Обща активност

ЧАСТ 1 Натискам копчето на ключа. Чува се клик. Светлините премигват. Хващам дръжката, влизам. Колан. Огледало. Стартирам. Съединител. Потеглям. И в този миг вече не съм просто човек, а съм част от огроменият пулсиращ организъм на трафика. Милиони хора по света всеки ден се люшкат в този вихър. Механично. Без дори да се замислят. Автомобилът е не просто средство за транспорт. Той е статус, удобство, имидж. Радост, бреме, каквото и да е, той ни изправя пред редица въпроси, свързани със замърсяване, изчерпващи се ресурси, пренаселеност, безопасност, и основен въпрос, който все по-често стои пред нас: накъде отиваме? Връщам се някъде в слънчевите години на детството си и виждам едно хлапе със стотинки в джоба. То се е запътило към караваните на новопристигналия цирк. Отива при въздушните пушки с мишените, но не посяга да опита късмета си. Застава пред тезгяха, подава стотинките на човека отсреща и избира дъвка от панера. Там всякакви, разноцветни такива с гланцови опаковки мамят погледа. Ваниловият аромат не блазни. Желанието да разгъне гланцираната хартийка е по-силно. „Нямам я!“ – тържествува хлапето и мушва картинката дълбоко в джоба си. Снимката на златисто Ламборджини Каунтач LP400, с изписани технически характеристики и пореден номер, става част от неговото съкровище. —---- Утрото на августовския ден отмяташе завивката на нощта и просветляваше хоризонта на изток откъм морето. Пресичах парка с бързи крачки и раница, преметната през рамо. В този ранен час алеите пустееха и само нечие куче, опънало каишка около врата, водеше своя стопанин напред. Познавах района. В осем и тридесет се появих на бензиностанцията. Белият автобус бе застанал и чакаше своите пасажери с отворени врати. Имаше около десетина души – предимно мъже. Настроението изглеждаше приповдигнато. Началното опознаване – „аз и другите“ – стана някак телепатично. Настроихме се взаимно един към друг. Очакваха ни събития и действия, в които щяхме да сме заедно следващите няколко дни. Видях се и с Васил, добър другар и колега. Екскурзоводът направи разбор. Представи се. Казваше се Цветан. Когато установи, че всички бяхме налице, потеглихме. Включихме се в потока от бързащи коли за да поеме в посока запад. Пътят ни до Мюнхен бе около двадесет и седем часа със спиранията по бензиностанциите и граничните пунктове. Погледнато реално, щяхме да живеем едно денонощие върху тясното пространство на седалките. Първите няколко километра минаха неусетно, Пропуснахме ли мига да кажем „Довиждане!“, или просто се радвахме на свободата си, като избягали от скуката хлапета? Наред със сменящите се през прозореца картини в съзнанието ми препускаха въпросителни: Къде отиваме? Какво ще видим? – Какво четеш? – попитах Васко, който беше отворил един самоучител по английски. – Граматика, – отвърна. – Тази е добра. Ползвал съм я, – одобрих избора му. Чакаше ни път. Разбрах го, когато в късния августовски следобед пристигнахме на софийската автогара. Прехвърлихме се на по-комфортен автобус. Тесният паркинг на международните автобусни линии беше приютил един друг „Неоплан“, около който се суетяха хора с багаж. Виждах как млад мъж и жена се изпращаха. Бяха се прегърнали – тя плачеше на рамото му, той бършеше очите си с ръка. Някъде отвъд тази картина, фонът на потъващото слънце издуваше със сенки силуетите на градските сгради. Сцената на прощаване между мъжа и жената за момент развихри въображението ми: „Той заминава на гурбет, а тя – безутешна, не иска да го пусне.“ Тръгнахме отново с очакване за приключения. Бях отрязал пъпната си връв някъде след Пловдив и същността ми се носеше в безтегловност към нови светове. Именно тази фраза - „нови светове“, тържествуваше в съзнанието ми и въображението ме понасяше в коженият салон на спортен автомобил, препускащ през маранята на асфалтовия път. Когато наближихме граничен пункт Калотина, си помислих колко близо била границата. Колона от тирове се беше групирала в единия от коридорите. От мястото си до прозореца можех да наблюдавам шофьорите им на една височина. Държаха големите волани, гледаха напред, нервничаха и пушиха. Изглеждаха интересно в техните малки светове. Някои имаха интересни кабини, украсени с кръстове и светлини. Във въздуха се носеше шум на тракащи двигатели, скърцаха спирачки, чуваше се още съскане и пуфтене. Леките коли се пренареждаха в коридорите, като хрътки достигнали плячката си. В тесните коридори забавяха ход, и от хищници се превръщаха на охлюви излезли след пролетен дъжд. Струпването беше голямо. „Заради празника Байрам е,“ – каза ни Цецо. Минахме проверката и спряхме на един паркинг до някакво заведение. Пушене и тоалетна, но вече в Сърбия. Върху ламаринена табела, окачена на един стълб за осветление, беше написано с боя на сръбски „Продавам дюлева ракия“. Под него някакъв телефон. Въображението ми се разви и вече виждах как, отнякъде ще дойде добър селянин със стъклена дамаджана с оплетка, след като съм набрал цифрите. Престоят беше кратък. Пред нас бяха сенките на настъпващата вечер. Някъде след Ниш спряхме на бензиностанция. Имаше много коли. Изглеждаха така, сякаш ято мигриращи птици са спрели да нощуват след дълъг преход. Нощта, се беше приютила под облачна завивка без своите спътници — луната и звездите. Неоновите светлини на бензиностанцията достигаха едва окосената трева, където се очертаваха тъмни силуети на хора, налягали и завити по земята. По паркинга се търкаляха опаковки и пластмасови бутилки. Приходи ми се до тоалетна и преминах напряко. Едва не настъпих някой. Тъмният силует, който видях в последния момент, стърчеше като бабуна в тревата и ловко го прескочих. В бензиностанцията имаше много хора. Изчаках реда си и влязох. „Кой ще чисти всичко това?“ — възмутих се от гледката. Салфетки преливаха от коша. Подът беше мокър и миришеше на урина. Типично за почти всяка крайпътна тоалетна. Измих си ръцете и излязох. Касите бяха претрупани с хора. Припи ми се вино. Беше някъде към десет. Знаех, че няма да мога да мигна на тясното място в автобуса. Не се бях научил да спя в превозно средство. Взех червено и пластмасови чаши, платих с карта и излязох. Естествено, че нямах тирбушон и започнах да мисля планове как да отворя бутилката. В крайна сметка се обърнах към шофьора за съдействие. Той имаше. Извади корковата тапа, а аз го уверих, че ще изпия само една чаша на паркинга. Паузата беше кратка. Чакаше ни още много път. Когато минахме през Белград в безлунната нощ, освен силуетите на осветените сгради край пътя, друго не се виждаше. Много от прозорците бяха тъмни. Хората спяха, а духовете им бродеха през вратите на сънищата. Не знам защо, но си представих ресторант където сръчната ръка на майстор-готвач обръща плескавици на скара, а после с кухненски нож, ги реже върху дъска, от които се стичат аромати. Затворил съм очи. Намирах се в онова състояние, в което хем си буден, хем си пред прага на сънищата. Мамеха ме: „Ела при нас“, и ми подхвърляха картинки с невероятни небивалици. Не им се давах, защото я схванат врат, я изтръпнал крак ме връщаха отново в реалността. Час по-късно, в малките часове, трябваше да слезем на сръбско-хърватската граница за проверка. Препускащи нощни ездачи, същото щяхме да направим и при Словения, а на границата с Австрия, просто щяхме да преминем, за да посрещнем зората с натежали клепачи. Първото си кафе за деня пихме на бензиностанция, в преддверието на Алпите. Хубавото беше, че нямаше трафик. Бях замаян от двайсет часа път и много не му мислех. Главата ми бе като в кашон с изрязани дупки за очите и веещи се пердета пред тях. Вече личеше промяна в инфраструктурата. Мантинелите, настилката, маркировката на пътя правеха впечатление. Бяхме на територия, подредена от педантични умове. Кроасани, кафе и сутрешният хлад ни събудиха. С Васко се разговорихме. Обсъдихме промяната. След дългия денонощен преход наближавахме целта. Не бяхме само мъже — имаше и дами. Две такива придружаваха синовете си. Имаше и една любителка на спортните автомобили. Друга бе със съпруга си. „Тази екскурзия обикновено е подарък от съпругите към мъжете им“ — щеше да каже Цецо по-късно по време на пътуването ни. Той, явно подремнал на седалката, бодро ни окуражи, че на обяд ще сме стигнали. Беше слаб, възмургав, млад мъж с високо ниво на познания. Имаше чудесно чувство за хумор и такт към групата ни. Посрещна ни един нов свят. Личеше си по подредените къщи. По терасите и прозорците висяха красиви цветя и носеха усещане за ведрина. Равно окосени ливади, осеяни с балирани кълбета трева, опираха до прага на гората. А оттам нагоре планината мамеше с предизвикателство: „Ела да ме превземеш!“ – С какво ни превъзхождат? – зададох риторичен въпрос на спътника си. – С богатството си – отвърна той, – с онова, скрито в дълбоките сейфове на банките им, Когато е богата и свободна, една страна може да си позволи всичко. Съгласих се с него. Все пак Австрия е била империя. Пейзажът радваше заспалите ни погледи. Сменяха се къщи, поляни, гори. А те– едни такива странни, на по два-три етажа, с високи алпийски покриви, плоски чела и широки стрехи. По поляните край тях пасяха крави. С малко повече фантазия можех да ги боядисам в лилаво и да ги надпиша отстрани с бяла боя – „Милка“. В тази картина ми липсваше само краварката в левия ъгъл. Идва ми да цитирам св. Августин: „Светът е книга, и който не пътува, чете само една страница.“ Видях малък водоем – по-скоро локва, обграден с обли камъни. Направено така, че да радва окото на преминаващите. Помислих си как всичко е грижливо подредено от човека за човека, но някак му липсва живот. „Птиците не обичат изкуствени места“ – беше това, което ми дойде на ум. Нормални картини за умерените ширини, гори, поляни, планини- нищо непознато. Невроните ми обработваха информацията, подобно на майстор баничар, който е в края на нощната си смяна реди тесто и сирене машинално, а главата му мисли за леглото у дома. Полуунесен, като в транс, светът се плъзгаше пред очите ми. Грац, Залцбург – тези градове останаха настрана. Не бяхме гладни за архитектура и култура. Пътувахме през времето и пространството, за да се запознаем с историята на негово величество автомобила-култа на съвремието. Дано Бог ни прости тази суета. Прекосихме границата с Германия, за да се озовем в един още по-подреден свят. Бяхме на магистрала, а по нея се движеха хиляди превозни средства- леки коли, товарни бусове, камиони, каравани- многообразие от подвижна геометрия. От височината на мястото си можех да надникна в купетата на преминаващите край нас и да видя как хората живеят в тях. В монотонния интервал на пътуването си от точка А до точка Б, някои пътници спяха, други ядяха, трети говореха, а водачите гледаха пътя с ръце на волана. Това бе нация на колела. По обед, когато навлязохме в предградията на Мюнхен, от основния поток се пръснахме в различните разклонения. Правите ъгли, измазаните фасади, равните бордюри и тротоари не убягнаха от вниманието ми– напразно очите ми търсеха дефекти. Автобусът ни спря на паркинг край парк, точно срещу четири цилиндрични сгради и една по-малка, приличаща на купа. Първата ни цел беше достигната след двадесет и осем часа преход. Това беше централата на БМВ и прилежащият към нея музей за автомобили. БМВ – не е марка, това е икона. Името е изключително сухо и по смисъл е съкращение от „Баварски моторни заводи АД“, но синьо-бялата кръгла емблема изобразяваща цветовете на Бавария, нямаше как да бъде подмината с празен поглед. „Freude am Fahren“ – в превод: „Удоволствие от шофирането“. Това е мотото им.. Когато ми замирише на бензин, винаги се сещам за нея. Динамика, мощност, агресивна визия. Емблематичните „бъбреци“ на предната решетка и „котешките очи“ на фаровете карат всеки посредствен автомобил да отстъпи от лентата за изпреварване, за да направи път на този звяр. Слязохме и се запътихме към предверието на музея. Купихме си билети и влязохме в светла и просторна зала. Началото на марката започва през 1913 година. Двамата предприемачи, Карл Рап и Густав Ото започват да правят самолетни двигатели. Неудачи след Първата световна война принуждават Рап да продаде марката на богатия банкер Камило Кастельони, а назначеният за директор Франц Поп я преустройва в производство на спирачни накладки за железниците. Двадесетте години, се правят и мотоциклети. Първият модел на БМВ е R32 с хоризонтално разположени цилиндри и кардан. Интересът към тези возила е голям и те набират популярност, както в гражданския сектор, така и в състезателния свят. Първият автомобил на БМВ е създаден през 1929 година по лиценз на Austin motor company. Четири години по късно вече имат собствен модел и това е БМВ 303. Марката е прорязана с грозен белег. Режимът на нацистите, вкарва в заводите през 1939-1945 година затворници, обречени на робски труд. Моторните машини са в състава на “ Вермахта”. След Втората световна война, БМВ е почти на изчезване, но силния дух на техническата и предприемаческата мисъл възкресява марката като птицата “Феникс” от пепелта си. Започва се ново производство на мотори и луксозни коли. В умората на обеда преминахме през изложбените подиуми. Култови модели от трета и пета серия ни гледаха с облите си фарове като очи на препарирани хищници. Можехме да се огледаме в лъскавите им купета и хромирани брони. Глинен модел разкриваше как се започва с дизайна на нов автомобил. Нова материя от въглеродни нишки покриваше бъдещето на един футуристичен образец. Специална секция за болиди от Формула 1 и пистови модели подчертаваха спортната визия. Имаше още и мотоциклети с големи, издути резервоари и удобни кожени седла, които можеха да пренесат тялото на всеки, дръзнал да ги възседне, през пустини и планини. Кросовите и пистовите също не отстъпваха по мощност и визия. Реактивният самолетен двигател на БМВ също си имаше отделено място. Той показваше кулминацията в идейните решения за авиацията. Обиколката ни финишира пред магазина за сувенири. Бяла правоъгълна магнитна пластина с логото на BMW и надпис PARK ONLY и до днес стои на хладилника в кухнята ми и ми напомня за света на култовата марка. – Мисля, че има време да се поразходим – казах на Васко визирайки недалечната телевизионна кула, която се издигаше от близкия парк. – Да, защо не, имаме цял час. Нека го използваме – съгласи се с предложението ми. Пресякохме улицата и се озовахме на алеите на парка. Зелените хълмовете, които виждахме бяха изградени от останките на бомбардираните сгради през Втората световна война. Със своите гърбици те красиво се включваха в ландшафта на Олимпийския парк. По поляните имаше насядали младежи. Пиеха бира и си говореха на висок глас. Кулата се извисяваше встрани на близо триста метра над земята. Въпреки пътуването и безсънието, имахме запас от сили. Подозирах, че е от срещата с различното, новото. Асансьорът ни изстреля нагоре и, освен по промяната в налягането в ушите, по нищо не можеше да се разбере, че се движим със седем метра в секунда в посока нагоре. От висотата на кръглата панорамна площадка можехме да усетим мащаба на града. Под нас се разгръщаха олимпийският стадион, някакво езеро и острови от дървета. В далечината, над лабиринта от сгради, стърчаха кулите на католическата катедрала. Очертанията на Алпите се губеха в хоризонта. Мисля, че желанието на човек да полети не е възникнало от перспективата на равната земя. По-скоро е родено от гледката от висока скала. Копнежът на човека да се издигне и като птица да наблюдава света отгоре го е изнамерил механизъм за летене. Полетът се свързва със свобода още от времето на Икар, а тя допълва думата щастие. С Васко завързахме кратък разговор: – Октоберфестът е в края на септември, нали? – попитах, сещайки се за големия бирен празник. – Да. – Жалко! Можехме да пием бира. – Че какво ни пречи пак да пием? – Нищо, но все пак друго си е да ти я донесе руса германка с плитки, облечена в рокля и корсет. – Прав си! – отвърна той, и двамата си представихме как сервитьорката маневрира кокетно, усмихната, с пълни халби измежду пияни младежи с нахлузени тиролски шапки и тиранти. Чува се глъчка от възклицания, одобрителни подвиквания, дрънчене на чаши и пиянска баварска песен. Чудех се в коя част на града опъват шатрите. Пуснах едно евро в туристическия бинокъл на парапета и започнах да разглеждам. – Не може да е толкова подредено – смених темата, насочил погледа си към ниските стъпаловидни блокчета, отрупани със зеленина по покривите. – Може – беше обективен спътникът ми. Стадионът и езерото под нас се виждаха най-ясно. Музеят и централата бяха от другата страна. – Знаеш ли, че по време на Олимпийските игри през седемдесетте е имало терористичен акт? – Най-вероятно е бил там, долу – Васко беше извъртял глава към стадиона. – И до днес – все същото – отвърнах. Не се задържахме дълго. На кръглата тераса нямаше какво повече да правим. Времето ни притискаше. Трябваше да отиваме при автобуса. Късният следобед изронваше последния пясък от своя часовник — като трохи от изядена питка. Предстоеше ни още път — петдесетина километра западно от Мюнхен, до град Аугсбург Там щяхме да нощуваме. Асансьорът ни свали в преддверието. Добрият поглед на възрастната продавачка на сувенири остави последният ми спомен от това място. Автобусът ни чакаше на малкия паркинг. Не закъсняхме. Потегли и ни изведе от града. Пътувахме през натежала от индустриални сгради и съоръжения равнина. Преминахме по мост над пълноводна река, която носеше сивите си води в укрепено с камък корито. Сивотата ѝ се носеше през плоскостта на Баварската област. Аугсбург ни прие в заника на деня. През широките стъкла на градската пожарна се виждаха лъскави червени камиони — подредени сякаш на витрина в шоурум. Хотелът беше недалеч — само няколко завоя по-нататък. Най-сетне ни очакваше стая с легло. Можеше и да прочета нещо от джобната Библия, оставена на нощното шкафче ако знаех немски, но уви. Вечерта приключи в приказки с Васко и изпиването на няколко бири, купени от магазина, залепен отстрани на хотела. Бутилката с вино от бензиностанцията и тя не оцеля.