Плътната сиво-бяла пелена, обгърнала всичко над две хиляди метра, започва плавно да се разкъсва. Облаците се оттеглят, за да открият забулените прелести на величествения Кавказ. Сякаш изплувал от нищото, тъмният силует на църквата „Света троица“ изпъква ясно на светлия им фон. Разположена на висок хълм (2200 м) над малкото селце Гергети, тя ни въздейства по особен начин. Описана от поети като Пушкин и Лермонтов, притегателната ѝ сила приковава погледите ни. Вятърът рисува с облаците появяващите се около църквата заснежени върхове, а слънчевата светлина деликатно им придава цвят. Зад всичко това прозира нещо високо, велико и вечно – Казбек, извисяващ се на 5054 метра.
„В лазура леден и висок,
Казбек мой, шатърът ти строг
сред вечните лъчи светлее.“
(А. С. Пушкин)
Четири дни по-рано.
Колата е претъпкана с багаж. На границата сме, а турският митничар гледа снегоходките с искрено недоумение. Марина му обяснява, че ходим с тях по снега, а той заключава учудено: „Nerde? Uludag?“. Тя само се усмихва, а аз мислено се надявам там, където отиваме, времето да е малко по-благосклонно от онова, което ни връхлетя при опита ни да изкачим Uludag преди няколко години.
С добро настроение и без проверка на багажа продължаваме към първата ни спирка от дългия път към Кавказ – Болу. За днес имаме да изминем 600 км, които по хубавите турски пътища не се усещат. В късния следобед сме в центъра на града, приютил и нашия хотел. Новогодишното настроение е в разгара си, а улиците са пълни с хора – нещо съвсем обичайно за Турция. Пускаме се в лежерна разходка, в дисонанс със забързаните жители на града, търсейки най-вече подходящо място за вечеря.
Рано сутринта, докато навън още е тъмно, напускаме хотела, а от забързания ритъм на града няма и помен. Планираме да посрещнем изгрева на близкото езеро Gölcük, популярно със своите спокойни води, в които природата се среща със своето отражение в един огледален свят. Само на 13 километра от града тук – на 500 метра по-високо – властва гъста мъгла, погълнала всичко. Единствените посетители в парка сме ние и няколко кучета, които лаят някъде в тъмата. Предпочитаме да избегнем срещата с тях, затова бързо си тръгваме. Скоро мъглата отстъпва място на дъжд и сняг. Истинската зима тепърва започва, но ние сме на топло в колата и обичаме да пътуваме. Днес ни чакат още 620 километра до град Сивас – Централен Анадол.
В 16 часа вече сме в центъра на града и се настаняваме в хотел Behrampaşa. Реставрирана историческа сграда, построена през 1576 г. и носеща името на създателя си – Behram Paşa. Въпреки модернизацията се усеща духа на някогашния хан. Запазени са оригинални архитектурни елементи, умело съчетани с комфорта на новото време. На първия етаж е разположен ресторант, който е популярно място както за местни, така и за туристи. Най-хубавото е, че ресторантът е в хана и ние сме в хана. Богатата история и природа на Сивас предлагат много забележителности, но поради ограниченото време се фокусираме само върху центъра на града. (Част от красотите на региона вече сме описали тук: Тъмният каньон). Впечатляваща е архитектурата на Небесното медресе (Gök Medrese). Неговият 25-метров вход е изработен от мрамор в тюркоазен цвят и е украсен с барелеф на дървото на живота. Този символ се е поставял само на значими произведения, подчертавайки тяхната стойност. Интересен е фактът, че архитектът на сградата, построена през 1271 г., е с християнски произход, но по-късно е приел исляма. Името му е изписано на главната порта – Kalûyân el-Konevî.
Най-накрая напускаме „марсианското“ трасе и стъпваме на нормален, здрав и чист път, който ни отвежда до средновековната крепост Khertvisi. Високите ѝ стени се издигат на скалист хълм, в чиито основи се събират потоците на две реки. Тя е една от най-големите и добре запазени крепости в Грузия, а леката ѝ снежна премяна ни подканва да спрем за снимки и за кратка почивка.
А за нас е крайно време да тръгваме. Предстои ни повече от час път през дефилето на река Kura, до малкото градче Ахалцихе. Въпреки късното ни пристигане, любезният ни домакин ни посреща със символите на грузинската кухня – хачапури, хинкали и червено вино, лично производство. Уморени от дългия ден, време е и ние да потънем в сън.
Оттук следва последно изкачване към прохода Джвари – най-високата и опасна част от военния път. Наличието на бетонни тунели подсказва, че тук често падат лавини или има срутвания на камъни. На върха спираме до малък паметник с надпис: „2395 – Крестовый перевал “. От векове на този проход винаги е имало кръст. Последният е издигнат през 1824 година и днес се намира встрани от пътя, в двора на малък манастир. Дълбокият сняг ни отказва да се изкачим до него, въпреки че имаме снегоходки в колата. Благодарни сме на слънцето, което точно в този момент успява за кратко да пробие облаците. Лъчите му се отразяват в белите върхове и ги преекспонират на фона на тъмносивото небе в драматичен контраст.
На сутринта, добре екипирани, на огромната тераса попиваме новия ден с чаша кафе. Сякаш сме се събудили на друго място. Вятърът е разкъсал по-голямата част от облаците и се оказваме заобиколени от опияняващи хребети, скалисти чукари и замръзнали хълмове. Синьото небе над нас обещава хубаво време, а слънцето даже успява да се заиграе с оголените от облаци по-ниски върхове. Това не се отнася за срамежливия Казбек, който продължава да се крие зад тях. Само ако беше поне с 30 градуса по-топло, всичко щеше да е идеално. Марина прави опит да полежи на хамака и да се наслади на гледката, но ентусиазмът ѝ стига само за снимка. Студ! Не искаме и да знаем колко са минусите на термометъра. По-важното е, че вярната ни Хонда се справя с тях и потегляме към Цминда Самеба – така грузинците наричат църквата „Света Троица“. За да стигнем до нея трябва да преодолеем 500 метра денивелация през поредица от стръмни и остри завои, покрити със сняг и лед. Усилието ни е възнаградено с пленителна гледка към църквата, зад която се извисява масивът Q'uro (4071 м). Неговите непристъпни заснежени склонове са може би най-фотографираното място в Грузия.
Дойде и ред на нощната тъма,
загърна всичко просто ей така.
Запалва се една звезда
от сбъдване на нашата мечта –
да бъдем двама в пътя към Кавказ.
Няколко момента от пътя към дома.
Повече снимки може да разгледате на: https://photo-toto.com/fotopisi/kazbek.html
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега