Как се "опъват каиши" в Доломитите? (ретроспективен фотодневник)

[master_of_germs 54461]

Въпреки всичките тези лежерни отбивки, все още е достатъчно рано и ще завършим деня с една привечерна пешеходна разходка покрай езерото Алеге. То практически започва малко след края на Каприле и си продължава до градчето Алеге, където комбинацията от плуващи във водата лебеди, украсени с цветя къщички и площадки за отдих и склоновете на Монте Чивета са една истинска приказка... Ама нали сме си българи, на нас винаги комшийското село ни се струва по-хубаво от нашето си 😂 Иначе Каприле и Алеге са на два километра от табела до табела или 4 км от център до център.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs 54461]

Пак ще наруша времевата свързаност на повествованието, за да обърна внимание на още нещо интересно, което се случи по-рано този месец в Доломитите - тази обетована земя за катерачите...

Вчера в мрежата бе качено едно спиращо дъха видео от направо нечовешкия световен рекорд, който Дани Арнолд постави, що се отнася до скоростно изкачване на северната стена на Чима Гранде ди Лаваредо... Една от шестте велики северни стени в Алпите, пак да припомня. Понастоящем Арнолд държи този рекорд за четири от шестте. И се е запътил да ги направи 6 от 6...

 

А ето и още веднъж моя, макар и по-отдалечен поглед към тази магнетична северна стена ❤️ 

 

[master_of_germs 54461]

Ден девети

Първа част

 

Каприле - Фромер Алм (1740 м н.в.) - с лифт до хижа Фронца (2337 м н.в.) - преход през прохода Коронеле до хижа Вайолет (2243 м н.в.) (пътека номер 550, после 541). Оттам по пътека 542 до хижа Ре Алберто I (2621 м н.в.) при кулите Вайолет (2821 м н.в.) и до прохода Сантнер (2734 м н.в.). И обратно по същия път.

 

В този ден станахме рано, понеже си имахме доста път с Белия лебед. Над час и половина до местността Фромер Алм. Дебнахме го този ден с нулев шанс за валежи, за да можем да направим прехода до Вайолет. В този ден без лифт нямаше да се справим. Въпросът е, че има много лифтове в масива Розенгартен (Катиначо), но никой от тях не те закарва в сърцето на планината. Трябва да се потрудиш доста с щеки по пътеки, за да стигнеш до красивите места. То така е и най-сладко. 😉 Макар, че оттам, откъдето минахме, щеките по-скоро ни се явяваха пречка.

Имахме спор, откъде да подходим. Моята информация беше, че най-лесно е с лифтовете Вайолет 1 и 2 от Виго ди фасса. Друг вариант е от Поца си фасса, като там е малко по-дълго, но има и други варианти за транспорт. Ето ги всички лифтове в района с работното им време и цените:

https://www.fassa.com/EN/Lifts-opening-times-and-prices/

Изобщо, долината Val di fassa е най-окабеленото с лифтове късче от Доломитите. Оттам са "царските пътища" и може би направихме грешка, че послушахме @mary_shery и вместо това продължихме след Фасса по passo nigra (Nigerstrasse) до Фромер Алм. Донякъде се подведохме от това, че лифтовете от Фасса качват само докъм 1900 м н.в. а Фромер Алм е на по-високо от Фасса. А горната станция на лифта "Кьониг Лаурин/ Ре Лаурино" е при хижа Fronza (или Кьолнерхюте на немски) на много по-високо. Всъщност, дори е на по-високо от хижа Вайолет, където различните маршрути се събират преди последното изкачване. Лифтът е 10 евро в една посока и 14 евро за двупосочен билет. Мариела много се беше впечатлила от пътепис на една полякиня, която възхваляваше точно този маршрут. Бил малко по-труден, но си струвало всяка крачка. Напълно съм съгласен с нея. Напълни ми се душата. Маршрутът е разнообразен, техничен, хората по него са малко. Но те са малко, защото маршрутът е много, ама много труден. И никак не е за всеки. Не е всичко е трудно, има и по-леки участъци в които да възстановиш силите си. Но най-стръмното е точно в началото. Веднага след Фронца. Там веднага почва истински "каиш". Стотина метра право нагоре по няколко метални въжета. Вероятно щях да съм истински впечатлен и леко разколебан, ако не бяхме ходили в Татрите преди две години. След минаването на Приечне седло всякакви други маршрути ми се струват напълно постижими. 

Ние знаехме, че трябва първо да се изкачим до "портата" Coronelle и после да почнем плавно слизане към хижа Vajolet, но не предполагахме, колко е стръмно. Оги се отказа, и мисля, че взе правилно решение. Вместо това реши да си направи разходка по ливадите от Фронца до Паолина и да ни чака долу. Много ми е криво, че се получи така, но в случая решението му беше правилно. Все пак завършихме деня и с други красиви гледки, та се надявам да не ни се сърди твърде много. Още ми е криво. Това си беше наша грешка, че не бяхме проучили маршрута в детайли.

Проблемът на нашия маршрут беше постоянната смяна на наклоните. След първоначалните сто метра право нагоре трябва да се преодолеят още двеста метра денивелация, вече без въжета, но пак достатъчно стръмни. Налагаше се доста да изчаквам останалите. Аз предпочитам стръмнините да ги минавам на един дъх и да почивам, като стигна горе. Но като съм с група просто не става така. Не съм снимал в този участък. Не носех моя фотоапарат а не рискувах да вадя телефона. Надявам се @mary_shery да качи, като намери време.

На Коронеле се засякохме с една друга групичка ентусиасти и след кратка почивка заедно тръгнахме надолу. В началото е малко тегаво, после става много приятно спускане, през ливади, като отляво ни се извисява стената на Чима ди Катиначо (Розенгартеншпитце, 2981 м н.в.).

 

Малко преди хижа Вайолет се вливаме в широката и утъпкана пътека от лифтовете над Фасса. Всъщност си е черен път с валиран чакъл по който могат да се качат джиповете, които снабдяват хижата. Хижите, всъщност, понеже до Вайолет, която се стопанисва от италианския алпийски клуб, се намира и частната хижа Паул Пройс.

 

Хижа Вайолет https://www.rifugiovajolet.com/eng/Default.asp

 

 

Хижа Пройс 

http://www.rifugiopaulpreuss.com/

Дори имаше и един багер, който разчистваше пътя от паднали скали. За други МПС, обаче пътят е забранен и по него пъплят обичайните тълпи от туристи в Доломитите. 

Спираме за пш-пауза и да хапнем по сандвич, защото тепърва почва големият "каиш".

 

От тези две хижи има две пътеки. По-леката продължава в сърцевината на Розенгартенските Доломити, като след около час има различни опции, например да се изкачи Катиначо ди Антермоя (3002 м н.в., най-ниският трихилядник в Доломитите, но пък най-висок връх в масива) или да се пресече масива към хижа Бергамо и оттам да си продължиш на следващия ден през ливадите на Алпе ди Тирес към хижа Болцано под Шилиар/Шлерн. Там, където първоначално мислехме да правим последната си нощувка... Пресичането на Розенгартен, обаче, ще го оставим за някоя следваща година, силно се надявам.

 

Ето натам е въпросният трихилядник. Може би две-трети от хората продължаваха натам, по по-лесния маршрут.

 

Сега трябва да си поемем дъх, понеже ни чака солидно качване. Поемаме по пътеката вляво и след петнадесетина минути стигаме вече до сложните участъци с въжета. На тази пътека за първи и единствен път за престоя ни в Доломитите видяхме предупредителна табела, че се препоръчва оттам натам да тръгват само хора с достатъчно опит в планината. 400 метра денивелация, които доста изтощават. Част от проблема е, че има много хора и се налага изчакване. Но въжетата са перфектно закрепени, на много места има по повече от едно въже, за да може да става изпреварване и разминаване. Това много ме улеснява, а и то не е изобщо толкова трудно, както краткият участък над Фронца. Включвам "турбото" и това, което го дават по табели за час, го взимам за 42 минути. Впоследствие, на другия ден се оказа, че съм презорил леко възможностите си, но вече не ми пукаше. 

Кулите Вайолет бяха тези, заради които преодолях колебанията си и изобщо пристигнах в Доломитите. Горе сякаш беше друга планета. Ветровито, със стелеща се мъгла, която за секунди скриваше скалните кули и почти веднага пак ги разбулваше. Чаках Мариела и Стоян около петнайсет минути, през което време усетих, че тялото ми почва да изстива. Направих няколко упражнения, за да се сгрея и да снимам Знамето. 

 

 

 

Но преди да влезем за по горещ шоколад в уютната хижа Re Alberto I, трябваше да се качим още малко нагоре към прохода Сантнер, за да снимаме кулите Вайолет малко по-отвисоко.

https://www.rifugidelcatinaccio.it/it/rifugio.asp?id=17

 

До хижата Сантнер чак не стигнахме, защото самият проход беше погълнат от мъглата и видимостта оттам щеше да е нулева. А и оттам е убаво да се снимат кулите Вайолет с хижа Ре Алберто и малкото езерце пред нея. Езерцето, обаче, през август беше пресъхнало, та нямаше снисъл да се снима калната локва. Кулите обаче, останаха открити достатъчно, че да ги наснимаме. Това е Хижа Ре Алберто I. От Сантнер има вариант да се върне човек по виа ферата към Фронза, макар че обичайно се прави в обратна посока. Имаше доста хора със съответноото оборудване, които въртяха кръг Фронца, Сантнер, Ре Алберто-Вайолет-Коронеле-Фронца

http://www.rifugiorealberto.com/en/

 

 

Начинът, по който италианците казват станалата това лято популярна фраза сред българските планинари: K(eep) Y(ourself) P(ositive) 😃🤣😂😎😮🤐 ... Няма нужда да знае човек кирилица; изкуството е универсален език. Може би беше израз на това колко голям... ъ-ъ ... зор... или пък кеф... усеща човек, докато издрапа догоре до тази възхитителна гледка. 😆 И зорът, и удоволствието, са несравними.

...

 

В самото начало на годината, горе на скалите на Райлей в Тайланд, си мислех, че едва ли скоро ще изпитам такъв екстаз и еуфория. Абе, не съм бил прав. Дори след толкова много красоти в Доломитите, Вайолет ме просълзи...

 

И още нещо... Всъщност най-важното в този ден! 

Снимка на един Знаменоска и рожденичка! Която дори и на тридесетия си рожден ден избра да се справя със сериозни предизвикателства. С неизменната си усмивка, която винаги ни оправя настроението! 

 

 

Не спирай да пътуваш и да сбъдваш мечтите си! Не спирай да бъдеш нашия инстигатор! Да ни измъкваш от блатото на унинието, когато трудностите ни налегнат.  Благодаря ти за всичко, което постигнахме заедно през последните десет години! 🤩🍾

 

 

... 

Горещият шоколад в хижата стопля сърцата и раздвижва кръвта ни. Взимаме си по една картичка от това невероятно място, както и по един шоколадов карабинер. 😄 

Но не е време за празнуване, все още не. Лифтът има работно време и Мариела все е притеснена, че няма да успеем да се върнем навреме. Аз нямам подобни притеснения, защото знам, че макар и да е по-бавна от мене, тя е по-издръжливата. А и дотук се движи не просто с графика, който е зададен като време по картите и табелите, но даже леко го изпреварва. Където пише час, тя го взима за 55 минути. Обратният път няма да е особено по-бърз, но ще си стигнем с поне половин час преди лифтът да затвори.

По тези въжета надолу си трябва да изчакваш хората пред тебе. Нагоре изпреварвах всички наред, но надолу не правя глупости. Големите сакатлъци обикновено на слизане стават, когато вече си поуморен...

 

Изкачването към Коронеле е много по-лесно откъм тази страна а надолу по въжетата към Фронца за наша радост няма други хора, които да ни пречат и за които да се притесняваме да не съборим камъни върху главите им или те връз нашите. 

Даже сме по-бързи, отколкото очаквах и остава време Стоян да си поръча неизменния ябълков щрудел, да си го хапне и да слезем половин час преди лифта да затвори.

http://www.rifugiofronza.com/en/Welcome-To-The-Fronza-Alle-Coronelle-Refuge

 

А Оги отдавна е долу и ни чака. Целият преход с почивките ни отне около 8 часа. но дори и след такъв "каиш" сме готови да видим още красоти, докато слънцето залезе, че и след това...

🙂🗻🌄🌛

[master_of_germs 54461]

Съжалявам за многото печатни грешки, особено в предишния пост.

Снимките от този последен ден са ми само от телефона и директно от телефона пиша и качвам снимки. Включва се, обаче, някакъв гаден авторедактор и въпреки няколкото ми опита да редактирам ръчно, пак не се получи добре. Доста съм скаран с всичко, което има тъч-скрийн 😞 

 

Сега минавам на друга схема. Ще си напиша поста от компютъра, а после ще редактирам, като от телефона само ще кача снимките.

 

Ден девети - втора част

S. Cipriano (St. Zyprian) - Lago di Carezza - Karersee - Passo San Pellegrino - Falcade - Caprile

 

Това ни е последният пълен ден в Доломитите. Така че смятаме да го използваме до откат! Още няма 18 ч даже. Вместо да се връщаме, продължаваме десетина километра до Сан Чиприано (Санкт Цюприан) с едноименния параклис. за бърза фотопауза.

 

 

После се връщаме през Frommer Alm и правим малка отбивка до езерото Кареца (Lago di Carezza; Karersee). Паркингът е безплатен за 15 минути, иначе не е скъп, може би 1 или 1,50 евро за час. То повече и не трябва. За час може и цялото езеро спокойно да се обиколи, но в нашия случай няма смисъл. Дошли сме малко преди залез, тоя път съвсем като фотографи. Паркингът е почти празен, имахме десетина минути да снимаме без почти никой да ни пречи. После взеха да се изсипват няколко автобуса с туристи, основно израелци. Езерото е много популярно, заради отраженията на боровите гори и планинските върхове. Не случихме на ден, обаче, облаците вече бяха паднали ниско и върхове не се видяха. В двата края на езерото пък беше струпана много строителна техника и се разчистваха склоновете от изкоренени дървета; Може би и тук е минавал смерч миналата година. При все това си струва да се отдели известно време за снимки. След като сме опънали сериозен каиш по-рано през деня, можем да си позволим лежерно да се моткаме. Има и малини, да се освежим. Почвам да огладнявам, но нямам намерение да вечерям, преди да се приберем, а то няма да е скоро. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След като приключваме със снимките, решаваме, че въпреки напредващото време, ще си удължим пътя още и няма да се прибираме през Канацеи, а ще минем през прохода Сан Пелегрино. Вече слънцето е залязло, но е изгряла ранна луна. Този проход е почти през цялото време в гора, доста по-различен от останалите в Доломитите. От едната страна няма чак толкова много завои; върви покрай рекичката Сан пелегрино нагоре до едноименноте село, Там спираме за няколко снимки и си пием вода от една чешмица. В крайна сметка San Pellegrino е доста известна марка минерална вода, а ние сме привилегировани гъзари на това място да си я пием наливна, от извора, дето се вика, а не бутилирана 😄 

 

 

От другата страна на прохода гората става още по-гъста (а може и така да ни се струва, защото вече си е тъмница навън), а и многото обратни завои допринасят за усещането. Минаваме през селцето Фалкаде, където спираме да снимаме църквата Сан Себастиан.

 

 

Оттам насетне без спиране до Каприле и по най-бързия начин в "нашата" си пицария, кой за хапване, кой за биричка, защото все пак трябва да се отбележи подобаващо този рожден ден 🙂

После - по леглата и на сутринта си стягаме багажа!

 

П.П. Това, което пропуснах, е, че още сутринта една кошута 🦌 почти буквално прескочи Белия лебед докато карахме по един от проходите. Ако беше скочила секунда по-късно, щеше да се метне от склона точно над колата. Но пък тогава вероятно нямаше да я видим 😎.

[master_of_germs 54461]

Ден десети

 

Каприле - пешеходен маршрут до Лаго федера (част от обиколката на Крода да Лаго) и пътуване в Белия Лебед през Доломитите и покрай Карнийските Алпи през италианската част на Юлийските Алпи и прохода Селла Карница до Словения

 

На пръв поглед доста наситен със събития ден. С твърде малко мое участие.

Определено вложих твърде много от себе си предния ден. Нямаше нужда да търча кат планински козел към кулите Вайолет, но не можех да се спра. Не се чувствах преуморен, все пак доста добре бяхме разпределили преходите и между двата тежки прехода при Тофаните и при Вайолет, другите бяха по-скоро за разгрявка и поддържане на формата. 

Само дето аз не съм маратонски тип планинар.  Не съм и баш спринтьор. Не обичам еднодневните преходи, защото най-ми прави удоволствие да нощувам горе в планината. Но с годините все повече почнах да се адаптирам към този вид еднодневки. Не защото така искам, а защото останалите от групата го предпочитат. Все пак структурата на тялото ми е по-спринтьорска, отколкото маратонска. Толкова много поредни дни в планина не бях правил никога. Може би миналата година в Хърватия и Словения, но там имаше дни по екопътеки, които изобщо не броя за преходи, дори и седемте часа на Плитвичките езера. И там имах три дни в трите планини в Словения, които си бяха изцяло в планината. А ежедневното возене в кола ме изтощава много повече от ходенето пеш. Поне на @mary_shery и белия лебед съм им свикнал, но предната вечер ми беше станало много лошо след Сан Пелегрино.  През нощта явно се бях отвил и ме беше продухало. Сутринта станах, почнах да си правя сандвичи, и докато миех приборите, при едно завъртане, кръстът ми изпука и се превих одве. Явно се прищипа седалищния нерв. Взех противовъзпалителни, но едва достегнах багажа и пътуването в белия лебед през този ден беше ужасяващо, защото нито можех да се облегна на седалката, нито да помръдна встрани.

Първо отидохме до съседното село Алеге да върнем ключа и да ни върнат обратно депозита за апартамента. После през прохода Джиау, на който този път не спряхме, продължихме няколко километра в посока Кортина. Откъдето почва кръговият маршрут Крода да Лаго. Онзи красив скалист гребен, който гледахме от няколко други места. Странно е, че изобщо стигнахме до това да правим и този маршрут; по принцип го бяхме заложили като резервен или алтернативен на Езерото Сорапис. Защото са доста сходни, само дето езерото Федера няма онзи ненормален цвят на мляко с мента, който има водата в Сорапис. Освен това всички пътеписи са единодушни, че този маршрут е най-красив през есента, примерно през октомври, когато смесената гора е разноцветна. Защото е на доста по-ниско от останалите ни преходи.

https://www.inafarawayland.com/croda-da-lago-circuit-day-hike/

Крода да лаго го бях проучвал в самото начало, като евентуално място за нощувка в хижата. Понеже не е труден, няма голяма денивелация и беше удобен да се отиде и с тежка раница дотам. После променихме програмата с нощувки в Каприле.

Началот на маршрута е при местността Ponte di ricurto и се върви по пътека 437.

Би трябвало да отнеме час и половина до езерото Федера айде два часа с почивка и обиколка на езерото, после по-малко надолу. Защото нямахме време да въртим целия кръг. А аз нямах и желание, единственото, което исках, беше да легна на някоя полянка на слънце, за да щадя кръста. Бях малко по-бавен от останалите, даже бях по сандали; реших да не си слагам планинарските обувки, за да не се навеждам да ги връзвам. Става и по сандали тоя маршрут (за Фичо специално 🙂 ). Ако бях малко по-инат, щях да го направя. Обаче след Вайолет не виждах смисъл. Не ми е за цел да изпълнявам програма максимум, а бях направил всички преходи, които да ми напълнят душата. След като нямаше да е залез над Розенгартен от хижа Болцано и изгрев на Монте Пец, нямах мотивация да ходя по лека пътека до поредното езерце. Така че след половин час, като другите бяха вече по-напред а аз стигнах до едно дървено мостче над поточе, видях удобна полянка, постлах си шалтето (което предвидливо бях взел в този ден, поне веднъж да го ползвам) и си се излегнах.

 

Бях предупредил другите да не ме чакат. Ако нямаше къде да си легна, щях да стигна и да го направя на езерото. Ама имаше. И си легнах, хапнах последните "Корни"-та, отгоре грейна едно слънчице и даже му придрямах, докато не дойдоха едно семейство с три дечица и четири големи бели кучета (самоед ли им беше породата, кучетата хич ги не знам), та ме разбудиха и с кеф си ги гледах, как си играят в поточето.

Ами понякога трябва и дакива дни да има. Може да не беше миналогодишният плаж в езерата и водопадите на италианските Юлийски Алпи, с които завършихме словенското лято, ама вече си беше време за релакс... То с тоя кръст какъв релакс, ама тъй е думата 😄Колкото - толкоз 😂 Най-странното е, че лявото коляно, което от двайсет години ми прави проблеми (след една контузия по време на мач) и десният глезен, който пък се попрецака преди две години по македонските баири, този път издържаха. Откъде реши баш кръстът да ми прави мизерии? ... А, де?!

 

Ами, айде, стига съм разтягал локуми, нека @mary_shery и @ruwenzogy да качат снимки от този ден. 🙂 

[master_of_germs 54461]

Започна дългото тридневно пътуване към дома. Колкото по на изток от Кортина отивахме, толкова повече се губеше лъскавият туристически вид на селищата, през които минавахме. Планините вече не бяха толкова високи, но гледките се редуваха... Върхове, долини, малки селца с църквички... Гъсти гори и цехове за дърводобив... 

Даже не помня откъде точно са ми тези снимки...

 

 

Бяхме решили да избягаме от магистралите, за да минем по "пряк" път, по който никой от нас не беше минавал. Влязохме в Словения през много апокрифния КПП Учя (Uccea, Ucja), но преди това минахме през истинския ад на прохода Селла Карница. Белият лебед се е намирал в какви ли не заверени хендеци из баирите на горите тилилейски. Но такова чудо досега не бяхме изживявали. Този проход не е на голяма надморска височина. Няма гледки. В тъмна, тъмна гора е. Тесен - с километри наред не бих казал, че има място, да се разминат две коли. И стръмен, ама стръмен. На места на склона над пътя има сложени предпазни навеси, да пазят от падащи камъни... Видяхме и още две кошути. Но когато стигнахме най-високата част на прохода, където стана малко по-широко, целите треперехме.

Като качвах Триглав се чувствах по-сигурно, даже и на онова откачено Приечне седло в Татрите не съм изпитвал такъв тих ужас.

Подобаващо място да снимаме за последно Знамето на италианска земя 😆

 

 

Та даже две коли дойдоха откъм отсрещната страна... Имало и други смелчаци. Не можехме да повярваме... Но всичко си има логично обяснение. Оказа се, че от другата страна, на два-три километра има КРЪЧМА 🤣🍷🍺

Е, тука ако бяхме заседнали, увисваше Словенията 😂

Както са казали хобитите ( @Lindt и @Gentleman Basta да ме прощават, че им отмъквам персонажите 😉😞 "Преките пътища най-много бавят, но кръчмите бавят още повече!"

 

Arrivederci, Dolomiti!

Dobrodošli v Sloveniji!

 

Словенската част от пътуването ни, вече съм я описал в съответния раздел, като продължение на миналогодишната ни словенска тема: 

 

[krasen_denev 16602]

Останах без думи,Дани! 

Чудесен разказ с прекрасни снимки и много полезна информация! Страхотно ви се е получило! Браво!

 

[sndos 553]

С голямо закъснение се включвам и аз, но благодаря на моите спътници в правенето на каиши в това приключение! С техните познания успяхме да видим огромна част от красотата на Доломитите. Пожелавам на всеки любител на природата да успее да ги посети. Това пътешествие наистина си заслужава!

[Светославов 4054]

master_of_germs &  @mary_shery

Въпрос/и , моля.

Конкретно за част от маршрута ви в ден 9-ти - rif. Vajolet - rif. Re Alberto - rif. Passo Santner and back. На онлайн карта на CAI пътека Е542 между тях е дадена като нормална. Сиреч не е някаква форма на виа ферата, ти пишеш за множество въжета, а сте били без оборудване за ферати... Дай малко подробности, моля.

С приятели се каним да сме на базов лагер в някое селце на Вал ди Фаса, та да знам какво да очаквам, ако ги замъкна натам. Лятото или ранна есен. 

[master_of_germs 54461]

преди 1 час, Светославов каза:

master_of_germs &  @mary_shery

Въпрос/и , моля.

Конкретно за част от маршрута ви в ден 9-ти - rif. Vajolet - rif. Re Alberto - rif. Passo Santner and back. На онлайн карта на CAI пътека Е542 между тях е дадена като нормална. Сиреч не е някаква форма на виа ферата, ти пишеш за множество въжета, а сте били без оборудване за ферати... Дай малко подробности, моля.

С приятели се каним да сме на базов лагер в някое селце на Вал ди Фаса, та да знам какво да очаквам, ако ги замъкна натам. Лятото или ранна есен. 

Има помощни въжета при качването към Ре Алберто. Фиксирани метални въжета, много добре опънати, почти по скалите. Няма нужда от оборудване за ферата. Въжетата просто помагат да не стане някой сакатлък заради многото хора. Като за нормална пътека е доста стръмничка. Това е средната трета от маршрута. В началото качването от Вайолет си е по нормална пътека, от Ре Алберто до Сантнер - също.

П.П. Сетих се, че вие бяхте на Пица Бое. Ами и там има помощни въжета и скоби в последния участък на няколко места, но не се води ферата. Участъкът към Ре Алберто е нещо такова, но доста по-стръмно и въжетата са почти навсякъде.

 

[Светославов 4054]

Благодаря!