Понеделник, 6-ти септември. Мисля, че това е денят, от който спрях да следя дните от седмицата, а само датите. Днес отново поехме по 5-то авеню, но този път в другата посока – на юг. Първата ни спирка бе Нюйоркската библиотека (New York public library). Библиотеката предлага безплатни едночасови турове два пъти на ден. За съжаление няма опция за онлайн записване и просто трябва да отидеш там. В същото време бройките за групите са силно редуцирани заради COVID-19. Първият тур бе в 12:30, но Библиотеката отваря в 10 и бяхме решили да отидем сутринта, за да се запишем и после да се разходим наоколо и да се върнем за 12:30. В същото време на сайта на Библиотеката пишеше, че е забранено неорганизираното разглеждане на библиотеката. Затова това беше нашият шанс да я посетим.
Улиците все още бяха празни и спокойни. Макар да бе понеделник, бе Денят на труда и беше национален празник там. В същото време обаче, почти всички търговски обекти по улицата работеха. Пристигнахме пред Библиотеката около 9:30, а там все още нямаше никой. Отпред имаше неподредено поставени столове и няколко маси. Явно който иска, можеше да си чете навън книжка. Столовете не бяха много удобни, но да поседнеш за кратко, бяха супер. 15-тина минути по-късно дойде един афроамериканец, който изглеждаше бездомен, но много енергично подреди няколко стола до входа на Библиотеката, остави си нещата и започна да се подрежда. В един момент чак се зачудих дали не е охранител на Библиотеката и затова да застава там. Чуденето ми приключи в момента, в който въпросното лице се изпика в една бутилка в ъгъла на сградата, до входа… След това просто си седна на подредените столове. И всъщност беше малко гротескно, защото най-отпред имаше големи банери, подкрепящи кампанията Black lives matter и онзи сякаш се изпика на това…
Малко по-късно дойде още една група от 4 човека и те като нас чакаха да посетят Библиотеката. Тъй като 10 часа дойде и леко отмина, след обичайния толеранс от 10 минути, реших пак да проверя за работното време. Може пък да съм объркала и да е от 10:30. И тогава видях в Google, че е посочено, че Библиотеката ще отвори във вторник. Никъде нямаше официална информация, че днес няма да отваря врати, но все пак явно за Деня на труда е затворена. След като изгубихме 1 час в чакане и блеене в сградата, се отправихме към следващата ни спирка. Тъй като имахме повече време от планираното, бавно заобиколихме сградата на Библиотеката и влязохме в Браянт парк (Bryant Park). На практика това не е парк, а градина и много бързо излязохме на 6-то авеню и се отправихме към Медисън Скуеър парк (Madison Square Park)
Браянт парк (Bryant Park)
Медисън Скуеър парк е скромен градски парк с няколко алеи и пръснати навсякъде столове. Столовете не бяха счупени, никой не скачаше по тях, не бяха съборени или боядисани. Просто си седяха кротко и чакаха някой да приседне на тях. Имаше хора наоколо, които си почиваха или четяха. Но цареше някаква тишина.
Докато пълзяхме из парка, постепенно се разкри Флатайрън Билдинг (Flatiron Building). Сградата се казва така, защото е във формата на ютия. Още от построяването си края на 19-ти век, тя е забележителност, а в днешно време може да се види в половината филми, където действието се развива в Ню Йорк като Армагедон, например. И разбира се, беше в ремонт… Вече се бяхме примирили, че явно всички интересни сгради тук сега ги ремонтират. Надявахме се поне Емпайър Стейт Билдинг да не е в ремонт.
Минахме покрай „Ютията“ и този път пресякохме 6-то авеню, за да стигнем до 7-мо. Както Ви казах и по-рано – лесно е с тези номера на улиците. Стигнахме до Медисън Скуеър Гардън (Madison Square Garden). Макар имената на тази сграда и парка да са сходни, те са на разстояние около половин километър една от друга. Медисън Скуеър Гардън е огромна зала и се счита за третата най-посещавана такава сграда в света. В същото време я считат за най-големия стадион в САЩ. Там се организират мега концерти като например последния концерт на Джон Ленън. По време на сезона там New York Knicks играят своите мачове от NBA. Ние много искахме да присъстваме на мач от лигата, но се оказа, че сезонът им започва месец по-късно. Затова само разгледахме сградата отвън. Докато вървяхме, си мислех какво ли е усещането да си на концерт, например на Bon Jovi на такова място.
След обиколката, тъй като беше обедно време, решихме да опитаме още една забележителност тук – Нюйоркска пица. Седнахме в една пицария срещу стадиона. Имаше десетина вида готова пица и човек може да си избере от коя да му сложат парче. След това пицата се топли на нещо като минифурна за няколко минути. Накрая се сдобиваш с топло парче пица. Никъде обаче не пише коя пица какво съдържа, а просто някакво име на пицата. По-късно установихме, че това е практика там. Затова се сдобихме с парче пица с ананас. Въпреки че бяхме гладни и любопитни, мисля, че пицата е силно прехвалена. Не, че е лоша, но чак пък задължителна забележителност… От друга страна наистина на фона на регулярните бургери, това може да бъде доста по-вкусно.
Похапнали, а и отпочинали поехме към Централната Нюйоркска гара (Grand Central Terminal). Тя се счита за най-голямата ж.п. гара в света с 44 коловоза. Сградата й също сама по себе си е забележителност. Екскурзиите ни по света са ни показали, че на много места гарите представляват величествени и интересни сгради със собствена атмосфера, за разлика от централната гара в София, която създава усещане за обреченост и мизерия. Гранд Сентрал Терминал не бе изключение. Даже напротив – бе просторна, с много интересен хомогенен тих шум. Хората вървяха в различни потоци без да се бутат. Безспорно повечето хора бързаха за някъде, но имаше и много туристи като нас, които попивахме с широко отворени очи всеки детайл. Любопитно успяхме да се пъхнем при някакви коловози, които не работеха, но беше много интересно. В сградата на гарата се намира един интересен пазар - Grand Central Market, който се счита за забележителност. За съжаление се оказа, че днес не работи, вероятно заради празника. Много странно, пазар на централна гара да не работи. Основно сергиите вътре бяха за храни и вероятно нямаше да можем да си купим нещо значимо от там, но все пак искахме да го видим. Решихме ако отново минаваме наблизо, да се опитаме да влезем в пазара.
Тръгнахме посока хотела ни, като първо минахме, за да разгледаме отблизо Крайслер Билдинг (Chrysler Building). Сградата е на около 100-тина години и десетилетия е била символ на града. Днес въпреки че й е отнето първенството по височина, небостъргачът продължава да е впечатлителен и разпознаваем от далеч. Отблизо обаче, ни беше много трудно да я снимаме и да я обхванем с един поглед.
Последната сграда в списъка ни за деня бе Хотел Уолдорф Астория (Waldorf Astoria). Хотелът разполага с почти 1500 стаи и привлече вниманието ни, защото сме го гледали във филма с Еди Мърфи – Пристигане в Америка. За съжаление вида, в който го видяхме, бе доста тъжен. Очевидно сградата се ремонтираше, но в същото време не личеше активно нищо да се ремонтира в момента. Огромната сграда стоеше тъжно без прозорци, посърнала като старец и напомняше за онези бляскави времена, когато е била звезда. Едва след като се прибрахме, прочетох, че ремонтът на хотела е започнал още през 2017 г. и 4 години по-късно нещата не са се развили много. Странното бе, че в сайтовете се предлагат нощувки в хотела. Може би имаше някоя част, която се ползваше, а другите чакаха реда си за ремонта. Дано е така…
Леко тъжни от вида на сградата, бавно се отправихме към хотела си за кратка почивка. Пътят ни минаваше покрай Таймс Скуеър и този път видяхме площада на светло. Отново имаше много хора, но някак бляскавостта му бе изчезнала. Предполагам, че щеше да се появи вечерта… По пътя случайно минахме покрай табела на обществен паркинг и цените бяха умопомрачителни… паркирането на кола за 1 час бе 30$, за един месец беше 1000$, да правилно сте прочели – хиляда долара и то без данъци, защото тук всички цени не включват данъка. Даже не ми се мисли каква ще е цената на наема в Ню Йорк щом паркирането на една кола е хиляда долара. И така пристигнахме в хотела докато обсъждахме цените на паркирането. За малка почивка, защото ни предстояха още приключения днес.
Наистина след дългия ден днес, се прибрахме за малко да починем в хотела. В действителност обаче, голяма част от времето си за почивка, аз прекарах в магазин Victoria’s Secrets, който за зла участ се намираше точно до хотела ни на 5-то авеню. Крайно подло от негова страна… В този смисъл не знам дали наистина успях да почина, но в такива момента приливът ми на адреналин е толкова голям, че не усещам умора. И нямам предвид от пазаруването, което макар и приятно, не може да се сравни с факта, че целия ден, а и предишния, подметките ми заедно с мен се разхождахме из улиците на Ню Йорк.
Вече наближаваше привечер и ние се запътихме към Емпайър Стейт Билдинг (Empire State Building). Сградата е световно известна и е над 100 етажа. Обичайно посещението е от 86-ти етаж, а от скоро има опция да се разгледа града от 102 етаж. Ние разбира се, предпочетохме втория вариант. Посещението на Емпайър Стейт Билдинг е най-скъпото ни удоволствие в Ню Йорк. Затова много хора предпочитат да видят Ню Йорк от горе от друг небостъргач, но на по-ниска цена. За нас обаче, бе по-важно да посетим такава легенда. Не беше целта да посетим висока сграда, защото след като сме се качвали в Кулата на Шанхай, която е третата по височина сграда в света, не мисля, че височината би ни впечатлила. Бяхме си взели билети специално за залез слънце, които макар да бяха по-скъпи, даваха възможност да видим града по светло и по тъмно. Не мисля, че отивайки натам, осъзнавахме реалността да предстоящото преживяване.
Когато пристигнахме при сградата, имаше ясно сложени табели от къде се влиза, на къде се отива т.н. Първо охраната ни провери сертификатите за ваксинация, като навсякъде изрично беше посочено, че неваксинирани туристи нямат право да влизат, независимо дали имат отрицателен PCR или не. Това съобщение излизаше и с червени букви на сайта при закупуване на билетите. И никой не протестираше, че му нарушават правата. Това са правилата на туристическия обект и точка. На „опашката“ имаше двама човека преди нас. Затова бързо влязохме в сградата. Беше много въодушевяващо да вървим по дългите коридори, стъпките ни отекваха в странната тишина, докато ние бавно се отправяхме към асансьора.
Първо пристигнахме на 84-я етаж, където имаше обяснение за историята на сградата, как е построена. Хората бързаха да се качат два етажа по-нагоре, а аз просто исках да се насладя на всеки момент. Пред погледа ми имаше гора от небостъргачи, а някои от тях вече започвах да различавам като Крайслер Билдинг. В един момент обаче охраната ни подкани да излезем на терасата отвън, защото започва да се стъмва и ще изпуснем най-интересното. На 86-я етаж има 360-градусова тераса, цялата в решетки до горе. Нещо като клетка, но можеш да видиш без стъкло и в същото време от безопасността на решетките всичко от високо. И докато гледах с почуда града, най-накрая осъзнах, ча аз наистина, ама наистина съм в Ню Йорк. Това беше моментът на просветлението, че не сънувам и че мечтата ми да посетя Ню Йорк се е сбъднала.
Това беше моментът, когато за първи път видях Статуята на Свободата, макар и от далеч. Не мога да ви опиша вълнението си, защото за мен Статуята не е символ на мечтата за по-добър живот, а е символ на една сбъдната мечта – да отида, да преживея и да се върна. Но взирайки се във високите сгради, видях Медисън Скуеър Гардън, Флатайрън Билдинг, а на отсрещния бряг на река Хъдсън, беше град Ню Джързи. Обзе ме някак топло чувство докато ги гледах. Освен, че беше много красив град, не изглеждаше враждебен и толкова непознат. А слънцето постепенно залязваше… И градът сякаш заживя друг живот. Възхищението, въодушевлението не могат да се опишат. От горе не се виждаха мръсните улици, бездомниците, проблемите на града. Виждаше се само една светлинна феерия. След като се насладихме на 86-я етаж, беше време да се насочим към 102-я етаж. Само част от туристите си бяхме купили билети с качване до върха, както бе описано. Затова и щом се насочихме към асансьора, нямаше опашка. Всъщност като цяло по време на цялото ни посещение там имаше малко туристи. Имаше достатъчно място да гледаш на спокойствие без някой да се е притиснал като сардела до теб или да протягаш врат, за да видиш някоя точица. 102-я етаж беше целия в стъкло и така без да ни духа вятър можехме да съзерцаваме града, при това от по-високо. За съжаление тъй като вече се беше стъмнило, снимките не ни се получиха добре, а с отблясъци от прозореца. Но емоцията – тя не може да се снима или нарисува. Тя просто трябва да се изживее с отвореното сърце на чистата радост, на вдъхновението, на мечтите… Денят завърши или пък не… или пък е просто част от една дълго чакана сбъдната мечта.
7-ми септември… Много особено събуждане… Хем сърцето ми тупти от нетърпение денят да започне, хем ми се иска да остана още малко в плен на вчерашните събития. Това мисля, че е едно от най-хубавите неща на екскурзията – макар да видяхме невероятни неща, ни предстои да видим още толкова. Така че сутринта докато закусвах с особено удоволствие си мислех, че не знам какъв ден е днес, а само, че днес е денят, в който ще посетим Статуята на свободата. По принцип съществуват две опции тя да се види по-отблизо. Първата е с Ферибот за около час, с който обикаляш около нея и се връщаш, без да си стъпил на острова. Втората възможност бе да отидеш с конкретен ферибот до Острова на свободата и после, ако искаш до Елис остров. При купуването на билети човек трябва да е много внимателен, защото първият вариант излиза със спонсорирани реклами, но на практика не са лицензиран транспорт до Статуята. Бяхме си купили билети за 10 часа, защото стартовата точка на ферибота за Статуята се намира в Долен Манхатън, а ние бяхме по-скоро в Среден Манхатън. Отне ни около час да стигнем до Батери парк. Макар Нюйоркското метро да има доста трагичен вид, е страшно удобно и с него може да се стигне до всяка известна забележителност в града. Не знам дали защото пристигнахме около 10 часа и още бе рано, но почти нямаше хора. Тръгнахме по крайбрежната пътека, от където успяхме да видим Статуята на свободата и този път да различим елементите й. На входа веднага минахме проверка на багажа и тръгнахме през коридори с ленти, където вероятно в едни други дни или времена хората са се редели, за да се качат на Ферибота. Той пътуваше по график през 25 минути и вървеше в определена последователност т.е. първо е Островът на свободата, след това Остров Елис и накрая се връщаш отново на Батери парк. Ако пропуснеш Острова на свободата, не може да се върнеш пак на него. Разбира се, за нас по-голямата емоция бе да посетим Острова на свободата и да видим отблизо Статуята. Заедно с нас чакаха още десетина човека и след около 15-тина минути, се качихме на кораб, наречен Мис Ню Йорк. Пътуването ни отне още около 15-тина минути и беше спокойно. Това ни беше максимално близкото разстояние, от което видяхме Ню Джързи. Щом наближихме Статуята, всички се втурнахме да я снимаме, но преимуществено снимките ми се оказаха криви, все едно Статуята е полегнала за малко…
Щом слязохме, веднага си снимахме графика на движение на фериботите. Кеят, където е спирката, се намира от задната страна на Статуята, като преди изобщо да стигнем до нея, имаше масички със столове и няколко различни заведения. Ние бяхме закусвали относително скоро, така че пропуснахме да обядваме там, но с удоволствие похапнах един голям сметанов сладолед. Ей така приседнала в подножието на Статуята и с поглед, взрян в реката. Имаше хора, но беше изключително спокойно.
Следващата ни стъпка бе да се сдобием с туристически напътствия и да тръгнем да обиколим острова. Хубавото бе, че нямахме ограничение колко време да стоим там, а в същото време основното в програмата ни за деня, бе да се насладим на това посещение. Затова без да бързаме първо се разходихме из площада зад Статуята. От там се виждаше Трибека и Световен търговски център 1 (One World Trade Center). Той е определен като най-високата сграда в Западното полукълбо и се намира точно до мястото, където преди са се издигали Двете кули на Световния Търговски център. От тук Ню Йорк изглеждаше като гора от небостъргачи. В единия край на площада, където е информационния център, имаше малък музей, където се съхранява оригиналната факла. Тя е била подменена през 1984 година тъй като е започнала да ерозира, с позлатена, която днес гордо стои на Статуята.
След това направихме пълен кръг на острова и успяхме да видим Статуята от всичките й страни. Преживяването беше уникално. Опитахме се да се обадим на близките си, за да я видят и те в реално време, но опитът ни не беше съвсем успешен. Все пак интернетът там има обхват от време на време. Но беше прекрасно докато хората в България вечеряха, ние се разхождахме под слънчевите лъчи пред Статуята на свободата. За американците, тя е най-националния паметник, особено предвид култа им към свободата. В част от туристите, с които се разминавахме, имаше особена гордост в очите им, като гледаха Статуята. Предполагам, че е така, както аз гледам Паметника на Шипка.
Посещението на Статуята може да се осъществи по три начина – да се разходиш в подножието й, да се качиш на пиедестала й и да се качиш в короната й. Ние много искахме да се качим в короната й, но за съжаление заради COVID-19, тази опция не беше отворена. Затова се качихме на пиедестала. Честно казано абсолютно не си заслужава. Катериш някакво количество стълби, за да видиш острова малко по-отвисоко и да видиш Статуята отдолу, което не е особено впечатлително. Но спокойно може да се пропусне това. Затова тази обиколка ни отне доста кратко време и забързахме към ферибота и Остров Елис. Но отдалечавайки се, най-накрая успяхме да направим красива снимка на Статуята, като за довиждане или пък за сбогом, защото не мисля, че ще се видим пак…
Препоръчани коментари
Няма текущи коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега