дневник Таджикистан и Узбекистан - програма

[Svetulche]

Ето как премина нашето пътешествие:

Ден 1 (24.07.2019) – Кацанахме в Бишкек сутринта в 8 ч. с полет от Истанбул, а следващият ни полет за Ош е в 16 ч. Решихме да се разходим из центъра на града, но естествено, на летището няма къде да оставим багажа, а не ни се разхожда в жегата с раниците, които не са и много леки. Услужливите таксиджии, които са ни наобиколили в очакване да ползваме услугите им, ни насочват към милицията. Там милиционер с огромна фуражка и неразгадаем поглед потвърждава, че няма къде да оставим багажа. Следва безсмислен разговор, който сеирджиите около нас с интерес следят. В крайна сметка мятаме раниците при милиционера с условието, че ще си платим (не казва колко). Сменяме 50 долара за сом (1 USD = 68 сом) и след кратък пазарлък се мятаме на едно такси срещу 500 сом.  Градът е на 30 км. от летището. Заобиколен е от високи снежни планини, които едва се провиждат през мръсния и нажежен въздух. Много зелен град е Бишкек, с паркове, с широки, прави улици и сгради в стил късен соц. Много е чисто и хората са много приветливи. Уплътнихме времето си в пиене на хубаво кафе в заведение, което ни посочи услужлива дама; обиколка на базара; разговори с местни хора, които питаха кога е починал Бисер Киров (много го харесвали и съжалват, че си е отишъл), кога е починал изпълнителят на Арлекино...., Лили Иванова жива ли е, пее ли още, харесваме ли Филип Киркоров..... такива разни теми 😀.

На базара се изненадахме, както и на всички следващи, колко много ядки и сушени плодове се продават, огромни количества. Впечатляващи за нас бяха и хлябовете, красота! Базарът е странна смесица на източна екзотика с непривична чистота и липса на миризми и шумове. Такси обратно до летището за 400 сом, а за да си получим багажа от милиционера плащаме още 500 сом. След 40 мин.полет сме в Ош, вторият по големина град в Киргизстан. За 200 сом стигаме до хотела ни в центъра на града. Жегата вече е доста голяма, прахоляка – също. Високо оценихме банята и силата на климатика в стаята 😀. Вечерта – първа среща с шашлиците (в ресторант Царски двор) и последна студена бира за следващите 8 дни 😉

 

 

 

 

Ден 2 (25.07.) – След закуска мятаме багажа в тойотата Ленд Крузер, която сме наели, и първо правим обиколка на забележителностите на Ош – свещената планина Suleiman Too и базара. От планината се открива панорамна гледка към крада с ниските му сгради и тенекиени покриви. Има и музей в една пещера. Не е кой-знае колко интересен, но пък е спасение от жегата навън. Базарът е далеч по-интересен. Обядваме и потегляме на път. Крайната цел за деня е юртения лагер под връх Ленин. Пейзажите започват, редят се картина след картина – меки, зелени хълмове, юрти тук-там, коне, пълноводни реки, все още се срещат дървета край реките. Спряхме за кратко да пием къмъз (кобилешко мляко, демек кумис). Не можах да го оценя, хич не ми хареса, пък после като видях в какъв мях го бъркат.... добре че не го изпих.... Бавно набираме височина, минаваме през проход с височина 3,615 м., жегата е изчезнала. Вече се вижда висока и снежна планинска верига, там някъде е и връх Ленин. Минаваме през Sary Tash и Sari Mogul – прашни селища с едноетажни бели къщи, електрифицирани, но за течаща вода и канализация не може да става дума, както тук, така и по целия ни път в следващите 8 дни. Дървета отдавна вече няма, храсти - също. Височината е голяма. До тук беше с асфалта, след Sari Mogul отбиваме по черен път и се движим право към снежните планини. В юртения лагер стигаме към 18 ч. Пълно е с туристи, но ни намират място в една юрта с още две австрийки. Навън е доста хладно, духа вятър, който носи капки дъжд. Предчувстваме студена нощ, но не би – юртата се отоплява, а и юрганите бяха дебели. Лагерът се намира на 3,500 височина и имахме малко притеснения как ще ни понесе тази височина, но за късмет нямахме проблеми. Кухнята и столовата се помещават в един метален фургон. Една от най-вкусната храна ядохме тук. Лагерът се намира до езеро Turparkol, казаха, че в района има 40 езера.

Изминато за деня разстояние – 240 км. по хубав асфалтов път.

Нощувка на 3,500 м.н.в.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 3 (26.07.) – Събуждаме се с кристално ясно време и прекрасна гледка към вр. Ленин. Закуска, разходки, снимки.... Потегляме към границата с Таджикистан, която е на 40 км. Пътят става много лош, с някакви остатъци от асфалт, off-road.... Вече се движим по Памирската магистрала.

Памирската магистрала е втората по височина международна магистрала в света (след Каракорумската). Тя свързва град Ош (в Киргизстан) с Хорог (в Таджикистан, главния град в Горно Бадахшанската Автономна област). Строена е през 30-те години по времето на СССР. Голяма част от нея се намира на височина около 4 х.м.

Минаваме киргизкия пост и следват 25 км. ничия земя. Пейзажът рязко се сменя – зеленината изчезва, изчезват ютите и стадата животни, изчезват и последните следи от асфалт. Сурова природа – скали, снежни върхове, реки... Да се чудиш накъде да гледаш, какво да снимаш, какво да отпечатиш в главата си...  Минаваме още един висок проход, пред нас пърпори и дига прах малка маршрутка, натъпкана с хора и продукти. Задавам въпрос, на който очаквам отрицателен отговор – този път отворен ли е зимата? Отговорът е „да”, чисти се, в най-тежките участъци – на ръка. Това е единствената им връзка със света.

На превала срещама „железните хора” – четирима колоездачи. Не мога да си представя каква сила, воля и мотивация трябва да притежаваш, за да изминеш с колело този маршрут. Шапка им свалям! Струва ми се, че за цялото пътуване срещнахме повече колоездачи и мотористи, отколкото коли.

Стигаме таджиксия пост – няколко бараки, няма обхват на телефони, граничарите (млади момчета) ни записват в едни тефтери. Нямат дори автомобил там горе. Като им свърши смяната се качват на някоя от преминаващите коли, за да ги придвижи до където отиват. Срещаме един моторист, руснак, който ни казва да забравим за цивилизацията в следващите няколко дни. Продължаваме напред, суровият пейзаж продължава, слънцето пече неумолимо, а снеговете по върховете си стоят. Движим се по границата с Китай, маркирана с безкрайна ограда, с дупки тук-там. Изведнъж, гледаме край пътя седи човек с вид на изпаднал германец. Спираме, оказва се наистина изпаднал в беда германец, не се оправил с транспорта, ползвал частично някакъв превоз, вървял пеша, но вече много изморен и с половин литър вода само, седнал край пътя с надеждата някой да го качи. За няколко часа само две коли преди нас минали, снимали го и не спрели..... Следващите няколко часа много се забавлявахме с него, голям образ беше.

Изкатерихме и най-високия проход по трасето – Ak – Baital (4,655 м.). Спряхме на езерото Karakul, където ни нападна орда комари, та бързичко се изнесохме. Към 19.30 ч. Киргизко време (18.30 ч. таджикско) пристигнахме в Мургаб, главен град на памирското плато. От границата до Мургаб минахме само покрай 3 други населени места (дори не села, а по-скоро махали). Мургаб е прашен град от ниски кирпичени къщи насред суровото плато. Има един хотел, базар, който се помещава в метални фургони и къщи за гости. В нашата къща за гости бяхме само ние, ток имаше, вода течаща – не, но имаше баня, за чието затопляне трябваха два часа. Уплътнихме ги с разходка из градчето и до старата джамия в края му. Там ни застигна такава пясъчна буря, че колкото бяхме мръсни (последното къпане беше в Ош), тройно по-мръсни станахме. Последва разхитително къпане в банята (смесваш топла и студена вода от едни кофи и се поливаш с канче) и топла бира в хотела с новия ни германски приятел. С таз бира малко паднахме в очите на нашия шофьор и синът му, които също бяха поканени, но казаха, че не пият, дори бира, нооооо.... на мен бирата и приказките за пътешествия ми се отразиха много добре.

Изминато за деня разстояние – 286 км. почти изцяло по лош път, големи участъци са просто черен път. Нощувка на 3,650 м.н.в.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Следва....

[Svetulche]

Ден 4 (27.07.) – След закуска обхождаме т.н. пазар, но тъй като е събота повечето от железните контейнери, в които се помещават магазините, още не са отворени, вкл. сувенирния. Път ни чака и потегляме, след като сме се снимали със статуята на Ленин в града😀. Липсата на дървета става все по-осезаема. Синът на нашия шофьор е роден и отрасъл в Мургаб, разказа ни, че в дома им имало голям шкаф, направен от кайсиево дърво. Като малък той гледал костилката на кайсията и се чудел как от такова малко нещо може да се направи такъв голям шкаф. Защото не бил виждал и не знаел за съществуването на дърветата..... И сега дори не знае кое дърво-какво е.

Минаваме през пост, на който ни проверяват паспортите, визата и разрешителното за Памир.

Времето се смръчква, върховете и гледките се губят в нещо като мараня. Отбиваме от „магистралата” и по черен път, през равнина като тепсия се отправяме към изоставена съветска обсерватория. В ясно време вероятно има впечатляващи гледки от там, но ние нямахме този късмет. И овцете Марко Поло не видяхме (топло беше и се бяха качили още по-нависоко), но се натъкнахме на рога на такава овца. После стигаме до скали, в които има петроглифи от 8-5 в.пр.Хр. – ловна сцена. Жив турист няма наоколо, което е прекрасно. Връщаме се обратно на магистралата, маранята се вдига и гледките пак са на всички страни. Движим се по равно плато на височина близо 4 х.метра. След една от многобройните спирки колата отказва да запали. Човъркаха я нещо, решиха, че е акумилатора, побутнахме, запали. Пак отбиваме от магистралата, отстрани подскачат и се крият в дупките си пухкави мармоти, минаваме през живописно село в подножието на огромни канари и стигаме до стар кервансарай. Обратно на магистралата. Спираме до мъничко изворно езеро с невероятно бистра вода и много риби. Нахранихме рибите с хляб, и комарите нахранихме.....

Пристигаме в Alichur – село с около 2,000 жители, с ниски бели къщички, отдалече изглежда, че все едно някой е подредил на платото бели кибритени кутиийки. Стърчи гора от електрически стълбове, широки прашни улици. Но е много чисто, личи как е преметен прахоляка. Къщите са с плоски покриви, но ги замазвали с някаква глина, която не пропуска никаква вода. И тук, както в целия източен Памир живеят предимно киргизи. Селището е спретнато, има учулище, спортен салон, болница, стара малка джамия. Вода по къщите се носи от няколко обществени кладенци. Пълно е с деца. Всички ни поздравяват, говорят руски и малко английски.

Къщата ни за гости е в края на селището, спретната, боядисана в синьо. Синът на хазяите говори много добър английски, който е научил в селското училище. Прави ни впечатление колко красиви са жените тук.

Банята и тоалетната са извън къщата, но банята е разкошна и успяваме да свалим целия прахоляк от себе си. Пристигат четирима поляци ботаници, носещи разни растения между стари вестници. Вечерта минава в сладки приказки.

Изминато за деня разстояние – 165 км.

Нощувка на 3,960 м.н.в.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Следва....

[Svetulche]

Ден 5 (28.07.) – Поляците-ботаници са объркали таджикското и киргизкото време и трополят рано-рано из цялата къща. Ставаме за закуска и блажено пием нескафе с прясно мляко от як. Това ще е единственото прясно мляко за цялото пътуване. Не са фенове на млякото – не могат дълго да го запазят в топлото време, пък и на повечето места животните са някъде по-високо на летни пасища. Потегляме. Целта за днес е да слезем от платото в долината Вакхан. Не след дълго отбиваме от магистралата и през невероятни пейзажи – скали в разни цветове и нагънати в различни пластове, буйни потоци, по черен път достигаме до един малък гейзер. Независимо от суровия пейзаж земята навсякъде е осеяна с малки туфи дребни цветя – розови, жълти, лилави. И пухкави мармоти се показват от дупките си и ни гледат с любопитство преди пак да се скрият. Следва кратък риболов при една река и продължаваме към Bulunkul и красивото му езеро. За наш късмет се събраха черни облаци и всички цветове изчезнаха, та не можахме да се насладим на красотата нито на Bulunkul, нито на близкото до него Yasilkul. Пълчищата комари бяха другата причина бързо – бързо да се скрием в колата. Връщаме се обратно на магистралата, където срещаме момче и момиче на колело тандем и за пореден път се възхищавам на тези хора. Скоро напускаме магистралата, за да започнем да се спускаме към долината. Тук вече за никакъв асфалт не може да става дума, за сметка на това трафикът нараства – колоездачи, джипове и мотори се движат в обратната на нашата посока. Няма никакви населени места, върховете се крият в облаците. Срещаме закъсали с колата сватбари, пътуващи от долината към Мургаб. Булката е облечена цялата в червено, накичена. С майка й нямат нищо против да ги снимаме. Мъжете също бяха много колоритни, ноооо - не посмях ....

Бавно, бавно се спускаме към долината и стигаме река Памир. При Лангар тя ще се слее с река Вакхан и ще образува Пяндж, която в продължение на километри е граница на Таджикистан с Афганистан. Край реката се виждат ленти зеленина, първата от няколко дни. Ето го и Афганистан. В следващите дни той ще е неизменно в ляво от нас, отвъд буйните води на Пяндж. Гледките са неописуеми – сиво-бежови скали и върхари и късчета зеленина на техния фон. Пътят се вие по склона на планината в множество завои, разминаването с движещите се срещу нас джипове е трудно. Прахолякът е голям. Спираме в първото село, за да се разходим до останките от крепост, охранявала някога Пътя на коприната. Привечер влизаме в Лангар – първото голямо селище в долината от тази посока. От тук започва и прословутия Вакхански коридор навътре в Афганистан. Почти готов е новият граничен пункт, очаква се догодина да заработи и така достъпът до коридора да стане по-лесен. Лангар е потънал в зеленина, покрай пътя има високи тополи, а в дворовете зреят кайсии. Изглежда доста привлекателно. Настаняваме се в къща за гости при Миша, който е инструктиран да ни сготви нещо вкусно. И, о-чудо!, тоалетната и банята са вътре в къщата! Лукс.

Изминато разстояние за деня – 185 км, по черен път. Нощувка на 2,740 м.н.в.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 6 (29.07.) – Планът за днес е да пропътуваме долината Вакхан и да нощуваме в Ишкашим. На закуска, обаче, обменяме информация с французи, пътуващи по нашия маршрут, но в обратна посока. Казаха, че Ишкашим не било нищо особено, нямало какво да се види, а и афганския пазар, който се е провеждал всяка събота от година вече е затворен. Обсъдихме с нашия шофьор и променихме плана – ще прескочим Ишкашим и ще нощуваме в Хорог. Така се сдобихме с един свободен ден и решихме да го уплътним като направим отбивка към Jizev в долината Бартанг. Но за това - като му дойде времето.

Долината Вакхан се простира покрай река Пяндж. От едната страна е Таджикистан, от другата – Афганистан. На места реката се разстила в огромно корито и тече лениво, на други се стеснява и става бърза и буйна. Долината е много зелена, с малки обработени ниви, с много кайсии и ябълки, покрай пътя има или високи тополи или огромни, стари върби. И над всичко това се извисяват високи и на места снежни върхове. Хората, живеещи в долината са вакхи – те са светлокоси и светлооки, последователи са на исмаилиза (секта на исляма). Нямат джамии, имами и т.н., имат един религиозен лидер, правят светилища край пътя, които са украсени с рога на ибекс, държат на образованеито на децата си. Техен духовен лидер е роденият и живеещ в Швейцария Ага Хан. Непрекъснато срещахме коли на фондацията му, а в Хорог тя се помещава в модерна, голяма сграда. Сега фондацията изгражда болници и училища, предоставя стипендии за обучение на запад, докато след разпада на СССР е играла ключова роля в това да помогне на хората от Памир да оцелеят, след като доставките на храна и всичко друго от първа необходимост от Съюза секват.

Денят започна с разглеждане на петроглифите над Лангар. Това са вдълбани в скалата рисунки на хора, животни и символи. Край Лангар има над 6,000 петроглифа. До тези, до които ние отидохме,  се достига след доста драпане по скала, опечена на слънцето. Добре е да се тръгне по-рано (което ние не направихме), за да се избегне жегата. Гледките към долината, разлива на Пяндж и планините в Афганистан отсреща са впечатляващи. Петроглифите – също, както и фактът, че не са защитени по никакъв начин, може да стъпваш по тях, появили са се и съвременни „пертоглифи”, вход не се заплаща.

След петроглифите продължаваме през долината, редуват се села, жени, перящи килимите на реката, хора, работещи по нивите. Спираме в село Вранг, прецапваме през нивите и се изкатерваме до останките от будистка ступа. Те не са нещо особено, но гледките към долината са шеметни.

В село Ямг се отбиваме в интересен музей. Част от него показва как е изглеждала памирската къща (ние вече знаехме, защото в Лангар спахме в такава). Тя е била без прозорци, само с един отвор на покрива, от където е излизал навън дима от печката и е влизала светлина. Зимата и при дъжд е бил затварян с капак. Таванът представлява четири концентрични квадрата, всеки завъртян под 45 градуса спрямо другия. Всеки квадрат е символ на един от 4-те елемента – земя, въздух, огън и вода. В основното помещение има 5 дървени колини, символизиращи разни техни пророци (забравих кои). Покрай стените има повдигнати платформи, използвани за сядане и за сън. В музея ни демонстрираха и интересни старинни музикални инструменти.

След музея започна едно шеметно изкачване с джипа към крепостта над селото. Пътят се вие все по-нагоре и по-нагоре към небето. Крепостта е наистина огромна, от нея се вижда голяма част от долината и е била важен отбранителен пост. За кой ли път ще кажа, че гледките са уникални....

След крепостта последва едно неочаквано добро преживяване – горещите извори Биби Фатима. Те се намират малко след крепостта. Има отделение за жени и такова за мъже. Водата е доста гореща, извира от някъде високо и се спуска в естествен басейн между високи скали. След жегата и прахоляка това преживяване няма равно на себе си. Излязохме от там като нови.

На изворите се засякохме с две австрийки, които се шофираха сами по безумния маршрут, по който и ние се движехме. Възхитих им се на куража. Като разбраха, че сме от България веднага казаха, че много им липсват нашите салати. Ако знаеха на мен как ми липсват.....

Продължаваме през китни села, пътьом купуваме кайсии от дете на пътя, няма да забравя радостта в очите му от парите, които получи...., денят преваля, по пътя щъкат хора и животни, жегата е спаднала и хората излизат край пътя – явно там е интересното, там е социалния живот.... Спираме, за да се изкатерим до още една крепост, която също е огромна и е изградена от кирпичени тухли. Гледки, вятър в косите и обратно в джипа. Към 17.30 пристигаме в Ишкашим и спираме за .... обяд. Добре, че попаднахме на шофьор от нашата порода – държи на глад. Ние пропускаме това хранене и правим бърз обход на центъра на градчето, колкото да се убедим в това, че сме взели правилно решение да не спим тук.

Следва бясно каране по разбития път, Турат иска да стигнем Хорог преди мръкване, разстоянието не е голямо, но пътят е .... без коментар. Все пак отбиваме от пътя, за да иминем 7-8 километра до още едни горещи извори – Гарм Чашма. Там нямахме късмет, защото беше време да се къпят мъже, а нямахме време да чакаме цял час. Та само погледнахме отвън варовиковите образувания, умалено Памуккале и потеглихме обратно, като качихме в колата една жена с внучето й.

В Хорог пристигаме в 21 ч., точно преди съвсем да се стъмни. Настаняваме се в хотел в самия център на града, срещу градския парк. Хотелът се казва Lal и е стилно декориран с традиционни килими. Толкова съм впечатлена от стаята и най-вече от наличието на баня и тоалетна в нея, че съм на седмото небе....

Независимо, че се бяхме изкъпали само преди няколко часа, пак бяхме събрали порядъчно количество прах, та не и простихме на банята. След това се напъхахме в парка, който е с огромни дървета, езеро, а по края му тече един от притоците на Пяндж. На входа на парка се продават клилими и има шевни машини, в случай, че се налагат корекции в размера. Паркът е пълен с хора, намерили прохлада във вечерта. Ние пък побързахме да намерим ресторант, защото паркът се заключва в 23 ч.

 

Изминато разстояние за деня – 250 км.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Svetulche]

Ден 7 (30.07.) -  Приятна закуска в хотела и поглед към града, заключен между високи планини, от терасата на покрива на хотела. Кратка връзка със света (има Wi-Fi) и опит да потеглим, но джипът пак не пали, така че уплътняваме малко време отново в градския парк. Мястото е наистина много приятно, намираме и магазин за сувенири (по тази точка сме почти на кота нула), но успяваме да харесаме само една вълнена тюбетейка. Най-после потегляме и първо минаваме през базара. След тези в Бишкек и в Ош не успява с нищо да ни впечатли, а и жегата започва да нараства, така че бързо приключваме и се отправяме към ботаническата градина. Тя се намира високо над града, нищо особено интересно няма в нея, но разкрива панорамна гледка към града и реката долу в ниското.

 

 

Мятаме се обратно в джипа и потегляме в посока Рушан, от където се отделя пътя в посока долината Bartang. Днешната цел е село Jizev, където ще нощуваме. До селото се достига само и единствено пеша по 7 километрова пътека в планината. В пътеводителя пише, че това е една от най-хубавите кратки разходки в района. Синът на нашия шофьор, който пътува с нас и играе ролята на нещо като гид, ни убеди, че пътеката не е стръмна и трудна (в случая за мен това е важно, два месеца преди пътуването скъсах менискус и не исках да рискувам с нова травма и да куцукам до края на пътешествието).

Продължаваме да се движим покрай Пяндж и Афганистан, реката непрекъснато се мени, на участъци е толкова буйна, че направо не е за вярване, пътуваме бавно, защото спираме за снимки, минаваме пореден пост за проверка на документи, колата пак отказва да запали (не знам защо не го смениха този акумулатор в Хорог...), губим време, но пък от кола пристигаща от обратната посока получаваме информация, че пътят за Jizev май е прекъснат от реката, която е заляла част от него. Достигаме Рушан и се опитваме да получим достоверна информация за състоянието на пътя, не ни се получава. Решаваме да тръгнем в посока Jizev и пак да питаме. Шофьорът на първата спряна кола, идваща насреща ни, казва че пътят е прекъснат, но не може да се сети дали преди или след отбивката за Jizev. Продължаваме. От следващата кола категорично казват, че пътят е залят след отбивката за Jizev. Пътят криволичи през пролом – от едната страна голяма и буйна река, от другата – високи канари, минаваме през няколко китни села, деца и възрастни седят в сенките на дърветата, навсякъде сушат кайсии, има много недостроени къщи. Обяснението е, че работещите в Русия членове на едно семейство изпращат пари и хората започват строежа, парите свършват и строежът спира докато съберат пари.... Достигаме до въжен мост над реката, от тук тръгва пътеката към Jizev. Оставяме джипа и Турат, който ще нощува в близкото село и със сина му поемаме по пътеката. Часът е 15.30 и е страшна жега, нищо че сме на 2,020 м.н.в. Началото на пътеката е обещаващо полегато, движим се покрай буйна и биста река и от време на време в сенките на дървета. Стигаме, обаче, до стръмен и опечен на слънцето участък, сипей. Жегата ме довършва за отрицателно време, имах чувството че слънчасвам и едвам успях да се изкатеря. Не очаквах, че така ще се скапя на някакви си 7 км. по наистина не особено стръмно изкачване. То не бяха почивки, то не беше мокрене в реката.... Добре че се забавихме по пътя, иначе щяхме да стартираме по обяд и сигурно щях да си остана някъде по трасето. Отне ни два часа и половина да достигнем селото. А от към гледки и природа пътечката си я бива, минава се покрай красиво езеро, вие се ту в ниското покрай реката, ту по сипеите. Селото се намира на 2,540 м.н.в., на брега на друго езеро и се състои от 4-5 къщи, съответно 4-5 семейства. Няма ток, няма течаща вода, но пък има езеро, извор и малко равна площ за отглеждане на картофи и някакви зърнени култури.  Заобиколено е от високи върхари и е все едно в котел. По времето, по което пристигаме бе огряно от меката светлина на отиващото към залеза слънце и изглежда доста идилично. Но в главата ми не спря да се върти въпроса – тези хора ЗАЩО ЖИВЕЯТ ТУК? Строполясвам се на тупчана с шарените възглавници и съм безкрайно благодарна за поднесения чай в чаша с лика на Батман. Заварваме семейство швейцарци на средна възраст и млада германска двойка. Швейцарците ще правят трек в района, а немците утре ще се връщат обратно, като нас. След като се свестих, направихме бърза обиколка на къщите, разбрахме, че в другия край на езерото има още 4-5 къщи, а по нагоре, на около час път има друго село и друго езеро. Нашата домакиня започна да шета и да приготвя вечерята на печка, разположена навън, край нея се щуркат малки дечица и една девойка в тинейджърска възраст. Никой друг местен не се мярка. Предложихме помощ, тя любезно отказа.

Скоро започна да се стъмва и ни поканиха за вечеря. Събрахме се на тупчана (платформа за сядане и полягване с много възглавници и в средата с масичка с къси крачета), под светлината от соларна лампа  – ние, швейцарците, немците и гидовете, похапнахме сладко, сладко, пихме много чай и аз не се въздържах – зададох въпроса, който ме вълнуваше – защо живеят тук и как са се озовали на това място? Отговорът на първия въпрос – защо живеят тук, беше прост и ясен: „защото винаги сме живели тук и това е нашият дом, харесва ни”. Дори при положение, че зимата до селото няма достъп, преди да падне снега с магарета прекарват от долината всичко, от което ще се нуждаят за през следващите месеци там горе. Вторият въпрос, обаче, беше трудно да го разберат – как са се озовали тук, защо точно тук, каква е историята им? Дори единият гид (само той можеше да комуникира с тях, защото говореха някакъв диалект, силно различен от таджикския) не можа да разбере въпроса. Когато го схвана, каза че никога не се е замислял. Пита домакинята – тя не знаеше, пита девойката – и тя не знае. И започна едно чудене... появи се една възрастна жена на 67 години (не че не изглеждаше на доста повече), питахме я – започна да се смее и каза – „винаги сме живели тук”. Обаче гидът прие присърце въпроса и тръгна да търси някой по-стар в селото. След 15-20 минути се върна и каза – питах един стар мъж и той не знае. Голяма забава беше с този въпрос. Още по-голяма забава настана, когато немецът плахо попита „Тук продават ли бутилирана вода”? Не повярвах на ушите си, той като че ли не виждаше къде е попаднал....

Дойде време за сън, преди това последва колективно миене на зъби в близкия поток, след което само светлините от челниците показваха посоката за външната тоалетна, покатерена някъде над къщите.

Но как да си легнеш в топлата нощ, когато над черните зъбери на околните върхове се вижда черно небе с ярки звезди, с Млечния път, красота голяма.... Спахме като къпани, нищо че не бяхме 😀, с шума на близката река за фон

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 8 (31.07.) -  Ставане в 8 ч. Навън е слънчева утрин, кристално ясна и хладна, слънцето още не е изкатерило заобикалящите ни високи върхове. Липсват обичайните звуци и миризми на едно село, животните явно са някъде нависоко, извън селото. Закуска, кратка разходка в очакване слънцето да огрее езерото, швейцарците потеглят към следващото село, немците – надолу към долината. Те шофират сами нает джип и бързат, защото са го оставили в най-близкото село, което се намира на 8 км. от въжения мост, т.е. ги чакат към 15 км ходене. Ние се помотваме, за ужас на нашия гид, който като ми видя темпото вчера ... какво ли си мисли за обратния път. Аз обаче смятам, че надолу ще съм в по-добра форма. Да, ама - не, защото докато чакам слънцето да огрее езерото, не си давам сметка, че то и мен ще ме огрее по същия начин 😀. В крайна сметка към 9.15 ч. потегляме надолу. С нас тръгва и една местна жена – Роза. Тя живее в първото село до пътя в долината, медицинска сестра е и веднъж в месеца обхожда селата нагоре в планината. Нощувала е в горното село и сега слиза от там. Облечена е в традиционната басмяна рокля и панталон, със забрадка, носи черна кожена чанта, пълна с някакви треви и е обута с галоши на босо. Като знам трасето, направо ме боли сърцето да я гледам. Тя върви с бавно, но равномерно темпо и на развален английски си говори с нас, страшно мила жена. Разпитва, разказва и все обяснява за лечебния ефект на разните треви, които срещаме. В последната част на трасето аз пак окапвам, може би заради слънцето, а може би не, не знам....., пак главата в реката, пак почивки. И Роза се измори много, още повече, че при едно от преминаванията на реката си намокри краката и с тези галоши на босо стана доста неприятно.... Точно по обяд стигаме до въжения мост и до джипа. Жегата е страшна и аз само искам да се добера до тубата с водата.

Натоварваме се на джипа заедно с Роза и потегляме, почти преди селото настигаме и немците, качваме и тях.

Следва път до градчето Калай Кум. Пак се движим покрай буйната Пяндж. За обяд спряхме на крайпътно заведение. Гледам – всички чужденци седнали чинно на маси със столчета, тупчаните – празни. Веднага заехме един под голямо дърво, до него тече буйна вада, разкош....

В Калай Кум пристигнахме привечер. Има хотел със стаи по 150 долара на вечер, е - не става. Настанихме се в къща за гости Roma и това беше единственото несполучливо настаняване. Самата къща беше хубава, до реката, с две тераси над нея, с вътрешен двор, пълен със зеленина и цветя. Предложиха ни стая с баня и тоалетна и ние набързо се съгласихме. Стаята – миниатюрна, но по-лошото - душна. Вече сме в ниското и беше много топло. Като пуснах водата в чешмата – не мога да я спра. В душа – само студена вода. Почнаха едни безумни ремонти, ние – мръсни и уморени.... Както и да е, оправихме се криво-ляво, ама като стана време да си лягаме стана ясно, че в тази стая не може да се спи от жега и липса на въздух. Огледахме се набързо, видяхме купа с постелки и завивки и бързо си устроихме легла на терасата. Собственикът ни видя, не се изненада и така прекарахме една приятна нощ навън под ромона на реката.

 

 

 

 

 

 

 

Ден 9 (01.08.) – Целта за днес е Душанбе, към 370 км. се очаква да ги вземем за 6-7 часа. Потегляме.  Малко след Калай Кум по пътя срещаме немците от Jizev. Нощували са в джипа край пътя и сега закусваха. Мила среща.

Движим се през дефиле, Пяндж и Афганистан са неизменно в ляво, страшен камънак, страшно нещо.... По едно време напускаме реката и гледките към Афганистан и навлизаме навътре в Таджикистан. Това беше единствената скучна част от пътуването – скучен пейзаж, тъжни села, жега, прахоляк..... Трудно може да бъде избегната. Между Душанбе и Хорог има полети, но разбрахме, че са супер ненадеждни.

Задрямала съм и усещам, че спираме. Не разбирам защо. Намираме се на отбивка, има някаква табелка, старо колело, окичено с лентички. Това е мястото, на което миналото лято ислямисти от някаква групировка застреляха четирима колоездачи, чужденци, и раниха още трима. Ужас! На табелката са изписани съболезнования. Странно е усещането да се озовеш на такова място, точно година след случилото се......

Продължаваме пътя и в късния следобяд пристигаме в столицата. Впечатлена съм от замаха на строителстовото там, като знам от къде идваме и как живеят хората на не повече от 50 км. от Душанбе.

Намираме хостела, който сме резервирали (City Hostel, горещо препоръчвам!) и следва сбогуване с Турат и сина му, с които споделихме първата част от това невероятно пътешествие. Тук е мястото да кажа, че Турат е един добър и почтен човек, изключително добър и внимателен шофьор, който познава отлично Памир. Въпреки неудачите с акумулатора, пътуването с него премина много спокойно и приятно. Той се грижеше за нас по свой, нанатрапчив начин и аз съм му много благодарна. Бих го препоръчала на всеки, който иска да пътува в този район.

Та, Душанбе. За малкото време, което имахме, успяхме да видим центъра, големите строежи, паркове, улици. Посетихме базара, който беше изненадващо интересен за нас - помещава се в голяма сграда, леко напомняща ЦУМ. Много чисто, както навсякъде. И каков ли няма там.

Жегата в Дупанбе беше голяма. Общо взето – не съжалявам, че не оставихме повече време за този град.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Така приключи първата част от нашето пътешествие.

Следват Фанските планини .....

 

[Svetulche]

Ден 10 (02.08.) -  Рано сутринта следва кратка и делова среща със Saidbeck, който се погрижи за следващата част от пътуването: Душанбе – езерото Искандеркул – Пенджикент – 7те езера – границата с Узбекистан. Срещу 260 долара ни е организирал шофьор и джип за следващите три дни. Новият ни шофьор се казва Маруф, говори добър руски и никакъв английски. Много приятен човек, с малко състезателен тип шофиране, но в същото време – внимателен. Жегата в Душанбе настъпва и ние потегляме в посока Фанските планини и езерото Искандеркул.

За разлика от досегашните разбити и предимно черни пътища, сега се движим по хубав асфалтов път в дефилето на поредната река. Различните участъци от пътя са строени (има и такива в строеж) от китайски или ирански фирми. Край реката и пътя се редят големи, красиви вили, минаваме и покрай огромен аква парк. Не мога да не се запитам как биха се почувствали децата на Памир, ако попаднат тук.... Пътят започва да се изкачва в планината, минаваме през тунели, които не са вдълбани в планината, а просто са изградени над пътя. За нас е странно, но Маруф пояснява, че това е заради падащите през зимата лавини в тези участъци. Казва, че през зимата пада страшно много сняг. Не след дълго влизаме в истински тунел и скоро за пръв път за това пътуване наистина се уплаших. Тунелът е дълъг близо 5 км., тесен, двулентов, без никаква маркировка, без осветление и без вентилация. Въздухът беше толкова мръсен, че когато стоповете на колата пред нас изчезнаха, се озовахме в пълен мрак и мъгла. Ако по някаква причина се наложи да спреш – мъртъв си, и катастрофата е сигурна, защото няма къде да отбиеш... пълен ужас.

За Искандеркул се отбихме от асфалта и се заизкачвахме по черен път нагоре в планината. Наоколо – високи скали във всякакви цветове и структура, много внушително. Явно нямахме голям късмет с езерата, защото пак се сбраха облаци и когато езерото се откри за първи път пред нас успяхме да го зърнем за кратко в истинския му блясък, след което цветовете потънаха. Езерото е доста голямо, на брега му има разни почивни бази от соц време, сега реновирани. Има и малък, но буен водопад в близост. Имаше доста местни туристи, които много държаха да се снимат с нас......Не останахме дълго край езрерото, защото започна да ръми, чуха се и гръмотевици. Обратно по същия път до асфалта и потеглихме към Пенджикент. Подминавахме села, доста по-добре изглеждащи от тези, в южната част на страната – по-зелени, по-уредени. Край пътя на много места продаваха кайсии. Явно бяхме в сезона на кайсиите. Спирахме тук-там, но времето доста се развали (чак Маруф се учуди, необичайно било), та се отправихме направо към Пенджикент.

Спряхме край пътя на място, на което продаваха много сушени плодове и напитки, които изстудяваха директни под стичащата се по една скала планинскла вода. И доката се щуркам по платното - що да видя - немците, с които бяхме в Jizev. Всеки път се изненадвам как мога толкова много да се зарадвам на срещата с хора, с които съм  била някъде за кратко и всъщност не познавам.....

С нашия шофьор-състезател пристигнахме бързо-бързо в Пенджикент към 16 ч. Сега си давам сметка, че в един ден, пътувайки между Душанбе и Пенджикент, може да се включи освен езерото Искандеркул и още нещо за разглеждане (някое друго езеро, например), има достатъчно време. Или пък да се пътува директно към Маргузорските езера (7те езера) и да се нощува в някое от селата край езерата. Но нямах представа...

Та, Пенджикент е голям град, в подножитео на Фанските планини и на 20 км. от границата с Узбекистан. Няма нищо интересно в него, освен може би базара.... Хотелът ни (Umarion hotel) отново беше беше приятна изненада – много чист и с всички удобства.

Утрепахме остатъка от деня в размотаване, пиене на кафе, качихме се на въртележка със синджири в градския парк, върнахме се в детството....., вечеряхме....

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 11 (03.08.) – Днешният ден е определен за 7те езера, намиращи се във Фанските планини, наричат се още Маргузорски езера. Потегляме от Пенджикент в посоката, от която вчера дойдохме и след 60 км. се отбиваме към планината. Не след дълго пак сме по черен път. Прави ни впечатление, че пътят е мокър, а е слънчев, ясен ден. Маруф ни обяснява, че наблизо има мина за добив на злато, която сега се експлоатира от държавата и китайска фирма. След протести на местните хора заради прахоляка са започнали да поливат пътя с вода. Минаваме в близост до мината, така като гледам – сградния фонд не е помръднал от 80-те години....

Движим се покрай буйна река и достигаме до първото езеро.

Езерата са разположени едно над друго в продължение на 20 км. Имат различна големина и различни цветове, всяко със своята красота. За съжаление речникът ми е беден, за да опиша цветовете на тези езера, снимките също няма да го постигнат..... И все пак - първото езеро има невероятено бистра вода, слънчевите лъчи проникват надълбоко и му придават особен син цвят. То е най-бистро, тъй като е най-ниско от всички и достигайки до него водата минава през много скали и  се пречиства. Всички езера бяха прекрасни, но за мен това беше най-прекрасното. Водата на следващите четири езера наподобява аквамарин, шестото има цвят на тюркоаз, а седмото – за него не знам, защото „любимите” ми облаци скриха истинския му цвят.

На брега на третото езеро има равна полянка, удобна за пикник. Беше неделя и няколко семейства, тъкмо се устройваха: дините и водката – в езерото; порцелановите чайници и чашки за чай – в готовност; започваха да приготвят и шашлиците. Поканиха ни на водка, но се наложи да откажем – беше към 11 ч.....

До четвъртото езеро се намира село Nofin, в което щяхме да нощуваме. Решихме първо да се настаним и после да продължим към следващите езера. Селото е разпръснато по склона. Това е първото зелено село, в което отсядаме в Таджикистан. Минаваме покрай голям строеж – хубава сграда на 2 етажа, с много прозорци, хубава дограма. Оказва се новото училище!

Къщата за гости се състои от две постройки – стара и нова (по табелата със знака на Европейския съюз разбираме, че е финансирана по проект). Нас ни настаняват в старата сграда, в прохладна, красиво декорирана стая, прозорецът е отворен и гледа към короната на голяма кайсия. Предусещам удоволствието да спя на отворен прозорец от много време насам J.  В новата сграда има много стаи, нормална тоалетна и баня.

Тупваме се на тупчана под дърветата да пием чай, а край нас шетат домакинята, малкият й син и една от внучките й (те са горе долу на една и съща възраст). Не говорят руски, само момчето – малко английски. Но с усмивки и жестове се оправяме. А и Маруф помага.

Правим бърза разходка из селото, жив човек няма (много е топло), наядохме се с кайсии и черници, протегнали клони над улицата. Разззкошшшшш.....

Потеглихме към следващите езера. Петото е най-малкото, шестото е много голямо. Пътят се вие покрай него – в дясно езерото, в ляво – високи канари. Пътят е тесен, само за една кола.

До седмото езеро се качваме пеша за около час. Според мен и кола може да се качи до горе, нормален черен път. Не знам защо Маруф не го предложи, а и в пътеводителя пише, че трудно се качват коли до там... Както и да е, за нас беше добре да се раздвижим, а и гледките си заслужаваха, срещнахме и много местни хора, които косяха трева и я сваляха с магарета към селото долу в ниското, при шестото езеро. Още час обратно до колата и по обратния път до селото. Слънцето падаше към залез, цветовете на езерата се сменяха....... В неделя имаше много местни, които бяха край езерата. Качват се с маршрутки и разминаването по тесния път е голямо приключение.

Прибрахме се в селото, от далеч се чуваше музика. Оказа се от съседния на нас двор – музиканти свиреха край тупчан с шарени възглавници, разположен директно над потока в сянката на огромни дървета. Съседите имали гости от Душанбе. Ах, каква веселба беше цяла вечер, песни, танци.....

В нашата къща за гости също имаше няколко тупчана, разположени край потока. Окупирахме един от тях и с Маруф прекарахме вечерта в разговори – за семейството му, за страната, за живота сега и преди, за обичаите. Най-интересно ми беше за свадбите. Има закон, който ограничава гостите на една свадба до 150 човека. Има внезапни проверки по празненствата и глобите са много солени, като стават още по-солени, ако нарушителят е държавен служител, полицай и др.под. Президентът казал, че вместо да харчат пари за свадбата, по-добре да ги инвестират в нещо по-разумно. Първо ми стана странно, но като научих за обичаите, простиращи се до 40 дни след свадбата и за факта, че бабата на Маруф има 98 внуци, си дадох сметка, че без ограничението гостите биха били към 1,000 човека, че и повече. Е, това наистина е разоряващо. Но пък от друга страна – то винаги е било така и хората някак си са се справяли.....

Та така, една наистина приятна вечер. Доволна съм,че решихме да нощуваме на езерата, а не да ги направим като еднодневна екскурзия от Пенджикент.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[ruwenzogy]

Много вдъхновяващ разказ и снимки.  Продължавай все така, че след два дни заминаваме. Ние ще го караме наобратно. Но ако бях видял снимките от Памирската магистрала, нямаше лесно да се откажа. Да си призная досега каквото бях гледал , не ми правеше особено впечатление, докато не видях твоя разказ и снимки.....

Браво !    Какви красавици само на последната снимка......

[Svetulche]

Описанието ми е бегъл опит да предам какво е това да пропътуваш Памирската магистрала. Трябва да се преживее и види със собствените очи. Снимките (или поне моите) не могат да предадат мащаба на пейзажа и величието на природата. Гледайки скалите все едно виждах как се е формирала земята преди милиарди години... А долината Вакхан - тя пък колко е красива .... чак се замислих за Вакханския коридор, някога.... по-нататък....

За мен всяка една минута, пропътувана по "магистралата" си заслужаваше неудобствата на самото пътуване. Така че - силно препоръчвам!

 

На вас - вълнуващо пътешествие и чакам разкази 😀

 

[Happy_Traveler]

Светулче, мерси много за детайлния разказ! Снимките ти са вълшебни! И аз искам да посетя Ваханския коридор. 🙂 

 А би ли описала бюджета си малко по-детайлно, за да знаем колко грубо би ни излезнало подобно приключение? 

 

Вече има повечко теми за Централна Азия и мисля, че е време да се направи нов подфорум в Азия - Централна Азия. А скоро ще има и още - на Огито, на Рейни разказите... @Георги?

 

[neuromancer]

Аз силно се надявам да не е свършил разказът...

[Svetulche]

Разказът не е свършил, продължавам да се "боря" със следващата част - Узбекистан. Не знам защо така бавно става при мен, много съм туткава със снимките....

Ще дам и информация за бюджета, нека само свърша с разказчето @Happy_Traveler

 

 

[Svetulche]

Ден 12 (04.08.) – Днес трябва да се придвижим към границата и да влезем в Узбекистан. Не ни се напускат зеленото село и красивите езера, но още красоти ни очакват, така че се сбогуваме  с любезните ни домакини и потегляме обратно. Наслаждаваме се на отраженията в езерата, на цветовете, на бистрата вода в реката. Скоро напускаме планината и пак сме в равното и в жегата. Мисля си, че за да оцени човек подобаващо Фанските планини трябва да прекара повече време там, да направи поне един преход, за да се откъсне от пътя и прахоляка, вдиган от макар и рядко преминаващите коли.  Да се потопи в дивото. Но това предполага повече време и друга програма.

 

 

 

 

 

 

 

Преминаваме обратно през Пенджикент и след 20 км. сме на границата. Там жужи от хора и коли. Основно местни хора от двете държави минават границата. Точно обяд е и е страшна жега. Бързо минаваме Таджикската граница, където ни питат дали ни е харесало в страната, прибират ни листа с визата и ни изпращат по живо – по здраво. До узбекския пост се вървят едни 200-300 метра под слънцето, но не е голяма драма. Минаваме бързо и тази граница, багажа го провериха на скенер, нищо не ровиха. Натъкваме се на обменно бюро, където сменихме малко пари, като за начало и напускаме сградата. Веднага ни прихванаха чакащите от вън таксиджии. След малко суматоха и пазарене се разбрахме за цена от 4 долара на човек, за да ни закарат до Самарканд (на 40 км. от границата). Човекът, с който се пазарихме, се оказа нещо като главен преговарящ, прехвърли ни на друг един, който се оказа нашето такси. Заведе ни до бял шевролет, по нищо не личи да е такси, метнахме багажа и човекът каза – отивам да търся още двама пътника.... Какво ни оставаше, освен да чакаме, добре че в колата беше чисто и бяхме на прохладна сянка. Отне около половин час да намери още двама човека. Много хора минаваха границата, но предимно местни. Маршрутките бяха една след друга и хората си ги ползваха тях. Те са и много по-евтини, вероятно. Нас ни възпря това, че бяха едни много малки коли, в които се натъпква много народ, не видях ако има багаж къде го слагат. Щеше да е мъка в тази жега.

Потеглихме, наоколо - равно, доста обработваеми площи около пътя, минаваме през големи села, народ щъка напред-назад. Доста по-различно от Таджикистан.

В Самарканд ни отне малко време да открием хотела си (Tilyakori Hotel), а той се оказа в малка уличка в самия център, на гърба на Регистан. Малко хотелче, с приятни, чисти стаи, разположени около малък вътрешен двор. На втория етаж има дълбок чардак, с голям тупчан и две маси – място за закуска, пиене на чай и излежаване по всяко време на деня. Персоналът беше изключително любезен, на рецепцията говореха отличен английски.

Навън беше голяма жега, та решихме да поизчакаме преди да се пуснем из града. Освен този следобяд имахме още два дни тук, така че щеше да ни стигме времето за всичко. Решихме да оставим разглеждането на Регистан за следващия ден, а днес да видим Gur-e-Amir Mausoleum (мавзолея на Тимур). Няма да описвам самите забележителности – има достатъчно информация и снимки в мрежата. Само накратко, каквото смятам, че би било полезно да се знае от логистична гл.т.

Та, към 15.30 ч. изпълзяхме от прохладното си убежище и първо, разбира се хвърлихме поглед на Регистан – не толкова голям, колкото очаквах площад, ограден от три страни с големи медресета. Около самия Регистан има парк с големи дървета, чиито сенки са безценни в жегата. Има и малък павилион за разхладителни напитки с маси под дърветата. Направи ни впечатление, че на площада нещо се случва – има музика, хора танцуват, ама не се поинтересувахме. 

Gur-e-Amir се намира в т.н. руски град и е отдалечен на около 15 минути ходене пеша от Регистан. В Самарканд, както и в Бухара, а сигурно и в много други градове, има стар град (кирпичени къщи, прашни черни улици) и нов град, строен от руснаците – с широки, прави улици, кооперации на по 4-5 етажа (сега всички са санирани и в много добър вид), паркове и градини. Старият град в Самарканд е ограден с високи стени, явно за да бъде скрит от погледа на туристите. В стените има порти, през които се влиза и излиза от града. Обичам да се разхождам в старите градове, защото имат свой чар, винаги може да откриеш нещо интересно и необичайно. Е, тук не беше така. Пълна скука, много слънце и прах.... Вероятно, защото къщите се изграждат около вътрешен двор и реално от улицата нищо не можеш да видиш от къщите и дворовете, само зидове.

 

До Gur-a-Amir се стига по голям булевард в сенките на дърветата и после през един парк. Gur-e-Amir Mausoleum е много впечатляващ, наистина. Ние бяхме там в късния следобяд и за мен това е перфектното време. Целият комплекс е ориентиран на запад и до обяд пада в сянка. Имаше няколко големи групи от местни туристи, но те бързо се извървяват и тази красота остана само за нас и за още няколко такива като нас – индивидуално пътуващи. Навсякъде беше така, явно групите избягват горещото лято, което за нас беше супер (не лятото😉) .

Вечер мавзолеят е красиво осветен и си заслужава разходката обратно до там, за да го видиш.

Зад Gur-e-Amir се простира жилищен квартал и в него се намира Ak Saray Mausoleum – също много красив и приятен за разглеждане.

 

 

 

 

 

 

 

Ден 13 (05.08.) – Денят сме го отделили основно за Регистан с идеята да отидем сутринта, докато не е толкова топло и светлината е по-добра и да се върнем в късния следобяд по същите причини. Билетът важи за ден и може да се влиза и излиза колкото си искаш. Хотелът ни е буквално на 100 метра от входа и след закуска бодро се отправяме натам. Приближавайки не виждаме никакви туристи, за това пък от Регистан се чува музика и вътре много хора размахват ръце и се движат насам-натам. Касата не работи и от охраната съобщават, че ще отвори в 11 ч., защото сега има решетиции. Каквооо? Оказа се, че на 25 август ще има международен фестивал, поради което от юни още Регистан работи с намалено работно време за туристи (от 11 до 16 ч.). В останалото време се провеждат репетиции. По-малоумно нещо не бях виждала, защо не ги провеждаха някъде другаде, не ми стана ясно. Репетиращите слънчасваха под палещото слънци и репетираха движения, толкова монотонни и скучни, под звуците на също толкова монотонна музика.....

Та така, нямахме избор и влязохме чак в 11 ч., като успяхме без усилие да уплътним цялото време до 16 ч. в комплекса. Той наистина е уникален, толкова красота на едно място.... и толкова малко посетители. Това, ако беше в Европа, досега да имаше ограничение за броя на туристите за ден и цената на билета щеше да е солена. А ние платихме по 40,000 сомони на човек, което е към 5 долара. За още близо 10 долара си взехме гид, който за час ни разведе и разказа за историята, за архитектурата, обърна ни внимание на детайли, които сами бихме пропуснали. В западното медресе (Ulugbek Medressa) може да се изкачите на втория етаж, от където има хубава гледка към целия вътрешен двор, има и малко барче с разхладителни напитки, стига да имате достатъчно търпение да изчакате бавното им приготвяне. В едно от медресетата има изложени много интересни фотографии от началото на века, показващи в какво състояние са били сградите преди реставрацията, направена по съветско време.

Много може да се каже и покаже за Регистан, но той трябва да се види, за да се оцени красотата му, както и строителните умения и отношението към образованието на хората от онова време.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След Регистан се отправихме към джамията Bibi-Khanum. До нея се стига по голяма, засенчена от дървета пешеходна улица. По улицата се движат електрически влакчета, които се ползват срещу 1,000 сомони (стотинки някакви е това). По цялата улица има сувенирни магазини, в които се продава едно и също – дрехи от традиционния за Узбекистан икат (десените на плата са изключително красиви, дрехите – не чак толкова), грозни магнити, бродирани несесери, керамика  и не помня още какво, но нищо заслужаващо нашето внимание. В края на улицата, в близост до джамията, има няколко приятни заведения. Зад джамията се намира и голям пазар, който по това време не работеше.

Самата джамия е огромна, много внушителна и въпреки лошото състояние на части от нея, е много интересно и приятно място за посещение. Строена по времето на Тимур, мащабите й са толкова големи, че купулът е започнал да поддава още по време на строителството, в края на 19 в. частично е разрушена при земетресение, възстановявана през 70-те години и сега продължават. Билетът важи за 3 дни, което ни позволи да влезем още веднъж на следващия ден. Гробницата на самата Bibi-Khanum (китайската жена на Тимур) се намира срещу джамията, нея не я посетихме.

 

 

 

 

 

 

Отскочихме и до джамията, където е погребан бившия президент. Не заради това, а защото тя самата е красива, намира се на хълм и от нея се открива хубава гледка към града. Тук се опитаха за първи път да ми пробутат на входа от ония зелени шалове, да си покрия раменете ли, главата ли, не знам. Аз обаче бях подготвена със собствен шал, та се отървах.

Това беше за днешния ден. Вечеряхме в ресторантче, близко до джамията, то самото се наричаше Bibi-Khanum. Много приятна обстановка, гледка към  части от осветената джамия, добро обслужване, храна, бира..... Това че спря тока и го нямаше дълго време направи вечерта там още по-приятна.

 

Ден 14 (06.08.) – Забравих да спомена, че закуските навсякъде до сега (извън Памир) бяха доста богати, но основно с неща, които аз не ям на закуска – яйца във всякакви варианти, пържени картофи, сладка.... Но днешната закуска надмина всички. Жената, която правеше закуската и беше разбрала от къде сме, щастливо сервира пред мен една купичка и каза „болгарский перец”. И що да видя – зелена чушка, пълнена с кайма и ориз насред нещо като супа с картофки, морков и друг зеленчук. Миришеше на класически пълнени чушки... Вкусно, ама как да го изям на закуска....

 

За днес, като основна цел, бяхме оставили разглеждането на Shah-i-Zinda – голям комплекс от мавзолеи от времето на Тимур, та до по-късни дни. Подредени са един до друг, от двете страни на тясна алея. Украсени изцяло със сини мозайки, коя от коя по-красива. Не си падам много по гробници и мавзолеи, но тези бяха изключително красиви.

 

 

 

 

 

 

 

След Shah-i-Zinda решихме да потърсим фабриката за килими, за която ни бяха казали в хотела. Беше почти обяд и усетихме, че днес жегата се издига на нови висоти, нищо общо с дните до сега, явно отиваше към 40 градуса. С малко питане (добре че беше руския) и под палещото слънце се добрахме до нея. Попаднахме на управителя, голям шегаджия, който ни разведe, разказа и показа производствения процес. Всичко се прави на ръка, работят само жени, мъжете са отделени в друга сграда, на друго място (твърди, че с 60% се вдигнала производителността, след като ги разделили). Помещенията са климатизирани, чисти. На стената със снимки на почетните гости с гордост ни показа снимките от посещенията на Ирина Бокова, Георги Първанов и Петър Стоянов....

Разгледахме и готовите килими докато пиехме чай.

От там, през прашен и безинтересен жилищен квартал се добрахме обратно до джамията Биби Фатима и до пазара. Днес той работеше и кипеше от живот. Колоритно място, като всеки пазар. Купихме си ядки, хляб и плодове. Най-впечатляващи (и вкусни) бяха продаваните кехлибарени зрели смокини – в големи кошове или метални легени. Иначе, има страшно много сушени плодове, ядки, подправки, цяла секция с халва. Хората бяха много мили, все питат от къде си, черпят те с нещо.

 

 

След пазара, натиснати от жегата, се качихме на едно електрическо влакче и се добрахме до хотела. Късно следобяд се опитахме да си купим разни сувенири и неща за подаръци, но само се изморихме от обиколките. Резултат – никакъв, нищо не харесахме.

 

Тази вечер щяхме да пътуваме до Бухара с влака Afrosiob в 21.10 ч. Помолихме момчето на рецепция да ни поръча такси така, че да сме на гарата час по-рано. Билетите бях взела on-line два месеца по-рано и на гарата трябваше да ми разпечатят истински билети. Та за това трябва по-рано да се отиде.

Не знам защо, собственикът на хотела реши да ни плати таксито до гарата.... Гарата се намира в рамките на града, но доста далече от центъра. Пътувахме 35 минути (без задръстване) и в движение видяхме руския град – зелен, спретнат, с широки булеварди, с модерни магазини. Гарата е голяма, хубава сграда, в нея се влиза срещу паспорт и билет, багажа минава на скенер. В чакалнята е прохладно и мирише на току-що опечен хляб. Видях хлебарница, един ковек слагаше топлите хлябове в големи дисаги, които изнесе на перона и започна да продава, когато влакът пристигна.

Влакът дойде по разписание, модерен, климатизиран, с информационни табла вътре, може да си поръчаш чай, някакви закуски.  В 22:40 ч. пристигнахме в Бухара. Излизайки от гарата почувствахме голямата жега, макар в този час. Почна се пазарлъка с главния преговарящ на таксиджиите.... Опитът досега показваше, че цената, която плащаш трябва да е поне наполовина по-малка от това, което първоначално ти искат. Така си стиснахме ръцете на 45,000 сомони и потеглихме. Гарата се оказа много далече от града, сигурно на 15-20 км. Леко ми стана съвестно за пазарлъка.... Това, което ми направи впечатление за такситата и шофьорите на таксита – колите са много чисти, здрави, не са някакви раздрънкани, шофьорите са спретнато облечени, възпитани, това че си се пазарил за цената и си я смъкнал доста, не се отразява на поведението им, нито ще ти извъртят някакъв номер, напр. да те оставят по-далече от мястото, на което отиваш, та да повървиш малко.... и др.под.

В Бухара бяхме резервирали B&B NAZIRA&AZIZBEK, който се оказа в самия център, до Lyabi-Hauz.  До там точно таксито нямаше как да стигне, защото е пешеходна зона, но ни посочи накъде да вървим 50-60 метра. Lyabi-Hauz е един от малкото оцелели водоеми (като езеро) в града, около него има заведения, беше пълно с хора, светлини. Почувствахме се много добре след стерилния Самарканд. Веднага ни прихвана една местна хазайка, но като разбра, че имаме резервация се оттегли, като ни предаде на една друга жена с инструкция да ни съпроводи до хотелчето. Благодарни сме й за което. Хотелчето представляваше една голяма, стара къща на два етажа, разположени около голям вътрешен двор с голяма черница в средата. Домакините бяха доста сънени, като че ли не  ни очакваха, но бързо се окопитиха и една млада жена ни отведе до стаята на втория етаж. И пак, толкова чисто навсякъде, стаята приятно декорирана в местен стил, с малък хладилник и най-важното – климатик.

Следва.....

 

[Svetulche]

Ден 15 (07.08.) – Бухара. За нея бях отделила три дни. Какво ме накара да погледна пак билета за влака и, о! - объркала съм датите. Така третият ден отпадна, което в крайна сметка се оказа по-добрия вариант.  Може би защото очаквах повече от града, може би заради жегата, а вероятно и заради двете, два дни бяха съвсем достатъчни. Не знам как щяхме да уплътним третия. Вероятно на басейна в хотел Азия, за който ни каза българин, с който се засякохме в Самарканд и после в Бухара. То общо взето по отсечката Самарканд-Бухара-Хива се засичахме все с едни и същи хора, започнахме да се поздравяваме, като се видим 😀.

Денят започна с Char Minar – малка джамия с четири минарета със сини куполи. Скрита е в малките улички на жилищен квартал. Нямаше още 10 ч., а жегата беше адска, едвам се добрахме до там, стори ни се далеч от центъра. От всичко прочетено преди пътуването бях останала с впечатлението, че в Бухара всички забележителности са компактно разпложени, за разлика от Самарканд. На място ми се стори точно обратното – в Бухара като че бяха по-разхвърляни и отдалечени едно от друго. Но може би жегата (беше към 45 градуса в този ден) и липсата на заленина и сянка си казаха думата.

 

 

 

След Char Minar се отправихме към минарето Kalon, което със своите 47 метра се извисява в центъра на града вече 9 века. Наистина е много красиво, особено по залез и вечер, когато е красиво осветено. До него има голяма джамия и медресе, които ограждат малък площад. През деня на него цари обичайното оживление, но вечер, в прохладата, има много деца, които ритат топка или играят други игри и е приятно да ги наблюдаваш.

 

 

 

 

 

 

 

Другото приятно място е Lyabi-Hauz – езеро, заобиколено от вековни черници. Има заведения и вечер е страшно оживено от местни и туристи, които търсят прохлада.

Към обяд жегата стана нетърпима, приседнахме в едно кафене, за да съберем сили да се доберем до хотелчето. Прибрахме се в стаята към 14 ч., на чардака направо не с дишаше, въдухът не помръдваше, а хазайката гладеше чаршафи😎. Окопахме се в стаята и се осмелихме да излезем чак към 18 ч. Разлика нямаше, освен, че слънцето не жареше, както преди, но задухата беше същата. Направихме опит да се разходим из кварталчето, но беше доста безинтересно, хората се бяха изпокрили.

Отправихме се към The Ark – най-старата постройка в Бухара, представляваща ханската резиденция, има вид на крепост.

 

В нея влязохме на следващия ден. В близост до нея, през булеварда, се намира една много красива отвън джамия – Bolo Hauz. Предверието й е подпряно от много на брой дървени колони, красиво резбовани.

 

Това беше за днес. Вечеряхме на терасата на един ресторант на главната улица, където се улавяше някакъв лек полъх, та се живееше....

Ден 16 (08.08.) – Бухара. Подготвени за вчерашната жарава се подаваме от стаята и усещаме прохлада. Решихме, че нещо ние не сме в ред. А то, за една нощ градусите паднали с 10 надолу, духа вятър, направо – разкош. Така днешния ден беше по-осъзнат откъм разглеждане на града.

Като начало влязохме в The Ark. Вътре има музеи на различни теми, за мен най-интересни бяха старите фотоси от началото на века. Има гледка към новата част на града, която дава добър ориентир къде се намират следващите обекти за разглеждане.

Отправихме към мавзолея на Исмаил Самани – интересна малка постройка, намираща се в прохладен парк. Пътьом не се въздържахме и посетихме местния пазар. Колоритно място са пазарите ....

 

 

 

 

Разходката завърши с две медресета, които се намират малко настрани от останалите забележителности, насред жилищен квартал. Никакви хора нямаше там, беше толкова спокойно в сянката на голяма черница, те самите – с много красива декорация. Късче безвремие .....

 

 

Останалата част от деня беше за обикаляне на базарите. В града са запазени три големи покрити базара, които и сега функционират като такива. Продават се всякакви сувенири.

 

 

Вечерта завърши на терасата на ресторантче в центъра под звъците на цигулка....

 

Влакът ни за Ургенч (Хива) беше в 4 часа сутринта. Бяхме уговорили с домакинята ни да ни поръча такси за 3:15 ч., като тя каза, че шофьорът ще ни чака на улицата. Момичето, без да сме го молили, се погрижи да не се успим, като още в 3 без 15 започна да блъска по вратата. Натоварихме се в таксито, където вече имаше един пътник (кореец) и бързо-бързо стигнахме до гарата. Влакът беше със спални места в купе за 4-ма. Там вече спяха мъж и жена. Служител ни връчи чаршафи (много чисти и здрави) и се разположихме. Час преди да пристигнем се събудих и наблюдавах еднообразния, равен пейзаж, през който се преминавахме. Добре, че взехме влак, с кола би било голяма скука.

[desislavna]

@Svetulche, благодаря за чудесния и увлекателен разказ. Чакам с нетърпение всяка дума. 

[Happy_Traveler]

Прекрасен поглед над Бухара, много се припокрива с моя и се радвам, че имаме еднакви мнения. И според мен 2 пълни дена стигат. Забеляза ли уличките и квартала около Чор минор - смятай така е изглеждала цялата Бухара и Узбекистан до преди няколко години - преди да започнат с реставрациите и облагородяването с цел туризъм.  Твоят поглед за Самарканд е къде-къде по-свеж от моя - аз вече бях привикнала на тези красоти и не се фокусирах в детайлите.  Защо пропуснахте Афросиоб? И аз го пропуснах, заради дъжд.

 

 За срещите по пътя - и при мен беше така - виждах все едни и същи хора между градовете, поздравявахме се, даже се комбинирахме и за вечеря.  При мен беше още по-фрапантно - падаха ни се и едни и същи места във влака, вътрешния полет и така вървяхме все едни до други, без да сме планували предварително. Може би фактът, че хората често остават по 2-3 дена в град и тръгват или от Самарканд към Хива, или в обратния ред, е гаранция, че с който се запознаете в началото - ще си го срещате всеки ден после. 

 

Аз като казвам, че Узбекистан не е добре да се съчетава с Таджикистан и Киргизстан през лятото... 😀 Освен Чор Минор-а - всичко друго е наблизо, но вас просто жегата много ви е уморила.  Аз го обходих за няколко часа и то с много бавно темпо и спирания. Спомням си как всички узбеки ми казваха, че лятото е немислимо там. 

 

Мерси за разказите и чакам с нетърпение следващия! 😍

[Svetulche]

преди 10 часа, Happy_Traveler каза:

Защо пропуснахте Афросиоб? И аз го пропуснах, заради дъжд.

А ние - заради жега 😀😀😀

[jungfraujoch]

@Svetulche,много хубав разказ и прекрасни снимки.Чудно пътешествие!

 

[Svetulche]

Ден 17 (09.08.) до ден 19 – На гарата в Ургенч пристигнахме в 10 ч. сутринта. Посрещнаха ни с духова музика и знамена, заедно с някаква местна знаменитост 😉

Последва кратка дискусия с очакващите ни таксиджии относно цената на таксито до Хива, стиснахме си ръцете на 5 долара и потеглихме. Хива се намира на 40 км. от Ургенч, от двете страни на пътя се ширят поля с памук. Между Хива и Ургенч се движи и тролей, ама не се възползвахме...

Старият град на Хива е ограден от крепостна стена и има 4 порти. Официалният вход е от западната порта, там е и бюрото за билети. Билет, струващ 100,000 сомони, осигурява достъп до всички забележителности в стария град, с изкл. на т.н. наблюдателна кула в рамките на ханския дворец,  достъпа до върха на едно от двете високи минарета, както и до мавзолея на Pahlavon Mahmudi. За тях има допълнителен вход. Основният билет важи за 24 часа. Опитваха се да продават и билет за достъп до стария град, който е по-евтин и не включва вход за музеите. Не разбрах какъв му е смисъла, при положение, че от всяка от другите три порти в града се влиза без проблем, а от западната – също, след като кажеш, че хотелът ти се намира вътре.

Нашият хотел беше вътре в стария град, близо до западната порта - Zukhro Boutique Hotel. Прекрасно място, декорирано в традиционен стил, с дървени подове, застлани с нашите чипровски килими...., е, в други разцветки, но дизайна... На моята почуда собственикът обясни, че това са традиционните килими от Хива !?  Голям плюс на хотела е терасата на покрива (на две нива), от която се разкрива прекрасна гледка към града, приятно място рано сутрин, по залез слънце и вечер. Собственикът, момчетата на рецепцията, момичетата на закуска – всички бяха безкрайно приветливи, слънчеви хора.

 

 

 

При планирани два дни за Хива, поради моята грешка с билетите за влака, се озовахме с три дни тук. Реално погледнато Хива е много малка и би могла да бъде разгледана за ден, но аз лично смятам, че два дни са по-добре и спокойно могат да бъдат уплътнени. Ние не скучахме и три дни, имаше повече уютни места за губене на време в пиене на кафе, бира, ядене на сладолед и др.под., отколкото в Бухара. Някак си в това малко, компактно и кокетно градче имаше повече атмосфера и много ни допадна. Дотолкова, че не можаха да ни изкушат предлаганите еднодневни екскурзии до пустинните замъци в околността. Също така температурите бяха напълно приемливи, около 30 градуса, със силно захлаждане сутрин и вечер.

 

В Хива преобладават пясъчните цветове, повечето фасади са ориентирани на запад и за това залезът е особена емоция там. Най-доброто място за изпращане на слънцето е на т.н. наблюдателна кула в рамките на ханския дворец. От крепостните стени също има хубава гледка, но те са по-ниски. Гледката от нашата тераса също не беше за изпускане.

 

 

 

 

 

 

 

 

Другото място за гледки от високо е едно от минаретата, там е по-добре да се отиде рано сутрин. Доста стъпала се катерят, но си заслужава.

 

 

 

Разходката по градските стени не знам дали да я препоръчам, беше много приятна до момента, в който стигнахме до разрушени гробници и видяхме ..... кости....

Изръшкахме всички музеи, повечето много семпли и с нищо невпечатляващи. Но двата двореца и една джамия, в които влязохме, бяха много красиви. Дворците – с много вътрешни дворове и огромни стени в сини плочки с флорални мотиви, джамията –с 218 дървени резбовани колони.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Старият град и сега е обитаван, разходката из жилищните му части е много приятна и дава поглед към живота на местните хора.

 

 

 

 

Има голям покрит базар, основно сувенири всякакви, но те и целите улици са един голям базар......

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Едната вечер хапнахме в ресторант Terassa, който няма как да пропуснете – къща с голяма тераса на покрива, от която вечер има впечатляващи гледки към осветените минарета на града. Трябва търпение, за да се вредите за маса, най-добре с резервация, но гледките и храната си заслужават. Мястото е известно с шашлиците си. Пред ресторанта има няколко пещи за печене на традиционния хляб. Мисля, че са нещо като обществени – едната привечер дойде жена с приготвени питки, опали едната пещ и започна да пече хляба.

Другият ни избор за вечеря беше Khorezm Art Restaurant, близо до източната порта – прекрасна атмосфера, изглед към осветените медресета наоколо и много вкусна храна.

 

В общи линии, така си прекарахме в Хива, дойде време да потегляме към дома. На 11.08. имахме полет Ургенч – Ташкент в 21 ч., след което полет Ташкент- Истанбул-София в 2:50 ч.

От хотела предлагаха трансфер до летището за 10 долара, но след като разбраха, че сме се уговорили с таксито, което ни докара от гарата, да ни върне обратно до летището за 5 долара, казаха, че и те можели за тази цена!? Ми, добре.... Така се бях уморила от тези пазарлъци, които нито ги умея, нито ги харесвам, че се радвах, че с това приключваме. Да, ама не....

Сбогувахме се с любезните си домакини, които помолиха да качим с нас и една жена с дете, тяхна близка, която се прибираше в Ургенч, метнахме се в таксито и с бясна скорост се отправихме към летището. Успяхме да хвърлим око на Ургенч в движение и пак се впечатлих - от реда, чистотата, широките булеварди, зеленината, липсата на олюпени сгради. А това е един град почти в пустинята....

Полетът ни беше малко като междуградски рейс, спирахме в Бухара, слизат хора, качват се хора, в Ташкент кацнахме към полунощ. Както бях прочела някъде – летището на Ташкент има два терминала (вътрешни и външни линии), които се намират от двете страни на пистата. Самолетът кацна пред терминала за външни линии. От там ни натовариха на бусче и доста попътувахме, за да заобиколим пистата и да ни стоварят на терминала за вътрешни линии. Почна едно чакане на багажа, който трябваше да пропътува същото разстояние.... После пък ние трябваше обратно да се върнем на външните линии. Абе, луда работа. Няма шатъл или нещо друго. Такситата обаче чакат и веднага се започна. Оххххх, неееее, пак лииии? Да, обаче, ние сме останали с 30,000 сомони и нямам намерение, нито желание да давам повече. Почнаха едни сценки, колко малко е това, да дам и 10 евро в добавка и ставало... Ние се дърпаме, те хем не са съгласни, хем ни преследват из целия плац. Минаваше полунощ, викам си, тук ще си останем, ако не им приемем условията и тъкмо да капитулирам и те ме изпревариха. Под претекст, че се прибира в къщи и сме му на път единия таксиджия ни качи срещу 30,000 пари. Разстоянието сигурно е към 4-5 км.

Та така успешно се добрахме до заветния терминал и по живо по здраво се прибрахме у дома.

 

Край!

 

Благодаря за вниманието 😎

 

Редактирано 1 септември, 2019 от Svetulche

[Svetulche]

@Happy_Traveler Ето и нашия бюджет (за двама):

 

 

И разпределение на нощувките:

 

Относно наема на кола с шофьор в Памир - цената се определя на база разстояние, не на дни или брой пътуващи. Цената от 1,300 долара първоначално ми се водя висока. След като пропътувах магистралата, смятам,че това е една много прилична цена, имайки предвид какво й се случва на колата по това трасе. За шофьора - да не говоря. А за Памирската магистрала смятам, че е изключително важно да попаднеш на добър шофьор, който познава маршрута и терена, със здрава кола, която може сам да разглоби и сглоби, ако се наложи. Нашият Турат беше точно такъв.

 

Както писах и по-рано, нощувките в Памир включват и храна.

 

Относно програмата ни и дали бих променила нещо в нея, поглеждайки назад, - само две неща:

- бих оставила още един ден за долината Вакхан. На практика ние видяхме всичко основно, което имаше да се види. Но ако знаех какво да очаквам, бих направила пътуването по-бавно, с повече време за разходки из селата и контакт с местните хора

- за Бухара са достатъчни два дни, според мен (аз бях предвидила три), за Хива - също два.

 

Колкото до комбинацията на двете държави - Таджикистан и Узбекистан. Смятам, че е удачна, доколкото те са доста различни. Таджикистан предлага природа, докато Узбекистан - основно архитектура. Така няма опасност всичко да се слее в едно цяло.... Не коментирам хората, които са еднакво забележителни и в двете държави.

Юли - август не е най-доброто време за пътуване в Узбекистан, но с повече късмет човек може да се размине само с 1-2 непоносимо горещи дни, като нас. За Памир, обаче е идеално, без опасност да падне сняг.

 

Ако някой се запъти натам съм на линия да отговоря на всякакви въпроси, доколкото мога.

[Ushakal]

Много благодаря за вдъхновяващия и мотивиращ разказ! Това са места, които се надявам скоро да посетя и иноформацията ти е много полезна, за което ще повторя благодарностите. 

[Роси 777]

Много благодаря, за хубавия разказ и споделената информация. Добавих си мечта за 2020 година😀

[Happy_Traveler]

Мерси! Значи Памирската магистрала излиза 2000+ долара, ако не си намериш с кой да си делиш транспорта. 

А за Фанските планини - 260 долара само за кола и щофьор за 3 дни, нали така? Това вече е по-допустимо, значи по 87 долара на ден за кола, ако сте 2-ма - бива. Аз се интересувам да посетя Таджикистан - като към момента само Душанбе и Фанските планини. Казваш, че 3 дни са малко, а колко би ми препоръчала и по какъв маршрут? Мерси! 

[ruwenzogy]

Аз в момента съм тук и ще ти дам актуална информaция скоро. Нещата ги уреждаме на място с надеждата да излезе по-евтино. Утре ще ходим до Седемте езера  за 450 сомони / кола - това е малко под 50 долара....

[AlexandraKo]

Невероятно пътешествие и страхотни снимки! Ама, много страхотни!

С удоволствие изчетох и разгледах, много благодаря!:))))

[Svetulche]

преди 2 часа, Happy_Traveler каза:

Значи Памирската магистрала излиза 2000+ долара, ако не си намериш с кой да си делиш транспорта

Защо така реши? Цената, която договорих беше 1,300 долара за кола и шофьор, независимо дали пътуват 1, 2 или 3 човека. Така че, ако си сама ще платиш тази сума, освен ако не се договориш по някакъв начин за по-малко или ако маршрутът ти не епо-различен, съответно - километрите по-малко.

 

преди 2 часа, Happy_Traveler каза:

А за Фанските планини - 260 долара само за кола и щофьор за 3 дни, нали така?

Да, така. За мен това беше по-сигурен и удобен вариант. Шофьорът беше с нас през цялото време, с изкл. на вечерта в Пенджикент (той беше от този град). Ако се правят еднодневни екскурзии до езерата с тръгване всеки ден от Пенджикент, предполагам, че могат да бъдат договорени и по-добри цени.

 

преди 2 часа, Happy_Traveler каза:

Казваш, че 3 дни са малко, а колко би ми препоръчала и по какъв маршрут?

За този маршрут 3 дни са ок. Просто, за да видиш красотата на планините, според мен трябва още време за други места - езера, трекове и др.под. Не мога да ти препоръчам нещо конкретно, защото не съм проучвала в детайли, но знам, че има възможности.

[Йосиф Милчов]

Видях, че Atlas Global са пуснали полети по линията Истанбул-Душанбе. Почвам сериозно да се замислям за седмица до десет дни в Таджикистан догодина. Септември как ви се струва за памирската магистрала или да заложим на август?