"Зад всеки велик мъж стои една силна жена..."

Малко странно начало на пътепис са думите на Наполеон, но мястото, за което искам да разкажа е свързано с живота и съдбата на една нестандартна двойка. Един мъж, който определя себе така: „Сюрреализмът – това съм аз” и една жена, която има вкус и усет за талантливите мъже.
    Фигерас. Родното място на Салвадор Дали. Театърът музей.
    Огромно е желанието на Дали да превърне полуразрушения общински театър в свой музей: „Първо - защото аз съм наистина театрален художник, второ, защото театърът стои точно срещу църквата, където съм бил кръстен и трето, защото именно в този театър , беше първата ми публична изложба...” И още: „ ...аз искам моят музей да бъде истински лабиринт, огромен сюрреалистичен обект. Това ще бъде истински театрален музей и идващите тук ще си отиват, стреснати, сякаш събудени от театрален сън...”
    Според мен, Салвадор Дали не е искал или държал непременно да бъде разбран. Достатъчно му е било да бъде добре платен и да се говори за него непрекъснато. Няма значение какво. Не страдайки ни най – малко от патологичната си липса на скромност и от самовъзхитен от гигантската си мания за величие.
    В днешно време това е вторият по посещаемост музей в Испания, супер ексцентрична червена сграда, идеално поддържана, с малки хлебчета по фасадата, завършваща с грамадни жълти яйца, редуващи се с голи женски фигури, които на мен ми приличат на фигурката на наградата „Оскар”. Казват, че по време на войната населението в родния му град се е прехранвало предимно и само с това и в знак на почитание хлебчетата са поставени там. Само че – до тук с почитта към другите. Всичко останало е предизвикателство.
    Не зная дали художникът е бил толкова проницателен, за да предвиди спектакъла, който се разиграва 10 години след смъртта му. Или - просто, сам го е режисирал, подготвил и сега , някъде отгоре се наслаждава на творението си.
    Сградата е необичайно място за музей. Само че, там всичко е от странно, по–странно. На малкото площадче „Гала-Дали” в двора на музея ни посреща първото странно нещо – паметник на Жан Мейсоние, художник, на когото Дали се е възхищавал, въздигнат на пиедестал от автомобилни гуми. Поглеждаш наляво – отново – странна скулптура на Нютон. Поглеждаш надясно – погледът фиксира скулптура на водолаз на стената в ляво от входа – като символ или намек за дълбочините на подсъзнанието, в които трябва да се потопиш, влизайки... Вътрешността е приказен, футуристичен декор. Като се започне от кръглия двор, където в центъра се намира любимото возило на Салвадор, над криптата, където е погребан самият той. Върху Кадилака стои статуята на Ернст Фукс – „ Великата Есфир”, над нея – отново колона от автомобилни гуми, мраморен бюст на Фр. Жирадон , над него – лодката на Гала. А над нея – чадър. Пускаме монета в процеп на вратата на Кадилака, чадърът на покрива се прибира и вътре, при шофьора започва да вали дъжд...Според самия автор, това е най – великият сюрреалистичен паметник в света. По стените на вътрешния двор се редуват елементи от съвремието - умивалници, модернистични фенери, голи тела, животински скелети и екзотична растителност, а под небето – кристална топка, покриваща двора. Дали всичко това е най – великият паметник наистина, но за мен е странно, на моменти неразбираемо, стряскащо и налудничаво.
    Срещу входа ни посреща огромна картина – „ Душата на човека „ – така, както я вижда художникът. Ексцентризмът на художника те стряска на всяка крачка –като че ли си в огромното му ателие, където непрекъснато изкачат разни причудливи измислици и невероятни неща. Като в триизмерно кино, нереален свят, във влакче на ужасите или в страната на чудесата. Насочвам обектива към голямо платно с Гала на него, в гръб, а виждам портрета на Линкълн – оптическа игра, обръщам се и срещу мен е друга чудноватост - октоподът, който изобразява портрета на Бетховен – пак оптическа магия. Много, много мънички барелефи на любимия му композитор – Вагнер. Еднакво странен и стряскащ.
    Музеят трябва да се разглежда в определен ред, въртя се в кръг, слизам надолу, качвам се нагоре, докато в един момент се чувствам замаяна и сякаш не мога да се ориентирам...
    Не е възможно, а и не бива да се разглежда всичко наведнъж, защото се чувстваш преситен, „преял” с Дали. Или със странностите и ексцентризма на Дали. Като че ли, тук няма нито един стандартен, обичаен предмет. И ти става ясно, че огромната слава на художника се дължи на огромния му талант, гарниран с гигантска доза екстравагантност. Навсякъде е Гала. Гала в гръб, Стъпалото на Гала, Гала и сфери, Гала и Дали. Имам чувството, че целият музей също е тя. Не всички важни творби на Дали са в този музей, но като се има предвид, че самият музей е неговото най – важно дело, то е като магнит за почитателите  му. И не само за тях – тези, които не го харесват идват от любопитство. А самият музей работи, докато има посетители – понякога, през лятото, това е до сред нощ. Интересна е и стереоскопичната стая с лицето на Мей Уест – диванът – устни, камината – нос, картините – очи. Само че, за да стане ясно, че това е лице, трябва да се покатериш на една стълба и да погледнеш отвисоко.
    Колкото картинната част на музея е странна и натоварваща, толкова красива и елегантна е другата му част – на бижутата. Там са изложени 37 златни бижута със скъпоценни камъни, изработени за Дук де Вердура, по проекти на художника, изложени са и оригиналните му скици на хартия. Първоначално моделите са били изработени от сребро, после художникът сам е подбрал видовете скъпоценни камъни, не само заради красотата, а основно – заради символиката. И за да докаже на света, че стойността на едно бижу не се измерва само с цената на материалите, вложени в него, а може да бъде безценно заради символа, който носи. И наистина, съчетанието е екстравагантно, феерично, на моменти неразбираемо на пръв поглед, но както всичко, създадено от Дали – невероятно. И неземно красиво. Там е рубиненото златно сърце, което пулсира още от 1957 година насам, рубинената усмивка на Мей Уест – от рубини и перли, „ Горгона „, която е неземно красива. „ Окото на времето „ също е прекрасно – с часовниче вместо зеница. Идеята на Дали за кръста също има своето място, има красиви пеперуди, размахващи крилца, ангел, с трептящи криле, не мога да опиша всичко. Но най – много ме впечатли рубиненото сърце, изработено е от диаманти и рубини, носи името Royal Heart и пулсира точно като истинско. Може би, това е апогеят  на колекцията. Може би, снимките, които направих, не са най – качествени, но в музея е полу-тъмно и не може да се използва светкавица.
    На мен самата животът и творчеството на Дали винаги са ми били интересни. В музея не идвам за пръв път. Защото този творец е рядкото съчетание на огромен талант, мания за величие, доза параноя и едновременно с това – абсолютно успешно превърнал живота и творчеството си в купища пари, които на края просто не е знаел как най – шантаво да изхарчи. Само че, всичко това се е случило след появата на музата му Гала, която винаги е съществувала във виденията му / така пише самият той в автобиографията си / и за която ще разкажа във втората част на този пътепис за  замъка Пубол.

П.П. Надявам се, че не е против правилата на форума, че този пътепис е публикуван и в други сайтове.