Пролет на острова на пролетта

Предварително си бяхме определили почивните дни около 24-ти май, като ги съчетаем с няколко дни отпуска, да направим екскурзия някъде във или близо до Европа. Допълнителен стимул да определим точно този период беше лудницата и откровената селяния около абитуриентските балове, които с всяка изминала година се превръщат във все по-големи помпозни тържества, придружени с фойерверки, крясъци, свръхинтелигентна музика и дълбоките познания по математика на зрелостниците, стигащи до числото 12.

В края на миналата година бяха пуснали билети за по около 300 лева от Истанбул Сабиха до Баку с Аzal с ръчен и личен багаж. Бях направил план с няколко дни престой в Истанбул на отиване или на връщане и пет нощувки в Баку. Да, ама през целия период, в който проверявах билетите не паднаха под 300 евро с Azal или Turkish, а с Pegasus и Ezajet също не станаха много изгодни, още повече, че часовете бяха изключително неудобни и не включваха никакъв багаж.

И така вместо на изток се насочихме на запад и взехме билети до остров Мадейра на отиване през Шарлероа и престой от 5 часа там, а на връщане през Лисабон и Барселона. Имаше известен риск, защото всички билети бяха еднопосочни, закупени директно от авиокомпаниите, което означаваше, че при анулиране или преместване на часа на някой от полетите увисвахме със следващите, а това беше времето на започване на конфликта в Иран, затварянето на Ормузкия проток и постоянно се тръбеше, че ще има недостиг на авиационно гориво. Въпреки това всичко с полетите мина по мед и масло. Общо за всички полети заплатихме по 220 евро на човек.

На 24.05 излетяхме от летище София в добро здраве и още по-добро настроение за Шарлероа. Полетът от 2.30 часа мина прекрасно и следобеда кацнахме на летището, където имахме пет часа престой. Пътувахме само с раници, така че не ни се е налагало да чакаме за взимане на багаж, а направо излязохме от летището с намерение за кратка разходка в околността. То там няма наблизо особено какво да се прави, но пък има голяма зона за храна. Тъй като не бяхме особено гладни, защото ни държеше обяда в бизнес салона в София седнахме в едно заведение на шарена сянка да изпием по един автентичен наливен Jipiler.

После отново се разходихме, след което седнахме да хапнем по едни белгийски пържени картофки със сосове, от които откровено казано останах разочарован. И така лека-полека дойде времето за втория от общо петте полета Шарлероа – Фуншал.

В столицата на остров Мадейра кацнахме около 23.00 часа и се оказа, че няма много опции за придвижване от летище Кристияно Роналдо до центъра на града. Пробвахме през Bolt, но явно по това време няма много коли на разположение. В последствие споделихме с едно друго окъсняло като нас семейство едно такси, за което заплатихме по 20 евро. Настанихме се в апартамента, за който предварително получихме кодове за отваряне на вратите и веднага легнахме да спим, тъй като бяхме доста изморени от дългия ден. Апартаментът се оказа прекрасен с една спалня и голяма всекидневна с висока и ниска мебел и кухненска част, много добре обзаведен, оборудван с всичко необходимо и изключително чист. За него заплатихме 650 евро за 5 нощувки – малко повече, от това, което обикновено плащаме за настаняване. Локацията беше в една странична тиха уличка на 50 метра от централната част.

На сутринта като станахме първо отидохме до пазара Mercado dos Lavradores, в който са разположени много сергии с много красиво подредени екзотични плодове, но със силно завишени цени. В голямата сграда на пазара на приземния етаж пък е сектора за рибата и морските продукти. Въпреки, че беше на затваряне успяхме да купим от там две парчета прясна риба тон и дълго филе от традиционната за острова риба Espada или черна риба сабя. Тази риба стана любимото ни ястие за дните прекарани на острова. Филето е бяло пухкаво месо, което местните го приготвят по различни начини, най –известния от които с банан. Съпругата го правеше на тиган с царевично брашно, от което да си оближеш пръстите. Особено подходящо е да се сервира с бутилка Верде или Бланко, в краен случай Розе. А пък на острова вино да искаш…В Pingo Doce има дълги рафтове със стотици вида вина, като не останахме разочаровани от нито едно от пробваните от нас. Също така и традиционната бира Coral не беше лоша, с изключение на това, че се продаваше в нетрадиционни бутилки от по 200 или 250 мл. или пък от 1 литър. Първите приличаха по-скоро на ампули и аз много се притеснявах да не глътна някоя.

След като доволно напазарувахме оставихме продуктите в апартамента и се отправихме към хълма Монте и Тропическата градина. До там стигнахме с Болт за почти никаква сума. По спомен билетите за Тропическата градина струваха около 20 евро на човек. Самата градина е доста голяма с колекции от ендемични за Мадейра растителни видове и много тропически растения от цял свят. Отделно има и няколко музеи на португалско и африканско изкуство. Също така има и азиатски кът с традиционните за Далечния изток мостове, фенери, пагоди и езера с плуващи в тях оранжеви риби. Най-много ми харесаха колекциите от орхидеи, кактуси и папрати, както и прекрасно ухаещите жасмини. На няколко места имаше малки водопади и каскади и едно езеро с розови фламингота. Цялата градина се обхожда спокойно за около 2-3 часа, като включвам спирането за почивки и снимки на страхотните гледки към океана от върха на хълма.

От там се върнахме в града с една „копърка“, който ни обра заедно с още едно семейство от автобусната спирка. Има и възможност за слизане от хълма с техните традиционни шейни на колела, които умело се управляват от островитяни, облечени в техни традиционни дрехи. В интернет има много клипове на такива спускания.

След кратка почивка вечерта излязохме на разходка по крайбрежната улица, която се превърна на традиционна за нас. Там е много приятно по залез слънце, когато има много хора практикуващи своите хобита, дали ловене на риба, дали някакъв вид спорт, а на едно заградено място с изградени трибуни от седалки на 3-4 етажа беше школата по танци. Следва вечеря в някое от многобройните заведения в центъра и няколко от любимите „коралчета“ в апартамента.

На следващия ден бяхме запланували да направим разходка по една красива левада малко по-далече от Фуншал, но нещо се замотахме и стана почти обяд и се отказахме. Затова пък с автобус се отправихме към Levada los Piornais, която е близо до града от към курортната/хотелската част и има автобусна спирка точно до нея. Левадите на остров Мадейра представляват пътеки отстрани, на които има канали с вода, които се използват за напояване на земеделските земи. В миналото са се използвали точно за това, докато в наши дни са станали и туристически маршрути. Даже, за да минаваш по част от тях, следва да заплатиш малка такса онлайн посредством QR код. В случай, че си я спестиш и рейнджърите те хванат ще отнесеш голяма глоба.

Та въпросната левада се вие по билото на хълм, по който са накацали вили и бананови плантации с гледка към океана и круизните кораби. Водата от левадата все още се използва за напояване именно на тези бананови плантации, към които природата се беше оказала доста щедра. Сноповете банани висяха почти до земята, а час от тях бяха вързани в платнени торби да не паднат преди беритбата. Разходката по левадата ни отне около час и половина и още половин час докато се върнем в центъра на града отново с автобуса. Не беше нещо впечатляващо но гледките си струваха.

Вечерта бяхме планирали да посетим един стар квартал с хубави изрисувани врати. Не знам защо, но където и да отида най-много ми харесват старите квартали, да се потопя в атмосферата от преди векове и да се разхождам по същите уличките, по които са се движили тогавашните отрудени хора. В наши дни под всяка стара сграда с красиво изрисувана врата има ресторант или магазин. Между другото цените там с нищо не превишават цените в подобни места в някой средностатистически български град, да не говорим за централните части на София. Все пак, както казва една телевизионно профсъюзна звезда със смесен произход в България една празна чиния в заведение започва от 7-8 евро. Да му е сладко…. На Мадейра, в континентална Португалия, Италия или Испания хората пасат боб и ядат доматите с колците, т.е. работят на загуба, само за чест и слава и не слагат нищо в страни за черни дни.

Следващия ден го бяхме определили за дълга разходка до селцето Сантана и Levada do CaldeiraoVerde PR9. Хванахме автобус от центъра на Фуншал за Сантана. Пътят не е много като километри но отнеме 2 часа, защото минава през средната планинска част на острова и  пътя така вие, че на моменти виждах задния номер на автобуса без огледало. По пътя спира на места, трудно можещи да се определят като спирки, но слизаха и се качваха хора, предимно възрастни жени. На моменти се откриваше океана и гледките бяха страхотни. През останалото време пътят криволичеше през вековни гъсти широколистни гори. В Сантана близо до спирката има стоянка за таксита. Там взехме едно и срещу 10 евро ни закара до началото на левадата, която се намира на 4-5 км. от самото село в нещо като малък парк. Трудно вамерихме накъде да поемем, но след като видяхме табелата с указанията и QR кода за плащане разбрахме, че сме на прав път. Самата левада прекосява живописна местност и стига до хижа със заведение в нея и point view  с прекрасна гледка. В двора на хижата имаше езеро с патици в него.

Там обядвахме, отпочинахме, полюбувахме се на гледката и природата и решихме да поемем към селото по пряк път по указания на google. Тук направихме груба грешка. Трябваше да се върнем по левадата и от там да си поръчаме Bolt до селото, защото въпросния път, по който поехме на места беше с някакъв луд наклон надолу. Тези 2-3 километра ми се сториха 20, а мускулите в бедрата и прасците ме боляха няколко дни след това. Същото се отнасяше и за сухожилията в коляното. Вярно е, че е по-трудно да се изкачваш, но слизането по голям наклон не е никак лесно, защото постоянно се спираш да не тръгнеш надолу и дето се вика пътя от 30 минути да се превърне в 10 в случай, че се спънеш.

Пристигнахме порядъчно изморени и с треперещи крака в селото и се насочихме към Тематичния парк с малките къщички. Билети се купуват от касите на входа. Могат да се купят билети за обиколка само на външните обекти или да вземеш билет и за мултимедийните павилиони, симулаторите и разходка с лодка в малкото езеро в началото на парка. Ние избрахме първото, защото освен, че бяхме изморени и времето напредваше. Не съжалихме, защото споменатите атракциони не представляват нещо впечатляващо, а и външната обиколка ни даваше достъп до къщичките, заради които бяхме дошли в селото. В началото на парка има две съвсем малки къщички, в едната от които влязох за снимки, но внимавах да се не изправя докрай, за да не тръгна с нея на раменете. След това имаше 4-5 малко по-големи къщи, също толкова колоритни, в които се представяха традиционни за острова занаяти.

След като разгледахме и останалата открита част на парка се насочихме към центъра на селото, където имаше подобни къщички, направени с търговска цел, пред които се снимаха придошлите туристи. След това си намерихме спирката за автобуса за Фуншал, което не беше много лека задача, защото на идване спираше на една спирка, а на връщане на друга. Спирката се оказа точно пред едно заведение, в което се подкрепихме с по едно кафе и по една торта.

Във Фуншал пристигнахме в късния следобед. Починахме за кратко, след което направихме традиционната разходка по крайбрежната улица и централните такива, като на една импровизирана сцена гледахме автентични местни танци от мисля, че самодеен състав с 1/10 от трудността на което и да е наше хоро, различно от правото. Вечеряхме в апартамента, вкусно приготвено филе от черна риба сабя със зелена салата и бутилка бяло вино, а за десерт няколко ампули Корал.

Последният ден си го бяхме оставили за самия Фуншал. Сутринта направихме една безцелна разходка по тесните улички на града, като посетихме 2 църкви. После отидохме до катедралата Се – най-голямата в града, която е сравнително богато украсена.

После отидохме до Кристияно Роналдо център – така го кръстих аз. Представлява голям магазин с хотелска част над него с изглед към яхтеното пристанище и океана. На площадчето пред него е бронзовата статуя на футболиста, пред която се снимат хората. Ръцете и една друга част от статуята са доста изтъркани или, ако предпочитате загладени. Аз също се снимах, но не съм пипал никъде.

От другата страна на пътя пък се намира родната къща на Роналдо с едни високи дувари около нея. После обядвахме от техните традиционни сандвичи, в едно заведение точно в централната част на града с голям наплив от хора и много се чакаше. Не останах доволен от телешкото кюфте вътре. Трябваше да си вземе със салам подобен на чоризото, но ме отблъсна голямото количество червен пипер. Вечерта се разходихме до форта в края на крайбрежната, където има уникално красиво дърво и ресторант с хубава гледка.

Преди това пошляпахме в Атлантика в един каменист залив на четири крака, защото камъните много ми убиваха на табаните. Направихме последна вечеря в заведение на малка уличка с вкусна морска храна. Аз хапнах порция солена риба треска с гарнитура, а половинката филе от черна риба сабя със сос от авокадо и банан, гарнирани с изстудена бутилка Верде. Прибрахме се по-рано, като за последен път се полюбувахме на площада, където продължаваше да се празнува фестивала на цветята, защото трябваше да станем рано и да си хванем полета до Лисабон.

Ето и малко цени от менютата на някои от ресторантите:

И малко снимки от прекрасните украси на фестивала на цветята:

На сутринта пихме за бързо кафе и напуснахме прекрасния апартамент. Хванахме предварително поръчаното, поради ранния час, такси за летището и се сбогувахме с чудесния остров. Кацнахме благополучно в Лисабон и на летището си оставихме багажа в багажно отделение срещу скромна сума в евро. Клетките са няколко размера и препоръчвам да помолите някой, който си е отворил клетка да ви пусне да пробвате дали ви се побира багажа в съответния размер. Ние взехме размер М, който се оказа доста голям за две раници. Вътре се побираше среден и малък куфар – изпробвано от един човек, който ни помоли да пробва размера. На връщане пък позволихме същото процедура на едно момиче с голяма раница.   

В самия Лисабон прекарахме целия ден. От летището си купихме по една еднодневна карта за всичкия транспорт в града за по 7,50 евра. С нея си хванахме метрото до центъра и вечерта на обратно. Първо се повозихме доволно на трамвая № 28 от квартал Шиадо до квартал Алфама. На две места слязохме за снимки на площадки с гледки. Все пак Лисабон е много хълмист и се откриват доста такива възможности. После се спуснахме до центъра, където има хубава улица с много ресторанти и магазини на нея, стигаща до арката Руа Аугуста, построена в чест на възстановяването на града след голямото земетресение през 18 век. След арката се намира Площада на търговията, обкръжен от три страни с красиви жълти сгради и океана от четвъртата страна. В центъра е разположена статуята на крал Жозе I. На самият площад е голям горопек и не се застояхме много на него. Само направихме няколко снимки на надписа. До океана се слиза по едни стълби, където доволно си разхладихме краката в океанската вода, защото вече беше станало много топло. Даже изгорях на ръкави като социалистически ударник тракторист. А на Мадейра през цялото време температурата беше между 18 и 24 градуса.

После се разходихме до дока за круизните кораби, ей така за убиване на време и седнахме да хапнем по една пържола в едно заведение, което си бяхме заплюли преди това. Изпихме и по две наливни испански бири и стана време да ди ходим до летището. Преди това, обаче се разходихме до розовата улица, която се оказа пълно разочарование с розово боядисан асфалт и долнопробни заведения. През цялото време на кънки сновеше един травестит. Да ви кажа честно не искам да замръквам там. Имах чувството, че само от въздуха можеш да хванеш някоя инфекция.

Следва късен полет до Барселона, няколко часа в хоризонтално положение на Ел Прат, закуска с кафе в едно от многото заведения там и ранен полет до София.