Пътешествие в Боливия и Перу-2019

Боливия и Перу 2019

На 11.09 три приятелки тръгнахме на нашето планувано отпреди Нова година пътешествие за Боливия и Перу. Решаващи за планирането бяха желанието да посетим старинни археологически индиански обекти, като и да походим из планината. Поради това трябваше да се избере сухия период и най-напред да се направи резервация за избрания от нас трек (4 дни, 3 нощи), накрая на който да се „атакува” Мачу Пикчу. Този трек запазихме още през февруари, през фирма www.perutreks.com, препоръчана ми от Иглика. След това, с безценната помощ на Виктория и Стоил, направихме плана, като купихме самолетни билети и продължихме, сглобявайки го с много консултации в интернет. Едно от най-големите предизвикателства, освен подробния план, беше ограничението за багаж-решихме да пътуваме само с ръчен (до 10 кг).

Ще се опитам да направя сбит пътепис, имам и по подробен, който мога да предоставя на интересуващите се.
Напук на многото планиране, съдбата щеше да ни изхвърли още на старта. Полетът за Мадрид в 18:20 на Raynair, пристигащ по разписание в 21:05, бе отложен с 2 часа, а по-късно стана ясно, че тръгва в 21:00. Тръгването ни за Santa Cruz (Bolivia) в 23:55 бе под въпрос. В допълнение – тази авиокомпания (Opodo) не допускаше online чекиране. Уведомихме екипажа на Raynair и се молехме нещата да се наместят. Въпреки нашите разговори, когато самолетът от София се приземи (с някаква магия в 23:05), дълго време нямаше никакво движение, а когато вратите се отвориха, първо влезе лекарски екип за човек с проблем. След като излязохме от самолета и ни докараха (много бавно!) до входа, в 23:20, ние прочетохме на таблото „gate B28” и се втурнахме надясно към транзитните коридори. Натъкнахме се на инсталация за проверка на хора и багажи, без клиенти, но с двама души персонал. Обяснихме, че нямаме бордни карти, но закъсняваме. Хората, младо момче и жена, бяха много мили, веднага започнаха да се обаждат по телефони и след разрешения от по-вишестоящи бяхме проверени и изпратени без бордни карти до определения изход. За наша изненада (или не съвсем) вместо да е пусто и да сме само ние, имаше огромна опашка. Когато дойде нашият ред, ни обслужиха най-любезно, пак допитвайки се по-вишестоящи. Явно и този самолет тръгваше със закъснение.

Самолетът тръгна в 00:25 и полетът премина нормално. Пристигна по разписание.

На 12.09 пристигнахме в Santa Cruz (Bolivia) в 05:35. Първото изпитание там беше издаването на виза. Имаше опашка. Ние бяхме подготвени за това- имахме пълен набор от документи(напечатани!). Старателно ги прегледаха-имахме самолетните резервации, резервации за хотели, билети за автобуси и график по дати. Питаха ни защо в хотелските резервации няма имена. Само единият от служителите говореше английски. Обаче бяха учтиви и им беше ясно, че сме само туристи, но трябваше да си съберат документи в папките. От снимки нямахме нужда-снимаха, отпечатаха стикер и го залепиха на паспорта. Платихме по 102 $ в брой, нямаха постерминал. За визата можеше да не плащаме нищо, но сравнително късно разбрахме и анализирахме противоречивата информация, и вече си бяхме купили билети. А тя е следната:
Гражданите на ЕС са освободени от визи за Боливия, но с изключение на България, Румъния, Кипър и Малта. Визата, издадена на границата, се заплаща, а предварително издадена в консулска служба – не. Преди явяването в консулска служба се изтегля специален формуляр, попълва се, подписва се, сканира се и се изпраща (занася) в консулската служба заедно с други документи-програма на престоя, хотелски резервации, билети за влизане и излизане от страната, снимка. Трябва да се предвидят и няколко дни за изчакване на решението. Възможната организация е да се направи няколкодневна екскурзия до град, където има консулска служба(в България няма)-например някъде в Европа или в близка до Боливия държава. Ние малко се ядосвахме, че не сме се организирали да стоим няколко дни в Мадрид или в Куско (при обратен маршрут). Но си спомняхме публикации в интернет за консули, които не си стоят в работното време на работно място. И може би щяхме да губим време и да се ядосваме. От друга страна пътуването в тази посока имаше други положителни страни, например постепенната аклиматизация към надморската височина.
Санта Крус (416 м н.в.) ни посрещна с дъжд. За придвижване към града месните хора ни насочиха към маршрутка номер 135. Маршрутките в Перу и Боливия (colectivo) са със странни правила- шофьорът или негов помощник викат силно името на мястото, където отиват. Маршрутката тръгва, когато се запълни изцяло. Колкото и да е странно, това работи. От летището се качихме на маршрутка 135 за по 7 болевиано (2 лева) и после смениме с номер 17 за 3 болевиано. Намерихме улицата, но се затруднихме да намерим номера, бяха объркани. Но много  хора искаха да ни помогнат.
Хостелът беше със странна архитектура-нещо като застроен безистен. Имахме желание да ходим в Samaipata и El Fuerte de Samaipata, но обществен транспорт за връщане нямаше, а е повече от 123 km за 2h 45, трябвало е да планираме повече време, още един ден. Опитахме да уговорим нещо на рецепцията. Първо уговорихме цена от 42$ на човек за такси с екскурзовод , но после ни казаха, че „вали и няма смисъл”. Явно хората не искаха да се претоварват. Разгледахме Санта Круз – типично градче, построено от испанците (почти всички са такива): квадратна планировка, плаца „Майор”, катедрала, градски съвет.
Обядвахме в малко квартално ресторантче за по 17 боливиано (4 лева). Относително най-скъпа е водата – 1 л – 7 боливиано, но от чешмата не бива да се пие.
 

   На 13.09 пътувахме със самолет за Sucre (2810 m). До аерогарата стигнахме с марштутки 18 и 135 (3+6 боливиано) Важно! За авиокомпания Bolivian de Aviacon ръчният багаж е до 7 кг. Но нищо не пречи да имаш и една по-малка раничка, която да мине за „дамска” чанта. Летището в Сукре е много интересно-то е на високопланинско плато върху сух каменист терен. Пътува се до града(който е по-ниско) около 40 минути, струва 8 боливиано с colectivo. Разгледахме Сукре-Музеят на етнографията и фолклора, манастира Recoleta и музея към него. От площада пред манастира се откриваше страхотна гледка. Вечерта на централния площад имаше тържества с танци. Купихме си цяла папая за 10 боливиано. Нощувахме в Casa Solariega Hostel (Calle Grau 241), много сме доволни от мястото.
    Вечерта си видях съобщение от туроператора Viator, че турът в Солната пустиня се отменя заради блокади (стачки) в Уюни. Разтърсих се в интернет и видях само кратки(неофициални) съобщения за блокадата. Не се разрешава движение на МПС по пътищата (пеша може). Съветват туристите да не влизат в спор със стачкуващите. Започнахме да четем и да се чудим какво да правим, тъй като имахме 2 нощувки в Уюни, самолетни билети Уюни-Ла Пас и се страхувахме да не останем блокирани в Уюни и да ни се провали останалата част от пътуването. Получихме писмо от автобусната компания за отмяна на автобуса за Уюни.

    На 14.09 се събудих рано (в 4 часа) и започнах пак да чета. У мен надделя мнението да не ходим в Уюни и да си купим билети за Ла Пас, като останем още поне един ден в Сукре. Видях, че в Сукре има още какво да се разглежда. Според Гери блокадата щеше се махне, но ние с Поема не посмяхме и започнахме да търсим билети за Ла Пас. Купихме за 16.09 следобед. Отидохме във фирма Condor Treking, където беше ресторантът, в който няколко пъти ядохме, и обяснихме че искаме трекинг. Маршрутът беше Crater of Maragua и Стъпките на динозаврите. Бяхме единствените за този ден и се спазарихме за цена 65$, но остана да се видим следобед. Отправихме се към площада, където тържествата продължаваха. Изреждаха се детски градини, училища, клубове. Посетихме Museo de Trezoro. Той е умело съчетание на различни технологии за обяснение добиването на злато, сребро, скъпоценни и полускъпоценни камъни.

На 15.09 отидохме навреме на срещата. Освен водачът и шофьорът имаше още двама участника-жена и мъж от Южна Африка на около 45 – 50 години в добра форма. Взеха ни с джип.Тръгнахме в 7:45. Пътищата бяха планински, с много завои. Имаше бариери, които маркираха някакви обособени територии. Ескурзоводът ни обясни, че местните смятат чужденците за врагове-те вземат от душата им, когато ги фотографират и оскверняват земята им, когато правят екскурзиите си там. За да свикнат местните с екскурзиите на чужденците, са въвели тетрадки в малките селца и махали, в които екскурзоводите се подписват, когато доведат група. На общността се дават някакви субсидии на тази база. Пътувахме около час, докато стигнем до място с църква, любимо място за празненства на местните. Екскурзоводът ни обясни, че църквата е специална, изградена в чест на Девата от Гуателупа, на специално място около черен камък, където се явила на местен. Близо до църквата беше паметникът на боливийски национален герой Tomas Katari, борил се за независимост. След като го хванали и бил убит, тялото му било разсечено на много парчета, за да не стане място за поклонение. Вървяхме около 2 часа през планината, сред природа, нетипична за нас-голо, тук-таме храсти, устойчиви на суша. Нашият гид ни разказваше с подробности за всяко растение-характеристика и как се използва от местните. Освен това проявяваше жив интерес към нашите държави-разпитваше ни за природата, историята и защо сме дошли в Боливия. Джипът ни чакаше на друго място. Качихме се и ни закара до село, до определена къща с навес, където имаше тоалетна и вода и бе подходящо за обяд. Шофьорът и водачът бяха приготвили разнообразни продукти-много пресни зеленчуци, авокадо, картофена салата, киноа, сирене, яйца. Носеха вино и посуда. Помогнахме да се разпредели всичко и добре хапнахме. След това походихме още 2 часа по планини е единични къщи и дворове. Земните пластове бяха причудливи. Отидохме на място, където имаше вкаменелости-стъпки на динозаври. Към края на похода водачът ни показа от високо Crater of Maragua. За него учените се разделят в мненията си-дали е кратер на огромен вулкан преди милиарди години или кратер на огромен паднал метеорит.

На 16.09 се разходихме още веднъж из Сукре. Към обед тръгнахме към летището-пеша до площада, който знаехме и после с маршрутка-8 боливияно (2 лева), 40 минути. Оказа се, че първият полет закъснява, а на летището почти никой не знаеше английски. В крайна сметка пристигнахме нормално в Ла Пас. От летището на Ла Пас (което е на около 4061 м, а Ла Пас е на 3650м) взехме маршрутката, описана в интернет. Знаехме, че сме близо до главния площад и църквата Сан Франциско, но не казахме адреса на шофьора, защото мислехме, че това е последна спирка. Така си изпуснахме спирката. Пътуващите в маршрутката и шофьорът бяха много мили и веднага започнаха да търсят в телефоните си как да идем до хостела и за всеки случай питаха и други минувачи. Пеша стигнахме до мястото, защото се страхувахме да вземем случайно такси. Междувременно беше почти полунощ и на рецепцията ни посрещна много сънен и намръщен човек, с явно нежелание да се занимава с нас. WiFi беше с ужасни за писане пароли, за които аз допълнително слизах и го питах, защото ми беше необходима сигурна информация за следващите дни. Чистотата в стаите и закуската бяха ужасни, преди 7:30 и топла напитка не можеше да се вземе. Единствено разположението беше много удобно. Хостелът се казваше “The Loundge of Pancha hostal”.

На 17.09 сутринта ни взеха за планувана екскурзия до Тиуанако (Tiwanaku & Puma Punku) чрез фирма Viator. Планът (който се спази) беше: 08:00 ч. Вземане от хотела 09:30 ч. Старт на обиколката в Тиуанако и Пума Пунку 02:00 ч. Обяд. 03:00 ч. Връщане в града в 04:30 ч. Връщане в хотела.(цена97.00$) Водачът и шофьорът работиха професионално, по пътя и в обектите ни обясняваха всичко, местата си заслужаваха.
Върнахме се в Ла Пас и направихме малка разходка до църквата Сан Франциско и пазарът на вещиците. Приятна вечеря в малко заведение.

На 18.09 се отправихме, с извикано от рецепцията такси, към автогарата, за да се качим на автобуса La Paz -Copacabana -Isla del Sol(Titikaka). Беше ни извикано радиотакси(най-сигурното) и струваше 25 боливиано=6 лева. Билетите за автобуса бяха купени предварително по интернет, но въпреки това трябваше да идем половин час по-рано, за да се регистрираме. Служителката на обслужващата фирма знаеше английски. Тъй като автобусът беше преминаващ, тя ни обясни и начерта къде трябва да чакаме и в колко часа и че тя също ще бъде там. Благополучно се качихме и пътувахме около 3 часа, преди да видим езерото Титикака. Има място, където езерото трябва да се пресече и се купува отделно билет за лодка (2 боливиано). Към 12 часа пристигнахме в Копакабана (3841 m). Имахме съвсем малко време да разгледаме градчето и прочутата църква (Базиликата на Дева Мария от Копакабана)-заслужава си.
Успяхме да разгледаме църквата и малкия музей с изображения на Бородици, явили се на хора по различни места в света, след това да си вземем раниците и да отидем до пристанището и да се качим малко след 13:30 часа на корабчето за Острова на Слънцето (по 25 боливиано - 1/2 час).
В корабчето (както и в много автобуси в Боливия) ни записаха имената, номерата на паспортите, къде ще нощуваме, от къде идваме и къде отиваме. Човекът, който записваше тази информация, започна да навива всички в лодката за невероятен тур по северната част-гледане на забележителностите и ходене. Обясни, че човек сам, без местен екскурзовод не може да го направи, защото местните не разрешават да се минава в земите им, само с местен човек. Понеже видя, че това ни е интересно, ни каза, че много трябва да се бърза, след като пристигнем, защото лодката е специална и ще тръгне. Каза ни цена от 15$. В крайна сметка ние трите се съгласихме, и той каза, че общата ни цена е 100$, като изтъкна други разходи. Собственикът на хостела ни чакаше и ние много бързо си качихме багажа в хостела (5 минути, но право нагоре). Много бързо слезнахме, в около 15 часа се качихме на лодка, която видимо не беше туристическа, беше натоварена с продукти. Вътре в лодката започнаха да ни искат парите, защото бързо трябваше да ни прехвърлят в друга лодка. Прехвърлиха ни в нея, тя се оказа обикновена пътническа лодка за 4-5 боливиано. Там имаше местни и туристи. Запознаха ни с водача, който беше брат на този, който ни нави. Те обясняваха, че сме извадили голям късмет, защото местните не разрешават всеки ден от седмицата да се ходи там. Въобще имаше много лъжи с цел да вземат повече пари от нас. Иначе ходенето беше приятно и видяхме много интересни старини, но не видяхме хора, които да си пазят земите и да не ни пускат. С нас беше и едно момче на около 24 от Италия, с което си говорихме. Като изключим лъжите на водача с цел да оправдае парите, които е взел от нас, екскурзията беше интересна. След около 40 минути ходене стигнахме до древно селище от времето на инките - 1200 г от н.е. После до свещен камък с образи на божества и още много развалини и красиви заливи. Неприятното беше, че продължи и след стъмване, докъм 20 часа. Още преди това водачът започна да ни разпитва дали да не ни води на вечеря на едно специално място, тъй като всички ресторанти ще са затворени, въпреки че ние му казахме, че сме си поръчали вечеря в хостела. В крайна сметка в хостела се прибрахме след 20:30, тъй като малко се загубихме по кривите улички в селото. Но вечеря имаше. Спахме чудесно с по няколко дебели одеяла. Сутринта закусихме чай от кока, пресен сок от банан, банани с шоколад и омлети. Само бяха малко бавни. Мястото за спане се казваше Hostal Palacio del Inca (Camino Norte-Sur, 100m de la punta del Inca Comunidad Yumani).

На 19.09 след закуската се спуснахме към при пристанището и се качихме на лодка за Копакабана. Цената е 30 боливиано (не 25 като на идване!!). Планът за този ден беше да преминем в Перу и да стигнем Пуно, но преди това да посетим Амару Мари – скален комплекс с религиозни функции. Този комплекс е встрани от главния път и не е много известен за комерсиалния туризъм, затова дотам точно транспорт и организирани екскурзии не намерихме и решихме да правим комбинации. Първо взехме такси от Копакабана до границата (Касери-Kaseri) в 11:30. Пътуваше се около 15 минути. То чакаше да бъде запълнено и струваше 5 боливиано на човек. Преминахме границата пеша, регистрирайки се в двата гранични пункта. За Перу виза за българи не трябва. След това взехме такси до Йонгуйо (Yonguyo)-по 2 соле на човек. След това маршрутка до Chaka-Chaca (по 2 соле на човек). След това маршрутка до Хули (Juli). Навсякъде, където се качвахме на маршрутки с местните, те бяха много мили и ни съветваха да не се качваме на таксита, защото е скъпо и лъжат. В Хули в центъра започнахме да разпитваме местните за Амару Мари. Те го нарекоха Дяволската скала и казаха, че само с такси може да се стигне - 10 км. За по-сигурно попитахме и един полицай, който веднага изсвири, спря ни едно такси, качи ни в него и инструктира шофьора къде да ни води и за колко пари. Струваше 10 соле. Това бяха мегалитни скали, имаше и странни образувания. Беше много спокойно. Две-три жени стояха на входа и събираха такси-10 соле. Известно време бяхме само ние там и съзерцавахме. Малко по-късно дойдоха двама души, а след 1 час-група ученици.
Тръгнахме пеша по пътя, стопирайки. Не след дълго ни качи маршрутка до Илаве (Ilave). После оттам маршрутка до Пуно(Puno- 3830 m) Общо за деня сме изхарчили за транспорт и вход 28 соле. Вечеряхме за около 7 соле на човек.
Нощувахме в Hostal Virgen de Las Nieves, Avenida El Puerto, 516, Puno. Не беше лошо за хостел, но е много близо до пазара на едро и още през нощта от едната страна на сградата стана много шумно, поради съществуваща заленчукова борса.

За 20.09 имахме закупено пътуване Puno -Cusco със специален автобус, който включваше вземане от хотела, спиране на няколко интересни обекта по пътя, екскурзоводно обслужване, обяд и закарване в Куско на определен от клиента хотел. Това пак беше чрез фирма Viator. Фирмата изпълни коректно всичките си ангажименти. В уречения час в хотела дойде човек, който ни взе и ни закара до автогарата, където ни предаде на друг служител. Качихме се в удобен автобус с още туристи от различни държави. Екскурзоводът Роли беше много активен. Той ни представи шофьора Мауро, себе си и след това мина с микрофона, за да може всеки от нас (28 души) да се представи. Той поясни, че пътуването от 380 км нормално се изминава за 6 часа, но ние ще бъдем заедно 10 заради спирките, които са предвидени.
По пътя ни разказваше (едновременно на испански и английски) за градовете и месностите, през които минаваме и за Перу.
Първата спирка беше в Пукара (Pukara). Посетихме за музея (15 соле). В музея има екземпляри на култура от 2000 г.пр.н.е. -култура Пукара Hatun Naqak - 6 ръце.
Стаята в най-отдалечения ъгъл на музея е дом на най-интересните находки, статуята на Хатун Накак(Hatun Naqak), символ на обезглавителя. Чашата в ръката му е от главата на дете.
В този район се отглежда кафе, като най-скъпото е т.н. екзотично, чрез животни- coati-, които са го яли. Цената в кафенето беше за чаша 6 соле за екологично и 16 за екзотично кафе.
Втората спирка беше проходът La Raja.Той маркира границата между регионите Куско и Пуно и е  най-високата точка в маршрута от Пуно до Куско, намира се на 4338 метра над морското равнище. Това е студено и отдалечено място, от което наблюдавахме високи и красиви върхове от планинската верига на Андите, както и реки, родени от неговия хълм, които текат към Куско, и създават река Амазонка, а тези, които текат към Пуно, са притоци на езерото Титикака. На прохода има много сергии с живописно подредени стоки, главно текстил.
Третата спирка беше за обяд. Спряхме на ресторантче, разположено на голяма поляна. Обядът беше бюфет, което ни даде възможност да пробваме от всичко. Беше чисто и подредено. Всичко беше вкусно. Имаше малък оркестър, а навън имаше няколко лами и алпаки, кротички, които можехме да погалим и да снимаме.
Четвъртата спирка беше археологическият обект Ракчи (Raqchi). Той е  археологически обект на инките. Ракчи може би е бил основен контролен пункт на пътна система, възникнала в Куско и разширяваща се с разрастването на империята на Инките. Комплексът Racchi се състои от няколко различни части, всяка от които е определена със специфична функция - храм Виракоча, складове, жилищни помещения, извор и басейн.
Петата спирка беше селището Андахуаилияс (Andahuaylillas - 3122 m)
https://www.khanacademy.org/humanities/art-americas/new-spain/viceroyalty-peru/v/andahuaylillas
Градът се намира се на 45 км южно от Куско. Основната атракция на Андауайалил е бароковата му църква, посветена на Свети Апостол Петър. Тази църква, която е създадена през 1570 г. и завършена през 1606 г., е построена от йезуитите. Църквата е наречена "Сикстинската капела на Америка" заради великолепните стенописи, които красят стените му. Andahuaylillas е един от основните етапи на Андийския бароков стил заедно с Куско, Хуаро и Уркос. В интериора са разположени два красиво боядисани органа, които се считат за най-старите в Америка. Този величествен артистизъм се отразява и в покрития таван по Мавърско влияние, стенописите на Луис де Рианьо (Luis de Riaño), картините на Художествената школа в Кускеня (Cusqueña), полихромията на таваните и триумфалната арка, която разделя презвитерията и основния неф, и редица инкски символи:
След това посещение пристигнахме в Куско (3399 m) . Ние поискахме вместо в хотела да ни закарат в офиса на фирмата за треила www.perutreks.com, за да си доплатим и уточним. Закараха ни на исканото място, там доплатихме, дадоха ни документи за подписване, уточнихме кога и къде да ни вземат на 23.09, взехме си допълнителните торби и с такси се придвижихме до мястото за спане, ангажирано чрез Airbnb. Мястото беше къща с 5 стаи за спане и 3 тоалетни, две бани, хол и кухня. Противно на притесненията ни, след 22 часа в пренаселената къща стана тихо, а на сутринта имахме възможност да разговаряме с хора от различни народности и да обменим информация. Повечето се движеха в обратна на нашата посока, така че информацията беше полезна.

21.09 След закуска се приятелят на Ана (след наши въпроси) ни заведе в центъра на Куско да обменим пари и да се запишем за екскурзии наоколо. Фирми за екскурзии има много в Куско. Достатъчно е да спреш за малко на някоя улица или на централния площад, и идват хора да предлагат екскурзии, хотели, масажи, храна и т.н. Мислехме, че при тази конкуренция нещата ще са безупречни, но не беше баш така. Във фирмата платихме 130 соле общо за екскурзии на 21, 22 и 27.09 и си купихме допълнително комплексен билет за повечето обекти.
Да пиша нещо за екскурзите оттук нататък. Още по улиците на Куско ни направиха впечатление големите тълпи от туристи, но и от местни-екскурзоводи, продавачи, хора, които предлагат най-различни неща-от най-евтиния обяд в ресторант до най-качествена картина. Тълпите от групи и екскурзоводи в Куско и околностите са огромни. Екскурзоводите са обучени, но вече донякъде с досада казват „рецитацията” си, даже и шегичките им са еднакви. Осъзнахме, че щастливите дни на наивно опознаване на Южна Америка са отминали. Екскурзията ни рязко смени характера си. Въпреки това, Куско си заслужава.
Първата екскурзия беше в Куско и близките околности. Посетихме Qorikancaha, Saqsaywaman, Q’Enqo, Puka Pukara, Tambomachay. След посещението на археологическите обекти посетихме цех за плетива и текстил. Там ни обясниха и показаха особеностите при обработката на вълна от лама и алпака, особености в украсата и как да се различават от изкуствените материи. Накрая ни предложиха да си купим.

На 22.09 екскурзията беше в Sacret Valley (Свещената долина или долината Урубамба). Това е долина в Андите, като най-северната и точка е на 20 километра от столицата на инките. Простираща се от Писак до Олантайтамбо, тази плодородна долина се напоява от река Урубамба. Тук са се зародили различни цивилизации: Chanapata за първи път използва тази област, (около 800 г. пр.н.е.) заради богатата почва, използвана за земеделие.
Привликателността на Свещената долина, освен близостта й до Куско, вероятно е била и поради по-ниската и надморска височина и следователно по-мек климат от всички други близки райони. Мащабното производство на царевица в Свещената долина очевидно е улеснено от сортовете, отглеждани в близката Морай, или от правителствена лаборатория за култури или с хранилища за семена. Земеделските тераси, наречени андени, са изградени склонове, обграждащи дъното на долината и днес са най-видимите и широко разпространени признаци на цивилизацията на инките в Свещената долина.
Първо посетихме Pisac - перуанско село в Свещената долина на инките. Разположен е на река Вилканота. Pisac е най-известен със своите инкски развалини и големия пазар всяка неделя, вторник и четвъртък, събитие, което привлича туристически трафик от близкото Куско.
Продължихме към Ollantaytambo. Той е град и археологически обект на инките около 72 км по шосе на северозапад от град Куско. Намира се на надморска височина от 2792 м.
След това ни заведоха в Chinchero (Чинчеро)-малко индианско селце, разположено високо на ветровитите равнини на 3765 м. на около 30 км от Куско. Има красиви гледки с изглед към Свещената долина на инките, като Кордилера Вилкабамба и заснежения връх на Салкантай доминират над западния хоризонт.
По пътя между основните обекти ни заведоха в текстилен цех и в ателие за бижута.
След като се върнахме в хостела, приготвихме багажа си за предстоящия поход. Трябваше да го разделим на три части-багаж, който ще си носим сами, багаж, който ще оставим за носачите и багаж, който ще оставим в хостела. Както пише в инструкциите, багажът за носачите може да е до 6 кг (това в правилата се води ½ носач). Ние трите си бяхме заплатили за двама носачи общо. Това беше напълно достатъчно.

На 23.09 започнахме отдавна резервирания инка-трек. Според правилата ни взеха от къщата (между 5 и 5:30), качихме се в буса и продължихме из тъмния град да събираме групата от хотелите. Пътувахме, по Sacred Valley и спряхме в Ollantaytambo пред магазин с ресторант, където можехме да закусим и да си купим разни забравени неща. Водачът Мануел (Ману) ни се представи и ни каза, че трябва задължително да си купим трайна (не еднократна, каквито ние си носихме) бутилка за вода. Започна малък спор. Почти цялата група (най-активна беше Гери) му казахме, че ние сме против пластмасата и никога няма да изхвърлим бутилка в планината. Мануел каза, че това са правилата и охраната на парка следи за това и може да глоби него и нас. Стана ясно (и това после се потвърди), че в планината не се точи вода от извори, а се носят бутилки и се продават. На това ние допълнително се възмутихме, след което водачът се предаде. Продължихме с бусчето до 82 километър. Там е началото на трека. Има официално КПП, където провериха разрешенията и нас с нашите паспорти.
За нас се грижеше екип от 18 души-носачи, готвачи, сервитьори, водачи.

Ден 1: Cusco to Wayllabamba (12km)
И нашето ходене започна по график. Преминахме река Vilcanota и следвахме пътеката вдясно. Този ден минавахме през малки махали и ниви. Виждаха се и развалини на крепости и селища, както и отлична гледка нагоре и надолу по долината Urubamba и контролирали входа в долината на Cusichaca. От тази пътека се разкриват страхотни гледки към Cordillera Urubamba (Urubamba mountain range) и заснежения връх на Veronica 5860м.
Още 7 км пътеката следва левия бряг на реката до малкото селце Wayllabamba(3000 м). Името на кечуа означава „тревна равнина“. Нощувка на 3155 м.

На 24.09 -Ден 02: Wayllabamba до Pacamayo (12km)
Стръмно изкачване по левия бряг на на река Llulluchayoc за около 1 час до 'Tres Piedres' (три камъка) и малък мост над река Huayruro. Има малък къмпинг с тоалетни. Малко по-нататък влезохме в красива дъждовна гора, минаваща през водопад. Още три часа (2 и нещо) преход през стръмни гори до поляна, известна като Llulluchapampa (3680 м). Следва още 1,5 часа (1:15) изкачване до първия и най-висок проход на пътеката (Abra de Huarmihuañusca или „Проход на мъртвата жена“) на 4 200 м. По време на тази част от похода бяхме изложени на условия, типични за Андите: първо палещо слънце и след това, на прохода, вледеняващи ветрове. Спускането от прохода беше стръмно, но не трудно, следвайки пътеката от лявата страна на долината до дъното на долината и към къмпинга на 2-рата нощ в Pacamayo (3 600 м).

На 25.09 -Ден 03: Pacamayo до Wiñay Wayna (15km)
От Pacamayo до развалините на Runkuracay се ходи около час. Тези малки кръгли развалини са с изглед към долината Пакамао. Още 45 минути до върха на втория проход: Abra de Runkuracay (4 000 м). Вървяхме по пътеката на инките с павета, в по-голямата си част оригинални. Спускането надолу по стъпалата от прохода е стръмно. Този участък от пътеката до третия проход е особено красив, тъй като пътеката пресича високи каменни насипи и заобикаля дълбоки пропасти. След около 1 час от втория проход пристигнахме до Sayacmarca по превъзходно проектирано каменно стълбище. Името Sayacmarca означава „Недостъпен град“ и описва идеално положението на руините, защитено от три страни от отвесни скали. Отклонихме се малко, за да се върнем отново към пътеката, докато минава през Conchamarca, малко жилище на инките, разположено в сенките на Sayacmarca, което вероятно е било тамбо (хан) за уморените пътници на път за Мачу Пикчу. Оттам нататък пътеката се спуска във великолепна дъждовна гора, пълна с орхидеи, висящи мъхове, дървесни папрати и цветя, минавайки през впечатляващ тунел на инките, издълбан в скалата по пътя. След това пътеката се изкачва до третия проход (3 700 м). Проходът предлага отлична гледка към няколко заснежени върхове, включително Salkantay (6 180 m) и Veronica (5 750 m). Няколко минути след прохода е Phuyupatamarca, най-впечатляващате развалини на инките досега. Името означава „Град в облаците“. Достъпът до руините е надолу по стръмни стълби, минаващи шест „бани инки“, вероятно използвани за ритуалното поклонение на водата. Напускайки мястото по впечатляващо стълбище на инките, водещо от западната страна на руините (далечния край от баните), се спуснахме по над хиляда стъпала. Wiñay Wayna е последният официален къмпинг преди Мачу Пикчу.  Кратка пътека тръгва от южния край на хостала до развалините на Wiñay Wayna. Името на кечуа означава „вечно млад“ и е кръстено на различни розови орхидеи, които растат тук. Развалините съдържат великолепни селскостопански тераси, разположени на впечатляващо място. Също така има много сгради с добро качество на каменна зидария и поредица от 10 бани, което предполага, че мястото вероятно е било религиозен център, свързан с поклонението на водата.
По време на вечерята Мануел ни насочи вниманието към труда на готвачите, носачите и другите от екипа, който ни обслужва. Освен това попита дали знаем в колко часа ще тръгнем на следващия ден и защо. Ние казахме, че знаем, че рано и причината е да видим Мачу Пикчу при изгрев слънце. Оказа се, че заедно с това има и по-прозаична причина-носачите, които обикновено са от далечни села, да вземат влака си в 5 часа (следващите влакове са безумно скъпи), иначе ще загубят още един ден. Когато ние станем и изнесем багажа си от палатките, те събират цялото оборудване (палатките прибират заедно с чувалите и матраците вътре ) и тръгват. Само един от тях чака и пази нашия личен багаж в Аква Калиенте и ни го предава. Също така ни каза, че е добре същата вечер да им благодарим (с бакшиши), защото после няма да ги видим. Съответно ни каза обичайните суми. След това излезе, за да ни даде възможност да се организираме, като остави приготвени от него торбички. Приготвихме по 60 соле за носачите, по 20 соле за готвача, 20 соле за водача и 20 соле за носача, който ще ни изчака в Акуа калиенте, оставихме намислените суми и тогава всички влязоха и Мануел им връчи парите.

На 26.09 -Ден 04: Wiñay Wayna до Мачу Пикчу (5 км), Връщане в Куско:
Събудиха ни и приготвиха закуска навреме, но няколко души от групата се замотаха и тръгнахме малко по-късно. Оказа се, че има огромна опашка-от всички гупи чакаха да отворят портата, а това става в 5. Почакахме повече от час.Тръгнахме в около 5:30 с челници по ясно маркираната пътека. Пътеката първо се спуска в дъждовната гора, преди да стигне до почти вертикално качване от 50 стъпала, водещи до крайния проход при Intipunku (Sun Gate) (бяхме там в 7:05). Изведнъж цялото Мачу Пикчу се разстла пред нас в цялата си красота - фантастична гледка! Когато стигнахме развалините, имахме достатъчно време за снимки на Мачу Пикчу от класическата гледна точка и за разни общи снимки. Заедно се спуснахме до главния вход, където оставихме раниците си на Мануел да ги пази, а нас ни обясни откъде да минем за първо разглеждане. После излязохме, оставихме си раниците на багаж и пак влязохме, като този път Мануел ни остави самостоятелно.
Мачу Пикчу (на кечуа: Machu Pikchu, буквален превод „Стар връх“) е съвременното име на архитектурен комплекс в южната част на днешно Перу, построен от инките през 15 век. Той влиза в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО от 1983 г. Дворците, храмовете и домовете са на 2430 m надморска височина в Андите. Наричан е още „Изгубеният град на инките“. Смята се, че е създаден като свещена планинска резиденция на великия владетел на инките Пачакутивек преди неговата империя да падне, тоест приблизително към 1440 г., и е функционирал до 1532 г., когато испанците нахлуват в територията на империята. През 1532 г. всичките му жители тайнствено изчезват. Въпреки че мястото е известно на местните, то остава неизвестно за испанците през колониалния период, както и за останалия свят, докато американският историк Хайръм Бингам III не го популяризира през 1911 г.
Мачу Пикчу е построен в класическия стил на инките, с полирани сухи каменна зидария. Трите основни структури са Интиуатана, Храмът на Слънцето и Стаята на трите прозореца. Повечето от външните сгради са реконструирани, за да дадат на туристите по-добра представа. До 1976 г. 30% от Мачу Пикчу е възстановен и възстановяването продължава.
Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да претендира за ролята на голям град– в него има не повече от 200 строителни съоръжения. Като цяло това са храмове, резиденции, складове и други помещения. В голямата си част те са изработени от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Площта на светилището е 325,92 km². Средната надморска височина е 2350 m.
За града на инките, който векове наред се е крил от чужди очи високо в джунглата на перуанските Анди (2350 m) над река Урубамба и неговите обитатели няма останали писмени сведения. Не е ясно и защо са го напуснали – една теория казва, че ги е прогонила епидемия от едра шарка. Смята се, че градът е бил населен, докато испанците превземат Перу през 1532 г. Археологическите разкопки показват, че може би Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а курорт или цитадела за елита на инките. В него е имало огромен палат и храмове. Малко хора са живели в Мачу Пикчу по време на дъждовния сезон, когато първенците са го напускали. Вероятно мястото е избрано заради уникалното си местоположение и геоложки особености – планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младият връх).
Имахме достатъчно време, но потокът от туристи беше изтощително голям.
С умиление си спомняхме дните в Боливия, където на археологически обекти бяхме почти сами. Разглеждахме до 11:30, след което се качихме на автобуса за Аква Калиенте и за 40 минути бяхме долу. Там ни заведоха в ресторант, където обядвахме, черпиха ни местен алкохол (писко) и ни връчиха дипломите.
 Качихме се на влак от Агуас Калиентес в 16:00 ч. Този влак (безумно скъп, само за туристи) пътува само до Олантайтамбо, след което бяхме качени на автобус до Куско и пристигнахме към 22 часа.

На 27.09– предварително платените екскурзии до Moray and Salinas de Maras.
Фирмата, в която се записахме (Inka’s World Peru. Calle Plateros 326, Tomas Alfredo Montesinor) беше много некоректна. И за предните екскурзии в Куско нейни служители са закъснявали за срещата.Този път чакахме повече от половин час пред офиса. Накрая собственикът се появи на работа, крайно учуден от нас първоначално. Все пак започна да звъни телефони, взе ни с такси до някакво сборно място. Успя да се свърже с други туроператори след няколко прекачвания бяхме в едно автобусче. След като екскурзията започна, се разбра, че екскурзоводът не знае английски! По-голяма част от групата бяха перуанци. Имаше две момичета от Люксембург, които знаеха френски, немски, английски и испански и екскурзоводът ги помоли да ни превеждат. Те ни помогнаха, но поради това, че и трите бяхме учили испански, бяхме чели предварително за обектите, вече 15 дни бяхме в Южна Америка и освен това често сме имали двуезикови екскурзоводи, които са разказвали на испански повече неща, отколкото на английски, ние разбрахме доста неща.
Некоректната фирма!!! Но все пак тръгнахме.
Moray (Кечуа: Мурай) е археологически обект на около 50 километра северозападно от Куско на високо плато на около 3500 метра, на запад от село Марас. Мястото съдържа развалини на инките, състоящи се най-вече от няколко терасовидни кръгови депресии, най-голямата от които е дълбока приблизително 30 м. Както при много други обекти на инките, там също има напоителна система.
Дълбочината, дизайна и ориентацията по отношение на вятъра и слънцето създават температурна разлика до 15 ° C между горната и долната част. Създава се серия от микроклимати, които - неслучайно - съответстват на много от разнообразните условия в Империята на Инките, което води до заключението, че пръстените са били използвани като тестови научни площадки, за да се види къде какви култури могат да растат. Те варират по размер, като най-големият завършва на дълбочина 30 метра и 220 метра ширина. Проучванията показват, че много от терасите съдържат почва, която трябва да е била внесена от други части на региона.
Salinas de Maras (Солени водоеми)
От прединкски времена в Марас е получавана сол чрез изпаряване на солена вода от местен подземен поток. Силно солената вода изтича от извор, естествен изход на подземното течение. Потокът е насочен към сложна система от малки канали, изградени така, че водата постепенно се стича надолу към няколкостотинте древни терасовидни водоеми. Почти всички водоеми са с площ по-малка от четири метра и никоя не надвишава тридесет сантиметра в дълбочина. Всички задължително са оформени в парцели с внимателно контролиран от работниците поток. Надморската височина на водоемите бавно намалява, така че водата да може да тече през безбройните клони на водоснабдителните канали и да се въвежда бавно през прорез в едната странична стена на всяко езерце. Правилната поддръжка на прилежащия канал за захранване, страничните стени и прореза за навлизане на вода, долната повърхност на езерцето, количеството вода и отстраняването на натрупаните солни залежи изисква тясно сътрудничество между общността на потребителите. Между местните жители и работниците в езерото е договорено кооперативната система, създадена по времето на инките, ако не и по-рано. Докато водата се изпарява от затоплените на слънце водоеми, водата се пренасища, а солта се утаява като кристали с различен размер върху вътрешните повърхности на земните стени на езерцето и на земния под на езерото. След това стопанинът на езерцето затваря отвора за подаване на вода и позволява на езерото да изсъхне. В рамките на няколко дни стопанинът внимателно изстъргва сухата сол отстрани и отдолу, поставя в подходящ съд, отваря отново отвора за водоснабдяване и отвежда солта. Цветът на солта варира от бял до светлочервеникав или кафеникав, в зависимост от умението на отделен работник. Част от солта се продава в магазин за подаръци наблизо. Традиционно солните мини са били на разположение на всеки, който желае да добива сол. Стопани на солените водоеми трябва да бъдат членове на общността, а семействата, които са нови за общността, получават най-отдалеченото място. Размерът на соленото езерце, определен за семейство, зависи от големината на семейството. Обикновено има много неизползвани солни басейни, които могат да се стопанисват. Всеки бъдещ производител трябва само да намери празно, в момента неподдържано езерце, да се консултира с местната неформална кооперация, да научи как да поддържа езерце правилно в рамките на приетата комунална система и да започне да работи. От септември 2019 г. MaraSal S.A., компанията, която е собственик на солниците, обяви, че туристите вече не могат да се разхождат из солените водоеми поради замърсяване.
Вечерта ни предстоеше пътуване с автобус до Арекипа-тръгване в 20 часа, пристигане в 6 часа. Преди това гледах в интернет, на картите и питах Ана за автогарата. Аз и казвах едно име на автогара, тя казваше, че няма такава, но че автогарата е една. След като таксито ни закара, разбрахме, че сме на неправилна автогара. С второ такси успяхме да стигнем навреме до нашата автогара (малко се притеснихме).

На 27.09 –Арекипа- пристигнахме в 6 часа - разглеждане града
Това е вторият по население град в Перу, след Лима, с градско население от 1008290 жители (2380 м н.в.) Градът е основан на 15 август 1540 г. под името "Красива вила на Дева Мария Успение Богородично" на името на маркиз Франсиско Писаро. На 22 септември 1541 г. монархът Карлос V нарежда той да бъде наречен „Град Арекипа“. В периода на вицекрал той придобива значение заради изключителната си икономическа роля. Неговият исторически център се простира на площ от 332 хектара, обявен от ЮНЕСКО за "световно културно наследство".
От автогарата (като си оставихме багажа на съхранение)  си взехме такси до центъра за 15 соле. Историческият център е изграден от sillar (бял вулканичен камък от Mount Chachani). Разгледахме центъра, и тук имаше парад. Разгледахме и манастира Санта Каталина (40 соле), който е огромен (град в града) и много красив. Още на автогарата ни разпитваха за понататъшните ни планове и ни препоръчаха да се запишем отсега (в центъра на града е офисът) за полет над Наска (80 $ самолет + 26 соле талса+10 соле вход) и да ни чакат пред нашия хотел Наска в 8 часа на следващия ден.
Посетихме музея „Museo Santuarios Andinos de la Universidad Catolica de Santa Maria”. (20 соле). Там е известната Хуанита-жената от Ампато, първата намерена замръзнала мумия от Андите. Също и няколко мумии на деца с техните дрехи, играчки, керамика, злато и сребро-жертвоприношения в кратера на Мисти, Nevado Ampato 6312 m.
За съжаление, трябваше да тръгваме за автогарата, за автобуса за Наска в 13:30. Имаше голямо задръстване и се притеснихме, че няма да стигнем (трябваше да сме там поне 30 мин. предварително). Успяхме, Еми махна през прозореца на камионите да дадат път на нашето такси. (17 соле) Там ни съобщиха за закъснение и автобусът тръгна в 14:30. Пристигнахме в Наска в 1:10. Собственикът на хостела ни чакаше на автогарата!!! (много мило!), много чисто, нощувка, препоръчваме го (Hospedaje al Telar, Calle Tahona 240 – 38 sole).

29.09-Служител ни взе в 8 часа и ни заведе във фирмата, с която е бяхме уговорили. Той малко ни омайва и успя да ни спечели за още 5 минути допълнително летене, за да видим кладенците от времето на инките и развалините (още 20$). Освен това ни рекламира и разни други екскурзии, за които нямахме време, включително предачен и тъкачен цех. Съгласихме се на тур до място с мумии (за 20$). Към 9 часа бяхме на летището. Там почти всички служители знаеха английски. Качихме се към 10 часа в самолетче за 6 души. Пътувайки, то се накланя ту наляво, ту надясно с прозорци, успоредни на земята. Рисунките са наистина забележителни. Заемат площ от около 7 кв.км. Кладенците са на 2000 години, с форма на спирала.
После ни заведоха на гробниците Chauchilla. Гробището е открито през 20-те години на миналия век, но не се използва от IX в. н.е. Гробището включва много важни погребения за период от 600 до 700 години.Началото на интервенциите е от 200 г. н.е. Той е важен като археологиченизточник за културата Наска. Гробището е разграбено широко от хуакероси (разбойници на гробове), които са оставили човешки кости и керамични материали, разпръснати из района.Подобни местни гробища са повредени в по-голяма степен. Мястото е защитено от перуански закон от 1997 г. Обектът е до коритото на река Порома и до него се стига по черен път от магистрала Панамерика. През 1997 г. по-голямата част от разпръснатите кости и разграбената керамика са възстановени в гробниците. Телата са забележително запазени, главно поради сухия климат в Перуанската пустиня, но погребалните обреди също допринасят за това. Телата са балсамирани, като най-напред са извадени вътрешните органи от коремната кухина, тя е поръсвана със сол и люти чушки, а от черепа са махали мозъка и са го превързвали с памучни ленти. Тялото е в поза на ембрион, с глава на изток, с необходимите вода, храна и вещи с цел да се подпомогне реинкарнацията(„повторно въплъщаване",прераждане). Телата са били облечени в бродиран памук, а след това боядисани със смола и държани в специално изградени гробници, направени от кирпич. Смята се, че смолата е предпазила от насекоми и от бактерии, които се опитват да се хранят с телата. Близкият град Естакерия може да даде улики за забележителното запазване на многобройните тела в тези гробища.На това място археолозите са открили дървени стълбове, първоначално смятани, че са били използвани за астрономически наблюдения. Сега обаче се смята, че стълбовете са били използвани за изсушаване на тела в процес на мумификация. Това може да е причина за високата степен на запазеност, наблюдавана в тела на хиляди години, които все още имат коса и останки от мека тъкан. Смята се, че в Северно Перу са живели няколко племена паралелно, в една епоха (paracas, nasca, wary, leachi, topara).
Върнаха ни в града, предстоеше ни пътуване до Лима –тръгване в 15:30, пристигане в 23 часа (фирма Cruz del Sur-една от добрите). Тъй като имахме време, се разходихме из супер горещия град. Беше неделя и много семейства, цели фамилии, се разхождаха заедно и влизаха в ресторанти да обядват. Избрахме един оживен. Повечето хора си поръчваха огромни порции – половин печено пиле с много пържени картофи. На нас това не ни беше толкова интересно и си поръчахме прясно изцеден сок от маракуя и по една грамадна салата.
Пътуване за Лима – тръгване в 15:30-пристигане късно вечерта-хотел Испания (Espana, calle Jirin Ansani), център, взехме такси (18 соле). Хотелът беше с изненадващ интериор. Най-хубавото беше, че е в историческия център. Разположен е в стара сграда, тип дворец, отдавна преустроена. За да има бани и стаи, са правени допълнителни стени и нашата стая нямаше прозорци. Вратата беше огромна, както се полага на дворец. Но цената не беше висока-общо 69$ за трима души за две нощувки.

30.09 – Лима, На другия ден-искахме да платим, преди да сме тръгнали на разходка – изненада – имала съм 200 боливиано, а не както съм си мислила за 200 соле!!!И колко съм ги държала в Боливия, без да ги харча ??! Добре, че разбрахме, за да имаме време да реорганизираме финансите.
Сутринта на нашата улица имаше много полиция. Очаквали се демонстрации.
Тръгнахме към Централния площад. И там разни хора предлагат най-различни неща-масаж, лъскане на обувки, храна и най-вече безплатни екскурзоводи, на които накрая може да платиш колкото решиш. Има много полицаи и отделно нещо като общински полицаи, всички те много внимават чужденец да не се загуби. Разгледахме пеша градската част, нашият екскурзовод ни каза интересни подробности за централния площад, за герба на Перу, за църквата „Сан Франциско”, градските легенди за актрисата Michaela Biegas („ако ми донесеш луната в краката ми”), после ми помогна да си обменя 200 боливиано за по-добър курс (заведе ме в по-скрито чейнж бюро). После, уж случайно, ни предложи туристически автобус из целия град. Бяхме на втория етаж, около 3 часа. Беше доста ветровито. Както и друг път се беше случвало, двуезичният екскурзовод казваше на английски много по-малко неща отколкото на испански. Но ние с това вече бяхме свикнали, знаехме испански.
През целия ден и най-вече вечерта имаше големи протести и митинги, имаше голям митинг на плаца Майор с речи на президента. Имаше заградени улици и много полиция. Нашият хотел беше в оградения район, пуснаха ни, като си показахме картата на града, дадена ни от хотела.

01.10 тръгване от Лима за Мадрид 10:40 излитане
Уговорихме се на рецепсията да ни викнат такси за другата сутрин в 6:45. „Таксито” дойде в 6:45, то доставяше гориво за хотела в големи пластмасови туби. Багажникът беше, меко казано, мръсен. До летището струваше 35 + 5 соле. Пристигнахме в 7:40. Летището е нормално международно летище. Цените в магазините там бяха повече от два пъти по-високи, отколкото в магазина.
02.10 –пристигане 05:10 в Мадрид –мислихме да се разхождаме, но часовата разлика ни срина и само подремнахме на летището. Полет за София 13:30 –пристигане 17:55

Разходи:

Билети Мадрид-Санта Круз Лима-Мадрид  - 1622.56 лв.
Билети София - Мадрид-София - 243.04
Инка Треил - 1300
Нощувки - 188
Вътрешен транспорт, екскурзии , такси в музеи,бакшиши - 1354.4   

Виза за Боливия - 183
Храна и вода- 80

Общо: 4950 лв.
Забележка: Възможностите за намаляване на цената са:
1. За вътрешен транспорт да не се използват самолети, но тогава трябва да се отдели повече време (за дълго пътуване 100$ самолет-10$ автобус)
2. От екскурзиите с екскурзовод