От къде започва Мисисипи?

Roadmap.jpg.f891bd4a80d87325fced93f8e6fd72f2.jpg

3 септември, събота

Тръгваме в 6 заранта. Уикендът е "дълъг" - в понеделник е празник, Labor Day (Денят на труда – чества се в първия понеделник на септември). Посока – запад. Наоколо – царевица. То комай целият Мидуест (Средният запад, т.е. територията между Апалачите и Скалистите планини, повече от половината континент на практика) е засят с царевица. Поне на тази географска ширина е така – проверено! Пътят е прав като конец, релефът е равен. Известно време пътят ни върви в близост до канала Илиноис-Мичигън – оня, дето са го кoпали на времето, за да свържат Големите езера с Мисисипи и да осигурят воден път за транспорт през континента... ама сетне водният транспорт излязъл от мода и каналът останал само като туристическа атракция!

След като излезе човек от Чикаго (което отнема има-няма два часа), Илиноис е ужасно скучен щат – царевица безкрай и няма ни едно баирче да ти спре погледа. Същото важи и за следващия на запад – Айова, че там даже и голям град няма. Границата между двата щата минава по реката Мисисипи! През следващите дни ще я пресичаме няколко пъти, ще я газим, ще я прецапваме... Тук, на нивото на магистралата I-80, по която се движим, не става за прегазване! Голя-а-ама река! Градчето е Дейвънпорт. Пълно е с лодки от най-разен калибър.

2119185551_150630_OnMississippi.jpg.06b3511170bcdc22592445c88adca287.jpg

Кратко обяснение за пътищата и номерата им: междущатските (interstate) магистрали са разделени на две категории – изток-запад и север-юг, първите се номерират с четни числа, а вторите – с нечетни; по-главните са с кръгли числа. Тези числа нарастват от запад на изток и от юг на север – така, магистрала номер 1 върви по Тихоокеанското крайбрежие, а номер 94 е най-северната. Ето-на, като ти кажат номера на пътя, се ориентираш веднага къде приблизително се пада. Въпросният път I-80 е един от основните трансконтинентални: Ню Йорк - Чикаго - Сан Франциско.

Първа спирка-почивка – Great Sauk Trail rest area. По магистралите през няколко десетки мили има такива "места за почивка" (rest area) – паркинг, малка сграда с тоалетна, вода, автомати за газирани напитки и разни дребни закуски. В повечето можеш да намериш и карти на околностите и щата. Специални места са обозначени за естествените нужди на кучетата, които са чести спътници в колите.

Продължаваме. Царевица. Пътят – изпънат като по конец. Най-неочаквано, на съвсем никакво място – задръстване. Дълги колони автомобили са се наредили докъдето ти стига погледът. Не мърдат. Хората се питат какво става. Някой обяснява, че била станала някаква авария, преди малко някъде далеч напред по пътя бил кацнал хеликоптер... стоим така около половин час, септемврийското слънце припича. След това колоните се поразмърдват и потеглят. Каквато и да е била причината за затапването – явно са успели да я разчистят, щото вече няма никакви следи от произшествия. Скоро пътят отново се поразчиства и движението е нормално. Втора почивка – в Айова, близо до град Де Мойн, столицата на щата. Завой наляво, после завой надясно. Целта на завоите вероятно е да се избегне заспиването на волана. После пътят решава, че стига толкоз лудории. С приближаването на западната граница на Айова, теренът ма-а-алко се поразнообразява – хълмчета, горички... приятно. Късно следобед пресичаме следващата щатска граница – между щатите Айова и Небраска. И този път тя минава по река – Мисури. Също внушаваща респект с размерите си...

Градът Омаха е току до източната граница на щата. Първите впечатления са като от униформен американски град – магистрали, трафик, високи сгради в центъра и двуетажни жилищни квартали на голяма площ наоколо... Тук сме канени на гости у приятели за уикенда. Уговорили сме се с домакините да пристигнем за кафето във файф о'клок. Часовникът показва 5:00, когато звъним на вратата.

На следващия ден – разходка из града. Не очакваме нищо особено и може би тъкмо затова ни харесва. На времето в Омаха е имало голямо пазарище за животни – каубоите от Тексас, карайки говедата, предназначени да се превърнат на салам и наденици, са ги продавали в Омаха на прекупвачи, които ги напътствали към големите кланици в Чикаго. Освен на животни, тук се е въртяла и много оживена търговия на едро на всякакви стоки.

От Омаха е започнало строителството на най-голямата железопътна мрежа – Union Pacific, покриваща понастоящем територията на САЩ на запад от Чикаго и Ню Орлийнз; та затова градът дълго време е служил като гара-разпределителна на търговията между източните и западните щати. Тази част от града, където е било голямото пазарище, е запазена непокътната, като музей. Интересна е – стари, тухлени сгради с неизменните пожарни стълби, широки плочници. Друга забележителност – голя-я-ям зоопарк! Посетихме го! Уважаваме роднините! Носорози и други прасета, бели мечки (обичам ги!), маймуни от разен калибър, жирафи (много внушителни животни!), розови фламинги и пингвини, шарени папагали и крокодили, и още, и още...

6 септември, вторник

Продължаваме пътя. Цепим на север по магистрала I-29. Пътят върви покрай Мисури. Царевица. Табели покрай пътя ни обясняват, че се движим по маршрута на експедицията на Луис и Кларк. Те са изследвали земите на запад от Мисисипи, преди повече от 200 години, тъкмо след като президентът Томас Джеферсън осъществил покупката на Луизиана. Малко история: по онова време огромна територия в средата на континента (почти 1/3 от сегашната територия на САЩ – от Ню Орлийнз на юг, до канадската граница на север) е била френска собственост, под името Луизиана. Понеже градът Ню Орлийнз заемал много стратегическо положение на устието на Мисисипи и контролирал търговията по голямата река, президентът Джеферсън решил да опита да се спазари с Наполеон (ама не оня Наполеон) и да го купи от французите. Пратил той агенти във Франция да преговарят за покупката, но те се оказали доста сръчни в преговорите и вместо града Ню Орлийнз, купили цялата френска Луизиана за "огромната" сума от 11 млн. долара (сметките показват, че се падат по 7$ за квадратен километър). Ненапразно покупката на Луизиана се счита за една от нелошите сделки в историята... Та след придобиването на новите земи, президентът решил да прати експедиция да проучи какво точно са си закупили. Тръгнали капитан Луис и лейтенант Кларк и хората им от Сейнт Луис, дълго време се движили покрай Мисури, после продължили на запад, до Тихоокеанското крайбрежие, в щата Орегон. Експедицията продължила повече от две години и преминала над 8000 мили; представила дневници с описание на животински и растителни видове, местно население – нрави и обичаи, всякакви географски и етнографски наблюдения. Славни времена са били – тръгваш през напълно непознати земи, нямаш представа какво те чака, докъде ще стигнеш и кога...и дали... Няма Гугъл Мапс, няма ДжиПиЕс... Ееех!

Следваща почивка – Сиукс Сити. Там пътят се отклонява от голямата река, та – спираме да си вземем сбогом, един вид. Интересна гледка – шарено казино, разположено на платформа в реката. До него се стига по висящо мостче. Бях чувала за тая хитрост, ама не бях виждала и ми звучеше като виц: в повечето щати е забранено съществуването на заведения за хазарт на територията на щата (изключение е Невада, където е Лас Вегас, и май още един-два щата). На територията! В закона не се казва нищо за акваторията обаче. Значи – може! И тарикатите строят казина тук-там в реките и езерата. Казиното в реката е доста любопитна гледка. Влизаме да го разгледаме – въпреки сутрешния час и чисто делничния ден, публика съвсем не липсва. Аааа, и раздават безплатен сладолед!

Апропо за реките. Спомням си едно време, в детските години, учехме кои са най-дългите реки, най-високите планини и пр. Та в разните такива класации измежду дългите реки все фигурираше "Мисисипи с притока си Мисури". Чудех се защо пък. Ами ето защо – Мисури е по-дълга от Мисисипи в частта си преди да се слеят. И то доста по-дълга! Интересното е защо при това положение все пак Мисури се влива в Мисисипи, а не обратно... Хмм. Разделяме се с Мисури – тя на северозапад, а ние – на север. Влизаме в щата Южна Дакота. Царевица. Следваща спирка – градчето Сиукс Фолс. Тук някъде имало водопад, казват – на реката Биг Сиукс Ривър. Хайде да идем да го видим! Е, не е много внушителен, ама става...

Продължаваме на север през царевичака. Пресичаме границата между Южна и Северна Дакота, но гледката си остава все същата – равни безкрайни царевични ниви. Всичко подредено, парцелирано, обработено – нито късче земя неизползувана. През няколко мили далеч встрани от пътя се мяркат ферми – къща, две-три стопански постройки, задължително един-два високи цилиндрични силоза, стопански машини наоколо. Тук фермерите така живеят – не в села, а всеки на земята си. Най-близкият ти съсед е на няколко мили от теб. Все още е така в целия Среден Запад.

Най-сетне стигаме до града Фарго, където трябва да завием на изток. Пресичаме Червената река (Red River) и навлизаме в щата Минесота, и... пейзажът се променя като с вълшебна пръчка! Горички, ливади, хълмове и езера, езера, езера... Край на безбрежния царевичак! Щатът Минесота има за мото: "Щатът на десетте хиляди езера" (заядливците добавят: и на десетте милиарда комари). С комари нямахме сблъсъци, но езера – дал Бог. На всеки завой изниква по някое, и са много красиви! Високи кедри стърчат край пътя. Апропо – край на скучните и безлични магистрали, вече се движим по обикновен човешки път. По ливадите са наредени бали сено – големи златни цилиндри натъркаляни живописно по полето! Ето го най-после и краят на днешния ни маршрут – градчето Парк Рапидс. Съвсем близо сме до целта – началото на Мисисипи. Атаката остава за утре. Дълъг ден беше – над 500 мили са зад гърба ни. Намираме мотел в центъра на градчето. Слънцето тъкмо се скрива зад боровете до прозореца на стаята ни. Време е за пица.

7 септември, сряда

Денят започва добре – със закуска в хотела. Възможност сам да си изпечеш палачинка – в чашки са заредени порции тесто; има машинки, в които го сипваш и след минута-две си вадиш готова гореща вафла (всъщност – палачинка, ама на квадратчета). Ммм, вкусно! Можеш да си я полееш с кленов сироп. Възползуваме се. Ех раз, ещë раз! Парк Рапидс ни изпровожда с дъждец, но то е само като добро пожелание – съвсем скоро спира и грейва чудно септемврийско слънчице. След около час навлизаме в парка около езерото Итаска, откъдето води началото си Мисисипи. Името Итаска звучи като да е индианско, като по-голямата част от географските названия тук... ама не е. Съставено е от края и началото на латинските думи Veritas caput, които значат "истинското начало". Ударението, че точно това е "истинското" начало вече е показателно – да, имало е доста спорове по въпроса, доста изследователи са "дарили" имената си на разни други езера и потоци наоколо, обявявайки ги за началото на Мисисипи (както вече се каза, езера наоколо – с лопата да ги ринеш – върви разбери кое точно "закърмва" голямата река). Но най-сетне, в края на 19-ти век, се решило, че тé това тук езеро е Истинското Начало! Точка по въпроса!

786462639_160283_LakeItasca.jpg.305bb5858e2d7eb4a219253db34a95bf.jpg

1012799766_160317_LakeItasca.jpg.ba021808b4a5730aa5eb4100638c6390.jpg

262058302_160327_LakeItasca.jpg.1b32785251de4eb5c38dd235680c6e53.jpg

Е, отплеснах се в малозначителни неща. А наоколо е такава красота! Езерото е синьо-синьо и огледално, отразява облаците и боровете наоколо. Въздухът е с дъх на гора. Спираме по брега и се дивим. Ето го и знакът: "Тук, 1475 фута над океана, могъщата Мисисипи започва своя криволичещ път, дълъг 2552 мили, докато достигне Мексиканския залив". Нещо интересно – традиционно, по света за реките обикновено се говори в женски род, дори и на такива езици като английския, в които изобщо казано за неодушевените предмети се говори в среден род. Така, реката Мисури, да речем, е "тя". Не и Мисисипи обаче – Мисисипи е "той", реката-баща, към която американците изпитват особена почит. Може би и затова след Сейнт Луис, където двете големи реки се сливат, продължението се зове Мисисипи...

Големи камъни във водата обозначават началото. Събувам сандалите и прегазвам. Кой като мен – прегазих Мисисипи! След няколко десетки снимки сме готови да продължаваме пътешествието. Посока – изток, цел – Горното езеро. Стотина мили по на изток отново пресичаме Мисисипи – вече е понасъбрала сила и се е ориентирала на юг (в началото, докато все още търси себе си, тече на север). Минесота продължава да ни изненадва с по езеро зад всеки завой, кое от кое по-прекрасни. Гори и хълмове край пътя, чудесно! Ето го и градът Дулут – свит там в ъгълчето, в най-западната точка на Горното езеро. Влизаме в Дулут от високо и панорамата е прекрасна. Вижда се целият залив, с прочутия въздушен вдигащ се мост (мостът като цяло се движи нагоре-надолу, за да пропуска корабите, идващи от океана, през Големите езера, чак дотук!).

От Дулут пътят ни продължава на североизток, по северния бряг на Горното езеро. Горното езеро изобщо, и по-специално северните му брегове, са едно от най-дивните места, които сме виждали тук – висок, скалист бряг, обрасъл с борове и ели, над синьо-сините води на езерото... и всичко е съвсем девствено – няма туристически атракции и курортни увеселения... приказка! Рекички се вливат в езерото, образуващи в скалите чудни живописни каньони. Плажовете са каменисти и тихи. Минаваме през няколко малки градчета – Two Harbors, Silver Bay, Grand Marais. Фарът на Two Harbors е особено красив!

Спираме често – толкоз е красиво и изкушението е силно! Слънцето е вече доста ниско над хоризонта, когато приближаваме Канадската граница. Точно преди границата има индиански резерват – Гранд Портидж, в него – казино (индианските резервати са със особен статут и в тях е разрешено да се строят казина). Гледката на залязващото слънце над езерото е невероятна! Пресичаме границата и – здравей, Канада! Пътни знаци ни предупреждават да внимаваме за лосове, пресичащи пътя нощем. Оттук, та чак докато се разделим с Горното езеро, това предупреждение-обещание упорито и натрапчиво ни следва, ама ни един лос не видяхме, ни даже мъничко лосче... уви!

Малко след границата е градът Thunder Bay. Отдавна вече е тъмно, време е да бием отбой за днес. Кратко лутане из града и пак - мотел, пица...

8 септември, четвъртък

Като добавка към горите, скалите и ширналото се синьо езеро, небето е покрито с най-прекрасните пухести бели облаци. Покрай брега на езерото се виждат живописни острови, обрасли с гори. Пътят е почти празен, рядко се разминаваме или застигаме някой камион, натоварен с дърва. Както се каза - даже и лосове няма! На една от почивките се засичаме с група колоездачи. Не им е лесна работата по тия баири! Спираме често, за да поахкаме и поохкаме.

Следобед стигаме до националния парк Pukaskwa. Ако дотук природата беше дива и красива, тук е дваж по-красива и абсолютно дива! Прекрасни дълги плажове покрай прозрачна синя вода. Натрупани по пясъка дънери – вероятно убягнали на дървосекачите и довлечени от реките тук – правят гледката още по-екзотична. Неколцина ентусиасти са разпънали палатки из гората. Двама мераклии в пълна туристическа екипировка са единствените човешки същества, с които се разминаваме по плажовете. Можеш да забравиш, че съществува забързаният свят там, около небостъргачите. Тук е тихо и спокойно, и прекрасно!

При парка Pukaskwa пътят се отклонява от брега на езерото и продължава на изток. Забиваме из още по-безлюдни и диви, и дивно красиви места. Борове, кедри и ели, скали, синьо небе и омагьосани облаци. Свечерява, когато наближаваме градчето Wawa. Тук ще спим, значи. Потапяме се в Wawa. Пътят междувременно е завил и той на юг, но още не е успял да догони брега на езерото. Нищо, Уауа си има собствено езеро – езерото Wawa! Райско място! Езерото улавя последните отблясъци на слънцето. Ееех! Изглежда талисман на градчето е патицата – огромна весела патица с разперени криле виси над един от съседните мотели, също до бензиностанцията, а и на други места из градчето. Wawa!

9 септември, петък

Рано на следващата сутрин продължаваме пътя. Картата показва, че наблизо има водопад – Сврачешкия (Magpie falls). Този се оказва истински, хем много красив! Сутрешната роса блести в дъга над водата. Качваме се по дървени стълби нависоко, чак откъдето пада водата. Слънцето проблясва между алени калини. Въздухът е хрупкав.

Пътят се е върнал пак до брега на Горното езеро. То си е все така синьо и приказно. Малко преди да се разделим него, минаваме покрай няколко особено красиви залива – Agawa Bay, Batchawana Bay. ...Сякаш езерото се старае да го запомним с най-хубавото му. Успява!

Вече сме при градчето Соулт Сейнт Мари, което се намира на протока между Горното езеро и езерото Хюрън. Пресичаме протока по голям и красив мост и влизаме обратно в САЩ. Огромни шлюзове – Soo Locks – прекарват корабите между двете езера, преодолявайки разликата от около 7 метра в нивата им.

За кратко сме пак на магистрала, само колкото да стигнем до следващия мост – Макинак, над протока между езерата Мичигън и Хюрън. Е, този е вече наистина чудо! Най-дългият висящ мост в света, по-дълъг и от Голдън Гейт в Сан Франциско, казва статистиката; и най-красивият, мисля си. Краят му не се вижда – минавайки по него, сякаш отиваш в нищото, в небитието, в друг свят отвъд... Спираме да го погледаме – и от северната, и от южната страна – преди и след като сме го преминали. Слънцето блести във водата и прави гледката още по-вълшебна. Ееех! И фарът на юг от моста е прекрасен!

Зарязваме магистралата и тръгваме по източния бряг на езерото Мичигън. Пътят върви през тунел от дървета, минаваме през малки курортни градчета и красиви заливи – Petoskey, Charlevoix, Traverse City. Там някъде по пътя табела ни уведомява, че пресичаме 45-тия паралел, което значи, че сме на средата на пътя между Северния полюс и екватора! На север от Traverse City дъ-ъ-ълъг полуостров се вдава в езерото. Отиваме чак до носа му, за да се уверим, че и там е все така красиво. Полуостровът е покрит с лозя и овощни градини. Край пътя продават праскови. Гледката от носа е красива, но с падащия здрач нападат и внушителни ята изгладнели комари.

Този път – по източния бряг на езерото Мичигън – вече сме го минавали преди две години, когато правихме обиколка на езерото. Затова, уморени от впечатления, решаваме да се предадем във властта на магистралата и да опитаме да преодолеем разстоянието до Чикаго, без да спираме за нощувка, само с кратки придремвания тук-там. Речено-сторено. Така, след близо 3000 мили сме обратно там, откъдето тръгнахме, за да се уверим, че и в най-късните нощни часове трафикът в Чикаго е кошмар. В два часá през нощта попадаме в задръстване! Нее, баста! Хайде да се връщаме във Wawa!