Нещо като предисловие
Гореща софийска събота сутрин в края на август. От известно време ме тормози мисълта, че още нямам билети за далечна дестинация за следващата година. Надявам се като ги открия, да са за някъде в Южна Америка /Бразилия ако може/, за която отдавна си мечтая, но до момента все някак си ми се разминава.
Докато си пия кафето правя дежурната проверка за оферти и почти се разтрепервам когато попадам на чудна оферта Рим – Сантяго де Чили – Рим точно в периода на тяхното лято. Не е Бразилия, но е Южна Америка и то държава, в която могат да бъдат видени пустинята Атакама, Патагония или Великденските острови, в зависимост от времето, с което разполагаш и посоката, която избереш.
В момента няма идея какво точно искам да правя там, нито колко време ще ми трябва /не че мога да си позволя повече от две седмици/, но рязко ми се приисква да отида. Съпружеството ме отрязва на момента – не било неговото място, да си ходя сама. Започвам да въртя телефони на хора, с които сме си говорили, че имат интерес към пътуване с мен в Южна Америка, но и там удрям на камък – повечето вече имат планирани пътувания за този период. Междувременно чета и гледам снимки, за да се ориентирам поне колко време ще ми трябва … и още повече се навивам.
В края на деня вече съм се примирила, че този път явно ще трябва да съм сама, остава да реша за кои точно дати да взема билет, когато виждам във форума, че Симо е постнал датите, за които е купил билети за себе си и още някой по същата оферта, както и нещо като покана ако някой има желание, да се присъедини. Жив и здрав да си, Симо, от раз реши всичките ми дилеми! Моментално грабвам билет за същите дати /нищо, че допреди малко точно на тези полети се цупех, че им е кратко времето за прекачване/ ..... и им се натрисам. На кого точно още не знам, по-късно разбирам, че другият човек със Симо е Светльо. Чудесно! Подозирам, че не са очаквали точно моята компания, но не ме върнаха момчетата, надявам се да не съжаляват 😀
***
Няколко дни по-късно първоначалната еуфория, че ще го бъде това пътуване е попреминала, попрочела съм вече това-онова какво правят хората в Патагония и започвам да се чудя там ли ми е място. Поради импровизираното сформиране на групата нямам никаква представа какво биха искали момчетата от това пътуване и доколко интересите ни и възможностите да ги задоволим ще съвпаднат /аз например съм категорично неподготвена за W или O - трек на Торес дел Пайне и изобщо нямам представа дали бих могла да се справя с подобно предизвикателство, т.е. давам си сметка, че ако момчетата искат да правят нещо подобно, очевидно съм неподходяща компания за тях/. Още в началото обаче се разбираме, че между нас няма такъв, който ще иска да става в 4 часа за подходяща светлина за снимки, нито пък имаме някакъв особен планинарски опит, време и желание за няколкодневни трекове. Уточняваме и фокусът - Патагония и ако може да се смести нещо друго.
Следва трескаво ровене за набелязване на интересни места, които да включим в програмата и ужасът, че няма как да стане – все нещо трябва да се отреже, за да се вместим в рамките на наличните за целта 12 дни /в последният от които летим обратно за Европа/. Обсъждаме 7 – 8 варианта: със или без Атакама, за да можем вместо нея да сместим нещо от аржентинска Патагония, със или без Ушуая /до която нямаше как да се доберем, освен ако поне в едната посока не пътуваме близо 10 -11 часа с автобус/. Оказва се, че придвижването в Патагония ще отнема доста време – случва се само сухопътно, между основните ни точки има само по няколко автобуса на ден и неизбежно се повтарят отсечки, а автобусът от Пунта Аренас до Ушуая и обратно даже не пътува всеки ден. В крайна сметка решаваме да забравим за Атакама, а от всички патагонски варианти избираме този, който ни осигурява най- голям комфорт преди дългия полет обратно за Европа /Ушуая за жалост отпада/. Резервираме нощувките, купуваме билети за вътрешните полети и за автобусите по отсечките в Патагония, поради липса на време на място, провеждаме и он-лайн преговори с няколко местни агенции и купуваме и повечето от туровете, които смятаме да правим.
На финалната права малко преди началото на пътуването се оказва, че Вили и Мия пътуват за Сантяго на същите дати, като на места ще се засичаме. Супер! Очертава се весело пътуване.
Дългият път към Сантяго
В ранни зори на заветния ден целият отбор сме на летището за полет до Рим. /Презокеанският полет е от Рим през Амстердам, Париж и чак тогава Сантяго./ Вили и Мия са с нас до Амстердам, после връзките им са други, но така или иначе всички трябва да стигнем до Рим.
Е, стигаме. Още е рано сутринта, следващият полет е следобед, така че сме единодушни – слизаме в града да пием кафе. Леко поизнервяме момчетата докато стигнем до кафето, но пък попътно отмятаме „Санта Мария Маджоре“, кръстовището с четирите фонтана и площад „Испания“.
На слизане по прословутите испански стъпала мъжете успяват да надделеят да се пие най-после обещаното кафе и засядаме в едно от кафенетата в близост до фонтана Ди Треви.
Италия си е Италия – кафе, капучино, каквото и да пиеш удоволствието е във всяка капка.
Хладно е, по някое време започва да ръми, градът бавно се събужда .
Напълнили сетивата с вкус и аромат, хвърляме по една монета във фонтана и продължаваме покрай Пантеона, пиаца „Венеция“ , форумът на Траян и Колизеума. Много обичам да летя от Рим - обожавам този град и се радвам на всяка възможност да го видя отново.
Тръгваме обратно към летището точно навреме – облаците са се сгъстили и плътно притискат земята, по пътя се излива здрав дъжд, но на нас вече не ни пречи – в автобуса сме. Обаче полетът ни за Амстердам закъснява, а това леко напряга положението, тъй като закъснението изяжда и без това малкото време за трансфер в Амстердам /40 мин., ако трябва да съм точна/. В самолета Симо преговаря със стюардесите да ни преместят на по-предни места, за да слезем по-бързо, но го отрязват. Все пак обещават, че следващият полет ще ни чака, а преди кацане обявяват гейта и времето за излитане. В крайна сметка се оказва, че са го забавили го с 30 -40 мин., но гейта хич не е близо, та се налага да подтичваме. На всичкото отгоре при бординга искат да ми вземат големия ръчен багаж за превозване в трюма, при което яко се опъвам, защото имаме още едно прекачване в Париж /при това със смяна на терминал и изядено от закъснението на този полет време за трансфер/. Пускат ме с него в крайна сметка.
Поради закъснението и на този полет се налага да тичаме и в Париж /Шарл дьо Гол е много гадно летище за трансфер, а има и паспортна проверка при смяна на терминала. По-късно ще разберем, че покрай цялото търчане, едно яке се е разделило със собственика си в Париж, но за момента не го знаем, просто си подтичваме/. Справяме се и тук. Вече на борда високо оценявам френското бяло вино, което сваля напрежението от деня в крайна сметка ми помага да заспя по време на дългия полет.
Ден първи на терен. Добре дошли в Чили
Началото се оказва трудно и не много като за добре дошли. Още след паспортна проверка се оказва, че сме с един по-малко. Ние със Светльо минаваме заедно безпроблемно, Симо беше преди нас на друго гише и си мислим, че вече е минал и е някъде напред. Докато се оглеждаме да го видим, изведнъж се оказва, че още не е минал границата. Отделили са го заедно с още трима непознати българи за подробна проверка /добре, че на момчетата първата работа на места където има wi-fi е да се вържат към него, та да се разбере какво се случва/.
Светльо решава, че ще го чака вътре в летището, обаче аз вече притрепервам за една цигара и се разбираме, че излизам навън и ще се чакаме пред изхода с автобусите /не че някой от нас знае къде е, но знам, че автобусите спират близо до единия изход/. За да стигнеш до изхода минаваш през полицаи с кучета, а на финала и багажа минава през скенер. Явно им се виждам благонадеждна, защото полицаят ми махва да подмина скенера и направо да излизам.
Е, хубаво, излязох, пуших една, две цигари, обаче момчетата не идват, а аз не мога да се вържа към интернета на летището и нямам връзка с тях – нито знам какво става, нито дали ще ме намерят. Тегля си мислено една сочна, че не съм останала поне със Светльо. Докато обикалям нервно из изходите, пред очите ми арестуват някакво момче и аз съвсем се филмирам. Опитвам през мобилния интернет /лимитът свършва за секунди, но поне успявам да се свържа със Симо и да разбера, че още чака да дойде неговия ред, както и да изпратя съобщение на Светльо, за да му кажа номер на изхода пред който чакам/. Междувременно виждам Вили и Мия да излизат от летището – техният полет е пристигнал един час след нашия, т.е. поне от един час висим, но поне ме успокояват с новината, че са видели Светльо, който всеки момент ще излезе. Съспенсът продължава още поне час докато най-после приключат с проверката и Симо се появи. Разпитвали са го подробно къде отива, какво ще прави, с какви пари, проверявали са резервации, карти, багаж. Останалите, които са разпитвали преди него също са били българи, а и бюрото на служителя е било пълно с копия от български паспорти. Какво е предизвикало този специален интерес точно към българи, така и не разбрахме. Първата бира я поемаме още на летището – просто при тези обстоятелства няма как да я бавим.
Ако има нещо положително в цялата работа, то е, че вече не е нужно да се притесняваме дали ще ни приемат в апартамента в Сантяго за ранно настаняване – докато мине цялата галимация вече е станало обяд и с придвижването от летището до Сантяго става 3 следобед – съвсем навреме за настаняването.
Нямам никакви очаквания за Сантяго и на пръв поглед хич не ме грабва – автобусът минава покрай високи панелни блокове, не е мизерно, но не виждам нищо впечатляващо. После се оказва, че първото впечатление е грешно - центърът е много приятен, но това няма как да го разбереш на влизане в града. Автобусът на Centropuerto ни оставя на последната си спирка - до метростанция Los Heroes, която е на 10-тина минути пеша от апартамента, който сме наели.
Оказва се, че адресът ни Huerfanos 1400 е в топ-център, озоваваме се пред огромен билдинг с няколко крила на по 30 етажа, вътрешен двор, басейн на покрива, охрана и информация във фоайето. Рецепцията, която търсим обаче е на 15-тия етаж в едно от крилата, а точно в това крило работи само единият асансьор, на всеки етаж по трасето е митинг от чакащи, а за капак, вратите се затварят много бързо и не всички успяват да излязат. В крайна сметка се добираме до заветната рецепция и за наша радост се оказва, че апартаментът ни е в друго крило /с два работещи асансьора/ и няма да се налага на следващия ден да връщаме ключа на рецепцията.
Бърз душ и вече сме готови да излезем, за да се опитаме да спасим остатъка от деня.
За момчетата да имат постоянна връзка с Интернет е точно толкова важно, колкото за мен да имам цигари под ръка, така че една от първите задачи е да се снабдим с предплатени карти за мобилен интернет. След разходка до президентския дворец La Moneda се заемаме с тази задача.
Оказа се неравна битка в няколко рунда, нищо в трите години курсове по испански не ме беше подготвило за нея. Първо проверяваме в „Claro“, после по съвет от разни форуми се насочваме към препоръчван оператор с покритие в цялата страна – MOVISTAR. Влизаме в офис с поне 10 гишета, обясняваме какво искаме и ни казват да почакаме. След 10-тина минути чакане, в които нищо не се случва започвам да се чудя дали съм разбрала правилно и пак питам – този път ми казват, че нямат предплатени карти, но да почакаме. В някакъв момент на едно от гишетата ни вика един младеж, записва ми данните и ме праща с една бележка на друго гише да платя картите. Моля го да ни помогне да ги активираме – не можело, клиентът сам трябвало да се обади на някакъв номер и да си я активира, а за да си я зареди – да внесе пари във всяка аптека, магазин и т.н. Е, аз пък съм се заинатила да пробвам да я активирам още в офиса, за да мрънкам за помощ ако не се справя. Следвайки инструкциите на опаковката правя каквото искат, но нещо не получавам номера си, а той ще ни трябва, за да заредим пакета, който искаме /включеният в картата стартов пакет покрива само една седмица, а на нас ни трябва за две, така че сме си харесали удобен за нас пакет за 15 дни от страницата им. За да го купим обаче, трябва да имаме номер, да сме заредили пари по акаунта на този номер и после да избираме от менюто на сайта им пакета, който искаме да купим/. Тръгвам от гише на гише, всички ме пращат към човека, който ми е продал картите. Да де, ама него вече го няма. Въртя се като обран евреин още известно време, докато онзи най-после се появява. Обяснява ми, че след десетина минути ще получа SMS с номера си. Дотук добре, получава се и хукваме към отсрещната аптека, за да заредим по 5000 песос в картите и да си купим желания двуседмичен пакет. Взимат ни парите, но познайте дали стана номера с покупката на пакета . Обратно в офиса вече ни посреща само охраната – работното им време е свършило и няма да ни помогнат да добавим пакета, който искаме. В крайна сметка ни пращат в друг офис, който работел до по-късно и ние с всичкия си акъл тръгваме натам. Десетина минути преди края на работното време го откриваме, любезно момиче има желание да ни помогне, но пък не знае как стоят нещата с предплатените планове и пакети и звъни по телефона на някого. Очаквам, че ще пита и после ще направи каквото трябва, но тя просто ми връчва слушалката и ме оставя да се оправям. Ами който е говорил по телефона на испански с чилиец, ще разбере – не само, че говорят бързо, но и акцентът е различен, да не говорим, че не съм на „ти“ с терминологията по темата, а на всичкото отгоре цялата сага се развива в първите часове на първия ми ден в Чили. Криво-ляво се оправям и разбирам, че в момента не можем да купим плана, който искаме, защото вече имаме активиран план, който върви с картата, но парите, които сме заредили си ни стоят в акаунта и след като изтече настоящия ни план ще можем да си ги ползваме, за да си купим нов.
Изнемощели от пътуването, емоциите и комуникацията с Movistar, най-накрая можем да се поразходим спокойно из града. Силите стигат колкото да стигнем до Plaza de las Armas и красивата катедрала на Сантяго до него. Мястото е красиво и оживено – деца се гонят във фонтана, хора си говорят по пейките, околните кафенета започват да се пълнят с хора.
Изобщо центърът е много приятен с пешеходните си улици, кафенета и ресторантчета и пъстрата тълпа. Приятно съм изненадана от града.
Вече ни е време да пробваме местната кухня и напитки и да приключваме с този дълъг ден. Избираме си едно от заведенията в околните улички и се заемаме с тази задача.
Точно преди да си легнем обаче правим неприятно откритие – не можем да си звъним един на друг от новозакупените чилийски карти, нищо че в пакета има включени минути разговор. Лошо ми става, защото това означава нова среща с Movistar.
Ден втори. На път към Патагония
Стартираме деня с кафе в близко до апартамента кафене, след което отново се явяваме в офиса на Movistar. Онези вече ни познават, но това не прави нещата по-лесни. Обяснявам на хостесата проблема, тя тръгва да търси някой, който да помогне и накрая отново звъни по телефона и ми дава да говоря с някого. Дамата на отсрещната страна на линията разбира проблема, но аз не разбирам напълно какво ми обяснява, в един момент спирам и да се опитвам и предлагам да минем на английски. Казва ми, че ще звънне след две минути, но вместо някой, с който да говорим на английски се обажда отново тя. Направо връчвам телефона на хостесата да се разберат и о, чудо, след разговора ни води на някакво гише и ни сменят картите с нови. Този път всичко работи /битката за желания пакет продължава и в следващите дни, но за момента сме доволни/.
Имаме още малко време преди полета за Пунта Аренас, така че след временния успех в борбата с оператора и сумарно 3 часа изгубени в офисите им, тръгваме на разходка към една от забележителностите на града – Cero Santa Lucia.
Хълмът е приятно зелено петно в центъра на града. Не успяваме да се качим съвсем догоре, тъй като бързаме за летището, но изцеждаме каквито гледки успяваме от терасата на Нептун и по пътя.
Толкова със Сантяго на този етап – по обяд си вземаме багажа от апартамента и беж към летището за полет към Пунта Аренас.
Пунта Аренас и остров Магдалена - на гости на ветровете и пингвините
Пунта Аренас е най-южната ни точка в това пътуване и най-големия град в чилийска Патагония – център на провинция Магеланес. До провъзгласяването на Ушуая за град е бил и най-южният град на планетата.
Пейзажът рязко се променя още по време на полета. Летим над пустош, тук -там езеро и форми, които не разпознавам. Виждам странен остров, изглежда като глазиран по краищата и няма признаци на живот на него. По късно ще разбера, че има живот, но от такава височина няма как да го видя. /Оказва се, че това е самият остров Магдалена с колонията пингвини, която ще посетим утре./
Пейзажите по пътя от летището до апартамента и кратката разходка из града след това ясно ни показват, че сме в друг свят. Тук дърветата растат под наклон, изложени на постоянният напор на вятъра, температурите падат /от 34 градуса в Сантяго, тук термометърът показва около 10 градуса/, знаци по улиците указват пътя за евакуация при цунами, но всичко това не пречи на хората да живеят живота си, да тичат по къс ръкав по крайбрежната алея, да поддържат града си чист, красив и жив и да се гордеят с него.
С момчетата вече сме се сработили идеално – имаме си човек за всичко, а отговорникът по кръчмите посочва La Luna като място за вечеря. Оказва се страхотно попадение – уютна атмосфера, вкусна храна, цели стени с различни бири и вина и стена, на която всеки посетител е оставил по нещо от себе си или страната си. Вили и Мия пристигат след час и се присъединяват към нас. Чудна магеланска сбирка ни се получава!
Ден трети
В ранно утро на следващия ден всички се строяваме пред офиса на Solo Expediciones за тур до островите Магдалена и Марта. /Предварително сме резервирали тура в он-лайн комуникация с агенцията/. Обаче не е сигурно дали ще има тур– казват ни, че поради силния вятър и вълни в момента пристанището е затворено, трябва да изчакаме, за да разберем ще се подобрят ли условията и ще отворят ли пристанището. Явно стискането на палци е помогнало, защото след около половин час все пак започват да събират пари и ни качват на автобуси до пристанището. Опаковани и снабдени със спасителни жилетки преминаваме през Магелановия проток и акостираме на пристанището. А пингвините се виждат още оттам! Хиляди са!!!
Нетърпеливи тръгваме по пътеката, а пингвините щъкат навсякъде – едни важно са се запътили по техните си пингвински работи, други гледат малките си, трети призовават женски с песен, изпълнена в специфична поза, изобщо пингвинския живот кипи необезпокояван от присъствието ни.
Е, няма такава емоция! Възторгът, който изпитвам от срещата с тези важни малки „човечета“ не подлежи на описание. Еуфорията не ме пуска дори когато на връщане се оказва, че нашата лодка нещо не е наред. Докато се туткат да я оправят, другата лодка, в която са Вили и Мия тръгва към остров Марта /с колонията от морски лъвове/, а на нас след половин час суетня ни съобщават, че времето се е влошило, вълните са се вдигнали много и няма да може да се отиде до остров Марта. Настроението леко помръква, но това е положението.
Събираме се всички за разходка и фото сесия в Пунта Аренас и обяд в любимата La Luna, а следобед потегляме с автобуса за Пуерто Наталес, където пътищата ни с Вили и Мия се разделят.
Пуерто Наталес и Торрес дел Пайне
Пристигаме в Пуерто Наталес вечерта. На пръв поглед градчето изглежда малко странно– като рибарско селище /каквото всъщност е/ или махала, постройките масово са леки едноетажни бунгала /не бих ги нарекла къщи/, рядко се среща нещо, което изглежда по-масивно, дори църква видяхме, която се строи с метална конструкция и термо панели. По- късно ще установим, обаче, че си има всичко, включително зарядна станция за мобилни устройства на открито в една от градинките в центъра .
Къщата, в която сме наели апартамент е от малкото на два етажа и с видимо по-масивна конструкция. Оказва се, че не сме на топ локация и ще се налага да походим до центъра или автогарата, но пък апартаментчето е хубаво и има всичко, което ни е нужно, даже и пералня, която ни беше супер полезна, предвид факта, че и тримата сме само с ръчен багаж и вече е време за освежаване на гардероба. Освен това откриваме, че такситата от всяка до всяка точка в рамките на града са на фиксирана тарифа от 1500 песо /около 3, 70 лв./ и се разбираме с хазяйката да ни ги поръчва по телефона, когато ни е нужно.
Първата задача е да заредим хладилника с напитки и някаква храна за утрешния тур до Торрес дел Пайне. Справяме се бързо с нея, но в огромния магазин, в който пазаруваме нямат торбички, в които да сложим покупките, а пък ние не сме се ограничавали в бройката на напитките /момчетата държат да опитат всички видове местна бира, а аз – вината/ и няма как да ги пренесем в насипно състояние. Все пак проявяват гъвкавост и спасяват положението като ни предлагат кашон.
Гладни сме, пък и вече е късно и търсим най-близкото работещо заведение с вкусна храна. По препоръка на хазяйката се насочваме към ресторанта на хостел Alcazar – оказва се отличен избор. Обстановката е непретенциозна, но храната е превъзходна, а сервитьорката - младо и усмихнато момиче, което полага всички усилия да ни обгрижи и обслужи по най-изискан образец.
Ден четвърти. Торрес дел Пайне
Сутринта ни вземат от апартамента за целодневен тур до Торрес дел Пайне. / Поради липсата на време за губене на място, турът е предварително резервиран. Още докато подготвяхме пътуването водих он-лайн преговори с няколко агенции за туровете, които смятахме да правим от Пуерто Наталес. Избрахме Todo Patagonia /местна агенция/, заради безпроблемната комуникация, добро отношение и отстъпката, които ни направиха. Оказа се дори, че агентът, с който комуникирах има приятелка, родена в София. Светът наистина е много малък. Описание на тура тук/
Още на първата спирка при Cerro Castillo става ясно, че вятърът днес подухва здраво /нямаме представа, че може и още, но ще го разберем още на следващия ден/.
Следват спирки на спиращи дъха места.
MIRADOR LAGO SARMIENTO
Laguna Amarga
За съжаление кулите са обвити в облаци и така и не пожелават да ни се покажат.
CASCADA PAINE.
MIRADOR NORDENSKJÖLD (оттук се виждат рогата - Los Cuernos del Paine)
Тук трябваше да направим и кратък трек до водопадът Salto Grande, но вятърът е със скорост около 100 км. в час и от съображения за сигурност отменят трека. А вятърът наистина си го бива - подмества си ме без проблеми.
После минаваме през касата на парка, купуваме си билет /ако ще влизате на следващия ден, трябва да се завери там/ и се отправяме към езерото Pehoe. А красотите по пътя не свършват. Появяват се нандута, гуанако /пума не виждаме обаче/
Толкова е красиво наоколо, че сме забравили да си говорим. Обикаляме като зашеметени и снимаме кадър след кадър, а от всяка снимка става картичка.
Следващата спирка е езерото Грей. Тук ни дават два часа и възможност да си изберем как да ги използваме – дали първо да пием по една бира и да обядваме в ресторанта или да направим трек до езерото /около 30 -40 мин. в посока/. Ние със Светльо оставяме бирата за после и тръгваме по пътеката /и добре, че го направихме, защото после щеше да се окаже невъзможно/, Симо сяда да възстанови баланса на течностите.
Пътеката започва с преминаване по въжен мост над реката, на който не може да има едновременно повече от 6 човека. Тъй като и от едната, и от другата страна на реката има изчакващи, преминаването става на смени и с изчакване. Минаването по моста само по себе си е приключение – мостът се клати не само от стъпките на хората, но и вятърът яко го лашка. Както и да е, преминаваме и продължаваме нататък.
Опитът ми да се полюбувам на езерото поседнала на брега му не ми се получава много релаксиращ – вятърът ме замеря с пясък и камъчета и ме принуждава бързо да стана и да поема обратно. Заела аеродинамична форма успявам да се преборя и да се върна в кръчмата при Симо, който вече е хапнал и тепърва тръгва към езерото.
На него обаче съвсем не му се получи – по разказа му, докато стигне езерото, вятърът така се усилва, че започва да вдига водата от езерото и да я изсипва отгоре като дъжд, хора започват да падат по земята, не удържали на силните пориви, рейнджъри скачат да помагат и в крайна сметка затварят достъпа до езерото.
Ето го и самото него:
Междувременно изтерзаната ми от абстиненция пушаческа душа с радост открива официално място за пушене до паркинга пред кръчмата /пушенето е забранено в целия парк и това е единственото място за последните няколко часа, където мога да изпуша една цигара/.
На връщане спираме за още гледки на лаго Торе и поемаме към пещерата на Милодон. Последната смело може да се пропусне, гидът се опита да ни го намекне по пътя, ама кой да слуша.
Уговаряме се с гида и шофьора на връщане да ни оставят в центъра, за да хапнем в препоръчаната кръчма El Asador Patagónico. Изглежда добре и доста посещавана /масите са наблъскани доста нагъсто/, агне виси до пещта, с две думи – туристическо, но обещаващо на вид. Храната /поне каквото опитахме/ също е добра, обаче тук се сблъскваме с най-ужасната организация и обслужване изобщо. Три различни сервитьорки се завъртат около масата за поръчката, поръчваме на първата, напомняме на втората и третата какво сме поръчали и все нещо не е доставено. Когато за пореден път питам за чашата си с вино /момчетата вече вечерят, а аз още нямам пиене, което само по себе си не е ок/ и обяснявам на коя от трите съм я получила, въпросната особа даже идва да ми се кара! Скоро не ме бяха разтрепервали така. Ясно е, че при това отношение никак не бяхме мотивирани да се задържаме там и естествено, не повторихме.
Добре, че сме заредили хладилника в къщи с достатъчно питиета.
Ден пети. Национален парк Бернардо О Хигинс – Фиордът Последна Надежда и изчезващите ледници Балмаседа и Серано
Този ден е посветен на тур до ледниците Балмаседа и Серано. Тъй като прогнозите бяха за лошо време, тур агентът /същият, с приятелката, родена в България/ ми писа преди няколко дни, че е сменил компанията, с която ще плаваме, и ни е уредил пътуването с компанията с най-големите лодки, при които вероятността за отмяна на тура заради времето е най-малка. Предната вечер сме минали през офиса им да проверим какво е положението и ни увериха, че тур ще има. Сборният пункт е в центъра и от вечерта сме помолили хазяйката да ни поръча такси за сутринта.
Сутринта времето се е скапало тотално – вали, а докато си пуша цигарата на терасата в очакване на таксито, гледам надвисналите черни облаци и притрепервам от вятъра. Явно пак ще трябва да се навличаме, нищо, че ще сме на кораб. /Всяка сутрин откакто сме в Патагония обувам едно клинче, с надеждата, че с него ще си ходя през деня, а водоустойчивия панталон ще бъде в раницата за всеки случай, обаче като си подам носа навън разбирам, че няма да стане така и се връщам да навлека другия панталон отгоре. Та и тази сутрин така./
В този ден разбирам също, че до момента вятърът само ни е галил. Днес духа още по-свирепо, а в комбинация с движението на кораба срещу вятъра, снимките на палубите се превръщат в рисково начинание. Вятърът ми избутва качулката и се описва да смъкне шапката под нея. Не че не можем да си стоим на топло вътре, ама нали не сме дошли за това. Излизането навън се предшества от здраво опаковане, движението и снимането по палубата е на прибежки и припълзявания, като внимавам да съм от подветрената страна /доколкото е възможно/ или да съм подпряна някъде и после беж обратно вътре за възстановяване на телесната температура. И така много пъти. Пък било лято.
Обаче е красиво! Курсът минава покрай колония морски лъвове, водопад и други красоти преди корабът да спре през планината Балмаседа и изчезващият й ледник.
Малко преди да доближим ледника Балмаседа, на палубата става оживено. Аз съм се позиционирала от рано на носа, но едвам удържам напора на вятъра. Тук се вижда колко ми е топло, направо ми падат пломбите.
Следващата спирка е ледникът Серано. За разлика от Балмаседа, този не е видим откъм водата и до него се стига след около 30-40 минутна разходка. Докато ние атакуваме подстъпа към него, член на екипажа събира лед от водите на езерото, който по-късно ще ни сервират в уискито на борда.
За финал имаме обяд в естанция Peral /традиционно ранчо, каквито има доста в Патагония/. Естанциите са с огромни територии, обясниха ни, че причината за това е оскъдната растителност. Климатът е суров и въпреки многото вода в района, вятърът изсушава почвата и растителност почти няма. Голямата територия позволява на животните все пак да се нахранят.
Прибираме се в Пуерто Наталес следобед и оползотворяваме времето с разходка из града и чудна вечеря в заведението от първата вечер. Сервитьорката грейва като ни вижда – позна ни и много ни се израдва.
С това приключва престоят ни в Пуерто Наталес. Утре тръгваме към Аржентинска Патагония.
Ден 6 – на път към Ел Чалтен
Днешният ден минава почти изцяло в път. Целта е до края на деня да стигнем до Ел Чалтен, но за да се случи това трябва първо да вземем автобус до Ел Калафате и оттам с друг автобус да стигнем Ел Чалтен. Пътят е дълъг, но единствен и много красив.
Имаме малко време в Ел Калафате преди следващия автобус, така че оставяме багажа на автогарата и го оползотворяваме с кратка разходка из града.
Момчетата са твърдо решени да опитат всичи разновидности бира, предлагани по тези ширини и в момента, в който стигаме центъра си избират едно заведение, в които да пробват аржентинската бира. Докато те задълбочено проучват разликите между чилийска и аржентинска бира и предимствата на едната пред другата, аз опъвам крачка по централната улица. Спокойно, зелено е градчето, цветни къщи и шаренийка. Харесва ми.
Погледът ми приковава хипарски бус, паркиран на улицата пред един безистен с магазинчета. Вратата е отворена и от нея се подава куче. Пази милото.
Не се сдържам, снимам го и след като приключвам с разходката и се присъединявам към момчетата за чаша малбек /сервират ми я пълна до ръба, а удоволствието е във всяка глътка!!!/ им показвам снимката. Връщаме се заедно с тях да видят кучето на живо, но вместо него попадаме на собственика му. Заговаряме се, човекът се оказва магеланец по душа. Разказва, че не е доволен от правителството и от състоянието на нещата в страната си, затова е зарязал живота си в Буенос Айрес и е тръгнал да пътува с буса, гаджето и кучето. В момента пътуват към Ушуая, а после искат да стигнат до Аляска. Междувременно правят сувенири и ги продават по пътя, за да си финансират пътуването.
Докато си бърборя с човека момчетата изчезват. Намирам ги в съседния магазин с блеснали очи пред стената със стотици видове бира.
Не че на мен не ми потичат лигите при вида на стена пълна с хубаво аржентинско вино 😉
Продължаваме по пътя към Ел Чалтен, отново с прекрасни гледки.
Вечерта пристигаме в Ел Чалтен. Градчето е рай за любителите на планински преходи и предлага различни по трудност и продължителност преходи с фантастични гледки. /Информация за различните трекове тук: https://elchalten.com/v4/en/self-guided-treks-in-el-chalten.php/ . Ние разполагаме само с половин ден за тук, така че сме избрали трекът до лагуна Капри с кръгче до мирадор Фиц Рой на връщане. Девойката от туристическото бюро на автогарата ни обещава прекрасно време и ни уверява, че трекът, който сме избрали не е тежък.
Апартаментът, който сме избрали е във високата част на градчето, оказва се, че за да стигнем до него трябва да се изкачваме по стълби в дъното на централната улица, но пък е супер и прозорците ни гледат право в планината.
Ето го и Ел Чалтен или поне това, което виждаме вечерта:
Ден седми – забуленият връх Фиц Рой и годеж в Ел Калафате
С отварянето на очите виждам тази гледка от прозореца
Девойката от туристическия център не ни е излъгала – слънчицето напича, а вятърът е утихнал и не брули като снощи.
Оставяме багажа на съхранение на рецепцията и поемаме по маршрута. Умираме от кеф от гледките.
Оказва се, че първите километър и половина – два от трека не са толкова леки. Стръмничко е, има и стълби. /Май вече споменах, че нямам опит с планинарството, а и травмите на коляното не ми помагат./ Поспираме за кратки почивки и се майтапим, че ако Симо не ни изчакваше, вече щеше да се е качил и направил пълнометражен филм.
Гледките обаче са зашеметяващи и си струват всяка капка пот, пролята по пътя.
Стигаме най-после до лагуна Капри, откъдето си представях ето тази гледка /снимката е от нета/:
Обаче тук ни чака изненада – върхът се завил с облаци като с юрган и не желае да го пусне. Даваме му 30 – 40 минути време, но пак не иска да ни се покаже. Не че и така не е красиво.
Тръгваме към друг мирадор, с надеждата, че по пътя ще духне малко вятър и ще издуха облаците, но не би.
Не ни се получава и от мирадор Фиц Рой, явно върхът в този ден не желае да го безпокоят. Нищо, аз и така съм доволна, стигнахме до тук, значи не съм чак такъв кашкавал. А и какви красоти видяхме!
На слизане в стръмното една жена почти се пребива пред нас. Скачаме да помогнем, в това време мъжът й дотичва и я вдига. Не че нещо сме успели да й помогнем, но много ни се радва колкото пъти се засечем после по пътя.
Сбогуваме се с Ел Чалтен на по стек и чаша малбек/бира в parilla La Oveja Negra /Черната овца/. Още преди да седнем се разбираме със сервитьора, че когато кажем, ще ни поръча такси, което да ни откара до апартамента да вземем багажа, и оттам до автогарата /билетите за автобуса са предварително купени, така че гоним час/. Човекът свърши работа – навреме сме на автогарата и поемаме обратно към Ел Калафате, откъдето утре ще се отправим към Перито Морено.
Пътуваме си в автобуса и току пред арката за влизане в Ел Калафате автобусът спира. В това време аз съм в тоалетната на долния етаж и излизайки от нея виждам срещу мен на вратата на автобуса няколко въоръжени полицаи. Опулвам се, а онези ми махват да си отивам на мястото. Качвам се на горния етаж и заемам мястото си. След малко се качват и полицаите и свалят багажа на всички, за да го проверяват. Идват и до мен, питат дали могат да ми видят раницата и аз, разбира се я подавам и отварям. Полицаят я поглежда, затваря, но в момента, в който ми я подава смръщва вежди и пита: „А чакай малко. Какво е това?“ Сочи пепелника, който съм закачила за раницата си /от тези портативни метални пепелничета, които продават в индийските магазини, затварят се и събират 3-4 фаса. Нося си го, за да не хвърлям фасове на улицата, когато пуша в движение, а като видя кошче си го изпразвам там./ Обяснявам, че е пепелник. Онзи обаче са взира в картинката и ми я сочи /тъпият индиец – производител е нарисувал там индийски коноп/, пита за какви цигари. Обяснявам, че е за нормални цигари и ако иска мога да му ги покажа. „Давай“ – вика. Кутията в раницата се оказва празна, вадя друга от якето – гледа я, души цигарите, после пепелника и клати глава. Вече започвам да се спичам /не че има за какво, не се занимавам с глупости, в живота си не съм употребявала наркотици, но срещу мен седи намръщен въоръжен мъж/. Връща ми раницата, благодари и се отправя към задната част на автобуса. Не смея да се усмихна, защото отпред е застанала една полицайка и гледа лошо. На връщане „моят“ полицай се връща с още един и пак ме кара да покажа пепелника. Е тук вече сериозно се напрягам, чудя се какво се случва. Момчетата и целия етаж на автобуса наблюдават сцената напрегнато. Показвам го, онзи се дзвери, мисли че е часовник и когато го отварям да покажа че е пепелник се ухилва и възкликва „Колко готино!“ Тръгват си, автобуса тръгва, а аз още не мога да осмисля какво се е случило.
Пристигаме в Ел Калафате вечерта. Заради късния час сме избрали настаняване близо до автогарата. Оказва се не лошо – имаме си доста просторна къщичка, с голям хол и тоалетна на долния етаж и две спални и баня на горния. Разваля ми настроението откритието, че по някаква грешка съм резервирала за двама и трябва да доплатим за трети, но го преглъщаме.
Слизаме до центъра за хапване и питие. Симо е проучил, че бар „La Zora“ работи по това време, оказва се много готино място, има и жива музика. Докато се радваме на храната, питиета и компанията си, влиза едно момче, взима микрофона на музиканта и обявява, че току – що е решил да се ожени за приятелката си и ще пее за нея. Не знам за другите, на мен за пръв път ми се случва да съм свидетел на нещо такова и искрено ме вълнува.
Момчето пее, приятелката слуша и се усмихва, който в бара разбра какво се случва също се радва, изобщо голяма емоция. Много готино това Ел Калафате!
Ден осми – Ледена епоха
Закусваме и докато чакаме да ни вземат за тура до Перито Морено се наслаждаваме на гледката към Lago Argentino.
И този тур е букнат предварително /през Expedia за 41 долара, включващи транспорта с гид и 1 час с лодка пред една от стените на ледника/ поради липсата на време за търсене на място и опасенията, че във високия сезон може да няма билети за автобусите до Перито Морено за същия ден. Взимат ни с бус, пред офиса на агенцията ни прехвърлят в по-голям автобус.
Да казвам ли за гледките по пътя? Има и много летящи кондори.
Спираме за първа среща отдалеч с Перито Морено. Оттук още не можем да си представим какво ни очаква.
Вече близо до ледника спираме първо за плаването с корабче около стената на ледника. Корабът приближава доста, върти се, така че от всички страни на палубата да може да се види гледката. Неописуемо е! Чува се от време на време тътен и грохот от откъртване на парчета лед, слънцето и облаците си играят, осветявайки част от леда и засенчвайки друга част. Уникална, дива и сурова красота.
След корабчето се отправяме към пътеките обхождащи ледника. Оттук изглежда различно и още по-внушително, краят не му се вижда.
Разпръскваме се из пътеките, всеки преживява гледката по свой си начин, но и тримата сме без дъх. За момчетата това е черешката на тортата в пътуването, за мен по емоция е сравнимо с пингвините и също толкова върховно като изживяване. Природата е велика във всичките си форми, това ми изкристализира в това пътуване. Не че не съм го знаела, но тук и сега го виждам всеки ден в различна форма, красотата я има въпреки суровия климат или може би точно заради него.
Прибираме се следобед в Ел Калафате. Със Светльо искаме да видим розовите фламинга в резервата Laguna Nimez, така че се разбираме с екскурзоводката да ни оставят близо. По пътя се отбиваме в управата на парка Los Glaciares /част от който е Перито Морено/ и имаме честта да се срещнем със самия Перито Морено, както и с Чарлз Дарвин в различни периоди от живота му.
Стигаме и до лагуна Нимес, която се оказва пълно разочарование /поне за мен/. Лагуната е голяма, птици има много, в това число и розови фламинго, но в момента на нашата визита вятърът ги кара да си търсят закътани местенца. Откъдето и да обикаляме все са ни далече, виждаме ги като точици.
Но пък лаго Архентино се вижда зад лагуната в пълната си прелест.
След като сме навъртели около 3 километра по пътеките на лагуната без особен успех в наблюдението на птици, поемайки към центъра ги виждаме буквално в краката си /не са розови фламинго, но са част от пилетата, показани на табелки в резервата/.
Завършваме вечерта със стекове /не си падам много по месото, но това тук трябва да се опита – топи се устата/. За мен малбек /божествен е/, за момчетата бира. Оказва се размер ХХL, когато Светльо си я поръчва го питат дали е за двама 🤣
После кратка разходка за сбогуване с Ел Калафате.
Снимката с тази шапка си има официална цена 😀
Ден девети – отново дългият път към Сантяго
Патагонската ни част приключи. Днес поемаме отново към Чили – през Пуерто Наталес към Пунта Аренас и оттам с полет за Сантяго.
В автобуса от Ел Калафате до Пуерто Наталес заговарям човека на седалката до мен. Оказва се интересен човек – американец, професор, от 30 години живеещ и преподаващ в Япония и обикалящ света в свободното си време. В Южна Америка е от няколко месеца, започнал е с Амазония. Споделя ми, че страда, че приятелите и семейството му не го придружават в пътуванията му, но това не го спира да си пътува. Чуди се на хората, които спят по пътя и пропускат попътните гледки.
Докато си бърборим, стигаме границата. Тук свалят всичко, и хора и багаж. Багажът минава през скенер, народът през гишета. Забранен е износът на плодове, зеленчуци, сирена и не помня още какво. Тук е ред на Светльо да се изпоти /другите двама вече сме си минали по реда – Симо на влизане в Чили при пристигането, аз в автобуса до Ел Калафате/. Избират да преровят точно неговия багаж и да го препитат.
Пристигаме в Пуерто Наталес по обяд. Имаме около час и половина – два и решаваме да слезем до града. Оказва се обаче, че трябва да чакаме за да си оставим багажа /жената, която го приема не е налична в момента/. Понеже времето ни е малко, решаваме да не чакаме, а да вземе такси и да се натоварим с багажа. Двупосочно ни излезе по-евтино, отколкото ако бяхме оставили багажа на съхранение. Кратка разходка и се товарим на следващият автобус за Пунта Аренас, откъдето летим за Сантяго.
Кацаме в Сантяго късно през нощта. Отново ще спим в апартамента от първата вечер и сме предупредили хоста, че пристигаме след полунощ. На рецепцията ни чака сънен руснак по потник. Разбира, че съм българка /качила съм се само аз, момчетата чакат във фоайето с багажа/ и настоява да му говоря на руски.Не ми се получава много с руския, не съм го говорила отдавна, но все пак се разбираме. Уговарям се и да си оставим багажа при него на съхранение следващия ден, за да не го влачим с нас до Валпараисо.
Не сме точно в апартамента от първата нощ, настаняват ни в аналогичен на него на по-долен етаж /оказва се, че руснакът има няколко апартамента в сградата/.
Ден десети – Валпараисо
Оставяме багажа при руснака, закусваме в приятно кафене наблизо, обменям малко пари и сме готови да тръгваме към Валпараисо. Има вариант с метро да стигнем до автогарата или до терминал Pajaritos, откъдето да вземем автобус до Валпараисо, но Симо проверява в Юбер и се оказва, че колата до автогарата ще ни струва по около евро на човек. При това положение се оказва излишно да тестваме системата на градския транспорт и си поръчваме кола от Юбер.
На автогарата е страшна лудница – гишета, опашки, народ. Има и машинки за продажба на билети, но се оказва, че с нашите карти не можем да купим билет, така че се налага да си изберем опашка и да се наредим на нея. Докато висим, човек от опашката ми казва, че раницата ми е отворена, да си я затворя /нищо важно няма в джобчето с отвореното ципче, но ми става приятно от отношението/. Оказва се, че най-ранният автобус, за който можем да купим билети е в около в един и половина, т.е. отваря ни се време за обяд докато го чакаме.
Настаняваме се в заведение наблизо. Малко каубойско изглежда, но има доста хора, прилична храна и кани с литър бира. В дъното дъни джубокс. Двама юнаци на съседната маса си поръчват по втори литър бира на човек /докато сме там ще поръчат и трети/. След втория литър им идва кефа, един по един правят тегели до джубокса и си пускат любими парчета. Започват да оглеждат посетителите, мисля си, че след третия литър може и да си поръчат жени, но не оставаме достатъчно, за да видим докъде ще я докарат.
Във Валпараисо пристигаме в ранния следобед. Имаме големи очаквания към този град, но автогарата не е мястото, където могат да се потвърдят. Районът около нея е направо гаден и дава представа защо градът има славата на най-опасния в Чили. Докато си чакаме юбера подпрени на една стена /всички с извадени телефони като патици за отстрел – Симо, за да поръча кола, аз – за да проверя адреса/ , около нас започват да се навъртат съмнителни типове. Един ми говори нещо и понеже не го чувам се приближавам към него да видя какво иска. Иска да си отворя раницата за проверка, бил от полицията. В момента, в който бръква в джоба си и вади някаква смачкана карта със снимка /може и да е била за градски транспорт/ ми светва, че нещо не е наред и почти отскачам назад към момчетата. Онзи ме оставя на мира и продължава да дебне други жертви, даже ни предупреждава с жест, когато друг съмнителен тип ни наобикаля. Юберът най-после идва и с облекчение се изнасяме от този гаден район. Шофьорът ни предупреждава да не се мотаем тук – районът бил опасен. Слава богу, ние сме избрали настаняване в сърцето на Cero Alegre, така че няма да ни се налага.
Откриваме настаняването си в тясна стръмна уличка, затворена за неоторизиран достъп. Пространството е голямо, артистично, с патио с гледка към пристанището, но откритието че момчетата ще трябва да спят на едно легло /има едно двойно легло в едната спалня и едно единично в другата/ и банята е достъпна само през тяхната спалня временно ни скапва настроението /някак си не сме го разбрали от описанието на апартамента или по грешка от многото направени резервации сме оставили тази/. Както и да е, за една вечер ще го преживеем , пък и има вариант единия да спи на дивана в хола.
Бързо откриваме артистичният дух на Валпараисо слизайки по тесните улички на Cero Alegre към площад Сотомайор. Графитите са буквално на всяка стена. Близо до нас има някакво изложение на вино, но в момента щандовете са празни.
На площада заварваме празник на пожарникарите. Стари пожарни, състезание между различни пожарникарски екипи, възторжена публика, музика, изобщо голям купон.
На пристанището също кипи живот.
Решаваме да се качим с един от фуникулярите до съседния хълм – Cero Concepcion. Фуникулярът обаче е в ремонт, така че се налага да вървим пеш, което ни дава възможност освен да се наслаждаваме на графитите, да усетим и следите от нощния живот /нахвърляни кенчета от бира и миризма на урина по тесните стълби към първия мирадор на хълма/. Горе обаче е готино, с хубави гледки към града и океана.
Докато хапваме по един сладолед на крак /трябва да се опита/, попадаме на някакъв базар и импровизирана фиеста в края на уличката. Група момчета и момичета са поставили един касетофон на улицата и танцуват сиунг. След малко вдигат касетофона от земята, местят се малко по-нататък и продължават с танците, а ние след тях. Много свежо! Настроението буквално струи от лицата им и се предава на зяпачите наоколо.
Оставяме младежите да си се забавляват и продължаваме по тесните улички.
Попадаме и на артист в действие.
Когато очите са вече са се наситили на графити, а краката – на стръмни тесни улички, започваме да търсим кръчма за вечеря. Хостът ни е препоръчал ресторант El Peral – съвсем близо до апартамента ни е и има страхотна гледка към пристанището с потенциал за наблюдение на залеза, обаче предлага само риба и морски дарове, а момчетата искат месо. Откриваме си друго място, в което ми сервират най-вкусното севиче /традиционно ястие за Чили и Перу. Състои се от сурова риба, маринована в лимонов сок, сервирана с различни добавки. Много е свежо, на мен лично много ми допада/. Мъжете естествено наблягат на телешкото, също превъзходно приготвено и презентирано.
Тук е доста по-хладно от Сантяго и с усилването на вечерния бриз се налага да наметнем тънки якенца. Изобщо в рамките на няколко дни минаваме през три сезона – от 34 градуса в Сантяго, през 10 -12 през повечето време в Патагония до около 20 и няколко градуса във Валпараисо.
Завършваме вечерта на по питие в дворчето ни с гледка към пристанището. Близкото изложение на вино вече е отворило и приятно ни озвучава с готин джаз. Яко е, но и тримата констатираме, че вече сме на по-бавни обороти. След всички красоти, които сме видели в Патагония в града някак си енергията ни е паднала.
Ден единадесети – още малко Валпараисо и Сантяго
Днес поспиваме повече, вече не бързаме за никъде. Помотване из уличките на Cero Alegre, закуска в артистично заведение, пак мотаене, бира в подножието на хълма и отново на път обратно към Сантяго.
В ранния следобед отново сме в Сантяго, отново на Huerfanos 1400 /за всички нощувки в Сантяго използваме един и същ апартамент/. Неделя е, жега е и обитателите на сградата активно ползват басейна на покрива. Добирането до рецепцията на 15-тия етаж се оказва леко проблемно, на всеки етаж има опашки от чакащи по джапанки и с плажни кърпи в ръка. Справяме се, взимаме си багажа и след като се настаняваме, поемаме към бохемския квартал на Сантяго – Bellavista и Cerro San Cristobal – хълм, представляващ най-големият градски парк в Сантяго, приютил зоологическата и ботаническата градини и храм на върха си. В подножието му пък е една от къщите на Пабло Неруда /другата е във Валпараисо, има и трета, не знам къде/.
Оказва се, че и в Сантяго има графити и то никак не лоши.
Кварталът е много приятен, шарен и оживен, с много заведения и нощни клубове наоколо. Стрийт артът също е добре представен.
Стигаме до къщата на Неруда, още е отворена, но решаваме, че нямаме време да влизаме вътре. Оказва се добро решение, тъй като ако го бяхме направили, щяхме да изпуснем фуникуляра до върха на Cerro San Cristobal.
Пристигайки на опашката за билети за фуникуляра се оказва, че хващаме един от последните курсове нагоре. Работното време приключва скоро и който не успее да вземе последният курс надолу, трябва да слиза пеша. Ние успяваме и да се качим, и да слезем.
След като слизаме от хълма, идва време да възстановим баланса на течностите. Уличките в квартала вече са пълни с маси на открито. Запътваме се към конкретно заведение, препоръчано в Trip Advisor и в момента, в който сядаме на масата ми прави впечатление, че до нас е спряла полицейска кола. Отпред има още един полицейски бус. В първия момент не разбирам какво се случва, после забелязвам разправия през няколко маси от нас. Един мъж вика, друг е обграден от полицаи, жената, която е с него плаче. Полицаите повеждат единия мъж към буса, жената се вкопчва в него и започва да го дърпа, плаче и се разправя с полицаите. Прибират го, в крайна сметка, викащият /очевидно пиян/ си сяда кротко на масата, а жената остава да плаче неутешно. В рамките на около час докато сме там се обажда на всичките си познати да разкаже случката и не спира да плаче.
Сцената леко ни вгорчава питиета. Момчетата се радват на по 700 милилитрова бутилка бира, а аз решавам да опитам от прословутия коктейл terremoto /земетресение/. Нищо особено, ужасно сладък.
Връщаме се с юбер в района на катедралата. Там кипи живот, но заведенията наоколо започват да затварят. Явно в неделя затварят по-рано. Ускоряваме крачка към заведението от първата вечер – и там масите отвън са прибрани, остават 5 минути до затваряне на кухнята. Сервитьорът бърза да ни вземе поръчка, за да успеем да я хванем.
Ден дванадесети – довиждане, Чили
Кафенце, закуска и е време да потегляме към летището. Там се събираме отново целия отбор – Вили и Мия са пристигнали снощи по нощите в Сантяго и тази сутрин се материализират направо на летището. Докато чакаме на опашка за чекиране се запознаваме с други българи, пътували по същата промоция. И те смятат да пропуснат последната отсечка и да се приберат от Амстердам. Мислим го и ние, но дали ще стане зависи от това дали полетите ще са навреме.
Прелитаме над Андите, за да кацнем в Сао Пауло. После с единственият оранжев самолет на KLM летим над океана. Следва групово изнасяне към Айндховен /кацнали сме навреме и можем да осъществим маневрата/ и полет оттам до София.
***
Много неща в това пътуване ми се случиха за първи път – първи път в Южна Америка, първи път само с ръчен багаж, първи път в компания извън семейния ми кръг и още доста първи пъти. Оказа се, обаче, че излизането извън познатите граници на комфорта само разширява въпросните граници. Страхотно пътуване се получи! Месеци след това не мога да си събера усмивката като се сетя за него! Момчетата бяха страхотна компания, не бих могла и да си мечтая за по-добра, а срещите и разделите с Мия и Вили направиха пътуването още по- цветно, весело и вълнуващо Благодаря ви, момчета и момичета! Вече си мечтая за следваща възможност да пътуваме заедно.
Малко практическа информация
Транспорт на място
От летището в Сантяго до града има автобуси на Centropuerto /маршрут и разписание тук / и TurBus /инфо тук/. Имат различни маршрути, част от тях пътуват само до автогарата / Terminal Alameda/, така че просто трябва да се пита за къде е конкретния автобус.
В Пунта Аренас има автобус от летището до града – 5000 песо на човек. За двама и повече обаче таксито е по- добър вариант – 10 000 песо на кола.
Между Сантяго и Пунта Аренас има нискотарифни полети на SkyAirline https://www.skyairline.com/chile и Jetsmart. Първите имат повече полети.
За придвижването между градчетата в Патагония: между Пунта Аренас и Пуерто Наталес оперират Bus Sur и Buses Fernandez (ние ползвахме вторите), между Пуерто Наталес и Ел Калафате - отново Bus Sur и COOTRA. Между Ел Калафате и Ел Чалтен пътуват няколко компании (ние ползвахме CAL-TUR), има вариант и за трансфер с микробус. Между Пунта Аренас и Ушуая пътуват Bus Sur , но автобусите не са всеки ден (ние така или иначе пропуснахме тази отсечка).
Придвижване в градовете: В големите градове /Сантяго и Валпараисо/ има Юбер /има и метро, и автобуси, разбира се, но не сме ги пробвали/, в малките /Пуерто Наталес/ - евтини таксита на фиксирана цена от 1500 песо до всяка точка в рамките на града. За повече хора са идеално решение за придвижване.
Малко за храната и виното
Няма нужда да казвам, че аржентинското телешко е върха – топи се в устата. В Чили също не е никак зле. Аз не си падам много по месото и опитвах и различни риби – сьомгата в ресторанта на хостел Alcazar в Пуерто Наталес беше фантастична и двата пъти, макар и по различни рецепти, севичето /особено онова във Валпараисо/ също ми допадна много. Сещам се с умиление и за една супа с морски дарове, която ядох в La Luna в Пунта Аренас. А, и още нещо, ако не обичате шницел, не поръчвайте Milanesa.
Виното е фантастично и в Чили, и в Аржентина. С чилийски совиньон блан или аржентински малбек няма опасност да сбъркате.
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега