ВИНИКУНКА - ШАРЕНАТА ПЛАНИНА

Камелия: На Мачу Пикчу ми беше тежко да дишам, заради височината. Но най-тежко беше на Рейнбоу маунтийн

Пантелей: Куско е по-високо от Мачу Пикчу, а аз ще съм там няколко дни и ще се аклиматизирам, освен това ще имам бонбони, ще пия и чай от кока

казват, че помагал... 🙂 

Чудя се дали да ходя на Шарената планина. Заслужава ли си? Ти как го организира?

Камелия: нашият домакин в Перу ни организира транспорт с микробусче през един каньон, който беше като в сън

целият път беше към три часа в посока и направо бях в транс

Пантелей: а изкачването сигурно си е тегаво?

Камелия: микробусчето ни остави в подножието и срещу малка сума има коне, които те качват нагоре

ние на практика ходихме само на слизане

Пантелей: аха

Камелия: беше много добре

Пантелей: значи може и аз да го направя

Камелия: не пропускай в никакъв случай

Пантелей: имам 1 ден, в който се чудя какво да вмъкна

може би тогава ще го направя

а иначе, наистина ли се виждат така ясно цветовете, или е само на снимките

Камелия: цветовете се виждат страхотно, но дори това не е най-хубавото

цялото пътуване дотам е истинско потапяне във високопланинския живот на Перу

селцата и стадата лами

каньоните и реките

Пантелей: край! навих се 🙂

Ето как бързо се навиваше Пантелей Пътник за туристическите си дестинации. Само няколко реда в чат с бивша своя колежка от университета и няколкото щриха, които тя нарисува, му помогнаха да вземе решение. Камелия беше негова състудентка, но някога тя му беше и гадже. Още в първия курс на Юридическия университет те се срещнаха, очароваха се един от друг, споделиха моменти на нежност. Тя беше личност. А Пантелей обожаваше жените-личности. Не онези – вироглавите и грубите, а разумните, интелигентни жени, които умело могат да поддържат разумния баланс между сериозните неща в живота и едновременно с това да останат нежни и женствени. Последните две качества той ценеше най-много у другия пол. Макар връзката им с Камелия отдавна да беше в историята, а децата й да бяха станали за женене, отношенията между тях бяха отлични и те продължаваха да поддържат контакт през годините, та дори и много нарядко. Пантелей Пътник впрочем беше запазил добри отношения със всички бивши свои приятелки. Техният брой през годините не беше малък и очевидно, че Бог беше милостив и щедър към него. Той не виждаше смисъл да се кара с тях. Хората се срещат и се разделят. За него всяка любов беше изгаряща, опияняваща, болезнена. Когато обаче пътищата се разделяха, то всеки трябваше да продължи напред, с увереност и уважение към другия и себе си. И въпреки дълбоките душевни драми, които изживяваше при всяка раздяла, той не развали добрите си отношения с нито една от тях. „Няма за какво да се сърдим един на друг!“ – мислеше си той. „Няма какво да делим! Научихме нещо за себе си и за живота един от друг. Връзките с различни хора са полезни. Така един ден, поне си доказал на себе си, каквото е имало да си доказваш, направил си, каквото си смятал да направиш, и няма да има за какво да съжаляваш. Не бива да ни е тъжно, когато се разделяме! Нека сме благодарни, че това изобщо го е имало! Преживели сме го, почувствали сме го, били сме щастливи!“ – повтаряше си всеки път през сълзи той.

Отскоро беше забелязал снимките от цял свят в профила на Камелия в социалните мрежи. Именно това го подтикна скоро отново да й пише и да обменят информация за Южна Америка, където още не беше стъпвал. Искрено се радваше на снимките и кратките й разкази за всяко от местата. От тях Пантелей разбра, че тя също обожава да пътува. Пътуваше със семейството си, а на снимките ясно се виждаше как пътешествията оказваха положителното си влияние върху настроението на всеки от тях. Пантелей им се радваше с цяло сърце. Не откриваше дори и най-малкото облаче на завист или подобни чувства у себе си. Та всички имаха една обща обич – пътуването.

Организацията на пътуването от Куско до Виникунка не беше сложно. Пантелей провери в tripadvisor.com и установи, че има множество предложения за екскурзия от Куско до Шарената планина. Цените бяха в широк диапазон от 25 евро до над 100 евро. В тази връзка той проучи програмата на всяко едно предложение, за да открие откъде идва разликата. Не установи разлики в програмите и се насочи към предложение сред най-ниските цени, но пък високо оценено от огромен брой туристи. „Какво може да се обърка?! Все ще ме заведат на планината!“ – мислеше си той. Цената на трипа беше подозрително ниска, а след като приложи код за отстъпка, тя падна дори под най-ниските предложения.

Стана много рано. Имаше още около 20 минути до уречения час, който му сочеше съобщението от туроператора. Поседна в лобито на малкото хотелче и размени няколко думи с момчето на рецепцията.

- Направете си чай от кока. Помага срещу височинна болест. Ще Ви се отрази добре. Сложете 4 листа в чашата и сипете гореща вода. Изчакайте 3-4 минути и може да пиете. – искаше да бъде от полза рецепционистът.

Пантелей сложи 4 листа, замисли се, после добави още 2 и сипа вода. На петия ден от пребиваването му в Куско и околността вече почти не усещаше влиянието на надморската височина върху тялото си. Въпреки това той винаги искаше да бъде добре подготвен и да не подценява изпитанията, които му предстоят.

Отвън се чу приближаването на превозно средство по каменната улица и Пантелей се изправи. Момчето от рецепцията също стана да го изпрати. Точно преди да отвори външната врата на хотела момчето напълни шепата си с малки шарени бонбони в целофан и ги постави в ръката на туриста.

- Вземете ги. Те също помагат в планината. И не забравяйте да пиете повече вода. Vaya con Dios!

Бусът беше удобен. Пантелей се настани на единична седалка и се загледа в тъмнината. Минаваха през тъмния Куско, а туристът сякаш се зачуди какво всъщност беше видял от този град в последните дни, като всичко сега му изглеждаше някак непознато и приказно красиво. Спираха до хотели в различни места на града, вземаха туристи.

Малко след като бусът се напълни и излязоха от Куско екскурзоводът се изправи на седалката си и се обърна към туристите.

- Здравейте фамилия! Името ми е Диего. – започна с известна доза патос гидът, като превеждаше фразите си на английски и после на официалния тук испански. Наричам Ви „фамилия“, защото днес ние ще бъдем като едно семейство – всички заедно.

„Уф, ето затова не обичам гидовете!“ – изнегодува в себе си Пантелей. „Трябва ли винаги да има такова лицемерие?! Та, какво семейство сме ние?! Дори не се познаваме!“ Тогава се обади и другият глас в него: „Очевидно си така кисел, заради ранното ставане. Остави човекът да си води, както е решил! Все едно как ще нарича групата, стига да проведе екскурзията по най-добрия начин!“

Когато отвори очи вече беше светло. Бусът все така пътуваше. Изтри с ръка запотеното стъкло и видя, че минават през гора, а пътят вие по планински завои. Малко след това гората свърши и се очертаха стръмни голи склонове на планините. Някъде в подножието им течеше пълноводна буйна река.

Пристигнаха и бусът спря на голямо равно място, което служеше за паркинг. Въпреки ранния час на паркинга имаше вече множество други бусове. Няколко групи от туристи се бяха събрали и получаваха указания от гидовете си. Същото се случи и с туристите от буса, с който пристигна Пантелей Пътник. Слязоха, огледаха се скришом един друг и се наредиха около техния гид. Диего им раздаде по една пръчка, боядисана в червено и черно. Тук всяка група имаше подобни пръчки и очевидно, че различните цветове помагаха да се различи кой към коя група принадлежи. Гидът им обясни, че до върха на планината с нормален ход отнема около час и половина. Посочи хората с конете наоколо, които бяха готови да отведат по-мързеливите туристи до подножието на самия връх, откъдето догоре оставаха само десетина-петнадесет минути. Няколко човека от групата веднага приеха тази възможност и за около 30-40 долара се метнаха на конете и потеглиха. Останалите туристи, сред които и Пантелей, бяха инструктирани от Диего да не бързат по пътя, да дишат дълбоко и да пият по-често вода. В случай, че някой се почувства зле, той носеше бутилка с кислород и маска.

Инструктажът приключи и туристите тръгнаха нагоре по утъпканата широка пътека. Множество други туристи също тръгнаха и пътеката се изпълни с хора. Пръчките им носеха различни цветове. От самото начало в първите 50-100 метра пътеката беше стръмна. Още на това място групата се разкъса, като някои, очевидно по-подготвени, бързо изкачиха стръмното и продължиха бързо нататък. „Винаги има „спортисти“, за които това не е просто приятна разходка, а въпрос на спорт, време, постижения!“ – измрънка в себе си Пантелей, докато едва удържаше дъха си. Бяха само първите метри от пътеката нагоре, но той вече отчетливо усещаше липсата на достатъчно кислород във въздуха. Тук беше значително по-високо от Куско и разликата във височината си казваше думата. Пантелей спря, дишаше дълго и дълбоко. Някои хора от неговата група очевидно се чувстваха също като него и дишаха тежко наоколо. На това място трима от тях под натиска на първата трудност взеха решение да ползват услугите на конете. Местните знаеха очевидно за физическите трудности и душевните колебания на туристите след първоначалния стръмен склон и сякаш неслучайно чакаха именно тук. Още няколко коне щяха да заработят американска валута за собствениците си.

Пантелей отпочина за няколко минути и продължи с малки стъпки нататък. „Очевидно, че тези, които разправят, че тук е лесно като разходка из парка, в известна степен са успели да ме заблудят. Явно, че няма да е никак лесно изкачването и ще е изпитание за мен“ – мислеше си той. Вървеше бавно и търсеше да намери ритъм между дишането и стъпките си. „Не, няма да е лесно!“ Даваше си сметка, че всеки ден оттук минават десетки, та дори стотици туристи. Това означаваше, че при една средно добра планинска физическа подготовка, изкачването на пътеката не трябваше да бъде трудно препятствие. Останалите от групата вече бяха някъде напред, а само две жени вървяха някъде близо зад него. „Засега все пак не съм последен!“ – окуражително си помисли Пантелей. Така тримата вървяха известно време наблизо един до друг. Подминаваха ги различни туристи – някои изглеждаха като опитни планинари, други не чак толкова опитни. „А, ако просто вече съм остарял и физически не съм достатъчно фит, за да вървя нагоре без проблем?! Аз отказвам да си признавам и твърдо отричам да съм стар, защото все още вярвам, че съм онова младо момче, но дали самата ми физика не е на друго мнение!?“ – мислеше си той, когато се включи и другият глас у него: „Стига с тези глупости! Видя малко зор и веднага трябва да започнеш със съмненията в себе си! Човек е на толкова, на колкото се чувства! Знаеш, че засега всичко ти функционира съвсем нормално, здрав си, слава богу! Всичко друго е просто въпрос на изминало време. То – времето, върви постоянно, но аз пък се чувствам така сякаш съм все на двадесет и няколко.“ „А онези болки сутрин във врата и гърба!?“ – свали го на земята другият глас. „Какво са някакви си болки! Те минават, но духът ми е волен, див, не се предава!“ Двете жени вече бяха малко задминали Пантелей, докато двата гласа в него спореха доколко изминалите години са му се отразили.

На всеки 50-100 метра от пътеката спираше, поемаше дълбоко въздух, успокояваше дишането си и продължаваше нататък. Краката му сякаш бяха станали по-тежки. Поне обувките му бяха умело подбрани за този терен. Вървеше бавно и от време на време поглеждаше към местните с конете покрай пътеката. Изкушаваше се да бръкне и извади от джоба си 25 долара, защото тук вече цената беше паднала до тази цифра, да се яхне на коня и да прекрати мъките си. Много добре обаче съзнаваше, че това няма да се случи. Не беше тук само за да изкачи тази планина и да направи снимките си. Прие предизвикателството да върви нагоре без каквато и да е помощ, за да си докаже още веднъж, че го бива, че още е далече пред него времето, когато ще търси чужда помощ. Вървеше бавно и често спираше. Донякъде беше намерил ритъма си, който вероятно щеше да му помогне да се качи догоре. Когато спреше, толкова дълбоко си поемаше въздух, че извиваше тялото си в лека дъга назад. Дори и при подобно дълбоко вдишване обаче сякаш въздухът не беше достатъчен. Тогава сваляше малката си раница, отпиваше глътка вода, после вземаше от бонбоните за смучене, които му беше дал рецепционистът. После пак продължаваше напред. Така стигна до тъй наречения „Първи пост“.

Тук отново чакаха местни с коне и изкушаваха туристите с услугите си. Имаше изграден малък магазин, тоалетни, а пред тях туристите можеха да поседнат на дървени пейки. Пантелей поседна на една от тях и се отпусна. Тялото му сякаш тежеше повече, а метален обръч като че беше обтегнал главата му. Дишаше дълбоко сякаш искаше да погълне целия въздух на околността. Поседя така десетина минути. Дишаше все така дълбоко, но вече не с тази честота. В същото време възрастна двойка до него заговори на италиански и това го оживи.

- Чао рагаци! От къде сте? Италия? Да. А от кой град? – завърза разговор Пантелей.

- Бари. – усмихнато отговори мъжът.

- Ооо, Бари! Много хубаво градче покрай морето с красив средновековен център. Ходих преди десетина години и много ми хареса. – искаше да бъде мил Пантелей.

- А вие откъде сте?

- България. 

- Ах, България. Толкова далече!

- Да, доста е далече, почти колкото и Италия. – рече Пантелей и всички се разсмяха.

После си размениха обичайните въпроси между непознати кой от къде идва и накъде отива и италианците тръгнаха нагоре след като си пожелаха всичко най-добро в пътуването.

„Като се има предвид в коя част на света съм, е хубаво, когато срещна европейци. Чувствам ги някак близки, дори като сънародници. Хубаво е европейските народи да се единят, хората да чувстват близост и принадлежност. Границите са само за политиците. Поставили са ги, за да знаят кой кое „стадо“ притежава и кой кого дои. Понякога „кошарите“ се прекрояват, за което отново овцете страдат. Човешката история обаче показва, че всъщност „кошарите“ (разбирай „държавите“) са необходими. Хората се чувстваме добре, когато сме в общество, подобно на овцете. За разлика обаче от овцете, ние ставаме агресивни, когато се съберем повече и почувстваме силата си.“ – Пантелей се беше отплеснал в мислите си, сякаш за да отложи още малко продължаването по пътя си нагоре. Трябваше обаче да тръгва.

Пое нагоре. Почивката сякаш си беше оказала влиянието и в първите метри дишането му се беше успокоило. Последните две жени от групата, с които Пантелей вървеше рамо до рамо известно време, вече бяха някъде напред и не се виждаха. „Дали пък не са взели коне?! Дали и аз да не го направя?! Дали пък да не спра да се доказвам на себе си?! Цял живот го правя и всичко вече съм си доказал! Хайде стига! Знам, че само си ги говоря. Знам, че имам инат в себе си за 5 магарета. Ще умра по този път, но и аз ще се кача ето там горе. Няма никакъв начин да се откажа! Ако пък го направя, как ще живея със себе си след това?!“ – усмихна се в себе си той.

Вървеше нагоре, а въздухът все така не му достигаше. През няколко крачки спираше, поемаше дълбоко въздух, като отново извиваше тялото си леко назад. А после пак продължаваше.

- Ола амиго! – някак изведнъж иззад него се появи гидът Диего. Как си? Добре ли си? Искаш ли маска с кислород?

- Не, благодаря, Диего! Трудно ми е с дишането, но няма да ползвам маската.

- Добре! Само исках да напомня, че при нужда имаме и маска.

- Знаеш ли, Диего, когато тази сутрин ни нарече фамилия, си рекох „Та каква фамилия сме ние, като изобщо не се познаваме?!“. Сега обаче разбирам какво точно имаш предвид. В едно семейство хората се грижат един за друг. Ето те теб – притеснил си се за мен и си тук, за да ми помогнеш, ако имам нужда. – усмихна се Пантелей.

- Амиго, семейството е най-важното нещо! Това е начинът, по който ние оцеляваме. Ежедневието ни е трудно, но ние сме заедно, помагаме си, оцеляваме.

- Така е, така е! – съгласи се българският турист. Не се притеснявай за мен, Диего. Ти не ме познаваш, но колкото и да ми е трудно, аз ще бъда горе. Може и да лазя, но ще се кача. Вероятно ще се кача бавно, но ще е с моя ритъм. Сега отивай да видиш как са и другите от групата. Не се съмнявай, че ще се кача. Ще се видим горе!

Диего продължи с бодра крачка по пътя нагоре, а Пантелей се замисли. „Уверявам него, че ще успея, защото сякаш аз губя вярата си. Върхът е далеч напред, всяка стъпка е трудна, краката ми са сякаш тежки без кислород.“ Правеше малки стъпки, но не се отказваше. „След като има пост, които подминах и наричат „Пост 1“, то значи има още няколко поста нагоре, защото след като има „А“, следва да има и „Б“, нали?!“ – продължаваше с тревогите си туристът, под натиска на физическата си неразположеност поради разредения въздух във високата планина.

По някое време стигна и до втори пост за почивка. Поседя там около 5 минути и отново продължи бавно нагоре. Установи, че при по-дълга почивка сякаш тялото му се вдървяваше и умората ставаше по-осезаема. Местни с коне все още имаше по пътя и го следяха с поглед, докато той бавно ги подминаваше. „Търсете някой друг! Аз не съм вашият човек! Може да ме смъкнете бездушен от върха по-късно, но все пак аз ще се кача там.“ – не спираше борбата в душата му.

Всяка стъпка беше трудна, въздухът все така не стигаше, спираше на всеки петдесетина метра, а „металният обръч“ около главата му все повече се затягаше. Погледна отново към конете. В следващия момент сакаш сам се укори за тази си слабост и се опита да се разсее. Спомни си как със сина му бяха на въжен парк с препятствия, които не бяха предназначени за деца под 12-14 години. Въпреки че по онова време Даниел беше 8-9 годишен, малкият реши да приеме предизвикателството и да премине по всички препятствия по въжения път, издигнат между дърветата на височина от поне 4-5 метра. Малкият вървеше напред, а Пантелей му помагаше с прехвърлянето на карабините на предпазното въже при всяко дърво. Даниел вероятно изпитваше страх, както и баща му, но вървеше уверено напред. Когато пък се изправеше пред трудно препятствие, за миг се спираше, сякаш се концентрираше и говореше нещо на себе си. Пантелей долови, че малкият сам се надъхва – „Давай Данка! Давай Данка!“. Бащата се усмихна и беше толкова щастлив, че синът му е наследил неговия несломим дух. Този дух, който го съпътстваше във всяка негова крачка и с помощта на който заедно постигнаха всички малки и големи успехи по житейския му път. „Ако е куче като мен и след като захапе не пуска, то какво повече мога да искам от него. Остава да му помогна да се изучи и след това той сам ще се оправи. Както аз се оправих. Трябва да се научи да стиска зъби и да не се отказва никога, когато е на правия път. Интелектът пък ще му помогне да намери този път.“

Мислите за сина му оставиха нежна усмивка на лицето му и топли чувства се разнесоха в гърдите му. „Давай Данка!“ – каза си на глас и пак се усмихна. „Татко ти няма да се откаже, моето момче! Как да те науча на нещо, ако лично не ти покажа как се прави!“ – продължаваше да се надъхва по пътя си нагоре Пантелей.

Утъпканият път постепенно се стесняваше, като вече се виждаше и последната най-стръмна част от целия маршрут – самото изкачване на склона до върха. Пантелей пристъпваше бавно и гледаше към хората горе. Погледът му проследяваше цялата пътека до върха. Тежестта в главата му вече беше преминала в постоянна болка. Въздухът още от самото тръгване не му достигаше. С всеки изминал метър краката му ставаха по-тежки. „Мамка му, защо винаги накрая е най-трудно?! Подготвяш се толкова години, учиш, държиш високо ниво и накрая идва най-трудното - приемният изпит за университета. Учиш 5 години в университета, зор и накрая идва държавният изпит, който е изпитание за физическите сили на човек, но пък е 100 пъти повече изпитание на духа. Защо винаги накрая е най-трудно?! Защото само тези, които умеят да стискат зъби, да преследват целите си и да не се отказват, само те ще се докоснат до успеха в начинанието си. Не става въпрос за „успех в живота“, за който много хора говорят, като имат предвид, че някой е забогатял. Та, притежанието на пари само по себе си успех ли е!? Успех е, когато имаш възможност да харчиш спечелените си пари. Когато реализираш възможностите, които имаш пред себе си. Когато не се страхуваш да си поставяш предизвикателства и да ги преминаваш. Това е успех! Успех е, защото така разбираш кой си, какво можеш, разбираш, че границите на възможностите на човек са по-скоро психологическите бариери, които сами си поставяме. Научаваш, че само този, който се отказва, губи, защото никога няма да разбере какво би било, ако не се беше отказал. Как изобщо постигат душевен мир такива хора!? Само този, който върви по пътя си с увереност и премине през всички трудности, но запази сили да извърви последните стъпки, преди да изкачи поредния връх по пътя си, само той ще вкуси от сладостта на успеха да разшири възможностите си, знанията си, опита си. Той ще се наслади на онзи плод, от когото мнозина ще се откажат, защото е трудно достижим. Няма кратък път към щастието! Ако пътят е кратък, той определено не води до щастие!“

Всички тези мисли, които преминаха през главата на Пантелей, толкова много приличаха на онези монолози, които понякога водеше със сина му Даниел. Толкова много искаше да го научи на това никога да не се отказва. Само времето щеше да покаже дали е успял. А сега? Сега върхът беше пред него.

Когато тръгна нагоре мислите му бяха утихнали и беше събрал всичките си сили за последните стъпки. Стъпваше все така бавно, но вече в него нямаше никакво съмнение, че ще изкачи върха. Цялата му физика и духът му сякаш се бяха вплели в супер здраво въже, което го теглеше нагоре. Съмнение вече нямаше нито грам. Мислите отстъпиха на концентрацията. Той знаеше какво е необходимо и как трябваше да се направи. Беше го правил многократно в живота си. Беше изкачил много „върхове“ по пътя си, защото животът не е просто изкачване на един връх. Знаеше, че всички останали сили трябва да се концентрират накрая и да преминеш със сила през финала. Знаеше, че животът е низ от ежедневни предизвикателства и финали. Всеки ден! Тези, които избираха лекия път, не биваше впоследствие да се оплакват, че не са удовлетворени от живота, че той не е бил справедлив към тях. Всъщност, животът не е обещавал на никого да бъде справедлив. Ако си свободен да вземаш сам решенията, то трябва да се примириш и с резултатите.

Вървеше нагоре, като се придърпваше по дървените парапети, които бяха изградени тук. И ръцете взеха участие сега, когато всичко трябваше да бъде ангажирано. Тръгна по стръмната пътека към височината, където група от туристи си правеха снимки. Тук вече стъпките му се разшириха, усети нов прилив на енергия и заподскача по последните камъни преди върха с лекотата на козле.

„Тук съм! Ето ме! Аз съм тук! Направих го! Все съм си същият, не се отказвам! Реша ли – правя го и никой не може да ме спре! Ето това харесвам у мен – мога просто да разчитам на себе си!“ – не спираше да ликува вътре в себе си Пантелей, като същевременно не спираше да обръща погледа си на всички страни и да се радва на невероятните гледки, които се разкриха наоколо.

Времето беше някак променливо днес. Ту небето се изчистваше и грейваше ярко слънце, ту задухваше вятър и докарваше облаци, които закриваха слънцето и всички цветове наоколо ставаха някак тъжни. Когато Пантелей се изкачи на върха обаче светна ярко слънце. По небето се появиха малки бели облачета сякаш за да направят контраста на всяка негова снимка по-добър. Той не можеше да спре да ликува вътре в себе си и да снима всичко наоколо. А Шарената планина беше блеснала ярко във всичките си цветове. „Сякаш за да ме награди за това, че не се отказах да се кача дотук и да й се порадвам.“ – помисли си в сладката си умора туристът.

На самия връх имаше голяма група хора. Всички искаха да си направят снимка с табелата на върха, която свидетелстваше, че тук е 5036 метра над морското равнище. И Пантелей се нареди на опашката за снимки. Малко преди да му дойде редът, се появи и Диего.

- Ей, амиго, ти успя! Браво на тебе! Честно казано, не вярвах, че ще се изкачиш.

- Ами, така е, защото не ме познаваш! – намигна му с усмивка Пантелей. А сега ми направи няколко снимки. Заслужих си го.

Гледките наоколо спираха дъха. Не заради разредения въздух. От възхищение. Напред се виждаха съвсем красиво различните цветове на Шарената планина (Rainbow Mountain). Назад в далечината се издигаха високи и заснежени върхове, сред които достолепният Аусангате. От двете страни пък се разкриваха по-ниски хълмове и планински поляни. По много от склоновете свободно си пасяха лами и алпаки. Пантелей не беше особено голям любител на планините, но пък не можеше да остане бездушен и сляп за тази красота. Разреденият въздух и уморените му крака вече нямаха значение. Цялата тази радост от гледките на околността си заслужаваха всяко едно негово усилие да се изкачи дотук. Осъзнаваше го и истински вярваше в това.

Подухна вятър и започна да скупчва в единия край на небето тъмни облаци. След известно време така ги беше нагнетило в този край, че те почти потъмняха като олово. Време беше Пантелей да поеме по пътя наобратно и да се върне по всяка своя стъпка назад. Всичко вече беше различно. Краката сякаш сами вървяха, въздухът все така не беше достатъчен, но това вече нямаше значение. Надолу стъпките не тежаха. Това даде на туриста възможност да се съсредоточи върху красотата на околността. Ламите и алпаките си пасяха спокойно. Хората с конете бързаха надолу, защото бяха изпълнили курса си нагоре и сега се връщаха. А може би пък бързаха заради потъмнялото небе.

По някое време вятърът поутихна и от небето започна да пада суграшица. Тя обикновено предхождаше снеговалеж, но този път не се стигна до сняг. Пантелей не можеше да прецени дали е студено. Сега цялото му тяло ликуваше поредния си успех и външните метеорологични условия не можеха да повлияят на този празник. Същевременно очите му „сканираха“ цялата местност и запечатваха всяка гледка. Нито една от тях нямаше да забрави. Всяка имаше своето място в архивите на душата му. 

Групата се събра пред буса и малко след това се отправи назад към Куско. По пътя си щяха да обядват в ресторант. Въпреки добре организирания по западен образец бюфет в ресторанта Пантелей нямаше апетит и почти не яде. Болката в главата му се увеличаваше, като сега можеше да я оприличи на тежък махмурлук след дълга вечер с много питиета. „Железният обръч“ около главата му беше стегнат до пръсване. Преобладаващо обаче беше гаденето. След като изпи лек бульон в ресторанта, той излезе на въздух. Вървеше бавно напред-назад и всячески се опитваше „чашата на неразположението му“ да не прелее. Въпреки състоянието си, знаеше, че това е всъщност цената, която трябваше да заплати, за да получи днешния си триумф. Отдавна беше осъзнал, че в живота всичко е като в затворена система. Нищо не се губи и не се получава в повече. Ако искаш да получиш много, ще трябва и да дадеш много от себе си. Всъщност, като че ли цялата философия в живота се свеждаше до това да умееш да отмериш правилно и да постигнеш разумния баланс между „даването“ и „получаването“. По пътя си в живота беше видял много хора, които искаха да притежават много. Тези хора сякаш не осъзнаваха какво им струва това. Те избираха да заменят времето със семейството и здравето си срещу вещи и имоти. Беше видял и такива, които се оплакваха, че нямат, но не бяха си помръднали крака да направят поне няколко стъпки в собственото си развитие. Съзнаваше, че всъщност „крив“ и „прав“ няма в цялата тази система. Всеки сам преценява за себе си през призмата на ценностната си система. А когато някой не е удовлетворен от резултатите си, това е показател, че избраният подход е грешен. 

Днес Пантелей беше доволен от успеха си. И това въпреки неразположението си, предизвикано вероятно от височинна болест. Той много добре осъзнаваше, че болката скоро ще отшуми, а ще остане споменът за изкачването на един висок връх. Поредният изкачен „връх“ в живота му.