кавказ

Казбек - Пътят към Кавказ

Плътната сиво-бяла пелена, обгърнала всичко над две хиляди метра, започва плавно да се разкъсва. Облаците се оттеглят, за да открият забулените прелести на величествения Кавказ. Сякаш изплувал от нищото, тъмният силует на църквата „Света троица“ изпъква ясно на светлия им фон. Разположена на висок хълм (2200 м) над малкото селце Гергети, тя ни въздейства по особен начин. Описана от поети като Пушкин и Лермонтов, притегателната ѝ сила приковава погледите ни. Вятърът рисува с облаците появяващите се около църквата заснежени върхове, а слънчевата светлина деликатно им придава цвят. Зад всичко това прозира нещо високо, велико и вечно – Казбек, извисяващ се на 5054 метра.

„В лазура леден и висок,

Казбек мой, шатърът ти строг

сред вечните лъчи светлее.“

(А. С. Пушкин)

Четири дни по-рано.

Колата е претъпкана с багаж. На границата сме, а турският митничар гледа снегоходките с искрено недоумение. Марина му обяснява, че ходим с тях по снега, а той заключава учудено: „Nerde? Uludag?“. Тя само се усмихва, а аз мислено се надявам там, където отиваме, времето да е малко по-благосклонно от онова, което ни връхлетя при опита ни да изкачим Uludag преди няколко години.

С добро настроение и без проверка на багажа продължаваме към първата ни спирка от дългия път към Кавказ – Болу. За днес имаме да изминем 600 км, които по хубавите турски пътища не се усещат. В късния следобед сме в центъра на града, приютил и нашия хотел. Новогодишното настроение е в разгара си, а улиците са пълни с хора – нещо съвсем обичайно за Турция. Пускаме се в лежерна разходка, в дисонанс със забързаните жители на града, търсейки най-вече подходящо място за вечеря.

Рано сутринта, докато навън още е тъмно, напускаме хотела, а от забързания ритъм на града няма и помен. Планираме да посрещнем изгрева на близкото езеро Gölcük, популярно със своите спокойни води, в които природата се среща със своето отражение в един огледален свят. Само на 13 километра от града тук – на 500 метра по-високо – властва гъста мъгла, погълнала всичко. Единствените посетители в парка сме ние и няколко кучета, които лаят някъде в тъмата. Предпочитаме да избегнем срещата с тях, затова бързо си тръгваме. Скоро мъглата отстъпва място на дъжд и сняг. Истинската зима тепърва започва, но ние сме на топло в колата и обичаме да пътуваме. Днес ни чакат още 620 километра до град Сивас – Централен Анадол.

В 16 часа вече сме в центъра на града и се настаняваме в хотел Behrampaşa. Реставрирана историческа сграда, построена през 1576 г. и носеща името на създателя си – Behram Paşa. Въпреки модернизацията се усеща духа на някогашния хан. Запазени са оригинални архитектурни елементи, умело съчетани с комфорта на новото време. На първия етаж е разположен ресторант, който е популярно място както за местни, така и за туристи. Най-хубавото е, че ресторантът е в хана и ние сме в хана. Богатата история и природа на Сивас предлагат много забележителности, но поради ограниченото време се фокусираме само върху центъра на града. (Част от красотите на региона вече сме описали тук: Тъмният каньон). Впечатляваща е архитектурата на Небесното медресе (Gök Medrese). Неговият 25-метров вход е изработен от мрамор в тюркоазен цвят и е украсен с барелеф на дървото на живота. Този символ се е поставял само на значими произведения, подчертавайки тяхната стойност. Интересен е фактът, че архитектът на сградата, построена през 1271 г., е с християнски произход, но по-късно е приел исляма. Името му е изписано на главната порта – Kalûyân el-Konevî.

 

       

 

 

През нощта дъждът преминава в сняг, който не спира да вали до сутринта и през целият път до Ерзурум. Променяме програмата за деня в движение. Градът ни посреща в бяла премяна и с обилен снеговалеж – типично за най-високия град на Турция (1890 м), особено през зимата. Хотелът ни, Lala Grand, е заобиколен от исторически шедьоври като Yâkutiye Medresesi, Çifte Minareli Medrese и замъка Ерзурум. Те запълват малкото ни свободно време, докато се радваме на снега.

 

 

 

 

Утрото е снежнобяло. Снегът е добавил 30 сантиметра върху колата, така че си спретвам хубав фитнес, докато я почистя. Приготвяме се да потегляме и спира да вали. За пръв път, откакто сме тръгнали от България, виждаме синьо небе. Дори от центъра се белеят високите върхове на планината Palandöken, където се намира и най-добрият ски курорт на Турция, носещ същото име. В района винаги пада много сняг и ски сезонът тук продължава от ноември до края на май.

 

Със слънцето идва и студът. Навън температурата е минус 19 градуса, а за следващия ден се очаква да падне до минус 28. Но ние отиваме на топло в Кавказ. Четирите ленти на пътя са изчистени и се шофира нормално, при зимни условия. Около високите проходи, на над 2300 метра снеговалежът все още продължава, но и чистенето на пътя не спира. Пътуваме след четири снегорина, които се движат един до друг. Така покриват цялото пътно платно, с по две ленти в посока. Следва ги полицейски автомобил, който задържа колоната зад тях. По този начин в тези високи участъци се движим бавно, но сигурно.

 

 

 

Колкото и голяма да е Турция, рано или късно тя свършва. Минаваме покрай замръзналото езеро Kartsakhi, по чиято повърхност личат следи от автомобил – нещо нормално за тези географски ширини. Разделено е от границата с Грузия, а встрани от него се намира и граничният пункт, носещ същото име. Тук виждаме, че сме единствени с лек автомобил, сред много тирове. На митницата сме отделени от тях, така че минаваме бързо. На входа на Грузия обаче колоната е една и се налага да почакаме. Марина се е вторачила в екрана на телефона, решена да заснеме влизането ни в страната. Захласната, изобщо не забелязва грузинския полицай, който идва към нас. Опитвам се да ѝ кажа да спре, но тя не ме чува. Разбира какво се случва, едва когато граничарят се надвесва над отворения прозорец и строго отсича: „No photo!“. Е, вече сме в Грузия. Тук се отделяме от колоната с камионите и се насочваме към празното гише за автомобили. От сградата излиза едричка дама в униформа и застава по средата на пътя със скръстени пред гърдите ръце. Съсредоточеният ѝ поглед бавно ни обхожда и се заковава в регистрационния номер на колата. Виждаме как полага усилия да го разчете – трудна задача дори за нас заради натрупалия върху него сантиметър мръсен лед.

 

Със същото изражение, показвайки ни, че все още сме в графата на подозрителните „типажи“, тя ни приканва да отидем с паспортите при гишето. Въпросите „откъде идваме“ и „накъде отиваме“ задава така, сякаш сме на разпит. Когато отговаряме, че пътуваме за Степанцминда, поглежда рязко и пита дали ще влизаме в Русия. Отрицателният ни отговор видимо смекчава нашето положение и вече преминаваме в графа „туристи“. Големи трудности ѝ създава талонът на колата, та се налага да звънне на колежка за помощ. След като и тази неизвестна вече е решена, ни възнаграждава с усмивка, поставя печати в паспортите и казва: „Welcome to Georgia!“.

 

Проверката на багажа е формална, но закупуването на грузински лари е процедура, сякаш прехвърляш апартамент. Предварително сме направили задължителната застраховка. Остава само да си купим SIM карти, че без интернет сме за никъде, с тази грузинска „глаголица“. Насочват ни към първата бензиностанция по пътя. Там, в пуста стая с едно бюро и лаптоп, двама брадати мъже, с подозрителна външност ни продават картите. През цялото време имаме чувството, че извършваме нещо незаконно, и представете си изумлението ни, когато разбрахме, че може да платим с карта.

 

Приключваме с бюрокрацията и вече можем да тръгваме. Здравей, Грузия!

 

Потегляме към Вардзия с надеждата да наваксаме изгубеното време, но се сблъскваме със суровата грузинска действителност. Предстоят ни около 40 километра по тесен, непочистен от снега път, осеян с дупки, скрити под кал и киша. Разглезихме се в Турция, с четирилентови безупречно чисти шосета, но бързо се адаптираме. Движим се едва-едва, като често ни се налага да изчакваме закъсали камиони, тръгнали без вериги. В такива ситуации шофьорите сами създават организация, за да успеем някак да се разминем. На стръмен склон със завой един тир се опитва да избегне пропадане в канавката, образувайки дълга колона зад себе си. Когато пътят най-после се освобождава от камионите, дупките ни пречат да ускорим Но не и на един стар мръсен мерцедес (който някога може би е бил бял). Брадат мъж с каскет и цигара в уста енергично върти волана, сякаш е на рали Швеция. Профучава с мръсна газ, подскачайки в синхрон с колата при всяка дупка – истински джигит в действие, демонстриращ висш пилотаж в „джигитовката“.

 

Най-накрая напускаме „марсианското“ трасе и стъпваме на нормален, здрав и чист път, който ни отвежда до средновековната крепост Khertvisi. Високите ѝ стени се издигат на скалист хълм, в чиито основи се събират потоците на две реки. Тя е една от най-големите и добре запазени крепости в Грузия, а леката ѝ снежна премяна ни подканва да спрем за снимки и за кратка почивка.

 

 

 

В последните светли минути на деня стоим в безвремие, вперили поглед в одухотворяващия масив на Вардзия. Стотици килии с различни размери са издълбани във вулканичния туф, подредени в 13 нива и свързани помежду си с проходи, коридори и стълби. Сякаш безброй очи се взират във всеки, осмелил се да застане пред пещерния град, видял какво ли не през вековете.

 

Всичко е започнало в средата на XII век, когато монасите решават да изсекат първите помещения в скалата. Скоро след това са направили и църква, част от стенописите на която са оцелели до днес. До края на века манастирът се е разраснал много. В него са живеели хиляди души и е бил средище на духовността в Грузия. Земетресение през 1283 година унищожава по-голямата част от този уникален град. Това, което виждаме днес всъщност е малък фрагмент от онова, което е било някога.

 

 

 

 

 

 

Мракът неусетно се спуска над живописната долина Mtkvari. Спокойната река отнася светлината на деня и нежно закрива „очите“ на Вардзия – време е манастирската обител да потъне в сън.

 

А за нас е крайно време да тръгваме. Предстои ни повече от час път през дефилето на река Kura, до малкото градче Ахалцихе. Въпреки късното ни пристигане, любезният ни домакин ни посреща със символите на грузинската кухня – хачапури, хинкали и червено вино, лично производство. Уморени от дългия ден, време е и ние да потънем в сън.

 

 

Зареждащо и мразовито утро. Още в минутите на синия час политамe с дрона над замъка Ахалцихе (Rabati) – една от основните забележителности тук. Замръзнал и загърнат в тънка бяла пелена, градът още спи. Обхождаме крепостта, реставрирана изцяло през 2012 година. Цитаделата с внушителната си кула се издига върху масивна скала, превръщайки се в най-високото и труднодостъпно място в града. Модернизацията е стигнала дотам, че освен църква, джамия и музей, в комплекса има също винарна и хотел. Минусовите температури навън ни връщат в ресторанта на хотела, който ни дарява с отлична гледка към твърдината. На топло, с чаша кафе визуализираме днешния маршрут: пресичаме Грузия по Военно-грузинската магистрала и сме в дебрите на Голям Кавказ.

 

 

 

 

Пътят ни минава през Боржоми – курорт, известен с чистия си въздух и с минералната вода, изцерила някога дъщерята на царския наместник на Кавказ... А вече е прочут и с това, че на бензиностанцията ни поискаха 5 лари, за да измият стъклото на колата. Какво да се прави, все отнякъде трябва да се компенсират ниските цени на горивата 😊. Сгушен сред високи хълмове, покрити с борова гора, курортът предлага идеални условия за лежерен туризъм, но на нас още ни е рано. Продължаваме по извивките на пълноводната река, заобиколена от заснежени хълмове, захлупени от сиви облаци, в един черно-бял пейзаж.

 

И ето ни на паркинга пред древния пещерен град Уплисцихе. Един от служителите на комплекса ни упътва накъде да продължим. Марина решава да му благодари на грузински, използвайки единствената дума, която научихме в тук, но блокира на „мммммммммм “. Досетил се какво се опитва да каже, човекът ѝ помага, казвайки с усмивка „мадлоба“ (благодаря). Чудя се кой ли щеше да се смее последен, ако го бяхме накарали да каже „благодаря“ на български.

 

След тази артикулационна гимнастика се захващаме с такава за краката. Изкачваме се по стръмни стълби към високата част на хълм, където в езическите времена са се провеждали поклонения пред Бога на Слънцето. Градът е основан преди 3000 години и до ХIX век винаги е бил обитаван. Подобно на Вардзия, и тук е останала само малка част от истинските мащаби на пещерния град. Изкачването от подножието нагоре на места е истинско предизвикателство заради снежната покривка и заледените участъци. Скалата е осеяна с множество пещери, свързани помежду си с гладки улеи и кръгли отвори. Всичко това са следи от периода, когато тук са се извършвали древни ритуали. Преди върха се намира просторната зала на царица Тамара. Тя е добре запазена, с няколко арки и издялан таван, имитиращ дървени греди, със светлик в центъра, който озарява вътрешността. В съседство има две по-малки помещения, които са служели за съхранение на вино. Пещерният град Уплисцихе завършва с „Голямата зала“, от която се открива гледка към действаща църква, издигната върху руините на езическия Храм на слънцето.

 

 

 

 

       

 

 

 

 

За краткото време, с което разполагаме, не успяваме да обиколим всичко. Дори пропускаме дегустацията на вино. В Грузия обаче такива места – да искаш! Съдейки по крайпътните табели, винарните тук вероятно са повече от библиотеките.

 

Последната част от нашето пътуване към Кавказ е по грузинската военна магистрала. Тя свързва Русия с Грузия, пресичайки планински хребети и издигайки се до 2395 метра надморска височина. Път-легенда – зареден с история и живописни гледки, устоял във вековете. Самото преминаване по него е силно изживяване, което привлича туристи от цял свят. Понятието „магистрала“ обаче не трябва да ви заблуждава. Това си е нормално двулентово шосе, но с изключителен тежкотоварен трафик, а и не само. Движим се бавно, но добрата новина е, че се движим. Много често пътят във високата си част бива затварян заради обилен снеговалеж, което се случи и след нас. При крепостта Ананури правим кратка фотосесия, издокарани с по една „папаха“. С нея аз уж трябва да изглеждам горд и благороден, а Марина – още по-лъчезарна. Не знам дали ни се получи, но поне от снимката струи изобилие от пъстро настроение.

 

 

 

Преди ски курорта Гудаури стръмни серпентини ни изкачват на над 2200 метра надморска височина, сред мъгла и сняг. На места пътят не е почистен и това допълнително ни забавя. В най-големия зимен център на Грузия се усеща оживление от предстоящата Нова година. Може би заради празниците камионите са спрени в километрична опашка, след която трафикът се разрежда.

 

Вече сме високо над мъглата и попадаме в друг свят – сред красиви бели върхове, покрай които черният асфалт се вие като огромна змия. Спираме до паметника на руско-грузинската дружба, построен по случай 200 години от Георгиевския договор. Красиви цветни мозайки пресъздават сцени от историята на двете страни, а стиховете на грузинския поет Шота Руставели ги превръщат във визуален разказ, който подсилва сетивното преживяване: „Другу верный друг поможет, не страшит его беда. Сердце он отдаст за сердце, а любовь — в пути звезда.“ Това въздействие се допълва от природната картина, разкриваща се от терасата към платото Кели и заснежения вулкан Шерхота (3694 м). Добре дошли в „Долината на дявола“ –мястото, чиито сурови зимни изпитания Лермонтов описва в романа „Герой на нашето време“.

 

 

 

 

 

 

 

      

 

 

 

Оттук следва последно изкачване към прохода Джвари – най-високата и опасна част от военния път. Наличието на бетонни тунели подсказва, че тук често падат лавини или има срутвания на камъни. На върха спираме до малък паметник с надпис: „2395 – Крестовый перевал “. От векове на този проход винаги е имало кръст. Последният е издигнат през 1824 година и днес се намира встрани от пътя, в двора на малък манастир. Дълбокият сняг ни отказва да се изкачим до него, въпреки че имаме снегоходки в колата. Благодарни сме на слънцето, което точно в този момент успява за кратко да пробие облаците. Лъчите му се отразяват в белите върхове и ги преекспонират на фона на тъмносивото небе в драматичен контраст.

 

 

 

 

 

 

 

Спускайки се надолу, вече сме в границите на Северен Кавказ. Пътят минава под лифта Коби – Гудаури, превозващ желаещите да посетят ски курорта, и ни извежда до река Терек. Ниските облаци отново скриват заснежените масиви от погледите ни. Единствено силуетът на кулата Сиони се откроява върху хълм над пътя. След нея се отклоняваме към близкото село Сно. Преди него, сгушени в долината сред високи планини ни посрещат каменните глави – дело на самоукия скулптор Мераб Пиранишвили. Големи скални късове, превърнати в лица, изобразяващи популярни грузински личности. Сякаш свръхестествена сила е подредила загадъчната галерия на открито, а мъгливите върхове и леденият вятър засилват мистичното усещане.

 

 

      

 

 

 

 

Преди залез най-накрая пристигаме в Степанцминда – малко, спокойно градче, със суров климат, облъхвано от кавказките ветрове. Оттук до руската граница ни делят само 12 километра през Дариалското дефиле, вдъхновило художници и фотографи. Настаняваме се в хотел Old District, предлагащ изключителна гледка към връх Казбек..., когато не е скрит от плътни облаци, които и в момента са погълнали върховете. Докато качим багажа, силният вятър стоварва голяма четириметрова ламарина пред входа на хотела. Размина ни се. В комбинация със сибирския студ, навън не се издържа дълго, колкото и да си облечен. Пикантното харчо и грузинският коняк донякъде помагат, но как ли ще бъде утре – часове наред на открито?

 

 

На сутринта, добре екипирани, на огромната тераса попиваме новия ден с чаша кафе. Сякаш сме се събудили на друго място. Вятърът е разкъсал по-голямата част от облаците и се оказваме заобиколени от опияняващи хребети, скалисти чукари и замръзнали хълмове. Синьото небе над нас обещава хубаво време, а слънцето даже успява да се заиграе с оголените от облаци по-ниски върхове. Това не се отнася за срамежливия Казбек, който продължава да се крие зад тях. Само ако беше поне с 30 градуса по-топло, всичко щеше да е идеално. Марина прави опит да полежи на хамака и да се наслади на гледката, но ентусиазмът ѝ стига само за снимка. Студ! Не искаме и да знаем колко са минусите на термометъра. По-важното е, че вярната ни Хонда се справя с тях и потегляме към Цминда Самеба – така грузинците наричат църквата „Света Троица“. За да стигнем до нея трябва да преодолеем 500 метра денивелация през поредица от стръмни и остри завои, покрити със сняг и лед. Усилието ни е възнаградено с пленителна гледка към църквата, зад която се извисява масивът Q'uro (4071 м). Неговите непристъпни заснежени склонове са може би най-фотографираното място в Грузия.

 

 

 

 

 

 

 

 

Оставяме колата на голям паркинг, откъдето може просто да си стоиш на топло и да съзерцаваш кавказките прелести. Да, но не и ние! Навличаме се подобаващо и поемаме по едва забележима пътека към близкия връх. Снегът под краката ни е твърд, а на места дори липсва – издухан от силния вятър, което прави изкачването една идея по-леко. Задъхване и адреналин се редуват по стръмния склон, докато ситни ледени снежинки от преминаващ облак чукат по стъклата на очилата ни. Времето се променя със скоростта на вятъра, който бързо отнася облака и ни открива за слънчевите лъчи. Поглеждаме назад и нова порция емоционално кресчендо пред божествената картина ни тласка нагоре. На безименния връх излизаме от подветрената страна и ни връхлита мощта на кавказкия вятър. Отново се сещам за Uludag. Надеждата, че ще видим Казбек оттук засега също отлита заедно с вятъра. Снежната планина прави плавен градиент към облаците и изчезва в тях. Но ние сме щастливи да се насладим на невероятна гледна точка към църквата и върховете зад нея. Точно в центъра наднича връх Shani (4451 м), разделящ Грузия и Ингушетия, със „закачен“ на него облак. При по-хубаво време, а може би и в друг сезон, бихме потънали в безвремие и съзерцание, но днес ледените пориви на вятъра надделяват над тези на сърцето. Спускаме се обратно надолу и както след всеки преход, най-много се радваме, когато видим колата. Докато стопляме премръзнали тела и снимаме таймлапс, на големия паркинг постоянно пристигат и заминават туристи, които позират за снимката на живота си. Кратките ни наблюдения дават предимство на азиатците – те сякаш се стараят и се раздават малко повече в името на перфектния кадър.

 

 

 

      

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Сгряваме се и поемаме по пътя, който води до храма. „Какъв е смисълът от един път, ако не води до храм?“. Тази забележителна фраза от филма „Покаяние“ (1984 г.) на грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе приляга изключително за това място. Тук физическият път свършва, но духовният тепърва започва. Издигната на самотен хълм още през XIV век, църквата е една от малкото в света на такава надморска височина. Обградена е от каменен зид, дебел повече от метър. За да стигнем до нея, минаваме през ниския вход на камбанарията и излизаме на открита площадка. От просторната тераса се разкрива най-близката панорамна гледка към малкото селце Гергети, Степанцминда и скалистия хребет, извисяващ се над 3300 метра. Слънцето го огрява странично и подчертава релефа му с дивите форми, оставени от стичаща се по него вода, а лекият сняг е напудрил вулканичните сипеи. Поглеждаме в обратната посока, където бяхме по-рано днес, но облаците все още са там. Казбек засега остава скрит за нас, но това, което видяхме и почувствахме тук, ни изпълва с благодарност. Със сигурност ще го помним винаги.

 

 

 

 

      

 

 

Неусетно денят се стопява и се спускаме обратно в града. От топлата хотелска стая изведнъж забелязваме нещо да прозира през облаците – високо над храма „Света Троица“. В плавен танц гъстите облаци се разреждат и освобождават планината от своята всеобхватна прегръдка. За кратко време те буквално се изпаряват, като последно се откъсват от купола на величествения Казбек. Истински сме щастливи, че успяваме да видим този омагьосващ петхилядник – символа на Кавказ, в целия му блясък и то на залязваща светлина. Последните слънчеви лъчи нежно докосват ледената шапка на върха, сякаш и те се радват на ненадейната му появява. Попиваме с очи (и обективи) този спектакъл, докато трае, защото Казбек има склонност внезапно да изчезва в облаците.

 

Дойде и ред на нощната тъма,

загърна всичко просто ей така.

Запалва се една звезда

от сбъдване на нашата мечта –

да бъдем двама в пътя към Кавказ.

 

 

 

 

 

Няколко момента от пътя към дома.

 

 

 

 

Повече снимки може да разгледате на: https://photo-toto.com/fotopisi/kazbek.html