Будапеща - близка и далечна!

Будапеща – близка и далечна!

Избрахме тази дестинация, защото ни се видя сравнително близка, лесна организационно и що-годе евтина – т.е. едно приятно пътуване без големи усилия! Естествено Будапеща не ни разочарова и отговори на всички наши първоначални очаквания.

Може да се каже, че това ни беше първото посещение там(ако не броим едно транзитно преминаване и една нощна разходка), въпреки това, знаех какво да очаквам! Никога не съм се съмнявала, че унгарците като част от бившата Австро-Унгарската империя притежават и размах, и аристократичност, и класа, но едва когато се потопих в атмосферата на Будапеща – усетих истински величието на този град и останах омагьосана от него. Слънчевите майски дни в Будапеща ни заредиха с много положителна енергия. Наред с това обаче в мен остана и един леко горчив привкус – стана ми болно за родната ни България. Може да не приемаме Унгария като „братска държава”, но все пак в мислите ни е някак близка – сигурно заради общото ни минало: СОЦ-а, пораженията от войните, Турското робство, конфликтите ни за територия в по-стари времена. Тази престава, обаче, се оказа погрешна – твърде далече са от нас, ама наистина твърде далече – не видях нито един показател, по който може да се правят някакви съпоставки! Този факт може и да си има своите обяснения(нито Турското им робство е било същото, нито СОЦ-а, нито нищо), но въпреки това чувството, че там и днес нещо се прави, развива, върви напред, не ме напусна дори веднъж през тези 4 дни – просто хората не спят! На фона на това нашето „затишие”(да не ползвам друга дума) ми се видя още по-голямо и по-страшно.

Но стига съм философствала – да минавам на „веселата” част:

Тръгнахме на 2-ри май в 2 часа през нощта. Пътувахме 2 семейства(4 човека) с кола през Сърбия. Пътуването беше толкова лесно, безпроблемно и бързо, че чак ме учуди. Нямаше нито движение по пътищата, нито чакане на границите – нищо. Все едно някой ни беше осигурил коридор да минем точно ние! Спирахме често, хапвахме, разтъпквахме се и въпреки всичко разстоянието София-Будапеща го взехме само за 9 часа.

Пристигнахме пред квартирата ни в Будапеща в 10 сутринта(тяхно време). Апартамента го резервирахме от airbnb - https://www.airbnb.com/rooms/1729950?checkin=05%2F02%2F2014&checkout=05%2F06%2F2014&guests=4&s=KItp – мога да го препоръчам с чисто сърце. Голям, хубав, чист и евтин – 2 спални, холче с кухненски бокс, баня и тоалетна, оборудван е с всичко необходимо дори за по-дълъг престой. Сградата е нова, много луксозна, на изключително удобно и комуникативно място – точно до моста Петьофи от страната на Пеща. Най-големия плюс обаче беше паркинг мястото, което ни спести разходи от около15 евро на ден за паркинг

Понеже сме 4-ма – един преместил часовника, друг не – нещо се объркахме и накрая сме преместили часовниците с 2 часа назад, а не с 1 както всъщност трябва. Решихме, че имаме твърде много време до срещата с хазаина и настаняването – платихме си за паркиране на улицата и тръгнахме на разходка из квартала. Района беше наистина симпатичен – в идеалния център – имаше много магазинчета, ресторантчета, пекарни, полюбувахме се на Дунав и моста, но времето не минава и не минава. Накрая седнахме в едно ресторентче да пием по нещо – ние чакаме да мине още 1 час в заведението за да се настаним и да се гмурнем в града, а през това време горкичкия хазаин Ласло е чакал пред входната врата на сградата, защото уречения час отдавна е настъпил. Накрая нещо се позамотахме докато платим сметката и закъсняхме с още 10-тина минути – хазаина обаче стоически ни изчака без никакви възражения. Чак късно вечерта рабрахме какъв номер сме му скроили – накарали сме го да чака не 10 минути, а цял час и 10 минути!

Оставихме колата в гаража на сградата и забравихме за нея през целия ни престой. Купихме си карти за градския транспорт за 72 часа, в нашия случай важаха от 15.00-петък до 15.00-понеделник. Сигурно няма нужда да казвам колко уреден е техния транспорт. На всяка спирка има разписание в колко часа пристига следващото превозно средство – закъснения не сме видели, голяма блъсканица също. Дори и в най-натоварените им линии на трамвая в час пик - 4 и 6, пак го нямаше онова близко общуване, на което тук сме свикнали. Следващите спирки се съобщават и изписват на табла, както и възможните връзки с други превозни средства. Е унгарския eзик е доста труден за схващане и едвам различавахме думите, но въпреки всичко нито веднъж не се объркахме. Само първата им линия на метрото изглежда по-зле от нашето, но хората са вторите в Европа и първите на континента, които са си построили метро, така че е нормално – освен това сега си я пазят и като туристическа забележителност.

Другото, което ми направи впечатление е колко отзивчиви и любезни са унгарците. Не само, че отговаряха внимателно и обстойно на всичките на въпроси, но дори сами питаха дали може да ни помогнат с нещо. Понякога просто спирахме, вадехме карти и помежду си обсъждахем накъде да тръгнем – редовно някой се спираше да ни пита нуждаем ли се от помощ – накрая все пак питахме нещо – ми как да му откажем на човека, като толкова много иска ни услужи!

Ден 1-ви

Ден 1-ви беше просто за размотаване – поразходихме се покрай Дунав,

минахме моста Сечени в двете посоки(или така наречения въжен мост – първия мост, който е свързал Буда и Пеща – построен със седействито на граф Сечени),

после няколко площадчета,

улица Ваци(тяхната Витоша),

катедралата Св. Стефан, построена в чест на техния крал Ищван, който първи приел християнството и бил провъзгласен за крал от самия папа(в момента там се пази мумифицирана дясната му ръка),

бул. Андраши(там се намира и българското посолство) и Операта.

Накрая вече поуморени седнахме да вечеряме в Октогон(заведение тип бюфет) http://www.tripadvisor.com/Restaurant_Review-g274887-d3485471-Reviews-Oktogon_Bisztro-Budapest_Central_Hungary.html, което естествено се намира на Октогон(известното кръстовище). Заведението беше фул! Естествено не е кой знае какво - тъй като плащаш определена сума и ядеш на корем, повече са наблегнали на количеството, от колкото на качеството. Освен това хигиената е средна работа, но все пак става - има какво да си избереш, пък и така можеш да опиташ много неща от националната кухня наведнъж – някои, от които са интересни за опитване, но не стават за истинско похапване според нашия вкус. На мен там много ми харесаха гулаша и панирания карфиол, както и някакво десертче тип парфе с мак. Иначе опитах всякакви салатки тип туршии, меса, кайми, наденички и разни други такива, които бяха твърде пикантни за моя вкус. Друго такова заведение е Трофеа грил, където качеството и асортимента на храната били много добри, освен това там в менюто са включени и всякакви напитки, естествено и цената е друга. Ние не успяхме да го посетим и остане за следващия път. Към 19.00 леко заръмя, пък и вече бяхме много уморени и се прибрахме в квартиратата, където моментално заспахме.

Ден 2-ри

Ден 2-ри започна с едно много свежо и слънчево утро. След 12 часов сън всички бяхме готови за нови подвизи. Първата спирка беше една пекарна в квартала, където закуските бяха уникално вкусни, пък и много евтини. Дори мъжа ми, който по принцип нищо не яде – става да си купува допълнително едни огромни кроасани с шоколад.

От там директно се отправихме към Площада на героите - мемориала на техните бележите исторически фигури – естествено повечето са на коне и с мустаци! В центъра е Арахангел Гавраил, който се присънил на техния владетел Ищван и му връчил короната. За пореден път се впечатлихме от размера, мащабите и красотата на тяхното строителство – площада, самия мемориал, сградите около него – ами всяват респект и уважение.

На гърба на мемориала се намира много приятен парк, ако живеех там – всеки ден щях да се разхождам в парка. В него се намират зоопарка, нещо като лунапарк, баните Сечени(наречени са отново на техния известен граф, макар че той няма общо със строежа им),

както и замъка Вайдахуняд.

Аз буквално се влюбих в този замък. Строен е по подобие на Трансилванския замък Хуняди и от там идва името му. Вътре се намира музея на земеделието и понеже ние със земеделието сме си наясно – не влязохме. За това пък лежерно се разходихме в двора му – почувствах се като средновековна принцеса – езерце, дворец – всичко от камък и дърво и буйна растителност! Много ми харесаха бръшляните и другите увивни растения, които са обхванали целия замък – дори лека призрачност придаваха на обстановката. Тъкмо се чудех от къде ли ще изскочи спящата красавица или някой друг приказен герой и ето - те се появиха: Призрак, който уж виси във въздуха, а всъщност си е поседнал удобно.

Младоженци, които си правят фотосесия.

Видяхме много двойки през цялото пътуване – дори леко им завидях – прииска ми се и на моята сватба да се бях снимала на такова място. Хапнахме по един перец(много вкусен техен геврек), после нахранихме патиците в езерото(хората си имат едни машинки, в които пускаш монета и взимаш храна) и се отправихме Буда.

Качихме се естестествено с техния фуникуляр - ползвахме го само на горе – чакахме 30 мин на опашка за 2 минутно возене, но си заслужаваше – невероятна гледка се открива на цялата Пеща. Освен това вътре е много симпатично, всичко е от дърво – в нашата кабинка си бяхме само ние 4-мата и си нащракахме много снимки.

При слизането директно се озовахме на смяната на караула пред Алексъндър плац(резиденция на президента) – много смешно ми стана, че гвардейците им носеха слънчеви очила, но явно има нужда, защото бяха здравата опечени. После другите от групата ме бъзикаха, че съм супер организатор, щом съм нацелила началото на церемонията до секунда.

От там вече влязохме в двора на замъка Буда. Не мога да опиша колко красиво е мястото – трябва да се види и да се почувства. Понякога просто сядахме да си отдъхнем и да си погледаме. Колкото и часа да прекарате в района – все си мисля, че няма да ви омръзне.

Вътре също има музей, но не сме влизали. Обиколихме замъка и се наслаждавахме на гледките – от там всичко се вижда като на длан – жалко, че не сме добри фотографи и по никакъв начин не може да покажем тази красотата. В сладкарничката на замъка хапнахме по една тортичка, след което се отправихме към Рибарските кули.

По пътя пак спряхме – този път да обядваме в друго тяхно заведение(тип фаст фууд) телешки бургери, които бяха огромни и много вкусни - разбиха преставата ни, че телешкото месо е сухо. Рибарския бастион всъщност е поредното приказно място. Така и не разбрах точната му функция, въпреки че търсих доста информация. Построен е като нещо като укрепление(според мен повече като произведение на изкуството) върху бивше рибарско селище, от където идва и името му(според други източници парите за построяването му са събрани от местни рибари). Важното е, че е красиво, поддържано и гледките отново те оставят без дъх.

Обиколихме почти навсякъде, а накрая седнахме да послушаме едни улични музиканти, които свиреха на китари и на някакви много странни инструменти(тип тенджери – не ми се смейте), които издаваха много завладяващи и мистични звуци. Само грозния хотел Хилтън – пляснат на това място разваляше цялата атмосфера.

Цървкавата Матиаш, която е в съседство, също беше много красива. Църквата всъщност носи името на Дева Мария, но понеже техния любим крал Матиаш я е ремонтирал и се е оженил в нея, постепенно е добила известност с неговото име.

За съжаление беше затворена за туристи, защото имаше много сватби – навсякъде беше пълно с лимузини и костюмирани хора. Всички бяха много стилни и супер официални – направо като от модно списание. Мъжете имаха безупречно изгладени костюми, дамите естествено бяха с рокли, коя от коя по хубава, направи ми впечатление, че дори бабките им бяха докарани по последна мода,– нямаше нито един гост, който да е неглиже - може би там се женят хора от хайлайфа, а може просто унгарците да имат такова отношение към подобни събития – незнам.

На тръгване се видяхме случайно с една моя бивша съседка. Момичето живее от 2 години там и няколко пъти ме кани на гости. Понеже тя има две малки деца, пък ние пътуваме 4-ма – не ми беше удобно да отсядам в тях – решихме да й звънна накрая на екскурзията, ако има време и да пием просто по кафе – без да я ангажирам с нищо. Да –ама не – както си вървим най-спокойно – насреща ни тя, съпруга й и техни гости от България – изненадата беше голяма и за двете страни. Тя, защото не очаква точно нас да ни види, аз – защото се почувствах малко неудобно все едно съм се крила и не съм искала да й се обадя! Абе тъпо се получи и после ме беше малко яд, че постъпих така! Както й да е – зарадва ни се момичето и със съпруга й много настояха да отидем с тях на ресторант вечерта(бяха резервирали маса в традиционен ресторант с унгарска музика). Естествено ние не се двоумихме много и се съгласихме и без това бяхме търсили такива в нета, но ни се видяха твърде туристически и много скъпи – вечеря с програма излизаще 40 евро на човек. Това е ресторанта, ако някой се интересува http://www.virtualtourist.com/travel/Europe/Hungary/Budapest_Fovaros/Budapest-436839/Restaurants-Budapest-Marvanymenyasszony_Vendeglo_Marble_Bride_Restaurant-BR-1.html в него няма фиксирана сума за вход – плащаш това което си харесаш от менюто, програмата е от 19.00 до 22.00 часа – започва с типичните техни песни и танци и продължава само с цигански оркестър. Дори питат по масите кой от къде е и изпълняват по една песен от съответната страна(знаят и български). В 22.00 обаче заведението затваря – учтиво ни поизгониха! Беше наистина невероятно изживяване – не можахме да се наговорим, храната беше сносна, заведението не беше скъпо, а музикантите идваха да ни свирят на ушенце! Единствения проблем е, ако може да се нарече такъв, че не се приемат резарвации по мейл – само телефон или на място. Домакините ни закараха до вкъщи, като доста ни поразходиха с колата – за да се насладим на красотата и на нощна Будапеща. Така приключи този дълъг, но незабравим ден.

Ден 3-ти

На фона на предходния ден(през който беше супер слънчево и ходихме по ризи), този беше малко по-мрачен и студен, но пак беше свежо и приятно(просто си облякохме якетата). След закуска(която беше отново във вече любимата ни пекарна) се отправихме към Хълма Гелерт и Цитаделата. Трябваше просто да прекосим Дунав по моста Петьофи и пред хотел Гелерт да си вземем автобусчето, което се качва до върха. Жалко, че нямам хубави снимки от сградата на хотела - впечатляваща е, въпреки че е доста стара. Мислех, че на следващия ден ще го посетя за да се насладя на една унгарска баня и че ще имам повече време да го снимам, но уви малко по-късно имах едно преживяване, което промени първоначалното ми намерение. Много се бях запалила по тези минерални бани – удоволствието е към 4500-5000 форинта, но си заслужава – поне на снимки изглежда страхотно: http://www.gellertbath.com/. Дори само заради това бих отишла пак до Будапеща. Та, вървим си ние към автобусчето - тъкмо се бях зазяпала да видя номера му и като стъпих накриво............... – причерня ми пред очите от болка – много сериозно си изкълчих крака. Това ми се е случвало и друг път точно на същия крак(явно връзките ми са слаби) и знам колко важно е в такъв момент да е обездвижен и да почива, но нямаше как - стиснах зъби и продължих с разходката, като яко куцах. Групата първо много се притесниха за мен, но като видяха, че не се отказвам - почнаха и за това да ме бъзикат – била съм си направила застраховка с асистънс – да съм звъннела да ми пратят някой да ми асистира – демек да ходи до мен и да ме придъжра! J Въпреки всичко се качихме до горе с автобуса – може би заради неприятната случка или заради лекия вятър, който духаше там – горе не ми хареса особено. Да хубаво е, гледката отново е невероятна, но доста позанемарено ми се видя. Цитаделата е построена от Хабсбургите като символ на контрола и превъзходството им над унгарците. Била оборудвана с 60 оръдия и се е използвала по-скоро като заплаха от колкото като функционираща крепост. След разпадането на Австро-Унгария, унгарците искали да разрушат Цитаделата, но вместо това тя е превърната в туристически център. След края на Втората световна война е построена и статуята на Свободата – жена, която държи маслиново клонче – символ на мира. На мен обаче ми се стори повече като за разходка сред природата, от колкото като посещение на туристически обект. Иначе от многобройните тераси се открива невероятна панорамна гледка към града. Решихме да слезем пеша до долу – не беше трудно, дори и за човек с крак и половина като мен. Минахме и покрай статуята на св. Гелерт – монаха, който е покръстил унгарците, но завършил живота си затворен в буре и пуснат надолу от хълма от противниците на християнството. Около статуята беше доста мръсничко и надраскано с грозни графити! В подножието на хълма има много приятно водопадче!

Втората спирка беше остров Маргит. Един истински зелен остров по средата на Дунав – зона без автомобили, където унгарците си отдъхват, разхождат се или спортуват! Има игрища, стадион, алеи – страхотен е. Естествено най-голямо впечатление ми направиха техните пеещи фонтани. На всеки кръгъл час фонтаните пеят, а и танцуват в такт с музика – беше уникално изживяване – два пъти ходихме да ги гледаме и да се любуваме на този спектакъл – особено завладяващо беше, когато свирят класическа музика.

Eто клипче, но да знаете, че на живо е 100 пъти по-хубаво!

http://vbox7.com/play:c670e3926c

В парка пихме лимонада от истински лимони и хапнахме техни наденички и картофки печени на метална плоча, малко пикантни, но много вкусни. До острова се стига по моста Маргит(втория мост построен в Будапеща) – в нета бях чела, че той не е построен под права линия, а е от две части, които са перпендикулярни на бреговете и се събират на острова под ъгъл от 150о , когато си на моста обаче това не може да се усети, усещат се само супер силни вибрации от минаващите трамваи!

В 15.30 този ден имахме предварително платен тур с гид в Парламента и се отправихме на там.

За Унгарския Парламент колкото и неща да кажа все ще са малко. Огромен и много красив – уникална сграда – построена с цел да покаже величието и могъществото на тази държава. Строен е почти 20 години и е завършен в самото начало ан 19 век. Висок е 96 метра, точно толкова колкото катедралата Св. Стефан. В тази цифра има символика - взети са последните цифри от основаването на унгарската държава - 896 г., освен това еднаквата височина на двете сгради показва, че в държавата духовната и светската власт са равни. В строежа са участвали хиляди работници; използвани са 40 милиона тухли, половин милион плочи от мек варовик и 40 кг. злато, за съжаление, архитекта му починал 2 седмици преди официалното му откриване и не е могъл да присътва на него. Друг любопитен факт е, че са използвани само материали произведени от унгарската индустрия – дори си построили специална фабрика за обработка за някакви мраморни късове - за да не се налага да ги внасят. Толкова е е голям и величествен, че не успях да го побера на нито една снимка. А той наистина е красив отвсякъде – и от към реката и от към главния му вход на площад Лайош Кошут. Самия тур не е дълъг – 40-50 мин, но е изключително интересен – вътре е като истински дворец от преди няколко века – даже е малко странно като си помислиш, че това нещо се използва в съвремието. Почти изцяло е бил разрушен след Втората световна война и после е бил построен отново. Гида разказваше много увлекателно и наистина си заслужава да се влеза и разгледа.

Помотахме се след това в района и завършихме деня с още една разходка по бул. Андраши. Влязохме да хапнем по тортичка в тяхната известна сладкарница Александра, която се намира на последния етаж на книжарница. Целия таван е изографисан.

Тортите не бяха лоши, но нито австрийските, нито унгарските торти мога да ги определя като невероятни, явно аз харесвам по-скоро италиански тип десерти. Иначе горе беше много приятно, хапнахме ги под акомпанимент на роял и се записахме в книгата за гости на заведението. Прибрахме се по-раничко тази вечер, тъй като бяхме доста уморени от ходене, а аз направо едвам ходех – вечерята беше в квартирата – взехме си огромни порции дюнери, които там всъщност се казват гръцки кебап.

Ден 4-ти

Този ден трябваше да почне с минерална баня за мен и свободна програма за останалите. За съжаление крака много ме болеше, беше се подул и трудно стъпвах на него - прецених, че сама в градския траспорт и около хлъзгавия басейн, няма да е невъзможно, но ще е твърде некомфортно и дори малко опасно за мен. Така, че банята за голямо мое съжаление отпадна! Мъжа ми пък преди да тръгне споделил с негов колега, че ще пътуваме до Будапеща и се оказало, че и той ще пътува- до Полша, но има междинна нощувка в Будапеща и се бяха разбрали да се видят за по кафенце. Всички заедно се отправихме към срещата, която беше на площад Ференц Лист. Закусихме в едно от многото техни заведения на площада – компанията беше много приятна, така че си пихме сутрешното кафе цели 2 часа – все едно не сме на туристическа обиколка и не бързаме за никъде. Денят отново се очакваше да бъде супер топъл и хубав.

Следващото нещо, което планувахме, бе да се повозим на лодка – решихме да е в делничен ден, защото тогава картите за градски транспорт важат и за лодките. Докато чакахме нашата лодка във водата съвсем близо до нас влезе техния автобус Амфибия.

Да го гледаш как напуска шосето и влиза във водата, беше забавно – дори си мисля, че за наблюдаващите отвън е много по-нтересно, от колкото за возещите се вътре! Не след дълго дойде и нашата лодка. Лодките са старички, но всяка има масички на горната палуба, от които можеш да се любуваш на пътуването. Имат си също и бар и тоалетни и то доста прилични. Дори и при много хубаво време на лодката все пак си подухва и трябва някаква връхна дреха, въпреки всичко е много, много приятно – виждат се всички техни забелжителности. Лодката прекосява реката на зиг-заг - като ту спира от лявата, ту от дясната страна.

Точно срещу парламента обаче нашата се развали и след като чакахме 20 минути безуспешно да я оправят, решихме да слезем и да си продължим със стандартния сухоземен траспорт.

Отидохме до Покрития пазар или така наречените Хали – намират се близо до моста на Свободата, който пък е съвсем близо до „нашия” мост Петьофи - някога е имало дори воден транспорт до там, който е разтоварвал търговските кораби.

Халите освен, че са пъстри и доста красиви като сграда, всъщност са и място, където може да си напазарувате сувенири или стоки от тяхното местно производство на доста по-прилични цени, от тези по търговските улици. Изобилието беше наистина голямо и всичко на едно място – купихме някакви техни салами(които ни се сториха най-вървежни) – оказаха се ужасно, ама ужасно люти и никой от роднините ни не ги хареса; техния прословут червен пипер(добре, че него поне го избрахме сладък, а не лют); бяло токайско вино, някакви местни сладки - подобни на австрийските линдцери, малко магнитчета и други дървени дрънкулки. Имаше и заведения за бързо похапване, които бяха изложили много апатитна храна, но около тях беше такава блъсканица, че просто не можехме да си преставим да се храним, а около нас да има толкова народ. За това решихме да хапнем в едно друго, предварително набелязано заведение https://plus.google.com/106099297484801113680/about?gl=bg&hl=bg. Готвят традиционна унгарска кухня. Не съжалихме изобщо – облизахме си пръстите – какво ядохме, обаче незнам! Моето беше 3 свински пържолки – много крехки на скара с гарнитура от печени картофи, разбъркано с лук, доматено пюре и чушки. Беше леко, ама съвсем леко пикантно – много ми хареса! Там ядохме отново и от техните гевреци- перец – този обаче беше със слънчогледови семки – сега като пиша и устата ми се пълни със слюнка – ще трябва да търся тук правят ли ги някъде. След тежкия обяд се разходихме по улица Радай, който водеше почти до нашата квартира.

Не ни се тръгваше, но трябваше – в 15.00 оставихме ключовете на хазаина в пощенската кутия, натоварихме се в колата и поехме към Нови Сад. Пътуването отново беше супер лесно и безпроблемно – дори не помня колко бързо стигнахме – може би 3 часа! По пътя на унгарска територия видяхме много сърнички, които си пасяха около магистралата без да им пука от преминаващите хора – там лова им е забранен.

Към 19.00 бяхме в Нови Сад – настанихме се в хотелчето(не беше лошо, но не бих го препоръчала, защото е малко далече от центъра – така, че няма да давам линк). Трябваше да отидем с колата до центъра и там имахме малък проблем с паркирането – синя зона, а нямаше от къде да си купим талончета(със смс за чужденци не става). До 21.00(когато свършва времето на тяхната синя зона) се мотахме около колата. Не беше проблем, защото си бяхме спрели съвсем на центъра. Докато се усетим да правим снимки и почна да се свечерява – а на светкавица нищо не се вижда. Така, че снимки от нощен Нови Сад няма. Видяхме католическата катедрала Дева Мария и православния храм Св. Георги, помотахме се по централните улички. Града е безспорно красив, особено нощем, но след Будапеща ни се видя малко постен. Разбира се, че си заслужава да се види и Нови Сад – има стил в този град, съвсем по-различена е атмосферата от сръбските градове, които е близо до нас, но може би трябва да му се посвети повече време и да не е веднага след град като Будапеща, защото някак бледнее. Веднага прави впечатление разликата в манталитета на двете страни. В Будапеща в неделя почти нищо не работеше, магазини, ресторантчета - затварят рано и в делничен ден. В Сърбия в 21.00 всички магазини работеха – дори една банка – специално влизах да проверявам! Заведенията бяха пълни и народа тъкмо излизаше наконтен и напарфюмиран! Поразходихме се добре, после питахме някакъв човек къде да вечеряме и той ни насочи към един ресторант (Не мога обаче да го намеря в нета – май Водопада се казваше – много хубав ресторант, има и хотелче към него). Яденето беше уникално, ама уникално вкусно. Аз ядох пушени свински ребра, обаче с много месо по тях и отново(буквално вече) си облизах пръстите(Не ми се смейте, но като се прибрахме, ходих специално тук в сръбски ресторант да го ям пак това). След което уморени, но естествено доволни се отправихме да си починем в хотела

Ден 5-ти

Хотелчето ни беше точно на брега на Дунав и сутрешната закуска си я направихме на терасата му, докато се наслаждавахме на гледката. Натоварихме багажа на колата и с лека тъга, породена от това, че е последния ден от пътуването ни потеглихме. Първата спирка за този ден беше отново в Нови Сад - Петроварадинската крепост. Крепоста е строена средните векове, но има данни, че на мястото е имало крепостни стени още от римско време. През 17 век тук пристига Петър Пустинника, който бил един от водачите на Първия кръстоносен поход – крепоста е наречена така в негова чест, другата част от името „варадин”, всъщност означава вардач, т.е пазител. Много приятно място – хареса ми много: зеленина, тишина, спокойствие. Освен това беше много поддържано и чисто. Качихме се рано и имахме удоволствието да сме сами на крепостта. Горе има няколко ресторантчета, които вече чакаха своите клиенти – масичките са точно до терасата и може да си пиете кафето и да наблюдавате от високо града и Дунав. Не сме сядали, разхождахме се, подишахме свеж въздух и поснимахме. За съжаление в реката се виждаха останки и от разрушени мостове, които напомняха за скорошната война. Не пропускайте тази крепост – не случайно са я нарекли с гръмкото име „Гибралтар на Дунав”.

Следващата спирка беше Белград. Наистина е красив този Белград. Малко шумен, малко мръсен, малко занемарен ми се вида, но въпреки всичко красив. Нямахме много време за разходки – само 3-4 часа. Колата я оставихме на безплатен паркинг в техния МОЛ Ушче и от там взехме автобус за да прекосим река Сава до центъра. Разстоянието е малко и съвсем спокойно може да го вземета пеш, но ние не искахме да губим нито една ценна минута. Естествено се разходихме по „Княза Михайлова”, „Скадарлия” и после на „Калемегдан”. Белград не е град, който може да те грабне веднага, трябва да се погледне без предубеждение за да може да се усети красотата му. В атмосферата на града има нещо особено – хем близко, нашенско - хем различно, непознато – може би заради това ни хареса толкова. Най-дълго си постояхме на тяхното „Кале”. Предполага се, че крепоста е издигната непосредствено след основаването на града от Борис І, като днес е превърната в страхотен парк – в него наред с многото зеленина и алеи за разходка има кафенца, музеи, зоопарк и дори спортни площадки.

От крепостните стени се разкрива разкошна гледка на мястото, на което р. Сава се влива в р. Дунав – страхотно е чувството да гледаш как водите на тези две реки се вливат в едно и постепенно уеднаквяват и бързината и цвета си. Естествено там е култовото място за снимка на местните младоженци.

Много е особено да се разхождаш на места, които знаеш, че са били част и от нашата история – не мога да го опиша: и гордост, и преклонение, и възхита - има от всичко по малко. Поснимахме си оръдия, които са част от техния военен музей, минахме през Стамбул капия(Портата на рова, на който Левски като опълченец е направил своя лъвски скок), поседяхме си на пейките и се радвахме на поредния топъл и слънчев ден. Като за край на пътуването решихме да обядваме в Белград. Този път изневерихме на традиционните ресторанти и решихме да хапнем пица в едно типично младежко заведение на „стъргалото” – демек на улица Княз Михаил – искахме да се почувстваме като типичните сърби излезли на следобедна разходка в центъра. Сервитьора 3 пъти идва да ни разубеждава да не си поръчваме по цяла пица на човек, ами да си разделим една за двама, но понеже ние сме лакомници – настояхме и ни донесоха едни наистина огромни пици(явно сръбските 36 сантиметра клонят повече към нашенските 50)! Накрая си взехме 2 от пиците за вкъщи! След всичко, сити и доволни се отправихме отново към колата и вече към България. На края на едно пътуване винаги чувствата са смесени, хем не ти се иска да свършва, хем нещо вече те тегли към дома и бързаш да се прибереш. Ние също вече нямахме търпение да сме си вкъщи – спирхаме само 1-2 пъти до границата, самата граница я минахме отново като на парад, митничарите бяха ужасно отегчени и дори не ни попитаха нещо– само махаха да минаваме. В София пристигнахме благополучно в 21 часа!

Малко Цифри:

- Разходите за магистрали в Сърбия:730+240+330 динара в едната посока.

- Унгарска винетка – 10 дневна е малко под 3000 форинта. Унгарците малко се излагат с техните винетки – бутките, които ги продават веднага след границата гледат да ви прецакат да я платитете в евро – като цената явно я определят по симпатичност – около 15 евро. Понеже го знаем този номер – бяхме се заредили още от тук с унгарски форинти.

- Разходи за гориво – ние пътувахме на дизел и зареждахме веднъж в БГ и два пъти в Сърбия – излезе горе-долу – 420 лева.

- Апартамента- с намалението за нов член на сайта излезе 150 евро за 3 нощувки – т.е по 25 лв на човек.

- паркинг на улицата в района на моста Петьофи 260 форинта за час – плаща се с монети чрез автомат.

- Карти за градския транспорт за 72 часа - 4150 форинта на човек.

- Ядене в Октогон - 1260 форинта – за храна на корем, като допълнително си заплащаш напитките, ако не се консумират напитки се плаща още 300 форинта такса. В Трофеа грил яденето е към 4500-5000 форинта.

- Кварталната пекарна –тестени закуски между 100 и 200 форинта.

- Фуникуляр – само в едната посока1100 форинта.

- Унгарски наденички и картофки печени на метална плоча- около 1200 форинта на човек.

– Билетите за посещение на парламента -закупени онлайн – струваха около 1750 форинта за европейски граждани, като имаше и към 300 форинта такса за онлайн плащане.

- Обяд/Вечеря в ресторант средна класа – основно ястие с гарнитура и напитка – между 20-25 лева на човек.

Изкарахме едни наистина чудесни майски празници – Благодаря на всички, които помагаха за организането на това пътуване!