Малко странно начало на пътепис са думите на Наполеон, но мястото, за което искам да разкажа е свързано с живота и съдбата на една нестандартна двойка. Един мъж, който определя себе така: „Сюрреализмът – това съм аз” и една жена, която има вкус и усет за талантливите мъже.
Фигерас. Родното място на Салвадор Дали. Театърът музей.
Огромно е желанието на Дали да превърне полуразрушения общински театър в свой музей: „Първо - защото аз съм наистина театрален художник, второ, защото театърът стои точно срещу църквата, където съм бил кръстен и трето, защото именно в този театър , беше първата ми публична изложба...” И още: „ ...аз искам моят музей да бъде истински лабиринт, огромен сюрреалистичен обект. Това ще бъде истински театрален музей и идващите тук ще си отиват, стреснати, сякаш събудени от театрален сън...”
Според мен, Салвадор Дали не е искал или държал непременно да бъде разбран. Достатъчно му е било да бъде добре платен и да се говори за него непрекъснато. Няма значение какво. Не страдайки ни най – малко от патологичната си липса на скромност и от самовъзхитен от гигантската си мания за величие.
В днешно време това е вторият по посещаемост музей в Испания, супер ексцентрична червена сграда, идеално поддържана, с малки хлебчета по фасадата, завършваща с грамадни жълти яйца, редуващи се с голи женски фигури, които на мен ми приличат на фигурката на наградата „Оскар”. Казват, че по време на войната населението в родния му град се е прехранвало предимно и само с това и в знак на почитание хлебчетата са поставени там. Само че – до тук с почитта към другите. Всичко останало е предизвикателство.
Не зная дали художникът е бил толкова проницателен, за да предвиди спектакъла, който се разиграва 10 години след смъртта му. Или - просто, сам го е режисирал, подготвил и сега , някъде отгоре се наслаждава на творението си.
Сградата е необичайно място за музей. Само че, там всичко е от странно, по–странно. На малкото площадче „Гала-Дали” в двора на музея ни посреща първото странно нещо – паметник на Жан Мейсоние, художник, на когото Дали се е възхищавал, въздигнат на пиедестал от автомобилни гуми. Поглеждаш наляво – отново – странна скулптура на Нютон. Поглеждаш надясно – погледът фиксира скулптура на водолаз на стената в ляво от входа – като символ или намек за дълбочините на подсъзнанието, в които трябва да се потопиш, влизайки... Вътрешността е приказен, футуристичен декор. Като се започне от кръглия двор, където в центъра се намира любимото возило на Салвадор, над криптата, където е погребан самият той. Върху Кадилака стои статуята на Ернст Фукс – „ Великата Есфир”, над нея – отново колона от автомобилни гуми, мраморен бюст на Фр. Жирадон , над него – лодката на Гала. А над нея – чадър. Пускаме монета в процеп на вратата на Кадилака, чадърът на покрива се прибира и вътре, при шофьора започва да вали дъжд...Според самия автор, това е най – великият сюрреалистичен паметник в света. По стените на вътрешния двор се редуват елементи от съвремието - умивалници, модернистични фенери, голи тела, животински скелети и екзотична растителност, а под небето – кристална топка, покриваща двора. Дали всичко това е най – великият паметник наистина, но за мен е странно, на моменти неразбираемо, стряскащо и налудничаво.
Срещу входа ни посреща огромна картина – „ Душата на човека „ – така, както я вижда художникът. Ексцентризмът на художника те стряска на всяка крачка –като че ли си в огромното му ателие, където непрекъснато изкачат разни причудливи измислици и невероятни неща. Като в триизмерно кино, нереален свят, във влакче на ужасите или в страната на чудесата. Насочвам обектива към голямо платно с Гала на него, в гръб, а виждам портрета на Линкълн – оптическа игра, обръщам се и срещу мен е друга чудноватост - октоподът, който изобразява портрета на Бетховен – пак оптическа магия. Много, много мънички барелефи на любимия му композитор – Вагнер. Еднакво странен и стряскащ.
Музеят трябва да се разглежда в определен ред, въртя се в кръг, слизам надолу, качвам се нагоре, докато в един момент се чувствам замаяна и сякаш не мога да се ориентирам...
Не е възможно, а и не бива да се разглежда всичко наведнъж, защото се чувстваш преситен, „преял” с Дали. Или със странностите и ексцентризма на Дали. Като че ли, тук няма нито един стандартен, обичаен предмет. И ти става ясно, че огромната слава на художника се дължи на огромния му талант, гарниран с гигантска доза екстравагантност. Навсякъде е Гала. Гала в гръб, Стъпалото на Гала, Гала и сфери, Гала и Дали. Имам чувството, че целият музей също е тя. Не всички важни творби на Дали са в този музей, но като се има предвид, че самият музей е неговото най – важно дело, то е като магнит за почитателите му. И не само за тях – тези, които не го харесват идват от любопитство. А самият музей работи, докато има посетители – понякога, през лятото, това е до сред нощ. Интересна е и стереоскопичната стая с лицето на Мей Уест – диванът – устни, камината – нос, картините – очи. Само че, за да стане ясно, че това е лице, трябва да се покатериш на една стълба и да погледнеш отвисоко.
Колкото картинната част на музея е странна и натоварваща, толкова красива и елегантна е другата му част – на бижутата. Там са изложени 37 златни бижута със скъпоценни камъни, изработени за Дук де Вердура, по проекти на художника, изложени са и оригиналните му скици на хартия. Първоначално моделите са били изработени от сребро, после художникът сам е подбрал видовете скъпоценни камъни, не само заради красотата, а основно – заради символиката. И за да докаже на света, че стойността на едно бижу не се измерва само с цената на материалите, вложени в него, а може да бъде безценно заради символа, който носи. И наистина, съчетанието е екстравагантно, феерично, на моменти неразбираемо на пръв поглед, но както всичко, създадено от Дали – невероятно. И неземно красиво. Там е рубиненото златно сърце, което пулсира още от 1957 година насам, рубинената усмивка на Мей Уест – от рубини и перли, „ Горгона „, която е неземно красива. „ Окото на времето „ също е прекрасно – с часовниче вместо зеница. Идеята на Дали за кръста също има своето място, има красиви пеперуди, размахващи крилца, ангел, с трептящи криле, не мога да опиша всичко. Но най – много ме впечатли рубиненото сърце, изработено е от диаманти и рубини, носи името Royal Heart и пулсира точно като истинско. Може би, това е апогеят на колекцията. Може би, снимките, които направих, не са най – качествени, но в музея е полу-тъмно и не може да се използва светкавица.
На мен самата животът и творчеството на Дали винаги са ми били интересни. В музея не идвам за пръв път. Защото този творец е рядкото съчетание на огромен талант, мания за величие, доза параноя и едновременно с това – абсолютно успешно превърнал живота и творчеството си в купища пари, които на края просто не е знаел как най – шантаво да изхарчи. Само че, всичко това се е случило след появата на музата му Гала, която винаги е съществувала във виденията му / така пише самият той в автобиографията си / и за която ще разкажа във втората част на този пътепис за замъка Пубол.
П.П. Надявам се, че не е против правилата на форума, че този пътепис е публикуван и в други сайтове.
Препоръчани коментари
Няма текущи коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега