дневник 2 седмици в България с деца и чужденец

[Polina]

преди 4 часа, Marusinka каза:

Да, дори не се замислих за ранното стъмняване през зимата. Това да е светло до 21+ часа май месец ни дойде дюшеш. Предполагам все пак вали дъжд зимата, защото първите два дни много ни валя и загубихме няколко неща от програмата.

Зеленият цвят на всичко около вас също е допринесло за красотата по пътя ви. Не, че всеки сезон си няма неговата красота, така е, но за мен пролетта с нейното зелено си остава много любима за планинските разходки и част от морските. 

Чудесен ти е разказа, радвам се, че го споделяш. 🙂

[Marusinka]

Преди 20 и повече години се озовах с широк кръг приятели в Кърджали. Един от спътниците ми беше родом от там и държеше да ни покаже, че не само в Пловдив, най-старият продължително населяван град в Европа 😍, има какво да се види. Обиколихме язовира, което за мен беше истински впечатляващо преживяване, след това потеглихме към Перперикон - било чудо на чудесата.

Помня, че по един черен път, по който беше забранено да се кара, стигнахме до гора, не помня да сме катерили нещо, и там ни очакваха няколко местни младежи. Един от тях беше студент по археология и участваше в разкопките на този древен град. Той и ни разведе тогава из останките. От целия му разказ запомних само как в една от “баните” на комплекса имало “теракотени плочки” и канализация. 

Превъртам лентата до 2023-та до момента, в който сглобявам програмата за обиколка на България. Задължително искам язовир Кърджали, но Перперикон ми е на кантар, понеже не съм ходила до Татул, а и не вярвам на мъжете ми да им харесат тия камънаци. Тогава със сина ми гледаме видеото на Слави Панайотов за Перперикон и оставам с отворени уста - няма нищо общо със спомените ми от преди толкова години. Съветът на Слави е задължително да се наеме гид, защото иначе няма да се разбере значимостта и великолепието на този обект. 

Пиша веднага на приятеля ми от Кърджали да го питам дали не може да ми препоръча екскурзовод за Перперикон, а той отговаря: “Жоро Кючуков е твоят човек.” Супер!!! Това е същият студент по археология, който ни развеждаше първия път. Нямам търпение да се свържа с него, което е фасулска задача, понеже имаме хиляди общи познати в социалните мрежи. Пиша му във Вайбър и го ангажирам за 21-ви да ни разведе из Перперикон, Татул и Скалните гъби. По негов съвет ще пропуснем пещерата Утроба - не е подходяща за дребосъците. Разбираме се за 9:30 сутринта.

На уречениата дата се будим рано, но влачим крак и не се оправяме дълго време за път. В ресторанта на хотел “Свети Константин”, където снощи вечеряхме супер вкусни кебапчета и кюфтета, ни очакват още по-вкусни току-що изпържени бухтички 😋 Освен това и огромни чинии с нарязани кашкавал, сирене, колбаси. Възрастната жена от кухнята още не е приключила с приготвянето на всички 5 порции, затова й казвам да не дава всичките, защото няма да можем да ги изядем, а аз най-мразя да хабя храна и вода. Тя обаче настоява, момичетата изпадат в истерия, че съм казала за тях да не дават порция, и аз капитулирам. 

Започвам да си говоря с готвачката, която като момичето от предния хотел, много се радва на децата ми. Разпитвам я откъде можем най-добре да видим язовира, но не може да ми обясни. Тогава я питам: “Къде се ходеше преди 20 години на язовира?” “На Стената!”, отговаря светкавично тя и допълва: “Обаче няколко години след 11-ти септември я затвориха да не вземе някой да я взриви, че ще ни потопи чак до Турция.” “Стената! Точно там съм ходила.”, сещам се аз. В този момент собственикът влиза при нас и се включва в разговора. Обяснява ми, че ако искаме да видим “Подковата” трябва да караме 1 час в обратна на Перперикон посока или да наемем лодка. Жалко, че мръкна преди да стигнем до язовира предната вечер, иначе щяхме да минем точно оттам. 

Люк май не е много заинтересован да препускаме наобратно и да закъснеем за срещата с Жоро, затова се заема бавно да се наслаждава на бухтичките. Когато след сто часовата пребогата закуска сме готови за тръгване, момичетата се тръшкат да взимаме ябълки от блок масата с нас. Питам жената от кухнята и тя: “Ама, разбира се, че може. Тези деца трябва да ядат.” Аз наистина съм във визхита от отношението на всички в България (с малки изключения) към децата. 

По път разказвам на Люк откъде се познавам с екскурзовода, какво съм планирала за разглеждане и така. Той ме разпитва за населението на Кърджали и аз по памет и груба сметка отговарям, че е под 100 хиляди. На него това му се струва доста малко като бройка. Тогава аз се шегувам, че сме наели местен гид и всичките си въпроси, за които ще постави моите отговори под съмнение, може да си ги зададе на него.

Спираме на широк паркинг и веднага разпознавам Жоро, който не е мръднал толкова години. Поздравяваме се сърдечно и той ми съобщава, че жена му ще се заеме с обиколката на Перперикон, тъй като нейният английски е много по-добър от неговия (беше перфектен) и, за да не ми се налага на мен да превеждам. 
 

 

Започваме да се изкачваме нагоре по асфлатиран път. Аз се учудвам, защото не помня такъв, нито пък някакво изкачване. Веселина ни се представя - завършила е като мъжа си археология, провела е стажантството си в разкриване на Перперикон, където се е и запознала с Жоро. Казва ни, че той е най-ценната й находка 😍. Тя е и единственият лицензиран екскурзовод с аглийски език и с археологическо образование на обекта.
 

 

Още след краткото си представяне, Веси ни потапя в магичната хилядолетна история на този свещен град. Говори с много страст за етапите на разкопките, своите лични преживявания, любопитните факти и безбройните въпроси, на които учените все още нямат отговор. Удоволствие е да я слушаш, подплатена с обективна научна информация, без прекален драматизъм от сорта на “Случайност? Не мисля.” и всякакви други инсинуации. Отговаря на милионите въпроси, които изникват в моето и на Люк съзнание. Аз искам да знам какво точно си спомням отпреди 20 години и къде е “банята с теракотените плочки”, а тя развеселена ми посочва и очертава с пръст една малка група камъни и обяснява, че навремето са нямали за какво друго да говорят, защото са били разкрили само миниатюрна част от находките, които виждаме днес, и ми показва нагледно колко много работа са свършили за това време. Обяснява ни също, че съседния хълм, който е покрит с гора, е бил част от града. Люк пита кога ще го екскавират, а тя отговаря, че ще остане за следващите няколко поколения археолози.

 

 

 

Люк е изумен. Той чак сега разбира значението на Перперикон и е в шок, че туристи се допускат да катерят стълбите, издялани от древните, да докосват конструкция на 8,000 години. За него това е просто невъобразимо, защото ако намерили такова археологическо бижу в САЩ, щели да го преградят отвсякъде, да направят рампи около комплекса и да пускат посетителите само от разстояние да разглеждат. Той наистина е толкова превъзбуден като осъзнава това, че почти се изкрещява: “Искам да се овъргалям в камъните тук!” С Веселина и Ноа избухваме в смях. 

Момичетата се катерят навсякъде и през две секунди ми настръхват косите от ужас. Настръхвам и от разкошните гледки, които се разкриват пред нас. Не спирам да снимам, да си представям как ли е изглеждало това място по времето на древните европейци както наричат цивилизацията преди траките, положила основите на Перперикон.

 

 

 

 

 

До нас изведнъж се прикрепя мъж на възраст над средната и започва да се ослушва какво говори Веселина. Тя го пита може ли да помогне с нещо, а той: “Ми, ако може малко история.” Веси: “Е, колко малко? 8000 години как да Ви ги сбия?” Противоречиви чувства се зараждат в мен. От една страна ми се иска да го нарека “Ганьо”, от друга ми става гузно, от трета си мисля за Веселина и колко труд е положила, за да стигне до тук. Животът в малките населени места из България ми изглежда труден и несправедлив.
 

 

Виждам го по изоставените селски къщи, по окаяното състояние на панелките, по лицата на хората и билбордовете за бързи печалби навсякъде…”Но млъкни, сърце!” както е казъл поетът. Имам много спешна задача - най-малкото дете започва да реве толкова силно, че всички туристи се обръщат към нея. Никакви опити да я успокоим не са успешни - тя просто се просва на земята и не желае да продължи. А до преди 2 секунди й се радвахме как се катери без помощ по канарите. Налага се да й предложа най-големия подкуп - епизод от любимото й детско, който предвидливо съм свалила в телефона си. И така, оставяме я с телефон в ръка, седнала на камък на върха на баира, а ние заставаме в съседство да слушаме остатъка от беседата. Въобще…последвайте ме за още родителски съвети 🙄🫣 Казвам ви точно след едно премигване цял автобус баби/лелки се изредиха да питат чие е това дете, как може да го държите толкова разголено, ще настине, ми, сложете му шапчица, на тоя студен камък ли го оставихте, и с т’ва тънко якенце! 🤯 Никой не обели дума за телефона, но пък се изредиха да я снимат и галят по главичката горкичката. (и след това изречение няколко немци припадат от възмущение* 😂)

На финала на обиколка от два часа и половина, Веселина ни води до будката със сувенири, на която работи майка й, за да ни препоръча книга за родопските маршрути, написана от нея и мъжа й, както и да ни подари нещо символично за спомен от Перперикон. 

 

 

Ние сме й изключително благодарни за морето от знания, което сподели с нас, и безспорния професионализъм. 

Жоро пристига и ми казва, че ще е по-добре в Татул да ни разведе друг екскурзовод, за да не се съобразяваме с неговото време, затова се разплащаме, взимаме телефона на препоръчания гид и инструкции за разглеждане на Каменните гъби и се сбогуваме.

 

 

По пътя си говорим каква шестица от тотото са изкарали тези млади археолози - да стажуват на обект от ранга на египетските пирамиди, да се намерят и да създадат щастлив живот за себе си и децата си.

Каменните гъби са точно каменни гъби. Интересни образувания, на които да се полюбуваш за малко. Точно това и правим и след това задаваме в навигацията Татул.

 

 

 

Аз съм леко скарана с географията и си мисля, че светилището е много по-близо до Перперикон, отколкото е то реално. Час и нещо в обратна посока. Лошото планиране от моя страна и нетърпението на Люк да стигнем по-бързо до морето, където съм му обещала релакс и коктейли на плажа, ни принуждават да зачеркнем Татул от програмата и да поемем към Слънчев бряг. Пиша съобщение на екскурзовода там, че се отказваме и осъзнавам, че сме само на час и половина от Стара Загора, където още по Коледа съм си заплюла домашни пастърми и луканки. 

Хора, предупреждавам ви, ако се похвалите с майсторски деликатеси в “Какво готвите”, аз с потекла лига ви се примоля да ми запазите малко, а вие имате неблагоразумието да се съгласите, ще ви издиря след месеци или години, през планини и океани, на хилядни километри разстояние, от Аризона до Стара Загора, но ще си угодя на червото и ще ви звъня в последния момент като на @Костов да си ми дава обещаното. Горкият Костов, пращам му съобщение през сайта като се надявам, че по някаква случайност ще го прочете в следващия час и не само това, ами и ще има възможност да се видим. За късмет той отговаря почти веднага и се разбираме къде ще се срещнем. Люк знае, че ще взимаме луканка от някого, но като ме вижда да комуникирам през сайта, започва да ме разпитва за подробности. За него е абсурдно запознаването с българи на улицата в САЩ (и където и да било другаде по света извън България), защото съм чула българска реч. Не одобрява срещите с непознати хора, които са познати на познати на познати, но са българи и минават през Финикс. Не разбира как така непознати хора му пращат подаръци, защо си правя срещи с хора, които никога не съм виждала в живота си, защо пренасяме подаръци на непознати хора за други непознати (или почти познати на познати) и защо всички българи са така устроени!? Обяснявам за Костов и на него му става лошо - той си мислил, че ще ходим в магазин да купуваме 🫣,но вече е претръпнал, а и какво да ме прави, следва поговорката “Happy wife, happy life.”

Много бързо се намираме с майстора на домашните мезете. Децата са заспали, преуморени от катеренето из Перперикон, затова с Люк ги оставяме да спят и сядаме в съседното на паркинга кафене. Честитим на Костов абитуриентката и му благодарим за щедрия подарък - обещаните мезета плюс бонус бутилка домашна ракия и кутия бонбони. Люк веднага го свива сърцето от притеснение за ракията - как ще я пренасяме, защото сме само с ръчен багаж. Отговарям му, че ще я изпием за здраве с братовчедите в Пловдив. Това го успокоява. 
 

 

 

Научавам за истинската гордост на Костов - неговата прекрасна дъщеря, която ще следва доста сериозна специалност в университета. Ние споделяме впечатления за екскурзията си досега и така неусетно става време да тръгваме. Разделяме се сърдечно.

Мисля, че срещите с магеланци, на които Люк присъства в последния месец, започват да променят скептикът в него.

Пристигаме в Слънчев бряг без повече спирки. Резервирала съм в ол-инклусив курорт. Хотелският комплекс е огромен. На рецепция ни казват, че са отворили сградата със семейни апартаменти за сезона и са ни ъпгрейднали автоматично в такъв с две спални, опция, която не беше възможна, когато запазвах стаята. Ние сме страшно щастливи - най-накрая ще си починем и насладим на малко бездействие. 

Влизаме в апартамента и, о, небеса!!! Всичко изглежда чисто ново. Спалните са големи, имаме балкон с прекрасна гледка, а баните са с огромни душове и мивки, на които можем да поберем и двата си несесера без да се притесняваме, че ще ги счупим! Всички сме свръхщастливи. 

Разроварваме куфарите върху спалнята и сортираме мръсни/чисти дрехи, след което си взимаме дълги освежаващи душове и се отправяме към ресторанта за вечеря. Не сме впечатлени от храната, но има богато разнообразие и не оставаме гладни. След вечеря, се впускаме да разузнаем комплекса. Оставяме най-малките да се наиграят на воля на детската площадка, Ноа се сприятелява с няколко шотландчета, а после се реди на опашка за водна сфера.
 

 

 

С Люк сме на седмото небе, че ще имаме време за себе си и кроим планове за спа процедури и масажи на следващия ден.

Вече се е мръкнало, когато се връщаме в стаята, слагаме момичетата да спят, връчваме телефон на голямото, а ние с мъжа ми слизаме на бара за чаша вино.

Той пали с кеф пура и тъкмо си казваме наздраве, когато телефонът ми звъни: “Мамо, някаква буболечка ме налази.” “Оф, убий я и след малко си лягай.” След 10 минути пак се звъни: “Мамо, вече убих 6 от тия буболечки.” Люк: “Откъде идват?” Ноа: “От леглото.” Люк подскача като ужилен: “Bedbugs.” “Глупости, в България няма bedbugs.” Дори не мога да се сетя какво е точно bedbugs на български. Люк с право отдава това ми твърдение на наивност, гаси пурата и заедно изтичваме в стаята. Когато виждам извиращите от под възглавниците и матрака буболечки, се изкрещявам в ужас: “Дървеници!!” Прилошава ми. Точно преди няколко часа целият ни багаж беше разтоварен на това легло.

Отиваме незабавно на рецепция. Люк държи да не правим сцена, но аз съм пребледняла и треперя от напрежение. Толкова за спокойната почивка, на която щяхме да се наслаждаваме. Продължавам утре, че всичко наново ме присърбя от спомена за онази вечер.

 

*моя приятелка, която живее в Германия, много често разказва какво табу е за германците да пипат/правят снимки на чужди деца и изобщо да навлизат в чуждото пространство

 

 

 

[antea]

Преди 1 час, Marusinka каза:

Никой не обели дума за телефона, но пък се изредиха да я снимат и галят по главичката горкичката. (и след това изречение няколко немци припадат от възмущение* 😂)

по груби впечатления (* за глагола в края, сигурно за да има съспенс какво ще се случи), ако конструираш изречението така, немците ще ти простят 😅

Цитат

Никой за телефона дума не обели, но пък по главичката горкичката да я снимат и галят изредиха се.

 

разказът продължава да е свръх, пиши, не ни жали 🙂

[Zaro]

преди 1 час, Marusinka каза:

Когато виждам извиращите от под възглавниците и матрака буболечки, се изкрещявам в ужас: “Дървеници!!”

От личен опит - дървениците се крият по точно определени места на матрака - най-често в гънките около шевовете по ръба. Мен веднъж са ме хапали, качествено, и тогава го разбрах.

[Костов]

@Marusinka чудесен разказвач си. Както и изключително интересен събеседник. За мен нашата кратка среща бе истинско удоволствие. Вярвам, че ще се срещнем пак с теб и прекрасното ти семейство.

Надявам се мезетата да са ви харесали.

[Zaro]

преди 18 минути , Костов каза:

Надявам се мезетата да са ви харесали.

 

Ракийката им е била малко сигурно. 😁

[ven62]

преди 5 часа, Marusinka каза:

...

Той пали с кеф пура и тъкмо си казваме наздраве, когато телефонът ми звъни: “Мамо, някаква буболечка ме налази.” “Оф, убий я и след малко си лягай.” След 10 минути пак се звъни: “Мамо, вече убих 6 от тия буболечки.” Люк: “Откъде идват?” Ноа: “От леглото.” Люк подскача като ужилен: “Bedbugs.” “Глупости, в България няма bedbugs.” Дори не мога да се сетя какво е точно bedbugs на български. Люк с право отдава това ми твърдение на наивност, гаси пурата и заедно изтичваме в стаята. Когато виждам извиращите от под възглавниците и матрака буболечки, се изкрещявам в ужас: “Дървеници!!” Прилошава ми. Точно преди няколко часа целият ни багаж беше разтоварен на това легло.

Отиваме незабавно на рецепция. Люк държи да не правим сцена, но аз съм пребледняла и треперя от напрежение. Толкова за спокойната почивка, на която щяхме да се наслаждаваме. Продължавам утре, че всичко наново ме присърбя от спомена за онази вечер.

...

 

 

От над 20 години нямам нищо общо с този или който и да е друг хотел или курорт на това крайбрежие ... и все пак ме е срам пред Люк.

- Люк, не те познавам, но се извинявам. Не всички българи сме еднакви.

(Но ти това вече си го знаеш прекрасно )

 

 

преди 5 часа, Marusinka каза:

...

 

*моя приятелка, която живее в Германия, много често разказва какво табу е за германците да пипат/правят снимки на чужди деца и изобщо да навлизат в чуждото пространство

 

 

 

Сега си обяснявам безумния поглед на жената на сина ми - германка, когато и показах снимката на възрастен човек, седнал на една пейка в края на една крайбрежна улица в градче в Испания:

 

 

Не ме пита дали съм искал разрешение да снимам. Знаеше си отговора.

Е, какво да се прави. Явно ще продължа да я изненадвам.

 

 @Marusinka, продължавай в същия дух. 

Любопитно ми е какво още ще преживее Люк и какво ще си мисли по време на презокеанския полет.

 

[jul]

Как дървеници??? Шок!

Не мислех, че има такива гадини в България! Или друго се оказа?

[Marusinka]

преди 2 часа, Костов каза:

Надявам се мезетата да са ви харесали.

Не само, че ми харесаха - те бяха опостушени! Вкарах ги в конкурс за домашни мезета, но забравих да си взема наградата, защото съдиите се напиха с твойта и още една ракия, но по-нататък ще разказвам за това 😊 Не случайно написах, че си майсторът на домашните мезете. Супер трогната съм от жестта ти.

 

преди 2 часа, Zaro каза:

 

Ракийката им е била малко сигурно. 😁

 Еми, пивка ракийка, бързо свършва 😅

 

преди 1 час, ven62 каза:

и все пак ме е срам пред Люк.

 

Няма защо. В САЩ за първи път чух, че има дървеници в днешно време. От баба ми знаех, че са били проблем в нейното детство, после: “Комунистите с нещо почнаха да пръскат и изчезнаха.” Аз всъщност бях в по-голяма истерия от него, точно защото бях убедена, че в България дървеници няма.

 

преди 1 час, jul каза:

Как дървеници??? Шок!

Не мислех, че има такива гадини в България! Или друго се оказа?

Дървеници, майна!! 

[Zaro]

преди 9 минути , Marusinka каза:

Аз всъщност бях в по-голяма истерия от него, точно защото бях убедена, че в България дървеници няма.

А бе не е затова, ама айде 🥸

[Lyubina]

преди 5 часа, jul каза:

Не мислех, че има такива гадини в България! Или друго се оказа?

Всъщност има. Дори в София. 

Отделно, че се носи слух, че мебелите и матраците на една определена фирма за обзавеждане са заразени с дървеници. Мисля че е въпрос на кофти конкуренция. 

В действителност, чувала съм от хора, които се занимават с дезинсекция, че в града има доста дървеници и някои семейства са изхвърляли цялото си обзавеждане, за да се оттърват.

[Marusinka]

Общият брой морски ваканции, които съм прекарала на българското Черноморие, са 6 или 7. Но аз никога не съм издигала в култ морето, което и да било. Обичам да се кисна във водата до появата на гъбички, да се разположа удобно с коктейл в ръка в някое крайбрежно заведение и да наблюдавам залеза. Бързо изгарям и мразя упоритостта на лепящите се за мен песъчинки. За мое възмездие морските богове (очевидно) са ме дарили с Ноа, който обожава всичко свързано с морето и няма как да не планирам спирка на българския бряг. Затова се допитвам до всички хора на света, за които знам, че са пристрастени към пясък и солена вода. Две мнения по въпроса “къде?” няма - или в Созопол, или на север от Варна. Добре, резервирам в “Санта Марина” 2 нощувки с включена закуска - изглежда ми много хубаво. Показвам линк с хотела на група майки и една от тях с две ръце одобрява избора, защото вече е била там. Малко преди да тръгнем обаче, докато правя последни резервации, ми изскача злополучният хотел с дървениците. Цената му е само 60 долара повече за ол-инклусив, вътрешен басейн и повече съоръжения. Решавам, че въпреки всичкия хейт към Слънчака, това ме устройва повече за почивка с трите броя, отколкото Созопол. 

Няма да споменавам името на комплекса, защото получихме възхително отношение от персонала при възникналата ситуация, че и до преди нея. Честно, ако трябва отново да избирам подобен тип хотел, пак бих се спряла на него (след щателна проверка на всички легла). 

И така…минава 23:00 ч. Двете момичета спят в съседство на леглото с дървениците, голямото дете изжулва кожата си от спомена за допира на тези ужасни същества в банята, а аз и Люк сме на рецепцията - той уравновесен, аз пред нервен срив и пресипнал глас. Разговарям на български за случилото се със служителя, който има арабско излъчване, и му казвам как не мога да повярвам, че в България има дървеници, а той с най-спокойния глас и усмивка: “Повярвай ми, аз не съм от България, но в България има дървеници.” Чак тогава улавям почти незабележимия му акцент. Този човек, с безкрайното си търпение и непоколебима увереност в предложените решения, ме спасява от истинска криза.

Предлага да опаковаме всичко, което се е докоснало до леглото в найлонови чували, за да бъде изпрано на следващия ден, дава ни препарат за дезинфекция на куфарите, мести ни в друга стая, която за съжаление е в основната сграда на хотела, не е с две спални и е доста гадна като цяло в сравнение с чисто новия апартамент, но нямам много опции толкова късно през нощта.

Първото нещо, което правим, е да опаковаме хубаво всички потенциално заразени с дървеници неща, след това щателно проверяваме леглата, в които спят момичета. Не виждаме никъде по тях следи от буболечките, затова ги гушкаме и пренасяме в новата стая. 

Определено не спим добре. Всичко ни сърби, не по тялото, а в мозъка. Слизам за закуска с децата, Люк иска 15 минути за себе си. Във фоайето ме пресреща управител-смяна и ме осведомява, че е наясно със ситуацията, вече са изпратили обезпаразитители в апартамента и след малко ще вземат багажа за пране. Моли ме да й покажа снимка на буболечките, ако имам, за да се увери, че не са кърлежи примерно. Люк много се учудва на това й педположение като му го споделям после. “Тя по-зле ли иска да направи положението? Кърлежите носят лаймска болест, поне дървениците нищо не пренасят.” (Не знаех)

 

 

 

Показвам й снимка на дървеница в Гугъл и от възглавницата предната вечер. Дам, няма разлика. Момичето е много притеснено и се извинява сто пъти. Предлага ми медицинско лице да прегледа Ноа, защото само той е имал достъп с гадините. Казвам й, че засега няма нужда, понеже не сме видели ухапвания. 

След дълги обяснения, най-после сме свободни да закусим. Люк се присъединява към нас и обсъждаме плана за деня и багажа в чувалите.

Трябва да спомена, че когато пристигнахме предния следобяд в хотела, поисках от момичето на рецепция ценовата листа на пералните услуги, но цените ми се сториха доста високи и тъй като нямахме супер належаща нужда, се отказах да перем там.

Когато обаче Люк разбира, че ще ни изперат безплатно почти всичко, което притежаваме, коментира: “Нямаше нужда да изработваш тая сложна схема с дървениците, само за да ни изперат дрехите без пари.” Изпадам 🤣

Банските ни са в чувалите, настроението ни е развалено, рашаваме да отидем до Созопол на разходка поне да видим какво пропускаме, избирайки този хотел пред созополския. 

Преди това слагам в навигацията замъка Равадиново. Не знам какво очаквах да видя аз, но първите думи на Люк са: “О, някой е построил фалшименто замъка на Дисни.” Еми, радвам се, че ако всичко останало е тръгнало надолу, то поне чувството за хумор на мъжа ми не е.

 

 

Като съм била казала замък, той си представил средновековна сграда, не миш-миш от пластмаса, филми и зоопарк. Вътре в основната сграда е затворено за ремонт. Определено не бихме се върнали, но хумористичните коментари на Люк по време на обиколката повдигат духа. 
 

 

 

 

 

От Равадиново сме за нула време в Созопол. Харесва ми, че няма много туристи, сергии, цигания. Обкованите с дърво къщи са наслада за окото. Напомнят ми на призрачните къщи в Боуди, Калифорния.

 

 

 

Детайлите в украсата на сградите - уличните фенерени лампи, цветните саксии, интересно вградените камъни - оставят едно много приятно усещане в мен, че вървят на добре нещата, че и у нас вече се гради със замисъл и старание.

 

 

 

 

 

 

След Стария град на Созопол се отправяме към арт комплекс “Анел”, за да видим къде си прекарва летата моя приятелка и наистина ли е толкова красиво както по снимките, които праща от там. Струва ми се по-зелено, по-прекрасно, по-откъснато от всичко наоколо. Далеч от ужасните фасади на сградите в съседство, целящи може би да блеснат с уникалността си, но които де факто крещят: “Га(у)ди (ми се) на Балканите”.

 

 

Далеч от неподдържаната улица с гръмкото име “Виа Понтика” и обрасналите в плевели и трева междужилищни пространства. 

“Анел” е мястото където, ако живеех в България, бих бягала, дотегнеха ли ми българските тротоари, цацата с вкус на гранясало олио, батките, които гледат лошо, властимащите лелки, цигарения дим, моловете, праха в пренаселения Пловдив, фалшименто замъците…

 

 

 

 

Не ми се иска да тръгваме, но и петимата сме прегладнели, спи ни се, а Ноа с ужас установява, че цялата му дясна ръка е нахапана от дървениците и настроението му отново се скапва.

Връщаме се в хотела, обядваме набързо и се качваме в стаята. За секунди заспиваме непробудно. Когато ставаме след повече от 3 часа сън, минава 18:00ч. Забелязвам, че са ни върнали изпраните дрехи. Моля?? Как така не сме ги усетили. Ноа и Люк твърдят, че били чули чукане в просъница, но нито един от двамата не отворил око да провери. Какво ли са си помислили служителите като са ни видяли и вероятно чули как спим 🫣

Взимаме си освежаващи душове, преобличаме се в чисти дрехи и отиваме да се разходим до плажа, до който се стига буквално като се пресече една улица. Децата са адски щастливи. Топваме си краката в морето - ммм, почти е готово.

 

 

Малко преди да затвори хотелския ресторант, се връщаме за вечеря. Докато се храним, покрай нас минават аниматори облечени като герои от Пепа Пиг и приканват децата към увеселителния център. Отиваме за малко. Моите полудяват от танци, аз си пия виното от Вила Мелник и размишлявам над преживяното дотук в България.

 

 

Колко емоция, а най-хубавото тепърва предстои. Поне за мен…

 

 

 

 

 

 

 

[Marusinka]

Тричасовата дрямка от вчера ни е послужила като сигнал, че може би е време да намалим темпото. Докато закусваме, обсъждаме програмата за деня (Несебър, Балчик, Мадарски конник, Велико Търново). На никого не му се прекарват 6 часа в колата, затова избираме да орежем Балчик и Мадарски конник и да караме направо към Старата столица от Несебър. 

 

 

Люк казва, че левовете ни свършват и трябва да обменим още днес валута, но не му харесва курса в чейндж бюрото в хотела. В този момент до масата ни идва управителят на смяна и ни пита към колко часа ще освобождаваме стаята. Ние отговаряме, че най-вероятно до половин час, защото още снощи по навик сме си стегнали багажа и вече сме готови за път. Тя е в шок - няма и 8:30ч. Моли ни преди да си тръгнем да минем през нея. Ок.

Люк ми дава ключовете за колата да почвам да товаря домочадието и отива на рецепция, после потъва във вратата зад нея. 🤷‍♀️ Питам с поглед служителката там, а тя ме привиква и обяснява, че е бил поканен в офиса на директора. 🤷‍♀️ Излиза след доста време с плик, вино и кутия бонбони в ръка и заедно с директора, който ми се представя, подава си визитната картичка и започва искрено да се извинява за случилото се. Обяснява ми, че ни връща всички пари (😳) за престоя (в левове) и иска лично да гарантира за комфорта ни, ако някой ден им дадем втори шанс. Аз наистина съм трогната, защото не съм очаквала подобно отношение (на Слънчака) и му благодаря от сърце, но нямам търпение да се качим в колата, за да се изкрещя на Люк: “НЯМАШЕ НУЖДА ДА ИЗРАБОТВАШ ТАЯ СЛОЖНА СХЕМА С ДЪРВЕНИЦИТЕ, ЗА ДА ТИ ОБМЕНЯТ БЕЗ КОМИСИОННА ПАРИТЕ И ЧАК ДА ТЕ ЧЕРПЯТ ВИНО И БОНБОНИ!” Всички изпадаме в смях и потегляме към Несебър. 

Ще трябва да налеем бензин, но най-близката бензиностанция е затворена. Сещам се, че утре е 24-ти май. Зареждаме на втората, а аз предвидливо купувам бутилки студено кафе и минерална вода. 

Несебър…За първи и последен път съм била там някъде 1993-1994-та, даже по-скоро да е било 1993-та, защото не си спомням да съм гледала Световното по футбол на морето, но пък имам ярък спомен за препълнените от ликуващи фенове улици и площади в Пловдив и на село след всяка българска победа ‘94-та. Тези, които го помните, хвана ли ви носталгията за гърлото? 

Та, Несебър…Спомням си едни много гадни бетонни павилиони с бели теракотени плочки върху разбити тротоари, тълпи немци, хемендекс в менютата и една свръхголяма диадема, която страшно ми убива, но майка ми ме задължава да нося, за да не ми влиза коса в очите.
Несебър днес ми е обгрижвано туристическо градче някъде по гръцкото море с превъзходна атмосфера и чар. Не мога да повярвам на очите си! И не само Старият град изглежда пременен в средиземноморска одежда, но и останалата част. Снимам на всеки две крачки. Ресторантите до един привличат окото, не с кич, а с онази изчистеност в декора, на която съм се възхищавала в Гърция, Хърватия, Италия. 
 

 

 

 

 

Цветните навеси са ми любими!

 

 

 

 

Люк отново е изненадан от хилядолетната история на този морски град. Питам него и Ноа кое досега най-много им е харесало и двамата почти в един глас: “Папрѝка”/“Пепъркорн” 😂😂😂 Дам, Перперикон отсега нататък ще бъде наричан от Ноа “Папрѝка”, а от Люк - “Пепъркорн”. Забавно е да пътуваш и съпреживяваш с хора като тях двамата. Те наистина предлагат различен прочит на познатите ми места.

Шляем се безцелно още известно време, докато момичетата не се втурват към една детска площадка. Оставяме ги да си играят. Лежерно ни е. Много рядко усещам наслада от биченето на айляк (нищонеправенето) особено покрай морета и океани. Днес е точно такъв ден. Когато най-сетне тръгваме към колата, крачим нетипично бавно.

 

 

 

 

До Велико Търново спираме само веднъж за снаксове. Не знам колко ви е важно да научите тази абсурдна история, но от Банско до Сандански започнахме да играем с Ноа и Люк “Азбучната игра” (The Alphabet game). Всеки участник трябва да открие буквите от А до Z по регистрационните номера на колите, пътните знаци, билбордове, въобще всичко що е надпис се брои, дори да е графит. Който първи открие Z, печели. Единственото правило е, че ако някой каже дадена буква, надписът, в който е намерена, не може да се използва повторно или от друг играч. В България, естествено, е малко по-трудно да се търсят латинските букви, а и аз съм с предимство, че използвам и българските, които съвпадат по изписване с латинските, но да намерим Q се оказва мисия почти невъзможна. Сигурно повече от половин час и тримата бяхме запецнали на нея, когато видях билборд с надпис IQOS и се извиках, но мъжете не го видяха и Люк ме обвини в измама, понеже никой от нас не е чувал за IQOS, a и нямах време да разгледам по-подробно какво рекламира. След дълга пауза и скандал от моя страна, ми признаха Q-то и продължихме играта до моята сигурна победа. Та, спираме на някаква бензиностанция до Сливен, отивам да платя на касата храната и виждам зад касиерката огромен надпис IQOS. Питам я какво означава, а тя в пълно недоумение как изобщо й задвам подобен въпрос: “Ай-КОС.” “Да, де, но марка ли е, какво е?” Само врътва възмутено око и: “Цигари. Електронни цигари.” Снимам набързо за доказателство и се връщам усмихната до уши, че името ми е изчистено от всякакви съмнения в мамене, а жената на касата сигурно още се чуди откъде падам.

Във Велико Търново имаме кратка програма, изготвена от приятел родом от там. Ето я, за който се интересува:

 

 - първо отивате на Асеневци паметника - хубав е, внушителен, отгоре има гледки, надвиснали стари къщи

 - После от Асеневци паметника отивате към старата част на града - по Самоводската чаршия минавате задължително - стари занаят, локуми, кадаифи, капани за туристи и тн

 - после продължавате към Катедрален храм Рождество Богородично (срещу сградата на Първо Велико Народно събрание) - оттам има страхотна гледка към Царевец 

 - отивате в Царевец, там е ясно - Балдуиновата кула, горе Патриаршията, Лобната скала (задължително прочети повече - мястото откъдето са хвърляни надолу еретиците)

 - после продължавате надолу към Църква Св 40 мъченици

 - връщате се към Царевец и после към старата част по впечатляващата улица Гурко

Това ви е задължителният минимум

 

Хапвате в Щастливеца в стария град, задължително резервация, има всякви народни и вкусни манджи, претенция, скъпо, но е яко

 

Други неща

Ако сте там по това време - в сряда и събота има светлинно и звуково шоу над Царевец, може да се гледа от катедралния храм площадката или някъде около Царевец. Продават се и билети

https://soundandlight.bg/bg/

парк Мини България, не съм бил, но било ок

 

Започваме поред на номерата. 

 

 

За съжаление сградата на Първото народно събрание е в основен ремонт, но научавам, че е строена от Колю Фичето, а негов паметник се намира срещу нея.

 

Гледката към крепостта Царевец през май, обгърната в зелено, смекчава донякъде внушителното й архитектурно присъствие.

 

 

Въпреки това Люк и Ноа са изумени. Още в колата съм им прочела за нейната история, но сега започват с въпросите и не на всички намирам отговор. Катерим се. Много. Най-дребното протяга ръчички към баща си да я носи. Той пък се оплаква от малките мушички, които ни преследват из целия град и нахално му се забиват една след друга в носа. Разказвам им за първата ми среща с Велико Търново по случай студентския празник. Как съм се изкачвала по изгрев или залез слънце (Люк твърди, че е по залез - никой пиян студент не ставал рано сутринта да катери хълмове), колко по-приказен и впечатляващ ми се стори зимен Царевец.

Някъде посредата на катеренето, молим двойка азиатци да ни снимат семейно. Те адски много се радват на момичетата и даже от своя страна ни молят да им направим снимка с тях.

 

 

След като сме на безопасно разстояние от тях, Люк ме пита: “Мислиш ли, че като идват китайци туристи тук и съпоставят тая крепостна стена с Китайската им е малко като на мен фалшименто замъка на морето и този в Дисниленд?” В смисъл!? На кого по дяволите му идват такива въпроси на ум!?

Завършваме обиколката на крепостта леко претупано, но бързаме да посетим музея “Звук и светлина” под църквата “Рождество Богородично” преди да е затворил.

 

 

 

 

 

Входът е безплатен до края на деня. 

Музейната експозиция разглежда в хронологичен ред възхода и падението на Второто българско царство подобно на изложбата в Самуиловата крепост. За мен беше изключетлно полезно за опресняване на знанията по българска история. 

 

 

Велико Търново всъщност е един много фотогеничен български град с богата история и традиции, трудно намиращи се паркинги и стръмни улици.

 

 

 

 

От там поемаме към Арбанаси, където имаме резервация в Арбанашки хан. Казвам на Люк, че за мен участъка Арбанаси-Велико Търново завинаги ще се свързва с “влакчето на ужасите” и пояснявам: “Нали знаеш, че не съм от най-добрите шофьори…” “Най-лошият имаш предвид!?”, прекъсва ме той. “Офффф! Представи си този път в обратна посока, заледен, през нощта. Голф тройка с ръчна скорост, 6-7 души натоварени, всичките пияни. Аз съм завършила шофьорски курс преди няколко месеца, никога не съм карала в България, но съм единствената трезва (тогава не пиех дори за наздравица) и аз карам.” На Люк му се изправят косите: “Нееееее! Никой не е толкова пиян, че да те остави теб зад волана!” “Е, това беше първият и последен път. Собственикът на колата се осафери и започна да сменя скоростите вместо мен, а на сутринта компанията обяви, че са преживели влакчето на ужасите.” Смешно ми е, но като си представя колко трагичен край е можело да има, просто си благодаря на ангела-хранител и чукам на дърво…

Хотелът ни е уникален. Нямам думи и записвам кратко видео от стаята да пратя като препоръка на моите приятелки. Оставила съм децата с Люк на двора, където има детска площадка, за да се изкъпя на спокойствие.
 

 

След това се отправяме пеша към някакъв италиански ресторант в съседна къща, която е част от комплекса “Арбанашки вили”, предполагам на един и същи собственик. Решили сме, че няма да ходим до “Щастливеца”, защото ни е писнало от традиционна българска кухня и искаме разнообразие. Понеже сме единствени клиенти и цените ни изглеждат доста високи в сравнение с други туристически места, си мислим, че храната ще е гадна. Обстановката обаче е много приятна, гладни сме и ни мързи да търсим друго място, затова оставаме. Храната е ве-ли-ко-лепна!

 

 

Даже поръчваме допълнително да има за мезе с виното после. На връщане към хотела Люк казва, че Арбанаси му е Тоскана. 

 

 

 

 

В хотелската стая изпълняваме неизменната си рутина - къпане, оправяне на багаж и оставяне на чифт дрехи за следващия ден, слагаме децата да спят, а ние с Люк и Aplauz на Вила Мелник се разполагаме на кожените фотьойли в междуетажното пространство и потъваме в сладка раздумка.

 

 

 

 

[bay_kolio]

Браво много ти благодаря. През твоите очи виждам какви положителни страни и нашата родина.

[Иван Попов]

Един изключително добър разказ, но една забележка, защо като дойде по нашия край не ми писа? 😃

Поне една среща да бяхме направили, дължа ти почерпка за подаръците от Коледа. 

Браво, добре обиколка сте направили из страната ни 😊

[Marusinka]

преди 7 часа, bay_kolio каза:

Браво много ти благодаря. През твоите очи виждам какви положителни страни и нашата родина.

Радвам се!

преди 4 часа, Иван Попов каза:

Един изключително добър разказ, но една забележка, защо като дойде по нашия край не ми писа? 😃

Поне една среща да бяхме направили, дължа ти почерпка за подаръците от Коледа. 

Браво, добре обиколка сте направили из страната ни 😊

Хахах, нищо не ми дължиш! Иначе си го помислих да си направим среща пред офиса на Еконт/Спийди, вече не помня, ама си викам на това младо момче ще му стане лошо с 3 подскачащи от лудост деца 😅

[bay_kolio]

Ще бъде много забавно ако успееш да накараш клетият американец, да драсне няколко реда накрая, как изглежда през неговите очи нашият свят.

[Дани Магелани]

преди 2 минути , bay_kolio каза:

Ще бъде много забавно ако успееш да накараш клетият американец, да драсне няколко реда накрая, как изглежда през неговите очи нашият свят.

Не мисля, че е клет. Попаднал е на доста организирана жена.

В желанието си да покаже на него и на децата възможно най-много от България, Мими им е направила максимално стегната програма. Но явно това е техният стил на пътуване. Млади са, могат да си го "причинят". Още повече с три деца, за което адмирации! След години биологията ще наложи да намалят темпото.

А за оценката на един американец, НЕслучайно попаднал в България, и на мен ще ми бъде интересно да прочета. 

[silvia_b]

Страхотни разкази, @Marusinka ! И информационно полезни и забавни. С голям интерес изчетох всичко до тук, сякаш чета пътепис за непозната дестинация!

[Marusinka]

преди 8 часа, bay_kolio каза:

Ще бъде много забавно ако успееш да накараш клетият американец, да драсне няколко реда накрая, как изглежда през неговите очи нашият свят.

Хах, той, че няма да драсне - няма, обаче ако можех да прикачвам видео избухванията му за България, щяхте да се въргаляте по земята от смях. Абсурден е 🤣🤣🤣

 

преди 7 часа, Дани Магелани каза:

Не мисля, че е клет.

Изобщо не е. Женените за балканки американци са късметлии, че стигат до нашите ширини. Средностатистическият американец най-много до Западна Европа да отиде.

[DaBo]

Всяка сутрин проверявам за следващия епизод на приключенията на Марусинка и фемили из родните земи. Кажи му на Люк, че следващия път лично ще му донеса кубинска пура от личната колекция на моето съкровище, ако напише нещо. Или директно го оставям на моя мъж да си пушат (кубински пури) и пийват заедно (малцово някакво), а ние по женски ще излезем. Но само ако драсне някой ред. Сега не му казвай, че ще трябва и да гледат децата. Това си е инфо за последния момент.🤣

След 10 години по чужбините и само на месец разстояние от следващото ни отпътуване (ново назначение на моя мъж), имаш хилядите ми бладодарности, че ме караш да погледна на родината с нов поглед. През последната година след принудителното ни прибиране тук ми беше доста трудно да видя, че има светлина в тунела. 😍

[Zaro]

преди 9 часа, bay_kolio каза:

Ще бъде много забавно ако успееш да накараш клетият американец, да драсне няколко реда накрая, как изглежда през неговите очи нашият свят.

С чаша домашна ракия в едната ръка, суджук в другата и пълна уста му е доста тежко да сподели. Къса ми се сърцето.

[Marusinka]

@DaBo, имаме сделка 😍! И аз благодаря за отзивите!

 

@Zaro, скоро, много скоро ще показвам трапези и още повече ще ти се къса сърцето 😂

[Дани Магелани]

преди 10 минути , Marusinka каза:

@DaBo, имаме сделка 😍! И аз благодаря за отзивите!

 

@Zaro, скоро, много скоро ще показвам трапези и още повече ще ти се къса сърцето 😂

Предполагам, че му четеш коментарите тук.

Поне прави сводки на реакциите му.

Особено за проявената мъжка солидарност. 

[Marusinka]

24-ти май е най-прекрасният и сплотяващ обществото ни български празник. Той символизира тържеството на просветата над невежеството, надмощието на духовното над материалното, силата и издръжливостта на родното пред камшиците на завоевателя. Неслучайно понятията “будител” и “революционер” се размиват и взаимно се допълват, защото да освободиш някого от нещо материално, първо трябва да освободиш ума му. За мен е повод за национална гордост честването на Деня на Светите братя, защото без далновидността на българските владетели, спомогнали за създаването на нашата азбука, сигурно нямаше да ги има освобожденията от византийско и турско робство/владичество, нямаше да празнуваме Деня на народните будители, нямаше да има 3-ти март. 

Разказвам разпалено на Люк и Ноа каква тържествена дата е днес, докато закусваме. Отново блок масата е пребогата. Мен ме е обзела страшна еуфория - към края на деня ще съм в родния Пловдив, заслужено наричан Културната столица на България. 

Обаждам се на @Дани Магелани, с която съм се уговорила за среща в Трявна, за да й съобщя, че ще сме при нея по-рано от очакваното. Децата се забавляват на детската площадка, докато чакаме Люк да свали и натовари куфарите в колата. Попивам с очи за последно зеления двор на “Арбанашки хан”, където се разполага и Хаджихристовата къща, в която са отсядали Левски и Софроний Врачански. За нейната славна история, както и за тази на Арбанаси, съм прочела в отдел “История” в сайта на хотела, пълен с още много любопитни факти за други забележителности в района.

Пътят до Трявна минава през няколко села с много изоставени къщи и доста завои. Чувала съм за “изгубеното” село Бумалча, което трябва да се намира в близост, но не ми се занимава да го търся, а и не вярвам след видяното дотук да се окаже голяма атракция. 

На места вплетените корони на дърветата от двете страни на пътя образуват приказен тунел над нас. Настроението ни е приповдигнато, само Люк от време на време се оплаква от коляното, което след катеренето на Царевец с дете на ръце, го наболява. 

Трявна ни посреща подобаващо - слънчева и празнична. Голяма група пешеходци вървят по главното шосе към центъра и си мислим, че сигурно са част от парада, затова паркираме в една пресечка и тръгваме след тях към площада, където сме се уговорили с Дани. Първото нещо, което ни прави впечатление са пригодените за детски/инвалидни колички тротоари. Е, как на къмда-мънда, в малка Трявна може, а в големите градове не може?! 

Скоро се намираме с нашата местна екскурзоводка и приятелка, която ни е подготвила не само опознавателен маршрут из родния си град, но и безброй изненади.
 

 

Започваме с фонтана “Дете с гълъби” пред сградата на Общината, за който разбираме, че е дело на Георги Чапкънов - Чапа - световнопризнат скулптор, автор на статуята “Св. София” в столицата. Дани ни разказва за твореца, че е единственият, на когото Фелини е позирал, но за съжаление в интернет не откривам достатъчно информация за случката или за съдбата на бюста, който е изработен в чест на великия режисьор след това.

 

 

Продължаваме към крафт-бирария за жива бита, Старото училище, църквата “Св. архангел Михаил”, Часовниковата кула. Привилегия и удоволствие е да те развежда толкова ерудиран магеланец. Получаваме много интересни факти за всички забележителности.

 

 

(влюбена съм в малките маси и столчета пред всички заведения в града)

 

(Дани ни разказва, че от антикварните радио-точки по къщите звучи музика надвечер 😍)

 

 

Посещаваме Даскаловата къща, където Дани ни потапя в историята за двамата майстори дърворезбари, чиито Юлско и Майско слънца “огряват” прословутия дом. Страшно сме впечатлени от педантичната прецизност, с която е изрязан всеки миниатюрен детайл по дървото. Цялата колекция с дърворезба в Даскаловата къща е прекрасна. 

 

 

 

 

 

Оттам минаваме през къщата на Петко Славейков и към Улицата на занаятите.

 

 

 

Влизам наслуки в едно дюкянче, в което талантливия собственик ни показва своите творби с дърворезба. Той страстно разказва за дървените печати, които са се използвали навремето за украса на хляб. Предавали се от майка на дъщеря, а когато се счупели, не ги изхвърляли, а ги горели, за да не излязат семейните тайни извън от дома. После преминава към най-амбициозния си проект - българския календар. Тъкмо да чуя малко повече за неговата история и Люк влиза да ме вика да тръгваме видимо изнервен. Питам го какво става. “Боли ме коляното.” “Ама, ние имаме още голяма програма.” “Не, искам да тръгваме.” Дани е направила резервация за обяд в едно много хубаво заведение, което ми показа още от площада, кацнало на хълм с панорамни гледки към Трявна, затова го питам дали не иска да седнем за обяд и да си почине. Било рано и не бил гладен. Съобщавам на нашия гид, тя предлага да отидем в бирарията, но той и това отказва, поради което започваме да се връщаме като ще спрем само до Дани набързо. Тя още за Великден ми изпрати снимка на разкошни роклички, които е купила за момичетата и ще отидем да ги вземем. По път ми казва да изчакам, шмугва се в някаква сладкарница, а Люк: “Сега ще вземе нещо за децата, защото се притесни, че няма да обядват.” Викам му: “Глупости, аз й казах, че не ядат сладко.” Еми, излиза с огромна питка и се подсмихва: ”Нали знаеш, че в България посрещаме с хляб и сол, аз не мога да го приготвя, затова го поръчах да е готов.” Превеждам му на Люк, а той: “Не, тя е Бг баба и й стана жал за децата.” Припадам. 

Оставям го с домочадието в градинката в непосредствена близост до нашата домакиня, а с нея отиваме до техния двор, където отваря гаража и оттам започва да изважда цели дисаги с армагани - от награждавани до по-награждавани вина, гигантска кутия с луканки, ракии, домашни сладка, сиропи от рози, лютеници, тениска за Ноа, роклите за момичетата. На всичкото отгоре ми беше купила сума ти сувенири  от Даскаловата къща. Аз съм шокирана. - от отношението, от щедростта, от гостоприемството. (И вътрешно съм пламнала от срам, че нося най-дребните подаръчета на света и то само за племениците си и най-близките деца. Опитвам се да се събера и да се самоуспокоя, че все пак пътуваме само с ръчен багаж и нямаме място, но въпреки това…)

 

 

 

Люк като ни вижда толкова натоварени с подаръци и му става лошо: “ЗАЩО? КАК ЩЕ ГИ ПРЕНАСЯМЕ В САМОЛЕТА?!” Започвам да му обяснявам, че Дани ни е взела 4 бутилки вино - да си разделим по една в оставащите ни 4 вечери. Останалото е за мезе, а ако артиса ще го дадем на майка ми. Олеква му. Усещам го, че е в по-добро настроение отпреди малко. “Нещо май си се разведрил?” Показва ми преполовената питка и няколко селфита да се видело колко била голяма. 
 

 

 

Седим и си бъбрим още известно време, децата играят на воля. От миналата година знам, че никоя майка в България не споделя моите страхове за отвличане на детето й. Тогава бях в потрес, че моите приятелки си оставят децата без постоянен надзор по площадките, в ресторантите и т.н. Аз не мога да си позволя това спокойствие. Финикс се слави като “столицата на отвличанията” в САЩ, заради непосредствената близост с Мексико, която го прави основен пункт за трафикантите на хора и наркотици. 

Толкова е хубаво да не си обременен от такива черни мисли. Обичам детските площадки в България! Люк също.

Дани ни изпраща чак до колата. Благодарим ти от сърце за всичко!

 

 

Следващата ни спирка е Шипка. Люк пие един силен Ибупрофен за коляното и ни подкарва. Чета на глас за Шипченската битка, Освобождението и паметника на върха. Научавам, че 890 стъпала водят до паметника, а вътре има седеметажен музей. “Моля? Изкачаваш 1000 стъпала, само за да отидеш и изкатериш още 7-етажа!!!???”, Люк е ужасен. Коляното му още повече. Аз не помня някога да съм знаела за музей вътре и си мисля, че може би е нещо ново и вероятно няма да работи на 24-ти май. 

Пътят към Шипка от Пловдив не е нещо особено, но от Трявна е върховен. Виждаме в далечината чинията на Бузлуджа и Люк и Ноа изпадат - нямат търпение да стигнем и до нея. Гледали сме я в някакъв филм с Джейсън Стейтъм.

 

 

Паркираме максимално близо до върха, но най-малкото е заспало, а на мъжа ми не му се катери, затова остава с нея. Ние с със средното и Ноа започваме да изкачваме стълбите, една по една по една до последното 890-то стъпало 😥

 

 

Виждаме, че се влиза и отиваме да проверим дали това не е входът за музея. Точно той е, но сърдитият чичко на вратата ни пита за билети. Питам откъде се купуват и той посочва встрани от паметника. На мен ми призлява - осъзнавам, че не съм взела пари с мен. Ноа си брои стотинките и казва, че има 2 и 80 лв. Отиваме до билетната будка и питам колко струва да влезем. Жената ми отговаря, че е (само) 4 лева, а понеже е празник, децата са без пари. Супер! Поне Ноа ще може да влезе, защото аз няма да слизам до колата. Качвам се с него, за да се уверя, че ще го пуснат вътре, но служителят ми казва, че му трябва придружител. Обяснявам му, че нямаме пари с нас и го моля да направи изключение за детето. Тогава сърдитият чичко изведнъж се превръща в милостивия и ни пуска и тримата нагоре към музея. Огромно благодаря, мили господине!

Стълбите са стръмни, но съм прочела, че най-отгоре има панорамна площадка и кретам натам. 

Господи, колко е красиво!
 

 

Тракийската низина се е проснала като многоцветен килим пред нас. Накъдето и да погледнем природата е наденала най-празничните си дрехи. О, Шипка! Онемяла съм от вълнение.

 

 

 

 

Надолу към изхода разглеждам музейната експозиция. Две от картините предизвикват невероятна емоция у мен.

 

 

 

Вече извън музея отново снимам на поразия. На паркинга Люк ни чака извън колата, запленен и той от гледките.

 

 

 

Потвгляме към Бузлуджа. Разказвам как си спомням Шипка, където съм се качвала два пъти. Единият път си светих с фенерчето на телефона по стълбите, защото беше пълен мрак и едва не се пребих, вторият път беше студ, мраз и мъгла, и от зъзнене нищо не видях.

И идва ред на Бузлуджа (за моите мъже НЛО чинията)😅. Последно като съм ходила нямаше охрана, не беше преградено, влизаше се свободно, а вътре се пренасях в един призрачен свят на отминало величие, отдавна изгубено като откъртените парчета мозайка от паната с комунистически символи, потънали (за спомен) в нечий джоб. 
 

 

 

Пред нас - отново неземна красота, отново пълни очи, пълни сърца. 

 

 

 

 

 

 

Спираме за кратко до Руската църква

 

 

 

и без повече отбивки тръгваме към Пловдив.