Литовски Дневник

Първоначално пътеписа е публикуван тук.

Ден -1. Пролог.

Първо си пускам традиционната песничка, която не мога да ви линкна този път, защото Garbage превантивно са се застраховали от опцията да ги намеря някоя нощ да ми нагъват от хладилника и са изтрили всичко от youtube. После натъпквам раницата до онзи тесен компромис между всички неща, които биха ми били полезни и толкова неща, колкото Wizz Air ми позволяват. Следва колело, влак, автобус, самолет и честито – вече ще съм в Литва.

Човек като затръгва нанякъде обикновено има идея къде отива и защо иска да отиде точно там. От другата страна го пресрещат цените на самолетните билети, хотелите и режийните. Ако се случи да се срещнат по средата в приемлив компромис – имаме сделка. В случая сделката при мен се случи във втората крайност – толкова евтино ми излизаше всичко, че първо реших да резервирам и чак после да се оглеждам къде, какво, кога. Ще видим като теглим чертата накрая какъв ще е баланса, но се стремя всичките 4 дни да са ми максимум 130 евро със всичко включено, даже летищните такси .

Леко техническо прекъсване. Поради факта, че лаптопа ми е със теглото на първите модели мобилни телефони, т.е. около 3-4кг усещате, че ще е първата паднала жертва на Уиз оптимизацията. За това и няма да мога да пиша пътеписите „на живо“. Някак си мога да го натъкмя със по-портативни достижения на цивилизацията, но пък тогава ще липсват снимките, а и да ви кажа набиране на текст на телефон/таблет граничи за мен със средновековно мъчение. В крайна сметка просто реших да си водя прилежни записки, които да разцъфнат в пълнокръвни репортажи след като се върна. Аз ще се направя, че постовете ги пускам от слънчева(надявам се) Литва, а вие ще се правите, че не знаете, че всъщност идват от мрачна(защото кредита ни от слънце за годината изтича някъде тия дни) Холандия. Разбрахме ли се?

Де да беше толкова лесно. 2 дни след като се върна от Литва тръгвам за Санкт Петербург. Което пък означава, че или трябва да изместя с няколко дена по-късно дневникът от там или пък да пиша на живо от там, а литовският дневник да поеме още едно закъснение като влак, който си е изпуснал разминаването на гара Ямбол. Избрах вторият вариант – така че след „ден 1″, очаквайте „ден 2″ някъде след около две седмици, хах.

Та не знам дали има смисъл да ви обяснявам какво ще правя в Литва, тъй като за 2 седмици така и така ще забравите. Само в телеграфен стил: летище-Клайпеда-Нида-Каунас-Вилнюс-летище. Със същия успех можех да напиша уравненията на Навие-Стоукс, пак толкова щяхте да разберете.

Хайде, ще ви дам едно зрънце – върха на пътешествието ще са велосипедните 50 км по Curonian Spit(как е на български – помагайте!). Пясък, дюни, корморани, елени и накрая едно селце – Нида, по което всички си припадат.

Дали ще се получи знаят само Любка Кумчева и Минчо Празников!

До Утре….ъъъъ….така де…до след две седмици, ама правете се, че е утре…и КЗЛ!

Ден 1. Път

Не знам дали сте обърнали внимание, но българите сме навсякъде. На улица в Пном Пен, на красив хълм край Комо и…както се оказва на опашката за бординг на полет на Уиз Еър по линията Айндховен – Вилнюс.

Та както си стоим с моя добър приятел Светльо на опашката, чуваме до нас българска реч идваща от две момичета точно до нас. Ще забележите, че рядко ми се случва да споменавам името на спътниците ми, в случая Светльо. Той се води най-големият фен на блога ми(по лично негова оценка), но едва ли е чел повече от 3-4 поста. Държеше да го спомена, защото искал да стане известен. Честито Светльо, помахай на мама, дават те по телевизора!

Разговорихме се с двете момичета и се оказа, че явно съвпадението да летим заедно по такъв странен маршрут като Айндховен-Вилнюс не е достатъчно, а на всичкото отгоре са били в Исландия и те. Фланелката от Исландия много си я харесвам по принцип, а и винаги е тема за завързване на разговор. Опитахме се да се синхронизираме за следващите 4 дена, но се получи лек проблем, защото аз имах стегнат, строен и почти финализиран план, а те имаха „на гости сме при приятелка, тя знае всичко“. Разбрахме се да държим отчет по телефона всеки ден и да се видим, ако случайно се окажем на едно място по едно и също време.

Кацнахме във Вилнюс, момичетата поеха с домакинята си, а ние имахме да трепем два часа до следващият ни транспорт. Не знам дали знаете, но има два типа хора, които не се поддават на национални характеристики и са почти еднакви по целият свят. Може би антрополозите трябва да се занимаят с тоя феномен. Първият тип са класическите шофьори на Volkswagen Golf, а вторият са таксиметровите шофьори по летищата.

Винаги са едри, заплашителни и зад наизустените полулюбезни фрази прозира явната решимост да стане каквото те кажат и имайте си късмета да оспорите сметката. ОК де, може би минах с голямата четка тук, но наистина таксиметровите шофьори по летищата са напаст, която гледам да избягвам при всяка възможност.

За щастие на нас не ни се налагаше да се възползваме от услугите им, защото си имахме автобус директно от летището до град Клайпеда – най-голямото пристанище на Литва, общо взето намиращо се диаметрално противоположно на сегашната ни локация.

За нещастие обаче се оказа, че планираният автобус е маршрутка. Обикновена, класическа, неудобна маршрутка. Както повечето свои събратя по модел се оказа и че графика и маршрута и е напълно неразбираем за пътниците вътре. До последно ще си остане мистерия за мен защо чакахме 20 минути подпряни на бордюр пред хотел във Вилнюс при положение, че никой не се качи там и още поне 30 минути на летище Каунас.

Цялото първоначално впечатление, което вече писах колко е важно и колко е субективно в случая беше, че все едно сме си в България. Било то по кръпките по пътищата и магистралите, бензиностанциите Лукойл на всеки метър и класическият превоз. Това усещане не ни напусна кажи речи и до края.

В крайна сметка след 2 часа влак + 30 мин автобус + 2 часа и малко полет + 4 часа и половина маршрутка, се добутахме почти в полунощ до хотела в Клайпеда, който беше нещо като изходна точка за утрешния, надявам се много по-вълнуващ и изпълнен с впечатления ден.

До Утре и КЗЛ!

Ден 2. Нида

Вчера и вие и аз си останахме жадни за още. За какво ми беше все пак да го правя тоя дълъг тегел по диагонала на Литва чак до Клайпеда? За да разберем отговора на този въпрос е необходимо да влезем в ролята на Хорейшо от CSI и да зуумнем сателитната карта…без естествено да стигаме до неговите висини и да гледаме отражението в окото на комар.

Отляво е Балтийско море, от дясно Куршската лагуна, а по средата е тънка деликатна ивичка земя. Точно тази ивичка е целта на цялото доста продължително трамбоване вчера. Нарича се Куршска коса и откровено си признавам, че думата ми е непозната. На английски е Curonian Spit. Защитен природен обект на ЮНЕСКО, най-големите натурални пясъчни дюни в Европа и малки градчета напръскани тук-там по протежението с обща дължина 50км от литовска страна. „Аха, ще го мина с велосипед“ веднага ми изскочи мисъл в главата като на Щирлиц. „Аха, ето ти идеална велоалея“ пък отговориха на моя мислен призив литовските власти.

За съжаление чат-пат идеализираните планове, които си правиш се сблъскват с грубата реалност и колкото и да се опитваш да избягаш от дъждовното време, то не е сигурно че то иска да избяга от теб. Със примиренческо настроение трябваше да поемем с маршрутка по скучният начин и да се надяваме, че утре времето ще е по-добро за да направим вело-отсечката поне еднопосочно.

Пристигнахме средно подгизнали в Нида, градчето което е кажи речи до границата с Русия и най-голямото на ивицата, до колкото може въобще да се говори за големина, когато става въпрос за 1500 души постоянно население. Не ни оставаше нищо друго освен да се насочим към хотелчето ни, което бях запазил в известна степен заради многото положителни ревюта за персонала. Чак толкова добронамерено отношение не очаквах, прекалено добронамерено. Първо жената ни затвори в една малка стаичка, където държеше подробно да обясни абсолютно всичко до последната запетайка. Къде е къщата на Томас Ман, къде е музея на кехлибара, къде да ядем, къде да не ядем, как се стига до най-близката дюна с кола, велосипед и пеша…без значение, че на тоя етап отговаряхме само на последната категория. Мокрите ни персони само кимаха с глава и се усмихваха любезно.

След това инструкцията се пренесе вече в нашата стая. Беше ни посочена локацията на всички ключове на лампи последвано от нагледна демонстрация как оперират, както и запознаване с интерфейса на телевизора и всички копченца на дистанционното. Наистина си нямате на представа, колко подробна беше жената. Не ни оставаше нищо друго, освен да се кльопнем пред Дискавъри Ченъл и да се надяваме, че дъжда скоро ще спре.

Дъжда спря 2 часа по-късно и около 24 след като потеглих от Холандия най-накрая можех да съм турист! Вчера ви казах, че Литва много напомня България по първо и несъстоятелно впечатление. В тази аналогия предполагам Нида е Созопол преди да се появи новият град. Естествено архитектурата е коренно по-различна, но си приличат по атмосфера. Предполагам и Созопол навремето е бил толкова заспал и спокоен. Опънахме се по крайбрежната алея до центъра – интересни къщички и много много птици. Като цяло мястото е като магнит за тях.

Стигнахме и до пристанището, намираха се доста рибари, но нямах представа дали наистина има улов или просто бягат за малко от жените си.

После поехме и към най-близката дюна. Никакъв шанс да се объркаме естествено след подробните инструкции, на и без това не много трудната за дешифриране карта. Наистина са много фино място, защото е адски ветровито както повечето морски брегове, съответно дюните постоянно се местят. На хората им е забранено да ходят извън очертаните пътеки, защото една човешка крачка смъква не помня колко килограма пясък – имаше го написано, беше огромно число.

След всичкото това обикаляне беше и време най-накрая да хапнем нещо местно. Националното ястие са цепелини – картофи, пълнени с кайма със сметанов сос и запържен бекон. Калорична бомба е меко казано. С мъка успях да изям два картофа и едва ли ще повторя друг път, не е и особено вкусно – предполагам както е със много национални ястия си иска време да свикнеш, а и няма гаранция че ги ядохме на подходящо място, макар че и през ум не ми минава да поставям авторитета на собственичката на хотела ни под съмнение.

Вечерта приключи с леко безплодни опити за търсене на по-живичко заведение. И тук не говоря за шумна дискотека или бар, в който да се надвикваш с музиката, а просто място, където да има заета повече от една маса. Търсенето кажи речи беше безрезултатно.

Нида си е малко, провинциално, крайбрежно, красиво, полу-умряло населено място тип „такива градчета вече няма“.

И точно в това е чара му.

До утре и КЗЛ!

Албум: Литва - Нида и Неринга

41 снимки

0 коментара

Ден 3. Неринга

Легнахме си при ясно време и с оптимизъм, че днес колопохода ще бъде осъществен. На сутринта си беше прилично облачно, но пък прогнозата показваше само леки епизодични превалявания – във Холандия при такова време излизаме по улиците и се целуваме от умиление. ОК де, не е баш така, но е чудно колко могат да ти паднат стандартите за приемливо време, особено при посещение на морска дестинация. Нямаше две мнения, че атакуваме напред с велосипедният план.

Закусихме и отидохме да кажем чао на твърде подробната хотелиерка от вчера. Изпращането беше подобаващо с прегръдка, като специално отбеляза да го направим вътре в къщата, а не на вратата защото не било на хубаво – нещо, което до сега бях чувал само от майка ми. Наехме си колела, които да върнем обратно в Клайпеда – изключително безболезнен и изчистен процес, нито искаха депозит, нито нищо. На 2 на 3 обясниха къде се връщат колелата и ако няма никой да оставим ключа под задната гума(това не съм сигурен съвсем дали го разбрах, имаше известна езикова бариера) и да си поемаме по пътя.

За първи път май имам възможността да ви разкажа за манията на дългите велопреходи. Това е нещо, което открих в Холандия преди около година и още се чудя че ми отне чак толкова време. Карането на колело е приятно – ако не вярвате питайте всяко дете, а децата много добре знаят как да се забавляват за разлика от нас. После имаме и скоростта – идеалният баланс между преместване достатъчно бързо, че да не ти стане скучно и достатъчно бавно, че да имаш време да огледаш и да погълнеш атмосферата. Занимание на открито е, което пък позволява, ще ме извинявате за хипарското клише, пълен досег с природата. И ако колелото е добре смазано и поддържано се радваш на почти пълна липса на изкуствено генерирани звуци от рода на двигател на кола. Много малко недостатъци могат да се открият, като например необходимостта от минимална инфраструктура – нещо, което безкрайно ни пречи в България. Но лека полека нещата ще се оправят, сигурен съм.

Нашият маршрут за деня щеше да е с обща дължина 50-ина километра, сравнително равнинен и ще минава през гори, дюни и плажове. Тук с риска пак да ме обвинят, че манджата е постна и минавам през просото просто няма какво да ви кажа. Всичко е само визуално и духовно(гхгхгхгхг) изживяване. Между другото дистанцията може да ви се струва дълга, но хич не е – има един момент, във който си намираш идеалното темпо и дори забравяш че караш колело, просто се носиш леко през въздуха и имаш чувството че можеш да продължиш за винаги. Попътният вятър помага за това усещане доста.

Стигнахме обратно до ферибота в Клайпеда 10 минути преди потеглянето му, върнахме колелата в магазина 10 минути преди затварянето му и пристигнахме на автогарата за да хванем автобус до вторият по големина град Каунас 10 минути преди потеглянето му. Поредното парченце от пъзела каза „щрак“.

Ето ни благополучно в Каунас. Тук ще направя пауза за малко минутка за реклама. Искам да ви разкажа за един брилянтен блог, www.aerohroniki.com, който може да ви подскаже идеи за много спестявания. Преди няколко месеца писах за промоцията на Радисън с точки. Тогава доста от познатите ме гледаха със специфичен странен поглед като им кажех, че давам 300лв за да си купя 150 000 точки за нещо си и за капак на всичко ще спя в хотел намиращ се на около 20 минути пеша от вкъщи. Пътуването до Литва беше първата жътва на ползите от тази стратегия. Представям ви хотела, който ми излезна със всичките финтифлюшки точно 4.5лв на човек с включена безкрайно обилна закуска. Кажете на приятелите си. www.aerohroniki.com. Край на рекламата.

Кажи речи не оставаше нищо друго от вечерта освен да хапнем по пица на главната улица и пътьом Светльо да се здрависа с дружелюбен подпийнал литовец, който държеше да се ръкостиска със всички. Последното предимство на дългото каране на колело, което ще ви спомена, е че след него абсолютно всяка храна е ужааааасно вкусна, а насладата от бирата е като от телевизионна реклама.

До Утре и КЗЛ!

Албум: Литва - Нида и Неринга

41 снимки

0 коментара

Ден 4. Каунас

Сутринта започна със един много специфичен ритуал познат само на феновете на нискотарифните авиокомпании, надявам се повече на тези от мъжки пол. А именно премахването на Уиз Еърската брада. Проблема, е че като нямаш право да носиш бръснач в ръчния багаж и си без куфар като цяло леко увисваш. Мислиш си, че колко му е, ще изкараш 5-6 дена, но не, оказва се че на четвъртия почваш да приличаш малко на Чупакабра в лицето и интервенцията е необходима.

На първо време реших да задоволя мерака да се кача на високо, а и така и така си имахме едно от тия релсовите вертикални трамвайчета до вкъщи. Чичкото на касата даваше вид, че говори английски, но мисля че просто беше наизустил 3-4 думи, защото като го питах допълнителен въпрос просто ми повтори цената. Като цяло езиковият въпрос е деликатен. Изглежда, че всички разбират руски, но пък предпочитат да не го говорят – едно младо момиче, което продаваше картички в Нида директно се тросна, че не говори руски, а английски. Гледката отгоре не беше кой знае какво, даже и снимка нямам, но пък имам снимка на трамвайчето.

Неделя се оказа пазарен ден. Което означаваше неизброимо количество сергийки по главната улица, като преобладаваше меда, всякакви сладки работи както и детски дрънкулки. Доста от нещата изглеждаха крайно апетитно, но с пилешкия си мозък решихме да пазаруваме по-късно като огладнеем. Няма да ви държа в съспенс – на връщане нещата вече ги нямаше. Еххх. И тук нямам снимка, знам, няма да си играете повече с мен.

Продължихме към старият град. В течащата българска аналогия предполагам Каунас е Пловдив, макар и да няма амфитеатър, и стръмни тесни улички…и не съм сигурен колко е стар града. Абе оправдавам се като цяло, защото пловдивчани са най-патриотичните(до колкото такъв термин може да се употреби за град) хора и ме е страх, че ще стъпя на криво с някое сравнение и ще ме изядат. Уличките бяха приятни, площада с църквата беше голям, а в едното му кьоше даже се продаваха съмнителни антики включително доста голяма репродукция на „Тайната вечеря“.

След това попаднахме на рицарски фестивал. Имам чувството, че съвсем случайно уцелих доста шарена неделя в Каунас, може би всеки останал ден от годината би бил несравнимо по-скучен и обикновен. Историческите въстановки са нещо което не разбирам съвсем напълно, но и фестивала явно не се опитваше чак толкова много. Имаше мъже и жени в традиционни облекла, палатки със знамена, демонстриране на традиционни занаяти – нещо като мини версия на Етъра.

Вниманието на повечето посетители беше привлечено от бирата и мръвките, съвсем логично, където се въртяха прилични опашки, докато традиционно облечени момичета си играеха сами на сергията която представляваха на безкрайно интересната игра – уцелване на отворен чувал с пръчка, на която е закачено нещо тежко отпред. Най-забавно им беше на момичетата, които се цапаха до ушите в глина, докато грънчарстваха и на момчетата, които се размотаваха с малки полуреалистични лъкове и ми беше чудно дали не се случват особен вид трудови злополуки с тях.

Като отворих дума за храната на фестивала, да кажа, че не можете да сбъркате като си поръчате „Шашликас“. Литовският се води един от най-трудните езици на планетата, но доста думи са просто добре познатите ви с едно „с“ добавено накрая. Два шашликас, една бира и сте там. След добро хапване човек се ослушва къде да се излегне и добре, че има огромен парк наблизо, който се използваше от местните точно за тази цел. Тук се сблъскахме с още едно типично литовско хоби – летенето със балон. В последствие се оказа, че винаги когато времето е приятно парковете се пълнят с балони, нещо като аз и ти да излезем на разходка да убием час-два само че вместо в две измерения се движим в три. При последващо посещение в Литва със сигурност искам да пробвам.

Деня се изниза, леко осакатен с 3-4 часа от упоритото ми желание да не пропускам състезание от Ф1 по телевизията, колкото и на пръв поглед да има по-интересни неща за правене на живо. Единственото, което разбирах от коментара беше като споменат Фернандас Алонсас, което ми бие доста на женско…Фернандас завърши трета.

До Утре и КЗЛ!

Албум: Литва - Каунас, Вилнюс и Тракай

57 снимки

3 коментара

ден 5. Вилнюс и Тракай.

Днешният доклад ще бъде крайно разпокъсан, в което няма нищо лошо защото и самият ден беше крайно разпокъсан. Подобно на уиз еърска раничка(кога ли ще се изтъркат тия метафори…) трябваше да натъпча страшно много неща в ограничен промеждутък от време.

Започнахме с Тракай, градче което се намира кажи речи на 20-ина километра от столицата Вилнюс. Има езеро, по средата на което има остров и на острова замък. Липсва само чудната прекрасна принцеса, която да е затворена в замъка от лоша вещица. От историческа гледна точка мястото е любопитно, но се оказа че въпросния замък толкова често е бил опожаряван и унищожаван, че едва ли има и една оригинална тухличка останала от едно време. Но това беше без значение – гледката си заслужава чисто визуално, особено ако се уцели прекрасно време.

Обиколка из района може да отнеме между 5 минути и цял ден, в зависимост от това колко лежерно сте настроени, но като цяло мястото е доста предразполагащо към спокойствие и кръвообращението ти автоматично се забавя и се оглеждаш постоянно за някоя пейчица, на която да си зяпаш или да поснимаш местната фауна.

Уикендите май става супер претъпкано, след като е любимо място за разходка на Вилнюсчани, но в работен ден около обяд беше доволно празно. За кратко беше обмислена възможността да наемем лодка за час, но за радост(или за съжаление може би) не се мотаеха агресивни лодкари наоколо, които настойчиво да превърнат чуденето ни в реалност. За сметка на това седнахме в едно крайбрежно заведение с метални столчета и музикално оформление тип „San Remo Greatest Hits“ – Феличита, Тото Кутуньо и т.н. Не знам кой се е сетил, но такава музика наистина работи на слънце покрай водоем. Хапнах някакъв местен тракайски специалитет – беше нещо като кифличка пълна с месо и лук, както всичките литовски манджи и това беше доста мазно и тежко.

Тук ще ви представя и причината предварително сметнатият бюджет да бъде надхвърлен близо с 50% – не съм сигурен, че и Гърция си е позволявала такива волности. Внимание:

Литва се гордее с бирата си и с право. Та както си мислех цялата ваканция да ми излезе 100 евро, по-скоро замина към 150 след като всеки ден кехлибареният цвят ме изкушаваше 3-4 пъти. За мезе се ползва силно изпържен хляб с чесън и кашкавал. Просто пробвайте.

Вече сме във Вилнюс, на петия и последен ден, най-накрая има един късен следобед из столицата. Тук искам специално да благодаря на една приятелка на майка ми и (надявам се) редовна читателка на блога – Вера, която пое нашата окъсняла дружина и за кратък период от време свършихме доста полезна работа, като започнем естествено с подаръците и сувенирите. В случая задачата беше сравнително лесна – ако търсите литовски подарък всичко кажи речи се върти около кехлибара, който е на почит в цяла балтика и е трудно да метнеш кифла без да уцелиш поне 3 магазина и сергийки.

Другото, което е почти толкова многобройно колкото серигийките с кехлибар са катедралите. Особено като се качихме от едно възвишение, където се откри целият град беше шокиращо. Навсякъде куполи и всичките в различен стил една от друга.

Особено впечатление направи една малка църква с червени тухлички. Легендата разказва, че преминаващият пътьом Наполеон е изявил желание да я разглоби тухла по тухла и да я пренесе във Франция. За радост май и сам не си е вярвал и е останала точно там където и е мястото…а може и да не е имал време след като са го погнали наобратно.

В този момент бяхме на мини експресна авто обиколка из Вилнюс, не толкова да видим определени места, а колкото да набележим тези, които да разгледаме по-подробно при следваща визита. Града си има доста тежка история по време на съветската окупация и бившата централа на КГБ в момента е направена на нещо като музей, където са запазени всичките съоръжения за измъчване в мазето, а по стените от външната страна са написани имената на повечето хора намерили смъртта си в сградата. Този период от историята вече е минало, и едва ли има по-подходящ начин да се демонстрира прехода от преименуването на един площад във Вилнюс. Бившият площад Ленин сега се казва площад Ленън. Колко много може да се каже по изключително кратък, семпъл и елегантен начин просто със една смяна на буква.

Слънцето вече залязваше и над Вилнюс се издигнаха поне десетина балона…явно работният ден беше свършил и хората минаваха за кратка въздушна разходка по време на залез преди да се приберат вкъщи.

За вечерта уж най-накрая щяхме да се видим с двете приятелки, с които се запознахме на излитане. Оказа се, че всичката случайност явно сме я изхарчили за невероятната среща преди полета, и така и не можахме да се засечем при положение, че в последствие стана ясно че програмата ни е била почти еднаква. Особено последният ден, където сме вършили абсолютно

същите неща, но докато ние сме били в Тракай, те са били във Вилнюс и обратното. Здраве да е.

Ранен полет и дим да ни няма.

Следва Епилог.

До утре и КЗЛ!

Албум: Литва - Каунас, Вилнюс и Тракай

57 снимки

3 коментара

Епилог.

Заслужава ли си да се иде до Литва? Предполагам чакате отговора на тоя въпрос ясно и конкретно без да разтягам локуми и увъртам. Тук се сещам за Кръстьо Лафазанов от „Улицата“ как правеше един специфичен жест, където дясната ръка хваща рязко за сгъвката на лакътя стегнатата в юмрук лява. Ще се наложи да изслушате тирада.

Литва е от типичните „лоу-кост“ дестинации. Много вечен спор е кои са по-подходящи – традиционните, но по-скъпи авиокомпании или по-евтините и неудобни нискотарифни. Изтъкват се всякакви аргументи от рода на място за краката, бутаница при качване в самолета, тъпи ограничения в багажа. Но всички тези аргументи пропускат основното – нискотарифните ви дават свободата просто да щракнете с пръсти и да отидете някъде, само защото е евтино. Не бива всяко пътешествие да е едва ли не събитието на живота ви отнемащо огромна част разходи и време, в днешно време вече може да става мимоходом по между другото. И това е предимството на нискотарифните, което и хиляда инча повече място за краката не могат да неутрализират.

ОК, в Западна Европа сме малко по-разглезени откъм варианти, но и от София ги има. Периодично се появяват билети на символични цени до Тревизо или Бергамо. Милано го зарежете, едва ли има по-скучен голям град в Европа, освен ако силната половинка не му се гледа мач на Милан или Интер, а пък на нежната не и се пазаруват безбожно скъпите дизайнерски финтифлюшки. Но около Бергамо има безкрайно много диаманти – като се почне от самият град, та до близкото Комо и Лугано.

Иначе Литва има какво да предложи – дюните определено бяха кулминацията, а и Каунас и Вилнюс са приятни градчета. Хубавото е, че я няма типичната тарапана характерна за популярните дестинации – не е необходимо да се редиш на дълги опашки, да плащаш скъпи такси вход и да се чудиш 2 часа за Айфеловата кула и 3 за Лувъра или обратното. Съвсем спокойно може да отидеш и да импровизираш на място – шансовете са, че няма да изпуснеш нищо супер специално. А пък можеш да се натъкнеш на интересна изненада – например рицарският фестивал в Каунас.

С две думи – отворете ръце, прегърнете нискотарифните авиокомпании, избегнете капаните им и ги експлоатирайте във ваша полза! Заслужава си ако не за друго, то поне заради оная специфична тръпка, която носи попадането на непознато място с непознат език.

И заради бирата.

До скоро и КЗЛ!