Мексико, част II - Рецептата за идеално пътуване

Първа част: По тайните пътеки на маи и ацтеки
Втора част: През Гватемала en una semana

...

Във всяка една екскурзия, почивка или уикенд с приятели, наред с традиционните картички, магнитчета и други сувенири, търся и нея - рецептата за перфектното пътуване. Дори всички съставки да са налице, не е достатъчно просто да ги смесиш и разбъркаш - тогава крайният резултат със сигурност ще е пътуване, може да е дори добро... но дали ще е най-доброто възможно?

/Неприятни изненади (да се отстраняват своевременно)/

След вълнуваща седмица в Гватемала, Великият План на Йелена (близка приятелка, с която пътувах) диктуваше да преминем почти транзитно през територията на Белиз, но сухопътната граница на страната си остана все така затворена - влизаше се единствено по въздух, с PCR, а отсядането беше разрешено само в одобрени (и не се съмнявайте - изключително скъпи!) хотели - така че логично Белиз, за който планирахме един единствен ден, остана за другия път:/ Насочихме се обратно към доброто старо Мексико!

На границата ни посрещна неприятната изненада, че трябва да платим значителна входна такса за влизане в страната (оказа се, че е имало такава и на идване от Европа, но е била включена в цената на самолетния билет. Йелена обаче се заинати - беше убедена, че тъй като вече сме платили тази такса веднъж, сега няма нужда да я плащаме отново; извади едни листи с разбивка на цената на билета си (където беше посочена таксата) и отказа да се приеме простата истина, че сме били извън страната и сега влизаме повторно! Останалите от групата минахме по протоколния ред, а тя известно време снова напред-назад стискайки листите си, преди най-накрая да се примири и да плати. Следваше проверка на багажа - накараха я да си изхвърли банана, който носеше и по настроение вече приличаше на буреносен облак. Тъй като от Флорес пътувахме четирима души, а от другата страна на границата ни чакаше лека кола -  трима от нас щяха да се возят на задната седалка. Играхме камък-ножица-хартия за предната седалка, Микел спечели, Йелена се оказа някак логично между мен и другото момче - някакъв рибар от Аляска, но се разфухтя и при първата спирка за вода ми нареди да съм бил седнел по средата, с тон, нетърпящ възражения! Дипломатично се подчиних и три часа измъчвах все още травмираният си кръст, докато тя (според мен умишлено!) се стараеше да ми е възможно по-неудобно.

/Хронична болка (да се избягва на всяка цена!!)/

Пристигаме в Паленке, отново щата Чиапас. Първото ми впечатление е колко по-развито и благоустроено е тук в сравнение с всичко, видяно в Гватемала! Не знам нищо за града - по-късно научавам, че заедно с Тикал и Чичен Итца, Паленке е един от трите най-важни и най-добре запазени градове на маите, като тук са открили изключително интересна нефритена мумия, която може да се види в музея! 

/Информираност - бива два вида: предварителната и спонтанна; слага се на вкус, но минимум две щипки; ключова подправка!/

Микел ни препоръча екскурзия до водопадите в района, показа ни интересни снимки, и решихме да ги посетим, като умишлено не настоявах да ходим до руините на Паленке (макар че го имаше като вариант в една малко по-дълга екскурзия), за да не създавам допълнително напрежение в групата (Йелена се беше наситила на руини). Оказа се грешка - не само, че пропуснах изклчителен исторически обект, но с тази екскурзия щяхме да търгнем рано сутринта и да избегнем барикадите! По същото време, докато си избирахме екскурзия, правителствени сили задържали някакъв местен водач, заради което целият град беше блокиран от протестиращи! Улиците бяха завардени с коли, виждаха се и джипове на военени с картечници по тях, на площада имаше митинг, с много, очевидно недоволни хора. Микробусът ни спря и ни помолиха да изчакаме, докато отворят улиците. Но два часа по-късно нямаше изгледи да ходим където и да е, а и същата вечер бяхме резервирали билети за нощния автобус за Тулум, така че вече се приготвяхме да си искаме парите обратно, когато Франческа - италианка от групата ни, която говореше перфектен испански - се качи на трибуната пред множеството, поиска микрофона и изнесе реч колко им съчувстваме, как там в Италия и тя била изправена пред подобни несправедливости, но сега била на почивка и по никакъв начин нашето блокиране не би им помогнало - неща от този сорт. Публиката аплодира, и стана чудо - коли се разместиха и бяхме пропуснати през барикадите...! 

Останалите пътници бяха стереотипна група шумни американски младежи, от този тип, който живее за партита край басейна.

Но тъй като изоставахме с два часа от планирания график, шофьорът настъпи газта и почти излетяхме към обещаните ни водопади. На испански език, шофьор на малък автобус като този, в който бяхме е "кондуктор", но в края на пътуването аз стиснах ръката на нашия и му казах, че не е кондуктор, а "пилото" (шофьор на голяма машина или самолет)! Защото ако отиването ни беше бързо - връщането ме принуди да си сложа колана на задната седалка и да стана силно религиозен, и то заради една лъжа, но... ще стигнем и до там:)

Позирам гордно пред красивия водопад, съвсем не подозиращ, че тази снимка можеше да е последната в живота ми.

/Природа - задължителна регионална съставка; добавя се в количества според наличието й в даден район. Препоръчва се да не се пренебрегва за сметка на историческите, архитектурни и кулинарни съставки в рецептата. Изключително подходяща за смесване с изброените!/

Водопадът Х беше място за снимки - не искам да звуча придирчиво, но такива водопади - под път и над път. Виж, следващото природно чудо беше доста по-необичайно - серията от каскади с тюркоазено синя вода преливаща и отскачаща от тях, оформяйки малки езерца подходящи за плуване по цялото течение - тук беше интересно! Времето ни притискаше и след около час разходка нагоре по реката (отново е пълно с продавачи на сувенири, храна и напитки; за първи път опитах сурови какови зърна, жената отчаяно искаше да ми продаде какъвто и да е грамаж, но не ми беше вкусно, а торбичка с няколко зърна се продаваше за повече от готов шоколад!), беше време и за кратко плуване в хладната вода, като влизахме един по един, за да има някой да пази дрехите ни с всички документи и пари в тях.

В хубав ден и при достатъчно време, тук спокойно бих прекарал няколко часа, вървейки нагоре по реката, изпълнена с гледки като тази!

Потопих се в студената вода и заплувах насам-натам, но преди да изляза ми хрумна гениалната идея да погледна какво се вижда от ръба на малкия водопад в края на езерцето! Тъй като натам течеше цялата река, по пътя предпазливо проверявах силата на течението. Уж нямаше никакво, докато в един момент страшна сила не ме грабна и натисна мощно към отверстието, от където се изливаше водата! Успях да се задържа сравнително стабилно с десния крак, левия затърси опора; опитах силата на течението - непреодолимо. Погледнах зад себе си - ако се отпусна, водата ще ме блъсне силно през ръба и в острите скали оттатък - неизбежни наранявания, много вероятна сериозна контузия и дори смърт. Да, не се шегувам! А за момент изглеждаше, че нямам друг вариант освен да се пусна и да рискувам. Но не и преди да съм опитал всичко останало - съсредоточавам се върху течението. Как да се спася? Десният ми крак започва да се изплъзва - а нямам къде да сложа левия. Опитвам пак движение срещу потока - не, напълно невъзможно! Настрани? Трудно, но... чакай малко, получава се! Премествам се малко. Само да не изгубя единствената си опора, ще ме повлече... такаа... оп... измъкнах се! От тук успявам да се покача на скалата и въздъхвам облекчено. Признавам си - уплаших се - това беше от т.нар. "near death experience"! Малка, но ударна доза адреналин - направи това посещение запомнящо се.

Ето от тази каскада вляво имах неблагоразумието да погледна. Не правете това у дома си.

На връщане специално търсех лелката с каковите зърна, за да взема една торбичка - какво съм тръгнал да ги смятам тия пари сякаш ще живея вечно...!

Нашият шофьор ни чакаше във вече полупразния микробус - повечето пътници се прехвърлиха на друг за Сан Кристобал (много удобен вариант да съчетаеш двата града!), а шофьорът попита в колко часа ни е автобуса за Тулум, който трябваше да хванем. "В 8:30" - отговори Йелена преди да успея да отворя уста. Какво?! Тръгвахме в 9:15. Защо не му каза истинският час?! Човека се притесни и се извини на пътниците, че му се налага да кара по-бързо от обикновенно, а аз сериозно се замислих дали не беше по-добре да закъснеем, от колкото да не стигнем изобщо?

Но по живо-по здраво, е в 8 вече бяхме обратно в Паленке, което ни оставяше време да си вземем багажа и дори за вечеря.

/Храна - изключително важна съставка; необходимо е да е вкусна, питателна, по възможност - в добра атмосфера; храната е винаги по-вкусна, когато си я заслужил след изморителен ден; при наличие - местен специалитет. Всякакви международни вериги за бързо хранене тип "Макдоналдс" да се избягват - анатема!

Внимание! С храната не трябва да се прекалява - храненията трябва да са балансирани, иначе оказва силен негативен ефект върху цялостното удоволствие!/

За вечеря исках нещо леко и знаех точното място - на една количка за улична храна ми приготвиха най-невероятния хотдог който може да съществува - облизах си пръстите! Имахме предостатъчно време, но Йелена искаше да спринтираме обратно към хотела, така че я отвързах, тя отпраши с трета атлетическа скорост, а аз потънах в гастрономическият рай, който представляваше този уж обикновен хот-дог. 

Местни специалитети на малко пазарче в Канкун, няколко дни по-късно.

/Партньор - качеството му е решаващо, когато готвиш пътуване с компания; лошият партньор може да опропасти цялата рецепта, а добрият - да я спаси, дори ако останалите съставки не струват./

Ето и малко информация за Елито като човек:

Тя е образцов гражданин.

Събужда се рано сутринта и става от първата си аларма. Сутрешен тоалет, мие си зъбите.

Закусва леко и здравословно - мюсли, плодове. Не пие кафе и не пуши. Пие много вода, постоянно.

Отива на работа с Мерцедеса си, в официален костюм - винаги подранява. Престижна работа. През обедната почивка обядва салата - в 12:15. Върши си задълженията отговорно. Пресича само на зелено.

Два пъти седмично ходи на плуване, два пъти тича, а всеки уикенд отива на поход в планината. Освен лятото, когато е за седмица на плаж по хърватското крайбрежие, понякога на яхта.

Вечер излиза с приятели - смее се искрено над чаша вино или бира. Приятелите й я описват като забавен човек. Танцува.

Вечер гледа филм. В никакъв случай нещо "с измислици". Никога не е гледала "Междузвездни войни" или "Игра на тронове".

После си мие зъбите, слага пижамата, угася лампата, ляга на леглото и се завива. Задължително преди 22:00 ч.

Всичко при нея става по часовник и по график.

...

Сега да погледнем мен (в домашен режим).

Събуждам се когато се наспя. Нямам аларма - всеки път е различно. 

Излежавам се, ако ми е приятно. В неделя понякога до ранния следобед. После се обличам - често без да се мия - и директно си правя кафе. Обикновенно не закусвам. Вода пия само в много краен случай.

Чета книга или излизам да свърша някоя задача. Движа се пеша или с колело, ако е много далеч и бързам - хващам автобус. Обядвам когато огладнея. Ако се срещам с приятели - е за настолни игри или разходка, ако е вечерно - за джаги и бира. Ако сутринта отворя книжка и я прочета десет часа по-късно - за мен това е един отлично прекаран ден (значи е била интересна). 

Не поглеждам часовника ако не се налага и обикновенно не знам точно коя дата или кой ден от седмицата сме. Не се интересувам от политика и не знам името на който и да е министър (само на президента, защото гласувах за него:).

Нямам телевизор и не гледам реклами (те май само това дават по телевизията); филми - много рядко, в компания, всякакви жанрове - търся разнообразие, но основно търся нещо, което да стимулира въображението и да те пренесе в напълно различна действителност. Като "Междузвездни войни" и "Игра на тронове", да речем. 

Вечер си лягам когато ми се доспи. Понякога е в ранни зори, а понякога - както съм с дрехите - затварям очи и заспивам в същия момент.

...

Какво се случва, когато ние двамата пътуваме заедно? 

Ето снощи, последна вечер в уютната ни стаичка в Тулум. Аз съм поплувал до пълно изтощение в малкия басейн, който е буквално пред прага на стаята ни - Йелена отказва дори да топне крак "in this shit, когато има Мексиканския залив насреща!". После вечерям - спагети. Тя си е поръчала хумус - опитах го - беше невероятен, точно както го обичах! За нея - твърде много лимон и не знам какво още, така че ми оставя половината, а аз си облизах пръстите. Към 22 часа полягам да прочета някоя интересна публикация, приятно уморен от плуването. Хубаво ми е, след малко ще опаковам току-що взетите си от пералното дрехи. Йелена си мие зъбите и ляга да спи. Трябва да избирам между климатик и вентилатор на най-малка степен, защото я боляло глава, ако двете работели. Много е задушно, но както винаги се съобразявам - тази вечер ще сме само на вентилатор. В един момент тя става - пречела й лампата - защо не съм бил чел на тъмно?! Например защото не виждам в тъмното! Да съм отишъл някъде другаде. Нямам батерия, нека да изчака малко да се зареди. Омота се с някакви шалове, направи скандал - дали съм бил платил за следващата нощувка, защото ако било по същия начин щяла да е там само за една вечер и после да се премести в общежитие; а и защо сега съм започвал да опаковам дрехите си (ами взех ги от пералното точно преди вечеря!), защо трябвало да е светнато, и това лягане в 11 часа, не били изхвърлили кошчето от тоалетната и й миришело...

Едно от най-комфортните ни настанявания за цялото пътуване!

А аз в това време си намествам  дрехите внимателно (колко хубаво миришат, и са топли!), и отговарям тихо и разбиращо, избягвайки конфронтация. Не обичам да ми държат такъв тон, и това ми разваля настроението - но само малко. Може и да бъркам някъде, но поне според мен подхождам много по-положително към живота и му се наслаждавам повече - така ми се струва...

/Места, където съществува сериозен риск за живота - да се избягват. Преждевременната смърт може да развали цялата рецепта за идеално пътуване!/

Носеше се слух, че поради концентрирането на туризма по крайбрежието на Юкатан, натам са се изместили някои наркокартели от въррешността на страната; старите не са били очаровани и са се хванали за дръжките на пистолетите; така при една престрелка в самия център на свръх туристическия Тулум, рикоширал куршум се спира в тялото на американска туристка и я разделя с живота. 

А на мен никак не ми се умираше, така че - защо да се пъхам някъде, където съществува реална опасност? Плахо предложих да го заобиколим, но ми се изсмяха в лицето - нямаше как да променям просто така Великия План! 

И така се срещнах с един стар, южноамерикански познайник, когото не очаквах да заваря тук - мече коати!

/Непредвидени ситуации - характеризират се със спонтанното си възникване и не могат да се контролират. Не е задължително да вредят на крайният резултат, често подобряват вкуса. На някои места е много по-вероятно да възникнат, от колкото на други./

Такова беше нощното ни пътуване до Тулум - започна съвсем нормално, простигнахме на автогарата навреме и зачакахме, но скоро се появиха две жени в костюми и обясниха, че блокадите се подновяват и се налага да отидем до друга спирка, за да хванем автобуса си! Забързахме към посоченото място - там наистина ни чакаше автобус. Тъкмо се настанихме - разпоредиха ни да слезем и да се придвижим пеша до друго място. Отново чакане. Дойде линейка - една възрастна жена имаше проблеми с дишането. Микел серозно се притесни - проблеми с дишането в този момент беше все едно голямо знаме с надпис "COVID-19" на него. Но така или иначе се бяхме хванали на хорото - щяхме да го играем до край! И 3 часа след уреченото време най-накрая се оказахме в автобус, поел по тъмните пътища към страшния Тулум.

/Настаняване - друга ключова съставка за доброто прекарване. Важно е да се разбере, че в този случай много пари не са гаранция за добро качество, и обратното - евтини легла не значат лошо изживяване, дори напротив./

Цените в Тулум бяха стряскащо високи на фона на всичко, през което бяхме минало до сега, но Макил ни упъти към т.нар. Free Hostel. Малка двойна стая със самостоятелна баня, и огромен остъклен прозорец, от който с един скок се озоваваш в плувния басейн отпред ни струваше около 80 лв. - крупна сума, но в ниския ценови спектър за града. Само че тук имаха уникална стратегия - парите за нощувката се връщаха под форма на кредити, които да харчиш в хостела - основно ресторанта и бара. Така за моите 400 песос получавах освен нощувка - също и колело под наем, обяд, вечеря, и някоя бира с гуакамоле - не беше зле! А цените на храната бяха идентични с тези в града - нямаше измама. 

/Почивка - да се добавя на редовни интервали в достатъчно количество./

Често когато си на екскурзия на ново място, воден от желанието да видиш и опиташ възможно най-много неща, сгъстяваш програмата си максимално, като за целта жертваш от почивката си. На теория това може да изглежда като добра идея, но на практика когато си изтощен - не можеш да се наслаждаваш пълноценно на изживяването, а аз лично, когато съм много изтощен минавам в режим "оцеляване" - когато просто се опитвам да се задържа в съзнание до най-близкото легло/седалка. 

А когато това злоупотребяване с почивката, умората става хронична - такъв беше случаят с мен, когато слязох от автобуса в Тулум, след мъчително нощно пътуване. Затова първият ни ден тук безцеремонно обявих за "chill day" и оставих Йелена да си ходи по програмата, докато аз плувам в басейна и спя в някой хамак, след като съм си дочел книжката.

Това компенсирах на следващият ден с абсолютно запълнен график. Пълен ден в Тулум със следната програма: взимаме велосипеди под наем (с кредита си), сутрешен плаж, разглеждане на руините, обяд, две ценоти, разходка из града (избягвайки улични престрелки), привечерно каране по крайбрежната алея. Има само едно малко камъче на пътя ни - почти всичките ми дрехи са за пране, и искам да минем през едно близко перално с добри отзиви да ги оставя тази сутрин, за да мога да ги прибера на същия ден. Пералното е на 10 мин с колело, и няма нужда да се връщаме - от там може да се продължи към плажовете.

Но както много пъти в историята се случва, едно малко камъче е достатъчно да преобърне колата!

Йелена каза: "Защо не ги занесе вчера, имаше време? Цял ден нищо не прави! Твой проблем си е, спасявай се!"

Преди този отговор бях готов да ги оставя и да търся варианти във Валядолид (следващата ни дестинация), но пръските жлъч по мен прещракаха  ключа "добър"/"лош", и вместо това й заявих, че отивам сам, а после ще я потърся по крайбрежната - напълно съзнавайки какво ще последва. Тя вдигна рамене и пое към плажа сама.

И денят тръгна наобратно.

Намерих пералнята с триста зора - влизаше се в малък квартал от сгради, улиците между които незнайно защо бяха зазидани с големи стени - така че на където и да завивах всеки път насреща ми - стена! Пробвам другата отбивка - стена. Следващата - стена. Заобикалям целия блок - стена! Какво по...

Накрая се връщам в началото - оказва се че това е единствения вход към квартала, а пералното го издаваха само многото простряни дрехи в двора, и един съсед, който ми посочи с пръст къде е от покрива на къщата си:) 

Последва дълго каране на неудобното колело - ако има ад, дизайнерът му трябва да бъде пратен там с присъда да си го кара вечно - по-гадно наказание не може да има! Стигнах до плажа, завих към руините и се заоглеждах за Йелена, но от нея разбира се - няма и следа! Стигнах до руините и й писах - но понеже й се свидеха 100 песос за сим карта - половин час по-късно все още нямаше отговор. Питах дали мога да си оставя колелото при хората с билетите - "Но, сеньор, с колелетата до тук!". Забравих да спомена, че имаше само една верига за двамата, и аз я предостъпих джентълменски на Йелена - но сега нямаше как да си заключа колелото! А руините затваряха в 15:00. След половин час чакане се върнах в хотела, оставих колелото и пеша наобратно. По пътя срещнах Йелена. Иска ли да дойде с мен? Не, гладна била и се върна в хотела, но в 11:00 ч. още не сервирали обяд, така че си поръчала още една закуска:). 

Входът за руините е 80 песос. Комплексът е съвсем малък - любопитно е да се види, но не е нищо кой знае колко впечатляващо. Разглежда се за час, жегата беше убийствена, тялото ми започна да дава предупредителни сигнали и се прибрах да обядвам. През това време Йелена пък решила все пак също да отиде до руините но се разминахме. Сигурно звучи объркващо - и на живо беше така!

Тулум е бил важно пристанище и съм сигурен, че жителите му често са отскачали да поплуват на този закътан плаж! 

Обядът, 2 бири и малко плуване в басейна за отпускане пооправиха нещата, но Йелена препираше да излизаме в жегата - само че сега реши, че не й се дават пари за останалите две ценоти, защото били същите като това, на което ходи предния ден (а вчера разправяше как трябва да ги види всички). Оставаше разходката из града. Добре, но някой ми беше взел колелото! Имаше само едно останало, и то какво - кормилото се движеше свободно нагоре-надолу, седалката беше със счупена скоба и също се движеше нагоре-надолу, но и настрани, беше твърде висока, но точно на нивото на чатала ми така че нито да седнеш на нея, нито да караш прав, защото ти се врязва отзад. Ако пък седна - седалката намираше начин да ми прищипе бедрото (неясно как). Спирачката контра пък съвсем не хващаше. Това колело вървеше на магия, само че аз не съм магьосник...! Покрах така, пък спрях, пожелах на Йелена приятно разглеждане и се върнах. А в хотела - хора на рецепцията. Мудният администратор пророни едно провлачено 

"Уаааат хееепъъъън...?"

Обясних. 

Не щеш ли забелязах друго колело паркирано наблизо и незаключено - изглеждаше нормално. Казах му че ги сменям, но той сигурно и до днес не е осмислил напълно информацията.

Но Йелена беше напълно неоткриваема. Излязох да карам из града да я търся. Три следобед. Потта се стича на водопади и ми пълни очите примесена със слънцезащитен крем. Вятъра е твърде слаб за да освежи, но достатъчен за да събори едва държащито се на глават ми сомбреро. Всеки кара както си иска, а аз карам колкото мога на тази скърцаща бричка пред разпадане... Ех да беше тук "Закон за естествения подбор 2" сега (електрическото ми колело, което откраднаха миналата година)...

Абе гадно е.

Тогава спрях в един квартален супермаркет, изпих една бира и изведнъж жегата не беше толкова усилна (вече минаваше 4, не от бирата:), появи се приятен ветрец, и аз - поскръц-поскръц - се отправих към плажа, където пиша сега това под шума на прибоя.

...

На следващият ден пътувахме почти 2 часа до Валядолид - поредният колониален град щеше да е отправна точка за изследването на Чичен Ица, а като бонус идваха десетките ценоти, в които можеше да се разхладим. Предната вечер преглеждах вариантите за настаняване и видях просторен самостоятелен апартамент с включени 2 велосипеда за смешните 13 долара - уловката беше, че се намираше на 2 км. от центъра. Попитах Йелена съгласна ли е да резервирам, тя даде благодловията си. Но на следващата сутрин виждайки къде е на картата вече мислеше друго - защо е толкова далеч, как ще вървим толкова много, ала-бала. Пристигнахме, метнах я на първото такси и след няколко минути бяхме там. Платих сметката (30 песос) и изрично й казах да не я попълва в екселските си таблици - от мен е:) Уви, скептицизмът й вече преливаше, трудно да не се забележи от свръх скептичното й изражение. За жалост това което ни посрещна не беше в моя подкрепа - никой не пожела да излезе, след известно чакане се показа една германка, която ми даде Whatsup номер, а от там ми отговориха, че "поради проблеми с оставен по-рано багаж преди, вече не приемали нищо преди чек-ин, който е в 15:00. Gracias"

Йелена беше в станалият обичаен режим "буреносен облак". Казах й, че ако не я устройва е свободна да си върви, няма да й искам пари за нощувката - и тя си тръгна!

/Доверие - трудно се култивира в този свят доминиран от неподправен егоизъм. Доверието има едно основно свойство - да бъде предавано, отново и отново, докато не се научиш че не можеш да разчиташ на него. Или че изобщо не трябва да го слагаш в списъкът със съставки./

Изпих няколко "хамайки" в близката кръчма и най-накрая ме настаниха в малка, но чиста и уютна къщичка с кухня (имаше някакви продукти и вечерта не се сдържах и си сготвих макарони с доматен сос - облизах чинията!). От обещаните колелета само едно се движеше криво-ляво, и го използвах да стигна до центъра и първото си "cenote". 

На полуостров Юкатан няма класически реки - водата се просмуква във варовиковата почва и формира там подземни реки, които текат през система от тунели и пещери. Понякога горната част на такава пещера може да се срути, образувайки естествен воден басейн. Местните наричат тези чудеса "cenotes", и по правило слагат на всяко табели, охрана и някой, който да събира входни такси. Първото ми ценоти беше в сърцето на града, струваше едва 30 песос и представляваше полу-пещера, надвиснала над езеро от тюркоазено синя, кристално чиста вода. Чувството да плуваш там е феноменално - от ръба на скалата се стичаше вода, образувайки малък водопад в средата на езерото, с дъга около него; обръщаш се по гръб и минавайки под водопада, от другата страна се озоваваш под свода на пещерата, където прелитат малки птички, предълги корени на дървета от повърхността се спускат към водата, а край теб плуват безобидни рибки. Това ценоте беше много популярно и пълно с хора - разни смелчаци скачаха от високите скали във водата, деца плуваха край скалите със спасителни жилетки, а аз си лежах в центъра и наблюдавах стичащата се вода от долу. Идилия!

Ще трябва да приемете думите ми на доверие, защото тази аматьорска снимка е безсилна да предаде усещането!

Раздялата се отрази ползотворно на отношенията ни с Йелена - сега се срещнахме и отново бяхме приятели:) Валядолид е стар колониален град с линейна архитектура и шарени улици - беше много приятно да го разгледаме по залез слънце. Тази нощ си нощувах в моята къщичка, но за следващият ден тя вече беше резервирана и за втората си нощувка се преместих в хостела на Йелито.

А следващият ден беше отреден за Чичен Итца! Гвоздеят на програмата, митичният град на маите, който мечатая да видя от "Тайнствените златни градове" насам!

Условията за влизане в Чичен Итца към април 2021-ва.

Хванахме си "колективо" от Валядолид, което ни остави на самият вход на комплекса, платихме си астрономическата входна такса и се впуснахме в разглеждане и снимки. Изненадващо - вътре приличаше на голям пазар, с безброй сергии за сувенири обградили всеки път и пътечка. Всички сгради се разглеждаха само отвън, като уж бяхме видели всичко - а накрая се оказа, че някакси сме пропуснали обсерваторията и един нефритен трон! Туристите не бяха много и с малко чакне дори успях да направя снимки на Йелена без разни хора щъкащи наоколо. Като цяло - много приятно. Изпълних още една своя мечта - да потичам в най-голямото игрище за прословутата "Игра на топка" на света!

Ако имах топка под ръка, и няколко съотборника - с удоволствие бих направил една игра - при условие, че няма да убиваме загубилите накрая!

Не знам за другото, но поне на небе случихме! Какви облаци само!

Обратно във Валядолид грабнахме едно такси и право в едно от най-известните ценоти, заради въжето, с което можеш да се залюлееш и скочиш в центъра на езерото - "Oxman". Вътре случихме огромна компания американски колежани, които се напдреварваха да крещят кой от кой по-силно и бяха окупирали люлката, но щом си тръгнаха - отново настъпи мир и благословена (сравнителна) тишина! Скочих 4-5 пъти с въжето, но тъй като съм лишен от всякаква грация, всеки път приличах на чувал с картофи, облечен с оранжева жилетка, който се сгромолясва във водата. Все пак се забавлявах:)

Тръгнаха слухове, че всеки мой скок измества земната орбита с 0.02 градуса. Нищо чудно, че климатичните промени се ускориха от тогава!

И въпреки хубавият ден, не успяхме да вземем единодушно решение как да продължим от тук - Йелена искаше на плаж по крайбрежието, а аз не виждах смисъл да си тръгваме от тук, когато има толкова много ценоти за разглеждане! Така на следващата сутрин я изпратих до автогарата, и после се спуснаха към един магазин, където даваха скутери под наем. 

След половин час се носех на гърба на красив, светлосин мексикански скутер "Италика", който с дизайна си създаваше усещането, че караш поне Харли Дейвидсън:) Собственикът му ми направи отстъпка и ме предупреди да не вдигам над 50 км., защото често късали ремък - първо си мислех "как ли пък не, под 50 по-добре да вървя пеша", но скоро установих, че и да искам - мощността не ми стига да вдигна над 50, особено със силният насрещен вятър, който ми събаряше откритата каска както и да я закопчавах! Но нищо – бяхме аз, синьото ми моторче и ограничените единствено от бензина в резеровара възможности пред нас! Препоръчаха ми един стандартен loop през няколко от най-красивите ценоти в околността, според който можех да мина през 3 от тях, и да финиширам обратно в града в късният следобяд.

Центърът на мексиканският Валядолид.

/Инат – не, не и не. Да се замени със способност да се учиш от грешките. Само тогава, вярвам, ще стигнеш до истината./

Запаметих картата на ум и поех на север от Валядолид – веднага след бензиностанцията в края на следващото градче трябваше да завия на дясно, за да стигна до първото ценоте. Не ясно защо обаче завих преди въпросното градче и се озовах на някаква магистрала. Е какво пък – да се върна би означавало да призная, че съм сбъркал – как ли пък не – продължавам напред и ще изляза на следващата отбивка, а после ще се оправям от там.

Един час и 50 км. по-късно бях направил няколко важни наблюдения:

-      тази магистрала няма отбивки;

-      най-дългият идеално прав път, който съм виждал в живота си – според картата свършваше няколко стотин километра по-нататък, май че в Канкун;

-      вятърът е много силен, а по пътя няма сянка и сериозно ще изгоря от обедното слънце;

-      аз съм глупак и трябва да се върна, докато още мога.

Напълно давайки си сметка за последното, примирено завъртях скутера и поех наобратно. По целият път единствената сянка идваше от 3 моста (към които нямаше изход от магистралата!). Малко след последния от тях на връщане, оборотите на скутера рязко се покачиха, а скоростта ми почна да пада. А така – скъсах ремък! В средата на нищото.

Снимката е инсценирана, но горе-долу отразява истинските ми емоции в момента!

Добре че бях близо до моста и спасителната му сянка (към този момент вече бях изпил и всичките си запаси от вода!). Добре, че имах и обхват – намерих в контаките си „Скутери под наем“ и звъннах през Whatsapp, а отсреща ме успокоиха, че всичко е наред и ще пратят някого, само да споделя локацията си. Пуснах я, а онзи ми отговори „Човек, аз съм този със скутерите от Занзибар, пък ти си в Мексико“ – последвано от емотиконка палец нагоре, като ръката беше черна! Ама че съм и аз – коригирах се и намерих истинския номер, човека дойде за половин час, скочи от своя скутер с кутия инструменти и ми даде ключовете да съм продължавал с него. Аз настоявах да остана да помогна със смяната на ремъка, но той любезно заяви, че удобството на клиента е най-важно и да не съм забравил да отразя това в коментар по-късно:)

Поех с новото, далеч по-модерно и обикновенно изглеждащо скутерче, но денят беше безвъзвратно загубен – оставаше ми време само за едно ценоте. То беше най-скъпото (350 песос, като включваше и безплатен обяд) и най-разочароващото от трите – водата беше много студена, пещерата – огромна, но не така впечатляваща, и след като 5 минути се спусках до водата от там ме върнаха да съм се бил изкъпел в съблекалните първо.

Ами да, понякога просто не ти е ден!

Някой ден с удоволствие бих се върнал, за да си доразгледам ценотите...

След дълго търсене най-евтините PCR тестове, които открих, струваха 100 USD в Плая дел Кармен, затова и същата вечер поех натам, установих се в бюджетен хостел край центъра и се срещнах с Йелена, която също беше тук. Цялата история с тези раздели и събирания можеше да е много драматично-романтична, ако бяхме нещо повече от приятели, но какво да се прави – няма нищо по-пикантно за разказване:) Плажът на Кармен се оказа типичен туристически курорт, с огромна главна улица, пръскаща се от непрестанния поток туристи по нея. С Йелена дойде някакво момче, което беше разработило революционен софтуер с медицинско приложение, и сега изчакваше тук някаква конференция в САЩ, заради по-леките (на практика - никакви) ограничения срещу ковид. След разходката пихме по бира на един паркинг (цените в заведенията бяха главозамайващи и за тримата!) и поехме кой - от където е.

Впечатляваща статуя поздравява луната в ясната вечер.

И така, три седмици по-късно дойде и последният ден на екскурзията ни в централна Америка. Изпратихме я на плажа, където събрахме слънчеви лъчи и поплувахме като за последно, после се сбогувах с Йелена – каквото и впечатление да съм оставил с написаното, се разделихме с добри чувства и продължаваме да обмисляме бъдещи пътувания и до днес – и се прибрах да си стягам багажа. На следващият ден пътувах за Канкун, разходих се в района около автогарата (една сервитьорка ме хареса и доста се опитва да флиртува, докато й дам да разбере, че си тръгвам след час – та да не си прави големи надежди), и привечер отлетях за Мексико сити и после Мадрид с доброто, старо Аеромексико.

Останал сам прибягвах до изпитания метод с молба към непознати да ме снимат, като съм в постоянна готовност да хукна да ги гоня, в случай че избягат с телефона ми!

...

В редките моменти, когато се заема да готвя нещо вкъщи, резултатът винаги е изненадващ, тъй като ползвам рецептите само за общи насоки - никога не следвам инструкциите дословно и експериментирам както реша на момента. Това пътуване доста приличаше на нещо сготвено от мен – макар на моменти да имаше странен вкус, като цяло си беше вкусно и ме нахрани. Дали открих рецептата за иделаното пътуване? Не мога да съм сигурен – ще трябват още доста опити, но светът е достатъчно голям и мога да експерименирам отново и отново, докато един ден не си взема паспорта от граничния служител и не си кажа "Това беше!". Да, сигурно я има вече в интернет, но къде остава удоволствието от това да се помъчиш да я достигнеш сам?