От Мюнхен до Сен Тропе - втора част, Ментон и Ница

Ментон и карнавалът на лимона

Как започна всичко - От Мюнхен до Сен Тропе

Колко са 4 часа – много, ако трябва да пътуваш по-скучна магистрала. Но минават ако не като миг, то като интересен филм, когато пътуваш с кола по френската Ривиера.

В съзнанието ми и сега се преплитат и занизват едно след друг мостовете, тунелите, а след тях китните места, през които се вие пътят.

В началото е все още облачно с опити времето да покаже сърдития си характер, пускайки някоя и друга капка дъжд.

Обаче нашето добро настроение никой и нищо не може да помрачи. Грабя с пълни очи от ширналите се маслинови горички, приютили множество италиански домове. А под тях в ниското кротко е притихнало кристалното синьо море, което се слива с небето.

Спираме за кратко и понеже виждам, че според навигацията ще пристигнем още преди обед в Ница, решавам да уплътня времето максимално и вместо да чакаме за настаняването в хотела да разгледаме първо Ментон.

Ментон – ме накара да си припомня какво е да се влюбиш. Знаех, че ще ми хареса. Не знаех, че ще се видя как остарявам тук… как сутрин ставам и заедно с кучето тръгвам по тесните улички в стария град, вдишвайки ароматния сутрешен бриз, прокрадващ се между старинните сгради… как отивам на плажа, за да се оставя на слънцето да пофлиртува с мен…, как храня чайките и гларусите, а когато се наситя на шума на вълните се връщам обратно, за да изпия сутрешното си кафе, разбира се с най-вкусния и ароматен кроасан, в близката пекарна…

А след това? След това е време за пазар – пресни лимони, лавандула и омайни билки – ех, живот…

Спускаме се по отбивката и излизаме по едно главна улица. Първото, което отдалеч забелязвам е издигащите се фигури.

Февруари в Ментон преминава под знака на Карнавала на лимона. Той има своята дълга, почти 90 годишна история.

Ражда се като своего рода конкурент на популярния карнавал в Ница. Кметството през онези години решава, че с такъв фестивал би могло да привлече повече туристи. По това време градът е един от най-големите производители на лимони в Европа.

И така през 1934 г. благодарение и на собствениците на хотели, които дават идеята да се организират съвместно изложения на цветя и цитруси, се регистрира официално и фестивалът на Лимоните. Още в началото започват да се създават и гигантски фигури, изработени от жълти и оранжеви плодове.

С течение на времето и интересът към събитието, се организира и парад, който днес е черешката в целия карнавал.

„Открадвам“ си няколко кадъра в движение от колата и следвам инструкциите на навигацията, на която съм задала да ме заведе до място за паркиране. В движение обаче забелязах друга табела и реших да я последвам. Тя ни изведе на пристанището, на което също има зона за коли. Дотук добре, само че се оказа с бариера. Пред мен имаше една французойка, която току се суетеше, докато отнякъде не изскочи едни любезен младеж. Подаде своя чип и бариерата се отвори. Възползвах се и аз и се вмъкнах. От тази точка се открива най-невероятната гледка към старинната част на Ментон. Без да губим излишно време потеглихме в изучаването на градчето. Разходихме се по част от крайбрежната алея, за да се срещнем за първи път отблизо с така обичаното море.

Накъдето и да се обърнеш те обгръща спокойствие – забравяш за тревогите си, за времето и се оставяш само на безкрайната красота, която изпълва цялата ти душа.

Оттам се впуснахме в търсене на карнавалната улица.

Пътьом се отбихме в един супермаркет за да се подсилим с нещо дребно за хапване, а там истински се впечатлих от спокойствието на касите. Пред нас беше една дама, която просто се наслаждаваше на бавното прибиране на продуктите в пазарската кошница. За нея бързането и нервното мятане на покупките, на които съм свикнала в забързания Мюнхен, бяха напълно чужди. А продавачката се усмихваше зад касата, бъбрейки си нещо с дамата. За този момент навярно в баварската столица щяха да бъдат обслужени поне трима души. Момичето ни упъти в каква посока е карнавалът и ние поехме.

Ментон или „Лимонената столица“, е старинно градче и улиците са тесни. По тази причина и карнавалът е разположен на сравнително малка площ, на която се издигат величествени фигури. Плодовете са толкова свежи, сякаш са подредени току-що.

И за по-голяма автентичност на карнавала съществува разбира се и легенда. А тя разказва, че когато Адам и Ева били изгонени от Рая, Ева скрива в пазвата си един лимон и го засажда в Ментон.

Всяка година тематиката е различна. През годините са правени анимационни герои, световни забележителности като Колизеума, Тадж Махал, Айфеловата кула. Над фигурите работят над 300 аранжьори и декоратори.

Работата им е повече от впечатляваща – това е истинска, класна работа на творци.

Весел килим от портокали и лимони, детелина и много приказни герои.

Запечатваме всяка една фигура старателно на камерата, търсейки най-добрия ракурс и напускам аз лично мястото без особено охота.

Този път излизаме от официални вход, за да разгледаме и другата част от Ментон.

Водя се по църквата, която се извисява над всичко, а така откриваме една малка централна уличка, по която ни подканя отново ароматът на лимони.

Слънчевите лъчи се прокрадват, а с тях неминуемо ни завладява и желанието за един лимонен сладолед.

Макар да е делничен ден централната уличка кипи от живот, от който и ние сме част.

Излизаме в подножието на църквата, а срещу нас се изправят скалистите върхове, приютили в лоното си морето и стотиците яхти.

Поглеждам часовника и ме завладява лека тревожност как ще излезем от паркинга. Дотогава бях изтикала това усещане, но ето, че наближаваше часът на истината.

Вече сме пред бариерата в очакване тя да ни даде старт за излитане. Да, ама не! Леко започвам да се паникьосвам, но виждам бутон, който подигравателно ми намига. Бързо го натискам. Няма реакция! Пак натискам, този път по-настоятелно. Бариерата продължава да си стои все така в хоризонтално положение.

На жените ни е вродена май паниката. Вече съм сериозно под нейното владение и този път натискам с всичките си сили бутона, сякаш от него зависи бариерата да се отвори. Най-сетне поне се чува някакъв глас. Някой започва да ми говори на френски – „Ами, сега!“ като онова човече от „Минута е много“ (за по-възрастните читатели) успявам да отроня нещо на английски и о, чудо – бариерата се вдигна.

Да не мислите, че съм забравила тази случка – още съм в трескаво очакване дали няма да ми дойде някоя сметка или някоя глоба. Дано французите не се окажат като австрийците в това отношение.

За това обаче няма да мисля в онзи момент, макар че то се прокрадва в съзнанието ми. Не позволявам финансови битовизми да помрачат настроението ми.

И така – „Au revoir, Menton!“

Salut Nizze

Ница ме посрещна със странен аромат – не, не беше морски бриз, не беше и аромат на пролети цветя… беше нещо много различно. Спускайки се по магистралата малчуганът кратко изхлипа – „Мамо, тоалетна.“

Казах му, че сме на някакви само 5-6 км. и няма как да спра, а се налага да изчака.

Той потвърди, че ще го направи и така темата приключи.

До след няколко минути.

Когато въздухът просто стана тежък и ми напомни на бебешките памперси…

В следващия момент просто чух – „Мамо, не можех повече да стискам“.

И така пристигнахме в хотела. Дъното на така модерните дънки, което по принцип виси, сега беше порядъчно изпълнено. А какво ухание се понесе из малката като кутийка рецепция…

За огромно разочарование обаче малкият пътешественик трябваше да остане и да чака, а аз трябваше да оставя колата на подземен гараж. Оказа се по-трудна задача от очакваното, но след около половин час бях обратно на линия.

Любезната Мадам от рецепцията деликатно ми съобщи, че синът ми е в тоалетната. Картинката беше твърде омазана... И така освен миризлив за протокола първият ми спомен от Ница е свързан с глагола "чистене"…

Оказа се трудна задача, но след още половин час бях „ликвидирала“ всички издаващи следи.

Освен това бях успяла да замъкна двата куфара (така де - двама души по куфар на ден) плюс двете раници, чанта-камерата и още някакви си дреболии, по стръмните старинни стълби до третия етаж. Какъв чудесен фитнес ми спретнаха французите! Те за това са елегантни, навярно...

След известно инвестирано време в пране и други скучни дейности дойде най-после ред да се гмурнем по улиците на Ница.

Хотелът се оказа съвсем близо до стария град, но преди да се впуснем из уличките му, преминахме по една дълга затворена алея, в чийто край се извисяваше „Окото“ на Ница – или виенското колело.

Някъде в тази част за първи път се „срещнахме“ и с карнавалните фигури.

Покрай тях се шмугнахме и из малките улички, които ни отведоха до крайбрежната алея. А тя – тя няма край. Мадам-рецепционитстката ни каза, че е дълга 7 км.

И нека жабчетата заподскачат сега. Малкият започна да хвърля камъчета в морето, а аз в несвяст да снимам.

По някое време обаче единодушно стигнахме до решение, че трябва да напуснем рая, давайки превес на физиологичните потребности. Поехме по обратния път към Стария град. Озовахме се в една зона с няколко дузина ресторантчета. Малкият избра едно, което не се оказа най-добрият вариант откъм храна, но все пак останахме. Хапнахме набързо в компанията на преминаващото често влакче и хайде обратно към морето, което така ни влечеше.

Естествено не пропуснахме снима на така популярния надпис. Срещу него са и 213-те стълби, които ни отведоха към най-фантастичната гледка. До тях може да се стигне и с асансьор, но ние решихме да се качим пеша. Изкачвайки стълбите се натъкнахме на един „интересен“ арт-проект. А до върха има няколко местенца, от които се откриват шеметни пейзажи.

Бавно-славно стигнахме до върха – от едната страна морето се готвеше да кротко да заспива. А от другата Стария град.

С последни сили продължихме още да се катерим за да достигнем до Парк дю шато. За жалост полицаи ни спряха, за да ни кажат, че в 20 вечерта паркът затваря. Така и не успяхме да го видим, както и каскадата.

На слизане краката ни трепереха от умора, но геройски се справихме. Там някъде на алеята и под шума на вълните осъзнах, че нямам никаква идея как да стигнем до хотела. Бяхме направили такива кръкчета и обиколки, че ако трябваше да ги повторим, щеше да ни отнеме цяла нощ.

Реших да потърся жокер от гугъл. Да, ама как се казваше хотела – се пита този път в уравнението?!? Не ми се случва за първи път, а поне за пети. Беше толкова лесно – нещо за дамите… след множество опити най-сетне го „уцелих“ – Des Dammes.

Ей, това гугъл мапс наистина е най-доброто нещо измислено за пътешественика. Благодарение на него откриваме най-артистичната уличка с чадъри. Сякаш някой знаеше за едно отдавнашно мое желание.

Наляво, надясно, направо, надясно, наляво… истински лабиринт – без гугъл мапс нямаше да успеем. И след поредната пряка излизаме на площада, който вече ни е познат. Карфур услужливо работи, купуваме вода и кроасани за следващия ден и със сетни сили буквално изпълзяхме до малката ни стаичка на третия етаж на хотел Des Dammes.

Следващият ден е време за Монако. Старателно преглеждам опциите и с помощта на моята виртуална приятелка Svetlana Ivanova стигам до решението да оставя на топло колата в гаража и да заложим на автобус. Това е линия 100, която в сутрешните часове за по-малко от 45 минути стига до малкото княжество.

С пеперудка в корема на име „Монако“ се отнасям в света на сънищата.

Следва продължение!

Монако

Ако някой ви каже, че в Монако е скъпо, обзаложете се, че там човек може да пие кафе за 0.60 евроцента. Все пак нали е страната популярна точно с хазарта, а аз ще ви кажа къде е мястото.