дневник Как се "опъват каиши" в Доломитите? (ретроспективен фотодневник)

[Дани Магелани]

преди 47 минути , master_of_germs каза:

Lago d'Antorno е доста малко езерце и незаслужено пренебрегвано според мене за сметка на много по-голямото инстаграмърско Lago di Misurina.

Причината е, че в Анторно има доста растителност, която уж прецаква на фотографите отраженията на върховете. Ами да мислят, каквото си щат - на мене Анторно ми харесва много повече от Мизурина.

Езерото може лесно да се обиколи по пътечка и има доста места където да се седне. И винаги е пълно около него с дечица, коио хранят патиците...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимки за повече от два календара!

Прекрасни!

[master_of_germs]

Мизурина е по-голямо езеро, има няколко хотелчета и ресторантчета, може да се вземе лодка или водно колело...

Най-известната гледка в инстаграм-а е с ето този хотел на фона на Сорапис, и едни отражения, дето ти вземат акъла.  От мене да мине, вашият ще ви го оставя. 😄 

 

 

 

 

Мисля, че вероятно се правят такива снимки от лодка насред езерото. А и не в такъв ранен следобед, в който  бяхме ние... Може би стават и ето от това ресторантче, откъдето се наемат лодките, и има и паркинг до него... Всъщност, далеч по-добре е да снимаме по това време на деня КЪМ него.

 

 

Опитваме да се паркираме, но е платено, освен за гости на заведението, което тъкмо излиза в типичната за Италия следобедна почивка. С мъка успяваме с множество маневри да обърнем, без да проверим плавателните способности на "Белия лебед" и да се насочим към една друга пицария, на около половин километър по брега, която ни увериха, че работи. 

Стоян пие кола и си взима нещо сладко, Оги обикаля да снима по брега, а ние с Мариелка делим една пица, защото планът беше преработен в движение и въпреки че "норвежците" дават да превали в в тия следобедни часове, все пак имаме достатъчно време да отметнем най-отдалечения обект от базата ни в Каприле, а именно - езерото Брайес (Прагс), че да не се налага да шофираме още веднъж толкова много...

 

 

 

[Гост]

преди 7 минути , master_of_germs каза:

Мизурна е по-голямо езеро, има няколко хотелчета и ресторантчета, може да се вземе лодка или водно колело...

Най-известната гледка в инстаграм-а е с ето този хотел на фона на Сорапис, и едни отражения, дето ти вземат акъла.  От мене да мине, вашият ще ви го оставя. 😄 

Аз просто припаднах 😞 

[AlexandraKo]

преди 32 минути , Rainy каза:

Аз просто припаднах 😞 

Свестявай се де, че кой знае, още, какви красоти ще има:))))))))

[master_of_germs]

преди 12 минути , AlexandraKo каза:

Свестявай се де, че кой знае, още, какви красоти ще има:))))))))

Бе, аз си викам да хвана първия самолет за Англия да я освестя, ама знам ли дали не си е скатала някой тибетски як у градинката ѝ насред колците с домати да ме погне 😮 

[master_of_germs]

"Норвежците" пак познаха. Едва се качихме в Белия лебед и почна да пръска. На няколко километра след Лаго ди Мизурина излизаме на главния път ss51 (delle Dolomiti). Почти веднага отдясно ни се явява езерото Dürrensee/Lago di Landro под връх Монте Пиана - още един от върховете, където се е водила здрава позиционна война между Австрия и Италия преди сто години и нагоре са запазени множество военни съоръжения от тогава.

Обаче вали и ние само слизаме за няколко бързи снимки...

 

 

 

 

 

 

...

[Василена]

преди 4 часа, Rainy каза:

Аз просто припаднах 😞 

Хич не падай ми мисли машрута .😂

[master_of_germs]

Днес няма да мога много да пиша, че се придвижване с белия лебед за малко европейска столична култура. Ама поне да кача малко снимки и от телефона...

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Изсипва се доста силен, но кратък дъжд, и и тъкмо преди да стигнем до следващото езеро, изведнъж пеква едно ярко слънце.

Езерото е Toblachersee/Lago di Dobbiaco. Остава леко встрани и под нивото на пътя, но заради дърветата не се вижда в движение нищо освен проблясък. Затова спираме на отбивка на главния път пред ето това хотелче:

 

Отстрани има и къмпинг, но паркингът е платен. Езерото може да се обиколи по пътеки и изобщо е много приятно място да му се отдели повече време, с което обаче ние не разполагаме. И ни е яд. Защото Добиако ни се стори по-хубаво от иначе толкова прехваленото Брайес. Или поне в никакъв случай не му отстъпва по красота.

Отделяме му петнайсетина минути за снимки и разходка, преди да продължим нататък.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Значи, още при предното езеро става ясно, че сме влезли в Южен Тирол... Тука е "друга държава". И най-яркият белег е, че вместо "пица" надписите по заведенията са "вурст" 😄 

Но и всичко останало... Досега селцата, през които бяхме преминавали предните дни имаха от тиролските елементи - острите покриви, цветя по прозорците - но някак си преобладаваше усещането все пак да сме в Италия. С влизането в долината Пустертал (Вал Пустериа) италианското се загуби напълно. Всичко стана някак си стерилно, пак тия алпйски къщички като от приказките, с цветя и украси, като по калъп все едно. Тревата -по-зелена, пътищата - по-прави... Въпрос на лично предпочитание, разбира се; на мене просто италианското по си ми харесва от австрийското...

 

Прагзер вилдзее (по-популярно у нас и в инстаграма с италианското име Лаго ди Брайес) си е съвсем достъпно с кола. Има си паркинг, който е 6 евро за 3 часа, но понеже пристигаме след 17 ч, хващаме промоцията и плащаме само 4 евро. При касова бележка от ресторантчето на хотела за над 15 евро пускахa безплатен паркинг, сякаш... Не сме пробвали.

Повечето хора се тълпят само в началото на езерото - на малкото кейче, от което се вземат дървени лодки; в сладкарницата на хотелчето или на полянката около църквичката. Само че ние в началото откровено сме разочаровани. Не са това цветовете, които карат всички да клатят невярващо глави, като гледат снимки в нета. А иначе времето е хубаво, слънчево, има и облачета тук-там.

Ние определено няма да стоим само там, където са всички, ще си завъртим пълна обиколка на езерото. Тръгваме обратно на часовниковата стрелка, пътеката си е чакълесто пътче, почти без никаква денивелация, има и хора с детски колички. От другата страна изглежда, че на няколко места има качване и слизане по дървени стълби. Ще стигнем и дотам. Но засега все още не сме никак впечатлени. Още е рано, по-късно с наближаване на залеза, всичко драстично ще се промени...

Това, което искам да кажа, е, че снимките, които се намират в нета, са доста обработвани. И аз съм обработвал повечето от моите. Не ми харесваха, ама хич. Давам пример - без и със обработка. Значи, предупредени сте!

Обиколката е постижима за час с нормално темпо, но реално спирането за снимки удвоява времето. Пък е прекалено изкушаващо... тук не е национален парк; никой няма да те глоби, ако си натопиш краката. Много хора направо си плуват. Студено е, ама пък си е кеф.

 

И, да не забравяме - езерото Брайес е началото на Алта виа 1 - който е един от най-легендарните многодневни планински маршрути. Не само в Доломитите, а в цяла Европа.

От Брайес маршрутът поема към хижата Биелла под връх Крода дел беко... Немското Зеекофел май повече му подхожда...

 

Ние, обаче нямаме работа и днес да "опъваме каиши", така че просто ще си въртим "Джиро ди лаго"...

 

 

 

 

 

 

Има и къде да се облекчи от разходката, няма нужда да се ползва езерото за тая цел 😄 

 

Оттук вече втората половина на маршрута става много по-интересна... Малко нагоре, после малко надолу, и пак нагоре и надолу, без да се прави примерно по повече от трийсетина метра денивелация за всяко качване по стълбите. Обаче този поглед по-отвисоко  наистина променя ъгъла, под който се гледа водата, съответно и цветовете и отраженията. Освен това, вече си е към 19 ч и слънцето в един момент се скри зад отсрещните хълмове, така че да не ни пречи, като свети насреща ни. В такъв момент наистина Брайес става онова приказно местенце от инстаграма 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И когато си мислим, че вече сме завъртяли цялата обиколка, се оказва, че езерото има един страничен ръкав, който впоследствие се оттича като малък поток от езерото. Та ръкавът трябва да се обиколи и над потока има изградено дървено мостче, Не че е много, ама е още около 300-400 метра обикаляне...

Накрая се оказваме пред кея, на който вече прибират лодките, като ги завързват една след друга в колонка. Най-харесваните картинки в нета са точно тези.

 

 

 

 

 

 

 

И това е времето, когато разми мадами напъплят по кея и им правят фотосесии от по час или повече. Почва едно позиране, едно кифлеене, едно чудо...

 

 

Ние нямаме желание и време да се качваме на мостика, затова се снимаме на брега. И ако за @mary_shery думата "фотосесия" е оправдано да се използва, то моето са си чисти маймунджулъци 😄 

 

 

Чакат ни близо два часа прибиране до Карприле, но пътят ss51 е с много по-малко завои от останалите пътища в Доломитите и доста бързо се придвижваме до Кортина д'Ампецо, а оттам нататък вече през прохода Фалцарего си го знаем...

 

[master_of_germs]

Ден ШЕСТИ

Първа част: Каприле - Пасо Пордои - Сас Пордои - Изкачване на Пиц Бое (3152 м н.в.) и обратно през Сас пордои с лифт до Пасо Пордои

 

С огромно съжаление признавам, че Пиц Бое е спорно дали да си го броим за изкачен трихилядник, защото се наложи всички да минем 2/3 от денивелацията с лифт. Ама или това, или изобщо да не го бяхме изкачили и да се возим по тия доломитски завои цял ден докато свят ни се завие и почна да повръщам. "Норвежците" са виновни... Че все пак се качихме де. От началото на пътуването се знаеше, че ще има барем един апокалиптичен ден с библейски дъжд, и вече стана ясно, че това е денят на потопа. А - тук, а - там; цял ден як дъжд дават, още от преди обяд. За Пордои, обаче, бяха категорични, че до обед няма да почне да вали. След 12 ч ще е дъждовно. И познаха пак почти до минутата, гадовете! 😄 

При други обстоятелства щях да си го качвам и слизам без лифт. Ама това значеше още по 600 метра денивелация нагоре и надолу и три допълнителни часа. А пътеката "Виа Мария" от прохода passo Pordoi до "портата" forcella Pordoi е наистина стръмна и да ни навали точно там на слизане хич нямаше да е приятно. Затова се прежалихме да дадем по 19,50 евро за двупосочен билет за лифт.

 

Но, да почнем отначало...

"Норвежците" ни притискат с прогнозата. Сутринта сме строени на паркинга в Каприле пред Белия лебед. През нощта е валяло и е едно доста свежо утро...

 

 

Целта ни е да сме сред първите при отварянето на лифта. Имаме по-малко от час път дотам.

https://www.fassa.com/EN/Lifts-opening-times-and-prices/

 

Не успяваме да сме сред най-първите, но и нямаше още чак толкова много хора. Лифтът при Пордои е cable car. Тоест, само две големи кабини, всяка от които побира до 65 души. Когато едната се качва нагоре, другата слиза надолу и обратно. За няма 4 минути взима денивелация от 700 метра и качва на 2950 м н.в. на "терасата на Доломитите" при хижа Мария...

Коя ли пък е тая Мария, че и маршрутът, и хижата са кръстили на нея?!

 

 

Не, не става въпрос за божията майка, а само за "майката на Пордои" - Мария Пиац Децулиан, която е леендарна личност в Доломитите... По-легендарни от нея са само Райнхолд Меснер и Паул Грооман.

Та с житието въпросната Мария се запознаваме, влизайки в сградата на лифта. Тази жена посвещава живота си да популяризира Доломитите като туристическо място в едни тежки години в края на 19ти и началото на 20ти век. Кандърдисва съселяните си да изградят малка хижа горе на Сас Пордои и оставя долу в долината мъж и деца, за да стопанисва хижичката и да дава подслон на планинарите. Впоследствие почти три години по време на първата световна война прекарва в aвстрийски трудов лагер за политически затворници по обвинение, че в хижата си давала посдслон на хора, които минавали нелегално границата. Отново си мисля, колко хубаво нещо е да не трябва да ни се налага да минаваме граници... Особено в Планината. Защото там горе над всичко властва гостоприемството и оказването на помощ на закъсалите. Жихар и гробар не връщат! Принцип, който за съжаление вече на доста места по света не се спазва...

Както и да е, Мария преживява несгодите и на двете световни войни, като не спира да работи за развитието на туризма. Не доживява да види голямата си мечта - изграждането на лифт от прохода Пордои, но синът ѝ довежда нейните замисли до успешен край... или по-скоро до успешно начало на истинския бум на туризма в региона. Пиц Бое е без никакво съмнение най-често изкачваният връх в Доломитите. Лифтът помага на хиляди хора дневно да се насладят на извънземните гледки на платото горе в групата Селла. Над платото се извисява пирамидата на Пиц Бое (3152 м н.в.) Вероятно най-лесният за изкачване трихилядник в света, до който не се стига директно с лифт. 

Мои познати ми бяха казали, че на Бое е като на Китайската стена, толкова много хора има. Убедих се лично. Хем тръгнаме рано и в този делничен ден се очакваше лошо време. Представям си какво е с хубав летен уикенд. Като на Ястребец и Седемте езера взети заедно...

По тази причина изобщо не държах да качвам Бое, беше нещо като резервен план, към който да пристъпим според обстоятелствата. А обстоятелствата бяха точно такива. И в крайна сметка не съжалявам, защото пейзажите, на които се нагледахме в този предиобед, наистина бяха толкова различни от всичко другo, което видяхме в Доломитите.

 

Това е началото на пътеката, ако не се ползва лифт. Номер 627.

Вляво от указателните табели е още нещо легендарно, което може да видите на прохода Пордои.

IL CAMPIONISSIMO

Все си мисля, че не би трябвало да има някой, който се е качвал на колело и не знае, кой е Фаусто Копи, но тъй като колоезденето не е чак толкова популярно у нас, ще се отклоня, за да поразкажа по-подробно... Но след като слезем, че сега наистина бързаме да се качим на върха, докато времето още е хубаво.

А Оги и Стоян са се вторачили на още един от многобройните в Доломитите паметници, посветени на Джиро д'Италия. Пордои, както и другите проходи в тези планини, много често са част от маршрута на Обиколката, и макар тук сравнително рядко да е било място, на което да финишира етап, Копи точно тук е правел атаки, които са се оказвали решаващи за крайните му победи...

 

Преди да се качим на лифта, хвърляме по един поглед и към подаващия се насред облаците Лангкофел.

 

А нашият път е натам - нагоре...

 

Вече изобщо не ни изненадва, че до нас на паркинга се изсипва цял автобус словенци, с които влизаме заедно в лифта и току се разминаваме по пътя насетне.

 

Над облаците е и Мармолада... Но изглежда далеч по-добре, след като вече излезем от лифта на "Терасата на Доломитите"

 

 

А ето я и нашата цел - Пиц Бое

 

Отделяме няколко минути да отидем до тоалетна и да поснимаме извънземните пейзажи наоколо... Тръгваме леко надолу и след петнайсетина минути сме слезли със сто метра до Форчела Пордои.

 

 

 

 

 

 

 

 

Оттук има да се преодолеят 300 м нагоре, които ни отнемат около час (плюс/минус десет минути за най-бърия/най-бавния в групата,която си се движи доста стегнато).

 

 

 

По-тежкото почва от това място. Пред нас няма толкова много хора, зад нас почва да става лудница. Тук оставяме снимачната техника и се концентрираме в изкачването. Има няколко скални прага, които са оборудвани с метални въжета, а на места и метални скоби, забити като стъпалца. Тоест, напредва се със скоростта на най-бавния и местата, където могат да стават изпреварвания не са много. На най-тегавото място дори е организирано еднопосочно движение заради големия трафик. НАгоре - по въжето, надолу - по леко заобиколен маршрут. 

Сигурно две трети от словенците се оказаха едни държеливи възрастни дами, за които обаче въжето беше сериозно изпитание. На последния участък вече ме хвана съклета и реших да драпам до върха леко встрани, без помощта на въже. То там не беше и чак толкова нужно.

Горе на върха има хижа... Или по-скоро - капанче. То така се и казва Капана пиц Фаса. 

Явно и тук скоро беше минало планинско бягане...

 

 

 

 

Докато чаках и останалите да се качат, си изядох сандвичите, че този ден не бях закусвал (по тия завои гледам да издържам колкото може по-дълго сутрин преди да ям).

Докато дойдат другите, заведението се попрепълни. Направихме си снимки, доколкото изобщо времето позволяваше, защото в началото бяхме над облаците, но после се вдигнаха и всичко стана в мъгла...

Развяхме и Знамето, но повечето снимки са ми на телефона, та в следващ пост ще ги кача...

 

 

 

 

Поръчахме си по едно чайче да се сгреем и съжалих, че не си взех горещ шоколад. За сефте получих чай с лимонов сок в пакетче, като захарче 😮 

 

 

По-най бързия начин (макар че в участъците с въжета няма как да се бърза) слизаме надолу и се връщаме обратно до лифта... А мъглата ту ни обгръща изцяло, ту се разкъсва и ни разкрива прелестите на планината...

 

 

 

 

 

 

Ега ти трихилядника беше; установявам, че дори не съм се изпотил, а аз обичайно се потя много, ама наистина много... Ама по-добре, че доста захладня.

 

С лифта надолу

 

 

 

[master_of_germs]

 

 

Фаусто Копи е може би най-великият италиански колоездач на всички времена. Роден е на 15 септември 1919 година (честно казано, чудех се дали да не изчакам до неделя, да пиша точно на стогодишнината от рождението му, но се оказа, че съм изпреварил предварителния си график на пътеописанието...). Умира твърде млад, едва 40-годишен, от малария, с която се заразява в Буркина-Фасо по време на колоездачно състезание с последващо сафари, на което е поканен лично от президента на тази страна.

 

Копи е петкратен победител в Джиро д'Италия и двукратен в Тур дьо Франс. Първата му победа в Джирото е през 1940 г. - последната, преди големите колоездачни състезания в Европа да бъдат прекратени заради избухването на Втората Световна война, която съвпада с разцвета на силите му. Ако не беше войната, е твърде вероятно Фаусто Копи днес да биваше считан за най-великия и най-успешен шосеен колоездач в историята. (Той и при това положение е считан за вторият най-велик, естествено след Еди Меркс). Тази първа победа в Джирото е в легендарно съперничество с неговия именит съотечественик и съотборник Джино Бартали - вече двукратен шампион тогава. Съперничеството между двамата продължава и след войната, когато Бартали успява да спечели първото следвоенно Джиро, но оттам насетне доминацията на Копи е пълна. През 1952 г. Фаусто Копи става първият колоездач, който успява да спечели Джиро д'Италия и Тур дьо Франс в една и съща година. Копи побеждава в този Тур с такава смазваща разлика, че почти всичките му конкуренти са решили да се откажат няколко етапа преди финала, за да не стават за смях. В крайна сметка ръководството на Тура взема решение да удвои паричните награди за второто и за третото място, за да ги накара да завършат състезанието и да се състезават помежду си за тези утешителни награди.

Копи печели големите обиколки с откъсвания по време на планинските изкачвания. Особено любими са му били етапите в Доломитите, където е финиширал с огромни разлики пред останалите в колоната. Затова и ежегодно в Обиколката на Италия се дава наградата Чима Копи - на колоездача, който премине пръв през точката с най-голяма надморска височина в маршрута на Джирото. Това постижение носи и най-много бонус точки в класацията за "Краля на планините" - най-добрият "катерач" в обиколката на Италия, който е удостоен с честта да носи Maglia Azurra - синята фланелка с цвета на небето над планинските върхове, синьото на езерото, което се образува под планинските ледници, синьото на реката, чиито бързеи се спускат по планинските склонове и тече към синьото море... Синьото, което е цветът на Италия.

 

А това, че в този ден и аз бях със синя фланелка, (може би) беше случайно съвпадение 😄 

Снимката със Знамето пред паметника на IL CAMPIONISSIMO ми е толкова ценна, както и тази от миналата година пред Аляжевия стълб на връх Триглав...

[master_of_germs]

Малко снимки от изкачването на Пиц Бое и от телефона, че повечето със Знамето се оказаха там.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Ден шести - продължение

Passo Pordoi- passo Sella - passo Gardena - Corvara in badia - passo Valparola - passo Falcarego - Caprile

 

Мирише си яко на дъжд, ама пък не ни се прибира още по обяд. Решаваме да врътнем една обиколка с Белия лебед, пък колкото успеем да видим. А не успяваме да видим много; още преди да се озовем пак на прохода Селла започва да вали, а в участъка между проходите Селла и Гардена е истински потоп с почти никаква видимост. Жалко, защото няма да минем пак по тоя път, както се оказва, а наистина са едни от най-запомнящите се гледки с кола през Доломитите.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

При влизането в Алта бадиа времето почва да се прояснява и когато спираме пред един супермаркет в Корвара, съвесм просветва. Бърза разходка из градчето, с една отбивка току извън него за малко гледки към Сасонгер и по сладоледче преди това. Можем да се приберем и по-бързо, но сме решили да минем и през прохода Валпарола...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

@sndos ни кара да отбием на едно място, за да снимаме пистата на Алта бадиа, където се провежда легендарен гигантски слалом (нали гигантски беше?!) в алпийските ски... Аз този спорт не го разбирам, изправят ми се косите, като виждам колко е тясна пистата на места. От друга страна, като е тясна, поне не са изсекли толкова много от гората.  Няма да ви занимавам с ежедневните ни спорове дали, аджеба позитивните ефекти от стимулирането на икономиката и развитието на туризма и строежа на писти и съоръжения превалира над отрицателния ефект спрямо околната среда. Тия разговори си ни поддържат духа, а и все пак трябва да се обсъжда нещо, докато сме по пътищата, за да не ѝ е скучно на @mary_shery, докато шофира, а и за да не ни писне от музиката, която вече сме превъртяли по няколко пъти 😄 

 

 

...

 

[master_of_germs]

... 

Продължаваме по пътя, който с плавни завои се изкачва през Сан Касиано към прохода Валпарола и оттам към Фалцарего. Времето доста се е смръщило отново; по-далечните върхове пробиват тук там през облаците, но успяваме да се порадваме на нелоши гледки към най-близките два трихилядника - Кунтуринес (3064 м н.в.) и Лаварела (3055 м н.в.).

На Валпарола има едно малко езерце, там вятърът за малко да ни отнесе Знамето. От Валпарола е съвсем близо до Фалцарего, даже не знам защо се водят за различни проходи, като то практически няма спускане между тях, почти на една височина са...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

ДЕН СЕДМИ

Caprile - passo Giau - cascate di Fanes - Cortina d'Ampezzo - castello di Andraz - Caprile

 

Този ден е за разпускане. Никакви "каиши". @sndos още оначалото на пътуването е казал, че в този ден ще си почива и тръгваме без него. Времето сутринта още е доста мъгливо, през нощта е валяло. И през деня пак ще вали. Затова сме си планирали само една лека разходка преди обяд, пък следобедът ще е според каквото време даде "началникът отгоре" 😄 

Въпреки заплахите за валежи от страна на "норвежците" решаваме да се забавим няколко минути и тоя път да не минаваме през Фалцарего, а през съседния проход Джиау. Преди това минаваме през Colle santa Lucia, което се оказва много добро място за снимки. По-нависоко е, и мъглите вече се раздигат. Цивета се вижда добре, но Пелмо е съвсем в контражур. Нищо де, заплюваме си в следващите дни да минем на връщане от някой преход, за да ги снимаме и следобед 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

...

passo Giau ни стана любимият проход в Доломитите, вече споменахме и по други теми. Изкачването през Федаре, възправящата се вертикална стена на Аверау и тези зелени ливади, непрестанно огласяне от чановете по вратовете на кравите и от епизодично мучене. И тази дървена хижичка точно на прохода с невероятно симетричния връх на Ra Gusella; малката точица, която е хижа Нуволау на едноименния връх, Тофаните, които надничат иззад ръба на Ра Гусела... 

Искрено препоръчваме на всички, които си правят пътешествие с автомобил из Доломитите, да не го пропускат. А повечето го правят за сметка на много по-широкия път главен през Фалцарего. Не че на Фалцарего няма гледки. На всеки един проход в Доломитите си струва да се слиза от колата и да се отделя много време за снимки. Но Джиау най ни легна на сърце 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Дани Магелани]

Магнетични пейзажи!

 

[master_of_germs]

За този ден сме си избрали лека разходка до водопадите Фанес. Отново минаваме през Кортина д'Ампецо. Отбивката за водопадите е на около 7 км след Кортина, в местността Понте Фелицон, но от другата страна на пътя (идвайки от Кортина, вляво); свива се по малко пътче което върви почти успоредно на главия път, но се спуска надолу.

http://www.europeanwaterfalls.com/waterfalls/fanes-cascate-di/

Бързо се стига до паркинг, където се оставя колата. Може да се направи ляв завой и след още сто-двеста метра има и по-голям паркинг, но началото на маршрута е от първия паркинг. Не се плаща. Точно там има туристически информационен център, където дават безплатни брошурки с маршрути за тази част от ампецанските Доломити. Картички, магнитчета, обаче и много яки плюшени играчки. Пък знаете, че аз от такова пътуване без плюшка за @Mistress of Germsне се връщам. Имаше разни пилета, дето чуруликаха, тъкмо се наканих да си взема един кълвач (с характерното озвучаване... даже и име си ми бях измислил - Calvaccio 😄 ), обаче семейство австрийци го взеха пред мене. Та затова взех едно прилепче - то не беше озвучено, но така и трябва. В крайна сметка прилеп е - работи с ултразвук 😄 

На туристическия център отстрани е залепено и разписание на автобусите до Кортина, които бяха много редовни, на през половин/един час, както и актуализирана прогноза за времето. Имаше и голяма табела с околните маршрути.

Не се очакваше да вали много, но пък щеше да почне още по обяд. Има няколко групи водопади, които могат да се посетят, но ние тръгваме само по най-краткия маршрут до панорамната площадка, от която се виждат водопадите Фанес. Дотам е почти един час леко ходене, около половината е по асфалтово пътче (но забранено за движение на МПС), после по черно пътче и накрая последните десетина минутки за си по умерено стръмна горска пътека. Всъщност има две площадки, доста близо една до друга. Пътеката може да се продължи по стръмно спускане от втората площадка към реката под водопада, после пак стръмно качване, като има и опънати помощни въжета. После може да се мине зад струята на водопада, ако имаш осигуровки към металното въже. Води се много лесна виа ферата, но понеже е хлъзгаво отзад, все пак е добре да бъде човек със съответната екипировка. Но, ако се внимава, може да се мине и само като се държиш за въжето. Видяхме четирима души, които минаха и така. Всички други, обаче си бяха осигурени в този участък. После фератата продължава и по отсрещния брая на реката, но там въжетата реално не са нужни, по-скоро са за презастраховка. Така може да се направи кръгче и да се слезе и към по-долната каскада. Не знаехме обаче, колко време би ни отнело да направим този кръг, а и не не бяхме екипирани и наистина бяхме решили в този ден да е само лека разходчица. Затова просто отидохме до панорамните площадки и после се върнахме като всичко ни отне около два часа с фотопаузата.

Пътеката е маркирана с номера 10 и 401.

 

 

 

 

Къщичката в далечината е "малга", където най-вероятно предлага собствена продукция сирена за хапване, но не се отбихме...

А това е интересна чешма с ръчна помпа, ама не работеше... При фермичката имаше и работеща, но беше доволно влажно времето и нямашме нужда от повече вода от тази, която си носехме в раниците...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И за финал на разходката - гъбка коралка - не баш отровна, но не и особено ядлива... Макар че, те всички гъби са ядливи - някои само по веднъж 😄 

 

Почна да пръска на връщане, но лекичко, и решихме да уплътним времето с разходка в Кортина д'Ампецо според времето - по улиците или под стрехите и в магазините...

 

[master_of_germs]

Кортина д'Ампецо се оказа никак не малък град и при това доста по-оживен от всички други градчета, през които минахме в Доломитите. Дори и по това обедно време в делничен ден центърът беше пълен с народ - местни, и туристи.

Намерихме си един паркинг недалеч от центъра и платихме едно евро за час, който точно ни стигна да поразгледаме, без да бързаме.

https://www.google.com/maps/place/Area+Parcheggio/@46.5351832,12.13692,18z/data=!4m13!1m7!3m6!1s0x47783435d247033f:0xdd3c30437b92e42b!2s32043+Cortina+d'Ampezzo,+Province+of+Belluno,+Italy!3b1!8m2!3d46.5404711!4d12.1356524!3m4!1s0x4778352aa389b773:0x59a2b6c975792757!8m2!3d46.5349744!4d12.1374256

 

Паркингът се оказа точно до едно много красиво гробище с църква и паметни плочи на загинали войници и алпинисти по време на войните...

 

 

 

 

Насочихме се към централната част, над която доминира островървхият покрив на друга църква...

 

 

Леко припръскваше, но не чак дотам, че да ни спре да обикаляме... Олимпийският дух вече се просмуква в града 🙂

 

 

Цялостното ми впечатление е, че Кортина спокойно може да бъде наречена "градът на Ауди" (да не се бърка с Барселона и Гауди 😉 )... Рекламите на Ауди са навсякъде, където е най-видно, на един от основните изходи на града висят четирите преплетени кръга, само малко трябва да ги поразместят и да добавят още един и са готови за олимпийските игри.

Най-голямо впечаление ми направи тази соларна инсталация за мерене на шумовото замърсяване, която свети в цветовете на италианското знаме. Ако е зелено, значи е тихо, ако свети в бяло, значи е нормален шум, а когато децибелите прекрачат границите, инсталацията свети в червено...

 

А иначе, хора, къщи, салтанати и най-вече хотели и магазини с тичипни залъгалки за туристите, а и с по-скъпи джунджурии...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В заключение, Кортина ми хареса много по-малко, отколкото кое да е друго градче или селце, през което преминахме в тази част на Италия...

Хубавото е, че и тук на най-централни места са сложили паметници на някои от легендарните планински водачи... Например Анджело Дибона - от жижата, която носи неговото име тръгнахме да изкачваме Тофана ди родзес преди три дни...

 

Решихме, че не ни се остава в Кортина да обядваме (пък и цените не ни се видяха много приемливи, а и си носихме някаква храна) и точно след час потеглихме с Белия лебед да си намерим място за пикник...

[master_of_germs]

...

Продължаваше да е облачно, но ръмежът спря. А беше още доста рано и не ни се прибираше "у наше село". Затова решихме да понаобиколим някои обекти в района ни, които иначе виждахме само в движение от пътя през горите.

Бяхме поизгладнели и търсехме някоя масичка с пейки, за да хапнем. Обаче, докато ги видим, и все ги подминавахме, пък горе на Фалцарего пак духаше силен вятър. На няколко километра след прохода намерихме подходящо местенце в местността Пиан фалцарего... Което е ето това хотелче "Сас де стриа", кръстено на върха отзад, още две-три изоставени сгради и едно параклисче. Аз си бях взел няколко ябълки от магазинчето в селото и да ви кажа, ябълките в южен Тирол наистина са много хубави. По принцип ябълки не кусвам, но в планината понякога са много добър вариант хем да се заситиш, хем и малко течности да ти поеме тялото.

 

Още малко по в ниското вече на няколко пъти бяхме забелязали една отбивка, от която тръгва 1,2 км пешеходен маршрут до руини от някакъв замък. Когато спряхме, забелязахме, че то има черно пътче и за коли (само забранено за камиони. Може да се стигне с кола до самия замък, но ние оставихме "Белия лебед" малко преди това и се поразходихме пет минути.

 

Замъкът Андрац е доста интересен с това, че използва за основи една скала и естествените проходи и цепнатини в нея, като е надграден още няколко етажа. Многократно е преустройван, от просто един пункт , в който са нощували един взвод стражи, до по-внушителна крепост и с външен двор. Имал е стратегическо значение да пази подстъпите към една от най-големите мини за добив на железни руди в Европа. Та доста боричкания за него е имало. Стратегическото му значение отпада, когато залежите се изчерпали, а после минал Наполеон и съвсем заличил границите в европа. Замъкът останал само като руини, когато в началото на нашия век някои добри хорица решили, да го преустроят в музей, сложили му стъклен покрив и изградили вътре метални стълби и конструкции, като при това не бих казал, че по някакъв начин допълнително са го загрозили. А през летните уикенди поляната пред замъка се ползва като сцена за музикални представления и наистина е впечатляващ декор.

Иначе входът е 6 евро, но ние не влязохме вътре - отвън имаше достатъчно информационни табели.

 

 

 

 

 

 

 

 

След това решихме да потърсим, как се стига до ето тези, водопади, които всеки ден виждахме от пътя и трябваше да се падат около някое съседно село до нашето... Бяхме учудени, че не ги видяхме, като ходихме към Лангкофел, защото смятахме, че сме минали точно там... Всъщност, по този път имаше няколко тунелчета и предположението ни, че реката тече над някой от тунелите, се оказа вярно...

 

 

Странно е, че водопадите не бяха отбелязани на нито една карта. Предполагам, че заради миналогодишните свлачища и смерчове, които се съборили дърветата и земна маса, пейзажът се е попроменил.

Все още там постоянно виждахме всякаква техника, използвана за разчистване на района.

 

Това село Ласте има няколко махали. НА излизане от тунела видяхме, че има изливаща се надолу вода и преценихме, че основната част от каскадата е по-нагоре. Паркирахме белия лебед и тръгнахме на разузнаване пеш по пътя, който се виеше нагоре, асфалтиран, но доста тесен. След два завоя стигнахме и до място, където имахме по-добра гледка, макар че пак нямаше начин да видим цалата каскада. Обаче се брои още един водопад посетен, па макар и безименен 😄 

 

 

 

На връщане пак ръмеше и Чивета беше достатъчно мъглява.

 

Влизаме в Каприле

 

Личи си, че тук беше валяло повече.

Паркираме Белия лебед и си направихме лека разходка из селото. От другата страна на реката беше чакълест път, не особено добре поддържан...

Почна пак да вали и се върнахме по този мост.

 

Тъкмо да се приберем в къщата, спря да вали. Затова продължихме разходката, тоя път по цивилизования бряг, хем да напазаруваме. И след малко пак заваля, та се прибрахме понамокрени и се захванахме да приготвяме лазаня в микровълновата 🙂 

 

 

[master_of_germs]

Повечето снимки от "наше село" се оказа, че са ми в телефона...

 

 

 

 

 

Установявам, че май изобщо не съм снимал в центърчето на Каприле; комай всеки път като минавахме, все си валеше...

 

[master_of_germs]

Днес е ден за магеланска сБирка 🙂 в София навръх празника на града 🙂 

И вечерта ще е посветена на Ком-Емине, така че няма да ви отнемам от вниманието с фотоси от Доломитите (пък и вчера нещо не ми се е запазила една редакция на последния пост... Ама темата не бяха баирите, а нещо по-прозаично, като сметосъбирането, та ще го оставя за малко по-натам).

 

Въпреки това, този ден, 17-ти септември, е на особена почит в Доломитите. На този ден, преди 75 години, в Бриксен (Бресаноне) е роден най-известният южнотиролец. В планината не са много тези хора, които са станали легенди приживе, но Райнхолд Меснер е точно такъв.

Първият човек, който изкачва Еверест/Джомолунгма/Сагарматха без кислороден апарат. Първият, който успешно изкачва всичките 14 осемхилядника (няколко от тях по премиерни маршрути); първият, който прави солово изкачване на Еверест, първият, който го прави в следмусонния сезон, и първият, който го изкачва в чист алпийски, а не в експедиционен стил. Също така е първият,който е направил траверс на осемхилядник (Нанга Парбат, и то още при първия си опит в Хималаите. При този опит е заедно с брат си Гюнтер, който загива при слизането). И още много премиерни изкачвания и траверси...

В Доломитите приносът на Меснер за алпинизма са премиерните изкачвания на северозападната стена на Монте Пелмо и по западното ребро на Мармолада... Но няма друг, който през годините да е допринесъл толкова много за развитието на алпинизма, както и за популяризирането на Доломитите.

 

От 2002 г. е открит "музеят на Меснер", който всъщност не е един музей, а шест отделни експозиции на различни места в Доломитите. За наше съжаление, не влязоха в програмата ни в това пътуване (всъщност някои бяхме предвидили като резервни обекти за посещение при лошо време, но то не се влоши чак толкова, че да пропуснем цял ден без преходи).

http://www.messner-mountain-museum.it/en/

 

Честит рожден ден, хер Меснер! Не спирай да ни караш да мечтаем! 

https://www.reinhold-messner.de

 

 

 

[master_of_germs]

ДЕН ОСМИ

Caprile - passo Tre croci - Lago di Sorapis - passo Giau - Colle s. Lucia - Lago di Aleghe

 

Цяла нощ беше валяло. Ама ние това много добре си го знаем 🙂 Нали с @sndos двамата по сандали и чадъри правихме среднощен комедиен трилър да джапаме из селото да намерим къде да изхвърлим прилежно разделно събрания си боклук и особено чувалите с празни бирени бутилки. Бяха ни описали просто да поставим торбите и кашоните на улицата на видно място. Малко ни съмняваше тая работа. Пък и на улицата значеше точно пред пицарията. Ние вече се бяхме сприятелили с персонала, ама момчетата нещо бяха доста уклончиви, дали е редно така. Препоръчаха ни да отидем при селското училище, там било имало контейнери. А гледаме, че всички комшии изваждат пред къщите си едни жълти кофи... Те са за хартия. Никой не изкарваше от сивите и сините. Явно стъклото, метелът и органичните отпадъци се събираха в други дни от седмицата. На сутринта разчетох, че е така по един график с дребен шрифт във входа. Да де, ама ние хартиени отпадъци почти нямаме, другото ни интересува. Пък цяла седмица сме вече в апартамента, насъбрал се е. Виждаме един контейнер със син капак в една странична улица при съседното хотелче, ама се оказа запечатан. Всеки се варди да не му правят мръсно комшиите. 😮  Пък вали, да му се не види! Чудим се дали да не оставим чувалите до тая кофа, ама като не сме сигурни... Пък има държави, дето много могат да те одрусат с глоби, ако не изхвърляш отпадъците както е наредено. И затова разпъваме чадърите и плацикаме по сандали из локвите с чувалите из уличките на селото. То пък - голямото село 😄 

Общо взето като сценка от крими комедия сме. Минаваме даже през баш центъра с хотелите, стигаме до училището, дето е по-встрани. Ама контейнери - никакви. Обикаляме го отвсякъде, ама хич... Накрая взимаме решение да оставим нашите торби с боклук отстрани на тази улица, на достатъчно видно място, ама да не е в близост до ничия жълта кофа, да не прецакваме някой от комшиите. В крайна сметка се оказа, че точно това са били правилата за туристите, за тях не важи определения ден за кофите с различен цвят, просто трябвало да се поставят торбите с различните отпадъци на видно място. Ама като не бяхме сигурни, доста като трилър ни се стори 😄  Даже другата вечер момчетата от пицарията ни казаха спокойно да си оставяме боклука пред пицарията, питали шефовете и те не протестирали...

 

Абе, айде да тръгваме вече, че ще се вмиришем 😉 

Днес сме си отпуснали да тръгнем половин час по-късно от обичайното, и в Kаприле е едно свежо утре след нощния дъжд:

 

 

Потегляме по познатия път отпреди три дни... През Фалцарего и Кортина, но не стигаме до Мизурина, а паркираме на прохода с трите кръста: passo tre croci между масивите Кристало и Сорапис. Нa гледки към Монте Кристало ще се радваме през по-голямата част от днешния преход.

 

Точно от тези кръстове тръгват няколко маркирани маршрута, включително номер 213, по който също може да се стигне до днешната ни цел - езерото Сорапис - но трябва да се преодолее доста повече денивелация. Решили сме, че евентуално тази пътека може да си я пробваме за връщане, ако сме в кондоиция и имаме ищах да "опъваме каиши".

Началото на начата пътека (215) е около 200 метра по-надолу по шосето в посока към Мизурина.

На тази карта нашият маршрут е единицата. Дават го 2 часа и половина до езерото и по-малко на връщане. Реално езерото е само на 130 м н.в. по-високо от прохода, така че на връщане не се пести особено време. На нас ни отне малко под два часа до езерото, може и по-бързо, но втората половина от маршрута е по тясна пътека и тудно се изпреварва. Доста се помоткахме със снимки и обиколка на самото езеро, като вече стигнахме. С номер 2 е отбелязано продължението на пътеката до ледника над езерото, което би трябвало да отнеме още час нагоре. Възможността за кръгов маршрут е да се изкачи (по маркирана пътека) един рид и да се спуснем към четворката, откъдето да се приберем до мястото с трите кръста, където сме паркирали Белия лебед. В крайна сметка обаче се върнахме по същия път. Нямаше да видим нищо по различно по алтернативния, нямаше и оттам как да видим езерото отвисоко, та предпочетохме да спестим сили за "каиша", който ни щакаше на другия ден.

 

В началото е една поляна, после маршрутът е през гора и е съвсем плавно надолу, пресича се рекичка и наклонът се сменя леко нагоре. По-трудната част почва изведнъж, като наклонът става по-стръмен. На по-трудните участъци са изградени метални стълбища... Не вертикални стълби, а нормални метални стълбища с парапети. Така че това трудно може да бъде наречено виа ферата, никой не си носи екипировка.

По пътеката има страшно много хора, включително семейства с доста малки деца, . Самата пътека в този участък не е широка, което налага изчакване и внимание. Освен това явно много скоро беше валяло и на места беше хлъзгаво. Заради многото хора, по металните стъпала и по камъните се беше наслоила кал. Така че втората половина от маршрута, макар и без почти никаква денивелация, изискваше много да се внимава. Особено на едно място, където по скалата течеше вода и беше хлъзгаво. Там е опънато метално въже, за да не се хлъзнеш надолу в пропастта. Въжето е съвсем кратко, няколко крачки и не налага да се връзваш към него, държането с ръце е напълно достатъчно.

До металните стълбища гледката е към Монте Кристало, после се сменя към Кадини ди Мизурина и към Трите чими в далечината, ако се открият от облаците. Вижда се и един доста висок водопад.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Малко преди хижата и езерото е и разклонението с възможността за кръговия маршрут.

 

 

Този връх доста са го въртяли геоложките процеси 🙂 

 

И ето ни при езерото Сорапис. Заслугата за тоя маршрут е на @mary_shery, тя го разучи (изобщо тя беше по-подготвена за маршрутите между Кортина и трите чими. Бяхме гледали и още няколко опции, но това се оказа страхотен маршрут. Сорапис е много по-различно езеро от всички останали в Доломитите. Обикновено, като чуете за алпийски езера, си представяте прозрачни води, отражения, лодчици, подобно на Брайес. Или на Кареца, ама тя ще остане за следващия ден.

При Сорапис няма прозрачна вода, няма дори и намек за прозрачност. Езерото е като мляко с мента - цвят, който досега съм виждал само в лабораторията на едни специални хранителни среди за бактерии. 😄 Но не и на езеро! Пълна мътилка. Обаче е много, много яко!!!

Има тук там малки скалички и камъни, които стърчат в близост до брега и много деца и девойки преджапваха през езерото, да се качат върху им за снимки. Точно тук е интересното - водата е абсолютно непрозрачна и нямаш никаква идея колко дълбоко ще ти се наложи да стъпиш до дъното 😄 

 

 

 

 

 

 

 

 

Езерото може да се обиколи, ако се тръгне обратно на часовниковата стрелка. Реално може да се обиколи на 90%. Ако се тръгне по часовниковата стрелка почти веднага се натъкваш на един много гаден участък, където пътека практически липсва и трябва да се слезе по няколко скални прага. Само няколко метра, но достатъчно гадничко, за да откаже почти всички. Стоян отиде в хижата да хапне дежурния ябълков щрудел, Оги завъртя езерото по "царския път", а ние с Мариела се правихме на планински кози и се промушихме през гадния участък. Всичкото това с цел да сме на място с по-малко хора, че да станат по-добри снимки. Макар че то хора си имаше в изобилие. Най-странното беше, че имаше няколко планински полицаи, които сновяха постоянно нагоре-надолу. Не разбрах дали си правеха тренировки или дебнеха за нарушители на реда в планината.

 

 

 

 

 

 

 

Намерих си и една пеперуда да ми позира 🙂 

 

Тука следват няколко гледки с езерото и Тре чиме ди Лаваредо плюс Кадини ди Мизурина за фон

 

 

 

 

Ето ги и моделките в инстаграма, които безстрашно газят в мътните ледени води 😉 Тука съм снимал само една, но ги имаше с дузини, та трудно е да се дореди човек до камъните. 😄 Обаче никой не глобява, като газиш в езерото! 😉 

 

 

Сега, за да съм екзактен, макар че и тук имаше много народ, това място не може да се сравнява с Брайес, що се отняся до тълпите, дошли само да снимат. Преходът до Сорапис си изисква  да се поизпотиш. Не е труден маршрут, но в никакъв случай не е и елементарен. Та всеки, стигнал до езерото, си е заслужил по някоя и друга снимка. 😉 

Ние отиваме до хижа Ванделли за тоалетна. Пред хижата е пълно. И на масите се пият бири и се хапва солидно, и наоколо вече са насядали по тревата тези, дето си носят като нас сандвичи и плодове. Хапваме и ние да презаредим, преди да се върнем обратно.

 

 

 

 

През гората връщането си беше направо задушно, много влажно, още си миришеше на дъжд. Повече не ни валя, обаче. "Норвежците" ни бяха казали : "Стига толкоз". Оттук насетне "началникът" щеше да ни спуска само хубаво време. 🙂 

 

следва продължение

...

[master_of_germs]

На връщане минаваме през passo Giau, да може и @sndos да го види. Има доста повече хора, отколкото предишната сутрин, но пък е достатъчно просторно, та хората са се пръснали във всички посоки. Някои снимат стадата с крави; други - кончета; трети са захванали по някоя от многобройните пътеки. Общо взето и ние го карахме на свободна програма. Аз захванах по пътеката към платото Мондевал. Само петнайсетина минути, колкото да сменя малко позицията за снимане. Но при следващо идване в Доломитите този кръг бих го изпробвал целия, както и маршрута към езерото Федера през Формин...

 

Ra Gusella

 

 

Monte Formin

 

Маршрути всякакви... в другата посока към Нуволау и Чинкуе тори има още повече...

 

На тази карта По-високото плато е Формин. По-ниското е Мондевал. И двете имат един странен наклонен вид на равнината...

 

Към Мондевал

 

 

 

Следващата спирка ни е при Colle Santa Lucia, откъдето се надяваме да имаме по-хубава светлина сега следобед, отколкото предишната сутрин. Намираме една панорамна площадка на пътя в предното селце Pian-Fossal, където има малък открит кафе-бар. Взимаме си по един горещ шоколад и просто се дивим на гледките към Пелмо, а то пък и пекна едно хубаво слънчице 🙂

 

 

 

После следват завои и спускане към нашето село Каприле. Но преди това спираме на още една панорамна площадка Белведере, откъдето имаме най-хубавите гледки към Чивета, както и надолу към селото ни и към езерото Алеге.

 

 

 

 

Реално тук сме в границите на областта Венето, а не в Южен Тирол, но на местните не им пречи да са окачили южнотиролския флаг, редом до италианския и европейския...

 

...