ЮЖНА ИСПАНИЯ

Имах щастието и късмета моето второ посещение в слънчева Испания, да бъде точно в южната й част. Ах, Андалусия! Красота и романтика!

Неслучайно решихме да пътуваме точно през пролетта. Сезон, в който природата се преражда и все още може да се диша и обикаля без затруднения през деня. Сезон, в който испанците се отърсват от меката зима и се отдават все по – страстно на най – различни фиести и празници, преди още лятното жарко слънце да ги накара да се оттеглят във все по – дълги и разточителни сиести.

Предчувствието ми бе хубаво, но за да не изпитвам съмнения получих и малък знак от съдбата скрит в съвсем случайно чута песен по радиото, броени дни преди самото отпътуване.

Delpadre - Портокал

“...Искам да съм портокал

Там в Андалусия

Лято в себе си събрал

Тебе да съблазня

Искам да съм портокал,

В твоята сангрия

Оранжев, сладък и узрял

В устата ти да се стопя ……”

Пътуването ни започна от Валенсия, където и завършва повече от благополучно. Успяхме да грабнем максимално много от това, за което бяхме отишли. Една седмица, 1600 километра, китари, музика, танци, корида, сангрия, паеля, хеладо, палми, замъци, катедрали, малко сън, много емоции, малко дъжд, много слънце и още повече усмивки J.

След като успяхме да се доберем до предварително букантата ни кола под наем, която ъпгрейднахме от Рено на Сеат, от бензин на дизел и бяхме осведомени за още дължими от нас немалко допълнителни такси, без да се вкисваме и без да губим излишно време се отправихме на път. Друг въпрос бе колко време ни отне докато я вземем. Протоколи, забележки, снимки и т.н., както се предполагаше, че трябваше да я върнем. Но уви. Наложи се на добра воля да я предадем пускайки ключовете и документите в една специално обозначена кутия, защото офиса на компанията не работеше. Добре, че не решиха да ни чарджнат с някакви допълнителни глупости от депозита, който бяха блокирали по кредитната карта, че малко трудно щяхме да установим кой е прав и кой е крив.

След като настроихме навигацията си пътят ни продължи с музикално - радио изследване на страната. Паралелно с това стартирахме и етимологичен ресърч на испанския език, който никой от нашата малка компания на владееше, за сметка на други езици като Френски, Италиански, Немски, Турски и Английски разбира се. Успяхме да стигнем до умопомрачителното заключение, че испанския е лесен за учене език от групата на романските, още повече ако знаеш Италиански и Френски.

Доверявайки си на автора на „Яж моли се и обичай” – Елизабет Гилбърт ще ви цитирам цитат от нейната книга:

„Европа някога е била свърталище на безброй произлезли от латинския диалекти, които постепенно, с течение на векове, са се превърнали в няколко отделни езика — френски, португалски, испански, италиански. Във Франция, Португалия и Испания еволюцията е била органична: диалектът на най-важния град постепенно е признат за език на целия регион. Следователно онова, което днес наричаме френски език, всъщност е разновидност на средновековен парижки. Португалският всъщност е лисабонски. Испанският основно е мадридски. Това били капиталистически победи — най-силният град накрая определял езика на цялата страна.”

За себе си стигнах и до друго заключение, вдъхновена от думите на Нелсън Мандела:

„Ако говориш на един човек на език, който той разбира, посланието достига до ума му. Ако му говориш на неговия собствен език, посланието достига до сърцето му.”

Трябва да науча испански. Защо пък не ?!? Още повече, след като затвърдих за пореден път небезизвестния факт, че испанците не са на „ти” с английския. Това би била една много хубава инвестиция както за мен, така и за предстоящото ми в неизвестното бъдеще странстване из Латинска Америка.

Аз съм от пътешествениците, които обичат да се докосват не само до местата и културата, но и до душата и сърцата на хората. Испанците определено са топли, приветливи, дружелюбни и сърцати хора. Хора от които може да научиш някои от тайните на простия, безгрижен, но щастлив живот.

Маршрута ни бе предварително определен: Валенсия – Кордоба – Севиля – Ронда – Малага – Гранада – Валенсия. Пейзажите по пътя ни се сменяха като декорите на богата и красива сцена. Веднъж се радвахме на тучни зелени поляни, после на красиви хълмове окичени с портокалови дръвчета, маслини и лозя. Лунни пейзажи, пещери, мостове, китни селца с крепости и катедрали, язовири, езера, пленяващо синьо море, разнообразна флора и фауна – пъстра като националните им дрехи. Жалко, че постоянно препускахме и бързахме за да стигнем от едно място на друго и не ни остана време да снимаме тези красоти, с които се сблъсквахме по пътя. Единствено си позволявахме някоя друга кафе пауза и неизменното WC посещение. Вижте с какво ме приветства първото ми освежаващо посещение на едно такова място и то тъкмо, когато бях забравила за България и вече я чувствах много далеч:

…. „обичам те Симеон” … Симеоне, Сиомене изгорял си моето момче, признай си, че я обичаш повече от неделния мач и бирата с приятели и да се свършва тази работа.

ДЕН ПЪРВИ – КОРДОБА

След 5/6 часово пътуване и изминати 550 км. стигнахме до първата ни заветна цел - Кордоба. Сега оставаше да успеем да се придвижим до хостела ни, който се намираше на 300 метра от Мескита. Задачата ни се оказа доста трудна предвид кошмарния лабиринт от тесни еднопосочни улици. Предварително психологически се бяхме подготвили за проблемното и скъпо паркиране в Испания и нищо не можеше да ни уплаши. Знаехме, че 90 % процента от местата за настаняване не предлагат паркинг, и че трябва да разчитаме на себе си и на платени такива.

След известно безрезултатно шофиране из района на централната градска част, решихме просто да паркираме на първото удобно място и да се придвижим пеша. Речено, сторено! Нищо, че повървяхме поне километър до хостела, но пък какъв километър. Тесни китни улички, красиви дворове, малки кафенета и шарени магазини за сувенири.

Хостела бе ново приключения за компанията ни, понеже за пръв път ни се налагаше да отседнем в такъв тип място за настаняване. Спахме в обща стая с две двуетажни легла и вместо с гардероб с 4 бр. заключващи се шкафчета. Платихме за допълнителната екстра която искахме да ползваме, а именно хавлии за баня. Баня, която се намираше до рецепцията, между два вътрешни двора. Слава Богу имахме поне чаршафи.

Спомням си възмутената физиономия на един Господин вероятно азиатец, който също като нас бе решил, че иска да се изкъпе и да ползва хавлия, но бе неприятно изненадан от факта, че трябва да доплаща за това удоволствие. Е човека не падна по гръб, а попита дали хавлията си остава за него, ха ха… азиатци, какво да ги правиш.

Най – странното, е че точно в този хостел имахме най – богатата закуска през времето ни прекарано из различни хотели в Южна Испания. Нищо, че бяхме смъмрени да измием чиниите и чашите, които бяхме ползвали.

Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно. Мястото беше наистина хубаво. Препоръчвам на всекиго да си задава предизвикателният въпрос:

„Кога последно направи нещо за първи път?”

Винаги има първи път за всяко нещо. Дори и за това да претичаш увита с хавлийка от банята до стаята си, докато други гости в хостела те поздравяват уважително и засмяно, сякаш не си полу-гола в коридора, а си на изискан прием в скъпа бална рокля.

Все пак това беше единствената ни опция за настаняване, защото се оказахме там по времето на доста известен местен фестивал – Patios Festival. Хората откриват за посещения красивите си вътрешни дворове (Патио на испански), които са предварително украсени с най – различни цветя. Из града се носи аромата на жасмин и портокалов цвят, смесен с безброй аромати от много други цветя и растения. Още по - хубавото бе, че фестивала е неизменно съпроводен с танци, музика и фламенко. Този цветен празник продължава около две седмици, като накрая специално жури избира достоен победител.

Безспорно най – красивото и впечатляващо място за мен в Кордоба бе Мескита, което в превод от испански означава Джамия. Толкова пленителна и различна от всичко, което може да бъде видяно в Северна Испания. Още с влизането попадаш в гора от стотици колони и арки от гранит, яспис и мрамор. Нещо като каменен палмов мираж инкорпориран в архитектурата на един религиозен храм. Мескита е изградена като джамия от поредица емири между VIII и X век, когато Кордоба е бил център на западния халифат, което обяснява факта на нейната пищност и красота. За съжаление през 13 век част от нея бива разрушена, за да може да се преустрои в катедрала. Днес някогашната най – голяма джамия в Иберия функционира като катедрала, чиято готическа базилика е разположена в нейния център. Странно архитектурно решение, което значително се извисява над стените на самата джамия. За щастие обаче външните стени са запазени, с което е запазен и едновремешния облик на джамията с нейните порти, на които човек може да се любува от страничните улички.

Не по – малко очарователно е и някогашното минаре и вътрешния двор на Катедралата, осеян с десетки портокалови уханни дръвчета и палми. Счита се, че това е мястото, на което за пръв път в Европа се появили екзотичните за онова време палмови насаждения.

В програмата ни бе включена и разходка по Римския мост, находящ се непосредствено до Мескита и извисяващ се над емблематичната за Испания река Гуадалкивир. Това е четвъртата по големина река в Испания и единствената плавателна и буквално в превод от арабски означава „Голямата река”. С нея предстоеше да се срещнем и в Севиля, от където Христофор Колумб тръгва да търси Индиите и намира Америка. В днешно време река Гуадалкивир е плавателна до Севиля, но в древността кораби са стигали и до Кордоба.

В южния край е разположена кулата Калахора, построена през 12 век от маврите с цел да се защитава Римския мост. Днес кулата функционира като Музей за диалог на културите и съжителството на християни, евреи и мюсюлмани в Кордоба.

Ако ме питате къде е заключена загадъчната интимност и очарование на Кордоба, отговорът ми е: в старият й град и хората. Ще бъдете пленени от смесицата от испанска и мавърсква архитектура и култура. Препоръчвам ви безцелно да се полутате из тесните улички на стария град и да се оставите сам да ви очарова и да ви се разкрие. Да откриете интересни магазинчета, красиви дворове, с не по – малко красиви чешми и зелиши, както и уютни малки заведения, в които може да си отдъхнете.

Други препоръчителни места за посещение са Дворецът Алказар – служил като резиденция на Изабела I на Кастиля и Фердинанд II Арагонски и Медина Азахара, намираща се на 7 км. от града. Не успяхме да ги посетим, но не поради нежелание, а поради липса на достатъчно време и наличието на голяма тълпа от чакащи ред туристи. Все пак ни предстоеше да посетим два от най – впечатляващите дворцови комплекса в Испания, а именно Алхамбра в Гранада и Алкасар в Севиля. Също така може да посетите и еврейската синагога и останките от римски храм и мавзолей, които не са обвързани с входни такси.

(Опашка от туристи пред Алказар – Кордоба)

Още през деня се отдадох на улични фолклорни танци, та какво оставаше за вечерта, която беше повече от забавна и динамична. Имаше опънати шатри и изградени сцени за фламенко фиести буквално на всеки по – широк ъгъл и по голяма пиаца. Музиката и танца буквално бяха завладели града, а с него и доброто настроени бе default . Млади красиви момичета с традиционни национални дрехи и кастанети, танцуващи страстно и в такт, акомпанирани от китари и аплодисменти.

Ясно като бял ден във вече смрачила се Кордоба бе, че ще се отдадем на друг вид испанска атракция: let the party begin, it’s Fiesta time!

Не само, че влязохме в ритъм с местната музика, но успяхме да опитаме и някои от задължителните за дегустация напитки като Риоха, Сангрия, Сервеса (бира - cerveza). Както и един доста популярен коктейл, който се сервира в кана за четирима човека с основан съставка бира и нещо като тоник с при вкус на лимон и неизвестно за мен име. Междувременно ако срещнете някъде надпис „Cervecería” – това е бирария. Когато поръчвате малка бира е достатъчно да кажете „Каня” вместо „Уна сервеса, пор фавор”, и ако не ме лъже паметта „Пинтя” за голяма.

Мога да кажа, че това бе най – колоритната ни и забавна вечер от цялото пътуване. Много по – хубаво и истинско изживяване от клопка за туристи в пещерите Сакраменто/ Гранада.

ВТОРИ И ТРЕТИ ДЕН – СЕВИЛЯ

Този път прехода ни бе по – кратък и не натоварващ. Само 150 километра от Кордоба до столицата и перлата на Андалусия, Севиля. Ще я запомня като един от градовете с най – романтичен облик не само в Испания, но и в цяла Европа.

Ще остане в съзнанието ми и като градът на портокалите, които по време на нашето посещение цъфтяха и щедро изпълваха въздуха с благоуханието си, а плодовете като жълт килим застилаха паркове и градини.

Още една причина да останем доволни от периода на посещението си, което бе в началото на май, малко след априлските празненства и лудите шествия по време на Semana Santa (страстната седмица). Още повече, че Севиля е една от най – горещите точки в Испания и докато в България едва се наслаждавахме на първите топли и слънчеви дни, там се опекохме под знойно слънце и температура от 33 градуса. Не желая дори да си представям какъв мини „ад” е там през лятото, когато температурите не падат под 45 градуса. Предполагам сиестите им са почти целодневни. От ранен обед до пладне.

Ха ха, в съзнанието ми изниква алтернативна картина на каретите локализирани до Жиралда и Алкасар, на които вместо бели коне с буйни и красиви гриви, впрягат камили. Е колко му е да внесат няколко топлолюбиви дву-гърби животинки от Танжер .

Програмата през първия ни ден бе по лежерна. Нямахме достатъчно време за губене по дълги опашки, за вход в различни обекти. Насладихме се на разходка из стария град, в който между впрочем се намираше хотелът ни, и който бе абсурдно да намерим без навигация. Признавам си, че втория ден бяхме задобряли, или имахме луд късмет и успахме съвсем сами без помощни средства да стигнем до него. Е да, имахме страхотен ориентир, а именно Музеят на изящните изкуства, който препоръчвам за посещение. Още повече, че се оказа безплатен за граждани на ЕС.

Хареса ми факта, че от общината се бяха погрижили навсякъде да поставят ориентировъчни табели с посоката на повечето по - големи хотели в стария град, които също спомагаха да се ориентираме в този капан и лабиринт от невъзможни тесни улички, с неправилна форма, изненадващи сокаци, завои и никаква планировка. Съвсем обичайна картина е, както си вървиш по някаква криволичеща уличка, приличаща на коридор, да попаднеш незнайно как на някакъв площад, или на малка катедрала „сгушена” между калкани от къщи и сгради.

Ако щете ми вярвайте, през по – голямата част от времето докато се лутахме из тези сокаци се чудех и маех, местните хора как намират домовете си, къде паркират, как се пренасят и/или изнасят, или най – малкото как си ходят на гости и какви ориентири ползват… ха, ха, въобще според мен е божие наказание да си куриер в този район, или просто е върха на айсберга за доказване на навигационни способности .

Може би ако не се бяхме загубили в стария град нямаше случайно да намерим една от най – оборотните и мръсни „Хеладо” сладкарници, с най – вкусния сладолед ever и една архитектурна футуристична перла на града – Metropol Parasol. Твърди се, че е най – голямата дървена конструкции в света, изградена по дизайн на немския архитект Юрген Майерд, наричана от местните „голямата гъба”. Беше интересно да намеря нещо „най – най”, след мястото за „най – най – най”, ОАЕ .

Друг такъв значително по забележим шедьовър е моста на световно известния испански архитект Калатрава – Alamillo Bridge над река Гуадалкивир. Има профил на кораб порещ вълни, с повдиганата платформа за пешеходци и площадка за наблюдение на върха му. Предстоеше ни да се сблъскаме и с други негови проекти в родния му град Валенсия, а месец по – късно и с Turning Torso в Малмьо/ Швеция.

Освен приятното лутане из тесните улички на старата градска част, целенасочено посетихме и парка Мария Луиза и естествено незабравимия и впечатляващ за мен площад Испания. До такава степен това място ме омагьоса, че успях да го посетя цели три пъти по време на двудневния си престой в Севиля. Първия път бе през деня. Вторият 23:00 часа през нощта, малко преди да ни заключат в парка, за да го видим осветен през нощта и третия път за да си взема довиждане, но не и сбогом.

Площада е изграден за едно Иберо – американско изложения провело се там през 1929 г. Всяка една от колониите на Испания построила свой павилион. Също така всяка една от провинциите в Испания е пресъздадена върху 48 броя пейки. Самите пейки представляват нещо като нисши, облицовани с цветни керамични плочки върху, които се изобразява по нещо типично за всяка една провинция, като пред тях има карти на съответния район. Там може да се сблъскате и с друг вид туристи и пътешественици, фенове на Star Wars, които идват на това място и се чувстват като хаджии посетили една от снимачните площадки на култовата поредица.

Вече бе време да забързаме ход към най – старата арена за борба с бикове в Испания „Маестранца”, трибуните на която побират до 14 000 души. Имахме предварително закупени билети за корида. Цената им се определя от това дали мястото е на слънце (sol), или на сянка (sombre), като тези на сянка стигаха до 80/90 Евро. Има и места определени като полусянка. След доста интензивно лутане в неочакваната за нас жега и температура от 33 градуса за 01 май, в търсене на нашия вход, от който да влезем се бяхме дехидратирали и бяхме прегрели и както повечето хора, предпочетохме да изчакаме започването на коридата в коридорите на арената, вместо на скамейките.

В самото начало на коридата бяхме доста ентусиазирани от всичко, което виждахме. От матадорите до тореадорите, от биковете до конете. Коментирахме оживено случващото се на арената, докато накрая не започнахме да оплюваме нечовешкото и нехуманно отношение към тези животни. В един момент се уловихме как вместо да се възхищаваме на тореадорите, подкрепяхме биковете в борбата им за оцеляване. Още повече се възмущавахме на последния решаващ смъртоносен удар, с който тореадора показва своето майсторство. Забива меча си до дъно в тила на животното. Ако бика умре по – бързо, с по –малко страдания, значи тореадора си е свършил работата. Не по – жалко ми бе и за конете, които излизаха на арената с вързани очи и специални препаски, които да предпазят животното от рогата на бика. Не можех да споделя виковете и емоцията на местната публика, чоплеща слънчоглед, развяваща ветрила и размахваща бели кърпички. След 6 –тия убит бик, вече дори не издържах позьорските стойки, които чупят майсторите на бикоборството. Не ми бе никак лесно и да издържа на слънцето и жегата. Решихме да си тръгнем по – рано, а аз за себе си, че ще спра да консумирам хамон до края на пътуването си .

Продължихме по план – график, в който бяхме включили посещение на Златната кула и любуване на залеза от моста „Изабел II”. След което се насочихме за нощна фиеста и похапване в квартала Триана, намиращ се от другата страна на реката.

Мога да ви изкуша много с моите разкази за гастрономическото и кулинарно опознаване на страната, което си заслужава всеки залък и трохичка. От гаспачо до тортиля, от паеля до говежда опашка, от калмари и миди до всякакви морски деликатеси, от чуроси до хелодо, но ще си позволя, да публикувам най – куриозния традиционен десерт, който моите приятели се излъгаха да си поръчат, а аз да се посмея за тяхна сметка и да им помогна в унищожаването му.

Този така наречен десерт може да го подреди и 4 годишно дете. Малко натурален шоколад, фурми, стафиди, сирене с мед и парченца желиран плод. Та дори и племенничката ми, която е вече на 13 години, съвсем сама прави торти с фондан и то какви .

Не може всичко да е 6, нали и ние трябва да се похвалим, че все пак ни бива в кулинарията. Е, имах огромното желание да го направя, но сервитьора ни, с който бяхме в някаква постоянна комуникация, говореше много, но на испански. Усмихваше се не по – малко, но не разбираше английски и постоянно ми даваше съвети какво трябва да опитам. Като се интересувах какво представлява самото ястие, само показваше с езика на тялото си, докосвайки устните си с пръсти, колко е вкусно. За мен просто оставаше да гадая, тайните съставки.

Хората в Испания умеят да се забавляват и да се наслаждават на живота. Определено са социални и обичат вечер да излизат навън в шумни и големи компании, да сменят заведения и тапас барове. Възрастта няма значение. Вечер може да забележите дори и елегантно облечени възрастни двойки, разхождащи се хванати за ръка.

Позволих си да наблюдавам една компания от жени на средна възраст, седящи на съседната маса. Много ги оприличих на италианките. Имат изграден стил на общуване, пиене и хранене. Докато си похапваха салморехо, (вид доматена супа), пиеха сангрия ?!? Междувременно не спираха да поръчват и други неща, а между другото правеха кафе пауза и пак продължаваха с вино, но най – важното не бързаха за никъде. Хората там имат изграден навик да вечерят по – продължително, по – леко и по късно приблизително от 20:00 до около 23:00 часа. Затова има и толкова тапас барове. Идеята им е да опитваш възможно повече неща, които да споделиш с приятели. Ястията са в малки порции (тапа), благодарение на което не се засищащ бързо и имаш възможност да смениш няколко бара за вечер.

„Bar hopping” – а е доста практикуван в южна Испания.

Има спорове за произхода и традицията на „тапас” и една от легендите гласи, че крал Алфонсо Х на Кастиля се е възстановявал от заболяване, като е пиел вино и похапвал малки ястия между храненията. След като здравето му било възстановено, кралят заповядал в механите и гостилниците да не сервира вино на клиентите без придружаващи ги малки порции храна, като апетайзер. Нещо като така любимото ми аперитиво в Италия.

Южните европейски страни имат много общо. Тук видях следобедния мързел на гърците и емоционалния темперамент на италианците. Естествено и в трите страни преобладава средиземноморската кухня, зехтина и виното, като в Гърция аперитива се придружава от аносонлийка (узо) или ципуро.. ха ха и не е нужно да споменавам, това пък от своя страна колко е близко до турската култура . Имало е и продължава да има голям „exchange” между тях, като дори няма да намесвам съседните държави като Португалия и Франция.

Във втория ден от престоя ни в Севиля, вече бяхме заредени с търпение и време да се редим на опашки, за да посетим първо Кралски Дворец и след това Катедралата и кулата Хиралда.

Бях много впечатлена от мавърската крепост Алкасар. Това бе нещо като въведение за мен по отношение на предстоящото ми посещение на Алхамбра. Красивите вътрешни дворове, пищните арки, ориенталските щукатури и прелестния парк ме заредиха с толкова приятни емоции, че в един момент след толкова много съзерцавани красива места, незнаех как и накъде да насоча тази акумулирала се в мен позитивна енергия. Бях като бомба със закъснител, като кутията на Пандора, но в добрия смисъл. Отвори ме и пусни добротата и позитивизма по света. Вече определено се чувствах нереално и безсрамно добре сред екзотичните палми в парка. Сякаш бях в рай озвучен от кресливи птици и пауни. Съвсем бях изключила за реалността и злободневното ежедневие, които ме очакваха в България. Наслаждавах се на момента. Поредния сред поредните Carpe Diems!

Не ме интересуваше кой крал какво е построил, или защо двора на девиците се казва така, нито дали кралското семейство продължава да ползва двореца като резиденция, просто се наслаждавах на красотата около мен, така както са правели тези крале и придворните им… и снимах … и се снимах …

(Скицирайки се, си представих, че съм намерила заешката дупка на Луис Карол и съм попадналата Алиса в страната на чудесата)

След трудната раздяла с двореца се отправихме към Катедралата, която се намираше точно срещу входа на замъка.

Катедралата на Севиля е третата най – голяма в света след „Сан Пиетро” във Ватикана и „Сейнт Пол” в Лондон. Построена е върху джамия, както повечето храмове в Южна Испания.

Твърди се, че точно тук се намира и гробницата на Христофор Колумб. Има вероятност тленните му останки да са в Санто Доминго столицата на Доминикана, или да са разменени с тези на сина му Диего. Самият саркофаг е вдигнат във въздуха от четири фигури, символизиращи четирите испански кралства – Кастилия, Леон, Навара и Арагон и няма как да остане незабелязан и да бъде пропуснат.

В преносен смисъл този мореплавател и откривател е позлатил Испания и не само, но и самата катедрала. Лично моите впечатления и чувства от нея са доста смесени. Цялата пищност и помпозност в такива религиозни храмове ми идват прекалено много. Несравнима красота е главния олтар в храма, чиято направа е отнела повече от 40 години и 2 тона злато. Безбожно разточителство на земни блага, които уж трябва да те доближат и извисят до Бог-а, но не са ли точно те, които ни отдалечават от храма и вярата ?!?

Не отричам естетиката и пищността, но не приемам надпреварата за най – голямото здание, най – богатото и т.н., когато става въпрос за духовност. Това съм виждала и изпитвала не само в християнски, но и в мюсюлмански религиозни комплекси, като Джамията Хасан II в Казабланка/ Мароко и Бялата Джамия „Шейх Зайед” в Абу Даби.

Освен красивия олтар и цветните прозорци в Катедралата може да разгледате и картини на велики майстори като Гоя и Веласкес, да се разходите из двора с портокаловите дръвчета, като задължително трябва да се изкачите на върха на кулата Хиралда. Искам да ви предупредя, че няма асансьор. Няма и да сте привилегирован мюзеин яхнал кон. Ще ви отнеме 10/15 минути, докато качите около 35 рампи, но си заслужава всяко едно усилие, за да погледнете Севиля от високо. Бях изумена по пътя нагоре да срещам майки и бащи бутащи бебешки колички, или опитващи се да ги удържат, но съм убедена, че крайния резултат на усилията им ги е наградил щедро.

За съжаление не успяхме да посетим Архива на Индиите и старата тютюнева фабрика – прототип на операта „Каремен” от Бизе, понеже съшия ден не работеха. За сметка на това видяхме и открихме други места, като скъпия аристократичен хотел „Алфонсо X” и току що открито Хардрок кафе. Музеят на фламенкото дори и не го предвидихме, защото танца и музиката неизменно ни съпътстваха навсякъде. Върнахме се за последно на Площад Испания, за да му кажем довиждане и за да се разхладим безразсъдно в хладкия му фонтан. Нито бях глобена, нито смъмрена. Единствено повлякох и други туристи в моята лудост, че чак в един момент ни стана тясно .

Вечерта се чудехме накъде да поемем и момичето от рецепция ни препоръча едно заведение казващо се “Dos de mayo”, преведено на български 2-ри май. Не знам дали бе знак от съдбата, или случайно съвпадение, но същия ден по календар бе 2 – ри май и не остана място за съмнение, че трябва да го посетим. За съжаление веднага след като го открихме установихме, че трябва да изчакаме да се освободи маса, а ние бяхме 6 –ти, или 7-ми по ред в списъка и предвид разточителните фиести на испанците, логично бе да се откажем от чакането. Понеже вярвам в знаците на съдбата още ме гложди мисълта, какво бе предопределено да ни се случи, или видим там.

Ха, ха може да ви звучи глупаво, но днес докато пиша този пътепис, бях минирано от птиче изпражнение, с което бях нацелена по дясната ръка и по главата. Нямам опит с игрите на късмета, но май е добре да пусна една лотария. В случай, че започна да водя дневник на околосветско пътешествие за 80 дни… нещо като да вървя по дирите на Филиас Фог, герой от романа на Жул Верн, да знаете, че съм спечелила от лотарията и мога да ощастливя някой Паспарту, който да ми носи куфарите и да ми бере „кахъра” .

А в случай, че някой Филиас Фог си търси другар Паспарту, да знаете, че съм насреща! Мога да не съм много издръжлива в носете на багаж, но ми дайте телефон с интернет връзка и мога да преобърна света .

Пак се отплеснах! Извинете ме. Вечерта на 2-ри май завърши по – добре от очакваното. Докато се бяхме насочили към площад Аламеда де Херкулес (Херкулес се счита за основоположник на града), за да видим римските колони и да седнем в някое от многото заведения там, от един малък бар чухме страхотна Джаз музика. Естествено веднага се преориентирахме и седнахме за да слушаме „live performance” - а на страхотния млад бенд. Душата ми за пореден път бе повече от сита и преливаща от приятни емоции, за разлика от стомаха ми, който вместо храна по неволя наливах с вино.

ТРЕТИ ДЕН – РОНДА И МАЛАГА

Сред поредната дълга вечер с по – малко сън и сутрин с бедна закуска, придружена с неизменното café con leche (кафе с мляко), се запътихме към Ронда. Специални благодарности на нашия шофьор Санчо, който въпреки егоистичните ни дремвания, стоически издържаше и се справяше с преходите, които имахме. Съшия ден ни предстояха общо около 300 километра път.

Лично аз дори и не разбрах кога бяхме пристигнали в Ронда. Единственото, което правих в колата е да поспивам, за да събирам сили, да сменям радиостанцията, и от време на време да отварям очи за да видя поредния замък или хасиенда по пътя.

Имах големи очаквания за сгушената в дефилето на Ел Тахо – Ронда, екстремно разположена на ръба на каньона. Първото ми впечатление на 950 метра надморска височина бе силния вятър, срещу който трудно се върви, а още по трудно се отваря карта.

Второто ми впечатление бе огромната тълпа от туристи. Това иначе очарователно градче, за мен вече бе „кауза пердута” по отношение на интимност и уединение на каквото са се радвали Ърнест Хемингуей, Орсън Уелс и Александър Дюма, по време на посещенията си там. За щастие точно на Пуенте Нувео вярата ми да намеря и аз вдъхновения в киприя град, ми дадоха красивата гледка от моста и уличната музика на двама китариста и едно спящо куче, в родното място на 6-ст струната китара.

Макар и малка Ронда може да предложи много на посетителите си. Могат да бъдат видени много места като Паласио дел Мондрагон, Църквата Санта Мария и площада пред нея, Църквата Сан Себастиян, кметството, Арабските бани, Каса де Рей Моро, Jardines de Cuenca и др. Специално след арената в Севиля и ограниченото но време си спестихме небезизвестната Арена Паласио дел Торо в Ронда.

Имахме идея да посетим и Марбея, но след като видяхме екзалтиралата версия на Слънчев Бряг, просто я огледахме по път, докато се разминавахме със скъпарски возила. Истината бе и, че бяхме “run out of time”. Иначе защо да не се захласнем по някой Азимут на марината, или да пием кафе под сянката на някой портокал, в старата градска част. А съвсем друг въпрос е, ако си поставиш за цел да се „таг”-неш не къде да е, а в Марбея. Още повече, ако споделиш и тлъста сметка от заведение… ще има пей бабо за уроки …ех, модерни безумни времена на глобална комуникация и хвалба. Казвам го защото приятели на мои приятели, точно по това време бяха направили пост със сметка от един следобед на плажа в Марбея, по спомен около 700 лева, или евро… ха, ха, но по – скоро с цел да се оплачат, отколкото да се похвалят.

Марбея е панаир на суетата считано от средата на 20 век, когато принц Макс Егон цу Хохенлох - Лангенбург (последния да затвори вратата ) отворил хотел-клуб „Марбеля" и убедил и други знатни европейски семейства да се преместят там и да му се насладят. От тогава насам курорта се посещава от едни от най – богатите хора в Европа и не само. Нещо като Монако и Сейнт Мориц, но по – достъпна, по - застроена и по – хаотична версия.

Пътят по крайбрежието на Коста Дел Сол (Слънчевия Бряг) не ми бе никак скучен. Обожавам морето и не мога да спя докато е вдясно от мен. Ако нямам възможност да плувам, то поне мога да му се наслаждавам. През 70/80 –те години това лазурно крайбрежие е добило популярност с наименованието „Costa del Crime”, предвид посещаващите го престъпници парадиращ с пари и лукс.

Най – накрая Малага. Чувствата ми бяха смесени за пореден път. Вече очаквах поредната версия на нашенския Слънчев бряг в Испанския Sunny Beach – Costa Del Sol. Още с посещението на крепостите Гибрафаро и Алказаба, мнението ми се промени. Разбрах го в мига щом погледнах гарда отвисоко и усетих неповторимата му атмосфера. Съвет към фотоманиаците. Не пропускайте да снимате и/или да се снимате на фона на арената за бикоборство. Открива се и гледка към Римския театър в подножието.

Разходка по центъра из стария град и посещение на Катедралата Ла Манкита са задължителните. Различното в тази катедрала, е че една от кулите и е останала недостроена, поради което си е заслужила прякора – едноръката, а баналното и вече познатото, е че е изградена върху основите на мавърска джамия.

Ако обичате риба и морски деликатеси, може да опитате емблематичните за града „pescaito frito”. Това са малки пържени рибки най – вече кефал и сардина, които се поднасят нанизани на шиш. Цените по ресторантите и баровете са сравнително нормални за един морски курорт. Ако пък искате да се отдадете на нощен живот, който продължава до зазоряваше сте на правилното място.

Лично ние предпочетохме да се разходим до Виенското колело, по марината и плажа Малагета. Интересното за този плаж, е че е изкуствено създаден с пясък от Сахара, а по интересното е че по пътя си срещнахме статуя на Ханс Кристиан Андерсен. Оказа се, че е бил отседнал в града за известен период от време докато е пътувал из Испания и е пишел пътеписи. Казват, че се влюбил в Малага. Ето защо през 2004г. са решили да го удостоят с паметник. Аз самата след месец щях да посетя родния град на писателя номад Андерсен, а именно Копенхаген, за да се влюбя и в него.

От местен испанец ни бе препоръчано заведение „Ел Пимпи”, което на свой ред аз също горещо препоръчвам и то с две ръце. Заведение с чудесна атмосфера и нещо като стена на славата, на която може да видите ликове на доста известни посетители. За някои от тези личности в самото заведение отлежават бъчви с вино, сред които е и името на Антонио Бандерас. Все пак Малага е неговия роден град. Там за пръв път в живота си се е качил на сцена, а именно на сцената на театъра Сервантес, където през 2006г. пък за пръв път представя филма си „Пътят на англичаните”, сниман в Малага.

Друга небезизвестна личност родом от Малага е художника Пабло Пикасо. Там се намират родната му къща на Пласа де ла Мерсед и Музей, в който са изложени част от творбите му, дарени от негови роднини. Аз предпочетох да посетя родната му къща, докато моите приятели разгледаха Музея. Извод. Ако имате ограничено време и дилема, кое място да видите мисля, че отговора е Музеят. В къщата няма нещо по - особено, а и не дават да се снима . Не, че не го направих .

ЧЕТВЪРТИ И ПЕТИ ДЕН – ГРАНАДА

Прехода от Малага до Гранада бе сравнително кратък от около 150 километра, но доста живописен, предвид доминиращата гледка на Сиера Невада и заснежените й върхове. Посещението ни в Алхамбра бе предвидено за следващия ден, за да може спокойно и максимално да обходим този архитектурен шедьовър. Хубаво е поне месец преди самото пътуване да закупите билети за Алхамбра, като от сайта трябва да изберете точния час за посещението на Двореца на Насрадин, което е с продължителност от около 30 минути. Разбира се, ако не искате да се лишите от „черешката на тортата”. Бъдете психически подготвени да се бутате със стотици туристи, въоръжени с фотоапарати и телефони, за да извоювате някоя хубава снимка.

Първия ден отредихме на Катедралата, арабския квартал Албасин и посещение на циганските пещери в Сакраменто.

Обиколката ни започна от Катедралата Санта Мария де ла Енкарнасион, намираща се в близост до Plaza Nueva. Кралица Изабела е построила храма върху бивша джамия, като паметник на победата на Християнска Испания над маврите.

Вече бяхме толкова пренаситени от посещението си на катедрали и храмове, че не очаквахме да бъдем впечатлени с нещо различно. Очаквай и неочакваното. Аз бях! Впечатляващи органи, параклиси и религиозно изкуство на Ел Греко, Хосе Рибера и известния Алонсо Кано, който е работил в преустройството на тази катедрала и е въвел бароковите елементи.

След не малко посетените катедрали из Испания и Европа, тази се открои на фона на другите. Това бе най – светлата и бяла катедрала, която виждах. Усетих простора й… но не открих гробницата на Избела Кастилска и Фернандо Арагонски . Оказа се, че на входа бяхме подведени и впоследствие разбрахме, че тя се намира в Royal Chapel. Параклис прикрепен към катедралата, с отделен вход, поредната входна такса и голяма тълпа от туристи.

От една страна исках да посетя гробницата, а от друга вече се съпротивях. Преди самото пътуване бях започнала да гледал нашумялия испански сериал за Изабела Кастилска, който поради липсата на време така и не догледах. Може би просто бях отегчена от противоречивото й поведение на владетел с дълбоки християнски добродетели опониращ се на Папата, но в един момент изневеряващ на всичко, в което вярва. Инквизицията ! Не ме упреквайте, нито съм чела литература по въпроса, нито догледах сериала. А и поведението на Изабела към съпругът й, който е бил „мъж под чехъл”… горкия (това го казва човек вярващ в еманципацията на жените и в бъдещия матриархат ). Та дори и неговия отговор на влюбен, но кръшкащ мъж, правещ бебета от други жени, не ми се понрави . Неоспорим факт е, че са оставили ярка следа в историята на Испания, като са върнали иберийска й част и са поставили началото на обединението й, а и в историята на великите географски открития от 15 и 16 век. Но да си кажем „право куме в очи” - узурпирали са, експлоатирали са и са обрали до шушка т.нар. „Нов Свят”.

Те затова испанците не щат да учат английски. Сами си го признават. Голяма част от световното население говори техния майчин език. Това е източник на огромно самочувствие за тях. Освен това доскоро са били доста богати независимо, че в момента са в „криза”. Да им имаме кризата .

Имах шанса да разговарям с местни, които се оплакаха, че трудно се живее в днешни времена. Даже им се налагало да учат английски, за да ходят да поработват и да припечелят някой паунд във Великобритания. Дори трябвало да си избират по-евтини заведения за сиести и фиести. Ха, ха та нали дори самото наличие на избор говори, че никак не са за оплакване.

От своя страна се опитах да обясня, как хората в България живеят на ръба на отчаянието и на предела на възможностите си. Докато в един момент не осъзнах, как обяснявам за балканския темперамент и жажда за живот. Факт. Не се лишаваме от ресторанти, барове и за мое голямо съжаление от чалготеки. Не е ли това наглост и лицемерие, което проявяваме към самите себе си. Само да имахме малко по – будна народопсихология и поне толкова истински патриотизъм и наглост като гърците и турците, щяхме да сме по – добре. Можеше и да спрем теча на интелектуален потенциал в чужбина и да затворим кранчетата на крадящите и корумпирани политици и магистрати.

Anyway. Ето върху какво е способна да разсъждава една жена за минута, две преди да реши дали да посети една базилика. После кажете, че не сме комплицирани и сложно устроени същества .

Бележка: Снимането в Royal Chapel е забранено, така че забравете за селфи с Кралица Изабела Кастилска.

След моите размисли и страсти се насочихме към Албасин, за да усетим атмосферата на един от малкото останали мавърски квартали в Испания. Ще намерите доста марокански стоки и ще видите не малко продавачи от арабски произход. Пазарлъка с тях е закон! Само дето липсваше типичния за арабските страни хаос и шум. Всичко ми се видя много подредено и европейско. За мен бе по – впечатляващо на следващия ден да видя Белият квартал – Албасин от хълма на Алхамбра. Едва тогава разбрах защо през 1989г. е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

След като се полутахме из тесните улички се отправихме към Кулата Сан Николас, от където се открива неповторима гледка към Алхамбра и Сиера Невада на фона. Преди да открием площада попаднахме на един много интерес парк, разположен над Албасин. Не знам кое бе по невероятното: гледката, която се откриваше към града, или хората от всякаква възраст и пол, които по – скоро ни пренасяха в „благоуханна” зелена богата на трева Ямайка, отколкото в Испания. Ще спестя леко криминалната и не по – малко забавната ни история и ще добавя, че най – добрият подарък, който можеш да си направиш е цял живот изпълнен с приключения.

Заредени с поредната порция допамин и адреналин се насладихме и на красивата гледка към Алхамбра и заснежените през май месец върхове. След като си изпихме напитките и дочакахме да се свечери, се отправихме към пещерите на Сакраменто, за поредното Фламенко.

Избора ни се спря на може би най – известното сред известните там заведение - Cueva de La Rocio, посещавано от личности като Бил Клинтън, Мишел Обама, Краля на Испания и др. Преди да заплатим скромната сума от 25 евро само за шоу програмата, помолихме да ни отворят една от завесите на малките тесни пещери, за да видим дали си заслужава.

Онемях. Не знам и не мога да опиша реакцията си. Мога само да се опитам да облека с оскъдни думи впечатленията си. Помещение наподобяващо коридор, без приток на свеж въздух и странно сценично осветление. В момента, в който завесата се отвори към нас се обърнаха поне 40/50 на брой измъчени китайски физиономии . Бяха наблъскани като сардини в консерва, а пред тях в малкото свободно пространство танцуваше кръшна и припотена циганка, която освен „приятна” миризма издаваше странни звуци и по скоро ги строяваше да не се разконцентрират и да отдадат внимание на труда й.

Изпитах съжаление към тези туристи, които бяха извозвани с бусчета на конвейер към циганския квартал. Те нямаше да усетят истинската Испания и нейния темперамент, а щяха безмълвно и отегчено да страдат в някоя тясна пещера, без дори да имат възможност да се забавляват. За сметка на това ние бяхме free сами да решим какво да правим и къде да ходим.

Какво е казал героят на Мигел де Сервантес - Дон Кихот: „ Свободата Санчо, е едно от най – цените блага, с които Бог дарява хората.”

След дълго очакване настана сюблимния момент да посетим заветната цел на пътуването ни в Испания, а именно Дворцовия комплекс – Алхамбра. Отделихме половин ден, за да му се насладим, но времето ни изненада малко неприятно с неочакван дъжд и лек хлад. Това естествено не попречи на плана ни, но го забави и затрудни. Не се лишихме нито от Крепостта, нито от градините, нито от прекрасния Дворец на Насрадин.

Понякога, както и в този случай думите са излишни, за да опишат красотата, разкоша и безметежността на мавърксата архитектура, а снимките не са достатъчни.

Не случайно Алхамбра е най – посещаваната туристическа атракция в Испания, а не както повечето смятат, че това е Саграда Фамилия.

Това е един от най – старите дворци в Испания, който датира от 1238г. и в буквален превод от арабски означава „червена крепост”. В края на 16 век замъкът е завладян от Изабела Кастилска и Фернандо II Арагонски. За съжаление някои от християнските владетели са разрушили част от оригиналната мебелировка, украшения, картини и архитектура и други като Карлос V са добавили ренесансови сгради и са преустроили стаите в италиански стил. За щастие са запазени богати и изумителни украшения и щукатури, арки, врати дърворезба – произведения на изкуството, геометрични елементи, растителни мотиви, арабска калиграфия, фонтани и басейни.

Ако някога сте мечтали да се пренесете в приказките от 1001 нощ, посетете Алхамбра!

ШЕСТИ И СЕДМИ ДЕН – ВАЛЕНСИЯ

Последното разстояние, което трябваше да изминем от Гранада до Валенсия бе около 560 километра. По пътя почти бяхме изкушени да посетим и Мурсия, но за съжаление трябваше да бързаме, за да можем да се настаним в хотела ни, който се оказа, че няма денонощна рецепция. На следващия ден с изненада установихме, че дори имат следобедна сиеста от 14:00 до 16:00 часа. Затова решихме предварително да закрием сметката си.

Дали вече бяхме уморени или пренаситени от различни забележителности, или лично за себе си, че това бе второ за мен посещение във Валенсия, си позволихме да отделим малко време за шопинг и за El Corte Inglés.

Съвет към дамите: Испания е рай за обожателките на хубави дамски чанти и качествени обувки.

Освен местата с по – стар исторически дух и облик, като Площада на Девата и намиращата се там Базилика и фонтана Турия, Площад де ла Рейна с катедралата, стария квартал Барио Дел Кармен, Гарата, Арената за бикоборство, Копринената борса, Централния пазар и др. подобни, това е и град с модерен архитектурен облик, пресъздаден в Градчето на науката и изкуството.

Ако Барселона е града на Гауди, то Валенсия е града на Калатрава.

Града на науката и изкуството е построен по проект на родения във Валенсия, Сантяго Калатрава, един от най – известните испански архитекти. Комплексът се състои от 5 части: дом на изкуството, най-големия аквариум в Европа, интерактивен научен център, планетариум, IMAX кино и ботаническа градина.

Срещнахме се и с българин, който е работил в построяването на този футуристичен архитектурен шедьовър и успяхме да чуем от първо лице нещо интересно за комплекса и не само.

По пътя през цялото време имахме спор, или по – скоро да го наречем дилема относно превода на думата сламка на английски. Не знаехме как да си поръчаме сламка, и добре че не сме прибягнали до там, че да преведем думата на Испански. Нашия български домакин във Валенсия закачливо ни обясни, че сламка на испански се превежда като „Паха” (по спомен), но често грешното произношение можело до доведе до друго значение на думата, а именно „чек*я”. Радвам се, че не сме се загубили в превода, защото не знам какви щяха да са последствията за нас.

Също така ни бе интересно да разберем и за друга издънка тип Lost in translation. Автомобила Митцубиши „Паджеро” в Испания се е наложило да го прекръстят на „Монтеро”, за да може въобще да го продават, а причината е че, „Паджеро” на испански означава „чек*джия”.

Съвет към господата: Ако сте решили да пътувате за Испания с Митцубиши „Паджеро”, помислете два пъти преди това, или рискувате да ви лепнат малко неприятен Хаштаг, на който ще има да се смеете с приятели на по бира .

Благодарения на местния ни Гит, се забавлявахме като деца на площадка в парка Турия, която иначе дори нямаше да разберем, че съществува. Едно от най – красивите и странни съоръжения за забавление на деца в света – паркът Гъливер. Гигантската фигура на приказния герой е легнала на земята. По тялото му има всевъзможни пързалки, въжета и катерушки, а на посетителите им остава да се катерят като малки лилипути по различните му части.

Ако разполагате с достатъчно време може да посетите още така и Биопарка. Ако ли пък сте фенове на Формула 1, предполагам знаете, че Валенсия има собствена писта, където всяка година се провежда състезание за голямата награда на Европа. Също така би могло да съчетаете посещението си с ежегодния фестивал Лас Фаяс, по време на който празник се издигат различни скулптори от дърво, картон и папие маше и след като бъдат наградени се изгарят демонстративно. Но със сигурност друго задължително място за посещение е дългата и широка крайбрежната плажна ивица на града.

Лично ние посетихме плажа Малвароса, който се свързва с Лас Аренас посредством оживена пешеходна улица, осеяна с многобройни ресторанти и кафета. Не само, че открихме морския сезон там, но и се сдобихме с някое друго кило, вследствие на великолепна следобедна сиеста.

Още от самото начало на пътуването ни бяхме запланували да вкусим паеля в родното й място Валенсия. Предварително бяхме почерпили информация, че най – подходящото място за това е някой от ресторантите на плажа, въпреки по – скъпите цени. Паеля (с морски дарове) опитахме и на други места, като цената на порция варираше между 10 и 15 евро. За нас скъпо в случая трябваше да означава цена около и над 20 евро.

Сега ще ви издам едно невероятно място, което бе уникално попадение. Следвайки принципа на тълпата открихме Ресторант „Pura Vida” и си заслужаваше всяка минута от търпеливото ни изчакването да се освободи маса.

С изненада установихме, че имат фиксирано меню за двама. За 18 евро на човек ядохме и пихме на корем: Валенсианска салата, препечени картофи със зехтин и подправки, голяма порция миди, голяма порция паеля с морски дарове (най – вкусната до момента), вино, сладолед, че за капак и кафе ни сервираха.

Не само, че порциите не бяха „тапа”, не само че беше евтино, но и беше много вкусно дотолкова, че да планирам бъдещо лежерно уикенд пътуване до Валенсия, за плаж и похапване. Със сигурност е по-приятно, по-забавно, а и по-евтино от „тузарското” българско Черноморие. Единствено съжалявам, че не успях да опитам типичната за района напитка Хорчата с основна съставка смлени бадеми, и да се отям на вкусни Чуроси, които продължавам да бленувам в България.

Не знам как след тази разточителна следобедна сиеста, и след излапани 2 бр. закуски, въобще намерихме място и за вечеря. Всяко зло за добро. Иначе нямаше да попаднем на уличния музикант от Видин, Чичо Тони. Той свиреше на площада на който вечеряхме. Всъщност сервитьорката, която се оказа румънка ми спомена, че възрастния китарист е от България и не ми отне много време да го заговоря, а на Чичо Тони да се сприятели с нас и да ни поздрави от сърце с една хубава българска песен на Ани Павлова: „Пътнико свиден, пътнико млад”. Признавам си, че ми стана малко тъжно и носталгично, след този поздрав. За това колко българи се налага да търсят хляб и препитание зад граница.

Междувропочвем искам да вмъкна, че уличната музика и китарите са навсякъде из Испания, нещо на което аз лично много се наслаждавах. Даже същата вечер си позволих да „изневеря” на Чичо Тони с друг китарист, с който заедно пяхме песен на Фреди Меркюри, а в знак на признателност той реши да ме поздрави на ушенце с Беса ме Мучо.

Това беше един достоен завършек на нашето пътуване.

Muchos besos a España !

ПС 1: Пътувайте не за да откриете себе си, а за да си спомните кои сте.

ПС 2: Не спечелих от лотарията .

Спомних си, че съм добра в опаковането на багаж, наричайте ме Паспарту

Специални благодарности на приятелите ми в това незабравимо пътуване: Кармен, Хуанита и Санчо!

Автор: Дулсинея (She)

Очаквайте: Босна и Хърватска, Дания и Швеция, Черна Гора и Круиз по гръцките острови, с посещение на Атина и Пелопонес.

Пожелайте ми: Куба и Далечния изток. Благодаря