Отскок до Австралия - Мелбърн и Сидни

Още когато реши да се завърти поне веднъж около земното кълбо, Пантелей Пътник знаеше, че пътят му един ден ще мине през Австралия или Япония. И тъй като посети Япония предходната година, той напоследък проучваше Австралия.  

Първите планове за тази държава-континент бяха свързани с едно момче, което той срещна случайно в бар в София. Иван от няколко години се беше установил в Пърт и работеше там като ИТ-специалист в известна голяма фирма. Тези дни той беше в България и излезе да се види с бивша колежка от университета, към която имаше още от тогава скрити палави намерения, но по една или друга причина съдбата все не му даваше шанс с нея. Вероятно и Юлия не си даваше зор да вземе решение дали да се отдаде в обятията му, като ясно съзнаваше, че това щеше да бъде преживяване за „една нощ“, защото съвсем скоро той ще поеме отново към Австралия. Тя не се задълбаваше много в мислите си, защото като жена предпочиташе да се довери на интуицията си за нещата и беше убедена, че ако има нещо да се случва, то ще стане и без много да го мисли. Дали всичко беше така в душите на двамата, не стана ясно, но пък целият им разговор и отношението им един към друг говореха именно за това, когато по някаква необяснима причина те се бяха присъединили към четирима непознати в бара, сред които и Пантелей Пътник. Вероятно споменаването на Пърт и Австралия от страна на Иван, а може би близостта на масите и приятната тръпка вследствие на хладните коктейли в топлата юлска вечер бяха допълнителен катализатор няколкото млади хора да подхванат разговор помежду си. Може би подобен разговор беше и от полза на Иван, тъй като словесните му опити да открехне портите на „крепостта“ Юлия се блъскаха в последните минути някак безславно в каменните стени на нейната нерешителност и целомъдрие.

Тъй като по онова време Австралия още не беше попаднала във фокуса на Пантелей Пътник, той не спираше да се интересува и да задава въпроси за Пърт и живота на младия мъж там. Именно тези въпроси дадоха на Иван възможност да разкаже за онова далечно място и за себе си, като, от друга страна, това нямаше да се изтълкува от Юлия като натрапчиво егоистично обсебване на разговора от негова страна. Дали „изливането“ на душата на Иван в разказа щеше да му донесе дълго търсения код за заключеното сърце на Юлия, беше съмнително, но пък в този разговор се зародиха първите пориви на Пантелей да се докосне до онзи далечен свят. Стана му ясно, че въпреки сравнително малките си размери Пърт е „приютил“ едно голямо число от негови сънародници, колко са приятни велосипедните разходки на островчетата срещу града, колко вълнуващ е риболовът на акула на западните брегове на континента. Иван завърши разказа си с покана към всички да го посетят в Пърт. Той може би не знаеше, че подобна покана може да бъде и осъществена, особено когато ставаше въпрос за пътешественик като Пантелей Пътник.

През 2024 г. възможността за обиколка на земното кълбо изглеждаше все по-реална и Австралия се оформи като неизменна точка по този маршрут. Кандидатстването за туристическа виза не се оказа толкова трудно, колкото Пантелей си мислеше, като той получи разрешението в рамките на 1-2 дни след попълване на данни в онлайн форма. Не се заплащаше дори такса за това. След като предпоставката да влезе в страната беше налице, пред Пантелей Пътник се постави въпросът кои градове и коя част от страната точно да посети. Преди години Австралия не беше някаква голяма негова цел и той си мислеше за едно „отскачане“ от Бали до Пърт за няколко дни, като посети Иван, покарат заедно велосипеди на Rottnest Island, отидат за риба в океана. Имаше само един „малък“ проблем – Пантелей нямаше никакви данни за контакт с Иван. Така и не можа да се свърже с него и след опита да го намери чрез профила в социалните мрежи на българското общество в Пърт, а и не искаше да пише на фирмата, в която Иван беше посочил, че работи преди години, тъй като предполагаше, че това вероятно ще изглежда доста странно на колегите му. Въпреки това Пърт все още стоеше на първо място в списъка му. Въпросът обаче оставаше отворен и търсеше своя отговор.

Първо Пърт беше единственият „кандидат“, после се прокрадна идеята да се продължи към  Сидни и оттам през океана към Сантиаго де Чили или Ванкувър. След известно време към уравнението с няколко неизвестни се прибави и Мелбърн. Поводът за Мелбърн дойде ненадейно, когато Пантелей се свърза с жена от туристически форум, която живееше от години в Мелбърн. Милена (измислено име за целите на разказа) на няколко пъти беше репликирала Пантелей във форума по различни поводи, като дори самият той си признаваше, че тя е права и е укротила недостатъка му да бъде понякога по-остър от необходимото. Това обаче не можеше да бъде някаква пречка да потърси контакт с нея. Дори напротив – Пантелей обичаше хората със силен характер, които могат да защитават интересите си и да спорят с разумни доводи. Милена беше точно такава и именно затова той се обърна към нея. Отговорът й толкова го изненада. Тук вече я нямаше онази с репликите, а насреща се разкри една нова вселена. Милена щеше да се радва да се запознаят, щеше да му бъде гид из града, а дори го покани да отседне в нейната къща. Това последното сериозно наклони везните в полза на Мелбърн. Пърт, Мелбърн, Сидни? Кой от тях или пък кои от тях? Този въпрос преследваше Пантелей няколко дни. Когато го сподели с баща си, той получи конкретен отговор:

- Австралия има 2 града, които трябва да се видят, а ти си тръгнал за Пърт! Какво ще търсиш в Пърт!? Ако не видиш Сидни и Мелбърн, защо ще ходиш там! – беше категоричен баща му.

Получи сходен отговор и от жена му:

- Знаеш, че нямам много представа за тези градове, но Сидни и Мелбърн вероятно много повече ще ти харесат от Пърт, който е малък град и може малко да ти е скучно.        

Категоричността, която получи от близките си, наред с подадената ръка от съфорумничката, дадоха правилното решение на уравнението. А щом ще се ходи до Мелбърн, как да пропуснеш и град като Сидни. Всички посетили Сидни, които Пантелей познаваше, бяха на мнение, че този град трябва задължително да се посети при пътуване до Австралия.

Така Пантелей се свърза отново с Милена, потвърди поканата й и я помоли да направи резервация в „къщата й“, като беше останал с впечатлението, че тя има къща за гости, в която отдава стаи на туристи. Впоследствие се оказа, че с тази си „заявка за резервация“ е донесъл много смях на Милена и съпруга й, като стана ясно, че „къщата за гости“ посреща гости, къща е, но не в смисъла, който обикновено Booking.com и Airbnb влагат в това понятие. Милена беше предложила стая от собствената си къща на един почти непознат. Тя не отдаваше стаи под наем и не събираше пари от това. Тя просто имаше едно голямо сърце, в което има място за целия свят и за всеки, който реши да й бъде гост.

Седмица преди обявената дата на пристигне в Австралия, Милена отново се свърза с Пантелей:

- Дай ми данни за полета ти, за да мога да те посрещна на летището.

- Но аз пристигам в 5:50 ч. сутринта, как така ще ме посрещаш! – учуди се съвсем искрено Пантелей.

- Все едно кога пристигаш! Аз ще дойда и ще те взема от летището. Дори и рано сутринта, не се притеснявай! Аз ставам рано така или иначе и нямам проблем да дойда. – сякаш не търпеше възражение Милена.

„Господи, на какъв човек попаднах аз!? Ще ме вземе от летището рано-рано, ще ме води цял ден из града, ще ме подслони в дома си….!“ – удивяваше се Пантелей. „Явно, че в това пътуване ще ми върви все така да срещам хубави истински хора, както ми е тръгнало още от Куала Лумпур. Неудобно ми е, че ще съм причината тази жена да става посред нощ, за да ме вземе от летището, но пък не мога да отрека, че така ме кара да се чувствам като чакан и желан гост, като очакван приятел.“

Пристигна рано в Мелбърн и веднага потърси wifi. Свърза се с Милена. Тя беше вече там и го чакаше. Бързо хвърли куфара си в багажника на нейния автомобил и се качи. Запознаха се. Беше странно – двама напълно непознати, чийто контакт досега се състоеше в електронни единици и нули, които възпроизвеждаха техните мисли. Сега обаче се срещаха две истински човешки същества – две непознати вселени, които предстоеше да намерят допирните си точки, общите си интереси и разбирания, това с което са съгласни и това което отричат.

- Как беше полетът? – попита Милена.

- Ами, цяла вечер, в която аз определено не успях да спя, заради опасенията ми при летене но пък поне малко подрямах.

- Изморен ли си, или направо да те водя до един парк наблизо, където ще видим кенгуру в дива среда. – не си губеше времето Милена.

- Пълен съм с енергия! Води ни към кенгурата! Да си в Австралия и да не видиш кенгуру в естествената му среда е като да отидеш през лятото в Гърция и да не видиш морето.

Продължиха към парка, а Милена разказваше за ежедневието си тук, за хората, за нравите, за нещата от живота. Пантелей Пътник попиваше всичко. „Ето, че гидът ми започна с пълна сила да ми дава информация. Затова реших да дойда тук – за да ме научи на Австралия още със стъпването ми.“ – си разсъждаваше усмихвайки се Пантелей, докато слушаше внимателно и задаваше допълнителни въпроси, за да не остане в неизвестност по някоя тема.

Междувременно пристигнаха до входа на парка. Паркираха и тръгнаха пеша.  

- Дано имаме късмет да видим кенгуру! – изрази надежда Пантелей.

- Със сигурност ще видим. Тук са толкова много.

Само след няколко минути се видяха две уши сред храстите. Извървяха още стотина метра, когато пред тях заподскачаха няколко кенгура. Оглеждаха се, пасяха си, а после пак се оглеждаха. Толкова бяха хубави. Бяха си у дома, пасяха си и малко се притесняваха от двамата „пришълци“, които ги гледаха усмихнати.  

- Чувал съм, че кенгурата понякога могат да са агресивни към хора. – изрази сякаш опасение Пантелей.   

- Агресивни!? Пълен абсурд! Виж ги само – толкова са мили! – държеше да поясни Милена.

Кенгурата наистина изглеждаха мили на фона на естествената им среда. Пасяха си на известно разстояние от хората и се изместваха на същата дистанция, защото знаеха, че най-лошият възможен звяр в техния свят са именно хората.

„Късметлия съм аз – попаднах на добрата фея, която ми показа още в първите ми минути на този континент една от най-типичните гледки тук – кенгуру, което пасе и си подскача наоколо.“ – мислеше си Пантелей и се усмихваше на късмета си.  

След като повървяха известно време из парка без да бързат, качиха се на автомобила и продължиха към дома на Милена.

- Настаняваш се, освежаваш се и когато си готов, излизаме из града. – без да бъде напориста, предложи Милена. Ще оставим колата тук и ще отидем в центъра с влакче, което ще ни спре на съвсем удобно място там, а после отново удобно ще се върнем тук със същия влак. Това ще ни донесе свободата да не мислим за паркиране, а и евентуално може да се върнем от друго място, без да е необходимо да се връщаме отново там, където сме слезли.

Пристигнаха в къщата на Милена. Това беше къща от онзи тип, както Пантелей си представяше къщите на американците – просторна къща на един етаж с малко, но съвсем достатъчно задно дворче, което беше артистично оформено с открита камина и места за сядане около нея. Градината изпълваше ограниченото й място по много добър начин.  

- Даниел – мъжът ми, се занимава от години с градината. Оставила съм го да „твори“, щом му се занимава. Няколко години се „бори“ с нея и вече е доволен от резултата. Сега е вече хладно, защото през май тук е есен, но пък през лятото и пролетта често се събираме на двора с приятели, правим барбекю, пием вино… - разказваше Милена.

- Супер е къщите да имат поне малко дворче, където човек да си засади няколко дръвчета, храсти, цветя, да създаде място в дома си, където да остане в досег с природата. Миналата година бях в Япония и, знаеш ли, там градините в традиционните къщи обикновено не са за разходки или пък за отглеждане на зеленчуци и плодове, като при нас, а са за съзерцание на природната картина. Може да има едно дръвче и малко езерце на няколко квадратни метра, но пък това е автентична картина и така човек не губи връзката си с природата. Не са глупави японците! – в собствен стил посочи Пантелей.

Не губиха много време. Пантелей се настани в хубава светла стая в дома на Милена. Освежи се и излязоха. Милена все така разказваше за онези неща от живота тук, за които Пантелей искаше да научи. Не се сещаше кога за последно толкова внимателно е слушал някого, без да се намеси в разговора. Беше необяснимо и за самия него, но пък това толкова му харесваше.

Слязоха от влакчето в центъра на Мелбърн (спирка Southern Cross) и като за начало отскочиха да хвърлят един поглед отвън на Marvel stadium, а и на доковете от пристанището. Веднага след това се „гмурнаха“ сред високите сгради на централните части на града.

Разходиха се и из малките улички в центъра, където се усещаше артистичния дух на града. Когато наближи обяд, се намираха някъде из китайския квартал на града, като седнаха в препоръчан от Милена ресторант. Впоследствие се качиха на една от най-високите сгради в центъра (Eureka Tower) и разгледаха града отгоре. 

- Това долу е река Ярра и ако погледнеш на изток по реката, ще видиш комплекса с кортове, където се провежда Откритото първенство по тенис на Австралия или Australian Open. Това е може би най-големият тенис комплекс в света. – посочи някак с местна гордост Милена.

Тъй като светлата част на деня щеше скоро да приключи, двамата се отправиха към влакчето, за да се върнат към дома на Милена. Преди да се приберат се отбиха в специализиран магазин за вино по настояване на Пантелей. Като ценител на вината през годините той беше опитвал няколко австралийски вина и всички те му бяха допаднали. В съзнанието му все още оставаше наименованието Penfolds, което носеше една от най-известните винарни в страната. Когато влязоха в магазина, Пантелей разбра, че скоро няма да излязат.  

-  Милена, аз скоро няма да видя подобен огромен магазин за вино. Нали не бързаме и мога да поогледам спокойно.

-  За никъде не бързаме. Разглеждай си спокойно. – потвърди Милена.

След около час, а дори и повече Пантелей беше разгледал само частта с червените вина и носеше в ръце две бутилки вино.

- Милена, няма повече да те карам да чакаш. Няма да гледам белите и пенливите вина, бирите, високоалкохолните напитки. Те не ме интересуват толкова. Много ти благодаря за търпението, което прояви! Аз понякога изпадам в безвремие в някои магазини.

- Не се притеснявай изобщо! Хайде сега да отскочим и до супермаркета, за да вземем стекове от кенгуру, за които ме попита по-рано днес.

Милена нямаше да му вземе пари за нощувката и Пантелей искаше поне да напазарува нещо за вечеря. Намираше това за правилно. И след като в Австралия се продава месо от кенгуру, защо пък да не опита. Вероятно някъде тук можеше да се намери и месо от крокодил, но реши да не прекалява.

Прибраха се и Пантелей пое инициативата в приготвянето на вечерята. Като гостоприемна домакиня Милена му остави пълна свобода в кухнята си, защото знаеше, че Пантелей има интереси в готвенето, за което говореха и снимките му в кулинарната тема на иначе туристическия форум. Можеха да седнат да вечерят и навън, ако не беше проливният дъжд, който започна да вали още докато се прибираха. Малко странно беше всичко това за Пантелей – първо се развихри в кухнята на чуждия дом и сякаш отне инициативата на гостоприемната стопанка, а после вечеряше с тази почти непозната жена у дома й, докато мъжът й беше на работа.

През целия ден разговорът между тях не спря. Макар и непознати, нямаше ги онези нескопосани моменти, в които обикновено някои хора изпадат в мълчание. И двамата обичаха толкова много да говорят, че едва ли в близките дни можеше да се стигне до подобен момент. Пантелей обикновено не оставаше дълго време пасивен в разговор, както днес, но пък тя толкова приятно разказваше. Той с радост констатира, че тя не „страда“ от суетата на днешното време, намери много общи допирни точки с нея в разбиранията си за света, за пътуванията, за отношенията между хората. Толкова си приличаха. Въпреки, че в ежедневието си тя беше успешен бизнесмен, духовното и материалното у нея сякаш намираха разумен баланс. 

Тя също като Пантелей обичаше да пътува и беше член на туристически интернет форум. Всяка година със съпруга си вземаха дълъг отпуск, зарязваха всичко и заминаваха. Оставаха за няколко седмици в дадена дестинация и така имаха възможност да я опознаят по-подробно, по-задълбочено. Този подход много се хареса на Пантелей и тепърва той щеше да го осмисля и по възможност да го прилага. Даниел – мъжът на Милена, работеше нощни смени в държавна институция и обикновено през деня спеше. Когато на следващия ден се запознаха, Пантелей остана с впечатлението, че Даниел е странник, но от онези симпатични странници, които сякаш живеят в собствен свят, толерантни са с всеки и не пречат на никого. Обичаше да прави снимки и имаше апаратура, която вероятно можеше да напълни цял бус. Обичаше и да се занимава с градината си. Наличието на различни увлечения у Даниел се харесаха особено на Пантелей. Той беше на мнение, че човек трябва да намери това, което му харесва и го прави щастлив, и да го практикува, когато има възможност. Само тогава човек не губеше време да разсъждава върху смисъла на живота.

Пантелей разгледа албумите със снимки на Даниел. Те наистина бяха уникални. Особено папарашките снимки на различни хора, които разкриваха не само хората и света, където са заснети, но и голяма част от душевността на снимащия. Всяка снимка е не просто кадър, а гледна точка.  

Привечер на следващия ден Пантелей имаше полет за Сидни, но дотогава имаше още много време и програмата на Милена продължи с разходка по някои от най-известните плажове в района на Мелбърн. Първо спряха за малко на фотогеничния исторически Princes Pier и направиха няколко снимки там.

След това отидоха на St Kilda beach. Плажът е голям и е „прегърнат“ от отлично поддържан парк, в който на много места имаше спортни съоръжения.

-  Тук всички спортуват. Цялата нация е силно ориентирана към спорта. – обърна внимание Милена.

Продължиха с автомобила на Милена към Brighton beach, който е известен преди всичко с колоритните си плажни бунгала в различни цветове. Спряха покрай пътя до богаташките къщи, които гледаха към океана.

- Преди да отидем на онези познати къщички, ще ти покажа моето любимо място на този плаж. – посочи Милена, като по този начин накара Пантелей да се почувства привилегирован, че такова специално място е споделено с него.

След лежерната разходка покрай океана, време беше да се отправят отново към центъра на града, където щеше да ги чака съпругът на Милена. Паркираха в близост до Melbourne Museum и не след дълго се срещнаха с Даниел. Тримата продължиха разходката си в центъра на града, като видяха забележителната сграда на Royal Exhibition Building, а после продължиха към пазара Victoria Market.

Докато вървяха Даниел не спираше да прави папарашки снимки на по-колоритни хора по улиците. В противовес на жена си, той не говореше много, но пък когато Пантелей го заговаряше, той винаги отговаряше с охота.

- Видях албумите ти със снимки. – започна Пантелей. Много са хубави. Поздравления! Особено много ми харесаха тези с хората.

- Ами, да. Занимавам се. – отговори скромно Даниел, като вероятно се усъмни, че непознатият просто търси тема за разговор, а едва ли толкова е харесал снимките.

- Дани, той разпозна 1-2 места на снимките ти от Мелбърн, като едното бяха старите релси на Princes Pier, което много ме учуди. – подхвърли Милена.

- Значи Пантелей забелязва малките детайли. – посочи Даниел, като веднага започна да преосмисля съмнението си, че снимките му са се харесали на непознатия съфорумник на жена му.

- Професията ми е свързана с това да забелязвам малките детайли. Юрист съм. – усмихна се Пантелей.   

Продължиха с разходките си в централната част на града, а когато започна да наближава време за полета на Пантелей към Сидни отбиха се да хвърлят един поглед и на някои от най-веселите улици в Мелбърн, където баровете и ресторантите следват един след друг. Такива улици са например Brunswick str. и Smith str. Пантелей беше впечатлен от атмосферата тук.  

Когато си тръгнаха от Brunswick str., вече беше започнало да се стъмнява. Часът на полета наближаваше и се отправиха към летището.

- Жалко, че дойде само за ден-два! – съжали Милена. Ако имаше повече дни, можеше да се разходим с колата за 2-3 дни до Great Ocean Road. Там е много красиво. Но пък ще отидем следващия път.

- Аз едва ли ще дойда отново насам, т.к. се опитвам да ходя все на различни дестинации, но пък се надявам когато дойдете в България, да се обадите, да се видим. – изрази надежда Пантелей.

- Надявам се още тази година през юли, когато ще сме там по празничен повод, да намерим време и да ти гостуваме.

Пантелей знаеше, че Милена е по-скоро учтива, но едва ли ще се срещнат пак. Месеци по-късно обаче тя в действителност се свърза с Пантелей и гостува със съпруга си в дома му. Няколко дни преди това Пантелей обмисляше как да посрещне тези хора по възможно най-топлия начин, така както Милена го беше посрещнала. Тя беше поставила просто друга дефиниция за гостоприемство. Именно поради тази причина Пантелей искаше да посрещне гостите си по най-милия и топъл начин – точно така, както той се почувства в Мелбърн. „Няма да приготвям нещо специално за вечеря, а ще е нещо типично българско. Това е, което вероятно ще им е най-мило, като са в родината си.“ – разсъждаваше си Пантелей Пътник. „Искам да усетят осезаемо радостта ми да се видим отново. Как обаче да им покажа гостоприемството си? Като бях дете най-мило и топло ни посрещаше баба ми! Така ще ги посрещна и аз. Никога няма да забравя как тя пържеше кюфтета, когато пристигахме. Защо ги пържеше точно тогава?! Та тя знаеше кога тръгваме и кога пристигаме! Защо не ги приготви предварително? Ами вероятно, защото прясно изпържените топли кюфтета са най-вкусни. Може и миризмата им да изпълва цялата къща, но пък баба ми така го разбираше и така го правеше за най-милите си хора. И аз така ще го направя, защото да посрещнеш някого, в онзи край на България, от който са родом баба ми, а и Милена, означава да ги посрещнеш на маса, да ги нагостиш.“ Така и направи. „Дали съм успял да ги докосна с отношението си? Не е ясно, че са го усетили, както аз го усетих. Вероятно повече няма да се видим с тези хора, но пък така е в живота – хората се срещат и се разделят. Не е тъжно, когато се разделяме с тях. Трябва по-скоро да сме радостни, че изобщо сме ги срещнали.“   

Сидни  

Сидни го посрещна със сълзи – хладен майски есенен дъжд се сипеше над града. Когато пристигна на летището, Пантелей Пътник вече беше наясно с градския транспорт, който да го отведе до резервирания от него хотел. Беше проучвал хотелите известно време и се убеди, че нощувките тук не са никак евтини. В крайна сметка си избра непретенциозен двузвезден хотел в The Rocks - мястото, на което първите европейски заселници са построили своите къщи и са поставили началото на последващото колонизиране на континента. Това не беше хотел в съвременния смисъл, а по-скоро страноприемница, като основното тук беше ирландската кръчма, над която се даваха стаи под наем. Когато пристигна, отдавна вече беше тъмно, но пък в малката уличка течеше трескаво приготовление на шатри и сергии, което предвещаваше уличен празник или панаир на следващия ден. Кръчмата беше шумна, на групи пред нея, а и вътре, се бяха събрали хора с преобладаващо оранжеви коси и бради, със зачервени лица, които държаха чаши с бира. Изглеждаха доста „ирландски“. Хората говореха на висок тон, бяха очевидно превъзбудени, вероятно от алкохола и от срещата си. Когато отвори вратата на кръчмата, го лъхна задухата на Ирландия и кръчмите й, както той си я представяше, т.к. още не беше ходил там. Музиканти свиреха на живо рок музика, хората едва се чуваха и поради тази причина бяха принуденни да говорят на висок тон. Атмосферата си беше чисто кръчмарска, като мнозинството от хората изглеждаха съвсем автентични ирландци. Тъй нареченият хотел нямаше постоянна рецепция, поради което Пантелей се обърна към човек на бара.

- Здравейте! Имам резервация в хотела. Към кого да се обърна? – попита Пантелей на висок тон, за да го чуе барманът.

- Ей сега идвам. – рече барманът.

Излязоха от помещението на бара и през няколко остарели врати, които бяха боядисвани преди десетилетия, се отправиха по скърцащите дървени стълби към помещенията над бара. Пантелей беше наясно още при резервацията, че приземният етаж на сградата е кръчма и има опасност от шума за отседналите в хотела. Беше изчел обаче доста ревюта, които потвърждаваха, че въпреки високата музика в бара, нищо от това не се чуваше в стаите. С пристигането си тук съмненията отново излязоха на преден план.

- Вие сте за 3 дни тук, така ли? – подпита барманът, докато гледаше в бял лист, който очевидно съдържаше направените резервации.

- Да, за 3 нощувки съм. Името ми е Пантелей Пътник. – посочи гостът, като се стараеше максимално да разбере какво точно пита и казва ирландецът, тъй като открай време имаше реален проблем да разбира английския на хората, които го говорят като роден език. Особено не разбираше американците, които така завалваха думите, че за Пантелей беше необходимо често да повтарят казаното, за да бъдат разбрани. Англичаните пък бяха нещо съвсем друго – те говорят езика си така сложно, че дори един прост израз е така „натоварен“, че Пантелей обикновено или не различаваше отделните думи, или не разбираше общия смисъл на отделните познати думи. Ако текстът беше написан, той щеше да разбере смисъла му, но английският на англичаните и американците беше все още предизвикателство за него. Подобни тревоги и мъки нямаше в комуникацията с всички, които говореха езика като чужденци. Даваше си сметка, че просто ухото му не е привикнало към темпото на изказа, което можеше да се поправи просто като поговори за известно време с американци или англичани. А в следващите дни щеше да има този шанс и с австралийци.  

- Сега е 22:00 часа и рецепцията не работи. Ето ключа за Вашата стая, която е на втория етаж. Утре между 9 и 12 часа елате на рецепция за повече информация. – рече без много да се церемони ирландецът и си тръгна.

Пантелей пъхна големия ключ в широката ключалка на вратата, което го накара да се почувства като гост на страноприемница в дъждовна провинциална Ирландия от началото на двадесети век. Стаята беше малка и се усещаше известна влага и лек мирис на мухъл. На пръв поглед тук изглеждаше сравнително чисто, а едва при повторния оглед установи, че всичко е доста захабено, използвано и останало някъде назад във времето. „Това, въпреки че е един от най-евтините хотели в Централен Сидни, е все пак най-скъпият хотел в моето пътуване!“ – мислеше си леко притеснен Пантелей. Тук за толкова пари очевидно даваха толкова – легло и четири стени около него, които затварят стаичка с площ от около 10 квадратни метра. Отвори малкото прозорче, за да влезе свеж въздух, но това не се оказа толкова успешно, т.к. наблизо до него се намираше отдушникът от кухнята на ресторанта. „Е, не се различава много от това, което очаквах, но пък не исках да давам толкова пари за хотел, в който ще се прибирам само да спя.“ – утешаваше се по свой начин Пантелей Пътник, докато се приготвяше да си ляга. Не беше за пръв път на подобно пътуване и много добре съзнаваше, че цял ден ще обикаля по улиците без умора и ще се прибере едва привечер в стаята си, когато ще бъде вече капнал и ще му е все едно колко луксозна е самата стая. Съзнаваше, че с тези си мисли по-скоро търси оправдание за пред себе си за направения избор, но пък в случая бяха по-важни 2 неща – щеше да заплати за 3 нощувки с около 200 – 300 долара по-малко и все пак намери баланс и разбирателство в себе си, че подобно спестяване си заслужава, защото можеше да насочи тези пари за нещо по-разумно. Преди да си легне още веднъж се подсети, че всъщност музиката от бара едва се чуваше някъде зад старите врати, но това никак не можеше да бъде пречка за един здрав сън.

Сива есенна майска утрин в Сидни. Небето сякаш натъжено не се решаваше дали да се разплаче и правеше нерешителни опити. Пантелей спа учудващо добре и настроението му беше в пълен противовес с гъстите облаци над града. „Не бъди тъжен! Дай да видя усмихнатото ти лице! За кратко съм тук. Покажи ми красотите си, дошъл съм да ги видя!“ – се обърна към града дружелюбно той.  

Избра квартал The Rocks заради непосредствената му близост до моста и Операта. Щеше да обикаля наоколо и искаше хотелът му да е наблизо. Винаги е добре, ако се наложи, да си починеш малко помежду разходките, да се поосвежиш, да се преоблечеш. Знаеше това, защото вече имаше достатъчно опит в пътуванията. Тръгна помежду високите сгради в бизнес центъра на града. Не след дълго си избра кафене, където закусва. Улиците отначало бяха полупразни, вероятно защото беше събота сутринта. Премина покрай някои по-стари исторически сгради, които бяха „прегърнати“ от високите модерни небостъргачи. Една такава сграда е истинска забележителност в града - Queen Victoria Building (в превод: Сградата на Кралица Виктория). Постройката е впечатляваща със своята архитектура и зелените си куполи, под които намират място множество луксозни магазини. „Цялостното впечатление, което създава сградата, те пренася сякаш във Викторианската епоха на Великобритания.“ – си подреждаше мислите Пантелей Пътник, като сякаш се опитваше да бъде гид на себе си. „Тези англичани не са ми съвсем на сърце с цялата своя консервативност, с титлите, които до ден днешен си раздават. Ако щеш и с целия този панаир около тяхната кралска особа! Ние сме в двадесет и първи век, твърдим, че свободата, братството, равенството са основни стълбове на нашата цивилизация, а англичаните все още раздават титли и по този начин натрапват на всички, че едни хора трябва да бъдат едва ли не по-уважавани от други! Определено има противоречие в цялата тази работа!“ – продължаваше да се задълбочава в едно направление на мислите си Пантелей, както обикновено обичаше да прави. „Трябва да си признаем, че не е честно някой да се ражда и да придобива привилегии само поради факта, че е с определено потекло. Това не е нито равенство, нито братство! Това е робство на определени натрапени догми. Нека се родим свободни и въз основа на нашите лични усилия да намерим мястото си в обществото. Днес обаче хората не мислят върху тези неща, тъй като вниманието им към света е отнето от фокусирането към собствената им личност, тяхното его, от техния смартфон дори. Не харесвам особено самите англичани и заради безпардонността им в колонизирането на големи части на света. Но пък не може да им се отрече, че именно те се оказват най-разумните от всички останали колониални сили. Достатъчно е да погледнем към съвременните държави на териториите, завладени от тях – САЩ, Канада, Нова Заландия, Австралия. Систематично са наложили езика си, културата си. Но пък и са създали много в тези „бивши свои колонии“. Създали са много дори и в Индия, която обаче е съвсем друга „бира“. Навсякъде неуморно са изграждали, каквото и да им е струвало това, и вероятно именно там е причината днешните държави да са така добре развити, а и приятелски настроени към тях. Дори всички те са в англосаксонски съюз, който е като здрав икономически и политически блок. Никак не мога да подкрепя колониализма – все се касае за грубото налагане правото на по-силния, но пък когато си тръгнал да градиш и това би довело до по-добър живот за хората… Очевидно англичаните се оказват доста по-разумни в подхода си към завладените територии за разлика например от испанците, португалците и французите, които основно се насочват към безочливо източване на ресурси от колониите си. Дали съм прав в тези мои мисли? Със сигурност не съм изцяло прав, сам го съзнавам. Но все пак отговорът на този въпрос е очевиден. Достатъчно е да посетите например страните от Северна и Западна Африка, Централна и Южна Америка и да ги сравните със САЩ, Канада, Нова Зеландия, Австралия. Подобно сравнение говори само за себе си и не е необходимо много да се каже! Вярно е, че и редица други фактори имат значение за това кой на какво положение се намира днес, но все пак…. Може би един добър критерий за оценка на това кой как живее е доколко самите хора са доволни от живота си. Вярно, че за САЩ, Канада, Нова Зеландия, Австралия далеч не можем да говорим като за някакъв земен рай, но все пак съм сигурен, че са доста повече тези, които например имигрират от Мексико в САЩ, отколкото тези в обратна посока.“ Такива бяха бурните мисли в главата на Пантелей, който преминаваше покрай магазините на Queen Victoria Building, но никак не изпадаше във възторг и умиление от поостарелия аристократичен гланц на цялата атмосфера в сградата.

Връзката с Великобритания си личеше навсякъде. Дори имената на улиците го издаваха – York Str., Kent Str., Sussex Str., Elizabeth Str. Когато стигна до парка в централната част на града (Hyde park), сви назад към The Rocks. Времето се смили към пътешественика и вече го приветстваше със слънчеви лъчи. Беше дошло времето за „черешката на тортата“ в този град – емблематичната сграда на Операта. Разбира се, туристите бяха навсякъде. Всеки искаше да заснеме най-добрия и оригинален кадър. Пантелей Пътник не правеше изключение. За да не е сред множеството, което се тълпеше пред сградата, той се отдалечи на известно разстояние и поседна на една пейка. От тук толкова добре се виждаше това архитектурно бижу, което през годините се превърна в най-разпознаваемия знак на Сидни, а и на Австралия.

Докато седеше на пейката и изучаваше в подробности невероятната сграда на Операта, погледът му на няколко пъти се спря на моста, който свързваше двете страни на залива в централната част и се виждаше на заден план. „Всички се прехласват по Операта. Трябва да признаем, че архитектурата й е оригинална и запленяваща, но я вижте този мост!“ – сякаш в архитектурен унес се замисли Пантелей. „Ние хората обичаме да посочим нещо и да не спираме да му се възхищаваме, дори обектът да не е толкова за възхищение. Има много такива примери. Така е, защото сме стадни животни и често не желаем да се отделяме дори и в мнението си от останалите.“ Тогава се включи и вторият глас в главата му: „А замислял ли си се, че мненията, които изразяваш, обикновено се радваш да бъдат споделяни и от другите. А ако всички споделят мнението ти, вероятно ще се почувстваш поласкан. В подобен случай обаче това няма ли да е същото стадо, което сега упрекваш?!“ „Да, върху това не се бях замислял! Но, все пак, защо не се говори толкова за този мост, колкото за Операта?! Ако Операта е архитектурен шедьовър, то какво да кажем за моста! Виж го само как се издига и свързва града през залива! Сигурен съм, че от инженерна гледна точка осъществяването на подобен проект е далеч по-труден и предизвикателен сравнено с Операта. Да, ако в този град има нещо, което да заслужава уважението ми, то на първо място това би следвало да е Мостът и тогава Операта.“ И вторият глас в главата му отново се включи: „Сега и ти ли като всички туристи ще започнеш класации да правиш!? Това е първо, това е второ, а онова, виждаш ли, заслужава едва трето място!!?“ „Да, така е. Самият аз мразя туристически класации от рода на „топ 10 на най-красивите места в света, в Европа или в Италия. Кой има нужда от подобни класации, които нямат никаква обективна основа за оценка, а отразяват някаква неясна воля на съставилия ги. Всяко място има своята красота и няма нужда от оценка, няма нужда от класиране. Един цени високите планини, друг белите плажове, трети – камилите в пустинята. Но нали всички тези класации и сравнения ги правим самите ние – хората. Явно имаме нужда от тях, за да подредим мислите, знанията, впечатленията си. Принципно си прав, но все пак……виж този мост! Той е просто ……….. ехаааааа!“ В този (без)порядък общуваха двата гласа у Пантелей, докато той се беше запътил към Моста и не отделяше поглед от него.   

„Добре де, няма да натрапвам моите впечатления на никой“ – не спираха да бушуват мислите на Пантелей, породени явно от мащаба и размаха на човешкия гений, довел до сътворяването на подобно съоръжение като Моста. „Не сме много честни към Моста, като му обръщаме гръб, вторачени в Операта. От гледна точна на хората, които живеят в този град, Мостът неимоверно има далеч по-голямо значение от Операта. Та нека само да сравним бройката на хората, които минават ежедневно по Моста, и тази на хората, които днес ще отидат на опера. Не, никак не казвам, че да се ходи на опера не е добре. Не само е добре, а е чудесно! Но и като съоръжение, и като значение този Мост е нещо много, много голямо.“

Пантелей Пътник си даваше сметка, че гласовете в него НЕ спорят. Те даваха тези и антитези и се опитваха да търсят и намират истината, доколкото самият интелект му позволяваше.

Разходката по моста беше цяло преживяване. От тук Операта се виждаше много добре, а и погледът обхващаше голяма част от центъра на града. Всяка гледка си заслужаваше. Премина по Моста и защото искаше да отиде на съботния пазар в другия му край, за който го беше информирала неговата нова позната от Мелбърн. Пазарчето беше малко, но като всеки пазар криеше в себе си някакъв чар, а отделно от това даваше информация в различни насоки за хората и културата. Кварталът на отсрещния бряг покрай залива е със спокойни улици и богаташки къщи. Поразходи се известно време по улиците, излизаше до водата при всяка възможност и се оглеждаше.   

Впоследствие стигна до кей, откъдето взе корабче от градския транспорт и се прехвърли от страната на Операта в квартал The Rocks.

Денят се готвеше за поредната си среща с нощта. Прибра се в скромната си стая и отвори интернет. Идеята му да се завърти около света все така не го напускаше. Разгледа всички възможности от Сидни към Америките. Тези възможности всъщност не бяха безброй при положение, че не разполагаше с виза за САЩ. Така основно имаше две алтернативи – полет до Ванкувър или до Сантиаго де Чили. И докато възможностите за последващ полет от канадския град към Европа са много, то евентуално връщане към България от Чили е значително по-затруднено и щеше да му струва доста повече. И при двата случая обаче начинанието щеше да е свързано с неразумно висока сума, поради близката дата на полета, като в същото време сумите предварително платени за обратен полет от Малайзия, резервирани хотели и т.н. щяха да отидат на вятъра. „Дошъл съм дотук. Пред мен има океан, над който може да се премине за около 13-14 часа със самолет, а оттам Европа е на още 10-12 часа. Горе-долу съм на същото разстояние към Европа и в двете посоки – на Изток и на Запад. Ако сега не го направя, вероятно никога повече няма да го направя.“ – бореха се мислите в главата на Пантелей под напора на изкушението му да завърши кръга около планетата. „Така вместо 1-2 дни в Сингапур, ще бъда във Ванкувър, а оттам мога да летя до Лондон. А от Лондон винаги има сравнително изгодни полети до България. Да го направя ли сега и да се разделя с около 1400 – 1500 евро, или да ползвам тези пари за едно отделно пътуване до Канада или пък до Южна Америка и да им отделя повече време? Парите не могат да бъдат обстоятелството, което ще наклони везната. Знам го! Стигнал съм дотук и една мечта не струва няколкостотин евро повече или по-малко! Пари се печелят, а възможностите в живота ни не са толкова много. Но нека все пак помислим – искам просто едно завъртане около глобуса или ми е по-важно опознаването на света. Какво би било просто един полет над света, само с идеята за пълна обиколка? Ще ми даде ли повече познание, или просто ще мога да кажа, че съм го направил?! Нека бъдем честни - изправен съм пред избор между суетата и познанието. Кое е по-важното за мен – да се окича с мимолетна слава, че съм обиколил Земята, или стремежът ми истински да я опозная!? На кой му пука за мен, за моята обиколка на света?! Какво е всъщност признанието на хората? То е като дим. От друга страна, познанието е нещо реално. Моят интерес в пътуването винаги е бил опознаването. Не пътувам заради признанието или пък възхищението на хората, заради завистта им. Ако го правех, то щеше да има нещо болно в цялата тази работа. Е, явно имам решение! Това не е отказ или поражение! Поражение е, ако изневериш на себе си, на принципите си, на ценностите си. Не изключвам и в този момент да ми липсва достатъчно смелост, което да изкривява мислите ми.“ – не спираше да си разсъждава Пантелей, като поставяше и собствените си мисли под съмнение. „За да сме в баланс и за да няма горчив послевкус от това решение, то нека бъде така – сега се прибирам през Азия – Сингапур и Куала Лумпур, концентрирам се върху тази част на света, а съвсем скоро ще отделя едно цяло пътуване на Южна Америка, където не съм ходил все още. Малко ли е това за постигането на баланс?! Има още известни съмнения?! Нека тогава не просто сега прелетим над Южния Пасифик, а скоро да направим едно отделно пътуване до полинезийските острови! Хайде на везната да поставим и Антарктида, като това ще е седмият континент и така да обогатим познанието си за всички континенти на този чудесен свят.“ Изглежда, че сделка имаше, като гласовете в Пантелей Пътник замлъкнаха. Взетото решение му изглеждаше разумно. И все пак, това, което постави във везната в замяна, сякаш показа колко голямо беше изкушението, което трябваше да преглътне днес.

Следващата сутрин дойде отново с нерешителността на небето. Ту росеше слабо, ту спираше. Когато обаче пристигна с влакчето и после с автобус до Bondi Beach, облаците се изсипаха и поизмокриха Пантелей Пътник. Той отначало се ядоса на късмета си да дойде на такъв емблематичен плаж, а да го пере дъжд, но после се сети какво се говореше за времето в Сидни – „Ако не ти харесва времето сега, изчакай 10 минути.“ Убеди се в това, когато дъждът сякаш се изсипа и облаците разчистиха небето, а там се усмихна слънцето. „Не ми било дъжд, най ми било „по вода да ми върви“ – помисли си шеговито Пантелей, докато прекосяваше най-тясната ивица в края на плажа, за да се докосне до водата. „Ако е леко спорно дали в Токио съм се докоснал до водите на Тихия океан, то нека някой да спори с мен дали днес докосвам водите му тук в Сидни на Bondi Beach.“ – помисли си някак тържествувайки пътешественика. Водата беше студена и вероятно поради тази причина на плажа нямаше хора, а само няколко сърфиста в неопрени гонеха вълните. Плажната ивица тук е доста дълга и широка, с хубав светъл пясък. Хубаво е тук.

Тъй като денят беше сменил сутрешното си настроение и вече печеше приятно слънце, Пантелей се разходи лежерно покрай плажа. Хареса му да усеща приятния бриз в лицето си. После хвърли по един поглед на магазинчетата за сувенири. Не купи магнитчета, като обикновено, защото ръчният му багаж и така беше над допустимото. Пое по булеварда нагоре покрай хубавите къщи към спирката на метрото. Реши да върви дотам, за да може да огледа и кварталчето по пътя си, а и времето одобри това негово решение. Къщите тук са преобладаващо по 2-3 етажа, една от друга по-хубави, като имат и малки добре оформени дворчета. „Вероятно по този начин ще изглеждат улиците и къщите и в Калифорния?“ – предположи Пантелей. Не можеше обаче реално да направи подобен паралел, тъй като не беше посещавал САЩ. Едно обаче беше сигурно - кварталът тук около Bondi Beach в Сидни му хареса много.

С метрото се върна към центъра на града. Разходката му продължи покрай централната катедрала Saint Mary до Hyde Park. Преминавайки през бизнес центъра на града и китайския квартал, се озова на пристанището Darling Harbour. Тук сградите изглеждаха някак по-модерни, по-нови.

Поразходи се покрай докове от едната страна и ресторантите и баровете от другата. Една приятна ваканционна тръпка се плъзна по тялото на Пантелей. Безспорно тук много му хареса. Сградите сякаш бяха в надпревара коя да бъде по-модерна и да притежава по-оригинален дизайн. Над всички пък някак се извисяваше елегантната фигура на лъскавата красавица Crown Towers Sydney. Пантелей Пътник само си представи каква ли би била гледката от върха на сградата. Вероятно във всички посоки щеше да има поводи за въздишки. Не се и съмняваше в това, но въпреки това дори не си направи труда да потърси възможност да погледне отгоре. Разходката му имаше един приятен и лежерен ритъм и никак не му се искаше да прекъсне това с опашки, чакане, суетене и правила за спазване. Просто продължи нататък покрай водата, като знаеше, че в един момент ще се озове на носа на този своеобразен полуостров затворен между Darling Harbour и доковете на Circular Quay. Там някъде мина покрай стари пристанищни докове, които днес бяха преобразени с построените нови жилищни сгради. Съчетанието на старото с новото беше сполучливо решение и се хареса много на пътешественика. Тук е все центърът на града, но пък почти нямаше хора. Това място, някак усамотено, запазило спомена на времето, но пък и освежено с дизайнерски размах, имаше някакъв свой чар, като и близостта до водата допълваше цялата картина. После мина под Моста в близост до неговата основа и отново мислено се преклони пред човешкия гений, способен да създаде подобно съоръжение. Разходката продължи помежду старите къщи на The Rocks и логично стигна до доковете на Circular Quay. Нямаше съмнение у Пантелей, че именно тук е пулсиращото сърце на града с гледка към залива, Операта и Моста.

След разходката от изминалия ден Пантелей вече беше напълно удовлетворен от видяното в този град. Убеди се, че Сидни определено трябва да присъства при всяко посещение на Австралия. Докато Мелбърн е някак повече артистичен и душевен, Сидни е като чаровникът-филмова звезда в хубав костюм, който грабваше всички погледи.  

Пътуването до Австралия приключи в Сидни. Пантелей Пътник се убеди, че никак не беше сгрешил с избора си на двата града. Убеден беше и че е постъпил правилно, като се отказа сега да премине над Пасифика и да се завърти около земното кълбо за сметка на това в следващите години да отиде и проучи останалите непознати континенти. В решението му да устои на изкушението на мимолетната суета и да следва своите принципи имаше известно достойнство – човек трябва да има принципи и да ги следва. Изкушенията са навсякъде покрай пътя ни, но пък от нас зависи дали ще живеем живота по нашите правила, или пък ще решим да „плащаме данък“ на суетата и хорското мнение.

След като стигна до тази точка на глобуса първоначално зададената посока - на югоизток, трябваше тук да бъде променена. С оглед на решението му в следващите години да опознае и останалите непосетени континенти, Австралия вече имаше и друг смисъл. Тя се превърна за него в Петият континент. Дали един ден щеше да стъпи и на останалите два континента, само времето знаеше. Посоката на югоизток достигна до крайната си точка. Мечтите и плановете му обаче вече чертаеха нови посоки. А мечтите ни са именно за това – да желаем, да се надяваме и да очакваме с интерес и вълнение утрешния ден.