Оригиналното (ми) Камино

Тъмночервеният диск на залязващото слънце се топи пред погледа ми и след няколко мига ще потъне съвсем в морето... Гледам го през големият панорамен прозорец на летище "Франсиско Са Карнейро" в Порто. Бърза справка на кого е кръстено - оказва се министър председател на Португалия, загинал в самолетна катастрофа - много удачно име за летище, няма що! Така или иначе именно тук започна действието на този разказ, точно 17 дни по-рано от този момент, в ранната привечер на...

[3-ти юни, 2025]

Зеленият автобус на Flixbus от Браганса още изсипва останалите си пътници зад мен, докато с бодра стъпка напредвам към терминала на летището в Порто. Обичам това летище и този град, но съм бил достатъчно пъти и на двете места, така че използвах няколкото дни между предишното и предстоящото ми пътуване за да се поразходя из по-малките градчета на Португалия. Така тази сутрин се събудих в Браганса, от където с кола можех да стигна до следващата си цел – Овиедо, в Испания - за 4 часа, но тъй като нямам кола под ръка, а общественият транспорт предлагаше немислими, няколко дневни и самоубийствени варианти, нямах по-добра алтернатива от връщането до Порто за полет с барселонският low-cost Vueling до летището на Астуриас. Това през Барселона, с будуване по пейките на Ел Прат. Страхотно начало, хей!

Ранно утро на летище Астуриас - времето не изглежда обещаващо, но за цялото пътуване ни валя сериозно само веднъж, а през много дни беше облачно и не-горещо - смятам, че извадихме голям късмет с времето!

Причината да искам да съм в Овиедо: че столицата на Астуриас е и началната точка на El Camino Primitivo - Оригиналният път, изминат от първият пилигрим - крал Алфонсо II Астурийски през 828-ма година (след като научава, че мощите на един от 12-те Апостоли на Иисус - Яков Стари, убит през 44-та в Йерусалим - са открити и пренесени на Иберийския полуостров). Дали е бил наясно с това какво влияние ще окаже с примера си върху милиони хора, стотици години и поколения по-късно - историята мълчи, но крал Алфонсо поставя началото на традиция, устояла на натиска на времето, и днес - благодарение на медиите, социалните мрежи, Холивуд и Пабло Коельо - е по-популярна от всякога, и привлича над 400 хиляди пилигрими годишно! В древността един от 3-те най-важни поклоннически маршрути за християните - заедно с Йерусалим и Рим - днешните пилигрими вървят по него водени от най-различни причини, оставяйки в повечето случаи религиозният му характер встрани. 

"Защо сте тук?" щеше да се превърне в един от любимите ми въпроси към другите пилигрими които срещахме по Пътя, но може би трябва да започна с това защо аз съм тук... 

Карта на Иберийският п-ов с различните маршрути до Сантиаго де Компостела.

Това кога точно научих за т.нар. Път (буквалният превод от испански: "El Camino") може би след време ще е обект на исторически спорове, но е факт, че едновременно с научаването за него, в мен със сигурност се е появило категоричното желание да го извървя - самата идея за едномесечно вървене през огромни полета в Испания ме изпълва с див възторг дори и сега, непосредствено след като го завърших...! Ел Камино винаги е бил в списъкът ми с желания, като чинно изчаквайки да му дойде реда.

До една съдбоносна вечер през есента на миналата година, долетях в София от някъде, взех метрото до "Сердика", срещнах се там с Гергана (симпатична мома от планините, временно установила се в столицата) и заедно отидохме да гледаме постановката "Моби Дик" на главната сцена в Народния театър – от твърде много време дебнех случай да го посетя! След това бързах за нощният влак към Варна, но успяхме да вечеряме набързо, когато Герито ми спомена, че планирала да извърви някакъв дълъг маршрут в Испания... "Сигурно се шегуваш" - прекъснах я аз - "и аз мечтая за Ел Камино от край време!". Пред всички посетители на ресторанта бях уверен, че тя смята да напусне настоящата си работа, за да разполага с необходимият месец; уговорихме се да го направим при първа възможност, някъде през пролетта на идната година, като на въпросът ми:

 "Мислиш ли, че ще се справиш с разстоянията - до колкото знам се върви по 30 до 40 км. на ден?"

тя ме контрира с:

"Аз дали ще се справя?! Повече се притеснявам за теб!".

Ами да, и аз се притеснявах... не съм точно атлет и макар да се старая да вървя често, бях подочувал какви не-хубави неща могат да се случат на хората след много дни безкрайни преходи! Но дори и през ум не ми беше минало да се отказвам.

И ето че същата тази Гери се появява с последните слънчеви лъчи на гарата в Овиедо, където я чакам в момента - току-що е пристигнала с влака от Мадрид, след като сутринта долетя от София. В крайна сметка не напусна работата си, и заради това се оказа, че вместо плануваните 800 км на Френското Камино, можем да изминем „едва“ 320-те километра на Камино Примитиво - за толкова й стигали почивните дни! Никога не бях чувал за този маршрут, но след кратка справка идеята да започнем с оригинала ми се понрави, а и фактът че е по-кратък щеше да ни даде представа какво представлява и дали е нашето нещо, и със сигурност една по-добра подготовка за по-дългите варианти! 

Скоро след онази вечер в София започнах нова работа, която ми осигурява безплатен достъп до елитен плажен клуб с доста приличен фитнес – така че използвах всяка възможност за интензивни кардио тренировки, до пълна изнемога. Уви, те бяха преустановени след една контузия на гръбначния стълб, но краката ми позаякнаха достатъчно, за да замина на двуседмично обикаляне на Азорските острови, включващо изкачване на най-високият връх на Португалия (вулканът Пико), и предоволно количество по-малки, но също толкова стръмни баири! На тръгване от Азорите чувствах, че краката ми са се превърнали от пухкави възглавнички - в хидравлични машини за вървене! Непрекъснато се спирах да разглеждам доволно отражението на пооформилите ми се междувременно прасци. 

Вече смятах, че съм готов.

Ден 1 Овиедо-Градо:

Като за начало съм запазил евтино, но прилично хотелче край гарата, където се будим. Тръгваме без да бързаме към туристическият инфо център, където трябва да ни издадат пилигримски паспорти и да получим мидите, идентифициращи ни като поклонници. Другият вариант е главната катедрала на града, но предният ден видях, че входът там е 8€, за което някой алчен свещеник вероятно ще гори в Ада. Все още не го смятам за редно и отказвам да си плащам за да вляза в църква. Когато оставям ключа на рецепцията на хотела, пътникът, който в същото време се разправяше нещо с рецепционистката, ни изпрати с първото ни "Буен Камино!" - ето, че се почваше...!

Отварят чак в 10, така че се лутаме из улиците на старият град в лов на снимки, статуи, и снимки на статуи. След като получихме паспортите си (безплатно) Гери се сети за мидите и веднага ни екипираха с по една срещу скромните 4€ - голяма бяла мида с червеният кръст на Сантиаго, закачена на червена връв, а от вътре със щампа "Астуриас". 12 дни по-късно в един китайки магазин в Мелиде щяхме да открием същите такива, че дори и по-хубави за 1-1.50€, но сполай ти! Денят обещаваше да е хубав, имахме да изминем 26 км и без да бързаме спряхме в хубава закусвалня за да хапнем по нещо и по-важното - аз да пия кафе! Не мога без тази напитка - половината си живот прекарах щастливо независим от кафето, но от както открих магическите му свойства по време на една сесия в университета - тялото ми отказва да функционира без редовната си доза...! 

Край Катедралата предният ден бях видял първата си мида, указваща посоката, Гери ми спомена за приложението Camino Ninja, което може да ми бъде полезно и силно препоръча да си го сваля, тъй като тя очакваше всеки момент да й спрат интернета поради неплатени сметки (или поради изтичане на договора, ако предпочитате нейната история!). Именно така - нахранен, напит, зареден с кофеин за известно време и с отворена карта - докоснах стената на катедралата и поех по Пътя.

А той за този ден ме отвеждаше в Градо. Мида след мида наближихме покрайнините на Овиедо и излязохме от жилищната му зона. Мидите се пренесоха от плочките по паважа и стените - към малки колони-обелиски, разположени на всеки кръстопът, като жълтата мида показваше правилната посока с ОСНОВАТА СИ, а не с издаденият лъч на черупката, както погрешно смятах в началото. Беше красиво, вълнуващо и се случваше - опиянени от всички впечатления спирахме за снимки на всяка крачка, намерихме и първият си печат в един крайпътен параклис! 

Не знаех до колко добра идея е да се бавим толкова много - Герито се спираше на всеки стълб и му правеше малка фотосесия: две идентични снимки и няколкосекундно видео. На статичен стълб? Отново и отново - и то вертикално и от близо - почти нищо от заобикалящите ги неща не се виждаше... Какво пък - днес ни беше ден за експерименти и в края му щяхме да преценим дали и какво трябва да се промени.

Точно взехме да огладняваме и хоп - от някъде се появява крайпътно ресторантче с тераса и чудесна гледка към хълмистият хоризонт. Предлагат "menu del dia" за 14.50 гроша - супа, основно и десерт + вода/вино и хляб, което звучи достатъчно калорийно за заслабващите ни пилигримски тела! Супата пристигам в голям супник, от който можем да си допълваме чиниите на воля (голяма грешка от тяхна страна - аз отварям вторият си стомах за такива случаи!), за основното си поръчахме "скалопини", което ми звучеше като морска храна, а се оказа свинска пържола! А аз по принцип избягвам месото - пържола не бях ял от много години - е, хапнах я тази, без да подозирам, че диетата ми за следващите дни ще се преобърне с главата надолу, и от месо веднъж седмично ще ми се налага да го включвам в менюто си за закуска, обед и вечеря...! Поне го преглъщах лесно благодарение на бутилката червено вино, която сервитьорът отвори пред мен и остави - не бях сигурен дали се предполага да налея само чаша, но за всеки случай си я изпих! Не беше лошо виното им - ако ще я караме така щеше да ми хареса много тук!

Чак късно привечер пристигаме в Градо, постепенно навлизайки в градчето през хубава пътека виеща се през полята. На уличен стълб пред общинското Алберге заварвам ръчно написана табела, че последното - изненада! - е вече пълно, но има друго на 600 м. по-нататък. Хайде натам - озоваваме се пред реновирана старинна къща с двор, където ни прибират по 16 пари и ни настаняват в нещо, чиято първоначална функция според мен е била на обор. Тук е и първият ми сблъсък със спалната реалност по маршрута - гумени покривала на леглата, които застилаш с хартиен чаршаф за еднократна употреба, въздълга възглавница, която е твърде ниска, но като я сгънеш на две става твърде висока, така че импровизирам нещо всяка вечер, и топли одеяла за завивка - но без никакъв чаршаф, разбирайте - същите одеяла, с които са се завивали хората предната, по-предната и кой знае колко още вечери - шансът да перат толкова одеяла след всяко ползване е точно никакъв! Момичето, което ни регистрира дойде в стаята и ме извика по име, за да пита дали имам нещо против с нас да спи куче - естествено че нямам, даже съм готов да му предоставя леглото си... Или поне така си мислех, преди да влезе едноокия стар помияр, който едно момче водеше със себе си незнайно защо. Този кучо хъркаше толкова силно, че обезпокои дори моят здрав сън, но за само секунди - скоро се отпуснах в ръцете на натрупаната през деня умора...

Справка с телефона показа, че за деня сме изминали 27 км от маршрута, с 44.000 крачки. Леле-мале.

Ден 2: Градо-Салас 

Сигурен съм, че някои хора идват на Камино с детайлно подготвена програма, изчетени томове литература и подготвени до най-малкият детайл. Ние сме точно обратното - сутринта в Градо пиша в google "Camino Primitivo Day 2", и изкуствен интелект ми съобщи, че обичайно хората ходят до Салас, на някакви си 24 км. Натам закрачваме и ние, поздравявайки останалите окъснели пилигрими със сънено "Буен Камино!".

Достигаме до мястото определно за обяд към пладне - твърде рано за кухнята на първото ресторантче, която отваря цял час по-късно, но в съседното ни приемат с отворени обятия и дори готовност да ни спретнат традиционното местни ястие "качопо", което търсех да опитам. Сервират ни огромна порция... телешко филе с наредени върху него хамон де серано и кашкавал, всичко това панирано и с гарнитура от пържени картофки. Две резенчета печен пипер бяха сложени отгоре за декорация - почвах сериозно да се опасявам, че местните не броят зеленчуците за храна! Едва се справяме с огромните си порции - една щеше да е предостатъчна и за двама ни - а после - аха и да върна храната обратно, когато пристигна сметката и порцията качопо се оказа 20€! Всеки, ама всеки път така става - поръчаш ли нещо без да си видял цената, ти съдират кожата - знам го и все пак се подхлъзвам от време на време.

ю 

Вечерта решаваме да пробваме отново с общинското Алберге и този път ни провървява – вратата е отворена, наоколо се разхождат други като нас, но трябваше да се обадя на оставения телефон, за да дойде една жена да ни вземе данните (и по 8€ - най-ниската цена на която попаднах!). Имат си дори заредена кухня - с кафе (единственото ни настаняване с кафе за цялото Камино, невероятно!), хладилник с доста продукти за общо ползване и много хляб - спестяват ни сериозни разходи за вечерята!

Трябва да се отбием през аптека - Гери се оплаква от болка в ставата на десният крак всеки път когато стъпва. Когато се опитвам да обясня на аптекарката, че има мускулна треска, тя не разбира нищо, но после свърза две и две, и вещо заключва: "Ел Камино!". Дава й някакви хапчета с колаген, и едва когато Гери се съгласи да плати баснословната сума осъзнавам, че явно наистина я боли серизоно! Започваме да обмисляме да пратим багажа й с такси до следващият ни подслон, както чухме че правят някои, или ако е много лошо положението - варианти в които тя отива напред по пътя и си почива някъде, докато ме изчаква; или ако държи - и двамата се отказваме и си правим обикновена екскурзия в оставащото време. Колкото и да не ми се иска, още в началото й казах, че няма да вървим на всяка цена - ако нещо се случи, винаги можеше да се откажем!

Купуваме разни неща за вечеря и закуска, разхождаме се из селото - в парка попадаме на голяма статуя на Данонино - талисман на едноименните продукти за деца, които Гери познаваше отлично, а аз лично чувам за първи път - оказа се, че именно тук е фабриката, където се произвеждат! Запръска лек летен дъждец и бързаме да се приберем в албергето.

Ден 3: Салас-Тинео

На следващата сутрин цялото Алберге се събуди, приготви и потегли още в ранни зори, оставяйки ни да закусваме сами. Или почти - от някъде се появява една къдрава барселонка, която ме пита дали знам как се използва кафе машината с филтър (точно бях гледал Ютюб видео по въпроса!) и я каним на закуска. Оказа се, че е изминавала част от Камино като скаут и сега използва някаква почивка между смяната на професията си, за да премине и Примитиво. Всъщност - подобно на доста други, тя беше започнала Камино Норте в Ирун - на границата с Франция, прехвърляйки се на нашият Път през Овиедо. Взимаме си довиждане - тя всъщност е първият колега-пилигрим, с когото разговаряме обстойно, и въпреки бързото й темпо предстои да се засичаме по хостели и пътеки всеки ден до границата с Галисия, и малко след това, преди да се изгуби завинаги🙂

Горката Гери куцука тъжно по улиците на Салас, които почти веднага преминават в хубава горска пътека. Табела край пътя обещава, че ако се отбием там, на няколкостотин метра ще намерим да се излива приказен водопад, със забит метален кръст на Астурия (с Алфа и Омега висящи от двете му страни) пред него! Позаачудвам се дали да не го пропуснем, за да не губим време, и после жестоко се упреквам, че дори съм си го помислил - щяхме да пропуснем много!

Скоро след това маршрутът ни извежда на ненатоварен асфалтов път. Нали сутринта имах хубаво кафе - сега бях в приповдигнато настроение и душата ми, пълна с живописни гледки и опиянена от момента - просто преля под формата на песен. Аз запявам - каквото ми беше на сърце! И както си вървим по шосето, на средата на един стръмен баир, до нас спира кола, и шофьорът започва да ми обяснява на испански, че не сме на Пътя - трябвало да се върнем назад и зад завоя имало отбивка, по която да тръгнем. Ти да видиш! Пропуснали бяхме един от монументите-насочватели, скрил се в избуялата лятна растителност и то не от страната, по която вървяхме! Благодаря на любезният господин и сверявам с картата - не е толкова зле - не се бяхме отклонили на повече от 500 м., които бързо компенсираме.

Следобеда измореното Гери започва да моли за нейните любими "3 минути почивка" - без никакво намерение да се ограничава в толкова малко време, тъй като при нея само свалянето на раницата и обувките (задължително при всяко спиране!) отнема една малка вечност - до някъде, защото го прави като на забавен кадър, без следа от притеснение или бързане:) Тук на мен, като отговарящ за логистиката, ми се налага да бъда Лош и да й давам зор, защото напредваме със скоростта на умрял охлюв, а никой не ни гарантира, че ще ни чака подслон за предстоящата вечер - така че нямаме излишно време за размотаване! Опитвам се да вървя с нейното нормално бавно темпо, но така се чувствам като спънат кон, а стигнем ли до спускане надолу - тя автоматично забавя дори още повече, докато аз не мога да се сдържам и често тичам надолу, за да оползотворя инерцията; да се спускам толкова бавно беше страшно натоварващо за мускулите, и то такива групи от тях, които иначе май не се включваха много много във вървенето.

Това прилича ли ви на човек, спрял за 3 минути почивка?:)

В Тинео пристигаме към 17:30 и отново ни провървява - общинското Алберге е огромно, с предостатъчно свободни места, и след като хипито, което го стопанисва ни регистрира, излизаме за разходка и хапване. Тук Гери си взима допълнително някакъв гел за мазане, като твърди, че хапчетата имат ефект и за сега се справя. В едно от малкото отворени рано заведения виждам, че рекламират "фабада" - друг местен специалитет, който държах да опитам. Порция от нея + напитка ме оставят с 12 жълтици по-беден, но с пълен корем поне за още една вечер! Фабадата се оказа паница бял боб с 3 различни парчета месо. Виното, което поръчах с нея пък пристигна в само една чаша, дори не пълна до горе, което ме натъжи след онази бутилка за обяд на първия ден... Но градчето е много приятно, разположено на хълм в средата на просторна долина - казват, че преди време цялата област наоколо се е наричала Астуриас на Тинео заради влиянието му. На центъра има запазена стара къща от наполеоново време (някой местен генерал бил отсядал в нея), други автентични и заможни сгради бяха впечатляващо възстановени - като нови, а на няколко пъти се спирам да се наслаждавам на живописната панорама от заобикалящите ни поля по залез слънце...! 

Тук попадаме на добре зареден китайски магазин, от който се снабдявам с голямо знаме на Астуриас и широкопола шапка, а Гери си взима сгъваеми щеки, за които после ще твърди, че са я превели през трудните следващи дни, докато в действителност само ги разнасяше със себе си като допълнителна тежест:)

Day 4 Tineo-Borres 17 km

+29000

Ден, който започва със закуска и кафе няма как да е лош! Приложението ми твърди, че днес ще стигнем до кръстопът, където трябва да вземем решение. Можеме да продължим по пътят на Хоспеталите, който следва оригиналният пилигримски маршрут с редица руини на някогашни албергета по пътя (днес нищо повече от купчини камъни, обрасли с растителност); този маршрут се води като най-тежката част от цялото Камино Примитиво, защото освен сериозните изкачвания (и спускания) предлага много малко сянка и НЕ предлага нито капка вода или храна за измореният пилигрим, от началото до края си - цели 24 километра! Алтернативата е по-безопасен, но като че ли дори още по-тежък от към изкачвания маршрут, който се препоръчваше - особено при лошо време. Предвид трагичното състояние на Гери, не се и замислям за Хоспеталите – трябваше да минем през места, от където могат да я евакуират, ако се счупи съвсем. Така че планирам да добавим един допълнителен ден за да стигнем до Пола де Аянде, или колкото се може по-близо, за да можем евентуално да компенсираме този допълнителен ден с по-дълги преходи след това.

След цяла сутрин търсене, прелестната горска пътека по която вървим ми предостави дълга извита пръчка, която послужи като дръжка за новото ми знаме - жълтият кръст на син фон не след дълго се вее гордо над мен, и се превръща в мой неразделен спътник през следващите два дни, предизвиквайки десетки коментари, въпроси, повдигнати вежди и няколко окуражителни бибиткания от преминаващи автомобили. "Чие е това знаме?", "Какво означава кръстът на него?", "Защо го носиш?", и т.н. Две възрастни холандки дори ми искаха разрешение да ме снимат за спомен. Двама испанци коментираха нещо сърдито, според мен защото ме видяха да го сгъвам - но си имаше причина: наближавах стадо крави, а по-рано една ме нападна заради развятото знаме, погрешно решила, че участва в корида, а аз съм тореадора! Истината е, че знамето ме радва много, аз колекционирам знамена и искам малко да го обдуха местният вятър, а и с него в ръка чувствам, че скоростта и издръжливостта ми се увеличават, вярвате или не!

Интересно, но след 17 км преход, стигайки село Борес - една от отправите точки за Хоспеталите, някак си по завоите на Пътя решението за следващият ден също бе взело завой и единодушно бяхме решили да поемем към рискованата планина. Какво пък!

П.П. Тъй като пиша това рано сутринта след безсънна нощ и мозъкът ми не работи съвсем както трябва, се допитах до Гери защо решихме да правим Хоспеталите - и ето нейният отговор:

"Бяхме седнали на масичката пред Алберто и за 1 път имахме социално събиране с други пилигрими. Говорехме си, аз рисувах, ядех череши (от които ти не си взе) белгиеца каза, че утре ни чака най-трудният ден и ние се спогледахме. Бека потвърди и извади книжката за пилигрими като един подготвен човек и отвори на страницата с картата, показа 2 маршрута. Единият на пръв поглед изглеждаше нормален, а другият имаше бруталното изкачване и слизане и изглеждаше доста заплашително. Тя каза, че ще прави Хоспиталес, уловката е че 20км няма храна и вода, няма нищо, на пък гледките били страхотни + бил също така по-кратък!!! В този момент ми светнаха очите и казахме и ние го правим 😄"

Решаваме да нощуваме в общинското Алберге, което отново струва 8€, но е по-неподдържано от всички до сега - регистрацията за него е в кръчмата на селото и когато питам за чаршафи ме уверяват, че „всичко вече е там“. Но не - тук не ни се полагат дори тези жалки, хартиени чаршафи, които по принцип получаваме, а накъсаните гумени легла изглеждат така, сякаш някой се е мъчил да ги яде! 

Тъй като сме пристигнали рекордно рано, днес за първи път имаме възможност за малко по-дълга почивка и социализиране. Сядам на масата отвън да понапиша картички, вежливо искайки позволението на седящата там жена - вече я бях видял предният ден в Тинео. Тя обаче се оказва безразлична към намерението ми да пиша необезпокояван, и ме заговаря, като разговорът постепенно привлича половината алберге - с част от тази компания щяхме да се засичаме през идните няколко дни, а с други - до самият край! 

Тук са американците: Картър (20 годишен от Минесота, пътува без смарт телефон, интелигентно момче с намерение да става пастор), едно момиче също на 20, учила по някаква програма в Сан Марино, чула за Камино и решила да го измине, но била от планински щат и местните планини не я впечатлявали кой знае колко (тя знае къде е България заради някакви познати, което ме поразява!); и Пол - някъде в 40-те си, в добра форма, бивш държавен служител с интелигентен поглед; имаме един възрастен пенсиониран белгиец-фламандец, ветеран с няколко прехода зад гърба си, както и Бека - 50/50 испано-англичанка, като английската й половина преобладава:) За нея това е второ Камино, обожаваше да говори и винаги се оказва наоколо - едва ли мога да преброя на колко места спахме или се хранихме заедно! 

Първият случай е още същата вечер, в селската кръчма, където предлагат вечеря за 13€ и сандвичи за изпът. Отварят в 19:00 ч. и по това време опашката вече е значителна, но чакането си струваше - започваме с уникално вкусна и щедра зеленчукова супа, от която просто не мога да спра да си досипвам - божествено вкусно! Основното е тортиля де пататас, на която не съм голям почитател, но Бека я засипа с похвали; всичко това гарнирано с бутилка вино, меко като коприна - обща за масата, но сме само тримата с Гери и Бека, а Гери пие символично, така че...

Тук се срещахме за първи път и с две канадки - майка и дъщеря, винаги облечени в ризи и с коси вързани на две плитки, приличащи си толкова много, че кандидатите за ръката на дъщерята могат да са абсолютно сигурни как ще изглежда избранницата им след около 30-40 години! 

След вечеря оставам на бара в кръчмата с Картър и Бека да изпия един коктейл и да погледам финала на някакъв футболен турнир между Португалия и Испания - но сърцето ми принадлежи на първата и си тръгвам още след първото полувреме, за да не ме бият местните селяни, че викам за противника.

Ден 5 Borres-Berducedo 24.6 km

Петият ни ден започва с ранно събуждане и рекордно ранно тръгване - дори не бяхме последните! 

Знаем че по пътя няма вода и отново не си взимам достатъчно. Предният ден проучих (и дори лично се уверих!), че имаме вендинг машина за кафе и напитки - само за да открия на сутринта, че машината не пуска кафе изобщо, но пък ми пусна половин литър синя вода, която прибирам в торбата - не знам какво щях да правя без нея! Наистина, наивно си мислех, че няма как за 25 км чак толква да няма вода - е, нямаше наистина! 

Докато се суетяхме около кафе машината, там пристигнаха и две жени, чиято връзка първоначално не успях да установя със сигурност - младо момиче, което се опъна на една пейка, и на вид възрастна жена, която се суетеше около момичето и притеснено се чудеше как да му угоди, докато въпросното изглежда по-скоро отегчено. Можеше да са майка и дъщеря, богато момиче и личната й компаньонка, или две приятелки, озовали се тук кой знае как! Малко по-късно, докато се снимаме на мястото, където Пътят се разклонява за Поя де Аянде, двете ни настигат и предлагат да ни снимат заедно, след което им връщам жеста. Така се запознаваме формално - това са Лиса и Елън - майка и дъщеря ирландки, с които ще се изпреварваме едни други няколко пъти през деня, всеки път уверявайки ги, че ще ги чакам накрая на бара с халба бира!

Тук съм си водил някакви записки като никога, и макар в телеграфен стил - ги споделям както са си:

"В началото изкачването е предимно стръмно и изцяло в мъгла. Студено е, слагам си якето с качулка. Пикник при първите изпречили ни се руини и хапване на тортилята от вчера и плодовете ми. Слънцето започва да пробива. Става много красиво - и горещо! Следват километри и километри планински път без сянка, под изгарящото слънце, покрай купчини камъни - някогашни албергета, и крави. Вея знамето на Астуриас за допълнителна сила и красота. Гери кифлее повече от обикновено и понякога я изоставям назад да си прави снимки. Слизайки от планината стигаме последното село преди крайната ни точка, където стар, лют дядо изскача от някъде и се кара на група велосипедисти-португалци, за дето са си напълнили шишенцата с вода от маркуча в градината му. Ние с Гери почиваме под сянката на близкия параклис, когато той обръща гнева си към нас, но на български му казвам да си гледа работата. Сега съжалявам, че вместо това не отидох да му предложа стоте милилитра вода, които ми оставаха, като му е толкова свидна...! Изморени стигаме до заветното село, където има бар. Взимаме последните две свободни легла е общинското Алберге и срещам ирландките, които тъкмо пристигат по пътя - вместо към хотела си, ги подбирам с мен към кръчмата, където ги черпя по една бира и кола, а в отговор те ме заливат с бири - това било "the Irish way". Шумен разговор, към който се присъединява и Картър. Тръгвам си подпийнал. Разходка из селото - едва гледам. Спя.

Day 6 Berducedo-Castro 25.4 km

Сутринта ме ухапва рижия котарак с големите топки на албергето, при опит да го изхвърля. Кръв и меса висят от ръката ми, а котака се прави на невинен! Промивка и превръзка. Обмислям да го кастрирам, но се отказвам. Закуска с голямо кафе, портокалов сок и неаполитанка - и първи печат за деня! 5 приятни километра до следващото село, където си взимам кафе и сок + нов печат, след чакане продължило една безкрайност. Местните не си дават много зор, с което ми напомнят на някого, хм (Гери, гледам към теб)! После Изкачване отново и слизане към лагуна с чиста вода, заградена от гигантски язовирна стена в единият си край - слизаме обратно под облаците. Страшно красиво е по пътя, ама много! Обяд с гледка към язовирната стена (хляб с омлет вътре, вино и бира) и среща с Лиса, която е пред дъщеря си - последната си е наранила глезена. Срещаме ги пак в следващото село (Елън е взела такси и я обвинявам в измама!), където пия бира в изискано заведение, а Гери си чупи чашата с портокалов сок (съдържателят й носи нова). Имаме още сили и решаваме да продължим до следващото село -  Кастро, за да намалим разстоянието за следващият ден... Там обаче заварваме албергето затворено, скъпият, но приличен хотел в съседство напълно резервиран, а селската къща - последна надежда - също пълна! Жената обаче звъни един телефон и скоро се носим в черен Форд (за първи път от дни в кола!) към село Ногуейрон, където испанска леля с петна от пот под мишниците на старата си тениска ни настанява в автентичната си каменна къща и ни приготвя късна вечеря от нарязани меса, крокети и салата домати с лук и риба тон + бутилка червено вино (срещу 50 песети на човек: 30 нощувка и 20 вечеря). Къщата е страхотна, съвсем автентична и комфортна, но сме встрани от Пътя и утре трябва да го намерим. 

А може би трябваше да кажа, че сме в страни от маркираният път - защото Ел Камино минава точно от там, където си ти – без значение къде е това!

Day 7: Castro-A Fonsagrada 

Събуждаме се рано и закусваме с остатъците от вечерята и нескафе с мляко и какао (аха - значи имало и второ място с кафе!), после тръгваме обратно към Камино. Навън ни заварва лек, но настоятелен дъждец, който ни принуждава да си сложим дъждобраните. След малко ги махаме, за да ги сложим пак по-късно - и така няколко пъти. Над нас се кълбят ужасяващи черни облаци, проблясват гръмотевици и гърми - но в същото време бурята бързо се придвижва настрани от нас и скоро отминава. 

Не след дълго сме обратно сред колоните с указателни миди на тях, и се включваме в потока от пилигрими, точещ се еднопосочно по асфалтов път. Стигаме малко село със стара църква, от там започва сериозно изкачване, а когато наближавайки границата с Галисия изведнъж завалява проливен дъжд, който преминава в градушка. Крием се под едно дърво, аз с моя тънък китайски дъждобран който изобщо не спира пороя, сигурно подгизващ, притеснявайки се за паспорта ми, който ще се намокри; когато пороя понамалява - продължаваме, и съпровождани от непрекъснатото росене преминаваме над ред камъни пресичащ пътеката и малък знак, който бележи границата между Астуриас и Галисия! Съвсем скоро стигаме до кръстовище, обгърнато в мъгла и когато тя се разсейва за малко - виждам спасително заведение! Там се подсушаваме и преобличаме напълно; поръчвам бокадийос с горещи напитки. Запознавам се с баща и син датчани, и си говоря с тях около час - толкова време трябваше на Герито да се подсуши, в мъжката тоалетна!

Времето междувременно се е оправило и останалите 10+ километра изминаваме в разговори и под непарещото слънце, докато не достигаме финалното тежко изкачване до самата Фонсаграда. Общинското алберге е уникална стара сграда на центъра, взимаме си душ, пускаме едно общо пране в близкото перално и пием кафе докато чакаме да се изпере, пазаруваме за утре и разглеждаме селото - очарователно е! Вечеряме пилигримско меню в препълнен с познати ресторант - тук е Бека, ирландките и датчаните, поляците - всички. Датчаните казаха, че според техният датски наръчник утре ни предстои най-тежкият етап от цялото Камино - да видим..."

Тук посочих на Гери една случайна къща и я попитах дали ако някой й предложи да живее в нея до края на живота си, без право да напуска рамките на селото, но с напълно осигурена издръжка, храна и всичко каквото си поиска - би го направила? Отговорът: "Предпочитам да ям хляб и вода до края на живота си, но да ги ям навсякъде"

Ден 8: А Фонсаграда-О Кадавао

Тук свършват записките ми в движение и си спомням прекрасно защо: в първото ни галисийско Алберге ни предупредиха, че нямат одеяла, каквито няма да намерим и в нито едно от останалите публични албергета в Галисия. Но то било много топло, затова нямали - хартиеното чаршафче било достатъчно да се завием! 

В момента, в който чух това поглеждам въпросително към Гергана, като съм готов да си тръгна веднага, но тя изглежда успокоена от уверенията на жената зад рецепцията и в крайна сметка оставаме. Дали някой от нас спа през въпросната нощ? Силно казано. Към 2 се събужда от кучият студ, който влиза безпрепятствено през широко отвореният пред леглото ми прозорец. Задействам план Б – ставам и вадя кърпата си за баня за да се завия с нея, но тя едва стигна да си покрия краката; на второто събуждане се увивам и в лекото си яке, на третото опитвам да затворя поне прозорецът срещу мен, но безуспешно. Свивам се между импровизираните си завивки, в опит да съхраня топлина и поспя, но в един момент от някъде става течение и задухва, превръщайки статичният студ - в подвижен и хапещ. Отивам до тоалетна, поглеждайки пътьом към Герито, хъркаща в това време сладко - поне тя изглежда си отспива! Не било така обаче - сутринта се оказа че и двамата сме намръзнали и недоспали! Денят щеше да е допълнително тежък от липсата на сън...

Интернет твърди, че днес трябва да изминем 33 цяло и нещо си километра - как пък не - на 25-тия километър се гушеше село О Кадаво, и именно тук избираме да се подслоним, въпреки, че нещо странно се случва с мен - изпитвам неочакван приток на сили, и не мога да се спра - тялото ми иска още и още, та правя кръгчета около тъжната картинка, която представлява в това време умореното Гери!

Общинското Алберге в О Кадаво все още има места, но няма и следа от одеяла, което подкрепяше думите на рецепционистката предния ден - тук явно наказваха бедните пилигримци с подобни мъчения! Да, ама ние имаме останали някакви монети - и въпреки че това Алберге наистина ми се вижда по-топло от предното, Гери не дава и дума да се каже за оставане - излизаме да обикаляме по останалите настанявания, които удобно са на няколко крачки едно от друго. В първото нямат останали легла, само свободни стаи за 60€ - отпада; във второто нямат изобщо места; в третото също уж нямаха, но се оказа, че има точно 2, като за нас. Пак се уредихме (но си плащаме и цената от 17€ - срещу 8 в общинското!).

Тук обаче имат одеяла, което прави Герито безумно щастлива.

Същата вечер група германки-роботки (така изглеждат и се държат) предлагат на някои хора в стаята ни да се включват във вечерята, която смятат да приготвят, но тъй като това се случва пред нас, а не бяхме поканени, с Гери тактично подминаваме заформящата се трапеза и излизаме да вечеряме в едно доста сполучливо ресторантче, въртяно от латиноамериканци. Тази вечер спахме. И по-добре, защото следващият ден ни чака най-дългият преход до момента - 32 км до Луго - нашият първи истински град след Овиедо!

Ден 9: О Кадаво до Луго

Тъй като се движим добре с графика, а в Луго точно през тези дни се провеждал някакъв римски фестивал, решаваме да си дадем почивен ден там и да го прекараме в лежерни разходки и почивка. Но разстоянието до Луго е голямо, а в общинските албергета така или иначе можеш да останеш само една нощ, така че резервирам малко апартаментче в покрайнините на града, с идеята на следващия просто да се придвижим до албергето и да го заемем рано. Нямаме място за грешки, защото вероятно заради фестивала всичко в Луго вече е резервирано, с изключение на няколко места с изкуствено надути цени - нашето апартаментче например беше скочило от 60 на 120€ за идният ден, а за следващият падаше на 45. Но това са проблеми на утрешният ден - днес ни чакат тези 30+ километра, за щастие предимно равен (алелуя!) път.

Не помня много от този ден – знам, че минахме през Кастроверде, където ни прибраха твърде много пари в бар "Ел Камино"; после бия леко камбаните на малък параклис заобиколена от гробници - няма жив човек наоколо (pun intended), когото да безпокоя:) Следва мнооого вървене, като в един момент аха и да завали - но се отказа. Наближавайки Луго няма удобни места за почивка и присядаме на един насип, което не беше желателно - канадките се оплакаха предната вечер от кърлежи. Последните 5-10 км са истински мъчение - Гери едва върви, безразлична към отчаяните ми подкани... Тъкмо се чудя дали да не я завържа с въже и да я дърпам, или да я изоставя в гората на вълците - и Луго се материализира пред нас като град от приказките - с огромен железопътен мост с много арки, по който дори в този момент бавно пълзи влак! 

Гери някак си се добира до апартамента, където ни чака пълничка и весела латиноамериканка, за да ни настани; удобно, комфортно и в съседство на супермаркет, от където пълним торби с вечеря и закуска. Хапваме и пийваме подобаващо и нищо повече не помня, освен че гледахме някакви документални филми за Камино по испанската телевизия...

Ден 10: Почивен ден в Луго 

Нали е почивен - почивахме си. Трябва да освободим апартамента до 12 часа, така че го напускаме приблизително около 11:58, и се насочваме към общинското алберге. Общинските албергета не се резервират предварително, а се заемат от първите пристигнали, но тази информация не ме подготви за опашката от 20+ човека, макар че пристигаме половин час преди да го отворят...! Освен това, листче хартия на вратата твърди, че се дава предимство на хора, които пристигат днес в града, а не са нощували тук предната вечер...! Отвориха вратите в уреченото време (13 ч.), но регистрацията върви бавно - със сигурност се настанихме след 13:40, защото тогава си погледнах часовника, и още бяхме навън! Но важното е, че се настанихме - никой не пита къде сме спали - защото се бяхме разбрали да не лъжем, което правеше оставането ни на улицата много вероятно!

А около нас се вихри не символичният фестивал с три бараки и двама псевдо-римски войници, който очаквах, не - ЦЕЛИЯТ ГРАД УЧАСТВА тук! Вероятно почти всички жители се бяха костюмирали и гримирали я като келти, я като римляни, и обикалят града във всички посоки, понякога като част от манифестация. Бият тъпани, разнася се шумна глъчка, мяркат се щитове... Тук е моментът да спомена, че Луго е единственият град на света с напълно запазена римска крепостна стена, с 10 порти и 70+ кули - която е напълно достъпна и можеше да я извървиш от край до край - нещо, което няма как да пропусна. Не само отгоре, но и от вън, от вътре и от всякъде - страхотно!

Купуваме си сувенири, но и нещо по-важно - одеяла! Все пак бяхме в общинско Алберге и да - отново без одеяла! Е, голям китайски магазин досами стените на града пак спасява положението с пухкавите си завивки за 7.80 пари. Фестивалът междувременно не само не стихваше, но и римляните окупираха всички заведения - не само, че на улиците цари истинска лудница – не успяваме да намерим къде да вечеряме! Вместо това се отбиваме през супермаркет и в символично малката кухничка на хостела, без никакви прибори или посуда вътре, си спретваме такива вкусни такоси, че май това ми беше най-вкусната вечеря за цялото Камино, серизоно! После спим, завити с одеяла! Друго си е като свикнеш на лукса...! 

Ден 11: Луго-Ферейра 

Луго маркира символичната граница от 100 километра до Сантиаго, които можеха да се вземат за 3 дълги прехода - но нито има нужда, нито желание да си причиняваме това; плюс започналата да се промъква тъга, че всичко приближава към края си... Можем да си позволим 4 дни преход и един последен почивен ден в Сантиаго, преди да се разотидем. Но има един проблем - огромната опашка пред албергето в Луго се загнезди в съзнанието ми, и сериозно ме притеснява, че от тук нататък може и съвсем да няма къде да спим - все пак тук в нашият път се вливаха и Камино дел Норте, и мистичното Камино Верде, и най-популярното Камино Франсез - щеше да е лудница! Решавам да запазя всички останали нощувки предварително - нещо, което всъщност може и да не беше нужно за последните отсечки, тъй като там щяхме да видим, че албергета са под път и над път - на всяка крачка и по няколко във всяко село...!

Но обратно в Луго изборът ми е между малкото евтини варианти, които виждам в booking и така, първата ни спирка се оказа едно Алберге малко преди Ферейра - за 28€ общо получаваме самостоятелна стая на първия етаж, и то защото май не бяха отразили резервацията в Буукинг и просто не ни очакваха – а беше пълно. Кой съм аз че да протестирам! 

Ще си призная, че през почивният ни ден, по време на разходката ни по стените, на места виждах зелената природа, която се разстилаше на вид безкрайно отвъд пределите на града, и тя сякаш ме зовеше. На косъм бях да хвърля всичко и да си тръгна към дърветата - за какво ни беше да спираме сред тези камънаци? Затова, когато рано сутринта потегляме и срещам слънцето с големият град, оставащ зад гърба ми, на лицето ми грее усмивка - бях си където трябва!

Ден 12: Ферейра-Мелиде

Тук вече местата за почивка и зареждане на тялото с кафе осезаемо започват да се увеличават. На първото такова – алберге с ресторант и бар - опитвам "карахийо" - местният вариант на ирландско кафе, където към кафето ми дават малка каничка с уиски (имах избор между това и ром), където плуват няколко кафени зърна, а барманът няколко пъти гори алкохолните пари над каничката - не съм по твърдият алкохол, особено на закуска, но това не е лошо! През този ден опитвам за първи път и "калимочо". Аз не пия газирани безалкохолни напитки и намирам за ужасяваща идеята да си смесваш алкохола с разредители; но това с калимочото - 50/50 кока кола с червено вино, и много лед - беше любов от пръв вкус. Нямаше нужда да опитвам повече неща - навсякъде поръчвах калимочота, сладко, освежаващо, утоляващо жаждата, енергийно и алкохолизиращо - няма как да е по-добро! Пийвах си и тайно се присмивах на всички будали, които пият разни там чисти лимонади и чайове (нищо лично!).

В Мелиде ни чакаше отново автентична, къща - този път от градски тип. Толкова автентична, че не я бяха пипали изобщо в последните десетилетия! Дават ни "ВИП"-стаята с две легла и прозорец към булеварда, където дори в малките часове на деня големи камиони форсират здраво двигателите си, разделяйки ме периодично от сладкият ми сън. Стаята не се заключва и жената, която ни настани влиза като у тях си (сигурно, защото е така!) да взима разни завивки от гардероба, без да чука или предупреждава. Същото прави и Гери с всички съседи, на които се намъкна в стаите уж докато търси тоалетната. Банята е една за всички, и когато вечерта влизам под душа, мълчаливо проклех голямата си уста: на идване към Мелиде споделих колко съм изненадан, че за цялото това време, независимо в какви невъобразими дупки отсядахме, винаги имахме гореща вода. И ето - днес за първи път нямаше... Подмих се на две-на три и приех съдбата си виновно.

За вечеря през този ден водя Герито на ресторант за октопод - един от задължителните галисийски специалитети, които трябваше да опитаме и то силно препоръчително – именно в Мелиде. Уви, след като чакаме близо час за кухнята да отвори, ни съобщават, че октопод няма, но можело бебета-калмари да ни направят (което е дори по-скъпо). Съгласих се, какво да правим, поръчвам и порция печени зелени пиперки, поръсени с големи зърна сол - доста вкусно! 

Докато хапвахме Герито мълчи или си гледа телефона. Казвам й нещо, тя отговаря отнесено, и тогава ми хрумва да проверя дали ме слуша изобщо – питам я какво съм казал току-що и... о не - вади няколко несвързани думи от кратката си памет, но очевидно не ми беше обърнала внимание! Това се случваше непрекъснато през пътуването - питаше ме за неща, които вече й бях обяснил. Когато поставям въпроса ребром отвръща, че съм говорил твърде много и монотонно. Такааа ли? В смисъл – сигирно е така (справка: този текст:). Тя пък нищо не казва ако я оставиш, затова приемам критиката и решавам да не я притеснявам с говора си, а само да отговарям когато тя започне разговор, да видим дали ще е по-добре!

Прекарахме следващите два дни в пълно мълчание.

Ден 13: Мелиде-А Салседа 

Пътуването в мълчание може би дойде в точният момент - след като се повъртях около бавно пристъпящата си спътница и разбрах, че няма намерение да каже нищо - отпускам спирачките и политам напред! Пътят - дълъг и предимно равен, така че мога да се радвам с пълно сърце на тунела от дървета, алеите и мостчетата, над които преминавам... Усетих се, че наистина ми идва да коментирам всичко, което ми направи впечатление - така километрите се топяха неусетно, а и научавах по късчица нещо ново за затвореното момиче до мен. Но щом това отпадна от дневният ред, вече мога да се отдам на размисли, или просто да не мисля за нищо и да си вървя. Това и правя.

Днес най-накрая намираме заветното ястие - "пулпо да фейра" - октопод върху дървена чиния, която да му попива мазнината. Към него поръчвам и салата - зеленчуците сериозно ми липсват, а тази обещаваше доста, пък и за 4.50 сигурно щеше да е гигантска... Ха-ха - 5 листа маруля и 2 резена домат разрязани на половина - колкото да се каже, че има. Как не ги беше срам тези хора да сервират това - не знам. Опитва и бяло вино от местния сорт Албариньо - не е нещо, за което да умреш, но е различно и любопитно. Продължих да си го поръчвам и на други места. 

Вечерта стъпка по стъпка се озоваваме в невзрачното хотелче, което бях запазил. Скъпа хотелска стая значеше, че ще е скучно и вероятно пълно с ужаси, но нямаше алтернативи в района при резервирането онлайн. По някаква причина плащането ми през Буукинг не мина, и жената собственик ми прати съобщение по Уатсап да ме информира, с лаконичното "картата не мина" - на испански. Обяснявам, че е някаква грешка и понеже съм на 10 минути пеша - след малко ще платя лично в брой или с карта. Но тя не беше разбрала нищо, защото когато й звъня след малко ме посреща със сърдито "картата ви не мина". Впрягам целият си запас от испански да обясня че съм на мястото и ще платя, а тя взе че ме разбра. Когато получи парите омекна, а аз съжалих, че не се възползвах от ситуацията, за да остана на друго място: чакаше ни малка стаичка с две легла и тясна баня. Дренажа на климатика явно се беше запушил, защото периодично през решетките му започва да пикае вода - пада върху пода с шумно дрънчене – жертвах една хавлия, за да омекоти удара и да попива. Без климатик пък става сауна, а Герито е от тези върли противници, които вярват, че ако духа климатик, дори и такъв малък и жалък - разболяването ти е гарантирано - така че го спря. Но пък в средата на нощта, докато лежах гол и облян в пот върху леглото си, тя се събуди и реши да го включи, така че ледено студен вятър да ме удари болезнено в мокрото тяло и събуди - просто страхотно...! 

Ден 14: А Салседа-САНТИЯГО ДЕ КОМПОСТЕЛА 

На сутринта двамата единодушно решаваме (по време на кратко нарушаване на мълчанието), че това е втората ни най-лоша вечер след онази студената, без одеялата. По стара традиция се случваше точно когато ни чакат 30+ километра за извървяване. Но този път е различно - чакат ни ПОСЛЕДНИТЕ 30+ км. Резервирал съм автентична къща с вана (каквато в крайна сметка нямаше...) малко извън идеалният център, на двойна цена спрямо най-високата ни цена до момента (но дори така - ниска за града!) – леглата ни са сигурни. Можем да се бавим, т.е. дори скоростта ни на пълзене днес е приемлива. Не бързаме за никъде - няма на къде повече. 

На една от кафе спирките за почивка виждам русо момиче да си изпуска някакъв лист хартия точно когато се приближавам да си взема печат, светкавично се навеждам да й го подам, а тя започва да ми се извинява. "Не мога да ви простя за това неудобство госпожице" - шегувам се аз и се заговоряме. Оказа се германка, но не коя да е - беше Момичето със Зеленото Яке! На доста от хората, с които се разминавахме често, но не бяхме разговаряли, давах прякори – и тя е една от тях! Виждал съм я на няколко пъти, например при настаняването ни в Луго, когато се чудех дали ще ни вземат, а тя си обикаляше засмяно - и я мразех тогава!

Разбирайки че е германка, нашата съдба вече ми беше ясна - нямаше да се харесаме, но въпреки това я каня на масата ни, пием кафе и заедно продължаваме до следващото село, където тя и доста други бяха решили да прекарат последната си нощ, за да могат на следващият ден рано сутринта да извървят последните десетина километра и директно да отидат за сертификата си на пилигрими. Естествено, бях прав и се оказа странна птица за която ще трябва да напиша още един разказ, ако тръгна да я описвам. Обядваме в нейното село и се разделяме по живо - по здраво, а ние с Гери продължаваме за последните си 15 километра...! 

Обядът ми включваше две бири и гигантско калимочо, така че се чувствам странно. Но в същото време ми се струва, че твърде много вървим, а краят не се вижда... Германката (Аника - като приятелката на Пипи Дългото Чорапче) ми показа на картата, че една отбивка от главният път води до известната статуя на двамата пилигрими, виждащи Катедралата на Сантиаго в далечината, и ние минаваме от там за снимки - нищо че това значеше поне още половин час под огненото слънце. Както казах - бърза работа нямахме.

От там вече навлизаме в територията на града. Сантиаго де Компостела - град в който вече съм бил, и който в същото време виждах за пръв път. Далечна мечта, която увяхва, веднъж озовала се в ръката ти. Целта на пътуването, която се оказа не цел, а спирка. 

Ето че се бяхме озовали тук. Знам че минаха седмици, но го усещам като щракване с пръсти. Беше ли достатъчно? Навярно не, а може би да, поне за сега. Към края, все по-често започвах да си задавам въпроса - какъв следва след Камино? Знам че за много хора това е преживяване, което променя живота. Но аз си харесвам моят и не усещам нужда от промяна - иначе не бих чакал да извървя няколко стотин километра, за да се сетя че нещо не е наред... И все пак - знае ли човек? Не пречи да проверя:)

Гери се счупва отново - този път стъпалото й се повреди. Ако беше лека кола – да съм я дал за вторични суровини до сега, хаха:) Тактично заобикалям катедралата и като насън се озоваваме в „луксозната“ стая, която щеше да е наша собственост за следващите един ден и 2 нощи. Ако имаше вана - можеше да я нарека луксозна, но снимките на половината рода на собственика по стените и килимите в коридора, за мен не могат да се сравняват с киснене в гореща вода. Или поне едно кафе сутрин! Е, здраве да е. Размазваме се на леглото и вглеждайки се в малкият телевизор в мен се роди една идея:

- Геро, искаш ли да гледаме "The Way"? 

От няколко места бяхме чули за този филм от 2010-та - беше послужил за вдъхновение на кажи-речи всички американци, които срещнахме, и като по знак на Съдбата го намирам в Ютюб - с недобро качество и много слаб звук, но става за гледане! Дори е забавно да сравняваме цените и преживяването като цяло днес и преди 15 години (подсказка: доста се различават). Иначе около 50% от филма са правдоподобни, а останалите - фантазии на режисьора и сценаристите! Все пак - хубав завършек на пътуването...

Но то не завърши тук - все още предстоеше заключителната част!

Ден 15: Катедралата 

Спахме до късно, ако зависеше от мен - щеше да е дори до по-късно. Аз съм бил вече пред и в тази катедрала - долетях от Мадрид с полет на Райънеър за 15€ преди някъде 7 години (леле, как лети времето!). Нямаше я тръпката от виждането на нещо ново. Но тук с ръка на сърцето признавам, че грешах - аз бях новото. Очите с които я гледах, и сърцето, с което я приемах бяха нови... Само че първо трябваше да я намерим! 

Преминаваме през стените на старият град и започваме да обикаляме сивият предиобеден Сантияго, любувайки се на чудесата му почти без да мигаме или затваряме усти. Знам че уж съм бил тук, но спомените ми са съвсем избледнели - което е чудесно - сега преоткривам всичко наново! Църква, университет, площад с бюст на някой, който прилича на Сервантес - О, ами че това е самият той! Но никаква катедрала. Колко трудно трябва да е да намериш огромна катедрала в сърцето на малък град?! Повече, от колкото си мислех! Толкова повече, че накрая се предавам и проверявам на картата - ама че работа, били сме доста близко...!

Гери държеше да почерпи бира, а тези малки чинийки дойдоха като бонус от заведението - не знам дали от добрина, или бяха включени в цената, но не се оплаквам!

И ето ни на площада. Веднага срещаме кого? Естествено че Бека. И американската група възрастни мъже, за която не казах нищо. Появяват се и двойка възрастни испанци, които ни поздравяват на английски сякаш сме стари приятели - наистина, всеки ден те се появяваха от някъде и изчезваха, вероятно ние за тях сме се държали по същият начин. Топлото "буен Камино!" най-накрая се разтопи и от него израснаха цветовете на букет от думи! Бека обясни, че в 18:30 се събирам за обща снимка - всички непознати, които се засичаха случайно по Пътя и днес бяха наоколо. 

След това се заемаме със Снимките - поне час за различни композиции, видеа и т.н. Герито е от поколението на безбройните вертикални снимки - те не разбират, че всичко, което се опитват да запечатат в стотици мегабайти пози и видео, може да се събере на една едничка снимка, направена от непознат, неперфектна, но заредена със спомена, заради който е създадена. Може би след следващото Камино ще стигне до този извод - има потенциал това девойче, макар и малък (да не се възгордява:Р). 

Знам че след Камино традицията повелява да се продължи до брега на океана и символично да се изгори някоя дреха - що за глупост...! Аз изпрах моите. Това ми беше ритуала - красив и смислен. Връщам прането вкъщи, бърза дрямка и ето ни обратно на площада. Междувременно е изгряло слънце, и всичко е като преобразено - всички снимки сега биха станали по-добри, но... Няма време - един от американците е платил 500€, за да участва в церемонията по люлеенето на кандилото с тамяна, в края на католическата меса, която се отслужва всеки ден за пилигримите. Опашката за влизане в катедралата се вие през няколко улици, но нас ни викат отпред, и влизаме преди всички като специални гости на човека с парите - върховният съвременен идол, пред който дори Църквата свежда глава! 

Благодарение на това се уреждане с места на първият ред за церемонията. Аз отказвам да седна на пейките - може би след 20-30 години, но днес избирам да седя прав до една от колоните. Търпеливо изслушвам цялата едночасова проповед на испански, ту мъчейки се да разбера какво казва попа, ту зарейвайки поглед в пищната декорация, ту отлитайки някъде далеч в мислите си... Накрая ставам свидетел и на церемонията, в която люлеят огромно кандило с тамян из цялата църква - наистина впечатляващо! Следва редене по опашки за прегръдка на статуята на Св. Джеймс, Сантяго или Яков Стари, нещо абсолютно нехигиенично, предвид хилядите ръце, които го пипат дневно, но и аз си минавам от реда. Дори да не съм особено религиозен, макар да виждам много добре какво представлява църквата като институция – не мога да я съдя честно без да я познавам, и не мога да я познавам пълно, ако не прегърна старата дървена фигура. Е, малко по-сложно е от това, но... да:)

Голямото кандило, както го наричам, в спокойно положение.

Бека спомена нещо за обща вечеря, но ние сме над 20 души – нямаше къде да ни съберат, а и вероятно нямаше да се получи добре, така че с облекчение виждам, че никой от нашите хора не е останал накрая. Може би това е и най-красивият начин да се разделим - така, както се срещнахме: внезапно и необратимо.

...

С това този пътепис завършва. Съжалявам, че нямаше по-пикантни, драматични, комични или невероятни истории, но това е, което Пътят избра да ми покаже този път. Или това, което избрах да видя сега? На следващият ден изпратих Герито на жп-гарата и останах сам; помотах се безцелно и привечер напуснах Сантияго с автобусът за Порто, от където продължих със самолет за Лисабон. 

След известно колебание и малко тъга прибирам мидата си на сигурно - формалната част на Ел Камино вече е завършила.

Автогарата на Сантиаго де Компостела.

Каедралта доминира силуета на града - тук гледана от парк в близост.

В Лисабон гостувах на приятелка от Полша, която ме хвана за краката и преобърна на 180° - и през трите ми дни там си лягах по светло, ставах в късния следобед, спах по къщите на непознати, обиколих двуцифрено число барове и бях на два концерта - три, ако броим Pride парадът, който организираха по улиците; запознах се със страхотни хора и в един момент не бях сигурен дали не халюцинирам на някоя скала по Пътя, или Пътят е халюцинация на сегашното ми парти-аз:) Нито едно от двете. И двете едновременно. Лесно е да философстваш, особено след няколко шота текила.