Обратно в Исландия

Някой ме побутва и дочувам напълно неразбиращо " супазевази" или нещо такова. Събужда ме стюардеската усмивка на жена, която е с прилежен грим и кок под конец. Отварям торбищата под очите си и взимам бутилката с вода. Лека турболенция ме връща от така или иначе неспокойния сън, защото който е измислил самолета определено е мразил цялото човешко съсловие. Мислите за това как може да се сравнява единствено с този проектирал автобусите, ме карат да смятам, че наистина ми се спи адски много, защото всъщност обичам самолетите. Освен това съм гладна и раздразнителна, защото сме тръгнали на бомба и единственото, което знам е , че ще ни ровчат с клечка в носа, въпреки че сме ваксинирани. 

Скоро кацаме, а днес е национален празник на Исландия и имам супер яката, нахъсана надежда, че няма да им се занимава с нас. Посрещат ни невинно красива исландка и усмихнат негър, разпитват ни къде ще спим тази вечер и сверяват телефонните ни номера. След неприятната процедура ще получим смс, уведомяващ ни за карантина, докато не излязат резултатите от теста. Единствено аз не получавам смс за карантина, защото исландката така се прехласва по приятеля ми, че съвсем забравя за моето съществуване, което си е страшна офертичка.

Намерението ни да спазваме карантината граничи с нулево. Взимаме си колата под наем и вместо да се насочим към мястото за нощувка,пробваме един ресторант и скоро съжаляваме, че не сме взели решение да сме си в хралупата. Покъртителната сметка за три супи, ни отправя към магазин " Бонус" и пазаруваме достойно, като българи по празниците. Сдобиваме се с продукти за следващите дни, включващи обилно мазане на филии, месо и откачено количество Skyr. Всички стоки са надписани на исландски и се придържаме към познатите нещица, докато любезен исландец предлага помощ в разгадаването на различните подправки. 

Мястото на първата ни нощувка се намира на 6 км от вулкана и само дразни как дими. Предвидливо пускаме онлайн камерите от вулкана и следващите часове следим активността му, в опит да не сме прецакаме и да има зрелище когато отидем. 

Издебнали сме най-подходящото време и тръгваме вечерта към него. На вратата останалите получават негативните си резултати, докато аз за пореден път проверявам телефона си и отново няма нищо. Представям си как излизам положителна, намират ме, лепват ми глоба откачация и ме прибират в техния затвор, в който съм единствената посетителка. Ама ми е така развълнувано, че ще сбъдна една от мечтите си и за момент мисля колко забавна история би излязла от цялото това нещо. На импровизирания паркинг сканираме баркода, за да го платим, ама нещо не се получава, а търпение за формалности повече нямаме и си обещаваме на връщане да го платим. Не го правим, защото трябва да си страшен германец, след такава емоция, да се сетиш за някакъв си паркинг. И на следващия ден губя един ice и 10 лв на ледник и усещам закономерността на авантата. 

Тръгваме пешачката към вулкана и след около 40 минути сме в долината с лавата. По пътя възрастна исландка ходи ведро с щеките си и почти дочувам как леко си свирка. Може и да си измислям, ама май не си. Първото нещо, което виждаме е маранята, която се издига над лавата и е откачено горещо. Има толкова разлята лава, а вулкана си дими там някъде в далечината. Приближаваме се и осъзнаваме, че тя не е застинала, прясна, прясна си пробива път. И започва да се движи и да изгаря всичко около себе си, възпламенява трева, оставя обгорен отпечатък, дори далеч от себе си. И се разлива бавно и величествено красиво. Така те омагьосва, че единственото, което искаш е да си възможно най-близо до нея, да я пипнеш дори.  Нямам идея как съм изглеждала, но усещам, че един фотограф, ама истински, не айфонски, с апарат като далекоглед, огромна стойка и лого на някаква компания от обувките до шапката си, насочва обектива към мен. Усещам се опиянена, леко замаяна и адски погълната от случващото се. Звучи изкуствено и пренесено, но нямам вина, че всички думи са такива клишета. Сигурна съм, че този човек направи снимката на живота ми и нямах търпение да го помоля да ми я покаже, когато ново парче лава се разлива и отчупва стар къс застинала. Тръгва към нас толкова лежерно и спокойно, че забравям за фотографа и се сещам за него на следваща сутрин. Не знам колко време сме прекарали в долината, сега ми се струва твърде малко, но жегата, миризмата и димът накрая надделяха и ни прогониха. Хората си мислят, че да си толкова близо до лава е често срещано, но единствено 6 или 7 вулкана в света позволяват това зрелище на обикновените хора.

На следващата сутрин лицето ми е прилично червено, омазвам му обилно количество фон дьо тен и вече няма видим проблем. Очаква ни пътуване към Thorsmork, но сме спокойни, защото си имаме 4х4. Хващаме отбивката и някак силно впечатление прави,че сме единствените с такава кола, защото другите просто не са коли, а кофи с огромни ен на брой гуми. И шофьорите ни се усмихват, признак на окуражаване или подигравка, не става съвсем ясно. След 15 минути ни очаква първата река, която трябва да прекосим, но се оказва река-бебе и послушната ни количка се справя, без никакви проблеми. Сигурно тук е моментът да вметна, че нито една застраховка, не поема щети, причинени от вода и повечето хора предпочитат да се доверят на сигурното. Но ние сме българи, платили за 4х4 и сме малко по-така, сещате се. Лашкаме се повече от час и преминаваме още няколко рекички, когато пътят се разклонява и в едната посока се намира Катла-вулкан с ледникова шапка. Решаваме да го изберем, когато виждаме Dacia Duster да се тараланчи зад нас и се успокояваме, че не сме единствените идиоти на пътя. Идва ни супер свежото настроение, като на хора, които не са сами в глупавите си избори. Оставяме колата и правим преход до вулкана. Взимаме раниците с месо, а компания ни правят група овце. Не се нуждаем от нищо повече.

Пътят обратно отново харчи час от времето ни, докато накрая стигаме до Seljalandsfoss. Престояваме по-дълго, защото най-спокойната германка си е отделила цял ден за един водопад и не спира да влиза в кадър.Това е и първия момент, в който започнах да съзирам с душата си на психолог, колко се различаваме от останалите туристи. Те отделят цял ден за една забележителност и се движат лежерно, спокойно. Ние идваме на бомба, ходим бързо и искаме да видим всичко, да оберем колкото емоции е възможно и си тръгваме. Искаме да се счупим физически и психически, за да се заредим.И няма нищо туристическо в шумотевицата, която вдигаме.

След това се отправяме към Skogafoss.  Абе, има нещо страшно магично в това място, все едно отваряш приказка на най-изрисуваната страница или нещо такова. Най-веселото и гостоприемно водопадче в Исландия.

Решаваме, че е дошло време да се настаним в новата къща за гости. Тя се оказва на Хейда, жената, която ни приюти в дома си, миналия път, защото имаше проблем с резервацията. Много свеж и разговорлив човек, който преди две години опита да ни завещае тава с ориз, а този път ни направи палачинки, за които не сме платили. Бързо се сети за ситуацията, оказва се, че е имало недоразумение с Букинг, който е вписал допълнителна стая, с която тя не разполага. Намерила е решение с купуването на каравана, в която живее пред дома си. Практично. И има нещо изключително обаятелно в тази разпиляна жена, която не може да реши дали ще има контакт или закачалка в стаята и накрая има и двете- едно върху друго.

Настаняваме се и съзирам от прозореца същата спокойна германка ,от водопада, да разговаря с приятеля ми. Оказва се, че и в разговорите си е разточително пояснителна, защото ние отново бързаме, а тя не разбира езика на тялото. Имаме силното желание да намерим магазин за бира, но този път не задаваме въпроси, знаем , че е на 30 км от къщата. Научили сме си урока. Между другото, магазинът се помещава в едно пространство с банката. Очарователни странности.

Спускам завесите и пердетата, защото слънчевата светлина нощно време не предразполага да си лягаш. Останалите пият бира. За баланс ставам в 6ч и играя с кучето на Хейда - Пикли, чиято единствена цел е да посочи точното камъче, което е харесала, в опит да го хвърлиш възможно най-далеч. Чакам цяла вечност останалите, защото днес ни очакват три ледника.

Всичко върви по план, когато стигаме до втория ледник и пътят се оказва затворен, заради свлачище. Останалите коли се отказват, само ние, италианец и украйнец решаваме да продължим пеша. След час пристигаме и гледката е покъртително красива. Не сме се прецакали. Чужденците се тътрят отзад, защото са спокойни и не бързат. Ние сме коне. Верни на себе си, приятелят ми и неговият брат прескачат загражденията. Настояват да видят всяка забележителност отгоре, отдолу, отляво и отдясно. Тръгвам по тях и дърдоря зад гърба им. Винаги трябва да се надвесят над нещо и да ми изкарат акъла. Леко смръщена продължавам по тях, сядам на една скала и млъквам. Чува се грохот, направо тътен. Инстинктивно обръщам глава, в опит да разбера кой сега е паднал и ми е развалил Исландията. Плочата на двама починали германци,не прави положените по ведро. Оказва се, че всички са на линия, отчупил се е къс ледено парче. Изумително. 

Изглежда спътниците ни ще замръкнат там, а ние тръгваме към последния ледник за деня. И тъкмо смятам, че съм видяла всичко, когато една видра подава главата си над повърхността на ледника. Навсякъде е пълно с отчупени парчета лед. Толкова е бяло, че искри. Атрактивен младеж започва развълнувано да се съблича. Остава по бельо и влиза директно в ледника. Затваря си очите и преседява цяла вечност. Привлича ми вниманието и искам да разбера какво се случва, разхождам се около него, но аз съм със зимно яке и шапка, той е гол и със затворени очи. Едва ли ще се получи комуникация. Когато излиза цялата му кожа е червена, а той прави някакви странни движения, нещо като танц. Както се казва, всичко което разбрах ми хареса, а това , което не разбрах, още повече.

Отправяме се към новото място за настаняване. Навсякъде е пълно с малки бележки, дори в банята. Предупредени сме, че в къщата не се пържи, но домакинята се реваншира има free nudels, сокове и домашен сладкиш. Въпреки писаниците, не се ориентираме коя е нашата стая. След 30 секунди, пристига вежлива исландка и на две, на три разказва правилата в къщата. Пред вратата има цяло сборище от туристически обувки и атмосферата е хижарско гостоприемна.

На следващата сутрин сме ранобудни, защото ни очаква 5 часа шофиране. Отправяме се към едно от най-фотографските места - Vestrahorn. Попадаме на две коли индийци, които правят безумни снимки. Защо никога не снимат забележителността, а винаги пейките и колите, все още не ми е ясно. Океанът е плитък и лъже, намокря ми белите маратонки и го раздавам непринудено боса. Оказва се и студен. Потичвам лекинко в стил " Спасители на плажа"и използвам водата за пиене, за да отмия черния пясък. Забърсвам се с мокрите чорапи и следващите дни не успявам да намеря единия от тях. Колкото по на север отиваме, толкова по-малко стават колите. Разреждат се бензиностанциите и магазините и зачестяват отбивките за мазане на филии. На картата виждаме бензиностанция, в която ни очаква една самотна колонка и вежлива бележка, че това не е място за пишкане. Кафе и вода няма.

Измъчени и без вода или по-скоро с празни шишета, с някоя и друга песъчинка пясък се отправяме към Detifoss. Пътят е офроуд. Има ограничение за 80 км, но с повече от 40 не се кара. Правим преход и до Selfoss. Часът вече е 21ч, а още не сме се настанили. Строшени от ходене и каране търсим къщата. Стигаме до координатите, а в километрите, които успявам да видя има само още една къща и една църква, на нито един ред. Имам имейл с парола за влизане и още една парола за сейфа, с ключа от стаята. Обръщам се, поглеждам назад и си правя коментар в стил " Е, да беее". Разшифроваме двата кода и търсим посетители. Намираме една славянска двойка, чиято основна цел е да не говорят с хората, както и помежду си, между другото. Настанявам се на стола до дамата, която възпитано изчаква две секунди и се изнася в стаята си. Освен тях, има и французин, който изглежда хърка притеснително силно. Превземаме кухнята и започваме да клопаме тенджерите, което по никакъв начин не стресира спящия човек. Оправно и бързо приготвяме три ястия, разделяме по няколко бири и припадаме в леглата.

Сутринта намираме посетители в двора- няколко овце. В стаята, на подвързана книга, с твърди корици, домакини разказват живота си. Имат 850 овце и 50 коне. Страстта им е да пътуват и никога не притесняват посетителите си. Изглежда овцете им са доста по-любопитни от тях.

Днешната програма е по-лежерна,имаме само 2 часа път и 3 забележителности. Размотаваме се до късно в изучаване психологията на овцете. Виждаме една пещера, нещо, дето дими и Годафос. Само дето започва да вали и е студено. Освен това духа адски злобно. Пътят вече не е с веселите планинки, друга енергия има. По-сурова. Впечатление правят градчетата, които носят силната миризма на риба. Къщите се разредяват доста. И усещането е като да си в друга държава. Заличил се е релефът. И пътуването става по-самотно. Усеща се някаква носталгия и аз не разбирам защо. Има много лодки и екипирани хора, с някакви по-различни лица. Не знам и аз каква ще да е думата, дето да ги опише истински. Ама е ново усещане. Една жена кара колело и пада точно пред колата. Колата самостоятелно решава да набие спирачки и леко стряска всички. Малки деца са сами по улиците и си карат техните джаджи. Не, че в Исландия има много хора, но тук са притеснително малко. Започваме да срещаме и туристи, които пътуват самостоятелно, без компания. По-тихо е някак. Но ми харесва. Нещо като обръщане към себе си е.

На Годафос трима приятели се забавляват и се пускат с кану по склона на водопада. Обръщат се във водата, после пак изплуват и се борят с течението. Изглежда забавно и леко страшничко. Но им е така кеф.

Нощуваме за първи път в хотел, а не в къща за гости. Средната възраст на посетителите е 70 години. Никой млад в Исландия не търси хотелите, те са твърде уредени и дистанцирани за преживяването, което носи държавата. Поне има ядене. Не завързваме разговор с гостите, нито те, нито ние го търсим. Спомням си колко е тъпо да си на хотел. Изкуствено и пренесено. Няма гостоприемна атмосфера и всички вечерят така прилежно облечени. Но в стаята има канал, със серии от " Приятели", без реклами, на английски, с исландски субтитри. И се пробвам да хвана някоя дума на исландски - " baka", "tima"  и някакви такива. Запълваме си времето ползотворно. Още духа и вали, мрачно е и залъгва, че е поне някакво подобие на тъмно. Заспиваме. 

Обичайното ми ненормално ставане, ме отвежда към една котка, чиято единствено цел е да влезе в хотела. Отварям й уж случайно вратата и тя се дъни, още с влизането. Намира първата отворена стая и с мръсните си лапи се качва на нечии бели чаршафи. Извинявам се от нейно име.

Днес пътуваме 6 часа. Спираме в Акурейри за кратко и виждаме малко дете да кара само каяк. През нашата призма със сигурност не бихме дали приз " родители на годината". Мене разбира се това ме грабва бързо. Самостоятелността на децата им прави доста силно впечатление и е приключенска от ранни години.

Трябва да се затътрим до слончето на брега. Проверяваме онлайн и отливът е след 2 часа. Тъкмо навреме. Пристигаме и се разнасяме по плажа, слизаме и отливът ни лъже, да влезем по импровизирания остров. Докато вдигаме шум, не забелязваме, че водата много бързо връща силите си и на прибиране се налага приятеля ми да се събува бос.  На нарисувана карта виждаме някакви тюлени и разбираме, че има шанс наблизо да се излежават на скали. Палим колата и бързо сме на провереното място. Останалите туристи са група германци, с  фотоапарати телескопи и лого на дрехите си. Трескаво започваме да ги търсим тези животни, но се оказват на скали, твърде далече. Налага се да спорим дали това са тюлени или камъни. Чуваме някаква животинска комуникация и грешка вече няма. Те са. Толкова бавноподвижни са, че предизвикват силното желание в мен, да преплувам разстоянието и да им дам мощен тласък. Зад нас германците ги виждат близо, благодарение на джаджите си. Бутаме се около тях, но никой не предлага да погледнем за няколко секунди екраните им. И се ядосваме.Връщаме се по пътя. Над главите ни има поне 40 странни птици, кръжат над нас и издават заплашителни звуци, спускат се една след друга към нас, явно защитават нещо или е краят на света. Хванала съм качулката си с ръце и се движа бързо, но това ги дразни още повече. Оказва се, че гнездата им са на земята. Странна работа. Изнасяме се бързо, за да не ги притесняваме повече.

Спираме при гостоприемни кончета. Страшни красавци са.

Караме още 2 часа- до къщата за гости. Оказва се пълна с исландци. Най-накрая разговори с местни хора. Посрещат ни направо на исландски, смятат, че приятелят ми е исландец. И ме печелят от вратата. Шумна компания са и обичат северната част. Намират спокойствие тук. Една жена директно се закача за нас и разговорът върви като да се познаваме от години. Споделя, че живее в САЩ, обича да пътува, но най-красивото място за нея остава Исландия. Има намерението да купи къщата и да се върне. Тук е живяла баба й. Адски мила история. Споделя, че преди 100 година държавата е била бедна, хората са искали да се махнат всячески и няма идея как за толкова кратко време, са станали толкова богата и туристическа дестинация.

В къщата има джакузи, което не е изненада, почти всяка къща има такова, с вода, миришеща на яйца. Обаче нещо не е наред, ненормално горещо е. И седя с топнати пръсти, по бански, на 5 градуса. Приятелят ми естествено смята, че се пренасям. Идва да провери и установяваме че е поне 50 градуса. Влизаме в една стая и показва 55 градуса. Собствениците споделят, че понякога не могат да регулират температурата, тъй като водата идва много гореща и натискат крана на студената вода на макс. В къщата, разговорът с исландката продължава, навива ни искрено да си купим къща в Исландия и изобщо не се впечатлява, че сме тук за втори път, знае че няма да е за последно. Енергията връща. Пробва ни дали харесваме северната част, заговаряйки за южната и весела, тя отвръща очи, като на туристи, които не са разбрали съвсем всичко и никога не биха могли. Но едно е сигурно, тя купува къщата и се връща към корените си. 

На следващата сутрин жената подарява сувенир- зъб на някакво животно, на брата на приятеля ми, който учи за зъболекар. Истински спомен. Две секунди по-късно, той изпуска последната бира и прави мазало от стъкла и пяна. Исландия нищо не дава даром на никого.

Още не сме забравили вулкана и караме 4 часа, за да се върнем там, откъдето започна всичко. Готвим за последно и в 21ч решаваме, че е страхотна идея да направим среднощен преход и изкачване на хълма, от който се вижда вулкана. Бърза работа.  В 22ч сме в подножието на хълма и аз съм адски притеснена, защото имам 3 операции на крака, а пътят е стръмен та дрънка. Мисията невъзможна. И почвам да ходя на 4 крака, пъна се, ама ще го катеря. Задминават ме прилично възрастни хора. В 23:30, с измъчена физиономия го преборвам, ама нищо не се вижда, защото слънцето още не е залязло. Изчакваме спокойно. Вятърът отдавна ми е издухал кокалите и оплел косите. Крием се зад една скала, когато осъзнаваме, че по едно и също време виждаме залез, луна и изригнал вулкан. Усмихваме се. Когато слънцето решава да се оттегли, поне за момент, виждаме бликащата лава. Пленително е. Но сме такива катерачи, че никой не се е сетил да вземе храна и имаме една малка вода. Общо взето нищо не става от нас.

Сядането на скала и съзирането на вулкан е тихо преживяване. Дори ние не вдигаме врява. Единственото, което мислиш е колко велика може да бъде природата и какъв мощен тласък може да ти даде. Един път в живота.

Убедена съм, че аз надолу няма да се върна. И по български започваме да търсим решение. Виждаме един неутъпкан склон и тръгваме по него. Къде ще ни изведе не е ясно. По пътя на логиката, трябва да обиколим хълма. Естествено тогава не знаехме, че ще се връщаме по този път 2 часа и половина. Срещаме албинос холандец, който се чуди дали да се върже на акъла ни. Усмихва ни се и смята, че сме норвежци, заради Napapijri-тата ни, според мен приличаме повече на бирени шишета. В крайна сметка решава да избере познатото и ни изоставя.

Страхотната ни идея ни прибра в къщата около 03:00ч. Още е светло. Сутринта трябва да освободим стаята до 11ч. Успиваме се. Никой не идва да ни провери и ние се възползваме от авантата. Около 13ч решаваме, че наглостта трябва да има край и се изнасяме. Влизаме с крайбрежен ресторант и пробваме супи от омар. Там намираме и изгубения ми чорап, от случката с измокрените ми маратонки. Как е попаднал на вратата на този ресторант, историята мълчи. Полетът ни е в 01:00 и решаваме да запълним времето със Синята Лагуна. Най-комерсиалното място в Исландия. За първи път от толкова дни чувам българска реч и ми се иска да избягам. 

Бягаме и намираме полски ресторант наблизо. Те говорят малко английски, много исландски и полски. На 5 езика и с Гугъл най-накрая се оправяме с избора. Носят ни кисели краставички и шницел. В наши води сме.

На летището сме и коментираме колко спокойни са исландците и как искаме повече да приличаме на тях. 10 минути преди полети ни, приятелят ми заспива дълбоко на една пейка. Мисля, че разбра всичко твърде буквално.