Нещо като пътепис за круиз в Карибите - част 1

Върви ми на известни футболни хора. След като летях с Боби Михайлов и собственика на Славия Венци Стефанов, ми се случи Христо Стоичков да е на нашия ред  в самолета. Направи ми впечатление колко е земен. Почти всеки се спираше да му каже нещо, да му стисне ръка, един-двама си правиха селфи с него и това, което ме впечатли, е, че Стоичков никого не върна, на всички обърна по малко внимание без да показва раздразнение. Мен лично такова огромно и постоянно внимание би ме подразнило, но той не го показа по никакъв начин. Като слязохме в Истанбул, го доближих и му казах, че предполагам ще пътуваме заедно и до Маями, но се оказа че той отивал до Джеда в Саудитска Арабия за някакъв младежки футболен турнир.

По този начин – с полет до Маями през Истанбул започна нашето едномесечно пътешествие. Самият круиз, който беше основната причина за това пътуване, го бяхме обсъждали и планирали много отдавна, мисля че когато платихме депозита оставаха над 550 дни до началото на круиза. Бидейки първият ни круиз в живота въобще, решихме да го направим „както трябва“ и затова много внимателно, след четене на доста ревюта и мнения, бях подбрал компанията Silversea. И двамата искахме да е на Карибите – място, звучащо достатъчно екзотично, а конкретно нашият вариант подбрахме така, че на Коледа, Нова Година и рождения ден на Елена да сме на кораба. Всичко звучеше перфектно, само че имаше един проблем – цената. Но една сутрин тя се събуди и каза „абе хайде да отидем на круиза, пари се изкарват“, и до обяд вече бях платил депозита, за да не вземе да размисли до вечерта 😊.

След като имахме вече сигурния круиз, решихме, че така и така сме в района, няма да е лошо да огледаме и някой друг остров допълнително, който няма да посетим с кораба. След известни колебания се спряхме на Гваделупа и Мартиника, като от втория трябваше да летим до Барбадос, откъдето да се качим на кораба.

Аз не съм от хората, които оставят планирането и купуването на билети за последния момент, така че около година преди круиза вече бяхме решили къде да отседнем по островите и съответно бях закупил билети за връзките между тях. Това прибързване ни изигра доста неприятна шега, защото единствената авиокомпания, която летеше между Мартиника и Барбадос фалира месеци преди да заминем и трябваше по спешност да променяме планове. За жалост не само това беше проблем, ами се оказа че полета ни от Маями до Гваделупа е канселиран от Американ Еърлайнс тихомълком без да ми пратят email или по какъвто и да е начин да ни уведомят. Това и още няколко неща, които изскочиха, ме накараха да си мисля, че някой ни е урочасал. После разбрах, че Меркурий бил ретрограден и той оказвал влияние, ама не знам дали беше само от него. В крайна сметка искам да отбележа, че въпреки всички неприятни стечения на обстоятелствата, имахме невероятен късмет и нещата се наредиха по възможно най-добрия за нас начин (благодаря ти Мария, ти си знаеш коя и за какво).

С фалиралата компания и със следния парадокс - между всички острови в района да летят различни авиокомпании, но точно до Барбадос нямаше никакъв друг полет от Мартиника, въпреки че това са двата най-силно развити острова (като туризъм, инфраструктура - огромни летища, истински градски транспорт) - имахме два варианта. Единият беше да летим до Санта Лучия, но това беше място, което щяхме да посетим с кораба и затова, бързайки, избрахме втория вариант да отидем до Доминика с ферибот за 2,5 часа и оттам да летим до Барбадос. Звучеше лесно и просто и щяхме да разгледаме поне столицата им за ден.

Но нека стартираме описанието на самото пътуване. Кацнахме в Маями навреме и стигнахме до хотела, ползвайки Uber, каран от един испаноговорящ чичо (какъв друг). Следващия ден се разходихме из финансовия център, пълен с небостъргачи и в един парк близо до морето и вечерта се отправихме обратно към летището за да летим до Гваделупа.

Малко небостъргачи и палми от Маями.

Както вече споменах, Американ ми бяха канселирали оригиналния директен полет и това, което ми предложиха след близо час разправии по телефона, беше вариант да летим с тях до Ню Йорк, да изкараме 8 часа през нощта на летището и сутринта с полет на друга компания Jet Blue да летим до Гваделупа. Този вариант, най-неприятен за нас, беше най-удобен с оглед да не съкращаваме дните в Гваделупа и да не променяме другата програма. Междудругото вместо на обща резервация, както бяхме първоначално, всеки от нас имаше отделен резервационен номер, нещо, на което първоначално не обърнах особено внимание. На летището в Маями ни издадоха бордни карти само до Ню Йорк и ни обясниха, че бордните карти за втората отсечка ще вземем в Ню Йорк, но багажа го чекираха до крайната дестинация. Малко неприятно беше, че ни дадоха места на предпоследния ред в самолета, но пък това се оказа първия от големите късмети, които имахме. Кацайки в Ню Йорк и знаейки, че имаме 8 часа пред нас, въобще не бързахме да излезем от самолета. Едва ли не последни излязохме и със спокойна крачка вървяхме към изхода на терминала, оказа се че ще минем точно покрай лентата за багажа от Маями, и аз спокойно и шегувайки се викам на Елена „Отивам да погледна дали случайно някой от куфарите не е там“. Направих една крачка и усмивката ми замръзна, защото моят куфар беше на лентата вместо да стои някъде в склад и да си чака полета утрешния ден. Изчакахме още малко да видим дали няма да се появи и другия куфар и след като това не стана отидохме при „изгубени багажи“ да питаме какъв е проблема. Човекът погледна в системата, видя, че другият куфар е отбелязан правилно и каза, че вероятно е станала някаква грешка и просто трябва да отидем да го дадем на Jet Blue, както си е така с етикетите и всичко ще е наред. Ние, поуспокоени, си го взехме и отидохме на другия терминал да изкараме нощта. Около 3 часа през нощта видях, че са отворили една лента за приемане на багаж и отидохме да си извадим бордни карти и да пуснем куфара. Моята бордна карта излезе веднага от машината, но на Елена и изписа, че е твърде рано да се чекира ?!? Отидохме при една супервайзорка, която погледна в системата и каза, че Елена има издаден отворен билет, който няма резервация за полета, и че трябва да звъннем на Американ Еърлайнс, тъй като грешката идва от тях и само те могат да я оправят. Решихме да се върнем на предишния терминал откъдето летяха те, тъй като ми се стори по-добър вариант, отколкото  да звъним и да се обясняваме по телефона. Върнахме се, като това за ималите късмета да не са посещавали летище JFK означава да се върви по едни мнооого дълги коридори, да се вземе влакче и по други дъълги коридори да се стигне до основната сграда. Тъй като се таралянкахме с единия голям куфар и с два малки, това упражнение отнемаше по 25-30 минути в посока, но пък както се чудехме какво ще правим 8 часа през нощта на летището – е, уплътниха ни го.

Изгрев на JFK

На другия терминал служителка ни изслуша, звънна на някого и издадоха нов билет с трети резервационен номер, с който, след като се върнахме на терминала на Jet Blue, пак не успяхме сами да си извадим бордна карта от машина. Но този път друга служителка успя да оправи нещата, като само се наложи да платим наново за чекиране на големия  куфар. Така, след много перипетии, успяхме да стигнем все пак до първия ни карибски остров.

На летището в Гваделупа, което е с размер горе-долу колкото софийското, имаше само двама имиграционни полицаи, но опашката вървеше бързо. След като взехме багажа, звъннах, за да извикам уговорения рентакар. Дойде един симпатичен французин, живеещ лятото в Париж и идващ само за зимата в Гваделупа (където пак е лято) с един малък хюндай, в който все пак успяхме да съберем всички куфари. Отидохме до офиса му и тъй като бях му пратил вече всички данни предварително, приключихме формалностите за под 3 минути. Чак като тръгнахме се сетих, че не ми е казал автомобилът дали е дизел или бензин и се връщах да питам. На следващия ден тръгнахме да обикаляме с колата, прекосихме лявата част на острова, като се спряхме да видим един водопад. До самия водопад се стига като се минава през нещо като джунгла. Джунгла с асфалтов път надали се брои за такава, но определено имаше доста буйна растителност. Самият водопад честно казано, не беше нещо особено, но пък го имаше отбелязан в google maps като туристическа забележителност. Следващата ни спирка беше един Зоопарк, имаше много сладки миещи се мечки, различни видове змии, ленивец, мравояд и лемури, които бяха докарали от Мадагаскар предполагам. Освен различните красиви птици видяхме също черна пума и леопард.

Еноти в зоопарка

След това се насочихме към няколко от по-популярните плажове, минавайки през красивия град Deshaies. Междудругото плажовете на Гваделупа за нас бяха едни от най-красивите в сравнение с всички други, които видяхме на островите, които посетихме с кораба. Последната ни дестинация за деня беше една ферма за производство на кафе, която е била робска плантация. Най-големия минус за нас на това място беше, че 99% от посещаващите фермата бяха французи, съответно обиколката беше само на френски език, което в началото е ок, ама накрая става малко досадно – гид-а да показва нещо и да обяснява, а ти нищо да не разбираш. Англоговорящите могат да получат една книжка с описание на растенията, които се показват и различни истории за мястото, което от една страна е хубаво, че са помислили за някакъв вариант, но като цяло щяхме да сме далеч по-доволни, ако имаше обиколка с английски език. Всъщност почти всички туристи, които срещахме на острова бяха французи.

Тази птичка яде захар от ръцете ни, докато чакахме да почне обиколката в кафеената плантация.

На следващия ден ходихме да видим плажовете в дясната част на острова, като стартирахме деня с разкошни кроасани. И на двата острова - Гваделупа и Мартиника, кроасаните бяха близки до качеството, което се предлага във Франция, не навсякъде разбира се, но и аз предварително бях проучил откъде да си взимаме. Но както знаем - пълно щастие няма: кафето беше ужасно, в най-добрия случай ставаше за пиене, но истински хубаво дори и в заведенията с най-висок рейтинг – тц!

Разкошните сладкиши, кроасани и хлябове в Мартиника и Гваделупа

Аз мислех да си взема кафе от кафеената плантация, но тъй като накрая имаше дегустация, след първата глътка намеренията ми се изпариха тутакси, беше ужасно. Характерна гледка за плажовете на Карибите са кокошки и петли, доста неочаквана гледка за нас ама факт, разхождаха си се свободно след плажуващите.

Храната в Гваделупа е карибска (доста сладки неща) очаквано с френски акцент, но пък ядох едни от най-вкусните ребра въобще, които взех за бърз обяд от едно павильонче в Sainte-Anne. Пътищата бяха хубави, от време на време имаше резки денивелации, които лекинко ме изправяха на нокти, защото за да вземеш определен баир трябва да се засилиш, ама като се засилиш горе не знаеш какво те чака. Най-лежерното шофиране, което съм виждал някъде досега е било там. Някой кара бавно, ма няма никакъв проблем, всички карат бавно зад него, никой (!) не свирка и не се опитва да го изпревари. Просто никой не бърза за никъде, освен един тъпак, който не ме пускаше да си вляза в правилната лента при едно разклонение, след като google maps ме подведе, та той ме освиркваше и натискаше, но предполагам, че е бил току-що дошъл и не аклиматизирал се французин (те и без това не се славят като много добри шофьори). Последното, което ще добавя за Гваделупа са едни гущери (звучащи подобно на цикадите в Гърция), които се чуват изключително шумно нощем по целия остров. Свиква се с тях, предполагам.

Къщи в град Deshaies

Карибско море погледнато от airbnb-то ни.

Мартиника – кацайки на летището, което сравнено с Гваделупа си е огромно и далеч по-модерно, отидохме да вземем новата кола под наем. Рено. Качвайки се и карайки само половин час ме накара да си препотвърдя правилото за коли „без 4-те Ф“ (без фиат, форд и Фсички френски). Ужасна кола, само на 70 хил. км се чувстваше като да е на 700 хиляди. Първия ми кола опел с превъртян километраж беше като пъргава кобила сравнено с тая кранта.

Като взимах автомобила ми казаха на лош английски: трябва да я върнете чиста “clean“. Но колата далеч не беше чиста, не беше и мръсна де, ама се виждаха пръски по праговете и със сигурност не може да мине за чиста. Върнах се в агенцията и им викам: „значи ми я давате мръсна, а я искате измита да ви я върна ?!?“ Те се стъписаха, поискаха формуляра и ми сочат едно поленце с три опции и отбелязана средната (все едно разбирам френски) „Ето, мосю, тук пише нито чиста, нито мръсна“ т.е. полумръсна един вид. Абе както взимаш така и връщаш, същото е валидно и за резервоара, който не е пълен, ама не трябва да го връщаш по-празен отколкото си го взел, което честно казано си е доста прецакващо за клиента. Шофирането в Мартиника не беше като това на Гваделупе, тук хвърчаха мотори от всички страни, свиркат, засичат, то дето се вика и по-лошо съм виждал ама пак не е приятно, особено с чужда (полуумряла) кола.

Столицата на Мартиника – Форт Де Франс беше пълна с високи сгради, хазяйката от airbnb-то ни предупреди да не се разхождаме пеша през нощта и като цяло обстановката не се чувстваше напълно сигурна и спокойна, нещо което не усетих в Гваделупа, но пък там не се разхождахме в столицата им. В допълнение на картинката ще добавя, че почти всички магазини включително един мол, в който влязохме от любопитство, затваряха в 18:00. И след това уличките опустяват.

Катедрала във Fort-de-France

Шарени къщи във Fort-de-France

Ресторантите работят с френско работно време от 12 до 14 за обяд и от 19 до 22:30 за вечеря. Като споменах храна, много силно впечатление ми правеха едни улични скари, които разпалваха още в 7 сутринта и миришеха очарователно. А ако обикаляте острова и отидете до „Village de la poterie“, което е едно място пълно със занаятчийски магазинчета (и препоръчвам като за място за сувенири) то наблизо има много приятен ресторант “La case 31”, където беше изключително вкусно.

На втория ден посетихме едно живописно градче Les Anses-d'Arlet, в което има много красива църква на брега и точно срещу нея - малък дървен кей, от който стават хубави снимки.

Les Anses-d'Arlet и гореспоменатата църква

Дядо Коледа изглежда така на Карибите

Пратих картички от това красиво село, като влязох в лек спор с пощенската служителка, която ми каза, че може да пратя картички до Европа, ама до България - не. Запротестирах, че България е в Европа и тя в крайна сметка ми продаде марки, но според мен вътрешното ѝ убеждение беше, че сме нейде отвъд Кавказ. След това се насочихме към родната къща на любимата на Наполеон – Жозефина, която е родена в Мартиника. Не беше останало много от оригиналната къща, нито пък от вещите, които е притежавала, но ни разказаха за живота ѝ преди да замине за Франция 15 годишна. Дъщеря на робовладелец и плантатор, производител на меласа и захар, който обеднява. Интересно, че местните хора по никакъв начин не искали да се асоциират с нея, тъй като тя е била поддръжничка на робството. Сред по-стряскащите експонати беше списък с цената на робите и съответните им умения.

Кухнята към къщата на Жозефина - едиствената оцеляла оригинална постройка.

Последно за деня посетихме един от най-известните местни плажове Plage des Salines, който може би заради това, че беше събота беше претъпкан и не ми се стори толкова красив, в сравнение в Гваделупа, където на едни доста дълги плажове нямаше повече от 30-50 човека и се усещаха далеч по-спокойни. Докато се разхождахме ни направи впечатление, че е пълно с френски пенсионери (същото беше валидно и за Гваделупа), изглежда че пенсията им стига. 

Плаж des Salines

На последния ни ден на острова отидохме в една ботаническа градина Jardin de Balata, препоръчвам я с две ръце. На входа имаше хранилка за колибри и постоянно имаше по някое и друго - за радост на туристите. Градината беше много красива и добре поддържана, имаше езеро със шарени рибки, до което един очевидно добре нахранен котак стоеше кротко и не се опитваше да ги лови.

Колибри

Гледка от градината

Последната впечатляваща атракция, която също бих препоръчал, е Habitation Clément, някога захарна плантация, а в момента е дестилерия за ром. Когато пристигнахме не можех да повярвам, че има чак такъв интерес за това място, паркингите бяха претъпкани и имаше страшно много коли, като от мястото където паркирахме трябваше да ходим около 5 минути до входа. На всеки посетител дават карта с описание да се разходи сам, като се започва от много красив парк пълен с арт инсталации, минава се през символично поле за захарна тръстика, оттам през старата фабрика, където детайлно е описан процеса за производство на ром (честно казано почти не се различава от производството на ракия). Минаваше се през господарската къща, разположена на върха малък хълм - изключително красива и добре обзаведена, със страхотна гледка. В същата къща Франсоа Митеран е посрещнал Джордж Буш баща през 1991, което е увековечено с порядъчно количество снимки. Накрая обиколката завършва с тестване на ром, от което за жалост почти не се възползвах, защото бях шофьор. Определено си струваше посещението и междудругото цената на рома във фирмения магазин беше по-ниска отколкото в супермаркетите, за разлика от някои български винарни, където е обратното.

Господарската къща

След като върнахме колата си взехме автобус до ферибота. В Мартиника имат едни интересни съчленени автобуси само че не с 2 секции, каквито има у нас ами с 3, което прави автобуса доста дълъг, движат се по собствени трасета и изглеждат доста модерни. Гледахме как един такъв автобус се размина с велосипедист, който тръгна да пресича пътя на автобуса на някъде 10 метра от него. Разминаха се за някакви сантиметри (под 20, вече „виждах“ как се удрят) но по никакъв начин нито шофьора, нито велосипедиста показаха, че това е нещо необичайно. Нямаше ръкомахания от страна на велосипедиста, нито устата на шофьора се мърдаше бързо. На порта успяхме бързо да чекираме багажа и се качихме с нетърпение заемайки предни седалки и очаквайки кратко и приятно пътуване с ферибот до Доминика. Или поне така си мислехме. Много наивно.

Досегашните ми пътувания с ферибот са били предимно в Гърция на кратки разстояния, като съм имал и едни по-отдавна - между Гърция и Италия с голям фериботен кораб в Адриатическо море. Като цяло очаквахме спокойно пътуване. Оказа се обаче, че ще пътуваме с бърза лодка (SpeedBoat), която вози само пасажери и багаж, без коли и развива скорост до 39 възела или около 72 км в час, а това за кораб е доста. Още напускайки пристанището в Мартиника усетихме сериозно клатене и си викам „леле, то тука може да ни стане лошо“. Само че това първоначално клатене не може да се сравни това, което ни се случи, когато се отдалечихме от острова и навлязохме навътре в Карибско море. Този не малък кораб почна да подскача по един изключително неприятен начин, и който се е возил на моторна лодка знае, че може да друса много особено при вълнение с чести амплитуди от вълна на вълна, но тъй като в случая бяхме на доста по-голям съд се получаваше следното: носа се издигаше с около 3 метра и после с трясък се пляскаше в морето, което доведе до това, че почти всички хора се хванаха за торбичките, предварително сложени от екипажа. Ако не си някакъв морски вълк пътуващ редовно по маршрута, не виждам как няма да ти стане лошо. Опитах се да гледам само напред и да извършвам максимално малко движения, ама не помага. Загледах екипажа, които се въртяха наоколо -  взимаха пълни торбички и подаваха нови на клетите пътници. Мен не ми стана чак толкова лошо, че да връщам закуската, но определено си ми беше зле, от време на време само гледах часовника и правих сметки кога този ужас ще спре. Елена също го понесе доста тежко. В общи линии почти всички пътници слязохме с доста изтощен вид. В Доминика след като слязохме се качиха нови пътници, които продължаваха към Гваделупа, гледахме ги с искрено съжаление, изглеждаха толкова бодри и ентусиазирани…

Вече пристигнали, поради малкото пристанище и вътрешни неуредици, ни накараха да чакаме много време, което малко ме изнерви и сигурно съм изглеждал притеснен, защото митническият служител направо ни разказа играта. Не, че нашата схема – днес пристигаме с ферибот, следващия ден заминаваме със самолет, не изглеждаше съмнителна, все пак кой посещава държава за един ден. Та по този повод ни направи един обстоен разпит, поиска да отворим трудно затворения куфар с официалните дрехи (него си хареса), обърка всичко вътре като скъса една рокля на Елена и едвам го затворихме после. След това взе резервацията за самолетните билети и отиде да проверява дали е валидна. Не бяхме имали такава проверка до момента, но и това се случи. В крайна сметка ни пусна.

След като излязохме от пристанището, се насочихме към предполагаемото местоположение (поне според google maps) на Airbnb-то ни, и тъй като според картата го даваше на около 600 метра от пристанището се затътрузихме с 4те куфара, аз – с двата големи и Елена - с двата малки. По едно време някакви хора спряха с кола и ни питаха дали имаме нужда от помощ. Аз съм малко скептичен към такива оферти, все пак непознато място, може да са всякакви, та благодарихме и казахме, че всичко е наред. Стигнахме до мястото, където според google maps се намираше адреса на нашето Airbnb, хазяйката ми беше написала и допълнителни ориентири, ама нищо такова не се виждаше наоколо. Вече обмислях да поема в едната от двете посоки да търся мястото, когато един чичо дойде при нас и ни попита какво търсим, показах му снимката на къщата от апликацията, както и обясненията на лелката, при което той каза: „Аз знам къде е това място, по-нагоре по улицата. Елате да ви закарам.“. Реших че става въпрос за доста далечно място и тъй като беше доста тъмно, а и улицата беше с наклон, приехме предложението. За да ни натовари на малката си Хонда, той свали едната задна седалка, премести собствения си багаж и помогна да качим тежките куфари. След което запали колата, измина около 100-150 метра и каза - ето тук сте. Сега си представям същото да се случи в България. Никакъв шанс. Дори аз да съм на мястото на чичото, надали бих се сетил да предложа да ги закарам с колата.

На следващия ден обиколихме малко столицата Росо (Roseau) - личеше си, че се намираме в бедна държава. Доста коли караха не ремонтирани, със счупени фарове, без калници и др. сградите ниски, боядисвани отдавна, самото облекло на хората беше по-скромно. Ако обиколите няколко карибски острова лесно ще установите, че онези бивши колонии (те всички острови там са били такива), които са запазили тесни връзки с бившите си колонизатори, като Гваделупа и Мартиника даже си се водят част от Франция, също Барбадос е свързана с Англия, а Аруба и Кюрасао с Холандия, та от въпросните европейски държави има директни полети до съответните острови, като това осигурява туристи и подпомага икономиката на острова. Доминика няма такава топла връзка с никоя страна и това си личи.

Снимки от улиците на столицата Росо

Интересен факт за Доминика, е че това е единственият карибски остров, на който са останали хора от оригиналното местно население от преди колонизацията. На всички останали острови тези хора са били избити. Докато пътувахме към летището шофьора ни разказа, че те продължават да си живеят отделно и не желаят да се смесват с другото население. Районите, които обитават, имат някаква автономност и не допускат другите хора да се заселват при тях, но иначе приемат туристи, които се интересуват от начина им на живот. Иначе си е доста е скъпо за туристи, една бутилка вода е около 3,5 лв., всички европейски и познати стоки бяха на някакви страшни цени в супермаркета (например спагети Barilla бяха ~9лв), а за таксито до летището, което беше на около 46 км ни взеха 200 долара (проверих няколко компании, една и съща цена беше навсякъде). В резюме, Доминика е пълна с прекрасни, мили и искрено искащи да помагат хора. Островът не е масово туристически и от тази гледна точка, който търси дива и девствена природа, там е мястото.

Все пак идват и круизни кораби в Доминика

Но ние нямахме търпение да се махнем от острова, и без това не ни влизаше в плановете. Щяхме да пътуваме с една малка авиокомпания, която лети с малки самолети, няма вариант за ръчен багаж, а единствено може да вземеш много малка чанта вътре в самолета. Така на практика ние трябваше да чекираме всички куфари. Когато човек си купува билет от сайта им, с големи букви пише, че ти гарантират доставката на един куфар, втори се доплаща и заради ограниченията на тегло те поемат ангажимент, че ще ти го доставят до летището, до което пътуваш (но само до него, не и до дома) като това ще се случи в някой от идните дни. Минахме проверките и седнахме да чакаме на едни седалки точно на изхода на гейта с изглед към пистата. В един момент самолет на American Airlines премина по пистата пред нас набирайки скорост за излитане. Една жена викна „Виж! Виж!“ и заедно със служителката, която беше на гейта изхвърчаха като тапи от шампанско навън. След малко се върнаха и понеже бях видял, че пистата е доста къса и свършва в морето, ги попитах дали самолета все пак е излетял. Всъщност те се върнаха доста спокойни, което, ако случайно не беше успял да излети, нямаше да е така. Обясниха, че на мястото където се намираме, самолетите обикновено вече са във въздуха. Елена беше цялата пребледняла и се беше притеснила ужасно. Опитах се да ѝ обясня, че пилотът знае какво прави и просто е трябвало да използва цялата дължина, тъй като самолета вероятно е бил доста тежък.

Както и да е, дойде нашия самолет, натоварихме се и в един момент пилота обяви „Имам лоша новина: имаме спукана гума и трябва да дойде техник да я смени“. След което слязохме наново и се върнахме да чакаме на гейта. Тук искам да добавя няколко думи за летището. Беше като селска автогара, вярно - имаше безмитен магазин и сувенири, но първо се намираше в нищото и второ за целия ден тогава имаше всичко на всичко 5 полета общо, а това е единственото международно летище. Надеждата ми техника скоро да дойде не се оправда, защото се оказа, че той ще трябва да кацне с друг полет на същата авиокомпания и да носи гума. Буквално. След малко повече от час взе да се стъмва и тук дойде следващата лоша новина: осветителната система на пистата е повредена и след залез не могат да приемат самолети. Добре дошли на Карибите. След малко човек от летището мина да ни събира контакти - телефон и мейл, за да ни уведомят когато полета ще е възможен, при което почнах да осъзнавам, че него ден няма да летим. Попитах човека дали можем да останем да пренощуваме там, на което той отговори: „Не, разбира се. Всичко се затваря и заключва.“   В този момент се огледах в 40-те ни спътника и се замислих, дали в съседния град ще можем да се настаним всички, то вероятно имаше и местни, които не се нуждаят от хотел, ама кой знае. Бързо погледнах – Booking не бяха и чували за този град, а в Airbnb имаше точно 2 места за настаняване, бърза консултация с Елена и запазих едното място и тука се прояви следващия ни голям късмет. Собственика - Филип много бързо отговори и дойде да ни вземе от летището (20 долара за 10 минути път) но поне ни закара да си вземем храна и вода. Докато пътувахме, разбрахме, че работи като авиодиспечер и абсолютно всички на летището го познават. Каза ни да не се притесняваме - на следващия ден когато отиде на работа, ще проучи ситуацията и ще ни прати такси да ни закара до летището когато трябва. Чак не можех да повярвам на късмета, който имахме. Легнахме малко със свити сърца, защото не знаехме какво точно ще се случи, а другото нещо, което ме притесни, е, че ако летяхме със същия брой спътници, то 2 от куфарите ни нямаше да пътуват с нас. А според актуалната справка във Flightradar 24 щеше да има само по един полет следващия и последващия ден, а в деня, когато трябваше да отплаваме с круиза, полетите от Доминика пристигаха, след като вече трябваше да сме се качили на кораба, т.е. имаше абсолютно реална възможност куфарите ни да не пристигнат нито с нас, нито в следващия ден. Да, със сигурност щяха да ги откарат в Барбадос, но бидейки малка компания не знам дали щяха да се съгласят да ги пратят на техни разноски до Маями, та да си ги вземем на прибиране поне. Казах на Елена, че имаме реален шанс повече да не ги видим никога и затова натъпкахме каквото можеше в големите куфари и подготвихме малки полиетиленови торби, които да носим с нас.

На следващата сутрин тъкмо бяхме отворили вратата на балкона и се наслаждавахме на прекрасната гледка към Атлантическия океан, но дори не успяхме да я снимаме, защото на вратата се задумка. Беше един човек, който ни каза, че е таксито, което Филип ни е пратил, защото полета ни излита след половин час. А ние бяхме още по гащи, така че без дори да си измием лицата или зъбите метнахме нещата по куфарите и се изстреляхме към летището. Но пристигайки на летището се оказа, че техника още не беше дошъл с гумата. Междувременно си дадохме сметка, че от летището не ни потърсиха въобще по никакъв начин, и че сме там само и единствено благодарение на Филип. А от вчерашните 40 човека бяха налични едва около половината - другите вероятно чакаха да се свържат с тях, ама си нямаха Филип.

Техникът дойде(долетя), смени гумата - почти като на автомобил се сменя, малко по-пипкаво де, и след час-два все пак се качихме и отлетяхме за Барбадос. С кацането ни там приключиха всички перипетии, но стреса натрупан от предните дни продължи да ни държи известно време.

Самолетчето Embraer EMB-120ER, с което в крайна сметка успяхме да стигнем в Барбадос

Барбадос е интересна дестинация, място, където да се насладиш на хубавия бял пясък, синьото небе и местния ром. Пихме по един коктейл като за добре дошли и установихме, че не пестят рома в него, ама никак, вследствие на това е пълно с глуповато ухилени англичани, ама както знаем „алкохола и тока не прощават.“. В Барбадос се бяхме настанили в поредния Airbnb, което се оказа изключителна находка - апартамент в къща на около 150 метра от плажа, имаше всичко, от което човек би могъл да има нужда включително шезлонги и плажни кърпи, а за добре дошли ни чакаха бутилка вино, местен сладкиш с много ром и още някакви други неща за хапване. Бил съм и в други обзаведени с кажи-речи всичко места за настаняване, но никога досега не ми се беше случвало хазяйката да каже: ето тука имате 4 яйца, малко сирене и пресни хлебчета, за да не се притеснявате за утрешната закуска.

Типична гледка за плажовете из Карибите

Тъй като искахме да се поразходим до центъра на Бриджтаун, попитах жената как да стигнем, тя ни обясни къде се намира спирката, каза някакъв номер, но когато я помолих да го повтори, каза „Не се притеснявай, те ще те намерят“. Прозвуча доста странно, ама на другия ден като седнахме, не минаха и 2 минути и спря малко бусче, от което изскочи младеж, който очевидно играеше роля и на кондуктор и вика „За къде сте?“, „За центъра“ отговаряме ние, след което следва „Качвайте се, ще ви закараме“. Там, сгъстени максимално със сложени допълнителни сгъваеми седалки така че да се уплътни максимално свободното място, седнахме зад едни англичани. През цялото време на пътуването дънеше карибска музика, така че почти не се чувахме, прозорците бяха отворени и косите ни се вееха (предимно тези на Елена де) и бяхме щастливи, че най-накрая сме в Барбадос. След като запълниха и последното свободно място, шофьорът почна да кара така, че всеки бивш (защото вече ги няма) маршруткаджия от София би си захапал книжката от яд. Направо летяхме и усещането беше все едно сме в картинг. Картинг с 15 човека в него. Eдин от англичаните пред нас почна да се кръсти с една ръка, защото с другата се държеше здраво за предната седалка иначе би включил и нея, сигурен бях. Стигнахме живи и здрави, е, не беше точно в центъра 😉, ама ни показаха накъде да вървим. Сградите, които бяхме набелязали за снимане, предимно парламента и още 1-2 обществени сгради, не се оказаха толкова атрактивни, колкото очаквахме и в допълнение спрелите коли пред тях разваляха възможността за хубава снимка.

Сградата на парламента в Бриджтаун - столицата на Барбадос

Последния ден преди да се качим на кораба се отдадохме на почивка и плажуване, като отидохме да посетим любимото заведение на Рияна - Chefette, храната не беше лоша, аз ядох стек, а Елена - риба, но и двамата бяхме на мнение, че вероятно ѝ е любимото заведение защото ѝ плащат да го рекламира.

Рибари с пресен улов - шарени рибки

Следва втора част.