница.

- Гирос?- питам

- Не, в 12:00 часа. - казва ми на английски възрастен грък. Жалко ще трябва пак да идвам до Гърция. По това време ще сме някъде по магистралата. В плод и зеленчука македонец ни предлага зехтин на черно. Пет литра за четиринадесет евро. Изгодно е , но такова количество какво да го правим.

"Българите грабят" - ни вика. Ами да грабят като искат.

Връщаме се обратно към къмпинга. Това дърво с червени плодчета сега какво е край пътя? Прилича на мушмула. Не е. Това много е червено, личи ли е? Не . Спираме, късаме, ядем. Ябълка е! Някаква култивирана дивачка.

След пазара сме на къмпинга и се групираме. Някои са направили сутрешна баня в морето. Обявяваме обратния маршрут. Начален час на тръгване 11:15 часа. Тръгваме, сто метра откак сме излезли от оградата и спираме. „Какво стана сега?” Женската половина си късат клонка памук от крайпътната нива. Потегляме. Пълним бензин, да сме сигурни, че Кирково е далече. На магистралата сме. Солун е на стотина километра пред нас. Очакват ни близо 700 км до Бургас. В дясно се виждат плажове. Крайбрежните плитчини са обрасли с папур. Олимп вече е зад гърба ни. Отново пътни такси. Ето я първата за днес. Правим дъгата преди Солун и объркваме пътя. Вместо да продължим за Кавала, тръгваме на юг за Халкидики. Ще въртим. Движението е интензивно и след десетина километра бонус вече сме на правилния път.

Ето го и Бешичкото езеро. Този път ни е отдясно. Ровя се из нета. Карта от царуването на Иван Асен II показва. Наше! Наше само, че от 1235г. до 1246г. Гръцко си е. По пътя развиваме теми за генофонда на балканите. Появява се дискусия с открита форма на несъгласие. Минаваме през световните войни и излитаме в космоса. Добре, че се открива приказната природата край Кавала, че да разсее малко тематиката. Тасос е някъде там. Времето нещо се обърква. Облаци над Родопите вещаят дъжд. Дъжд и то какъв. Изпитахме го половин час по късно. Чистачките се мятат като луди. Видимостта пада до пет метра. И понеже сме в движение , а това са само облаци излизаме от епицентъра и отново ни просветва. Тъмните пелени на падащата вода от небето ни остават в дясно и щедро напояват жадните царевични ниви на Беломорска тракия.

Магазин на Джъмбо. Каква е тази политика да ги строят в нищото?! Ето я и отбивката за Комотини. Ексодас(изход), завой надясно и посока север към България. Маказа е на двайсет минути път. На КПП е разредено. Минаваме бързо пред зорките погледи на митничарите. Специално свалихме стъклата за да ни видят физиономиите. Нямаме вид на контрабандисти и всичко е наред. Пред нас е България. Телефонът превключи на БГ оператор. Следва спускане и мирис на влажна гора. Нарочно съм отворил прозореца да дишам. Кирково го байпасираме и гоним град Кърджали. Пътя се вие покрай коритото на река Върбица. Слабичка е, няма вода, запълнила е едва една трета. Речните и камъни се белеят в страни. Въжен мост. Криви къщи. Зеленина.

Влизаме в Кърджали. Квартал Гледка и първата бензиностанция на Лук Ойл. Ще пълним бензин. Време е и за кафе. Следобед около 15:00 часа е и сме изяли повече от половината път. Почивка, кратък разбор и потегляне. Решено е, ще ядем в Хасково. Водното огледало, кръговото на Кауфланд и нагоре към изхода на града. Някаква табела показва: "Перперикон 23 км". Имаме около 40 минути до Хасково. Следват завои в планината, коли, изпреварванки, импровизирани сергии със земеделски продукти( мед, домати, краставици, червена капия в чували, праскови) идва ти да ги изядеш в движение. Ето и село Конуш в края на планината, сещам се за киселото мляко. Пред Хасково сме. Околовръстният път е затворен, затова минаваме през центъра. Целият трафик е набутан там, както и краят на работният ден, и той набутан. 17:20 часа е и сме гладни. Крайна цел е заведение " Пещите", а този трафик е мъка. Стигаме. Спираме отпред. Уморени сме от път, нямаме време да чакаме поръчки. Хубавото тук е, че всичко е сготвено. Взимаме табла и почваме, едно от това, едно от това и едно от това. Плащаме и сядаме да ядем. Някой да се оплака от супичката?

Отново по колите и към магистрала Тракия. Минаваме Димитровград и няколко села с по ниска предавка и сме на аутобана с минимална скорост 140 км за час. Нова Загора ни се пада след 40 минути в ляво, Ямбол след още толкова в дясно. Пейзаж от ниви и лозя, има и овошки. Шофьорите ни са изморени , но окрилени. Ето ги и комините на Лук Ойл. Още е светло когато влизаме в Бургас и това е краят на нашето пътуване. Всичко е добре когато свършва добре.