Медени Мечки в Иберия

Медени мечки в Иберия

Не чак месец, а и далеч не по стандарта -
но меденият елемент несъмнено е в наличност

Част I     Мадрид, Толедо

Част I     Лисабон, Синтра

Част III     Портимау, Кабу де Сау Висенте, Сау Браш де Алпортел

Част IV     Обидуш, Авейру, Коща Нова

Част V    Порто

Част I: От Графството до Харад

Мадрид, Толедо

Чудничка съботна сутрин - с Мечицата сме си направили кафенце, закусили сме и вече обмисляме дали да водим бигълката на парк или да налазим Витоша въпреки късното ставане, когато телефонът напомня за себе си. Мейл е, не е служебен - дотук добре - и тъкмо се приготвям блажено да игнорирам, когато забелязвам, че е от Bulgaria Air. Тинтири-минтири; маршрутът не може да бъде обслужен; с тая компания, дето лети от Брюксел към Лисабон, вече не сме приятелчета, но пък ще ви компенсираме пълната цена... Драма няма - само дето имам отчетливия спомен, че уж бях купил билети за директен полет от София до Лисабон. Но предвид архаично дезинформативната booking система на BG Air нищо чудно да съм се заблудил - още по-добре, че стечението на обстоятелствата е точно такова.

Бърз телефонен разговор с мила дама от БГ Еър, която потвърждава за анулиран маршрут София - Брюксел - Лисабон с уверението, че парите ще са върнати по сметката до два дни; експресен семеен съвет (щото кучето все пак си чака разходката) и половин час по-късно сме запазили места за двете ни мечешки дупета на Райънеърски полет до Мадрид, където ще отседнем три дни, преди да продължим с ИзиДжет към Лисабон. Може да са нискотарифни авиолинии, но пък за пореден път се доказват като високонадеждни - а и нужно ли е да споменавам, че двата полета плюс трите нощувки в Мадрид са горе-долу еквивалентни като сума на "директния" полет на БГ Еър?

И така, с приятно дозаредена програма, нашият иберийски меден полумесец стартира на 18 септември 2016г. с ранен полет от плувналото в прелестно зелено на жълтеникави петна софийско Графство към безбрежното сухо, белезникаво кастилско плато - което може и да не е баш Харад (вж. Толкин), но пък и не би било твърде далеч от това описание. Кацаме в градския оазис в сърцето на платото; на летище, носещо недвусмисления код MAD - безцеремонно потвърден с едночасово чакане при baggage claim-a, преди най-накрая да си грабнем куфара и да изчезнем из града. Метрото за нула време ни изплюва на две пресечки от хостелчето, разположено в сърцето на квартал Маласаня. Както предстои да разбера през последната ни вечер и своевременно да отбележа в TripAdvisor, стените в Hostel Adis са като от хартия, но пък за сметка на това е изключително чисто и спретнато. Което със сигурност не може да се каже за улиците на Маласаня. Калдъръмите винаги са обещаващо начало, водещо в конкретния случай към безброй кафенета и барчета, всяко със свой собствен стил и аудитория - а като се имат предвид тези дестинации, надали трябва да се учудвам с какво са обилно напоени паветата. Нрави разни, но никога няма да разбера какво те кара да демонстрираш мъжеството си, подпикавайки нечий вход, вместо просто да си изчакаш реда за тоалетната. 

След умело лавиране из изкуствените локвички и вадички по малките улици на мадридския център, се насочваме към далеч по-приятните водни басейни, алеи и полянки на парка Ретиро. Дните преди старта на почивката са били изключително натоварени, така че два часа на меката трева под нежното септемврийско слънце ни идват като идеален мехлем. Отдаваме нужното внимание на костенурки балетисти, гарги позьори и прочее забавни твари, които държат да бъдат видяни, и когато Слънчо започва да играе на криеница със сградите, се връщаме пеша по блокираните за неделни спортни дейности булеварди. Скейтърите си ги бива, но колегите с кънките имат още хляб да ядат - учудващо, като се има предвид, че Мадрид изглежда идеален за този тип придвижване. Подминаваме няколко музея, без особено да ни натъжава фактът, че със сигурност няма да ги уважим - опашките са мастодонтски, а и, честно казано, нямаме време точно за тях, колкото и профански да звучи. Може да сме простаци, но пък сме чревоугодници - специално сме си набелязали да се отбием в известната шоколатерия Сан Хинес, мъдреща се вече над век само на пресечка от Пласа Майор. И докато площадът започва да става все по-жив и колоритен с понижаването на температурите, шоколатерията изглежда с годините да е позагубила от блясъка си. Макар и да се води “артизански” ресторант, с неохота отбелязваме, че май сме хапвали по-вкусни churros по коледни базари, и то без да трябва да чакаме за тях, като че ли се редим за светото причастие. Шоколадовите бонбони, продавани в страничното дюкянче - също част от шоколатерия Сан Хинес - са още по-разочароващи.

На следващия ден обаче Мечицата, която вече е пообикаляла тук преди година, ме води към местенце, което моментално ще се изстреля в личните ми топ 10 локации за хапване. Мога ежедневно да закусвам, обядвам и вечерям гамбаси на пазара Сaн Мигел в комбинация с някои от останалите средиземноморски тапаси... Не стига, че морската храна е безбожно вкусна, ами и кашоните с плочи - грамофонни, макар че и тези за стена никак не са лоши - са налични в учудващо много магазинчета наоколо, любезно предоставени на пътуващия меломан за самообслужване и/или самозаравяне. По-добре закопани сред 40-годишни плочи, отколкото в поредния Primark, самодоволно закачил се на поредния градски пъп. Бягайки панически от “хот кютур” магазините, от които центърът на всяка европейска столица сякаш прелива, намираме нова дефиниция на тематичното понятие "пълни гащи", висящо непринудено над главите ни: дънки с вързани един за друг крачоли се оказват перфектен заместител на саксия за терасата на местен зевзек. И защото така или иначе ни е ден за асимилиране на центъра, не минаваме без задължителните посещения на фешън rooftop баровете из центъра, които обаче с шумната си аудитория, решена на всяка цена да бъде чута, видяна и лайкната в Инстаграм, май не са съвсем по наш вкус. Затова оттегляме своята незаинтересованост към уличките на Хустисия - на вечеря с приятелка от Полша в подходящо наименованата Тайна Градина, кацнала на покрива на магазин Салвадор Бачийер.

Два дни в Мадрид отминават неусетно, но когато се хващаме как преваляме следобеда в кафене с интериор, подозрително напомнящ на нашето вкъщи, решаваме, че е време за минитрипче в трипчето и си взимаме билети за разходка до Толедо. Обичам да пътувам с влак, може би отчасти защото на шофьора в мен му липсва да се отпусне в седалката и просто да позяпа през прозореца. Пък и когато видя в отражението две муцуни, от които едната усмихнато ми намигва, колкото и да е свъсена моята, за пореден път се сещам защо човекът бил човек, когато бил на път. Къде в гледане през прозорци, къде в купуване на билети за представлението на Цирк Дю Солей в София след няколко месеца (началото на онлайн продажбите ни хвана на много удобно местенце - нямаше как да не се възползваме), бързо пристигаме в Толедо. 

А там ни приветства една от най-сладурските гари, които сме виждали. Перфектно запазените фини детайли по дърворезбата са радост за окото - и все пак, след десетина минути прехласване започвам да се чувствам като японски турист, чудещ се от кой нов ъгъл да запечата кадър за спомен от ламперията. Отскубваме се от магическата гаричка и закрачваме към стария град на Толедо - и когато гледката към хълмчето отвъд река Тахо се открива пред нас, оставаме очаровани. Но докато отдалече изглежда, че тук ще има да се губим и лутаме с часове, всъщност за 2-3 часа опаткваме почти целия стар град - отново изключвайки твърде дългоопашати места като музея на Ел Греко. В числото на опатканите този път даже влизат няколко иглесии, че дори и музеят на средновековните уреди за мъчения. Към църквите нямам особено високи очаквания - нали споменах, че май си падаме малко профани - но оставам повече от приятно изненадан от магнум опуса на готическата архитектура, който представлява катедралата в Толедо. Музеят на садо-уредите, от друга страна, погъделичква интереса на geek-а в мен, а се оказва адски скучен начин да убием 20-ина минути. Дълбоките съждения и изводи относно непреходността на варварското в човешката натура, съпътстващи репродукциите на иначе простоватите уреди, може и да са напълно верни, но са също толкова досадни. Тук магнум опусът се явява Iron Maiden. Не бандата - тя определено е по-интересна от репродукцията на уреда в този “музей”. 

В другия край на стария град се помещава къде-къде по-впечатляващият музей оръжейна. И автентичен, както би могло да се очаква - за разлика от китайските саби и мечове, в които тънат магазините из града. Да, толедската стомана се е конкурирала само с тази от Дамаск - но това се е случвало за последно преди някакви си пет-десет века; в днешно време основният ѝ заместител далеч не е толкова респектиращ. Чудейки се как общият мозък на ненадейно материализиралия се около нас облак холандски пенсионери може съвсем насериозно да приема железата в сувенирните дюкяни за антики, започвам да изпитвам леко дежа-вю от непреходния символ на Капалъ Чаршъ - “genuine fake watches”. За щастие, Мечицата се досеща, че тази праведна възмута може да бъде туширана с вкусно обядче.

След похапването решаваме да докажем, че сме се интегрирали напълно в местния начин на живот и си организираме мини-сиеста под две палмови дървета, за да се спасим от неистовия обеден пек, допълнително усилван от локалния калдъръм (този път не органично напоен; само прашен). Дотук добре, ама има още няколко часа, докато дойде време да си хващаме влака наобратно - така че, макар и леко неохотно предвид всеразмазващата жега, Мечицата склонява да ме съпроводи до рекламирания из целия град алпийски тролей “Fly Toledo”. Незнайно защо си представям екстремен полет над тесни улички, между балкони и пранета - всъщност тролеят е практично опънат напреко на река Тахо при западния изход от стария град. Това моментално му сваля няколко точки в моите очи, но нахлузвам ремъците и седлото с хлапашки кеф: не е същото като в планината, ама пак е забавно, а и момчето ми дава аванта за още едно пускане с уговорката да се опитам да се набера с максимална скорост - което и правя. Напъните ми явно имат ефект, тъй като от другата страна на моста на Сан Мартин, при стартовата точка започва да се събира групичка, която иска да пробва какво пък му е толкова забавното на тоя zipline. С чувство на свършен полуляризаторски дълг се оттеглям с женичката си под ръка (която на сянка зад ъгъла блажено е игнорирала и тролея, и моите геройства) за финална разходка през стария град обратно към гарата. Време е за половинчасово разглеждане на градски панорами, изрисувани над ж.п. линиите на Renfe; някое и друго мадридско барче за лека нощ; не дотам лека нощ благодарение на шумно мъмрещата своя Уве немкиня в съседната стая -- и преход към следващата глава в иберийската ни обиколка.

Част II: Тахо става Тежу

Лисабон, Синтра

Бърз и приятен сутрешен полет ни отвежда от Мадрид право в сърцето на Португалия - преместваме часовниците с още час назад и денят се оказва буквално пред нас. Затова решаваме да избегнем метрото и да усетим града по-отблизо, като достигнем центъра, сменяйки няколко автобуса. Лоша идея: последното нещо, с което бавно пробуждащата се столица иска да се занимава, са досадни туристи с техните досадни багажи в и без това досадно претъпканите рейсове. Но пък не можем да кажем, че не сме имали непосредствен първи допир с Лисабон на път към апартаментчето в Баиру Алту, което ще наемем за три дни.

Домакинята ни набързо обяснява колко чудесна е локацията, споделя общи насоки за Лисабон и изчезва - повече няма да я видим, но пък милият ѝ жест да ни остави бутилка местно арагонес тепърва предстои да бъде оценен. Колко е удобно местоположението, няма нужда изобщо да ни убеждава - спирката на сладурския трамвай #28 точно пред вратата ни е една от причините да отседнем точно там. Спускането с него надолу по тесните лисабонски улички спокойно може да мине за публична демо версия на rollercoaster от лунапарк - така само след няколко отрезвяващи завоя старото, но пъргаво “ремоделадо” ни отвежда до Мирадуро при базиликата. Иначе казано, прекрасно местенце за по чай, докато гледаме Лисабон отвисоко. Да, чай - нищо, че сме в Португалия - все пак идва есен и бризът започва да става малко повече от освежаващ. 

Боен план за деня липсва - решили сме да го караме лежерно и затова съвсем безцелно се залутваме из уличките на квартал Ещрела, преди да закрачим към Ларгу ду Шиаду. Все още не знаем, че в обикаляне на музикални магазини, работилнички за азулежу плочки и фуникулярни влакчета, сме пропуснали да уважим едно легендарно местенце - но, слава Богу, предимствата на социалните мрежи бързо ни вкарват в правите релси - и не, този път даже не става въпрос за трамвай. С чайчето си по-рано вече сме подхапнали по някой и друг пащел де ната - все пак, малките сладки десертчета се водят запазена марка на местната кухня. Но всички пащейши, водещи тежка битка за небцето на туриста из цял Лисабон, бледнеят пред тези на Manteigaria - култова сладкарница, специализирана в предлагането на един-единствен артикул. За нея ни отварят очите португалец и италианка, понастоящем живеещи в Кеймбридж, с които след многогодишно онлайн приятелство най-накрая ще се срещнем на живо в Сицилия горе-долу година след настоящата иберийска авантюра… но за това друг път; сега темата са пащейшите на Manteigaria, за които щяхме да останем в неведение, ако не беше Instagram да доложи, че сме в Лисабон. “Разкош” ги описва точно - смело мога да заявя, че само там наистина си проличава какво му е толкова специалното на този десерт. Като допълнителен бонус, ако имате късмет да уцелите свободно местенце в общо осемте квадратни метра, изпълващи понятието “вътре”, можете да се насладите на целия процес на правене на pasteis de nata. Та, седим си ние, мушкаме пащейши, посръбваме кафенце и се чудим на тези мили сладкари, дето неуморно бълват пащейш след пащейш, колко ли им е писнало разни туристи да ги зяпат в ръцете… 

Благодарим за вкусната спирка - както на нашите приятели от Албиона, така и на майстор сладкарите, заети да пълнят едни кошнички с едни жълтъци - и се отправяме към Алфама и замъка Сао Хорхе, кацнал на най-високата част на хълма. И до днес най-яркият ни спомен от това местенце е обширната информация относно значимостта на различните видове прилепи за поддържане на екосистемите около тях: замъкът се явява дом на стотици крилати плъхчета. Само след няколко години прилепите ще се превърнат в символ на страховита пандемия, но засега все още са сладки чудатковци, с чиито представители веднъж даже сме се срещали съвсем отблизо в собствената си спалня в София. Но и това е история за друг път. Замисляме се дали да не се върнем в замъка на нощен тур, в рамките на който със специални скенери посетителите “разглеждат” както залите, така и ятата прилепи - но решаваме да го оставим за друг път. Макар и да не е най-невероятният архитектурен комплекс, който сме виждали, Кастело де Сао Хорхе е чудесно извинение за пореден път да се поклатушкаме на някое местно ремоделадо… Както може би вече ви е ясно, и двамата с Мечицата доста си падаме по трамваи - колкото по-ретро, толкова по-добре - а в Лисабон техните маршрути са всичко друго, но не и скучни! Неусетно нощта пада над града, нашите крака понатежават и решаваме да се възползваме от удобството на апартаментчето ни на улица Rua do Poço dos Negros - която, впрочем, няма нищо общо с десет малки негърчета, а в директен превод май по-скоро означава “ул. Черен кладенец”. В София пък уличните кладенци биват студени, момини или даже бели - къде-къде по-романтично е, си мисля на заспиване.

Отдавна сме взели решение втория си ден в Лисабон да прекараме далеч от центъра - за да не изневеряваме на семейните традиции, сме си определили тази дата за посещение на местния не просто аквариум, а цял Океанариум. Още на влизане ни прави впечатление наличието на допълнителна временна и постоянна изложба при входа на Океанариума - и докато във временната прекарваме по-малко от пет минути, защото не сме съвсем нейната целева аудитория (от три до пет, по възможност без идея що е туй кашалот и къде точно има почва), перманентната допълнителна изложба се оказва шедьовър на Такаши Амано. Световноизвестният акварист е посветил последните години от живота си на изграждане на изумителен воден пейзаж в партера на лисабонския Океанариум, подходящо наречен Forests Underwater и открит за публиката през април 2015г., няколко месеца преди Такаши да ни напусне. Наследството му продължава буквално да процъфтява и след него - както самият артист споделя във видеата, монтирани в рамките на експозицията, акваскейпът тепърва започва да се развива и да води собствен живот, за който неговият създателят само е поставил основи - а всичко по-нататък представлява “wabi-sabi” в действие, или иначе казано: красотата на преходността. 

Почерпили вдъхновение от прелестното творение на Такаши Амано, се гмурваме в същинския аквариум. Близките срещи с тюлени, кайри, скатове и акули безспорно са впечатляващи, но перлата в короната на Океанариума е рибата луна с нейния непогрешим профил. В моите спомени представител на точно този животински вид е сред любимите ми вторични персонажи от култовата игричка Zelda: Link’s Awakening, така че Мечицата ще се наложи цял следобяд да слуша мелодийката на рибата луна… Пред главния прозорец на Океанариума, отделящ посетителите от лунния рибок, се хиля, като че ли съм срещнал стар приятел и аха-аха очаквам да ми запее Manbo’s Mambo (съответната мелодийка) - добре, че жена ми отдавна знае колко ми е акъла. 

За да компенсирам както досадното си тананикане, така и факта, че пропуснахме да посетим мадридското Teleferico, предлагам на Мечицата след Океанариума да се повозим на въжената линия и да огледаме отвисоко бившите панаирни площи на Лисабон от Световното изложение през 1998г. Подобни гигантски проекти като световни изложения, олимпиади и футболни първенства многократно са доказали способността си да водят до моментен бум на туризма, следван от дългосрочни инфраструктурни черни дупки. По всичко личи, че решението на Лисабон да използва за панаирни площи занемарена индустриална зона, каквато е представлявал преди ‘98-а година днешният “Парк на нациите”, е било взето с мисъл за няколко десетилетия напред: сега тези територии са едновременно туристическа атракция, осеяна с музеи и градинки, както и активен бизнес парк, пълен с офиси, барове и ресторанти. Избираме си един такъв за късен обяд на брега на реката. Менюто не ни впечатлява - за два дни в Лисабон вече знаем, че навсякъде се сервира риба треска, приготвена с много листа на кориандър. Също така знаем и че последното определено не ни е по вкуса, но пък за сметка на това, местните си умират да го слагат във всичко - даже и в тиквената супа. Със стръковете кориандър като подправка сме съвсем ОК - но ароматът на щедро наръсените листа на растението по-скоро носи асоциацията за миризливка, налазила чинията, отколкото за свежа мерудия. Приятното шляене по брега на Тежу обаче бързо оправя вкуса - досущ както вече се случи и в Толедо. С очевидната разлика, че по тези ширини реката носи не само в пъти повече вода към океана, а и една идея по-благозвучно име - или поне аз си признавам, че чисто фонетично предпочитам “Тежу” пред “Тахо”. За да се върнем от Парка на нациите до центъра на Лисабон, автобусът отново ни прекарва през местния еквивалент на Бусманци - така де, не може всяко возене с градски транспорт да представлява авантюра по тесни релси из стръмни калдъръми.

Третият ни ден в Лисабон е посветен на Синтра - или поне това е идеята. Вироглаво сме си навили на пръста, че няма да се качваме на туристическите рейсове, а ще трамбоваме пеша - което впоследствие се оказва не дотам добро решение. По-голямата част от деня минава в катерене по иначе прекрасните алеи на парка Пена - а когато стигаме до прословутия дворец, вече сме закъснели за последния вход за туристи. За компенсация отделяме време на самото градче и си обещаваме, че другия път ще подготвим посещението си в Синтра подобаващо. В центъра на “модерната” част на Синтра на пътя ни се изпречва зевзек с доста прорасло катинарче и почти докарваща го на каубойска шапка, който умело праща към дефилиращите покрай него туристи пъстроцветни сапунени балони. Първоначално не му обръщаме внимание, но когато осъзнаваме, че не е съпроводен от едно или няколко хлапета, осъзнаваме, че присъствието му никак не е случайно - явно именно туристите се явяват целта на занятието тук, макар и повечето от тях предпазливо да се шмугват по другия тротоар в момента, в който забележат надуващите се балони. Едва ли някой от моето поколение не е профуквал цели следобеди в духане на мехурчета и не се е отчайвал, когато “купешката” смес свърши - с домашното веро никога не се получаваха така хубави! Не знам каква му е сместа на този сладур, но балоните определено му се получават - със сигурност помага и грамадния “уред”, с който ги надува - а именно две дървени пръчки, свързани с чифт добре напоени във веро въжета. След три-четири опита двамата с Мечицата демонстрираме пълна готовност да откраднем занаята на балонения каубой, надувайки мехури, в които преспокойно можем да се поберем ние двамата плюс неопределен брой от свободно гравитиращите наоколо азиатски туристи. Евтино забавление (буквално и преносно), но пък тотално ни оправя настроението от пропуснатия дворец. Правим си едно селфи за спомен с повелителя на сапунения купон и продължаваме надолу по улицата към гарата. Вместо да се опитваме отчаяно да огреем “на тъгъдък” някъде другаде (Кашкайш или Ещорил), решаваме да прекараме вечерта отново около квартал Шиаду, ровейки се из причудливите местни капанчета, ателиенца, работилнички и магазинчета с абсолютно неопределима продуктова гама, с които е осеян кварталът. 

В една такава всичкопродавничка ни посреща обърнат наобратно крокодил в реален размер, за който и до днес не съм сигурен дали наистина беше само арт, или носеше лек полъх на бракониерство. С продавачките Фернанда (от Чили) и Приту (от Индонезия) набързо се сприятеляваме, което помага да договорим приемлива цена за сладурска антропоморфна статуетка - патокът-трубадур няма грам общо с Лисабон или Португалия, но пък и до днес ни напомня и за двете. Щъкайки наляво-надясно, почти без да искаме се натъкваме на Caza das Vellas Loreto - едва в последствие ще осъзнаем, че всъщност сме посетили най-старата свещопродавница в света. Ароматът на восък се разлива по Руа ду Лорету още с отварянето на вратата, а пристъпвайки в мъничкото помещение, човек моментално се чувства като в приказките. Което не е никак учудващо, като се има предвид, че “Къщата на свещите” се помещава на тази улица вече над два века. Доволни от днешните си открития, се отбиваме още веднъж до Manteigaria; в последствие със задоволство констатираме, че тапас барчетата в центъра предлагат една идея по-разчупена кухня, отколкото кръчметата по поречието на Тежу - и неусетно се оказва, че три дни в този град са се изтъркаляли зад нас. Остава ни само да отворим виното, подарено от нашата домакиня, и с леко замаяни глави да си отпразнуваме последната вечер в Лисабон.

Част III: Down under

Алгарв: Портимау, Кабу де Сау Висенте, Фару, Сау Браш де Алпортел

По план следващото утро трябва да е стегнато и организирано: грабваме кола под наем от летището и газ към южна Португалия, с отбивки по пътя из различни малки градчета. Не става точно така, защото чакането за иначе предварително заявения автомобил трае около три часа - ние и още цяла орда туристи може и да бързаме за някъде, но на местните Sixt не изглежда небето да им се стоварва върху главите. Колкото и припряно да им се обяснявам, вече ми е ясно - след като оставим зад себе си висящия мост Вашку да Гама (много як - буквално и преносно), няма да можем да се отбием в град Синеш на път към региона Алгарв. Нищо, де - вече така или иначе е ясно, че в Португалия задължително ще се идва и друг път.

Екзалтираното ми настроение от факта, че този път пресичам Тежу не по туристическа версия на алпийски тролей, а по вантов мост, и то най-дългия в Европа, бързо отстъпва пред отегчението, породено от ниската максимална скорост на нашия иначе сладък нов приятел VW Eco Up. Монотонната магистрала, водеща на юг, става все по-пуста с всеки следващ километър. Тъкмо се замислям дали да не оставя Ъпчето да си почине за десетина минути, докато аз заредя догоре с кафе като крайна мярка срещу пътната скука, когато осъзнавам, че сме попаднали в леко сюрреалистичен пейзаж. От двете ни страни се мъдрят огромни масиви от равномерно наредени ниски дървета със странни кори и доста оредели корони. Не ни отнема много време да се досетим, че сме попаднали в меката на един от основните износни продукти на Португалия - корка. Отбелязваме, че не е лоша идея по възможност да се запознаем по-отблизо с тези причудливи растения и начина, по който от тях се добива корк, и продължаваме да бързаме към Алгарв.

Бързаме толкова, защото трите дни, които предстои да прекараме по крайбрежието на Алгарв, ще бъдат нашето “море” за годината - а пък ние определено си ценим “морето”. Детайлните проучвания относно това, кои са най-хубавите плажчета в Европа, са първото нещо, което изчетох, щом решихме да дойдем към тази част на света. Класациите на TripAdvisor, че дори и на Michelin, сочат Praia do Marinha като безспорна дестинация номер едно за хората, търсещи плажуване без джипове, джетове, барове и нацупени каки. А защо им е на Michelin или пък на TripAdvisor да лъжат, си мисля и си тананикам “Професия спасител” на НЛО. След леко смущаващо търсене на точния адрес на комплекса, в който ще отседнем, кротко псуване под сурдинка по тоталната липса на табели и знаци и бързо мятане на багажа в иначе много приятно изглеждащото ни къще в Rocha Brava, напълваме отново Ъпчето с две мечки и ги отправяме към Прая ду Мариня. Бързо става ясно, че никой от гореизброените не е лъгал - паркингът, където най-накрая оставяме еко-настроеното ни Фолксвагенче да си почине, е на 4-5 минути от самия плаж, но още от него се открива прелестна гледка. Под лъчите на късното следобедно слънце се втурваме към пясъка - е, не е като на Златните, но нашенци сме си малко глезльовци на тема море.

Не само, че пясъкът не е фин като пудра, ами и водата никак не е приветлива - нищо, че е до колене. 18 градуса за героя в мен не са проблем и бързо наджапвам, за да се отбележа, че съм цопкал в Атлантика - но Мечицата предпочита да си спести това завоевание. Разбирам я напълно, а и сенките на скалистите хълмове около плажа стават все по-дълги. Вместо с плуване и пличкане, се заемаме с изследване на плажната ивица - а за изследване определено има доста. Тунели, скални укрепления и арки, малки пещери, водещи към малки плажчета - тази Мариня определено е станала кръстница на страхотно местенце (шегувам се - всъщност името му просто значи “морски плаж”, което отново се явява доста неромантично). След като се наскитваме по скали и скалички, решаваме да се опнем на пясъка, макар и вече да се смрачава. Няма за къде да бързаме - в комплекса все някъде ще сервират вечеря, пък и нали именно на моренце сме дошли!

Вторият ни ден в Алгарв започва с отчаяно търсене на приятно местенце за закуска. И двамата си ценим първото ядене за деня, затова гледаме хем да е стабилно, хем да е приятно - но не навсякъде тази комбинация е възможна. Все пак, в безбожно ранния час 9.30 успяваме да открием отворено бистро, където с лека почуда се съгласяват да ми спретнат омлет. Останалата част от сутринта посвещаваме на изследване на другите плажчета из местността Карвоейро, но следобед решаваме да се доберем до най-югозападната точка на Европа и палим в посока Сагреш. На път към фара на нос Сан Висенте качваме двойка щураци, тръгнали на стоп из Алгарв - той от северна Португалия, а тя - от Германия; бас връзвам, че са се намерили по време на някой модерен Евроудсток... Въпреки габаритите на Ъпчето, твърдят, че им е комфортно - и двамата са си по хипарски хърбави, така че надали послъгват от куртоазия. Докато стигнем фара, мацката ни е разказала поне десетина истории как е пътувала на стоп из Европа, САЩ и Австралия - направо ми порасват ушите, че такъв отракан стопаджия е избрал нас за своето днешно трипче.

На най-югозападната точка на Европа ни посреща силен вятър, под чийто напор на талази откъм океана приижда мъгла - мястото определено има атмосфера. Загледал как вълните на Атлантика се разбиват десетки метри надолу, размишлявам дали някой злощастен мореплавател не е приключил с морските си авантюри именно в тези скали. После се досещам, че се намирам на двайсетина метра от грамаден фар, така че мелодраматичните ми размисли надали са уместни. В знак на съгласие фарът надава вой - мисля, че за пръв път чувам истински фогхорн, а не такъв от хокеен мач. Противно на очакванията ми, звукът изобщо не е стряскащ тътен - по-скоро напомня досадничка аларма на Ескорт от ‘95-а. Още двайсетина минути се лутаме около Кабу де Сау Висенте, след което потегляме наобратно - стопаджийските ни другарчета Саня и Фред още са с нас и сме се заприказвали за правилно хранене. По този повод ще ги метнем до Лагуш, където да потърсим нещо за хапване, преди да се отдадем отново на бръмчене по плажчета в късния следобяд. 

Алгарв, ден трети. “Така и така сме тук…” често слага началото на приятни непланирани обиколки. В нашия случай такава е разходката ни до другия голям град на португалското крайбрежие, Фару. Градът подозрително ни напомня на един мъничък Бургас, но не за него сме тук - 10 километра на север, в заспалото селце Сау Браш де Алпортел, се намира автентична фабрика за корк, в която Мечицата успява да ни организира посещение, въпреки че не сме група от минимум 20 туриста. Научаваме всякакви ценни и безполезни детайли за корка - като например как да разпознаваме качествените тапи за вино и шампанско, какво лепило се ползва при производствения процес или пък колко години са нужни, за да израсне наново кората на дървото и да бъде готова за сваляне. Производствените и складовите капацитети ме изумяват с неефективността си, но пък поне осигуряват заетост - ако вземат да инвестират в машини, дето да оформят, фрезоват и сортират корковата кора за една стотна от времето, нужно на бай Жозе за целия процес, хем ще се вкарат в преразход и ще трябва да пишат програми за евросубсидии, хем бай Жозе ще се наложи да се пренасочи към туристическия сектор. А на бай Жозе, както и на една немалка част от комшиите му, по-скоро не им се занимава с туристи. Като се има предвид, че основният туристически поток към Алгарв представляват стада британци на едноседмичен all inclusive делириум, грам не ги виня. След двучасовия тур на завода и складовете вече сме наясно както с процеса на отглеждане на корковия дъб, така и с целия supply chain покрай него - но когато търговецът в мен решава да провери гъвкавостта на понятието “цени на производител”, отново се убеждавам, че тук май просто не им се занимава с туристи. Нищо - корков чадър надали е дотрябвал на някой вкъщи.

На следващия ден е време да се оттласнем от дъното на Португалия и да потеглим отново нагоре. Допреди седмица мислех да пътуваме през вътрешната част, за да посетим някоя и друга винарна - но сега знам, че не е твърде вероятно скоро да се върнем към Алгарв. Не че не си струва да се посетят местните плажове, но самият регион просто не е особено “жив”. Затова си оставяме Алентежу и Евора за някое друго посещение на Португалия и вместо това начертаваме маршрут право към градчето Обидуш, където ще нощуваме тази вечер. С изключение на твърде мимолетно зазяпване по профучаваща покрай мен Алфа Ромео Джулия Куадрифолио, която едва преди няколко месеца е дебютирала по европейските автосалони, бръмченето обратно към Лисабон е подобаващо скучно. Но крайната дестинация за деня определено ще оправи вкуса.

Част IV: И пак нагоре

Обидуш, Авейру, Коща Нова

Малко след като за n-ти път в рамките на последните десетина дни съм пресякъл Тахо / Тежу, ми звъни непознат номер. Жоао от Casal da Eira Branca - къщата, в която ще отседнем тази вечер - с леко тревожен тон се обажда да попита дали всичко е ОК. Очаквал е да пристигнем доста по-рано - днес и утре в Обидуш се провежда литературен фестивал, а кой пропуска да присъства на публични четения от рано сутринта? Успокоявам го, че вече почти сме се дотъркаляли до заветното градче и го уверявам, че може да ни посрещнат и само с водичка; не сме чак толкова изгладнели. Колко мило!

Паркираме Ъпчун току пред градските стени - като типичен представител на модерните времена, той трябва да остане в съвременната част на градчето, докато ние потънем в средновековен Обидуш. И докато на хартия цялата тая работа със средновековното градче ми е звучала леко пресилена, още с прекрачването на градската порта осъзнавам, че циникът в мен трябва по-честичко да си трае. Стигат ми три крачки по тесните калдъръми с висящи буквално над перчема ми табели на странноприемници и занаятчийници, едва поклащащи се в такт с лютнята (сериозно!) на уличен музикант, за да забравя напълно, че из тези тесни сокаци умело размъквам куфар и сак (пътуваме леко, но все пак с багаж за ~2 седмици). 

Обидуш представлява една миниатюра, която може да се обходи преспокойно надлъж и нашир за има-няма час. Но попаднал в нея, човек се чувства като фигурка в реден с години любов и внимание макет: от другата страна на градските стени съществува отделен малък свят, но не бутафорен, а автентичен и жив. Сгушена в горната част на стари Обидуш се намира нашата къща за гости. Камък, бяла мазилка, греди и масивни дървени капаци на всеки прозорец - запазена почти непроменена вече няколко века, както повечето сгради наоколо. Макетистът в мен се замисля, че преспокойно би вдигнал точно такава къща (на живо, не само на макет) и през 2050г. Часът е късно-следобеден и след като сме отдали дължимото внимание на снимките от миналия век и скиците от още няколко века назад, с които щедро е поръсена къщата, вече нямаме търпение да разгледаме какво крие това градче-бижу. Изпращаме залеза от върха на градските укрепления, след което се спускаме към централния площад и библиотеката, където тъкмо започва четене и представяне на детска книжка, писана от две сладкодумни англичанки. Като си в Рим, прави като римляните - посядаме и ние да послушаме редом с любителите на детската проза, а след половин час си тръгваме с няколко книжки под ръка.

Вечерен Обидуш е от ония романтични изживявания, които биха могли спокойно да попаднат в личната ми класация “Копеле, защо бе!?”. Стартирах я, след като с Мечицата летяхме на балон, а в главата ми отекваше само “Браво бе, а сега като дойде време за предлагане, какво ще измислиш?”. Добре, че междувременно тая работа с приемопредлагането вече сме я свършили - нали сме на меден полумесец - иначе щях да съм си вкарал пореден чутовен автогол. Забравете Париж; много малко места могат да съперничат на това португалско селце, особено ако обичате по-чудатите дестинации. Чудати обаче по никакъв начин не предполага игнорирани от “сериозните” туристи - напротив, въпреки липсата на яхтено пристанище наблизо, Обидуш не се оказва ни най-малко лишен от рускини, изнасилващи токчетата на своите Лобутони по неравните павета, и дребни олигарси, пазещи Юлис Нардените си от близки срещи с нащърбените каменни стени. Рамо до рамо с такава двойка имаме щастието да вечеряме - но докато дамата шумно се възмущава от неподходящата температура на червеното си вино (не в местния Риц-Карлтън, а в местната таверничка), с Мечицата си омитаме чинно задушените миди и с най-голямо удоволствие се заобясняваме със собствениците на заведението колко муйто делисиосо е било всичко.

Набиваме мечи лапи по калдъръмите до късно вечерта, за да набележим кои работилнички задължително ще трябва да се посетят утре сутрин. И до днес не съм сигурен дали лампите наистина са били със свещи в тях, или просто въображението ми се е поразвихрило, но дори от това става ясно колко ни е допаднало и мъничкото време, прекарано в Обидуш. На следващия ден закусваме омлет с домати, прясно набрани от градината на семейство Бранка, поослушваме се за някое и друго мило литературно представяне, вдишваме дълбоко сутрешния бриз от върха на градските стени и си обещаваме, че отново ще се върнем в Обидуш - но този път не за литературния, а за средновековния фестивал, който се явява перлата в културната корона на градчето.

Колкото и да не ни се тръгва от тази капсула на времето, ни чакат нови места - куфарът и сакът отново намират място на задната седалка на Ъпчето и отпрашваме лека-полека още по-на север. Бихме се завъртяли и към Пениче - така и така е наблизо, а изглежда като прелестно местенце - но ако го направим, рискуваме да се отплеснем и да пристигнем в Порто посред нощ. Така че слагаме поредния запис в to-do списъка и се включваме в натоварения трафик по магистрала А8 - спрямо южна Португалия, разликата в броя автомобили наоколо е огромна, но пък е приятно, а и доста по-неуспиващо. След около два часа пристигаме в Авейру, който местните оприличават на “португалската Венеция”. На първо подушване, градът не ухае на канализация - което, макар и развалящо непосредствената асоциация с Венеция, е определено добър знак. Липсват и тълпите туристи, но пък са налице опции за разходка с лодка, позната по тези ширини не като гондола, а като “мулишеру”. Това пътешествие не ни е от типа “By Any Means” (вж. Чарли Бурман) и не целим да се качим на де що превозно средство срещнем - впрочем, след години ще имаме и такива - затова решаваме просто да се поразтъпчем по уличките на приятно заспалия град. Мечицата обаче я дърпа близкият полъх на морето, така че продължаваме разходката си няколко километра встрани от Авейру, из Коща Нова. Тук ни посреща безкрайна плажна ивица и пелена от пясък, литнала под мощните пориви на океанския бриз. Освен че вятърът спокойно би отвял снаряжението на всеки неподготвен плажуващ, температурата на водата е 15 градуса в най-добрия случай, така че своевременно паркираме всякакви идеи за плувчески геройства.  Вместо това, посядаме на вкусен обяд в подходящо наименованото плажно барче Bronze, след което си организираме въздългичка разходка по пясъка. Безкрайните пясъци по тези ширини се явяват пълна противоположност на скътаните скалисти плажчета из Алгарв, което в никакъв случай не го прави по-малко очарователно. Напротив - този “нов бряг” описва прекрасно необятността на открития Атлантик и неукротимостта на характера му. Ако карах сърф, хич нямаше и да си помисля да мърдам от тук, ама ей на - за 30 и кусур години така и не намерих кога да се науча… Но и тази грешка може да се поправи!

Част V: Ууу, Порту!

a.k.a. Порто

Презаредили със сол в лапите, продължаваме с издигането нагоре и не след дълго прекосяваме река Доуру (ако предпочитате, става и Дуро, но така местните биха ви гледали със снизхождението, запазено за американските туристи). Още няколко завоя и паркираме Ъпчун в комплекса Design Oporto Flats, където сме наели апартамент за последните си три нощувки в Португалия. В стандартните формалности по настаняване си заминава още половин час и така за пореден път плъзваме из улиците на ново местенце по свечеряване - това май вече ни става традиция, от която обаче не можем да се оплачем. Определено е приятно първото ти впечатление от нов град да е в най-романтичната му светлина (или полумрак). Всъщност за мен това не е първо посещение на Порто: до тук съм летял и преди дванайсетина години, с откровено безумния маршрут София - Франкфурт - Мюнхен - Порто: две прекачвания, три излитания и три кацания за горе-долу половин ден. Предвид горното надали е учудващо, че спомените ми от града почти липсват. Отпечатъкът в съзнанието ми от Порто през 2004г. е Ещадиу ду Драгау и радостта от единствения гол, който българският национален отбор вкарва на тогавашното европейско първенство: кратка еуфория с мощно “Българи юнаци” в лицето на феновете на скуадра адзура, преди и двата отбора официално да отпаднем и да дойде време за почти незабавно връщане по горния безподобен маршрут. Затова и пристъпвам по улиците на града с лека несигурност - дали наистина е едно незапомнящо се място, или просто тийнейджърското ми аз е пропуснало възможността да го оцени?

Първите ни стъпки заедно с Мечицата у уПорту (да, местните така му викат) са пряко продължение на футболната тематика, която асоциирам с града. Местната гордост ФК Порто гостува на прясно коронувания неочакван английски шампион Лестър Сити в мач от Шампионската лига. След като преди две седмици са направили равенство у дома с Копенхаген, португалските “дракони” определено биха предпочели да повдигнат духа с победа като гост. Улиците са полупразни - изглежда, че целият град е пред телевизорите, така че вместо да търсим най-нахвалените ресторанти в Tripadvisor, решаваме просто да нахлуем в първото отворено централно капанче, което ни се изпречва на пътя, и да питаме за хапване. Приятен мустакат чичо набързо ни претопля и сервира непретенциозно, но иначе вкусно и ароматно местно хапване, останало от обедното меню - печено свинско шкембе с боб. По всичко личи, че кухнята тук не разчита на вездесъщото “бакаляу”, познато ни до болка от южните територии - а това може само да ни радва. След като ни подава двете чинии и ни налива две чаши вода, чичото решава да последва примера на половин Порто и също се лепва за телевизора. За съжаление, май студената вода е по-скоро за него - ФК Порто получава гол рано в първото полувреме, след който така и не успява да отвърне на удара. Къде заради неблагоприятния развой от мача за местните, къде заради насъбраната умора, първата ни вечер в Порто завършва сравнително рано, но пък с прекрасна гледка към Ponte Luiz I от покрива на апарткомплекса ни. 

Макар и да сме привлечени като с магнит от снощната гледка, на следващия ден пешеходната ни разходка стартира от квартал Фонтайняш с търсене на закусчица. Така де - ясно е вече, имаме си приоритети, а и тук сякаш има доста по-голяма вероятност да уцелим приятна пекарничка. Не уцелваме никаква пекарничка - вместо това, в северния край на нашата Улица на фонтаните (е, това вече е красиво име!), при входа на приятна градска градинка се натъкваме на Dama Pé da Cabra: “petisqueria”, предлагаща всеки ден за закуска и обяд свеж набор местни деликатеси. Каквото и да спомена за хапванията ни там, все ще е малко - не бих преувеличил, ако кажа, че това местенце е една от многото причини толкова много да ни се иска да се върнем в Порто - скоро! Районът се гордее не само с едноименното си вино, а и с неподражаемо разнообразна кухня, която надали би заинтригувала особено небцето на риболюбивите южняци португалци, но пък за сметка на това е учудващо близка до нашите предпочитания. Дали сме закусили специална морковена торта, “отшелнически кекс” (името подвежда!), омлет със 101 свежи подправки или някаква друга чудесия вече нямам представа; знам само, че денят ни е започнал прелестно. И така ще продължи - след бърза разходка в градинката Jardim Marques de Oliveira се отправяме към моста на Луиш Първи. Кварталът от северната му страна е буквално сгушен под сянката на вдъхновената от Айфел местна забележителност. Атмосферата навява силни steampunk асоциации: къщичките и уличките наоколо като че ли все още са застинали в 19 век, залегнали под сянката на железния гигант, а върху горния етаж на този гигант се плъзга свръхмодерен и въздълъг градски трамвай. Впрочем, и самото изкачване на стъпалата нагоре от Авенида Густаво Айфел на собствен ход също може да е доста steamy, особено под обедното слънце - разбира се, предвидено е решение и за по-мързеливи туристи под формата на скучноват асансьор, както и сладурски фуникуляр.   

След като сме подушили отблизо поредния мост в рамките на тази иберийска разходка, вече можем да си спретнем и лична класация. Понте-то на Луиш Първи в Порто със сигурност ни е първенец, макар и да се изпреваря срещу солидна конкуренция в лицето на каменните мостове над Тахо в Толедо; романтичните арки, извиващи се над каналите в Авейру; както и лисабонския километричен висящ мост, кръстен на адаша на рупченския герой. И тук роля играят не толкова самите конструкции - нито аз, нито жена ми сме архитекти, макар и да имаме афинитети в тази насока - просто мостът, свързващ двата бряга на река Доуру в централната част на Порто, носи специален дух. Да не говорим, че води от бохемските централни улички на града към десетки винарни, предлагащи коя от коя по-ароматно доуру за ценителите на сухия червен сорт или портвайн за привържениците на по-тежкото десертно вино.

Преди да дойде подходящото време на денонощието за такива напитки обаче, се отправяме на експедиция към квартала Фос ду Доуру. За да стигнем до “Устата на Доуру” (може би по-скоро устието?), се качваме на поредния възстановен старинен трамвай, който бавно, шумно и подчертано дискомфортно (ходи после обяснявай какво точно му било толкова романтичното) се затътрузва успоредно на реката към крайната си спирка. За наше щастие, малко преди нея тромавото му шествие е спряно безцеремонно от неправилно паркиран автомобил, който прави движението по трамвайните релси невъзможно. А тъй като това ремоделадо е видяло достатъчно в своя живот, че да си цени железата и никак не споделя агресивните привички на софийските ЧеКаДе-та, пътниците най-учтиво биват помолени да слязат и да продължат пътуването си пешком. Не че си правим оглушки, но дискретно изчакваме трамвайчето да се изпразни, преди да се снимаме в останалото изцяло “наше” ремоделадо - ватманът забелязва въодушевлението ни и даже ни пуска в кабинката. Сдобивам се със снимка за спомен, в която се опитвам да подкарам ретро трамвай, докато на няколко метра пред предното му стъкло местните власти мъмрят заплеснатата дама шофьор.

Пътят пеша към най-западната част на Порто ни води покрай гигантско хале, пълно с всевъзможни антики - от селскостопански уреди, през детайлно орнаментирани декорации, та чак до книги и плочи. Добре познато за нас изживяване - за разлика от катакомбите под църквата Света Параскева обаче, тук има място за ходене и дишане, а и не изглежда като иззад всеки предмет да ти ночат ножове орда бълхи. Набелязваме идеи за подаръци и продължаваме на запад. Търсим полъха на Атлантика, защото знаем, че след някой и друг ден ще сме далеч от него. А при крайбрежните алеи до фара Фелгейраш океанът носи много повече от просто полъх - на няколко пъти вълните вместо да ни позират за снимки, ни окъпват от глава до пети. Но все пак Мечицата успява да щракне морската стихия в прелестен кадър - а аз се оказвам облечен с поредната възсоленичка тениска. Посядаме на плажче, скътано между буните, за да се опитам все пак да се поизсуша - още от деня с разходките из Синтра съм леко хремав, та макар и морският въздух досега да слага железен прът в колелата на всякакви досадни вирусчета, не ми се рискува точно на финалната права. Прекараните досега ~24 часа в Порто са твърде обещаващи, за да разваля последните дни от почивката със сополи. 

Вместо да продължа с досадни лични класации, мога просто набързо да убия интригата, като отбележа, че северна Португалия твърдо ни обира точките и е безспорната черешка на иберийската ни обиколка: в Мадрид и региона със сигурност ще се връщаме отново, но по-скоро защото е перфектна отправна точка за далечни презокеански дестинации, а не запленени от местните ухания; Лисабон може би ще е прекрасна дестинация след няколко години, когато тежкият ремонт на централните му пространства приключи и градът добие завършен облик; Синтра просто не я броим въпреки приятния parklife ден - посещение там без размотаване из дворци е като разходка из планината без шкембе чорба в някоя хижичка; Алгарв, на свой ред, е регион, който си заслужава да се види, но, веднъж видиш ли го, разбираш защо просто не е перлата на иберийското “черноморие”. От Обидуш насам обаче сме си напълнили мечешките медолюбиви души само с прекрасни гледки и изживявания.

И за да продължим с прекрасностите, пийваме доста закъсняло следобедно кафенце на залез - разбира се, че на брега на океана - и хващаме трамвая - разбира се, че ретро ремоделадо - обратно към оня хубавия мост. Денят неусетно е отплувал към другата страна на океана, а в мекия сумрак на уличните лампи центърът на Порто придобива още по-магически облик. В което всъщност няма нищо случайно - все пак, точно този град се явява родното място на може би най-известният от всички магове, Хари Потър.

По стъпките на неговата “майка” тръгваме на следващия ден. Не, не избираме да си пием сутрешното кафе в кафене Маджестик - от една страна, не сме чак такива върли почитатели на Дж. К. Роулинг, пък и ордите туристи там са леко сплашващи, а от друга - за нищо на света не си и помисляме да пропуснем днешната сутрешна доза кулинарна благодат, сервирана от Жоао и съпругата му в Дама пе да Кабра. След перфектния старт на деня се отправяме към Livraria Lello. Старинната книжарница е не по-малко пълна с туристи от кафене Маджестик, където според градските легенди Дж. К. Роулинг е прекарвала цели дни в записване на авантюрите на младия Потър. В ливрарията обаче тълпите са една идея по-овладяни - със сигурност за това спомага ограничената бройка посетители, за да се запази неповторимата атмосфера. Още щом прекрачи входната врата, всеки фен на Хари и компания се пренася моментално в Diagon Alley - тази сграда с непокътнатия си интериор би се вписала без никакви промени в света на младия магьосник. Витите стълби, водещи към втория етаж на Lello, могат със същия успех да водят и към тайното свърталище на някой магозоолог. Нас пък ни водят към португалско специално издание на Малкият принц, което веднага награбваме за колекцията на наша близка приятелка. Явно това пътешествие ни е силно литературно - добре, че в куфара винаги има място за още книжки! 

Все още замечтани след посещението на чудната книжарничка, се отдаваме на безцелни обедни разходки из градските паркове в центъра на Порто - работен ден е, а в такива дни всеки голям град е подчертано очарователен със забързаните в ежедневието си местни и залисаните във всички посоки туристи. Решаваме да прекараме втората половина на деня от другата страна на река Доуру и да посетим квартала Гая, където да си харесаме местна винарна за дегустация. С последното не ни се отваря съвсем парашута - винените турове са препълнени от седмици напред - но пък за сметка на това посядаме за вечерни тапас в локално кръчме. Хората са се изпонаприбрали на сухо, притеснени от изневиделица закапалия есенен дъжд, но нашата маса е под навес, което прави цялата ситуация още по-приятна. А приятните ситуации вървят с поне чаша вино - и без това този тип изпращане на последния ден в приятен град май ни става традиция. Организираме си импромптю дегустация - ако не на местна изба, то поне на избата в съответното кръчме - след което запреплитаме крака обратно към апартаментчето във Фонтайняш. Както вече сме имали възможност да оценим, катеренето по стъпалата отвъд моста си е чиста проба физзарядка, а такива дейности набързо тушират всички ефекти от високоградусовите напитки. Още повече, че почти през минута покрай нас подтичват тумби среднощни джогъри, което допълнително тонизира разцъкващия пешеходно турист: явно е вечер на градските маратони, но ще се въздържим. Нас лично калдъръмът ни предразполага по-скоро към лежерни разходки редом с котешките блюстители на среднощния ред.

Денят е 30 септември, а това значи само едно: софийското Графство ни зове! Имаме време за вкусна закусчица при Жоао, където си взимаме и по един сандвич за из път (с късано свинско, което пък на свой ред е било хранено само с кестенчета… разбират ги работите тия севернопортугалци!), сбогуваме се с поредните си нови приятели с обещанието, че пак ще дойдем, и се отправяме към международното летището Са Франциско Карнейро, или просто Аерупорту Упорту. Да си знаете - ако произнасянето на горното не предизвиква искрено забавление и/или умиление във вас, просто не сте за местните ширини... Вече планираме как ще си уплътним неколкочасовия престой в Брюксел и какво точно ще търсим да пазаруваме из летищата. Неусетно сме чекирали сака и куфара и сядаме да прецъкваме снимки от последните 12 дни. Да, Иберия е прелестна, но на 3 300 километра от тук ни чака златна есен в нашата София - а това си е нещо, за което човек се връща с желание вкъщи. Но си знаем, че тук мечешките лапи със сигурност отново ще се разхождат: не само защото сме влюбени в Порто, а и защото е останало толкова много за разглеждане из Португалия - от крайбрежните градчета, през винените региони, до все по-привлекателно звучащата Мадейра… можем да си пожелаем само и по повод тях да има “но за това - друг път”!