Ривиера с миш-маш

Ето ви едно копче – пришийте ми палто към него. Ето ви и една гума – инсталирайте ми кола към нея. Ето ви сега билети до Милано, дайте да добавим едно Монако, малко Ница и Кан, плюс Генуа и Савона за разкош, и, разбира се, Комо, защото, нали, наблизо е.

И така малкото пътуване за 60-годишнините майка и татко прерасна в интензивно едноседмично зрелище за очите и душата.

Со кротце, со благо и со малко насилие убедих родителите си да вземем самолет до Милано и от там кола под наем. За справка - преди няколко години, когато им пуснах мухата да ги водя в Рим, защото тъкмо Уиз бяха пуснали евтини билети, те прегърнаха идеята и след седмица ми представиха план на пътуването. С кола. През Гърция, цяла Италия от Неапол до Венеция и връщане през Словения и Сърбия. И като добавим твърдението на баща ми, че и до Виетнам може да отиде с кола, можете да си представите колко е трудно да ги сваля от светото собствено четириколесно.

Кола под наем в Италия

Да изкопчиш нужната ти информация от рент-а-кар фирмите е като да се бориш с 16-битова ламя*– трябва да зададеш въпросите си 65536 пъти, за да получиш евентуално, може би, що-годе смислен отговор. След много търсене на имейли и фейсбук контакти (понеже държа да имам отговорите черно на бяло), успях да изпратя на 4 фирми два простички въпроса (след като подробно съм описала всички параметри на търсенето си): 
1. Трябва ли да плащам такса за това, че с колата ще прескоча до Франция и ще я върна обратно на същото място, и

2. Колко ще струва пълната застраховка на ден?

На тези два въпроса получих отговори като: „Можете да карате колата в... (изброени държавите)“ или „Можете да резервирате кола през нашия сайт“. Едните дори директно ми направиха резервация с данните, които им бях дала, и ми казаха с номера на резервацията да вляза в сайта им и да си въведа данните за плащане. За капак на това, че почти никой така и не ми даде отговор със смислена информация, цялата комуникация вървеше много бавно – времето за отговор беше в най-оптимистичния случай един ден. Ако изобщо ме удостяваха с такъв.

* Програмистка шегичка: Добрият юнак отишъл да се бие с лошата ламя. Замахнал с меча и й отсякъл главата. На нейното място поникнали две нови глави. Отсякъл и тях – на тяхно място поникнали четири. Пак ги отсякъл – поникнали осем. И тях отрязал – пораснали шестнадесет.
Сякъл юнакът, сякъл… а когато отсякъл 65536-тата глава, ламята издъхнала, защото била 16-битова.

Ден 1 - Летище Малпенса

Капани за заблудени наематели на коли

Вземаме колата от Europcar бързо и почти безпроблемно. Оказва се, че въпреки пълната застраховка пак блокират 400 евро. По кредитната карта не достигат 20-ина евро за

депозита. Дебитната минава без проблем въпреки изричното твърдение, че тия не им минават.

Паркингът, откъдето вземаме колата, е тъмен като маймунски г*з. Смачканите брони и големите драскотини, които всяка уважаваща себе си италианска кола е събрала геройски по улиците, се забелязват лесно. За дребните няма никакъв шанс. Имаме пълна застраховка и това не ни бърка, но някак прави лошо впечатление. Още по-лошо става, като забележиш, че мястото за връщане на коли е осветено до ослепяване.

Резервоарът е почти пълен, но не е макс. Приемаме го за нормално, защото все пак няма бензиностанция точно пред входа на паркинга. Връщаме колата с повече гориво, отколкото сме я взели, но пак не е на макс, защото все пак няма бензиностанция точно пред входа на паркинга. Хоп, наказателна глоба от фирмата за това, че не е пълен. Мамата, мамата... здраве да е.

Носим си собствен GPS. Бушонът на запалката е махнат и машинката остава без ток. С три телефона с Google Maps, един GPS и повече от прилично количество безплатен мобилен интернет в ЕС никой не си и помисля за проблем с навигацията, обаче... мобилен интернет - нанайси (италианска му работа),  офлайн навигация - йок, хартиена карта - какво беше това? 

Тръгваме към Савона, а след това трябва да намерим апартамента си в едно италианско крайбрежно село без никакви помощни средства. Забавата се започва.

Все още ден 1 – Савона

С много късмет, питане, въодушевени обяснения от местни на чист италиански (никой от нас не знае италиански) и разходки по магистралите във всички посоки, стигаме до Савона. Имаме 2-3 часа за бегло разглеждане. Паркираме бог знае в кой край на града, но пък точно до плажа. Усилено търся паркомат или табела, указваща къде и колко се плаща. Не ги намирам. Съмнително е да паркираш без пари по улицата до плажа, но и такива чудеса има. Явно сме далеч от централната част. Чудесно. Ще падне голямо ходене, а за неслизащите от колите си родители това е равносилно на светата инквизиция.

Та, паркираме за без пари ей тукhttps://www.google.bg/maps/@44.2983592,8.4691888,3a,75y,141.64h,93.95t/data=!3m6!1e1!3m4!1sD_anVKd-ocWMPCk89cul0g!2e0!7i13312!8i6656

и хукваме по крайбрежната към крепостта Приамар.

Посещението е безплатно, отворено е почти до нощите и от различните кули има чудни гледки във всички посоки. Обикаляме из двора, където има пейки, хора с кучета (обожепускаткучета!), детски площадки, стълби нагоре-надолу по замъчния лабиринт. Вътре в помещенията не можем да влезем, защото в крепостта има нещо като фестивал, но пък можем да погледаме кино за без пари във вътрешния двор.

Превзехме крепостта, време е да атакуваме и яхтеното пристанище, което е на 5 минути пеша. Тук кипи животът. Кеят е на два етажа, като на горния има изискан ресторант с костюмирани посетители, които деликатно пият вино.

На долния етаж, точно до паркираните лодки и яхти са жужащите от сладки приказки и смях бирарии, а от една яхта продават големи хартиени фунии с чипс от морски дарове. Чувала съм хвалби за тези вкусотии и решаваме да опитаме. Изборът е труден между фуния с калмари (за 8 евро) и фуния с рибки (за 7 евро). С надежда питам дали има възможност да смесят от двете в една фуния въпреки че го няма в менюто. Последва сърдечен отговор „Няма проблем“. Секунди по-късно ми подават една фуния с всичко възможно. За 7 евро. За миг си помислям, ако това беше в България, как ли щяха да реагират на питането ми, но бързо се отърсвам от тази еретична мисъл. Количеството се оказва повече от прилично, а вкусът е отличен. Вътре има два вида калмари и три вида рибки и след това хапване се оказва, че никой повече не мисли за вечеря или дояждане.

Започва да се стъмва, ние нямаме джипиес, а собственичката на апартамента, който сме резервирали през AirBNB, звъни упорито да ни пита кога ще дойдем. Време е да кажем чао на Савона.

Крайбрежният път от Савона до Чериале, където трябва да спим, е прекрасен. Както се оказа, от Савона, та чак до Кан (а вероятно и след него) всички градчета и селца са се слели в едно. Пътят, по който се движим, във всички населени места се казва Via Aurelia и, слава богу, апартаментът ни се оказва на него и то точно до голям магазин, който е отличен ориентир.

Ден 2 Монако

Пищна серия малшансове забавя тръгването ни от Чериале, което ни докарва малка симпатична глобичка на чистачката на рентакарчето за просрочено паркиране. При това виждаме как полицаите си тръгват точно, когато отиваме към колата. Честитката е за 41 евро, но ако платим до 5 дена, има промоция – само 28 евро. С административната такса на „Юръпкар“ от 75 евро сумата вече става доста кисела. Малко сдухани, но поне заредени с офлайн джипиеси на телефоните, тръгваме към Монако. Отказваме се от експресните услуги на магистралата, за да се кефим на гледките по крайбрежния път. Прекрасно, любопитно и, типично по августовски, убийствено бавно. За 105 км отидоха повече от 3 часа и половина, като за последните 20 км вече толкова ни беше писнало от задръствания, че все пак се качихме на магистралата. И там имаше задръстване.

След непредвиденото забавяне и пълзене по пътя, което изяжда няколко часа от времето за града-държава, магистралата ни изсипва на един баир с прекрасна гледка към Монако и паркинг на точното място за тези, които искат да слязат и да се полюбуват на гледката.

Първо иху-аху, малко снимки и газ към централната част. В упорито търсене на паркинг точно до морето неусетно прекосяваме почти целия град и пак се озоваваме в тъча, да не кажа отвъд него. Часът е 3 следобед и след 10-минутна борба с паркомата (едни хора преди нас не успяха да го надвият) се озоваваме с най-евтиния паркинг билет, който мога да си представя за онези географски ширини – срещу 4,80 евро можем да оставим колата там до следващата сутрин.

Точно местоположениеhttps://www.google.bg/maps/@43.724492,7.410276,3a,75y,117.67h,94.22t/data=!3m6!1e1!3m4!1siOFopPId4RslOcPtnUV3qw!2e0!7i13312!8i6656

Луксът те удря в очите още преди да слезеш от колата. Небето е задръстена въздушна магистрала за хеликоптери, а яхтените пристанища са пълни с грандиозни плаващи дворци. Спретнати жилищни комплекси с много зеленина по терасите и адски много градинки и зелени площи във всяко едно възможно ъгълче пълнят очите. Колите са под земята, а пред блока са паркирани яхтите (пристанище Port de Fontvieille).

Минаваме покрай хелипорта и прословутия цирк. Благодарение на няколко ескалатора по улиците и личния ми чар и садизъм покачвам родителските тела на баира на стария град. Принц Албер вече е запразнил, та успяваме да видим само гвардейците и двореца отвън.

Докато попиваме гледки с дъх на пари от панорамните тераси наоколо, майка и татко забелязват спасението от светата инквизиция – хоп он хоп оф автобуси, както и туристичеки влакчета. Решават, че след разходката из оживените малки улички и катедралата ще се качим да се повозим и да разгледаме като бели хора града.

В 17.30 се нареждаме до спирката. Автобусите, които иначе минаваха на 10-ина минути, са се изпарили. След 40 минути чакане установяваме, че местните гълъби са големи фенове на бисквитите „Роден край“ и че ще продължим да ходим пеша. Последното изпраща мотивацията за обикаляне към точката на замръзване.

Идеята е да се върнем до колата и с нея да отидем до прословутото казино „Монте Карло“. Колата се намира на другия край на земното кълбо, времето напредва и посещението се отлага за следващия път. Джипиесът, който галено наричаме Кънчо, ни вкарва в невероятната мрежа от тунели и кръстовища в скалите под града. Някои от тунелите са затворени за ремонт, но Кънчо упорито се опитва да ни прекара през тях и не ще и да чуе за алтернативен маршрут.

След панорамна обиколка по тунелите и едно пристанище поемаме към Ница, където ще спим три вечери, ако, разбира се, решим сложната задача с намирането на забутания апартамент от AirBNB.

Ден 3 Кан

Фестивалният град се намира само на 30-ина километра от Ница. Предварително съм проверила адресите на няколко паркинга в идеалния център, което трябва да спести малко време с намирането на място за паркиране. Не се получава.

Кан, както и Ница по-късно, ме пленяват с красивите сгради и усещането за подреденост и строителство, което е приятно за окото. Разхождаме се по улиците, правим задължителните снимки на червения килим пред центъра, където де провежда прословутият филмов фестивал. Отстрани всичко е заградено, защото има фестивал на електронната музика. Близкият парк е претъпкан с групи младежи, пиещи бири по тревичката.

Упорито търсим светая светих – туристически автобус. Оказва се, че такъв няма, но има градска линия с двуетажни открити автобуси. Качваме се на рейса и срещу 3 евро на човек прекосяваме крайбрежния булевард от единия край до другия. Отдалеченият край минава през жилищен район, чиято половина площ сигурно беше заета от  квартални игрища за петанк. До едно претъпкани от хора на възрастта на родителите ми.

След малко обикаляне рейсът ни връща до фестивалния център, където хващаме туристическо влакче, за да може все пак да разгледаме повече неща и да чуем какво ще ни разкаже електронният гид. Маршрутът се оказва на 90% същия, с разликата, че накрая ще ни качи в стария град.

Гидът разказва някакви неща за Кан, като основното се върти, че ей този хотел е емблема и в него са спали тези и тези актьори, пък онзи хотел е построен еди-кога-си и в него обикновено отсядат тази и онази звезда. Пък ние нещо не се впечатляваме от това кой къде спи и оставаме малко разочаровани от информацията, която получаваме. Добре че преди това бях чела малко за историята на Кан, който се оказа, че е бил смотано рибарско село, докато не дошъл някакъв англичанин и не се влюбил в мястото. Започнал да идва всяко лято. Направил си имение. Изсипвал суперлативи пред приятелите си, които също дошли и започнали да строят. После дошли и руснаци, които започнали да строят палати. Та, в общи линии французите нямат много принос за изграждането на Кан. Но пък поддържането на атмосферата и сградите и рекламата трябва да им ги призная.

Накрая стигаме до стария град, който е на хълм и има приятна гледка към града.

За мен катеренето на високо заради гледки е задължително при пътуванията ми из градове. И майка и татко не могат да се борят с това. На крепостта има 10 минути почивка за снимки, но ние решаваме да зарежем влакчето, да поразгледаме и да слезем пеша по малките симпатични улички. Късен следобед е и е затворено, та оставаме само с разходка по крепостните стени. Надолу по хълма пустите улички тепърва започват да се оживяват и сръчни сервитьори да изнасят маси на и без това тясното пространство.

Часът е 17.30 ч., родителските тела още не са пили следобедно кафе (аз съм кофеинов въздържател) и в резултат са малко кисели. Сядаме да пием на едно заведение с вид на кафене – оказа се, че след 17 ч. не сервират топли напитки. Местим се на друго – след 17.30 кафето струва с едно евро повече и имаш 30 минути да го изпиеш и да освободиш масата, която трябва да посрещне винопиещи и по-харчещи клиенти.

Събудени продължаваме разходките из улиците. Мега-хипер-турбо-скъпи коли, достатъчно сплескани, за да ги ползваш за ролкови кънки, са паркирани пред мега-хипер-турбо лъскави хотели и събират погледите на туристи, които ги гледат като индианци върховен шаман. Край тях минават почти толкова лъскави таксита – разни черни мазератита и бентлита, най-смотаните са някакви аудита А8. О, времена, о, пари.

Привечер. Симпатичните търговски улички заприличват на Припят – спуснатите плътни ролетни врати, издраскани с графити, и пълната липса на хора придават плашещо призрачна атмосфера. Само 100 метра пό към морето кафенета и ресторанти се пръскат по шевовете от винопийци. Изглежда сякаш е въпрос на живот и смърт да се докопаш до заведение. В 18.30 ч. на нас все още ни е рано за ядене и пиене. Отиваме да видим отблизо прословутите плажове на Френската ривиера. Шезлонги гъз до гъз, като до по-вътрешните буквално трябва да прелиташ или да копаеш тунел. Първият ред се плацика частично във водата. Тузарите от някои хотели имат бетонни кейове в морето с фейс контрол, където да не се смесват с простолюдието. Леко загрозяват гледката към водата.

Слънцето надвисва романтично над хоризонта, а на плажа няма достатъчно хора, за да съберем и за една четворка белот или бридж. Всичко вече е по кръчмите.

Ден 4 Ница

Градски транспорт?! Та нали имаме кола!

Паркираме на чуден паркинг на 2 минути пеш от Promenade des Anglais и Place Massena. Удоволствието струва около 20 евро за цял ден, но пък на фона на билети за трима души и неудобството да заловиш нужния ти автобус на конкретно място, си заслужава.

Първата ни спирка е туристическият център на Promenade des Anglais, където трябва да докопам туристически карти на града пък и току-виж излезе някое интересно намаление. Цели, сигурно, 400 метра трябва да извървим по крайбрежния булевард. Майка и татко забелязват хоп-он, хоп-оф автобус и напират да се качваме, че вече не им се ходи пеш. До тук с мъглявия първоначален боен план за действие.

С 300 зора успявам да ги завлека до туристическия център, преди да яхнем рейса. Идеята да направим една пълна обиколка и после да решим къде да слизаме е приета с квалифицирано мнозинство от две трети. Не споря, все пак това си е тяхното пътуване, пък и далеч не са свикнали да ма`ат кълки като мен.

Автобусът ни прави много приятна панорамна обиколка на центъра и стария град. Отново се възхищавам колко симпатични са сградите и изобщо градската архитектура и колко чистичко и подредено е навсякъде. 

На втората обиколка сме си набелязали най-отдалечената от центъра част от маршрута - Villefranche citadelle. Подведени по навалицата, слизаме до една градинка с приятна гледка към морето, където има миниверсия на пазара за антики край „Александър Невски“ в София.

Цитаделата е на следващата спирка. Не е далече (по моите критерии), но улиците до там са стръмни. Лятното слънце се раздава на макс, а жегата изцежда соса и жизнените сили от телата. Сянка твърде няма, защото слънцето е в най-високата си точка, и майка и татко решават да останат да обиколят по-сенчестата и равна част край паркчето, където има и приятни малки къщички. Аз геройски поемам по напечените тротоари, за да разгледам цитаделата. Входът е безплатен, а крепостта е нещо средно между музей на изкуствата и музей на киното. В божествено прохладните зали са разположени скулптури или сцени с малки фигурки, има познавателни игри за посетителите и се показват филми за развитието на киното.

Дворът е превърнат в градина, където – обожепускаткучета!* и великански пейки, столове и кинокамери забавляват хората, дошли просто за да отдъхнат сред прохладните сенки на дърветата.

*Обожепускаткучета (О, Боже, пускат кучета) е възхищението ми, че на много места, културни и дори търговски, из Европа има възможност да си водиш кучето и дори някъде има купички за вода; въпреки това никой не е зверски нахапан и разкъсан, хората не протестират, когато на три метра от тях мине някой кръвожаден звяр на четири лапи и не хващат въшки, бълхи, пиявици и крокодили само като ги погледнат.

На връщане към градинката решавам да разнообразя маршрута и, без да искам, намирам shortcut, който за нула време ме връща на изходната точка. Намирам майка и татко в едно кафене, където тъкмо им сервират ароматната магическа отвара за сили и добро настроение. Мислено потривам ръце, защото обикалянето на жаден за кафе стомах и мозък не е полезно за здравето. Психическото, най-вече. А съм замислила да вкарам в действие светата инквизиция и да ги емна по баира Castle Hill, където хоп-он хоп-оф автобусът не ходи.

Хващаме рейса наобратно за една спирка и от там с кракомобила нагоре.

Наблюдателните площадки в парка предлагат великолепни гледки и към Promenade des Anglais, и към пристанището. Освен това паркът си има водопад, който се вижда от центъра на града и чиито пръски са истинска манна небесна в цвърчащата жега.

Слизаме от към стария град (Vieille Ville) и аз си набелязвам места, където да се върна по тъмно, за да направя снимки отвисоко на нощна Ница.

Долу спираме на 3D надписа I love Nice за снимки. Навалицата е огромна, слънцето пече зад надписа – нищо няма да излезе от тия снимки. Бонус съвет от мен – снимайте се откъм гърба на надписа, където няма никой да ви разваля снимката и после с Фотошоп или друга програма си завъртете кадъра огледално, за да се чете правилно и voila!

Оригинал:

Обърната:

Като уважаващи себе си летовници поемаме за задължителна разходка по Promenade des Anglais. Докато вървим по прословутия булевард, край нас минават въоръжени с автомати войници, а аз се опитвам да си представя ужаса година по-рано, когато камионът е помитал празнуващите Деня на Бастилията...

Прогонвам терористичните мисли от главата си, когато забелязвам поредното си разочарование от плажовете по прословутата Ривиера - КА-МЪ-НИ.

В такива моменти разбирам защо са изобретени шезлонгите, въпреки тук, където има най-голяма нужда от тях, не ги използват твърде. Всичко лежи на кърпи по ръбестия терен. Един малък участък, с размерите на половин тенискорт, е засипан с пясък и заграден с телена мрежа. Вътре няма каМъни, но затова пък вероятно искат Мъни (money), за да стоиш там като добитък в клетка. Между Ница и Кан също беше камънак, а в Кан, където все пак тясната ивица беше пясъчна, беше претъпкана с шезлонги, вип участъци към някой хотел и алейки към многобройните бетонни кейове, превърнати в още по-вип плажове.

Грабваме някой френски кроасан (бива си ги) и разни други вкусотии от една пекарна за следобедна закуска и сядаме край обърнатия на водно огледало площад точно до площад „Масена“. Ама знаят как да си направят кефа тия французи. Разхлаждаме се сред десетките дюзи, които изпускат ту мъгла, ту силни струи вода и се кефим „като мангал на транзистор“ (този израз съм го чувала от устата на едно циганче - да не ме обвините в расизъм). Пълно е с хора, но площадът е достатъчно голям, за да не се буташ с други хора. Едно момченце е обкрачило водна струя и с интерес наднича в гащите си да види какво се случва, когато водата влиза с бясна скорост през крачола му.

По залез слънце, след няколко часа обикаляне из стария град и центъра, оставям майка и татко на една пейка на променадата да се наслаждават на морската атмосфера, а аз хуквам да катеря Castle Hill, за да правя снимки на града. Греда. Портата към стълбите е заключена и се оказва, че паркът е недостъпен след 8 вечерта. „Можеше поне първата площадка да оставят отворена“, мърморя си аз наум, докато сквернословя французите.

Ден 5 Генуа

В ранни ривиерски зори казваме „Чао“ на Франция и тръгваме към най-голямото си разочарование – Генуа.

Резервирали сме си стая в къща за гости, като собственикът е достатъчно любезен да ни разреши да се настаним още преди обяд. Кварталът далеч не е от крайните, но по достойнства не отстъпва на никое гето. Малко боклук и много смрад ни посрещат по изцедените от живот улици. Някогашните магазинчета и ателиета са заглъхнали, а обезобразените им с графити ролетни врати са спуснати като тежки гилотини над крехкия врат на радостта. Ако имаше старчески дом за героично грохващи масивни сгради, със сигурност мястото би изглеждало така.

Дори фотоапаратът ми получи психическа травма и загуби усещането си за цветове и фокус. Ама то и той, милият, вече напира за старческия дом за фотоапарати... (А на мен каква травма ми причини, като свалих снимките и видях какви ужасии сме сътворили двамата с него, да не ви разправям)

В продължение на половин час собственикът не си вдига телефона, а ние не можем да намерим точното място. След кокетните френски градове Генуа ни нанася тежък естетически удар, докато безпомощно-дезориентирано бродим по преките.

Домакинът ни най-накрая се обажда и идва да ни посрещне. Жизнерадостната му усмивка донякъде притъпява усещането за безнадеждно замиращ квартал.

Къщата за гости се оказва апартамент в обикновена жилищна сграда. Марко ни черпи със студена вода, сокове, плодове и бисквити, след което ни води до място, където можем да паркираме колата за без пари и заплаха да бъде вдигната от паяк.

Като никой друг път хващаме градски транспорт до центъра и за 15-ина минути се озоваваме до „Нептун“ - реплика на испански галеон от 17-и век, построена за филма на Роман Полански от 80-те „Пирати“. Срещу 6 евро на човек влизаме да разгледаме празните вътрешности на кораба, оборудвани с копия на топове.

Отвън е доста по-впечатляващ и е достатъчно просто да се разходиш по кея, за да му се насладиш. Безплатно. А и около него е сигурно най-приятната част от града.

Сигурно ще се изненадате, но първата ни работа след излизането от кораба е да заловим светая светих – туристическото влакче. Приятен мъжки глас от високоговорителя продънва ушите на туристите, които се возят във вагончетата. Говори само на италиански. За чужденците има слушалки, на които да си пуснат на английски, немски или френски екскурзоводските разкази. Майка и татко, които са фенове на руския, остават разочаровани, но в крайна сметка няма никакво значение какъв език си избрал да слушаш през слушалките. Просто с гласа от високоговорителя, разговорите наоколо и шума от минаващите по централните улици коли така или иначе нищо не се чува. Почти нищо не разбираме за местата, покрай които минаваме. Освен това Генуа се промъкна някак си в последния момент в плановете за екскурзията, та за там бях прилично неподготвена.

В града, процъфтявал векове от търговия, всичко крещи „индустриално селище“.  На повечето места естетиката е изтикана не просто на заден план, а дори зад задния план (добре де, сигурно на стотина сгради има по една симпатична). Главното тук е да е удобно за бизнеса. Доковете се издигат като непреодолима ограда между града и морето и убиват всякаква романтика, типична за крайбрежните градове.

След возенето отново включвам на режим „садизъм“ и хуквам да водя родителските тела към наблюдателна площадка на един баир. Баир с асансьор, да се оправдая аз. Купуваме билети за асансьора и се качваме да се кефим на гледки.

Лека мараня натиска сивеещо бетонно море от сгради. Крановете на пристанището са като решетка, която спира полета към безбрежното море. Дори отдалече индустриалният архитектурен дизайн крещи в очите.

След Неапол Генуа е вторият град, който ме разочарова по време на пътуване в чужбина. Не че няма хубави места или какво да се види, но човек очаква повече. Особено от Италия.

(Не мога да отрека, че има хубави, както и забавни и креативни неща - като този вход през покрива на блока)

(подлез)

Вечерта, прегладнели за прясна риба и зажаднели за студена бира, тръгваме да търсим ресторантче край брега. Заводи, докове, кранове, складове и решетки се редуват и не ни дават да се доближим до така обичаното море.

С празни стомаси и продънени от сивота глави крачим по неприветливите улици, когато най-накрая стигаме до един човешки кей близо до „Нептун“. Оказва се, че там е единственото място, където човек може да се полюбува на някакво подобие на гледка към морето.

Озверели от глад сядаме на първото заведение и сме готови да обявим война и да мятаме боздугани и бомби, когато сервитьорите в продължение на 15 минути ни подминават като влак-стрела село Горно Нанадолнище.

Секунди преди мислено да започнем да замеряме сервитьорите със столове най-накрая привличаме вниманието на един келнер, който с усмивка притъпява бойните ни намерения и ни носи менютата. Пита ни откъде сме и, като му казваме „България“, той отвръща на развален български „Добър ден. Как сте?“. След това изчезва и ни праща свой колега. Оказва се приказлив и зажаднял за българска реч наш сънародник. Заговорихме се. От 20 години живеел в Италия и каза, че който си мисли, че в чужбина е лесно, значи не знае какво е. Бил женен за италианка, но се развели. Нареди италианките, че били мързеливи и искали да стоят вкъщи, докато мъжете им работят и ги издържат. Сега искал да си намери българка, защото били свестни и работливи. Дано да случи на жена, изглеждаше приятен, макар и малко тъжен човек.

Неговият колега мина по едно време да ни каже „Наздраве“ на български. Доброто отношение и храната изтриват лошото настроение.

П.П. Абе, на снимки не изглежда чак толкова зле

Ден 6 Милано

С облекчение си тръгваме от Генуа и под палещите обедни лъчи пристигаме в спретнатия и красив Милано. Денят е 15 август – празникът на града. В натиснатия от жегата град няма нищо празнично. Пусто е като в пустиня, макар че моят доста скромен опит с пустинята показва, че дори там е по-населено. По улиците има само миражи. Колите и хората са сублимирали. Пълната липса на живот е последното нещо, което съм очаквала да видя в Милано.

Хората започват да се материализират едва пред Дуомо, където с леко нежелание изпълзяваме от що-годе хладното метро. Огромна опашка се вие за катедралата и ние решаваме да се върнем по-късно, за да я разгледаме. Татко и майка отново атакуват хоп-он автобусите, а аз ги зарязвам, за да кракомобилствам из града.

В горещината явно пътищата доста са се разтеглили, защото набелязаните за гледане неща се оказват доста по-далече, отколкото си мисля. План Б липсва, докато не забелязвам колелата под наем. 10 минути по-късно се опитвам да измъкна от стоянката един раздрънкан таралясник на две гуми, които, съдейки по тежестта им, сигурно са били пълни с камъни. Всичко това се разиграва под носа на няколко скучаещи ченгета, които ме наблюдават небрежно от нямане какво друго да зяпат.

Разходката с колело по празните улици на Милано е най-доброто ми транспортно преживяване за екскурзията. Не знам как ще е в по-работните месеци на годината, но за август препоръчвам с две ръце и два крака. Само си носете шапка и вода. Много вода.

За 4,50 евро мога да щъкам докъдето си искам и мисля да направя един миш-маш от трите маршрута на туристическите автобуси. До повечето забележителности има стоянки за колелата под наем, където можеш да зарежеш таралясника и след това да го вземеш отново.

Минавам по големи булеварди и симпатични малки квартални улички, за да видя няколко парка, църкви и финансовия център. Незнайно как, докато търся Ла Скала, се озовавам пред Castello Sforzesco. Явно вече слънцето доста ме е напекло.

Докато влизам в двора, решавам да звънна на майка и татко да ги проверя как им върви обиколката. Бъркам в раницата да извадя телефона и в този момент ги фиксирам в реката от хора, която тече с бясна скорост срещу мен. И те тъкмо мислели да ме проверят къде съм се запиляла.

След замъка дружно тръгваме да търсим Ла Скала, която се оказва толкова невзрачна отвън, че на два пъти я подминаваме.

Късен следобед. Пълзим омаломощени от жегата към Дуомо, където сме твърдо решили да преборим тия опашки и да влезем вътре. Добрата новина е, че няма никаква опашка. Лошата е, че туто е финито. Казано по нашенски - затворено е.

Единственото, което работи в очовечаващата се надвечер, са магазините и ресторантите. Уважаваме ги и двете, като накрая сядаме на един ресторант да полеем именния ден на майка ми.

Топлата приятна вечер завършва отново в замъка.

В двора има жива музика, долетяла от младините на нашите и дошла да им напомни, че на всяка възраст животът може да е прекрасен, а купонът не познава броя на годините. Хората на възраст от 3 до 93 г. танцуват и се забавляват, а мелодиите и смехът изпълват двора.

Ден 7 Езерото Комо

Без бой признавам, че на там се запътихме, без да имам почти никаква подготовка какво и къде да гледаме и правим. Оказа се доста времеемко да не знаеш какви ще ги вършиш.

Отново подминаваме няколко паркинга в селцето Комо, след което се оказваме на пътя към Беладжо, който е тесен и до следващото село няма обръщане назад. Трасето ни примамва подло с приятни гледки към езерото и в търсене на наблюдателни площадки преминаваме неусетно през 3-4 села. Използвам спирката в едно от тях, за да отскоча до миниатюрното пощенско клонче и да платя на промоция глобичката от Чериале. Отчаяно се надявам, че властите няма да почнат да ни издирват и прегрешението ни няма да стигне до рентакар компанията.

Връщаме се в Комо, където правим спокойна разходка, преди да се опитаме да заловим корабче до Беладжо.

Обожепускаткучета!

Както взе да ни става навик – отишли сме малко след последния момент. Оказва се, че пътят до Беладжо в едната посока е към два часа (доколкото смътно си спомням) и нямаме време за толкова голяма разходка. Вземаме експресно корабче, което ни разхожда по една трета от пътя до Беладжо, без да спираме никъде. Екскурзоводът обяснява жизнерадостно някакви неща за вилите и селищата край които минаваме. На всеки пет изречения на италиански казва по едно на английски. Да не е без хич.

След като сме си набелязали от корабчето няколко вили за купуване, отиваме на следващия баир. Този е с фуникуляр, така че майка и татко са пощадени. Докато на смени чакаме на безкрайната опашка под разхвърлящото жега и жупел слънце, родителските тела презареждат с кафе, а аз изсмуквам със смесица от кеф и отвращение кисело овкусена киша от разтапящ се лед, дегизиран като някаква скрежина.

Последните 15 минути висене са в къщичката на долната станция и там поне е прохладно.

Гледките по пътя нагоре предвещават голям пир за очите и душата. Жалкото е, че вече трябва да си си купил вила с гледка, иначе трудно намираш откъде да погледнеш към прохладните води на Комо. Едното такова място е на горната станция, другото е след разходка между тежкарските и благороднически изглеждащи имения.

Не знаем накъде да поемем, затова деликатно тръгваме по петите на една прекалено уверено крачеща групичка. Преследването продължава за съвсем кратко, защото след половин минута се озоваваме пред вила „Беллависта“. С такъв възторг, че сме намерили мястото, където Пенчо Славейков поема последната си глътка въздух, четем паметната плоча, че няколко групички спират да видят какво толкова велико сме зазяпали на фасадата на къщата.

Като няма гледки, попиваме красота от именията със сенчести дворове и спокойствието на това място, целунато от Бога. Най-накрая намираме наблюдателната площадка. Изгледът не е перфектен, но природата е.

С пълни очи и душа се връщаме да си вземем колата. На покрива на паркинга изпращаме последните слънчеви лъчи, които галят за лека нощ спокойните води на Комо. Лека нощ, Италия! Утре летим обратно и ще те сънуваме до следващия път.