дневник 2 седмици в България с деца и чужденец

[neuromancer]

Много яко 😀

За въртенето - сори, ама трябва сама да ги завъртиш. Така са снимани, телефона има сензор и си ги върти сам при показване, ама като я качиш във форума той не знае как да я върти. Трябва да я запишеш правилно и тогава да публикуваш.

[Marusinka]

преди 6 минути , neuromancer каза:

Много яко 😀

За въртенето - сори, ама трябва сама да ги завъртиш. Така са снимани, телефона има сензор и си ги върти сам при показване, ама като я качиш във форума той не знае как да я върти. Трябва да я запишеш правилно и тогава да публикуваш.

Жалко, не успях да се справя. Пробвах и да ги променя в телефона, но не стана.

[neuromancer]

ами отваряш в телефона, въртиш и записваш. Важно е да има някаква промяна и да се запише така, ако отначало се вижда правилно и просто запишеш понякога не записва, защото няма промяна. След това пращаш към форума. Трябва да стане, правил съм го.

[Marusinka]

Красотата на София за мен се е запечатала в прохладните, тихи часове между 3 и 6 сутринта, когато вървях към Централна гара, за да си хвана ранния влак към Пловдив, разбита от танци в някой от нощните софийски клубове. През деня пристрастната ми пловдивска душа никога не е оценявала столицата като хубава или дори приятна, затова когато със събуждането си Люк ми казва: “Хайде да се измитаме от София - приключих тук!”, не съм изненадана. 

Караме към Рилския манастир. Навигацията ни прекарва по страшно криволичещ и тесен планински път, но е адски красиво. Виждаме някакво село, в което къщите по главната улица са залепени една до друга. За мен е много интересно. От двете ни страни се разкриват невероятни гледки в сочно зелено, водопади и безброй табели за горски мед и сувенири.

 

 

 

 

 

Люк не вярва, че на края на този откъснат от познатата му цивилизация път ще види нещо, което си заслужава, но точно в този момент на съмнение стигаме до манастира. Мъжът ми е потресен. За него е абсолютно невероятно как на това недостъпно място е изградена такава масивна сграда, още повече, че служи за религиозна цел и е на няколкостотин години.

 

 

 

Виждам гроб на Борис III и питам една от служителките дали наистина той е погребан там. Тя ме информира, че е само сърцето му.

 

 

Разхождаме се доста, момичетата се залепват за една котка, аз влизам в магазинче за сувенири и искам да купя гривничка за средното дете, но продавачката грубо ме отрязва, че нямали толкова малки. Виждам една, която мисля, че ще й стане и понечвам да я окача, за да проверя, обаче лелката така ми се развиква…..Влиза й Люк да ме търси и чак, когато му отговарям на английски, продавачката изведнъж става супер мазна и мила и ми дава гривната за проба. Ако не си бях нарочила да купя нещо от тук, нямаше изобщо да се занимавам, но в този случай плащам и излизам доста вбесена от отношението към мен.

 

 

 

 

 

Първите автобуси с туристи вече са изсипали големи групи англичани, немци, японци и ние бързо събираме децата, за да тръгнем към Благоевград, където ще обядваме с роднини.

Сега караме по много по-широк и прав път. Красотата спираща дъха ни обаче е константна.

 

 

 

 

Пристигаме в ресторант “Арена парк” и децата ми полудяват - заведението разполага с външна и вътрешна детска площадка!
 

 

В САЩ само в МакДонълдс, където никога не ходим, има детски кът. Люк отново е изумен. Не може да повярва, че собствениците са избрали да сложат по-малко маси за сметка на площадките. Храната, освен пържените хапки, е превъзходна. Не можем да наговорим с роднините, но имаме още много да покрием през този ден, затова потегляме към Банско. 

Дъждовно е и, въпреки че искаме да посетим резервата за мечки в района, решаваме, че ще е по-добре да звъннем да попитаме дали има смисъл. Служителката казва, че е доста кално и ме съветва да отидем на следващия ден, затова се отправяме към църквата в Добърско, която се превърна в едно от най-любимите ми места, посетени през тазгодишното ни пътуване до България.

Дворът на църквата е безупречно поддържан. Докато слушам от църковния настоятел за историята й, ме побиват тръпки. Настъпваме както ни е казала служителката мраморната плоча с двуглавия орел с издълбана 1122 година, пожелаваме си нещо, правя няколко нелегални снимки и потегляме към хотела. Природата е главозамайваща. Неколкократно спираме да снимаме.

 

 

 

 

 

(После от няколко човека чух легендата за тази църква и ослепените войници на цар Самуил, а също и прочетох по-подробно в книгата на Слави Панайотов за Бг за вентилацията вътре, която е създадена чрез прозорците тип процепи и поддържаща равномерна температура целогодишно. Научих, че “преображение” е transfiguration на английски)

Запазила съм стая в Green life spa. Стигаме до входа по някакъв ужасен, кален път, но оставаме изключително доволни от атмосферата вътре. Разтоварваме се и се заемаме със задачата да намерим къде да вечеряме, понеже сме в курорта извън сезон и не всичко работи. Намираме някакво заведение с добри отзиви и традиционна кухня. Храната не е лоша.

 

 

Прибираме се в хотела, оставяме децата в детския център, а ние с Люк се преобличаме за спа центъра, достъпът до който е включен в цената на нощувката. Доволни сме - 1 час релакс без детски викове или мрънкане.

 

 

 

 

Преди лягане се сблъскваме с основен проблем, пред който се изправяме навсякъде в България - баните. Кому е нужно банята с тоалетна да е направена така, че всеки път като се къпеш водата да наводнява цялото помещение? Така беше и в апартамента в София, и тук. Даже вратите и на двете бани в хотелската ни стая бяха набъбнали и прогнили от влага. Най-малкото ни дете изпада в истерия след душа и не може да заспи до след полунощ. Явно джет лагът я е застигнал 2 дни по-късно и макар всички да сме жертва на продължителния плач и малкото сън, се будим отново доста рано.

 

 

 

[chandni]

На 3.06.2023 г. в 3:18, Marusinka каза:

Жалко, не успях да се справя. Пробвах и да ги променя в телефона, но не стана.

Обърнах ги. 

[Marusinka]

Закуската, която също е включена в цената с нощувката, е обявена от 8:00 до 10:00 ч. Това ни учудва, защото в САЩ обикновено часовете са между 6:00 и 9:00 ч., но се сещаме, че дори в София единични заведения отваряха преди 8:30 ч.

В 8 без 5 вече сме си натоварили багажа в колата, готови да потеглим веднага след закуска, и чакаме пред ресторанта. Дават ни знак, че можем да се качваме на втория етаж, където ни очаква огромна блок маса и изобилие от избори. В шок сме от богатата подготовка, защото гостите на хотела се броят на пръсти - напомням, че сме извън сезон. Всички се нахвърляме на платото с надпис “French toast” отдолу като голямото дете и мъжът ми се гордеят със знанието, че това изобщо не е “Френч тоуст”, а просто “филийки”.

 

 

Люк има затруднения с кафето както всеки ден досега, момичетата излапват огромни купи с домашно кисело мляко и плодове. Малко преди да си тръгнем, идва рускоговорящо семейство и мъжът ми се успокоява, че не само за нас е била приготвена блок масата 😅.

Имаме доста наблъскана програма, защото в хотела нямаха свободни стаи за втора нощувка и трябва да стигнем чак до язовир Доспат за следващия хотел.

Решаваме да пропуснем резервата за мечки, понеже отваря чак в 12 ч. И двата лифта - този до връх Вихрен и до Бъндеришка поляна са затворени за профилактика, но с кола можем да стигнем поне до Бъндеришка поляна, затова поемаме натам. Пътят е в ремонт и на много места трябва да изчакваме багерите да се отместят, за да се разминем.

Горе е страхотно. Децата са в екстаз от малкото неразтопен сняг, в който могат да се потъркалят.

 

 

 

 

Полюбуваме се на гледките и потегляме към Сандански, където са ни препоръчали да разгледаме градския парк.

Движението из града с кола е абсурдно. Люк много се дразни на всички “батки” с Мерцедес, БМВ и над Голф модел Фолтсваген, които отнемат предимство и карат по средата на две ленти. Още в София ги беше взел на мушка и до края на пътуването само им крещеше “stupid батка”. 

Паркираме с триста зора в двора на болница до парка. Момичетата пощуряват като виждат детските площадки, но ги залисваме с обиколка с влакче. След като слизаме обаче, нямаме друг полезен ход освен да ги оставим да си поиграят за половин час. 

 

 

След Сандански се отправяме към Рупите и къщата на Баба Ванга, за която с Ноа сме гледали видео на The Clashers. Люк иска подробно да му обясня къде ги водя и като му казвам, избухва огромен скандал. Аз и Ноа го пречукваме, че е нарекъл Баба Ванга “измислена врачка”. Той пък изобщо не иска и да чуе, че не е врачка, а пророк, и така неусетно стигаме до комплекса, изграден в нейна чест. Чуваме много руска реч. Има групи с ученици. Инфлуенсъри!? Едно момиче, облечено в прозрачен потник, което застава в съблазнителни пози точно под големия каменен кръст, ни прави изключително лошо впечатление. 

Децата се забавляват с костенурките в езерцето с топла минерална вода. Целият комплекс е много добре поддържан, тих, плувнал в зелено и те кара да чувстваш спокойствие и надежда. 
 

 

 

 

На Ноа толкова му харесва играта с костенурките, че не иска да тръгваме. Имаме обаче още толкова неща да посетим. Включително добавената в последния момент Самуилова крепост. Защо в последния момент? Защото по път към Рупите видяхме доста табелки на английски за нея и Люк беше в бяс, че отиваме в комплекс на “врачка”, а не до крепост от такова голямо историческо значение, та се наложи да го успокоя, че и там ще идем.

Не искам да пропусна да споделя, че отсечката от Банско до Рупите остава в съзнанието ми като най-прелестната на света и си пожелавам това да не е първият и последен път, в който имам късмета да й се насладя. 

 

 

 

 

 

 

 

До Самуиловата крепост стигаме като минаваме през няколко села, в които виждаме щъркели в гнездата си. Става ми изключително мило и драго. Люк твърди, че са изкуствени (не вярвам някога да е виждал на живо), докато не съзира цяло ято в полет пред нас.

 

 

Крепостта е естествено обградена от река, по чието крайбрежие растат огромни разчленени чинари. Прекрасно е! 

 

 

Отгоре се разкриват други главозамайващи гледки. Разбираме защо мястото е избрано за изграждането на крепост. Разглеждаме изложбените зали, които проследяват възхода и падението на цар Самуил. Въобще сме доста впечатлени от този исторически паметник.

 

 

 

 

 

(горе/долО ми хареса този асансьор в Самуиловата крепост, но поне един от малкото обекти обмислен за достъпност за детски и инвалидни колички)

 

Следващата ни спирка е “Зорница фемили естейт”. Имах огромното желание да останем там за нощувка, но първо, нямаха достатъчно голяма стая да побере 5 души и второ, цените за нощувките ми се сториха прекалени на фона на други подобни места. За комплекса бях чула невероятни отзиви от две приятелки и задължително исках поне да го разгледам и опитам от виното им.

Ще се отклоня обаче от “Зорница” за момент и ще ви разкажа две предистории. Като дете повтарях постоянно, че някой ден ще живея в имение с басейн, безкрайни ливади райграс и два Сан Бернара. Тази ми мечта я знаеше наизуст всеки мой близък, но годините си течаха, аз си растях, а имението така и не се появяваше и постепенно блянът за него започна да избледнява. Само че Вселената/Бог/Съдбата си знае работата и на 20 години се озовавам по стечение на обстоятелствата през девет щата в десети - в затънтено Охайо, в имение, откъснато от съседните имоти с километрични ливади райграс и представете си, две кучета, но не коя да е порода, а Сан Бернар. Разбира се, аз не живях в самото имение (по-скоро огромната къща на моите шефове), а в хале пригодено за живеене отсреща, но все пак…бях получила най-безценният урок по живот - “Мечтите се сбъдват.”

Втората история е от по-скоро. Някъде преди 2 години в групов чат с близки приятелки една от тях сподели, че всяка година по Коледа с мъжа й си правят табло с визуализации за следващата година (т.нар вижън борд). За майтапа реших и аз да си направя такова, ала прекалено ме мързеше да принтирам или изрязвам снимки, затова създадох нов албум със заглавие “2022” в телефона си и сложих много снимки, правени от самолет, с близки от България и т.н. Е, 2022-та беше изпълнена с редица непланирани приключения и срещи, точно за каквито си бях пожелала чрез снимките. Естествено, направих подобен албум и за 2023-та, но с доста по-целенасочен подбор снимки.

Не ви разказвам всичко това случайно.

В албума “2023” първата снимка е на фотография на Питър Лик с името “Bella Vista”, заснета след дни на изчакване на идеалната светлина, с истинска професионална техника и обработена в студио преди да стане част от изложбата на не една и две галерии. 

 

“Bella Vista”

 

Къщата на собственика на “Зорница естейт”

 

 

 

Частичка от сърцето ми остава там както преди години в Тоскана, където и е заснета “Bella vista”.

 

Пристигаме докъдето ни посочва навигацията, но пътят пред нас е преграден с тежка решетъчна ограда. Няма кой да попитаме, затова се пробвам да задам отново комплекса и излиза друг път, по който подкарваме. По-скоро е тясна черна пътека, която ни отвежда до бариера, а зад нея виждаме строежна дейност. Мъжът ми иска да обръщаме назад, защото обстановката не му вдъхва много доверие, но аз настоявам да спре, за да снимам поне малко от лозята, разтилащи се по хълмовете срещу нас. Тогава ме осенява мисълта да се обадя в “Зорница” и да поискам упътване. Като обяснявам на служителя къде се намираме, той ми казва да изчакам 2 минути, понеже му се струва, че сме на задния вход. Наистина след малко се появява, отваря бариерата и ни насочва към входа. 

На паркинга ние сме с най-гадната (и мръсна) кола - само Порше-та, Ламборгини-та и прочие екзотични марки се виждат. 

Люк трябва да говори по телефона по работа, децата спят шумно, а аз отивам да проверя как става винената дегустация, защото щях да резервирам предния ден, но съвсем съм забравила. От рецепция ми казват, че за съжаление няма как без предварителна уговорка да викнат сомелиера, но ми предлагат да изпия чаша вино в бистрото. Връщам се обратно до колата за пари и да кажа къде ще съм, като приключи мъжът ми да дойде. Сервитьорите са доста озадачени от хилядите ми въпроси, комплиментите, поръчването на две чаши вино едновременно, но ми се усмихват и са любезни. Сядам на терасата и изпадам - божествена красота! Мисля си, че ако утре не се събудя, ще съм видяла всичко, което ми е било необходимо в живота.

Поръчала съм си Марселан, защото никога не го бях чувала, и някакво специално червено смес от 5 сорта. Чакам в превъзбуда Люк, който доста се бави. Опитвам от двете вина. Определено харесвам Марселана. Информирали са ме, че много рядко този сорт се прави на вино самостоятелно, обикновено е в комбинация с други. Смесеното червено не ми е по вкуса и Люк го допива, когато най-сетне се присъединява към мен. И той е страшно впечатлен от заобикалящата ни природа.
 

 

 

 

 

 

 

Налага се да тръгваме, защото става късно и другата ни спирка - “Вила Мелник”, скоро затваря и, макар че вече сме изпуснали възможността за винен тур, искам поне да си купя вино.

Пристигаме в последния половин час на работния ден. Децата ни още спят. Отивам сама да избера виното и се заговарям с един от служителите, на когото споделям, че правя избор по етикет (🫣), защото съм пропуснала последната дегустацията. Той ми препоръчва тяхно много награждавано червено. Грабвам него и още една бутилка и тъкмо да си тръгна, когато човек, който досега беше с гръб към мен, ми заръчва: “И другият път да дойдете по-рано.” Със съжаление отвръщам: “Еми то друг път скоро няма да има!”, и човекът започва да ме разпитва защо. Обяснявам му, а той казва: “Доведи мъжа и децата и ще ви покажа поне вътре избата.” Аз съм в шок от отношението му и бързо привиквам Люк, а децата продължават да спят. 

 

 

 

Човекът се оказва собственикът на винарната. Развежда ни из цялото съоръжение. Личи си, че е горд от постигнатото, макар да споделя, че от вино не се печели и това е по-скоро занимание, с което да служи на Господ както древните траки по тези региони са правели. 
 

 

 

 

 

 

Историята на собственика и всичко, което е съградил, ни пренася с мъжа ми към долината Напа и винарната “Кастело ди Амороса”. Действително в по-малки размери, но направено със същия хъс, любов и много труд. 

След прекрасния тур на отличен английски из винарната и прилежащите площи (между другото организират сватбени празненства на поляна над основната сграда) е време да се разделим с любезния домакин. Той дори отказва да ни таксува за обиколката, която в сайта им е обявена, че струва 30 лв. на човек. Просто нямам думи!

 

 

 

 

Пристигаме в Мелник към 18:30ч. Вече всичко освен заведенията е затворено. Аз съм с огромни мазоли от ходене и имам нужда от лепенки, на най-малкото му трябва Панадол, защото ни го конфискуваха в Лондон 🤷‍♀️ Сядаме в първия ресторант, за да вечеряме и обсъдим плана за остатъка от деня. Люк ме кара да попитам сервитьорката дали може да запали пура. Отговарям му, че е абсурдно да задам такъв въпрос при положение, че навсякъде в България всички пушат, включително сервитьорката и клиентите на съседната маса, но въпреки това той настоява, защото едно било цигара, друго пура. Питам и естествено, момичето изпада в смях и веднага донася пепелник.

 

 

Докато чакаме храната, децата намират 2 футболни топки и се заиграват. Много е приятно това миниатюрно градче.

 

 

 

 

 

(мойто голямо дете е с ококорено око при вида на този портрет в ресторанта в Мелник)

 

След вечеря питам къде е най-близката аптека, но сервитьорката ми отговаря, че в Мелник няма такава. МОЛЯ? Най-близката е в Сандански или Гоце Делчев. Не вярвам на ушите си. Не искам да се връщаме до Сандански, затова проверявам до колко часа има отворена аптека в Гоце Делчев.
 

 

Според навигацията ще сме там в 20:45 ч., само 15 минути преди да затвори последната аптека. Бързо се натоварваме и потегляме. Залезът и гледките са както досега зашеметяващи.

 

 

Стигаме навреме и купуваме каквото ни трябва, после продължаваме спокойно към Сърница на язовир Доспат, където имаме резервация в “АрдоСпа” хотел. Ще пристигнем след 22:00 ч. Мъжът ми се притеснява за нощното каране, но аз му казвам, че вече сме в Родопите и дори нещо да се случи, няма да бъдем оставени без подслон и храна. Цитирам нещо, което баба ми родопчанка ми е казвала: “Планината ражда човеци, полето - тикви.” Изгубени в превода спираме на първата бензиностанция преди да започнем да се изкачваме към балкана. Изумена съм, че няма бензиностанция, където да сме спирали в България досега, в която стоката да не е изключително подредена и тоалетните да не са чисти за разлика от много места в САЩ. Единственият проблем с тоалетните из страната е, че извън тези в заведения и бензиностанции, в обществените липсва тоалетна хартия.

Затова пък бензиностанции и заведения - бол!

Пристигаме в Сърница доста късно. Хотелът е отворен, но няма никой на рецепция. Люк го е страх да паркира и разтовари багажа. Обаждам се на обявения в Букинг телефон и жената, която отговаря, казва, че веднага идва и се радва, че сме пристигнали, защото се била притеснила, тъй като в резервацията пише, че сме с малки деца.  Дава ни ключа от стаята без да вземе капаро или кредитна карта, като ни нарежда преди да си тръгнем на следващия ден да се разплатим. На въпроса дали е безопасно да се паркира в тъмната уличка зад хотела, жената отговаря: “Тук няма кой да пипа.”

Стаята ни е с две спални, удобна и чиста. Всички сме скапани от умора, но с последни сили взимаме по душ и се приготвяме за спане, когато най-малкото граква с гръмогласен глас и се чува сигурно чак в Цигов Чарк. Аз заспивам въпреки ужасния рев, а на сутринта кисел Люк ми обяснява как са се приспивали до 2 сутринта…😬

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[bay_kolio]

Благодаря за увлекателната история. Много късмет и хъс желая.

[Marusinka]

преди 22 минути , bay_kolio каза:

Благодаря за увлекателната история. Много късмет и хъс желая.

Благодаря! Надявам се да запаля повече родители да пътуват с децата си из нашата прекрасна Родина. На голямото дете със сигурност много му хареса, особено историята и възможността да се докосне до хилядолетни паметници на културата.

[antea]

и на мен ми е много увлекателно, приходи ми се на доста места от показаните, еднакво добре ти се получава както за Калифорния, така и за Рупите

 

колко е малка разликата между врачка и пророк, нали 😉 радва ме как разказваш за Люк, определено не е лесен характер, но се улавям, че в част от ситуациите бих реагирала като него 🙂 за щъркелите се смях от сърце!

 

[Marusinka]

Преди 1 час, antea каза:

радва ме как разказваш за Люк, определено не е лесен характер

Смея се с глас, защото с него сме идентични по нрав, обаче на мен ми личи отдалече, а той се прикрива и е любимец на всички 😂 Обикновено като сме в скандал, всеки ме пита какво пак съм направила…

[tch]

Наистина много увлекателен разказ. Единствено се учудих, че тоалетните в България били чисти.

[Marusinka]

преди 2 часа, tch каза:

Единствено се учудих, че тоалетните в България били чисти.

Наистина освен една в кметството на село под Рилския манастир, на друго място не попаднахме на “кенеф”. И за мен беше учудващо.

[Marusinka]

Събуждам се освежена от дълбокия сън. Тук искам да спомена, че липсата на сън е нещото, което най-силно ме афектира в живота, затова още в самолета на идване бях започнала да взимам таблетки Мелатонин преди заспиване и вече изобщо не чувствам джет лаг (пиша го като препоръка за справяне с часовата разлика). Това обаче не важи за Люк, който до два сутринта е прекарал на пода в детската стая и е много изнервен от моето бодърстване. 

След малко и двете по-големи деца се будят, а ревящото спи дълбоко-дълбоко.

 

Рутината, която сме изпробвали и работи за нас, когато сменяме хотелите толкова често, е да си оправяме багажа от предната вечер като само оставяме чифт дрехи за следващия ден и козметичните несесери, затова сме готови за тръгване за нула време. Отправяме се към последния етаж за закуска, а там ни очаква страхотен панорамен ресторант и вкусни домашно приготвени мекици!! Люк бил чул в някакво видео за България, че задължително трябва да яде “elephant ears” (американският еквивалент на мекица - по-голяма и не толкова бухнала, сервирана поръсена със захар и канела) и настроението веднага му се оправя. Момичето, което се грижи за провеждането на закуската, е страшно вежливо и много се радва на децата. Казва ми, че всички продукти на блок масата са домашно производство - луканката, сиренето, кашкавалът, медът, сладкото и т.н. Наистина уникален вкус 😋 

 

 

Люк не е впечатлен от мекиците, но затова пък с децата изяждаме огромно количество, а той се радва на сандвичи с луканка и кашкавал.

Сбогуваме се със служителката, момичетата ми я прегръщат все едно им е близка приятелка. 

Вече сме натоварили колата, когато с ужас се усещам, че за малко да тръгнем без да сме платили. На рецепция отново няма никой, затова се обаждам по телефона и същата жена от снощи ми казва да занеса парите на момичето от ресторанта. Качвам се, давам парите и отново си пожелаваме всичко най-хубаво.

Препоръчвам горещо това родопско бижу за по-дълъг престой от 1 нощ.

Пътят към първия обект за посещение криволичи по ръба на язовира. Гледките спират дъха. Помня като малка имах приятелка, която ходеше при баба си в Сърница всяко лято - лекичко започвам да й завиждам.

 

 

 

 

Първата ни спирка е Дяволската пътека. До нея стигаме като минаваме през невероятно красивите родопски хълмове и долини, оцветени в ярко зелено и изпъстрени с китни села, около които кипи оживена селскостопанска дейност. Мъжът ми е учуден, че все още нивите се обработват с мотики и плугове. 
 

 

Изведнъж и той, и Ноа изкрещяват в един глас: “Елфски мост!” Като се замисля, нямам обяснение защо така казваха на всички подобни мостове, но оттогава не мога да ги наричам по друг начин. Люк ме пита дали да обърне колата, за да направя по-хубава снимка, но аз съобщавам, че няма смисъл, защото ще отидем до Краля на елфските мостове (Дяволския мост).

 

 

Природа и села продължават да се редуват, когато Люк отново се извиква: “Какво прави Бил Мъри на плакат тук?” “Вероятно е някой кандидат за пост на местните избори, който прилича на него.” е първата ми мисъл. “Къде го видя?” “Навсякъде по ел. стълбовете. Ето!” и спира колата.

Избухвам в нечовешки смях. Дори не мога да обясня защо ми е толкова смешно и оставям Люк да тъне в недоумение, за да разсмея приятелките си, които очакват доклад от пътуването ни час по час.

 

Бг Бил Мъри

 

Остатъка от пътя минава в обяснения кой е българският Бил Мъри, защо ликът му е навсякъде в Родопите и защо това няма да се промени. Люк винаги е осъждал българската черта да се разграничават като “небългари” роми, турци, българомохамедани и прочие групи хора, чиито български корени могат да се проследят стотици години назад, но пък държим да наричаме македонците “българи”, затова и разбира иронията в популярността на местния Бил Мъри. Аз също разбирам и уважавам неговота гледна точка, но също така знам, че моите прабаби и прадядовци са били гонени от родната им гръцка Македония, само защото са говорели на български, а един от тях даже е изгорен на площада пред църквата, понеже е отслужил литургия на български…тъй че…сменяме тази мрачна и неичерпаема тема, за да проверим колко време отнема Дяволската пътека и дали можем да я минем с дребосъците. Жената, която работи към нея, ни обяснява, че няма шанс с малки деца да се справим. Обяснява ни, че 4 години откакто е наета да упътва туристи по някакъв европейски проект, сума ти смелчаци са й казвали, че ще се върнат, но никой не бил повтарял този труден маршрут. Дали е така не мога да съм сигурна, но определено няма да рискуваме, пък и сме се отклонили само 10 минути от главния път. Люк ме гледа с криво око, че не съм проверила предварително, затова му връчвам бутилката със студено кафе, което е останало в колата от вчера, понеже явно не му е било достатъчно това на закуска.

Той също пита един местен човек на паркинга до пътеката дали наистина водата от безбройните чешми покрай шосето е питейна (не ми вярва на мен) и чак когато мъжът се разсмива на въпроса му, решава да си напълним празните бутилки с планинска вода.

 

 

 

 

От неосъществената Дяволска пътека до Ягодинската пещера са едва 30 минути, но прелестите, които виждаме като минаваме покрай язовир Тешел и през Буйновското ждрело ще ни стигнат за цял живот!

 

 

 

 

 

 

Точно под язовира пътят ни препречва някакъв човек и ние си мислим, че се плаща, за да стигнем до пещерата. Оказва се, че това е собственик на джип, който предлага да ни качи до наблюдателна площадка “Орлово око”. Аз отказвам преди още да обясня на Люк за какво става въпрос, но после мъжът ми се съгласява с този ми избор. За “Орлово око” ми обясни жената от Дяволската пътека и след като погледнах  в Гугъл снимки от там, реших, че на следващия ден от Перперикон ще видим подобни и не си заслужава да се отбиваме от маршрута за деня.

Пред Ягодинската пещера вече има група от чакащи туристи за обиколката след 15 минути. Купуваме билети и се нареждаме и ние. Спелеологът, който ни развежда из пещерата, говори разпалено и без прекалено много терминология, което ме улеснява в превода на английски. Вътре децата ми или се влачат, или падат и се калят, или препускат пред другите посетители. Не можем да хванем едно темпо. Като цяло пещера като пещера с едно нещо, което ми прави впечатление - пещерните перли. Досега не бях чувала за такива, нито че над 400 двойки са избрали това място, за да сключат граждански брак и досега нито една не го е разтрогнала, защото служителите ги заплашвали с “пускане” в Дяволското гърло…

 

 

 

Излизаме не откъдето сме влезли, а на 10-15 минути по-горе от входа. Това ни учудва, понеже обиколката вътре трае 45-50 минути.

На път към колата виждаме стрелбище и даваме на Ноа да стреля като целите са разположени на отсрещния бряг на реката.

 

 

 

От Ягодинската пещера тръгваме към Триградското ждрело. Няма да влизаме в Дяволското гърло, за да не преядем с пещерен туризъм. Гледките отново са неописуеми!

 

 

 

 

 

 

Малко преди Триград правим обратен завой и потегляме към Девин, където съм планирала разходка по екопътека “Струилица-Калето-Лъката”.

Виждаме малко преди отбивката за града скалното образувание Слонът, но сме адски прегладнели и дори не намаляваме за снимка, ами директно караме към дюнерджийница, която съм намерила в Девин. Оказва се затворена. Не искаме да се разтоварваме за обяд, затова питам минувачи къде има друга. Никой не знае. Доста странно за толкова малко място. Въртим из централната част, накрая виждам Бърза закуска и спираме. Поръчвам някакви неща и жената ми ги дава студени. Питам дали не може да ги стопли. Топли ги с неохота. Взела съм закуска с кренвирш на Ноа, който твърди, че обича и постоянно ме крънка да му купувам консерви с “Vienna sausage”, а аз винаги с погнуса му отказвам. Е, след като мечтата му се сбъдва и първоначално е превъзбуден, че ще яде кренвирш, казва, че закуската му е отвратителна. Всъщност всички са мега гадни, освен кашкавалките, които съм взела за момичетата. Надявам се никога повече да не чуя думите “искам кренвирш”.

Слизаме на паркинга до екопътеката и, понеже липсва информационно табло, питам една от продавачките на близките сергии дали знае колко е дълга пътеката и с каква трудност е. Тя ни казва, че е много лесна и даже можем да я минем с детска количка за час-час и половина. Това не е сто процента вярно. До някъде е възможно да се бута детска количка, но за да се стигне до най-големите красоти по пътеката се изисква катерене и доста повече време - 3-4 часа.

Ние не го знаем все още и с бодра крачка и количка тръгваме напред. Първата по-интересна спирка е водопад, около който всичко е обрасло в мъх като в приказка.

 

 

 

Има табелка, сочеща към друг водопад, но не виждаме стълби, а просто отвесен склон, откъдето трябва да се мине. Пращаме Ноа на разузнаване и докато го чакаме двойка туристи слизат към нас. Питам ги дали има друг водопад, където пише, че има. Те потвърждават, но ми обясняват, че е на около половин час. Ноа се завръща в същия момент и понеже казва, че нищо не е видял, мъжът и жената отвръщат, че няма как да е видял - трябвало малко да се походи. Също ни информират за това какво да очакваме напред и реално колко време отнема прехода. 

Решаваме да не се катерим и да ходим по лесния път напред. Зарязваме количката. Станало е прекалено каменисто за нея. Вървим около 30 минути, когато пътят прави завой и се озоваваме до дървен мост. Пътеката продължава много по-тясна след като се пресече реката, но най-малкото дете отказва да ходи, затова започваме бавно да се връщаме. Предполагам, че напред биха се разкрили още по-големи красоти, засега обаче сме доволни и от малкото видяно.

 

 

 

Забравих да изпусна доза гневна пара - по цялата пътека на всеки 200 метра имаше огромни табла с насоки за здравословен начин на живот, но информационно такова видяхме чак посредата. Логика!? Няма. Край на гневното изречение. Подобни емоции не са препоръчителни за здраве и дълголетие 😉

Вече в колата слагам в навигацията Дяволкия мост и забелязвам, че под снимката му пише “closing soon”. Има работно време? Виждам, че затваря в 18ч., а ние дори без да спираме не бихме могли да стигнем до него преди 19:30ч. За мой късмет имам телефона на най-страхотния екскурзовод в Родопите (ще ви разкажа за него по-нататък), звъня му и го питам вярно ли е това с работното време. Той ми отговаря, че дори входът да е затворен, все ще можем да видим моста, но споменава, че всичко около него е оградено. 

Потегляме. Има цели свлечени и липсващи части от пътя. Люк пита дали, когато са го предупреждавали за състоянието на пътищата в България, са имали предвид това. Явно, да. Но на мен не ми прави впечатление до края на престоя някой път в супер окаяно положение.

 

 

Завоите са страшно много. Природата е приказна. Аз обичам мекотата в осанката на Родопа планина. Познавам пейзажите й. Израснала съм с легендите на родопчани. Слушала съм за самодиви, джинове, същества с черни пелерини. Брала съм билки за чай. Ходила съм в гората за дърва. Изкарвала съм кози на паша. Яла съм зелени лешници и орехи. Знам какво са барбой и жълва. Обичам детството си на село и почивките с майка ми в Смолян. Смолян! Тъкмо влизаме в града и най-малкото започва да се дави. Люк набива спирачки и отбива към първата бензиностанция. Повръща милото. Явно завоите са й разстроили коремчето. Почистваме нея и столчето й. Правя опити да изпера плюшения й лос, но се налага да го сложа в пластмасова торбичка и в багажника. След инцидентната спирка продължавме по пътя за Дяволския мост. Ходила съм често в Смолян и няколко пъти в Кърджали от Пловдив, но никога не съм минавала отсечката Смолян-Кърджали. Какъв пропуск! Река Арда е неземно красива. Ако сега трябваше да сглобявам маршрут за България, щях да оставя поне още 2 дни да се насладим на на прелестите, които тази водна стихия е изваяла по пътя си. 

 

 

 

 

 

В Ардино отклоняваме наляво и след още безброй завои и стръмни участъци стигаме до моста. На паркинга има само една кола и всичко е преградено както ни беше казал екскурзоводът.

Отивам да проверя има ли, няма ли шанс да минем под загражденията, но виждам, че метален турникет брани пътя към моста. Люк излиза и той да види. Тогава от другата страна на оградата се появява човек и ни маха с ръка като че да влизаме. Люк бута турникета и изненада - минава през него. Човекът вече е съвсем близо и се провиква: “Сложили ми те тия заграждания навсякъде, а оставили входа отворен.” “Късмет!”, отговарям аз и прекарвам децата към моста. 

Няма да разказвам за легендите, които витаят за това място. Вярвам, че всички тук ги знаят. Споделям обаче, че ме побиват тръпки, когато се изкачвам на моста. Необяснимо е. Може би се филмирам, защото се сдрачава, а не бивало да се ходи по късно там…

 

 

 

След кратка разходка вече е крайно необходимо да тръгваме към хотела в Кърджали.

Запазила съм апартамент в малък семеен хотел на брега на язовир Кърджали. Имам ярки спомени от този язовир и нямах търпение да го покажа на Люк и децата. За съжаление, вече е пълен мрак и ще трябва да изчакам до сутринта.

Прегладнели отново търсим нещо за бързо хранене в централната част на Кърджали, защото от хотела са ми казали, че затварят кухнята в 22:00ч., а ние ще пристигнем малко след това. Не намираме работещо заведение, в което да не трябва да сядаме, затова Люк подкарва колата към хотела с надеждата да се смилят над нас (най-вече над децата) и да ни нахранят.

Разбира се, че се смиляват. Българите обичат децата!

Собственикът е адски вежлив, веднага ни настанява на маса, дава ни ключа за апартамента и взима поръчката за вечеря. Поръчваме салата, кебапчета и кюфтета, пържени картофи - най-лесното като за последни клиенти. Всичко е много вкусно.

След вечеря, вече на ръба на силите, се настаняваме в апартамента, който е огромен, с огромна баня и джакузи вана вътре. Еми…яко! Взимаме си вана, изпирам по-хубаво плюшената играчка и повърнатите дрехи и ги проскам на радиатора в банята, който работи (все пак сме 20-ти май)!!

Никой няма енергия да плаче. Унасяме се всички в безпаметен сън.

 

 

 

 

 

 

 

[DaBo]

Много ми е интересно да те чета. Връщаш ме години назад. Искам да ти кажа, че децата са герои да издържат на такова пътуване! 👏

[Rumiana]

Прекрасен разказ!  Благодаря! 👍

...И един технически въпрос - колата, която наехте, автоматик ли е?  Питам за мои приятели, които се канят да идват в България, но живеят от много време в Щатите и са карали само коли с автоматични скорости, та не бяха сигурни, че могат да се справят с ръчни такива и се интересуваха дали в България се намират лесно рент-а-кари с атоматични скорости.  Благодаря!

[tara]

Изключително интересно и полезно за мен. Братовчедка ми ще идва със съпруга си, който също е американец и така ще имам вдъхновение за маршрут. Чакам с нетърпение продължението.

[ESK]

Чакам с нетърпение продължението. Страхотен разказ, направо ми се доходи в Родопите по вашите стъпки. Адмирации за това ваше пътуване с децата, със сигурност ще остави красив спомен от родината на майка им.

[JazzMaster]

преди 2 часа, Rumiana каза:

дали в България се намират лесно рент-а-кари с атоматични скорости

Намират се, няколко секунди в Гугъл трябват, да не посочвам че не знам вече кое е реклама, кое е "нещо друго по български"...

[neuromancer]

Голямо удоволствие е да показваш родината, от опит го казвам.

Аз съм планирал нещо подобно, ама се чудя дали да е сега декември или да чакаме следващия юли... Малко не съм фен за зимата, че повечето неща, които искам да видя са навън. Дяволския мост направо ме разочарова, едно време нямаше ни такса, ни заграждения, ни нищо.

Малко офтопик, ама си загубих гърнето на колата там. Отиваме до моста, и на връщане гледам едно гърне на пътя. И си викам "аз никакви коли не видях, значи трябва да е моето" 😀

[neuromancer]

да допълня за Дяволската пътека. Ако тръгнете откъм Борино (катранджийницата) пътеката е много лесна и равна чак до скалния мост, който е интересен. Няма проблем да се отиде с малки деца дотам, изпуснали сте. По-нататък вече става трудно, и ние даже се отказахме, че децата нещо не са по ходенето. Ако се тръгне откъм ждрелото първо е трудния участък, та не го препоръчвам.

[DryGuy]

Адмирации за желанието и усилията Ви да покажете на децата (и съпруга ви) красотата на Родината! Приятно изкарване!

[Marusinka]

преди 6 часа, DaBo каза:

Искам да ти кажа, че децата са герои да издържат на такова пътуване!

🤣🤣🤣 имам майки-приятелки, които бяха в шок преди и след пътуването. Наистина децата се оказаха много издръжливи. Сигурно, защото им отпуснахме края в България - пиха сокове, ядоха мед и сладко всеки ден 🙄

 

преди 4 часа, Rumiana каза:

И един технически въпрос - колата, която наехте, автоматик ли е? 

Да, аз го бях наплашила моя мъж за пътищата и той държеше да е автоматична. Карахме Опел Зафира - беше с огромен багажник и много широка задна седалка - побра 2 детски столчета и голямото дете без проблем. Имаше и трети ред, но не се наложи да го ползваме до Пловдив. През най-популярната платформа за резервации я наех.

 

преди 1 час, neuromancer каза:

Аз съм планирал нещо подобно, ама се чудя дали да е сега декември или да чакаме следващия юли...

Моля те да изчакаш юли. Къде в преспи и мраз ще обикаляш!? 🥶

[tch]

преди 2 часа, neuromancer каза:

Голямо удоволствие е да показваш родината, от опит го казвам.

Аз съм планирал нещо подобно, ама се чудя дали да е сега декември или да чакаме следващия юли... Малко не съм фен за зимата, че повечето неща, които искам да видя са навън. Дяволския мост направо ме разочарова, едно време нямаше ни такса, ни заграждения, ни нищо.

Малко офтопик, ама си загубих гърнето на колата там. Отиваме до моста, и на връщане гледам едно гърне на пътя. И си викам "аз никакви коли не видях, значи трябва да е моето" 😀

Определено лятото, природата е много по-завладяваща, когато се раззелени. Декември месец хем няма сняг, хем дните са много къси - в 17 часа е тъмно. 

преди 11 минути , Marusinka каза:

Моля те да изчакаш юли. Къде в преспи и мраз ще обикаляш!? 🥶

Последните години дори и по планините няма сняг декември месец, но определено лятото е по-подходящо.

[Marusinka]

преди 5 минути , tch каза:

Определено лятото, природата е много по-завладяваща, когато се раззелени. Декември месец хем няма сняг, хем дните са много къси - в 17 часа е тъмно. 

Последните години дори и по планините няма сняг декември месец, но определено лятото е по-подходящо.

Да, дори не се замислих за ранното стъмняване през зимата. Това да е светло до 21+ часа май месец ни дойде дюшеш. Предполагам все пак вали дъжд зимата, защото първите два дни много ни валя и загубихме няколко неща от програмата.

[neuromancer]

да, наясно съм с тия неща, но пък си помислих, че на децата и роднините ще им е интересно зимата

пък и до следващия юли е мнооооооого време

 

точно днес видях надпис на един камион

"наслаждавай се на настоящето, защото миналото не се връща, а бъдещето може и да не дойде"