Напук на карантината

Да си призная видях си значката – „разказвач“ и някакси се почувствах много поласкана, но и длъжна веднага да седна да ви разкажа какви ги върша.

Колкото повече ни затягат, толкова повече ми се въртят екзотични мисли как да наруша правилата.

Ограниченията са майката на най-големите изобретения!

Любимите ми творби са написани от дисиденти, по времето на желязната завеса. За мен тези произведения са най-ценното наследство.

Но, да оставим философските теми за друга среща.

Да ви разкажа къде попаднах, въпреки най-строгите ограничения, които бяха наложени в Германия.

Беше още през първата седмица на тази година. Още преди господата-умници да ни заповядат да ходим с онези безумни маски FFP2. Но картата на Бавария вече беше на места тъмно червена – разбирай с ръст на заболелите над 200 души на 100 хиляди за 7 дни. Каза се, че при това положение освен наложения още преди Коледа вечерен час – 21, ще се наложи и ограничение на придвижването – до 15 км.

Заповедта обаче предстоеше да влезе в сила и ние с газ на колата запрашихме към нашите кумци, които живеят в покрайнините на Нюрнберг. Да изпреварим събитията!

По стара традиция (стара, стара, колко да е стара – има-няма 3 години) обикновено на път се отбиваме до някое местенце, което съм изровила след старателното търсене. Този път обаче заваля обилен сняг, а и тръгнахме в късния следобед, почти по тъмно.

Оставаше ми обаче надеждата, че имам 2 дни на разположение, които да използвам по най-добрия начин.

И успях!

В съботното утро се разходихме с шейните из района на Лангенцен – типично германско, провинциално градче със спретнати дворчета, къщички и китни пастаролни гледки, дори и в сивотата на зимата. Прилагам и надлежни доказателства.

сниките на тази къща ми докараха известно напрежение. Германците не обичат да им навлизате в "пространството" било то и дворното.

По обед всички се прибраха, ама шило в торба не седи. На колата и газ към Херцогенаурах. Ще кажете това пък какво е?

Настанявайте се удобно да ви разкажа една интересна история, зародила се преди 100-ина години. Може би за някои от вас – тези, които са гледали и филмовата лента, тя ще бъде позната.

„Вечната вражда“ /Duell der Brüder/.

Ако пък не сте гледала филма все още – отделете му време, няма да съжалявате.

Градчето се оказа само на 20 км. от дома на нашите приятели. За мое удоволствие пътят се виеше между малки селца и ферми и беше изключително живописен, потънал на места в снежно-бели пухкави малки преспички.

Херцогенаурах - градчето, което е известно като меката на обущарите, е и родното място на Лотар Матеус. Футболните фенове знаят, че това е един от успешните футболисти в Германия, който преди 10 години бе и треньор на българския национален отбор.

Как започва обаче всичко?

Преди 100 години, в родната си къща в Бавария, двама братя – Адолф и Рудолф, започват да произвеждат ортопедични обувки и пантофи. Времената са тежки и те използвали останалите материали от войната.

Потръгнало им производството и 5 години по-късно, през 1925, малкото им производство напуснало пералното помещение в дома им и се отделило в самостоятелна фабрика – Gebrüder Dassler Schufabrik. Имали 12 работници, които произвеждали на ден по 50 чифта обувки.

скулптурите в началото на града, които разказват за славното минало, когато Херцогенаурах е имал славата на обущарски град

Горе-долу по това време Адолф Даслер създава и първите спортни обувки с бутони. Неговата сила била именно в това да предлага нови и оригинални за времето си идеи.

Силата на Рудолф пък била в самата търговия – умеел добре да продава. Идеалният братски тандем за пълен успех. Да, ама не!

Обувките с бутонки донесли голяма популярност и още през 1928 с тях вече са се състезавали различни спортисти.

През 1936 по време на Олимпийските игри в Германия, Адолф, наричан накратко Ади, убедил легендарният Джеси Оуенс да се състезава с обувките, създадени от фабриката Даслер. Появила се и първата реклама на стадион, която била именно на братята.

Началото на войната, вече през 39-та, двамата братя били мобилизирани, а фабриката и производството започнали да западат. Рудолф попада в концлагер, а брат му Ади така и не му помага да излезе, а преговаря с националсоциалистите да произвежда артикули за тях. Това бележи и началото на техния конфликт, който остава вечен.

След като Рудолф излиза от лагера двамата братя се разделят завинаги. Ади създава марката, популярна и до днес – Адидас, а Рудолф изгражда своя – Пума.

Това е съвсем накратко историята. Навярно тук-там понапудрена, но дълбоко по своята същност жестоко откровена.

Тя опровергава тезата, залегнала в много български произведения, че видиш ли само в България братята са често най-големите врагове.

Нашият приятел, чиято фирма всъщност се намира именно в градчето, сподели, че конкуренцията между двете фирми е жестока и до днес.

Откакто ме глобиха още през есента и то не защото нямах маска, а защото беше се смъкнала под носа, съм изключително нащрек. За това и избрах да паркирам в една странична уличка, в непосредствена близост до централната. Бях решила да играя ролята на местна, нищо, че номерът на колата опровергаваше това ми алиби.

Макар че слънцето се мъчеше да се покаже, грабнах шала, за да го използвам да замаскирам камерата.

Само хората, които живеят в тази страна и може би точно в Бавария, биха ме разбрали. Тук бдителността е сериозна. И като те видят, че се разхождаш небрежно като турист нищо чудно някой да ти изтече лекция как заради такива като теб светът е в това положение. А ако е по-опърничав даже би извикал и полиция. Нямах никакво желание да си развалям съботното настроение.

И така се впуснах в изучаване на градчето. А то просто ме накара да кажа: „Еха!“

Още в самото начало попаднах на стари фотоси, които разказваха историята от миналото. Срещу тях имаше стълби. Последвах ги, а те ме отведоха до малък двор с метална композиция.

Оттук се откриваше и чудна гледка към покривите. Не е ли удивителна?!

А на следващото ниво се намираше и църквата.

Оставих се на интуицията да ме води. И тя за пореден път се оказа с безпогрешен нюх.

Старинни и пъстри къщи в така типичния фахверк стил се издигаха навсякъде. Направих един кръг и се върнах обратно в начална точка. Оттам продължих по централната улица, но веднага щом се откри следващата пряка свих по нея.

Там, някъде в централната част, се натъкнах и на няколко съвременни графити, които обаче по неподправен начин се вписваха в старинния градски пейзаж.

За около час и половина успях да се насладя на атмосферата на това наистина очарователно баварско-франконско градче.

Слънцето си играеше на криеница и ми спретна подвеждащ номер – зарязах в колата и шапката, и ръкавиците. Навярно щях да продължа безметежно да се шляя още, можеше дори да си пийна и едно кафе в движение, но студът ме победи и запрати обратно в колата.

Когато се качих установих колко съм се намръзнала. Пътувах през целия път на максимални обороти на парното и въпреки това ме побиваха тръпки.

Планове за другия ден не кроях. Тази пандемия ме научи да живея като бай Манго – тук и сега без да му мислиш какво ще е утре. Като дойде тогава.

Та така и аз.

Станахме, а навън слънцето грееше ли грееше. В ръкава имах жокер.

Казваше се Швабах. Бях мернала няколко снимки – нямаха ефекта „уау“, ама съм се научила с времето, че човек не трябва да има очаквания ако не иска да бъде разочарован.

А и когато си бил дълго затворен и единственото ти развлечение е кварталният парк, си готов на всичко.

Макар да беше слънчево, температурата бе под 0. Но както е казал някой – няма лошо време има лошо облекло. И отново по същата схема. Паркирахме, играейки ролята на местни. Шалът отново влезе в ролята на тайно скривалище. Този път обаче бяхме неприятно изненадани – имаше табела, която кратко показваше, че трябва да се движим с маски в централната част. Нахлузихме ги и потеглихме.

Швабах - с какво е известен ли?

При наличието на толкова замъци, крепости, езера, Алпи, Романтичен път, ако човек не живее в Бавария едва ли би му отделил специално внимание. То е едно от онези типични градчета в централна Франкония, в които човек може да отскочи за кафе или обяд през уикенда. Симпатично е, но от този калибър има много.

От друга страна ако трябва да бъда напълно честна навярно с времето на човек се покачват и критериите. Вероятно мнозина, които живеят някъде в провинцията на източна Европа, това градче би ги очаровало.

Благодарна съм, че то ми върна онзи живец, който бях позагубила. Върна ми жаждата да преоткривам отново и отново.

Централният площад е сравнително малък, а централната част човек всъщност може да разгледа за от отрицателно време. И в добрите времена щеше да последва кафе с кухен или следобеден коктейл. Беше обаче неделя – ден, в който така или иначе почти всичко е затворено, а във време на пандемия работят само тук-там някои пекарни.

Кметството, както и информационният център, разбира се бяха затворени. Видяхме обаче сградата на местната власт, чийто покрив е една от градските забележителности – напомни ми на "Златният покрив на Инсбрук", разбира се не толкова пищен.

На площада се мъдреше и една дървена къщичка, пресъздаваща живота и бита някога. Гледам фигурите и си мисля – „след още 100 години, какво ли ще показват за живота ни?“

Иначе Швабах има с какво да се гордее не просто на родна почва, а и в световен мащаб.

В началото на ХХ век е силно развит индустриален град, известен с факта, че ако имате грамофон в къщата си, той свири именно защото в града се произвеждат иглите за грамофони. Освен това обаче е известен и със своите сапуни, които са били познати дори и в Китай.

А славата му в сферата на обработката на ковано злато (листа) има своята над 500 годишна история (всъщност не знам тук дали напълно точен ми е преводът, но мисля, че това би трябвало да е). Неслучайно пак в началото на миналия век е бил и Международен център за обработка на злато.

Кулите на православните църкви в Украйна, дворцовите куполи в Емирствата и разбира се кметството в града, са украсени точно със златни листа, изработени в града.

Кметството е и една от най-старите сгради в града - датира от 16 век и се издига на пазарния площад. Двете кули са позлатени, а това се случва с помощта на самите жители. Лично те събират дарения и така дават своя дан да имат едно красиво кметство.

златнинят покрив на Швабах

Да… било е време, когато и заможните българи са дарявали – за култура, за просвета. Само два примера, които никога не бива да забравяме. Земята, на която се издига желязната църква в Истанбул, е дарена от княз Стефан Богориди и по-късно се превръща в седалище за българската екзархия.

Сградата на Софийския университет е построена с дарение от братята Евлоги и Христо Георгиеви и е струвала 6 млн. златни лева.

Да се върнем обаче в „родна“ Германия.

Вече 70 години кметството е позлатено не само отвън, но и отвътре - фирмите даряват за целта 14 хиляди златни листа, а така се изгражда и "Златната зала".

По-късно, прибирайки се вкъщи щях да установя, че Швабах в момента е известен най-вече с това, че е в тъмно-червената зона и е в челната тройка по най-голям брой заразени.

Какви хора сте вие? Ами казвайте ги тия работи, казах гласно аз, установявайки, че сме били в „окото на бурята“.

За това нека разказаното тук да си остане само между нас! Нали, че не се знае, знае ли се 🙂 

А това е любимият ми кадър от Швабах! Не е ли красиво?

И някак тематично. В навечерието на клетвата на новия американски президент и в бушуващата криза със стария.

Представям си колко е красиво покрай реката през пролетта, когато всичко е потънало в зеленина... 

Някой ден може и да се върна за да проверя. Но не обещавам. Зависи още колко дълго ще ни държат под ключ...

Трудно ще преглътна още една глоба. А и една друга чака ред. Да се оплача само, че ми дойде някаква честитка със срок на годност 4 години. Италианската Страда, твърди, че през май 2017 съм преминала през нейните пътища и не съм платила 11,90. Незнайно защо някой се сеща да ме уведоми едва сега, търсейки ми 29,90. Хубава работа, ама циганска…

На финал искам само да опровергая едно голямо клише – германците и дисциплината.

Снимките са от квартален парк в Мюнхен, направени са на 11 януари 2021.

Над 5 хиляди души навън – без маски, без каски, без дистанция, пред погледите на полицаите. И мнозинството не бяха ауслендер /чужденец/, както ние често се шегуваме. Бяха си чистокръвна порода германци.

И още малко кадри - от Херцогенаурах и от Швабах

и отново Мюнхен - дистанция ли, не, не!