Това беше едно наистина дълго пътешествие, което предхожда първия учебен ден на сина ни.
Това е продължението на едно дълго пътуване. Неговото начало започна така До Тимишоара и напред
Братислава бе нашата втора точка от маршрута София-Румъния (Тимишоара)-Словакия-Мюнхен. Планът беше да отседнем в града, който някога беше част от Чехословакия, а сега е столица на отделна държава. Заради автомобила резервирахме хотел извън централната част. Пристигнахме привечер. Имаше известна суматоха по „откриването“. На номера, на който ни „стовари“ навигацията има жилищна сграда. Първоначално реших, че това са хотелски стаи с пощенски кутии, от които се взимат ключовете. След известно лутане обаче тази версия напълно отпадна. В съседство нищо не подсказваше да има хотел. В крайна сметка успяхме да разгадаем мистерията и след кратко разследване достигнахме до хотела, който просто се оказа няколко сгради по-надолу по улицата.
Оттам се оказа, че трябва да ползваме транспорт за да стигнем до централната част. Качихме се на автобус и след няколко спирки бяхме в подножието на замъка.
Водени от онова чувство в стомаха, крещящо „гладен съм!“, но и потънали в нощната романтика, която ни разкриваше Братислава, потънахме в нейната съботна вечерна атмосфера. А тя беше неповторима и очарователна. Една малка уличка ни отведе до една от забележителностите на Стария град – Портата Михаил.
Оттам пътят сам ни водеше и ни приканваше. Станахме свидетели на моминско парти, но и на ергенско. Чаровни ресторантчета ни подканяха отвяскъде. Беше една невероятна септемврийска вечер – от онези, които те карат да изпитваш блаженство.
След кратка разходка по старинната уличка професионалният гастрономен нюх ни накара да поседнем в една типична и приятна местна кръчма – Slovak pub.
Всъщност кухнята на Словакия очаквано си прилича много с кухнята на Чехия. Кнедли, гулаш, халушки с пръжки, охлюви с масло и чесън… Словашките бири също отдавна са си извоювали подобаващо място в света на хмеловата напитка.
Като едни видни и представителни чревоугодници, при това изморени от изтощителния път, искахме да опитаме всичко. След една балканска комуникация в стил „Како си брато, како ще ми препоручееш, ово добро ли е…“ Менюто беше и на немски, и на английски, но пък какво по-хубаво – „да падат езикови бариери“ – светът като едно глобално село…, че това са си Балканите, а на тях кажи-речи може да общуваш без задръжки, на един нашенски „балкански език“.
Риба, шницел, ребра, местна салата, местна бира – масата беше сериозно отрупана, а порциите като на гости при родата – „52 размер“ стандарт, достоен само за хора със завиден апетит.
На съседната маса до нас вечеряше възрастна двойка, която разговаряше на немски. Казахме си Prost (Наздраве!) и това беше първата точка от нашия приятелска „междумасова“ комуникация. Как беше – „Бирата хората сбира!“ Така си е! Оказа се, че жената е учителка, която някога – в началото на демократичните промени и разпадането на Чехословакия, създава едно от първите частни училища с изучаването на немски език в Братислава. Сподели ни, че със съпруга й обичат много тази страна и въпреки че професионалните им ангажименти са в период „наслада на старините“, тя продължавала да пътува и да помага със своя опит и познания. Водени от любов към страната задължително я посещавали няколко пъти в годината.
И така в сладки приказки и още по-сладко похапване по-късно разбрах, че сме пропуснали да пробваме боровичка – словашка ракия, правена от плодовете на хвойната. Така че ако вие имате път из тази страна и сте почитатели на ракията – възползвайте се!
След като задоволихме едно от сетивата някои от нас нямаха търпение да се потопят в нощния живот на Братислава. Безпогрешната ми интуиция ме изведе точно там където исках да отида – Дунав-а и мостът SNP – той е дълъг почти половин километър – 431 м.
Срещу моста се издига замъкът, а в неговото подножие е централна гара. От другата страна – тази на Стария град, се намира църквата Св. Мартин. Освен, че е най-старият храм в града, е и най-големият. Формата символизира разпятието, а в миналото била използвана за коронации от кралството Унгария.
районът около Централна гара е изпъстрен с графити
На самия мост пък е изградена наблюдателната площадка UFO. През нощта той наистина прилича така, сякаш е кацнало НЛО. Издига се на височина от 95 м. и изкачилите се споделят, че гледките, които се откриват към града и реката са неповторими. Под моста има корабчета, превърнати на нощни клубове, а светлините, които се рееха по реката, придаваха деликатна изисканост. Там, в далечината се открояваха и светлините на стария мост.
И обратно към малките улички на Стария град.
Минахме покрай кметството – Stara Radnica или Grasalkovičov palác, което е попада в графата „една от най-старите каменни здания в града, а същевременно е и най-старото кметство в Словакия. Завършена е през XV век в готически стил. В миналото то е сменяло своето предназначение, като дори е било затвор. Днес е музей. Пътьом се срещнахме и с „Наблюдателя“. Това е една от трите бронзови статуи, с които Братислава е известна. Има няколко истории какво точно изобразява статуята. Едната е, че това е социалистически работник – с каска и небрежно отношение към работата. Другата е малко по-закачлива – от гледната точка, на която се намира има добра гледка към дамите с поли. И както и много други негови „колеги“ от други точки на стария континет има поверие и за това, че ако го погалите по каската ще имате късмет, но ако докоснете носа му, няма да е така.
В града има още две подобни композиции.
Наблизо до кметството се излиза на площад с множество аристократични сгради. Slovenské národné divadlo – на пръв поглед смущаващо, но с това име има две сгради. Причината е, че това са старият и новият словашки национален театър. На техните сцени се представят балетни и оперни спектакли, театрални постановки. Едното здание е средата на 80-те години на XIX в. и е в неоренесансов стил. За новия театър са били нужни над 20 години за да се построи и причината е липсата на средства. От 2007 г. обаче неговите три сектора могат да приемат 1700 зрители.
Любопитни факти за Братислава
- Братислава става столица на Словакия през 1993 г.
- единствената столица в света, която граничи с две държави – Австрия и Унгария.
- Разстоянието Виена-Братислава е само 66 км., а в миналото се окзва, че транспортните комуникации са били по-развити от днес – средата на 30-те години на ХХ век, трамвай е свързвал двата града
- Братислава буквално е в прегръдката на три държави – Унгария, Австрия
- градът е бил под множество окупации – oт Наполеон през австроунгарска, до нацистка и после съветска окупация по време на Пражката пролет
И така унесени от кокетните братиславски улички разгледахме старинната част. Излязохме отново на Дунав. Беше полунощ. Потеглихме към мястото, до което слязохме от автобуса. Оказа се, че сме пропуснали последното превозно средство. Взехме такси, което се оказа приемливо и удобно като цена, а при това предлагаше и безплатен интернет. Странно е как когато човек, воден от пътешественическия си дух, може да забрави какво е това нещо, наречено „умора“. Когато душата е сита, импулсите на тялото са на същите честоти. Така и ние – всеки път. Маратон, след маратон. Както моят баща накратко обобщи след едно съвместно пътуване до южна Испания – „Ти не просто искаш да видиш, ти искаш да грабиш!“
Какво тук “значи някакъв си сън. Има време за почивка – цяла зима – все е наша.
Без да губим излишно време в дълги закуски, стегнахме за пореден път куфарите, натоварихме ги на колата и… в преследване на новия ден и в нетърпение за новите срещи потеглихме.
Преминахме по моста, чийто светлини предната нощ се рееха по реката. В тази част на града е обособена и нещо като модерна зона – модерни, стъклени сгради, подозирах, че това е нещо като меката за всички любители на пазаруването.
Едно от предимствата да пътуваш в неделния ден е безплатните зони за паркиране (в голяма часта от европейските градове). Успяхме да намерим едно местенце при това под дълбока сянка. Бонус, особено на очакващия се още един нетипично горещ септемврийски ден.
Първата точка от втория ни ден в Братислава бе т.нар. „синя църква“ или „Св. Елизабет“. Неделя, ден за служба и приобщаване към едно от седемта тайнства – кръщението.
Братислава опроверга моите очаквания за една сива, посткомунистическа столица. Навярно защото дълги години е била част от Унгарската империя.
Назаем от Уикипедия:
БРАТИСЛАВА, ПОЗНАТА ТОГАВА КАТО PRESSBURG, PRESSPOREK, POSONIUM, POSONY, СТАВА ЗА КРАТКО СТОЛИЦА НА УНГАРСКОТО КРАЛСТВО ПРЕЗ 1536 Г.
Храмът е сравнително „млад“. Построен е в началото на ХХ век в памет на дъщерята на един унгарски крал – Елизабет. Тя е родена 1207 г. и е една от най-известните светици в Словакия, която в миналото се е гриела за болните и нуждаещите се. Дори превръща замъка си в болница, въпреки неодобрението на семейството й. Легендата разказва, че веднъж съпругът й – принц Луи Тюрингийски забелязал, че крие нещо под дългите дипли на роклята си. Той поискал да види какво е, подозирайки, че тя носи храна за болните. Елизабет обаче отрекла и казала, че това са само рози. Принцът не й повярвал и когато тя отворила престилката там наистина имало само рози. Всъщност Елизабет го излъгала – истината била, че отивала при нуждаещите се, носейки им ядене.
Храмът е изключително различен и няма мрачната атмосфера на някои църкви. Бялото и синьото, в няколко негови разновидности, дават усещането за сила, светлина, благоденствие. И биха изцелели всеки, в който е останала дори и частица мрак там, някъде в душата. Много орнаметика в архитектурата както вътре, така и отвън. Някъде прочетох, че Св. Елизабет обединява 50 нюанса на синьото в изкуството. Възможно е, но се замислих дали няма нещо общо с така нашумелия роман за сивото.
Кулата, която се издига на почти 37 метра височина и по която сякаш са насипани стотици сахэири, старателно глазирани, придават невероятен облик на целия район.
До църквата се издига още една интересна и внушителна сграда. Оказа се училище.
Около „Св. Елизабет“ течаха ремонти. Pozor е знакът, който ги указва.
С помощта на гугълмапс и туристическата карта, която имахме, се отправихме към следващата гочка. Малките сенчести улички ни изведоха до един централен булевард, на който се намираше „Старият пазар“ – Stara Trznica. Имаше нещо като панаир – всичко на тема вегетарианство и веганство. Оставихме се да се изгубим сред десетките посетители, поразхладихме се под една арка, нещо като воден климатик – истинска наслада не само за двукраките, но и за четироногите и продължихме към следващата точка в картата – портата Михал.
Вечерта вече я бяхме видели, но идеята бе да се разходим и през деня в старата част на Братислава. Пътьом, се отклонихме леко в търсене на нещо охлаждащо. Така попаднахме на един малък парк, в чийто край се издигаше фигура на войник с шмайзер. Не знам защо, но ми напомни на Альоша в Пловдив.
льошаОколо портата Михал преминават туристически влакчета – добър вариант за изморените туристи, а и добро спасение от парещото слънце. И така се спуснахме отново към дебрите на старинния град.
Не пропуснах възможността да огледам страстно всичките интересни сувенирни магазинчета, които бяха подредени като картинни галерии.
Честно казано бях леко шокирана от цените от една страна – магнити по 4 евро, това е в диапазона на стойностите в Мюнхен. Но от друга страна говори добре за икономиката на тази страна, за качеството на предлаганите артикули.
В Стария град се натъкнахме и на една невероятна сладкарница – истинско аристократично бижу в сърцето на столицата, разкриващо за богатото имперско минало. За съжаление не успяхме да се докоснем до вкуса на сладките изкушения, които така любезно ни се усмихваха от витрината.
ръчно изработени кукли от царевична шума
Спазихме риутала „лятно сладоледено удоволствие“ и си избрахме местенце за обяд. Уличките на градчето бях все така оживени. Десетки туристически гидове с флагове, пламенно разказваха различни истории на своите групи.
Сладолед „Лавандула“ – невероятен вкус!
„Срещнахме“ се и с патрулираща конна полиция, попаднахме и на кафенето на Салвадор Дали…
И след като се подсилихме с поредната доза вкусна храна продължихме към площада, където се намира театъра, наслаждавайки се на още детайли от удивителния архитектурен ансамбъл, който ни разкриваше дневна Братислава.
Българската диаспора
Впрочем вероятно не много популярен факт е, че в Словакия живеят не малко българи. Тази миграция може да се раздели на три части – стари родове, дошли тук преди повече от 100-200 години – така известни като „градинарите“, втора вълна около 90-те години и сравнително нови преселници, които работят в различни европейски компании, ситуирани основно в Братислава.
Часовникът отново беше дръпнал две обиколки напред. Качихме се на колата и поехме към горната част на Братислава, където се издига замъкът. Нямаше време да изкачим хълма пеша, което според мен бе сериозен пропуск. Решихме обаче, че ще „жертваме“ тази разходка в името на крепостта Девин. Изкачихме се на хълма, на който от едната страна се издига Bratislavský hrad, под него „Дунава синей“ Тук се намират и парламента на Братислава. В масивната сграда днес е разположен Националния исторически музей, който притежава богата колекция, както и богата история от над 5 века.
Замъкът е построен през 1430 г. Дострояван е с укрепления няколко века по-късно – 1761 г. Началото на 19 век са нанесени сериозни щети при пожар, а по-късно е бил бомбардиран по време на Втората световна война. Реконструиран е напълно през 50-те години на ХХ век.
Битови детайли - ако се качите с автомобил имайте предвид, че паркирането в района е изключително трудно. При нас се наложи да се редуваме на „смени“ в колата. Един я „пази“, другият разглежда. Изобретателност, няма как.
Впечатли ме това, че в тази така важна за Словакия зона не се наблюдаваха специални охранителни мерки, за разлика например от замъка в Прага.
Това, което пропуснахме в Братислава, но пък се надявам някой ден да наваксаме е, че не успяхме да Архиепископският дворец. В тази сграда в началото на XIX в., е сключен Пресбургския мирен договор между Австрийската империя и Франция, след като войските на Наполеон побеждават в битката при Аустерлиц. Времето ни ощети и със замъка Грасалкович – това е летния дворец на унгарската императрица Мария Тереза, в който е свирил дори композитора Йозеф Хайдн. Днес това е официалната резиденция на президента на Словакия.
С онова чувство, че оставяш нещо от себе си и с обещанието, че все пак това са само някакви си 480 км., които няма да ни спрат за да се върнем отново, потегляме към последната ни цел – замъкът Девин.
Препоръчани коментари
Няма текущи коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега