ЦИКЛАДИТЕ ИЛИ ЕДНА БУРНА БЯЛО-СИНЯ ИДИЛИЯ

Кой не е чувал за Цикладите и кой не е искал да се докосне до тях?

На този въпрос веднага получих отговор след като се похвалих на няколко мои приятели, че заминавам за Цикладите? „Къде е пък това?“ – получих от тяхна страна отговор… „Ами това са едни гръцки острови с бели къщички и църкви със сини куполи!“, „Ааааа, на Санторини?!“ Вече стана ясно и получавах тяхното възхищение, което тайно очаквах!

Всъщност Цикладските острови се намират в Егейско море и са над 200. Името им означава кръг – образно казано те образуват кръг около остров Делос, който преди много години е бил еквивалент на Ватикана, а също така и съкровищница или Wall Street на гръцкия свят. По-известните от тях са Санторини, Миконос, Делос, Парос, Сирос, Наксос, или поне за тези ще стане въпрос в този пътепис )))!

Този път организацията я оставихме в ръцете на туристическа фирма, защото този начин ни се стори лесен и удобен, а и щяхме да видим повече от 2 острова.

Първата цел на нашето пътуване беше остров Миконос. От Пирея до острова се плава 5 часа с Blue star ferries. Всеки кораб на компанията си има собствено име, като най-новият се казва Делос. Като пристигнахме на пристанището Делос гордо стоеше и чакаше да се качим в него, но се оказа, че не нас, а някой друг и че към нашата дестинация ще се отправи Парос. Още преди качването ни предупредиха, че нашите места са седящи и след като се качим на ферибота е добре да отидем до местата си и да оставим нещо върху тях, ако не искаме да седим, защото гърците са хитри и си купуват билети без места, а после най-нахално си се настаняват на някой на мястото и понякога се случва така, че не можеш да ги вдигнеш… Разбира се оттук насетне препоръките бяха изпълнявани на 100%. Оставихме багажа си по местата и тръгнахме да разглеждаме с най-големи подробности ферибота. Като първа задачка беше да отидем на рецепцията и да се заредим с безплатни карти на местата, където фериботът щеше да спира, а именно на Сирос, Тинос и Миконос. Във ферибота имаше достатъчно места отвън и отвътре, за които не се изискваше да имаш билет за седящо място, също така разполагаше с магазин, заведение за хранене и кафене, където противно на очакванията ни имаше страхотно кафе и на цена доста по-ниска от тази на островите.

Ето, че дойде време за първата спирка – остров Сирос. Всички се наредихме от задната част на ферибота заредили фотоапаратите. Гледната беше наистина хубава и искрено се зарадвах, че след Миконос ще посетим именно този остров. 

Пътуването мина почти неусетно и след 5 часа акостирахме на остров Миконос. Оказа се, че хотелът ни не е в столицата, а на пристанището и въпреки кратките разстояния ще бъдем зависими изцяло от градския транспорт, който пък се оказа не толкова редовен, колкото беше написано в разписанието му. Хотелчето се състоеше от малки бели къщички и първите ми впечатления не бяха никак лоши. Още повече се изненадах, когато ни заведоха до стаята и се оказа че са ни дали апартамент за младоженци. Е на това му казвам късмет! Освен това имахме огромна тераса с прекрасен изглед към пристанището… Да, но като излязохме на терасата се оказа, че вятърът на вън е толкова силен, че и да искаме не можем да останем дълго. Жалко!

Към 16 ч. автобусът пристигна и започна нашата разходка из столицата Хора. Миконос се слави с бурния си нощен живот, високите си цени, вятърните мелници, пеликанът Петрос и огромният брой туристи… Като на всяка екскурзия и тук всичко следваше да бъде разгледано на тъгъдък, а така човек определено не може да се потопи в атмосферата на града. Решихме да се отделим от групата и да се позагубим малко из тесните улички на Хора и не съжалихме. Извън по-големите (ако мога така да ги нарека) улички туристи почти няма. Зад всеки ъгъл те чака изненада – дали това ще е някое китно заведение, бутик, къща цялата покрита с бугенвилия или стълби огрени от слънцето… Всичко е толкова красиво и различно… 

Дойде време да похапнем. Цените в заведенията бяха доста високи, но за това вече бяхме предупредени. Намерихме си едно доста прилично заведение и си похапнахме добре. Време беше да се отправим към хотела, защото на сутринта ни очакваше разходка в миналото, а именно остров Делос. Но…. само ако метеорологичните условия позволяват…

На сутринта с надежда се отправихме към корабчето,  което щеше да ни отведе до Делос. Вятърът продължаваше да е силен, но за наш късмет потеглихме. Остров Делос е най-малкият от Цикладските острови и в Древна Гърция е бил считан за свещен. Според митовете именно тук Лето намерила убежище от гнева на ревнивата Хера и родила от Зевс близнаците Аполон и Артемида. Древните гърци вярвали, че дотогава островът е бил свободно плаващ в морето, но след раждането на божествените близнаци бил привързан от Посейдон с вериги за дъното на морето и останал на постоянно място. Религиозната му роля била толкова голяма, че след 426 г. п.н.е. било забранено на острова да се раждат и погребват хора. Делос бил седалище на Делоския съюз основан през 478 г. п. н. е. след гръцко-персийските войни. Тук се провеждали срещите на съюзниците, а в храма на Аполон се съхранявала хазната на съюза. По време на Римската империя е обявен за свободно пристанище, станал важен търговски център и се прославил като най-големият пазар на роби в Средиземноморието. През VII и VIII в. поради многобройните пиратски набези, постепенно се обезлюдява. През следващите години руините на острова се използват като строителен материал на жителите на съседните острови. Днес на Делос няма постоянни обитатели и е превърнат в музей на открито, обявен от ЮНЕСКО през 1990 г. за музей на културата. Археологическите обекти са наистина интересни, но поради наличната информация в интернет няма да тук да се задълбочавам.

Освен да се наслади на разкопките, който има желание може да се качи на върха на планината Кинтос, в подножието на която са се намирали много светилища и храмове на Зевс, Хера, Атина и др. Ние се възползвахме и нито за миг не съжалихме. Гледката беше невероятна, но на моменти трябваше здраво да се държим на краката си, защото вятърът щеше да ни отвее.

За човек като мен, който няма голям опит с корабоплаването, вятърът няма абсолютно никакво значение, обаче… оказа се, че има и то значително, особено след като трябва да се возиш на не особено голям и стабилен кораб… И като започнаха да ни размятат тези ми ти вълни, веднага си припомних моето първо посещение на Пратера във Виена. Наблюдавайки хората около нас ми се стори, че никой не е във възторг от случващото се! Вълните ни размятаха насам натам като че бяхме едно малко листо, паднало случайно в морето… За щастие пътуването продължи 30 мин. и акостирахме в Миконос живи и здрави!

Следобед решихме да се разходим из острова, като посетим манастира Панагия Турлеани в Ано Мера. За целта трябваше да хванем такси, защото транспорта ни изигра лоша шега. Разписанията на автобусите в Миконос не са това, което са!!! Манастирът в Ано Мера не е нищо особено, нито пък самото селце, затова разочаровани се върнахме да скиторим из Хора. Този път целта ни беше вятърната мелница, която е част от етнографския музей на Миконос, а и ако по пътя видим пеликана Петрос ще сме много доволни. Пеликанът Петрос е поредната гръцка съвременна легенда. Разказаха ни, че преди време крилото на пеликана било смазано от автомобил и жителите на Миконос решили да си го осиновят и да го направят символ на острова. Така и сторили. Грижили се за него достатъчно дълго, за да може Петрос да свикне с хората и в момента си се разхожда из улиците на Хора обезпокояван само от туристите, а когато огладнее просто си влиза в някое заведение и си излиза сит и доволен.

Пътят до мелницата беше доста интересен и от там се откриваше невероятна гледка към Хора и морето.

Време беше да слезем към града и да се опитаме да намерим местенце за гледане на залеза. От едната ни страна се виждаха вятърните мелници, от другата „Малката Венеция“, а пред нас залязващото слънце, къпещо се в Егейско море. Освен това имахме и младоженци, рускини и китайки заемащи типични позиции за снимка и накрая за капак се появиха двама младежи, които набързо свалиха дрехите си и се бухнаха в бурното море. Животът е прекрасен!!!

На следващия ден беше вече време да продължим нашето пътешествие към островите Сирос и Парос. Беше ми малко тъжно да се разделя с този романтичен остров, но се надявам да се върна някой ден…

Остров Сирос, със столица Ермопулис, има различна архитектура от останалите острови от групата. Тук преобладава неокласическия стил, останал от времето на венецианското управление. Ермопулис е административна столица на Цикладите и неслучайно е наречена „Царицата на Цикладите“.

Сред най-впечатляващите сгради в града са Кметството, Митницата, Театър Аполон, който е умалено копие на Миланската скала.

След като разгледахме центъра на Ермопулис решихме да отидем до някогашното село понастоящем квартал - Ано Сирос (средновековно селище намиращо се на хълма на Св. Георгиу). Историята разказва, че по време на византийския период в града е имало многобройни пиратски набези, което довело голям брой от населението на града да се спасява към по-високите части на острова и по този начин бил основан Ано Сирос.  Понеже до горе ни чакаше около час ходене, за да пестим сили и време си взехме такси за около 10 евро. И тук сякаш времето е спряло. Няма ги тълпите от туристи, няма ги кичозните сергии, няма го шума от коли… Тръгвайки по лабиринта от тесни каменни улички стигнахме до върха на хълма, където величествена се издига католическата катедрала Св. Георги.

Оттук пътят е маркиран със стрелки, благодарение на които вероятността да се загубиш е доста малка. Въпреки това човек винаги може да бъде изкушен от любопитството си да види какво има зад този, зад онзи ъгъл?! За туриста Ано Сирос е наистина интересно местенце за следобедна разходка, но как ли се справят хората, които живеят тук? Няма улици, по които могат да минават автомобили, няма магазини, има само стълби, които водят към града. Определено се вижда, че това място не е туристически добре развито. Доста от сградите не са поддържани, хората живеят доста бедно, от това което успях да видя надничайки любопитно през отворените врати.

Докато слезем по многобройните стълбички беше станало време да хапнем нещо и да се отправим към пристанището. Към остров Парос – напред! Този път на ферибота попаднахме в ситуация, за която бяха ни предупредили в началото. Застаряваща двойка французи се беше настанила на нашите места и въпреки нашите уверения, подплатени с доказателства, а именно билетите ни, изглеждаше, че нямаха никакво намерение да станат. Упорито повтаряха, че е заето и пренебрежително отместваха поглед от нас. Наложи се да викаме помощния персонал. След малко забелязах, че французинът се завърна, за да гледа някакъв мач. Ааааа, къде било разковничето!

Парос е вторият по големина остров на Цикладите и място, където са открити залежи на един от най-красивите мрамори в света - прозрачен без жилки. Именно от този мрамор е била направена прочутата статуя на Венера Милоска, открита на съседния остров Милос.

Столицата на острова се казва Паракия и Кастрото или Старият град е най-големия на Цикладите. Приятно е човек да се разходи без цел и посока по тесните криволичещи улички, пълни с кафенета, ресторанти, магазинчета, галерии, а защо не и скрити исторически забележителности. Тук в Парикия, се намира най-старата действаща в Гърция византийска базилика, построена от единия от архитектите на Света София - Изидорос. По пътя си към Светите земи в търсене на Христовия кръст света Елена се спасила тук от буря. За благодарност решила да построи върху останките от храм на Херакъл днешната църква със сто порти Катаполиани. Засега са открити само 99 от тях. Легендата разказва, че когато бъде открита и последната, Константинопол отново ще стане гръцки. Базиликата е изградена отново след силно земетресение през 1773 г.

След кратка разходка из забележителностите на Паракия се отправихме към рибарското селище Науса. Науса- в миналото център на пиратите с лоша слава  се намира в защитен залив на северния бряг е едно от най-живописните пристанища в Егейско море. Още с пристигането си пред нас се появи гледка, която не бива да се изпуска, а именно десетки октоподи поставени на слънце да се сушат. Какво е това? Екскурзоводката ни разказа, че Парос е известен със своя деликатес сушен октопод, който се приготвя по специален начин. Тя ни увери във вкусовите качества на гозбата и се зарекохме, че довечера непременно ще я пробваме. След като се отдалечихме от пристанището туристите понамаляха. Вече можехме спокойно да се насладим на спокойствието и атмосферата. Докато се разхождахме изведнъж чух някой да показва една бутилка бира и да обяснява, че това е новата и единствена марка бира от Цикладите. Това беше моята първа среща с „Вулкано“. Единствена аз се осмелих да пробвам вкусовите й качества - има малко странен вкус, но не е лоша

Тъй като времето напредваше доста бързо, а желанието ми да се разходя за няколко часа до остров Наксос никак не се беше изпарило – бързо се отправихме към автобуса, който щеше да ни закара обратно в столицата откъдето щяхме да хванем корабче-стрела за Наксос. Планът беше да хванем кораба в 14 ч., да стигнем в 14.30 ч. и да се върнем в 18:00 ч., т. е. имахме 3.30 ч. за обиколка на столицата. Това удоволствие щеше да ни струва 36 евро. Нищо! Кога ще се върнем пак?! Когато стигнахме на пристанището се оказа, че кораб-стрела няма преди 19 ч., а има един ферибот, който ще пътува 1.15 ч. и за сега се очаква да закъснее с 30 мин., т.е. ще имаме максимум 1.45 ч. в Наксос. Въпреки това купихме билети, които ни излязоха 2 пъти по-евтини от предвиденото.

Преди да заминем за Цикладите дълго време се чудех дали има какво да се види на Наксос. Всички бяха категорични, че освен портата, част от храма на Аполон, която чудесно се вижда от ферибота, няма нищо друго интересно. Да, ама не. В пътеводителя прочетох, че в столицата Хора се намира една изключително добре запазена венецианска крепост, в която се намира историческата част на града. Тази информация ме убеди, че на всяка цена трябва да пробвам да се добера до остров Наксос. Но дали ще ми стигне времето?

След като най-после акостирахме на пристанището в Наксос се разделих с останалата част от групата и се затичах към крепостта, която се вижда от пристанището.  Какво представлява тя? Това е средновековен замък, строен от венецианските владетели на остров Наксос. Започнат е през 1207 година, когато венецианецът Марко Занудо става херцог на Архипелага и управител на острова. Крепостта  не е толкова далеч от пристанището, както ми я описваха. След 15 мин. бързо ходене и питане се намирах вече зад крепостните стени. Разходих се из тесните каменни улички без да срещна почти никой. Явно и този остров не е популярен сред чуждестранните туристи. На слизане се натъкнах на един човек от групата и заедно решихме да продължим разходката си надолу към пристанището. 

От пристанището започва улица пълна с ресторанти, кафенета и магазини. Решихме да се поглезим и си взехме фрапе със сладолед. Интересна комбинация, но доста сладка и тежка. Явно трябва да прибягна към доливане на вода… Наслаждавайки се на фрапето, наближаваше часа за отплаване. Ами Портарата? Втурвам се по една тясна земна ивица към „Портата“, а вълните се разбиват в краката ми. "Портара"-та е част от храм на Аполон изграден през VI в.пр. Хр., който е бил обърнат към родния му свещен Делос. Снимам бързо и се насочвам към пристанището, но спирам за момент… Гледката оттам е прекрасна. В краката ми остава бурното море, разбиващо вълни в скалите наоколо, а отсреща крепостта на венецианците. Запазвам тази гледка в паметта си и дим да ме няма към ферибота. Преживяването наистина си заслужаваше. Остров Наксос трябва да се види, почувства, вкуси! Ех, ако имахме и още мъничко време…

Стоян, моят съпруг, ни чакаше на пристанището на Парос и всички, озверели от глад, тъй като нямахме време цял ден да хапнем, се устремихме към някое хубаво заведението, където задължително трябва да сервират октопод. Ето го и него! Място, където от първа ръка можем да се насладим на залеза и на вкусни кулинарни изкушения. Пробваме този така прехвален деликатес – по мое скромно мнение нищо особено – и сити и доволни се отправихме към Кастрото да вкусим част от нощния живот на Парос.

На следващия ден ни предстоеше пътуване към остров Санторини – място тъй познато от снимките и така чакано. Бях се подготвила да снимам, снимам и пак да снимам!

Санторини – малка група острови с вулканичен произход в Егейско море. Първоначално бреговата му линия е била почти правилна окръжност. През 1400 пр.н.е вулканът експлодирал с такава мощ, че централната част на острова се вдигнала във въздуха. Сега на нейно място се е образувал кратер, запълнен с морска вода, или наричан от местните „калдера“. Изригването е било толкова огромно, че следи са открити чак в Египет. Историците смятат, че това е причината за изчезването на цялата минойска цивилизация. Счита се също, че това е една от възможните основи за мита за Атлантида. Днес острова заема формата на полумесец, а точно отпред се намира и вулкана, активен и сега.Какво ли ни очаква?

След дългото плаване най-после в далечината започнаха да се появяват контурите на Санторини. Имах чувството, че в този момент целия ферибот се зареди от лявата страна на кораба да снима. Отначало гледката доста ме изненада. Пред нас се издигаха огромни скали, а на върха малки бели къщички… Интересно. Докато всички се бяха строили от лявата страна аз успях някак си да си проправя път и да стигна до дясната страна, а там почти на една ръка разстояние се разминахме с вулканичен остров, който приличаше на един огромен куп черни въглища.

Първата ни изненада беше, че сме настанени в Периса, където освен плаж, но не какъв да е, а от черен пясък, няма абсолютно нищо за разглеждане. Втората - стаята, в която трудно могат да се разминат двама човека, да не говорим за хигиената и третата – безкрайното чакане от поне 4 часа, за да тръгнем към Ия да се насладим на залеза. Този залез, който бил един от най-красивите в целия свят… Няма да описвам каква блъсканица беше, за да се добере човек до място, от което евентуално да види залеза и чакането на опашка, за да се придвижи от точка А до точка Б. За капак на всичко и слънцето се скри зад облак. В този момент се замислих за смисъла на всичко това. Да тичаш, да се блъскаш, евентуално да видиш, подскачайки над главите на хилядите туристи и после да кажеш ВИДЯХ! Да, ама не! Видях, но не усетих (освен раздразнение)! Видях, но не почувствах!

Отправяйки се към автобуса доста рано, защото нямало какво да се види в Ия, се заканих на следващия ден да си хванем градския транспорт и да се върнем тук! След кратка разправия със собственика на хотела относно качеството на услугата и молба да бъдем преместени на следващия ден в нова стая, решихме да видим какво предлагат местните ресторанти! Мммм, най-после нещо хубаво J))))!

На сутринта, след закуска решихме отново да напомним на рецепцията на хотела за себе си. Не много любезният собственик помоли една от служителките в хотела да ни покаже друга стая. Това сигурно е младоженския апартамент стил Луи XVI… Кич, кич и пак кич. Но стаята определено беше доста по-голяма. Оставихме багажа си и без да си даваме много зор, решихме да отидем отново в Ия с надежда, че по време на най-голямата жега туристите ще са си изпокрили. Най-добрият начин да разгледаме острова, като вкараме определена доза адреналин, е с АТВ. Наемът на АТВ е значително по-евтин отколкото в България. В бюрото за наемане на скутери и АТВ обаче ни изненадаха, че с нашата шофьорска книжка, която позволява да управляваме лек автомобил и мотопед до 50 куб. см. наемането на АТВ, а дори и на двуместен скутер е невъзможно, освен ако не решим да рискуваме. След всичките истории, на които сме се наслушали за гръцките полицаи решихме да не рискуваме и се отправихме към най-близката автобусна спирка. Е, автобусът не ни предостави възможност да спираме, където ни скимне и да се наслаждаваме на прекрасните гледки, да обиколим целия остров, но все пак. За да се стигне до Ия е необходимо да се прекачим във Фира. За щастие автобусите са доста начесто и липсата на комфорта да се возиш седнал и без да те блъскат се компенсираше с гледките, които ни предоставяше възможността да наблюдаваме хората в автобуса от високо. Докато се пулех и разсъждаваш над въпроса защо една жена, може би японка, така сериозно се беше облякла, а на лицето си имаше маска и козирка, която го закриваше изцяло, вече пристигнахме. Нетърпеливо, подскачайки от крак на крак, най-после се измъкнахме от автобуса. Въпреки че беше в разгара на жегата, тълпите туристи не бяха намалели, но пък за пореден път се убедих, че ако човек кривне малко по-встрани от УЛИЦАТА потокът значително намалява. Оставих Стоян в най-близкото кафе с изглед и се отправих към моята така мечтана обиколка.

Архитектурата на Ия е типична за Цикладите, а именно е представена от снежнобели и цветни къщи, издълбани в скалите или построени над тях, с малки подобни на лабиринт улички. Отклонявайки се от основната пешеходна уличка освен красиви гледки се натъкнах и на китни кафененца,галерии и лениво препичащи се на слънце котки. Едно от най-популярните места за туристите и за правенето на снимки на залеза на Ия са останките от древен замък. От там се открива невероятна гледка към двете страни на селището – от едната страна доминирано от вятърна мелница, а от другата от назъбени скали. Разхождайки се безцелно или по-точно с цел да намеря моето място съвсем случайно видях един азиатец с голям апарат да минава по една съвсем тясна уличка. Тръгнах след него. И ето го него! Мястото! Прекрасна гледка към назъбените скали, сините куполи на църква и камбани открояващи се на фона на съвършеното синьо небе и море. За мой късмет попаднах и на една от многобройните сватби на острова и успях да заснема и щастливата млада двойка. 

Така и не усетих как няколко часа се изтърколиха като миг, как умората от тичане нагоре надолу, по някога  просто за да стигна до някоя задънена уличка, започна лека по лека да ме завладява, да не говорим и за жаждата, която трябваше спешно да утоля. С бързи крачки се отправих към кафенето, където чакаше Стоян, поръчах си едно ледено кафе и се оставих на сладката умора да ме завладее. Но не за дълго, защото трябваше да хващаме автобуса за Фира – столицата на Санторини.

Фира е построена върху скала висока 260 метра, под която се намира пристанището й. До него няма асфалтов път, но пък има различни начини за предвижване, като най-екзотичния от тях е на магаре. Не съм го пробвала, но за сега мисля да се въздържа. Другите начини са с лифт или за по-издръжливите пеш.

Първото ми впечатление от Фира не беше особено приятно. Прекалено много хора, заведения, глъч. Оглеждахме се за отправна точка. Къде са красивите бели къщи? Решихме да тръгнем в посока към морето и не сбъркахме. Но защо достъпа до красивите гледки е почти навсякъде ограничен с въжета? Остава да тръгнем по главната алея за Имеровигли, където се надявам да открия и своите места. Богаташкият квартал на Фира. Тук почти всички къщи са превърнати с луксозни хотели с басейни. Сигурно е невероятно изживяване да се наслаждаваш на сутрешното си кафе, вперил поглед в необятната морска шир. Навсякъде около теб е пълно с кокетни бели хотелчета със сини огради, врати и прозорци, някои от които покрити с килим от цветя. Разхождайки се забелязах едно място, където имаше струпване от хора, фотографи… всъщност имах щастието да присъствам на фотосесия за модно списание. Представям си как след това хиляди жени ще разлистват списанието и ще си мечтаят да посетят това изпълнено с чар място. Но скоро слънцето ще залезе и трябва да се връщам обратно – на лов за последните слънчеви лъчи. Да, но слънцето залезе зад един от вулканичните острови. Може би точно за това всичко живо се стича да гледа залеза в Ия… По пътя срещнахме двама от групата, които са имали щастието да гледат залеза в едно от най-симпатичните заведения, където с пили бира Волкано за 18 евро? Точно тази бира която бях пила в Периса за 3 евро. Моите колебания относно това колко би било хубаво и ние да седнем в някое от заведенията с изглед веднагически се изпариха.

С гледките до тук, хайде сега да се завърнем да похапнем вкусно и на нормални цени в Периса. Така и направихме и след обилна и много вкусна вечеря се отправихме към стаята, спускам балдахиновата завеса и казвам „Лека нощ!“

На сутринта ни предстоеше последна разходка из острова, но този път с екскурзовод. Първата ни спирка беше манастирът Пророк Св. Илия, където групата се насочи стремглаво към любимото занимание на монасите – пиенето на вино. Пред църковния магазин една жена даваше по малко вино за дегустация, но когато само за миг отклони внимание от бутилките всички жадно се нахвърлиха върху тях. Отначало се стъписах, но въпреки това, сериозен оборот ще завърти в този ден манастирския магазин. Остров Санторини се слави с изключително доброто си десертно вино Винсанто, което въпреки червения си цвят се прави от бяло грозде. По стара рецепта гроздето се оставя да се суши 10-15 дни на слънце, след което се оставя задължително да престои 2 години в дъбови бъчви и ето го резултата – истински празник за небцето.

Времето вече се беше сериозно начумерило, но за щастие не ни валя много. Отправихме се към следващата забележителност, а именно най-старата църква на Санторини – Панагия Епископи, построена от император Алексий Комнин през XI в., където имахме късмета да видим чудотворната икона на Св. Богородица.

След това пътят ни отведе в Пиргос - типично цикладско селище. До 19 век Пиргос е бил столица на Санторини, с голяма венецианска крепост изградена по склоновете на хълма, от където има хубава гледка. Поразходихме се по тесните улички на Пиргос и се качихме до замъка на самия връх. Въпреки отдалечеността на града от морето тук също беше трудно да се разминеш от туристи, особено с едни френски групи, които буквално се влачеха пред краката ми. И все пак градчето ме очарова със своето спокойствие, романтизъм.

Искаше ми се да имахме малко повече време да му се насладим, но уви…

Време е да потегляме към къщи. На пристанището ни чакаше гордо „Делос“ и ето още една наша мечта се изпълни! Пътуването до Пирея беше дълго, морето изключително развълнувано, но въпреки опасностите от ураганни бури, на метър от които бяхме минали, всичко мина добре.

И това пътешествие приключи… Седмицата, която прекарахме на прекрасните Циклади се изтърколи като миг. И това приключение беше изпълнено с интересни преживявания – запознахме се със стойностни хора, видяхме и се докоснахме до цикладската култура, опитахме различни вкусове. Всичко беше прекрасно. Но пътешественикът никога не спи, а ако не е на път непрестанно планира следващото пътешествие, а в Гърция ще дойде ред на Йонийските острови.