В СВЕТА НА АВТОМОБИЛИТЕ ЧАСТ 5

  Автобусът спря пред някакви гаражи в индустриалната зона. Имаше метални халета, огради и червени автомобили Ферари. Последните бяха паркирани в малки дворове.

Очакваха ни.

Желанието ни за шпфиране беше отприщено и полетя като птичка към небето. Цецо не можеше да насмогне да събира шофьорските ни книжки и да ни вписва в някакви формуляри. Платихме и зачакахме ред. Домакините ни, заразени от нашия ентусиазъм, също се радваха и ни предаваха чувство на празничност.

    -Вие – нашият гид посочи мен, Васко и още едно момче – ще се качите в „Калифорнията“!

  -Разбрано. – отвърнахме ние и се снимахме пред въпросната „Калифорния".

Това беше модел на „Ферари“ с осемцилиндров двигател и петстотин и шейсет коня.

    Имаше и една „Берлинета“ V12 със седемстотин коня, но не се полакомихме.
  Ниската каросерия стигаше до кръста ми. Отвътре седалките и кокпита изглеждаха доста спартански. Фразата, която ми идваше да употребя бе „постен лукс“. Зад предните седалки стояха задни такива – без смисъл. Не виждах друго приложение за тях, освен да си сложиш служебната чанта или покупките от магазина,
   Навярно, ако бях горд притежател на този автомобил, с дебела банкова сметка, щях да съм на друго ниво и вероятно да пътувам към слънчев курорт единствено с кредитна карта, документи и нахална авантюристка, заела предната седалката до мен.

    Егоистично е, да! 

   -Да се качваме! - подвикна на английски нашият  инструктор.

   Беше слаб, смугъл, мъж на средна възраст. Имаше набола брада и носеше слънчеви очила с метални рамки. Зае мястото отпред до водача. 

    Първи беше нашият спътник от групата, а ние с Васко се поместихме на задните седалки.        Веднага усетих неудобството им. Почувствах се сякаш като китайски емигрант.

   Последваха кратки указания за потеглянето, за превключване на скоростите. Стартирането беше с бутон, а скоростите автоматични. Имаше вариант и за ръчно, което ставаше с пластмасови лостчета при кормилото, така наречените “перца”

   – Давай! – последва командата на инструктора.
  Бутонът беше натиснат. Двигателят стартира. Чу се звук наподобяващ гърлено мъркане.          Излязохме от бокса леко и се пуснахме по шосето. Още две „Ферарита“ поеха след нас. По улицата запълзяхме с петдесет километра в час.
   „Това ли е? Движим се като на увеселително влакче в градския парк!“ – следните мисли ми минаха през главата.

    „Така можех и с моята кола”- трябваше да преглътна разочарованието си.

   Стигнахме до някакво кръгово. Инструкторът указа посоката и излязохме на дълга права. С движение в китката и длан надолу той подсказа на шофьора да натисне газта. Усетил свободата, той не се поколеба да го направи. Натисна педала докрай.

    Не последва нищо. Колата си остана едно мъркащо коте. Секунда, две – кратък миг, когато някъде от дълбините изпод предния капак не зареваха тигри. Отначало леко, приглушено – като от далечен край на джунглата, а в следващия момент се озоваха до нас.

    Това не бяха тигри, а демони. Изпълзели от ада и искаха да изпробват психическата ни устойчивост. Рев и сила откъснаха колата от пътя за да се понесем с мощта на реактивен двигател. Почувствах ускорението в стомаха си, вятърът ми зашлеви плесница. Мястото отзад съвсем ми отесня, кожата на скалпа ми се нагъна. Инстинктивно се свих.

   „Ама че машина!“ – си помислих. – „Ще изхвръкна като тапа от шампанско.“ Присвих се още по-напред и чух как инструкторът каза на шофьора да намали малко, понеже местните се оплаквали в полицията от шума.
Впоследствие щях да разбера какво е „кик даун“. Краткият миг на застой беше времето за превключване на автоматичната скоростна кутия на по-ниска предавка, която изстрелваше колата напред.
    Свикнах с ускорението, но с вятъра не можах. С Васко трябваше да се накланяме напред, за да избегнем поривът му. Стиснал здраво предната седалка, се надявах да не изхвърча при поредното натискане на спирачката. Този автомобил имаше здрави карбонови спирачки и убиването на скоростта беше също толкова интензивно, колкото и ускорението.
Отбихме на някакъв паркинг на околовръстното шосе. Бяхме излезли от Маранело.
    Беше мой ред.
  „Това е една обикновена кола, не е нищо особено“ – си казах. – „Кормило, педали, огледала за задно виждане…“ Навярно и младият лекар с подобно самовнушение посягаше със скалпела към пациента на първата си операция, след много опити в моргата.

Поставих колана и стартирах. Инструкторът подаде команда:
    — Напред!

    Потеглих бавно и несигурно. Спомних си времето, когато карах курса за шофьор. Почувствах кожата на волана, маневреността на колата. Лек завой вляво, после вдясно. Натиснах газта, за да усетя твърдостта на педала и ето че станах едно с автомобила.

Излязох с ниска скорост на шосето. Пред мен имаше равна, права отсечка, но карах бавно, докато инструкторът не махна с познатото движение в китката и аз не натиснах газта.

    Бях зад волана на Ферари „Калифорния“ , в Маранело, в Италия. Беше самата реалност.

Педалът потъна докрай. Последва познатото забавяне. Секунда-две и бях сигурен, че чух как се отвори някаква врата и хиляди демони влетяха през нея. Ревът раздра въздуха и ние полетяхме.

    Исках да погледна скоростомера, но не можех. Осевата линия се събра с очертанията на банкета и трябваше да напрегна вниманието си, за да удържа колата в нашата половина от пътя.
Петстотин коня препускаха бясно и юздите им бяха в ръцете ми.
Спирачките ковяха, завой, кръгово кръстовище, изкачвам се по детелината към горно ниво, прав участък и отново ускорение с рев. Неравност на пътя, подскок, навлизам в насрещното. Инструкторът ми прави знак да се прибера. Правя го. Разбрах какво има предвид Енцо Ферари с фразата:
    „Колата е като костюм — трябва да пасва перфектно на този, който я кара.“

Финалът на това петминутно фиаско приключи на паркинга, откъдето тръгнах. Беше ред на Васко. Той щеше да има честта да прибере колата в бокса.
   Вятърът отново засвири ведно с рева на мотора. Милиони молекули бензин разкъсаха телата си в огън, за да отдадат своята енергия. Мечтата ни стана реалност.