Кампече, разноцветният град крепост на брега на Мексиканския залив

Разстоянието от Мерида до Кампече, пропътувахме за около 2 часа и половина. Автобуси има почти на всеки половин час. Най-бързи са тези на автобусната компания ADO. При влиазнето в Кампече, спряхме за проверка на полицейски пост. Имаше два открити джипа с картечници и тежко въоражени военни с бронежилетки. Почуствах се като статистка в наркосериал. В автобуса се качиха двама полицаи, оглеждащи с изпитателен поглед пътуващите. Проверяваха паспортите, но само избирателно. Нас ни подминаха, без да ни удостоят с внимание. Явно от далече си личеше, че сме туристи, поне на мен със сигурност, докато другарчето, визуално, много удачно се смесваше с местните.

Campeche

200 000 хил. град на брега на Мексиканския залив, столица на едноименния мексикански щат Кампече. Основан 1540 г. от испански конкистадори, на мястото на град на маите наричан А-Ким-Печ /А - земя, Ким - слънце, Печ – кърлеж/. Известен е със запазените си близо 1 000 барокови колониални сгради в стария исторически квартал, където се настанихме ние. Днес, голяма част от тези сгради, са превърнати в заведения и малки хотели.

Целият стар квартал е ограден с крепостни стени, датиращи още от 17-ти век, когато градът е бил ключово пристанище на Нова Испания. Богатството и просперитетът му по това време, са били причина за множество пиратски нападения. Те довеждат до изграждането на крепостна стена с дължина от 2,5 км. и височина от 8 м.

След като се настанихме в хотела, веднага се отправихме към близкия пазар - Mercado Campeche. Извън крепостните стени на стария град, Кампече е пренаселен, и далеч не толкова интересен, по-скоро, дори бих казала опасен. Хапнахме прясна риба на пазара и отново се скрихме зад крепостните стени, които сякаш разделяха два различни свята. С нас взехме само няколко банана, привлекли вниманието ни със странния си вид и разбира се, любимото ми манго.

Времето след обяд прекарахме в разходки из историческата част на града. Нямаше нито една нова сграда. Сякаш се върнахме назад, във времето на испанската конкиста. Само спрените тук там автомобили, леко пречупваха това усещане.

В късния следобед, стомасите ни напомниха за себе си, явно бяхме попрегладнели. Седнахме в едно приятно заведение и си поръчахме морски дарове, включително, нещо ново за нас - сурови стриди, поднесени върху купчина лед. Имах огромното желание да ги опитам, но когато ги видях как изглеждат в действителност, категорично се отказах. Наложи се половинката ми, да се справя сам с тях. Накрая малко му се опънаха, но само малко. След като ги хапна, започна да се притеснява как ще му реагира стомахът. Но, за щастие, продуктите бяха пресни, и нямаше никакви последици. Виж, аз останах силно впечатлена от текилата, с леко опушен, непознат и много приятен вкус.

Вечерта прекарахме в разходка по Malecón de Campeche – крайбрежна алея, намираща се точно зад крепостните стени. Сочена е като едно от най-красивите места за наблюдаване на залеза над Мексиканския залив.

Вървяхме по безлюдната крайбрежна алея, отправили поглед към залива и далечината, където в бавно настъпващия здрач, морската синева докосваше огненото зарево на залеза. Седнах и се опитах да хвана в шепата си потъващия в синята бездна диск на слънцето. Това бе един от миговете в живота ми, в които просто се чуствах щаслива.

Искам да спомена и пеликаните, за които залезът не беше нещо специално, но въпреки това, даваха необходимия завършващ щрих на цялостната картина.

Вечерната разходка по алеята на брега на Мексиканския залив, толкова силно ни впечатли, че си обещахме да я посетим отново.

Рано сутринта на следващия ден, побързахме да се възползваме от пустеещите улици на стария град.

Посетихме и катедралата на Кампече - Catedral de Nuestra Señora de la Inmaculada Concepción, преведено „Катедралата на Дева Мария на непорочното зачатие“. Красива сграда в бароков стил.

Неусетно, краката сами ни отведоха, отново на крайбрежната алея. Пред нас за пореден път се разкри една безкрайна, равна като тава синя повърхност, сливаща се някъде там, далече, далече, с хоризонта. Водата беше като стъкло, а слънцето кокетно се оглеждаше в нея.

Видяхме много и различни риби, плуващи необезпокоявано до самия бряг. Странно, нямаше рибари.

Единствената опасност за морските обитатели, дръзнали да излезнат на повърхостта, бяха само пеликаните. Те обаче, явно заситили глада си, бяха накацали по закотвените в плитчината лодки, и небрежно се припичаха на слънцето.

Вниманието на едрите пернати, беше по-скоро привлечено от пълните с риба каси, струпани около лодките на подреждащите мрежите си рибари.

Движейки се по алеята, пред нас видяхме извисяващ се високо в небето пилон, на върха на който се вееше мексиканското знаме. Вероятно заради дистанцията, първоначално не разбрахме колко голямо е то. Едва, когато доближихме пилона и опитващите се да сменят знамето цял взвод войници, осъзнахме неговите размери. То беше огромно. Мъжете го бяха хванали в долния му край, но подухващият лек вятър го издуваше като платно на кораб и правеше задачата им трудна. Изглеждащите като мравки на фона на знамето войничета, се бяха вкопчили в него, а то с плющене се опитваше да се измъкне от ръцете им. Добре, че вятърът почти нямаше. Дори не мога да си представя, каква борба става с него при силен вятър.

Преди да се приберем в хотела, се разходихме за последно по красивите, цветни улички, на този наистина забележителен, типично колониален стар град.

Събрахме багажа си и поехме към автогарата. Предстоеше ни 6 часово пътуване към Паленке, още един древен град на маите.

Следва продължение...

Предходни пътеписи от тази серия на нашите митарства: 1. Южна Долна Калифорния – моята представа за Мексико. 2. Просто Мексико сити. 3. По пътя на мъртвите в Теотиуакан. 4. Пътуване в сърцето на полуостров Юкатан.