Пролетен Пелопонес

Потегляне. Стопове в Глифа и Термопилите

Кога идеята за пътуване до Пелопонес се превърна в план? Отделни „звукове и гледки“ от местата ме наобикалят поне от 10-15 години, но със сигурност е станало, след като видях снимки от Ватия – селището на най-големите маниаци в Мани. След като научих за странстванията на сър Патрик Лий Фермор и изгледах филма „Преди полунощ“, заснет в неговата къща в Кардамили.

Накрая едно рамо удари и съфорумецът Начо, който пропътува полуострова през пролетта на предишната година и сподели впечатленията си в кемпър форума и в бг-мама. И тръгнахме!

Май 2014 г.,

Изминати км: 2900

Дни: 11

Планирането беше дълго, защото това беше най-дългото за момента пътуване с кола на дъщеря ми (на 5 години тогава), с най-много и най-кратки престои. Включително имах списък с извадени разстоянията между точките на пътуването и примерните часове за изминаването им. За сметка на това пътувахме без нито една резервация. Сезонът беше нарочно избран - също и защото не исках да губим много време на плажа, а да имаме повече за хойкане. Посоките и последователността на посетените места се променяха неколкократно до последния момент и в хода на самото пътуване.

Тъй като планът беше да разгледаме максимум места, трябваше да се спи 1 или най-много две нощи на всяка точка. Използвахме букинг - на много места щяхме да пристигаме късно вечерта, а и някой път се мръщят на 1-2 нощувки. Резервациите за всяко място правех предишната вечер, дори понякога сутринта преди нощувката. Имах някои набелязани предварително хотели по маршрута, но ако някой се окажеше зает или скъп, сменях и толкоз.

Разстоянието до южните точки на полуострова - който всъщност е остров след прокопаването на Коринтския канал - от София е 1100 км, които се изминават за около 12-13 часа. Това беше непосилно за нас, поради присъствието на пасажера на задната седалка, и го пътувахме по два дни в посока.

Първа спирка:

Глифа, Фтиотида. Избрах мястото абсолютно случайно - беше на правилното отстояние от София, на морето и имаше цели 3 приятни хотелчета. По-известно е като най-северното пристанище, от което отплава ферибот за Евия.

Малко градче, между Волос и Ламия, на залива Пагаситикос - на отсрещната страна е полуостров Пелион, и по-точно "опашката му". Както разбрахме от местните впоследствие, през лятото с лодка до Трикери може да се стигне за 30-60 минути.

Пътувахме до Глифа в чудесно ясно време, но щом пристигнахме там, заваля и... тъкмо се бяхме настанили, се изви буря. Градчето е конструирано като тези на Пелион - къщи, тясна уличка, още по-тесен плаж и веднага - морето. Вълните заливаха плажа, после и улицата; по едно време мъжът ми дойде да ме пита дали не трябва да премести колата (студиото ни беше на самия бряг, а паркингът отпред). Така величествено ни посрещна Егейско море за 2014 г.

После ни нахраниха чудесно в селската кръчма "Ел капетаниса", за щастие отстояща само на 100-200 метра в дъжда и ... на другата сутрин прижуряше ярко гръцко слънце, все едно нищо не е било.

Самото Глифа, освен трите хотела в букинг, имаше още примерно 30 - напълно празни и повечето неподготвени за сезона. Посещавано е главно юли и август, най-вече от гърци. Имали са преди и немски и австрийски туристи, но те секват по време на войната в Югославия, която са прекосявали преди с колите си (същите истории съм ги слушала безброй пъти и в Торони - там имат цяла изоставена улица с "доматии" от времето на немците; и в Тасос).

В бурята в Глифа планирахме първите стъпки на Пелопонес. Първоначалната идея бе да минем през Делфи и планината и да слезем на Коринтския залив, откъдето да прекосим за полуострова през Рио-Антирио. Но взе, че изскочи изгодна оферта за следващата вечер за Нафплио, където по принцип хотелите са със сериозно завишени цени. Речено-сторено, хванахме през Коринт за Арголида. За по-интересно не продължихме по магистралата, ами през Тива и Елефзина. В тази част на Гърция всяка паланка има някоя антична история в ръкава. В Тива имаха и чудесни сандвичи XXL и кафе.

Но преди това, на Термопилите, слязохме да разгледаме мястото на известната битка и паметника на Леонидас. Нищо особено - повече ни впечатлиха горещите извори, а някои даже се и изкъпаха.

Мястото беше очевидно популярно сред гърците, пристигаха "на баня" основно с каравани, но и с коли. Чужденци нямаше. Изглеждаше напълно занемарено - един изоставен хотел (все още с климатиците на фасадата),

запусната бензиностанция на разклона, още някаква заключена сграда на самите извори - може би е била баня? Водата е много гореща и силно мирише на сяра.

Коринтския канал... за наш срам го пропуснахме. Изобщо не го видяхме! (По-късно се оказа, че за да видиш онази тясната част, която се вдига да пропусне корабите, трябва да слезеш от магистралата.) Ние обаче хвърчахме със 130 и в един момент се оказахме на Пелопонес - тъй изненадващо, че изпуснахме главния път за Нафплио. То пък добре дошло - завихме по крайбрежието на Арголида, откъдето въртяхме два часа през селца, паланки и самия Епидаврос, за да стигнем Нафплио почти среднощ.

Нафплио. Цветя, дъга, крепости и църкви, котки и дракони

Такаа, Нафплио... красив град, построен амфитеатрално на хълмове, държан първо от кръстоносци, после от венецианци и турци, а през XIX век първата столица на независима Гърция (1821-1834). Всичко това е довело до невероятен архитектурен миш-маш, почти без изключение прелестен.

Паркирахме на пристанището и се отправихме по уличките на Стария град да търсим базата за спане. Градът има обширни нови части, където се предлагат и по-евтини, и по-просторни апартаменти, но сокачетата, обсипани с цветя, в старата част са несравними. Къщата ни беше с тераса на покрива, две котки, куцо куче, осиновено от приют, и на всичкото отгоре беше на улица от стълби, т.е. никакъв шум от среднощни мотористи. Рай!

Но тоя разкош се оказа свободен само за една вечер.

Денем Нафплио се показа супер туристическо място въпреки ниския сезон - японци и всякакви, постоянно автобуси с ученически екскурзии от Атина, стотици магазини за сувенири.

Мъжът ми обаче след 2 дни шофиране запецна и отказа да мръдне колата от пристанището, та отделихме следващия ден на катерене по Акронафплия и Паламиди, снимане на живописни детайли, ядене на гироси на крайбрежната алея и зяпане на стотиците яхти, които бяха акостирали на пристанището за някакво голямо изложение.

А аз след сондаж в нета отидох на отсрещната страна на уличката-стълба, за да резервирам спането за следващата нощ. Хотелът (най-неизгодният за цялото пътуване, но за момента ни вършеше работа, а и ни дариха с буркан фантастично портокалово сладко - правено от портокалите в задния двор, каквито тук растат във всяка къща)

се казваше Каподистрияс, както и улицата всъщност.

Янис Каподистрияс е първият държавен глава на съвременна (следосманска) Гърция, за когото ще стане по-подробно дума по-надолу, като стигнем в Мани. Той е убит на стълбите на църквата „Свети Спиридон“ в съседство.

В Нафплио има сериозна българска диаспора, заета предимно в обслужването и строителството. Така че и ние имахме български срещи, от които винаги най-щастлива е дъщеря ми - много страда по време на пътуванията в чужбина, че й говорят на чужди езици. В два съседни и, впрочем, много свестни ресторанта, открихме цели 4 български сервитьори.

По комерсиалност и туристи на единица площ през май Нафплио няма аналог в Гърция. Бих се върнала на това място, но пак за ден-два на път за друга, по-вълнуваща посока - определено не е мястото ми за почивка, въпреки че наоколо има и сериозни плажове.

Третата спирка трябваше да е Монемвасия, откъдето щеше да е и изходната точка за щурмуване на Елафонисос. Но... там стана някаква врътка с цените в букинг и решихме да разместим отново маршрута, за да отидем в Мани.

На тръгване от Нафплио по стар обичай се загубихме и попаднахме из разни селски пътчета около Микена, където сред портокаловите гори чувалче с 10 кг портокали се харчеше за 2 евро. Така де, само с история и култура не се живей, трябват и витамини.

Ах, Мани

За трите дни в Мани мога роман да напиша!

Все пак няма да ви отегчавам чак дотам. Ако ви се прище роман, препоръчвам Mani: Travels in the Southern Peloponnese на сър Патрик Лий Фермор - британският писател, военен и търсач на силни усещания, в чиято каменна къща в Кардамили е сниман „Преди полунощ” на Ричард Линклейтър по-миналата година.

Когато Фермор обикаля ръкава през 50-те години, той използва за целта стари дървени каици – във вътрешно Мани още не са построени шосета. Повечето от пътищата, по които се движихме, се появяват през 70-те и 80-те. Тази изолация, съчетана с природните особености, е довела до неподражаеми, дори сюрреалистични резултати. Както можете да видите и на снимките.

Ако пътувате из полуострова през пролетта, ще се намерите обгърнати в облак ухание на чубрица, мащерка, риган и тям подобни диви цветя. Но не вирее почти нищо друго. Поради това маниотите никога не са били особено богати, нито пък животът им бил особено лек или разкошен. Изборът им на професии в миналото се изчерпвал с рибари, пирати или хайдуци. За последното спомагал и нравът им, който бил доста, хм, кибритлив. Отделните кланове си спретвали свирепи вендети, което довело и до специфичната архитектура и разхвърляните из полуострова селца – тук три къщи, там пет, но всяка от тях – задължително с кула и бойници за стрелба.

Мани за мен остана най-невероятното преживяване на това пътуване, пък и не само. Тук наистина подхожда баналната дума, издаваща пиар намерения или беден речник – уникално!

От Нафплио тръгнахме в жега и слънце. Някъде след края на магистралата при Триполи небето се забули, а докато карахме към Спарта – покрай чукарите на планината Тайгетос, всичко стана черно и дъждът – проливен. Шегувахме се, че затова спартанците са такива киселяци и са си хвърляли бебетата от скалите... и тъй като времето се промени буквално за минути, се надявахме надолу към крайбрежието отново да се усмихне.

Но не. Валя, когато стигнахме до Гитио, валя, докато прекосявахме напречно полуострова и валя, докато минавахме през покрайнините на Ареополи (главният път с нищо не подсказваше какво се крие в този зловещо-величествен каменен град). Манийският ни „замък” ни бе в едно малко селце след Ареополи – Хария, където получихме невероятно качество на отлична цена.

Пристигането в Хария в дъжда е нещо, което не мога да опиша. Кривнахме от главния път при една бензиностанция British Petroleum, както ни бе посъветвала в мейл собственичката, и изведнъж се оказахме в някакъв средновековен декор: приказно и призрачно село с тесни калдъръмени улици, в момента превърнати в реки, и крепостни стени, издигащи се от двете ни страни... Това сюрреалистично посрещане в Хария си спомняхме до края на пътуването, а и след това също.

В замъка открихме само една приказлива албанка (собственичката бе заминала за Атина и ни бе оставила бележка и цял куп туристически брошури), която не знаеше нито дума друг език освен албански и малко гръцки, но мнооого държеше да общува с нас. Как да е, оправихме се някак.

Вечерта тръгнахме за храна и разходка в Ареополи. На изхода на селото, в дъжда беше първата ни среща с местния чешит с ловджийско куче и пушка в ръка – както после се разбра, той по цял ден се разхожда с тази пушка и пуца.

Дъждът продължаваше да се стели като пелена, градът беше почти пуст, разходихме се, но не ставаше за снимки. Реших, че не ми се яде в някой от ресторантите за туристи, ами пица с местния манийски бекон (нещо със „с“?! - „сиглино“) в съответното кафене, което по съвместителство беше и селският интернет-клуб, място за игра на табла, гледане на телевизия и обсъждане на клюки. То беше здраво опушено (кой ти гледа закона за забрана на pпушенето в затворени помещения по тия диви места!?), а местните ни загледаха подозрително-любопитно и с лека враждебност. По едно време детето се разхленчи да вземем нещо от колата, паркирана на градския площад, и половинът се възпротиви, че го оставям сам с тия „диви планинци“.

Въпреки резервите му, нахраниха ни до пълно доволство и преяждане за сумата – внимание! - от 20 евро. Узото бе сервирано в голяма водна чаша (почти догоре пълна) без церемонии като малко, голямо, марка и прочее градски глезотии.

Отварям една историческа скоба. Каменните кули, които днес са най-голямата забележителност на Мани са сплав от бурна история и голям инат. Хубаво е да се знае, че името на полуострова идва от дорийската дума μᾶνιν - гняв, бяс. От същата произхожда и днешната дума във всички езици „мания”. Съществува и още една версия за етимологията, но явно на повечето лингвисти тукашните хора им изглеждат достатъчно страшни и сприхави, за да приемат за вярна тази теза.

Първите четири крепости на Мани са франкски – построени от рицарите кръстоносци през 13 век. По-късно маниотите започват да строят свои собствени – от една страна за отбрана срещу османските нашествия, от друга – за да се защитават в хода на кървавите си междуродови войни, тъй като фитилът им бил къс, а и лесно вадели пушката (както стана ясно и в Хария). Житейска цел №1 на всеки мъж от Мани била да построи крепост с бойница за семейството си. Важна част от архитектурния план е вътрешният двор, скрит зад яки зидове, в който животът и шетнята вървели в безопасност, далеч от мушката на комшията. Днес има много изоставени кули, но и много обитаеми. Макар напоследък да не се избиват помежду си, съвременните жители на полуострова (към 13 хиляди на брой) продължават да строят в този стил къщи, хотели...

Маниотите участвали активно в освободителното движение на Гърция от Османската империя – не само у дома си, но и из целия полуостров Пелопонес. В Ареополи пукнала първата пушка на 17 март 1821 г., местният бей Петрос Мавромихалис обявил война на шефа си и тръгнал с 2000 свои бойци към Каламата. След като Гърция получила независимост, маниотите не рачили да плащат данъци на гръцката хазна и поискали автономия. Държавният глава Янис Каподистрияс отказал и хвърлил в затвора Мавромихалис, въпреки че цялото му семейство било в авангарда на освободителната война и със статут на герои. Типично в местен стил, след тази случка братът и синът на Мавромихалис причикали Каподистрияс пред църквата "Св. Спиридон" в столицата Нафплио и единият го застрелял в главата, а другият го намушкал с нож в гърдите. Да подчини непокорните маниоти видял зор и назначеният след това крал на Гърция – баварския принц Ото...

Но с артефакти и други следи от управлението на клана Мавромихалис в Мани е пълно и днес. В ресторанта в Ареополи, носещ неговото име (дали го държат негови наследници? Не разбрахме) правят отлично козе месо с лимонов сос. Една от кулите на Мавромихалис в Лимени, съседното крайбрежното градче, което спира дъха с живописните си гледки, днес е луксозен хотел. Ама много луксозен.

Но, да се върнем към нашите приключения в града. С една дума, минахме „теста” в кафениона. На следващия ден в Ареополи грееше слънце, градът бе напълно променен и крайно дружелюбен към нас – местните деца (сред които имаше и доста албанчета) тичаха след нас и викаха по пет пъти „Ясу, ясу“, вчерашните „познайници“ ни поздравяваха радушно, един дядо откъсна на малката роза от градината си и т.н., и т.н.

Междувременно в Хария, където повечето кули принадлежат на клана Арапакис (от който беше и нашата домакиня Катерина), аз излязох на сутрешна фотосесия. Тамън почнах, и на улицата се появи онзи чешит с пушката. И си гърми наляво-надясно. Леле! Скрих

се аз с големия фотоапарат на една каменна тераса и приклекнах. Така го изчаках да отмине. А междувременно моите хора в хотела дори и не подозират къде съм и по едно време почнаха да ме викат… Разгеле, оцелях без последствия.

Ах, Мани - ден 2 и 3

Същия предиобед предприехме пътуване на юг, до крайната южна точка на Мани, Пелопонес и континентална Европа – нос Тенаро. Навсякъде красота, пустош и кули. Спряхме първо в Геролименас – забутано селце на г*за на географията, което кой знае защо, е решило (и успяло) баш то от всички манийски селца да развива туризъм. Там климатът бе съвсем друг – истински тропически. Там срещнах и първия дружелюбен и приказлив маниот – дядо сортираше подправки пред къщата си. В това село няма точно крепостни кули, но къщите са изградени от същите камъни по подобен инженерен модел.

Та, в зачуканото Геролименас има шест-седем хотела, пет заведения и дори българка, която сервира в на организирана група немски туристи в едно от тях. Направихме там първия плаж за годината, хапнахме октопод, после продължихме на юг.

Разбира се, отбихме се и до Ватия – онзи форт насред нищото, чиито карамелени кули ги снимат всеки път, когато стане дума за Мани. Какъв психопат трябва си, за да изградиш укрепено селище насред пустошта, на най-дивия чукар! Във Ватия очевидно са живели най-големите киселяци, защото техните крепости най-малко напомнят за домашен уют и от бойниците все още стърчат дулата на оръдия. Агресивен е дори добитъкът в региона. Докато се опитвах да хвана хубав ракурс към кулите, един бик тръгна да ме напада... за щастие колата беше наблизо и се скрих, след което тръгнахме с мръсна газ.

Малко преди носа ни хвана окото Мармари. Миниатюрно селце на баир със страхотен плаж.

Пуст, разбира се. Кръстосахме плажа, намерихме (за съжаление мъртва) Caretta Caretta, после се оказахме омазани до ушите (айде, посмали малко, до глезените) в мазут. Явно някой от круизните кораби, които се виждаха да минават близо покрай най-южните брегове на Пелопонес, се беше „наакал”... сигурно това е била причината и за смъртта на костенурката, горката.

По безобразно тесен и криволичещ път (а не е да не сме свикнали в Гърция) се качихме и до Тенаро. Не се виждаха обещаните африкански брегове – поне оттам, докъде стига пътят. От това място до фара има пътека – 1 км пеша, от която се отказахме поради брулещия ужасен вятър и умората преди това.

А там, където слязохме, имаше малко каменно светилище на Посейдон, в което бяха оставени интересни съвременни "дарове" - разни камъчета, фибички, ключодържатели, дрънкулки и т.н.

Обратно имахме намерение да видим няколко селца и на източния бряг, но поради объркване на пътя се върнахме в Ареополи, където както вече казах, ни приеха далеч по-топло.

Селцето ни беше съвсем близо до пещерите Дирос, но тъй като никой от нас не обича да се завира в дупки в земята, единодушно решихме да не влизаме. Само слязохме до залива и подстъпите на пещерата. Иначе спелеолозите до момента са изследвали 14 км по течението на подземната река, но достъпната за туристи и облагородена част на пещерата е около километър и половина. Местните вярват, че изворите са при град Спарта и спартанците ги ползвали като авариен изход в битки.

Третият ден бе посветен на външно, или Месинско, Мани. То се намира на север, в посока цивилизацията и областната столица Каламата. Там природата и хората „омекват“, вместо каменни кули растат маслини и се дестилират едни от най-добрите зехтини в света.

В околностите на Ступа Никос Казандзакис купува малка лигнитна мина и среща Йоргос, прототипа на своя великански герой Алексис Зорбас. Къщата на Казандзакис се намира над плажа Калогрия (освен всичко друго и адаш на любимия ни плаж на Халкидики), заради който се юрваме към тоя район. Днес Ступа е безобразно туристическо място в стил съвременния Несебър или Созопол, претрупано с хотели, западноевропейци и сергии с китайска стока. Все пак Калогрия се явява в покрайнините на града и отиваме на плаж там. Идиличен полукръгъл залив, загрозен вече от един-два бетонни мастодонта. Твърде много туристи дори в началото на май... примерно 20-30 души. Все пак стръмната улица, която води надолу към залива, носи името „Одос Казандзаки“ и няма как да не минеш на поклонение по нея в чест на любимия писател.

Слава богу, и този район крие недокоснати от туризма места. Не помня имената на всички селца, в които надникнахме и харесахме, но специално приковаха вниманието ни миниатюрното Таламес (твърде малко, за да го има в гугъл мапс) и кръчмата „Оазис” под традиционния за селските площади в Гърция вековен платан, в която менюто е изписано на черна дъска на гръцки. Беше страхотно вкусно и евтино - за този Таламес често си припомняхме след това в отвратително комерсиалната Монемвасия и крояхме планове как да се върнем до тая кръчма... Със съжаление научих от форума по-късно, че са я развалили. Дано е било временно и някой път пак да се върнем да ядем пилето им лемонато, омлета с хорта и гръцката салата с най-яките краставици.

Време беше да се разделяме с Мани. Отново цепихме през полуострова, постепенно суровият гол пейзаж започна да се сменя с гори, крепостите - с къщи. Отбихме за кратко в Гитио, където този път грееше слънце и се порадвахме на пъстрите му, амфитеатрално наредени къщи (общината е боядисана много сладко в бонбоненорозово и светлосиньо), на следващия залив Селиница позяпахме ръждясалия кораб, акостирал явно задълго в плитчините, и казахме сбогом на тези прекрасни места.

Самото Гитио ми се видя доста цивилизовано след „другата планета“, в която бяхме предишните дни. Като един отявлен темерут и особняк, ми допадна тъкмо самобитността, дивотията и необичайното в Мани, пълната му непринадлежност към света като време и пространство. Въпреки че днес е свързан с пътища и го посещават туристи.

Каменната Монемвасия и златния Елафонисос

Монемвасия беше разочарование №1 на това пътуване. Аз и предварително не й възлагах големи надежди, изглеждаше ми брутално комерсиално място - пет скъпи хотела на скалата, израснало отсреща на сушата туристическо селище без местна култура и дух. Смятах да разгледаме крепостта, да спим някъде по средата между нея и Виглафия (пристанището за Елафонисос) и да комбинираме с острова и други неща наоколо. Но симпатичната гъркиня Яна в Нафплио положи големи усилия да ме убеди, че било много хубаво. А и мъжът ми хареса повече хотела в Монемвасия, който му предложих, отколкото този в селцето със звучното име Демоня. Та - там.

Практична бележка:

Монемвасия действително може да се отметне за половин ден, идвайки отдругаде. От Гитио разстоянието е 1.5 часа (не че ние не го взехме за 3, от зор да зяпаме разни „нетуристически“ селца и да търсим попълнение на запаса от портокали), от Неаполи или Елафонисос - 45-50 минути. 2 часа са достатъчни за разглеждане.

Из самото крепостно градче се ходи пеша, но пеш то е практически недостъпно - от сушата, освен 200 метра мост, го делят и 2 километра път, криволичещ покрай скалата (градчето е от задната страна), който не е пригоден за пешеходци – липсват тротоари, фучи двупосочно движение, мотори форсират на една гума, коли паркират където намерят отстрани и т.н. Горе пред крепостната порта има 10-20 паркоместа, крайно недостатъчни. Вариантите за разумно придвижване са 2 - с автобус, който тръгва от сушата, там където започва моста (1 eвро/човек/посока) и по принцип трябва да е на половин час, но понякога е когато му кефне; и с такси. С кола ние успяхме да стигнем и паркираме успешно единствено в 23 ч вечерта, в делничен ден в началото на май. При второто си, дневно ходене, ползвахме по веднъж автобус и такси.

Монемвасия е все пак ефектна, макар да не успя да ни скрие шапката след кулите в Мани... За сметка на това е туристическа до смърт. Ресторантът "То канони" на крепостта държи палмата на първенството за най-лоша храна, опитана в Гърция евър - едно агнешко клефтико, което чакахме два часа, а накрая не ставаше за ядене и се наложи да слезем обратно на брега, за да се спасим от гладна смърт. Другата налична таверна също не е нещо особено - лоша поддръжка и безхаберен персонал тип балкантурист в най-добрите му състезателни години. От нея направо си излязохме, без да поръчаме. Виж, коктейл-баровете и сокаците изглеждат добре, особено по здрач.

Разгеле поне хотелът ни - в новия град, разбира се - беше приятен, с огромни стаи и гледка към скалата (за съжаление от това лято загрозена от строящата се отпред друга сграда).

Eдин ден отделихме на Елафонисос. Най-краткият път до пристанището не е най-бързият, понеже е с милион завои, но и минава през китни планински селца. По-заобиколният и безболезнен маршрут е през Демоня и Велиес. Прекосяваш Виглафия, продължаваш по табелите за пристанището Пунда - което представлява малък каменен кей и опикана козирка, дори будка с разписание няма, и се качваш. Фериботите са на половин час дори през май. Има приличен плаж, на който събрахме много мидички.

Елафонисос обаче си струва отбивката, и още как! Паралия Симу, или Симос бийч, е вълшебно място. Няма сянка - носете си чадъри. Лятото работи бийч бар, но сега нямаше следа от цивилизация. За два-три часа изгоряхме. Островът има още няколко чудесни залива - Лефки, вдясно по пътя за Симос, Панагия или Като Ниси от другата страна, и още няколко, които не сме търсили. Градчето бе задрямало, но симпатично. Като размер и релеф островът ми напомни за Амулиани, но е много по-изолиран и горещ. За 2-3 дни бягство от света и безгрижен плаж Елафонисос е чудесен. За повече сигурно човек може да умре от скука. Но на черното не можеш каза бяло, Симос действително е божествен плаж.

В южна Лакония има и други интересни работи, които не успяхме да видим. Павлопетри, в морето край Елафонисос. Иска гмуркане и (поне) неопрен и маска. В края на полуострова, до село Агиос Николаос е "вкаменената гора" - находка от фосили, разкрита от морето. Чухме добри неща и за залива Геракас, северно от Монемвасия, южно от Леонидио.

Всички тия неща останаха за друг път; а сега през целия полуостров Монемвасия-Спарта-Триполи-Коринт-Егио към следващата точка. В планината край Спарта: отново дъжд и сумрак. Явно там това е положението.

Коринтски залив, и обратно към София

Към Коринт грейна слънце, викаме - пътят ще е лек. Но! Обозначената във всички карти магистрала Коринт-Патра се оказа само мечта за магистрала. Тол-пунктове има, но не и основание да ти събират парите. Всъщност е двулентов път, по който гърците искат да карат с магистрална скорост, а на всичкото отгоре непрекъснато изникват стеснения за ремонт и безбройни пътностроителни конуси. Шофьорът се чувства като Люк Скайуокър, който хвърчи на зигзаг сред рояк имперски разрушители. Като изключим това, коринтският пейзаж се оказа супер приятен - Акрата, Диакофто, Егио, все места, на които човек би се отбил с удоволствие за ден-два. Крайбрежието е оживено, развива и лек туризъм, колкото да не е дразнещ. Но с тоя път няма да прокопсат...

Как да е, почти без щети, само с едно одраскано огледало и леко загубване накрая, пристигнахме в Лака - малко селце горе в планината, на 8 км над крайбрежния Егио. Виж, Лака е друга бира. След ужасния път бяхме възнаградени с разкошна къща и панорамна гледка към склоновете надолу и морето.

Единствено неудобство - кръчмата била в съседното село, на 3 км оттам. Айде пак в колата. Като в добре написан сценарий за филм, на стените висяха ловджийски трофеи и оръжия, а пред кръчмата поредният див планинец пуцаше в тъмното. Нула знаене на чужди езици сред местното население, оправихме се все пак. Храната беше вкусна и в изобилие - и както обикновено в тези райони, за 20 евро. Накрая дори ни гониха да ми върнат чантата, че я бях забравила - в нея и паспорти, и ключове... ходи ги търси из горите. Добри хора, макар и тежко въоръжени!

На следващата сутрин поехме към моста Рио-Антирио. За всеки случай по-несмелите (и за да стане снимката) минахме отдолу с ферибота. Цените за лека кола: ферибот 6.50 евро, мост 13.20 евро.

Северният бряг на Коринт е още по-вълшебен. Непременно бих се върнала там. Прекрасни, тихи заливи в подножието на планината; има и едно островче, Тризония, което е обитаемо, за сметка на това забранено за МПС-та. Спряхме за обяд в Галаксиди, хем да се разтъпчем около пристанището. Там в неделя се бе изсипала половин Атина да плюска пресни калмари, миди и риба. Положението с морската храна е разкош; що се отнася до качество на обслужването или други поръчки - излишни капризи, никой не идва в Галаксиди да яде гръцка салата...

Поради късния час със съжаление се отказахме от Делфи (не му върви на това Делфи и туйто!), че ни чакаха още дълги часове шофиране. През планината Парнас - добре, криволичещ път с хубава настилка, поляни с несметни цветя, китни долини в ниското.... бавно, но красиво!

После решихме да минем Ламия-Лариса по стария път вместо през магистралата. На картата изглеждаше прав. Груба грешка! Като капак изпуснахме удобната отбивка за Етники одос преди Лариса и се набихме през целия град в час пик, когато гърците решават да излязат на социален живот с колите си... до един.

В Паралия Пантелеймонас – нашата междинна спирка за нощуване по пътя към България - акостирахме в 10 вечерта. В този район е още мъртвило, не работеше почти нищо, гърците едва-едва стягаха сезона. Все пак отбелязаха, че са имали българи по 1-6 май и те са се къпали в ледената морска вода. Олимпийската Ривиера по принцип хич не е моето място, но хотелът беше приятен и собствениците - много готини.

И понеже с Мани не можеш да се разделиш току-тъй - мъжът се падна маниот, баш от сърцето на вътрешно Мани. Неговото село Кита е било арена на последната манийска вендета в края на XIX век. През 1870 година на полуострова дебаркира флотът на младата гръцка държава (а не пехотата, щото нали си спомняте, че пътища няма), за да разтърве с артилерийски залпове последните два враждуващи клана в Лакония – а именно прапрадядовците на нашия човек. Село Кита е обезлюдено по време на Втората световна война, с не повече от 50 жители днес, но както виждаме, следи от миналото се срещат на най-необичайни места

Всъщност маниецът беше миролюбив заврян зет, който „стреля“ само с фотоапарата (изкарваше си хляба като фотограф, а хотелът беше на семейството на жена му). Тя със сях каза, че е оставил пушката си у дома, на юг.

-----

Ъпдейт - 4 месеца по-късно

Още в края на същото лято се върнахме в Парнас.

Посетихме, най-накрая, Делфи.

Чоплихме скариди като семки във фотогеничното Галаксиди

и минахме отново по северния бряг на Коринтския залив, този път с по-подробно разглеждане: за да установим, че за това диво и красиво място туризмът е само блян. Малки, позападнали рибарски селца, плажовете – леш: остри сиви или червеникави камъни. Но гледките – о, боже! Планините се къдрят покрай морския бряг, отсреща се мержелее Пелопонес, водата е гладка и кристална, тъй като в затворения залив няма вълни. Спряхме в едно такова изпаднало извън времето градче (или може би селце) - Глифада, от чийто малък кей тръгват водните таксита за единствения обитаем остров в залива - Тризония.

Но освен Галаксиди, още едно място на северния бряг на Коринтския залив заслужава най-топли думи: Нафпактос. Градът се прочува в европейската средновековна история с венецианското си име Лепанто. В битката при Лепанто от 1571 г. християнските войски разбиват османския флот и спират поредното нашествие на исляма на запад.

Ние пък, след обяд, зяпане и фотосесия в Нафпактос, хванахме моста Рио-Антирио и продължихме именно на запад – към северозападния ъгъл на Пелопонес, където ни чакаше поредният прекрасен плаж с име Калогрия.

Калогриите в Гърция са поне три – поне три на мен са ми познати – първата любов с това име е на Халкидики, втората – в покрайнините на Ступа, обезсмъртена от Казандзакис и спомената по-нагоре в този текст. Третата, в Ахея, е различна. Тук плажовете са дълги и широки километри, пясъкът е като брашно, природата – дива, а морето – бурно.

Районът няма нищо общо с „опитомената“ Гърция, която познаваме. Тропическа растителност, блата, лагуни, изостанали села, в които никой не говори език, различен от гръцки, но пък нелегални работници от Бангладеш бачкат ден и нощ на плантациите.

От всички тези неща, първо забелязахме бангладешците (тогава мислехме, че са индийци) – понеже объркахме пътя към хотелчето насред нищото. Кратка справка с гръцките медии показа, че гастарбайтерите работят на полето и живеят при потресаващи условия. Недалеч оттам дори е имало престрелка между робовладелеца и робите - с няколко жертви - преди година.

Иначе изглеждаха миролюбиви и се придвижваха напред-назад по пътищата пеша или с колело. А ние – на 4 гуми към Калогрия. Импозантният, „океански“ плаж ни посрещна с буря и прилив по залез. Наложи се да се скрием в една от „палатките“ с диванчета, осигуряващи луксозен заслон за плажуващите. Каквито на този 1 септември нямаше никакви, разбира се.

Но най-впечатляващото не бе плажът. А Строфилия дакос, или Омагьосаната гора, както я кръстихме ние. По тъмно си е страшничка. Тези дървета с форма на гигантски броколи са иглолистни и растат сред блата - гората е влажна зона в непосредствена близост до морския бряг, фъркат разни патета и други водоплаващи птици. Пътят минава в периферията на Строфилия, джуджетата и троловете са навътре

На следващия ден се пуснахме към Килини, откъдето хванахме ферибот за Кефалония – вече обикнат остров и крайната цел на това пътуване.

Дотук завършват нашите обиколки из Пелопонес, more are to come – има още много какво да се види!